Джек Слейд
Неверни приятели (7)

7.

Всички гледаха към ездача, който навлезе в гората и се насочи към лагера. Това бе Филип, на когото Франко Плейтър нареди да наблюдава ранчото.

Възрастният мъж с посивелите коси се надигна и направи няколко крачки към него. Останалите застанаха вкупом зад Плейтър.

Човекът с продълговатото лице наближи, спря и скочи на земята.

— Напуснаха ранчото с файтона! — каза той, сне шапката си и избърса изпотената каишка на шалчето си. — Седнали са на задните седалки и не се виждат. Но аз бях в къщата. И тримата са избягали. Завиха по пощенския път на север.

— На север?

Филип кимна с глава и изложи на показ позлатените си предни зъби.

— На север! — възрастният мъж изпсува. — Това копеле постоянно ме изненадва. Какво ще прави на север? Нима иска да стигне до Вашингтон по междуселските пътища?

Огледа хората си. Но никой нямаше готов отговор на този въпрос.

— Е, добре! — старецът се усмихна сърдито. — Направих грешка, дяволски голяма грешка, като разчитах на това, че с Ласитър може да се преговаря по стария почтен начин. Да го забравим! И той допусна грешка! Смъртоносна за него… Ще има да съжалява, че ме остави да си отида! Този скункс! Ще му счупя ребрата!

Обърна се.

— Фац! — в ъгълчетата на устата му заигра приятелска усмивка. — Ти и приятелите ти — на конете! Ще останете да чакате проклетия файтон. Но не се оставяйте да ви види нито кучият син, нито онази уличница. И по дяволите, никакви своеволия. Само ще го изчакате. Няма да се приближавате. Разбрано ли е?

— Но ако намерим позиция, от която можем да ги довършим безопасно, безопасно за шефа имам предвид, и тогава ли да не нападаме?

Франко Плейтър затвори клепачи.

— Но да не го улучите, инак Господ да ти е на помощ!

— Разбира се!

— Тогава изчезвайте!

Бяха шестима. Отидоха при конете, възседнаха ги и ги пришпориха нагоре. Един след друг, в равномерен галоп, те яздеха към края на гората и се прилепиха плътно зад последните дървета.

Франко Плейтър се обърна към Кожените гащи:

— Хубаво ни подреди нас двамата — усмихна се широко. — Изигра ни като зелени новобранци. Но не се измъчвай! Ще му го върнем! Ще се разплатим с него!

— Преди да го довършат, ще си получи лично от мен един пердах — надуто каза Кожените гащи.

— И аз ще му смачкам фасона, преди да го очистят! — присъедини се към заканите и Филип.

Франко Плейтър поклати глава. Един след друг огледа всички.

— Но да не забравяме, че Ласитър е не само коравосърдечен и ловък кучи син. В негови ръце е шефът! Това е нашият голям проблем. Нека не го забравяме! Това, че с него е и онази уличница, не премахва пречката. Докато шефът е в ръцете му, не можем да се доберем нито до нея, нито до него. Значи трябва да го надхитрим! Въпросът е как най-добре да го накараме да падне по гръб.

— Предлагам селската игра „ориз“, сър! — обади се Харис, дребен, набит мъж с огромен корем. Създаваше впечатлението, че е тромав и муден, но не бе така. Не бе нито тромав, нито муден, нито двете неща, взети заедно. По-скоро му прилягаше определението дребен, пъргав дявол, макар и малко дебел.

— По-скоро селската игра „царевица“! — в очите на стареца блесна дяволито пламъче. — Шест големи мъже много по-добре ще се скрият под купчина царевични стъбла. А ти никога не си виждал Ласитър! Теб не те познава. Ти ще изиграеш ролята на селянина и ще караш таратайката. Но трябва да се подсигурят царевичните стъбла, колата, но преди Всичко трябва да изпреварим Ласитър и да си осигурим известна преднина, за да успее Харис да го пресрещне.

— Това е моята игра, сър! — каза дебелият дребен дявол.

— О кей! Да бъде твоята игра, Харис! — старецът закрачи с широки крачки. — А сега, момчета, на конете! Всички!

Мъжете го последваха и изпревариха. Тръгнаха, пръснати на широк фронт, из гората към поляната, където бяха конете. Метнаха се на седлата. Сами или на малки групи излязоха изпод дърветата и се събраха. Когато Франко Плейтър вдигна юмрук, потеглиха.

Яздеха на север. Препускаха презглава. Един от младите мъже излезе напред, когато се показа пощенският път. Имаше задачата да информира Фац.

Пощенският път водеше на север в почти права линия. Почти права, защото от време на време пътят следваше завоите на потоците или течението на реките, извиваше се през долини и покрити с гори възвишения.

