Даниел Стийл
Семеен албум (7)

Глава 6

През февруари Кристи прибраха мебелите. Взеха и всички забележителни антики, шестте старинни сервиза от фин порцелан, купени от Фей и Уорд през последните седем години, всички кристални полилеи, персийските килими. Не оставиха нищо друго, освен най-необходимото. Фей нареди нещата така, че децата да бъдат в Палм Спрингс по това време. След това настоя и Уорд да излезе някъде.

— Опитваш се да се отървеш от мен, а?

Погледна я съкрушено над обичайната чаша шампанско, която сякаш беше постоянно в ръката му. Само че сега чашите ставаха по-големи.

— Знаеш, че не е така.

Тя седна до него и въздъхна. Цял ден беше поставяла етикети на мебелите. Червени — за всички, които заминават, сини — за оставащите, а те съвсем не бяха много. Искаше да продадат всичко ценно, което имаха. По-обикновените неща можеха да използват, след като се преместят. Беше потискащо за всеки, но нямаше начин да се избегне. Уорд вече мразеше тези думи, но Фей беше безжалостна. След като научи истината, тя не искаше да му позволи да се крие повече. Правеше всичко възможно, за да му помогне, но не му позволяваше да лъже себе си или нея.

Сега адвокатите контактуваха директно с нея и това я притесняваше. Знаеше, че с това, което прави, тя отнема мъжкото му достойнство. Но какво можеше да направи? Да го остави да продължава с лъжите? Да прави още дългове? Мисълта я накара да потръпне. Според нея беше по-добре да се справят с това сега и след това да си изградят нов живот. Все още бяха достатъчно млади. Бяха заедно, имаха децата си. Понякога и тя се чувстваше ужасена. Сякаш се катереше по стръмен планински склон, но рядко си позволяваше да погледне надолу. Още един лукс, който не можеха вече да си позволят.

Просто трябваше да продължат.

— Вчера продадох въртележката. — Само за това говореха — кое са продали, кое не. С къщата все още нищо не ставаше и това я тревожеше. — Продадох я на един хотел, на прилична цена.

— Колко прекрасно. — Той изведнъж се изправи и отиде да напълни чашата си отново. — Сигурен съм, че тази новина ще развълнува децата.

— Нищо не мога да направя, за да променя нещата…

Но ти можеш, си помисли тя, но побърза да прогони тези мисли от главата си. Не беше нейна вината, че са загубили всичко. Но не би си позволила и да обвинява Уорд. Той никога не е познавал друг начин на живот. Никой не го е научил да поема отговорност. Винаги е бил толкова мил с нея! Въпреки всичко тя все още го обичаше, но понякога й беше трудно да не го обвинява за това, което им се случваше сега. Толкова дълго всичко е било една измама… ако само знаеше.

Тя забеляза, че той стискаше чашата си в ръка, вперил изпълнен с отчаяние поглед в нея. За миг видя как щеше да изглежда, когато остарее. Все още имаше момчешки вид, красив, сърдечен и безгрижен млад мъж. Но през последните два месеца той изглеждаше така, сякаш цялата тежест на света лежи на раменете му, и това го състаряваше. Беше забелязала и няколко сиви косъма в русата му коса, а имаше и нови бръчки край очите.

— Уорд…

Погледът й прекоси стаята и го докосна. Чудеше се какво да му каже, за да намали болката, за да помогне и на двамата да живеят с истината. Въпросите и ужасът гърмяха в главите и на двамата. Накъде да поемат оттук нататък? Какво да правят сега? Какво ще стане, когато някой купи къщата?

— Иска ми се да не бях те въвличал във всичко това. — Той седна. Чувстваше съжаление към себе си и вина спрямо нея. — Нямах право да се женя за теб.

Но така отчаяно я искаше и се нуждаеше от нея, особено след войната, след като първата му съпруга загина на втория месец от сватбата им… Фей беше толкова забележителна. Както и сега. И това затрудняваше нещата. Той се мразеше за това, което й причиняваше.

Тя бавно се приближи към него и седна на облегалката на креслото му. Беше по-слаба, отколкото преди раждането на Ан. Но напоследък имаше много работа, ставаше в зори, пакетираше кутии, прехвърляше планини от вещи. Вършеше и част от домакинската работа заедно с една от двете прислужници, които оставиха.

Огромният персонал беше намален до две жени, които готвеха и чистеха на всички, бавачката, която гледаше децата през последните шест години, от раждането на Лайънъл, и тази, която наеха да се грижи за Ан. Фей смяташе да останат само две жени, но засега все още й трябваха всички, за да помагат при пакетирането и затварянето на къщата. Останалият персонал отдавна беше заминал. Артър и Елизабет ги напуснаха със сълзи на очи преди около шест седмици. След толкова години трябваше да се разделят с Фей. Уволниха двамата шофьори, иконома, половин дузина прислужници. Най-вероятно нямаше да се нуждаят от нито една, ако успееха да намерят достатъчно малка къща. Още дори и не беше се захванала с това. Първо трябваше да продаде тази. А Уорд я оставяше да прави всичко сама.

— Не предпочиташ ли просто да се разведем? — наблюдаваше я, а чашата му отново беше празна, но не за дълго. Вече не.

— Не. — Отговорът прозвуча силно и ясно в полупразната стая. — Не предпочитам. Доколкото си спомням, свещеникът каза „в добро или зло“ и ако точно сега нещата вървят зле, какво от това. Просто са такива и толкова.

— Просто са такива! Продават килимите изпод краката ни, покрива над главата ни. Адвокатите ни заемат пари за храна и за заплати на прислужниците. И ти просто повдигаш рамене и продължаваш. И какво ще ядем, когато свърши всичко това?

Наля си още едно питие и тя с усилие се въздържа да не му каже да престане. Най-вероятно и това щеше да стане. Всичко щеше отново да се оправи. Някой ден. Може би.

— Ще измислим нещо, Уорд. Имаме ли друг избор?

— Не знам. Предполагам, че смяташ отново да се върнеш към филмовата си кариера, но вече не си чак толкова млада, знаеш, нали?

Той започна да заваля думите и тя разбра, че е пиян. Но думите му не я нараниха.

— Знам, Уорд. — Гласът й беше болезнено спокоен. От седмици обмисляше този въпрос. — Ще измислим нещо.

— За кого? За мен? — Той се приближи заплашително — нещо неприсъщо за него. Но и двамата бяха под такова напрежение, че всичко можеше да се случи. — По дяволите! Никога през живота си не съм работил. Какво смяташ да работя? Да продавам обувки в Сакс^[1] на твоите приятели?

— Уорд, моля те…

Тя се извърна, за да не види той сълзите й, но той сграбчи ръката й и ожесточен я обърна към себе си.

— Хайде, кажи ми плановете си, мис Реалност. Ти си тази, която така старателно ни караше да погледнем истината. По дяволите, заради теб вече не живеем както преди.

Значи така, той обвиняваше нея, не себе си! Или поне му се искаше да е така. Познаваше го достатъчно добре, но това не я спря да се нахвърли остро върху него.

— Ако бяхме продължили с това, дълговете ни щяха да са пет милиона вместо четири.

— Исусе… звучиш също като двамата досадници Джентри и Бъфорд. Те нищо не разбират. Какво като имаме дългове? — Той изкрещя и се отдръпна от нея. — Имахме приличен живот, нали?

Изглеждаше ядосан, но ядът му беше отправен към самия него, не към нея и изведнъж и тя повиши тон:

— Беше лъжа, дявол го взел! Само въпрос на време беше да ни изхвърлят от къщата и да отнесат мебелите.

Уорд се изсмя горчиво.

— О, да, ясно! А какво си мислиш, че става сега?

— Сами я продаваме, Уорд. И ако сме късметлии, ще ни останат някакви пари. Пари, които можем да инвестираме разумно и евентуално да живеем от тях известно време. И знаеш ли какво? Всичко, което има значение, е, че сме заедно и имаме деца.

Но той не поиска да я изслуша. Излезе от стаята и тресна вратата зад себе си. Половин час след като той излезе, ръцете й още трепереха, но тя продължи с опаковането.

След три седмици продадоха къщата. За всички беше тъжен ден, но нямаше друг изход. Получиха по-малко, отколкото очакваха, но купувачите знаеха, че са отчаяни, а и къщата не изглеждаше както преди. Градинарите си заминаха и паркът имаше малко запуснат вид, а и отнасянето на въртележката остави грозни следи. Всички ценни мебели ги нямаше, огромните стаи изглеждаха голи без полилеи и завеси. Взеха четвърт милион за мястото от известен актьор и жена му. Фей не го харесваше особено, а с Уорд въобще не се бяха срещали. През цялото време препускаха из къщата и коментираха с агента си, сякаш Фей не беше при тях. Офертата пристигна на следващия ден и след това измина цяла седмица в преговори, за да вдигнат цената поне до толкова.