Франко Плейтър обаче яздеше направо, като се изкачваше и спускаше по хълмовете. Той познаваше проходимите места и за него бе лесно да изпревари файтона и минавайки покрай Фресно, да бъде в Хохлива няколко часа преди него. Не само Харис, а и някои други мъже имаха там познати и приятели.

Без проблеми успяха да подсигурят един впряг, стара фермерска кола и товар от изсъхнали царевични стъбла.

Бе решено отдавна, че Харис ще кара колата. А за мъжете, които трябваше да се скрият под стъблата и да светят маслото на Ласитър, имаше изненадващо много кандидати.

Франко Плейтър ги огледа един подир друг.

— Аз ще бъда там — изръмжа той и им се усмихна вяло.

Не очакваха нещо друго. Той винаги беше в първите редици дори ако трябваше да се отиде в ада.

Продължаваше да ги оглежда.

— Как са нещата при теб, Лий? Или точно сега те е хванал ревматизмът?

Лий Харис бе човек на неговата възраст от Илинойс. Бе живял като въглищар, който не можеше или много трудно осигуряваше препитание на семейството си. Най-малкото му дете бе умряло от глад, а жена му — подир него от мъка. Останалите четири деца, както и половината население на Илинойс, бяха станали жертва на страшна епидемия. Тази коварна болест покоси всички слаби, недохранени и болнави хора.

Той искаше да изгради ново семейство, което никога да не изпитва глад. Бе тръгнал с револвер в ръка да създаде основите му. Преди да почне да си търси нова жена, искаше да има куп пари.

Но останаха само плановете за това.

Скоро трябваше да се прости с илюзиите си, защото всички шерифи го търсеха. Бе стигнал чак до Аризона и Мексико и по пътя си плячкоса много злато и пари. Вече се бе отказал от намерението да ги трупа, за да може да изхрани едно ново семейство.

За да остане жив, Харис трябваше да бъде силен и суров. Разбра го още в Илинойс. Още там се залови с безмълвни битки. Стреляше отлично както с пушка, така и с револвер. Но бе абсолютен ас в хвърлянето на нож. В хайката на Виктор Елмо нямаше човек, който да може да се мери с него, камо ли да го превъзхожда.

— Ревматизмът ме измъчваше — каза Лий Харис. — Но до този момент, сър!

Франко Плейтър го потупа по раменете и го отмести вдясно.

— Филип?

— Имам лични сметки за разчистване с това копеле! — каза човекът с продълговатото лице и решително застана до Лий Харис.

— Не ме забравяйте, сър! — обади се едър, широкоплещест мъж и се размърда.

— Да, и теб ще взема, Ал! — отвърна Франко Плейтър и потупа и него по гърба. — Лък, ела и ти! И ти също, Тинто! — разсмя се и хвана Тинто за врата.

Тинто бе млад мъж на двадесет и две години, едър, малко слаб, но най-бързият стрелец в хайката. Той винаги бе по-бърз с части от секундата от противника си независимо дали го нападаха отпред, отстрани или отзад. За него се говореше, че има очи не само на лицето, но и на гърба.

— Достатъчно! — каза Харис. — Няма място за повече.

Франко Плейтър извади скъпия си джобен часовник, прикрепен към златна верижка, чиято ширина и дебелина показваше, че като служеше на Виктор Елмо, бе станал заможен човек.

— Колко мили още копелето ще е пред нас?

— Не повече от пет! — Харис се качи на капрата. — Трябва да побързаме. Хайде под шумата!

Въоръжени само с револверите си, шестимата мъже приближиха колата и Франко Плейтър пръв се пъхна под царевичните стъбла. Останалите наобиколиха впряга и ги покриха с шума, така че действително да не се вижда шапка, ръка или крак.

— Лий, нека колата да тръгва! — извика главатарят им. Изпод шумата гласът му звучеше приглушено. — И не забравяй, Цицероне! Не се приближавайте твърде близко, за бога! — сега вече подаде глава изпод шумата. — Това е единственият шанс, който имаме. Още веднъж няма да можем да му излезем с този номер!

Кожените гащи вдигна ръка в знак, че е разбрал. Докато възрастният, посивял мъж изчезна отново под шумата, той и всички останали тръгнаха към конете. Бяха обсъдили всичко до най-малките подробности. Всеки знаеше какво трябва да прави. Фац и приятелите му бяха информирани. В случай, че не успеят, значи дяволът има пръст в тая работа. Точно те обаче, а не други, бяха съюзници на дявола. Отдавна си мислеха така.

Всекиму бе ясно за какво се бият. За живота на Виктор Елмо! Но и за добре платената им работа. Не само Франко Плейтър се бе замогнал, служейки на Елмо. Почти всички притежаваха златни часовници, макар и не с такива широки верижки, като тази на стареца.