Бъфорд, Джентри и Фей притискаха Уорд да се съгласи. Настояваха, че няма избор. Накрая, отчаян, той се съгласи с тях, подписа офертата и се заключи в кабинета си с две бутилки шампанско и двеста и петдесет грама джин. Седна и се загледа в окачените на стената снимки на родителите си. Плачеше тихо, замислен за живота на баща си и за живота, с който се сблъскваше.

Фей го видя чак когато късно през нощта той се качи в спалнята. Тя не посмя да го заговори. Гледаше лицето му и при вида му й се доплака. Това беше краят на живота, с който беше свикнал, и тя се страхуваше дали той ще може да преживее промяната.

Тя познаваше бедността. Въпреки че това беше много отдавна, все още си спомняше как е живяла тогава. Ужасът беше по-голям за Уорд, отколкото за нея. Чувстваше се, сякаш от месеци не е спирала да тича насам-натам, и се чудеше дали въобще някога ще може да спре. И дали двамата с Уорд ще успеят да се намерят отново.

Всичко приличаше на най-лошите й кошмари. Всички идилични моменти изчезнаха. Бяха оставени сами с шока от действителността, с трагедията, която той причини, и с ужасната грозота на по-нататъшния им живот. Но тя отказваше да се примири, отказваше да го остави да се измъкне и да се предаде, да избяга в безнадеждното пиянство.

Той стоеше загледан в нея и сякаш четеше мислите й. Изглеждаше съкрушен, когато влезе в стаята и седна.

— Съжалявам, че бях такова копеле, Фей…

Продължаваше да я гледа и очите й се напълниха със сълзи, когато се опита да му се усмихне.

— За всички ни беше трудно.

— Но грешката е моя… това е най-лошото. Не съм сигурен, че можех да променя нещата, но поне можех да ги забавя.

— Не може да се съживи едно замиращо производство, Уорд. Независимо колко ще се стараеш. Не можеш да се обвиняваш в това. — Тя повдигна рамене и седна на ръба на леглото. — Колкото за останалото… — тя му се усмихна тъжно — … беше ни забавно поне за известно време…

— Какво ще стане, ако се наложи да гладуваме?

Изглеждаше като изплашено малко момче. Беше невероятно човек, който е живял на кредит през всичките тези години, да задава такъв въпрос. Но най-накрая той погледна истината в очите тази вечер и разбра, че колкото и да е ядосан, той безкрайно се нуждае от нея. И тя не го подведе сега.

Когато заговори, изглеждаше спокойна, много по-спокойна, отколкото се чувстваше. Но тя искаше да му даде нещо, което знаеше, че той не притежава. Вяра. Доверие. Това беше най-доброто, което можеше да направи сега за него. Според нея точно това означаваше да му бъде съпруга.

— Няма да гладуваме, Уорд. Ние двамата можем да се справим с това. Никога по-рано не съм гладувала, въпреки че понякога съм била доста близо до това.

Тя му отправи една уморена усмивка. Цялото тяло я болеше от опаковане, местене и преместване на разни неща наоколо.

— Семейството ви не е било от седем души.

— Не. — За пръв път от седмици тя го погледна нежно. — Но се радвам, че сега е.

— Наистина ли, Фей?

Още преди часове осъзна нещастието и това го отрезви. Тази вечер не успя да се напие и сега се радваше, че е така.

— Не те ли плаши това, че всички сме се хванали за полите ти и най-вече аз. По-изплашен съм дори и от децата.

Тя се приближи и докосна гъстата руса коса. Странно колко много си приличаха с Грегъри. И понякога той изглеждаше по-малкия от двамата.

— Всичко ще бъде наред, Уорд… Обещавам ти — прошепна тя и го целуна по косата.

Когато повдигна лице към нея, в очите му имаше сълзи и той трябваше да потиска риданията си.

— Ще ти помогна, скъпа. Обещавам… Ще направя каквото мога.

Тя кимна и той приближи лицето си до нейното. Сякаш бяха изминали години, откакто я целуна за последен път. След известно време той я последва в леглото, но там нищо не се случи. Както от дълго време насам. Мислеха за прекалено много неща в момента. Но поне любовта им оставаше — посмачкана, но не разрушена. Тя беше единственото, което имаха сега.

Всичко друго загубиха.