Даниел Стийл
Семеен албум (31)

Глава 30

— Действие! — изкрещя режисьорът за единайсети път.

Валери трябваше отново да се втурне през сцената, с червена боя, стичаща се от ушите й, от носа й и по бузите й. И всеки път трябваше да се измива, за да й направят грима отново. Това беше най-скучното нещо в живота й, само че след това щеше да стане голяма звезда… знаеше си го… някой щеше да я открие… и тя щеше да се окаже в някой филм заедно с Ричард Бъртън, Грегъри Пек или Робърт Редфорд… дори с Дъстин Хофман нямаше да е лошо…

Режисьорът изкрещя „Действие!“ за деветнайсети път и тя го направи отново. Боята продължаваше да се стича в косата й и той викна на гримьора, че съставът й е обратен. И когато след това отново извика „Остави!“, Фей се измъкна тихо от студиото. Валери никога не разбра, че тя е била там. Фей се чувстваше притеснена за нея. Бяха й дали трогателно малка роля, каза тя на Уорд същия следобед. Всъщност беше по-лошо, беше потискаща.

— Иска ми се да направи нещо полезно със себе си. Например да тръгне на училище.

— Може и да се справи, Фей. Ти си успяла.

— Боже мой, та това беше преди почти трийсет годили! Времената се менят. Тя дори не може да играе.

— Как успя да разбереш от такава роля? — Опитваше се да е честен и смяташе, че Фей е неоправдано остра.

— Добре, нека го кажа така. Тя дори не може да ходи на сцената.

— А ти би ли могла с торбички боя, тикнати в носа и ушите ти? Лично аз мисля, че дяволски добре се справя.

— Мисля, че е дяволски глупава.

Но дъщеря им получи още една подобна роля веднага след като завърши този филм и се развълнува, въпреки че това притесняваше Фей. Фей се опита тактично да я попита дали е щастлива, като играе в такива филми. Валери го прие като обида и когато й отговаряше, в очите й се четеше омраза.

— Ти си започнала със сапуни и тестени храни, а аз започвам с кръв, но в общи черти е едно и също. А един ден, ако поискам, мога да стигна дотам, където си ти.

Поставяше си доста амбициозна цел и Уорд съжали Вал, докато наблюдаваше караницата им с Фей. Толкова отчаяно искаше да се състезава с Фей, че понякога забавяше да бъде самата себе си.

 

 

За разлика от Ан, която най-после сякаш беше намерила мястото си. Изглеждаше по-спокойна, по-зряла и като че ли харесваше новото си училище. Имаше си нова приятелка, с която прекарваше почти цялото си време, някакво момиче, чиято майка починала преди няколко години. Двете момичета ходеха навсякъде заедно. Бащата угаждаше на детето си и нямаше нищо против да ги разкарва с колата, да ги води на всяко възможно шоу или игра, да ги оставя някъде и да ги прибира след това. Това беше като благословия за Уорд и Фей. След последните награди на Академията те нямаха абсолютно никакво свободно време. Бяха благодарни, че Бил Стийн се грижи така добре и за Ан. Уорд го познаваше бегло, пътищата им се бяха пресичали и то само при приятни поводи. Изглеждаше добър човек. Дори и да поразглезваше детето си, това беше разбираемо. То му беше единствено, а нямаше и съпруга. Нямаше кого друг да глези, освен Гейл, а сега вече и Ан.

— Винаги си толкова мил с мен, Бил.

Той искаше тя да го нарича така и й го повтори няколко пъти, докато най-накрая тя се съгласи, въпреки че все още се чувстваше малко неудобно с него.

— А защо да не бъда? Ти си приятно момиче. Ние се радваме на компанията ти.

— И аз ви обичам.

Думите се изляха от измъчената й душа и сърцето му потръпна за нея. Той подозираше, че има някаква мъка, която никой друг не знае. И той не знаеше, но тя винаги оставаше в очите й, с колкото и обич да я обсипваха. Знаеше, че е бягала в Хейт преди около две години и се чудеше дали е нещо, което се е случило там. Беше питал Гейл, но тя, изглежда, не знаеше.

— Тя никога не говори за това, татко. Не знам… Мисля, че родителите й не са много мили с нея.

— И аз подозирах, че има нещо такова.

Винаги беше честен с Гейл.

— Не че са лоши с нея, но просто никога ги няма. Никой не си е вкъщи. Братята и сестрите й са вече пораснали и не са у тях и тя е винаги сама с прислужницата.

Доста често вечеряше самичка, но и с това беше свикнала.

— Е, вече не се налага да е сама.

Семейство Стийн я взеха под крилото си и Ан се грееше на огъня от тяхната обич. Приличаше на цъфнало малко цвете и Бил обичаше да я гледа как играе с Гейл. Понякога си пишеха домашните, друг път седяха и си говореха или пък се гмуркаха в басейна, а после се кискаха на някаква тяхна шега. Обичаше да им купува хубави неща, с които да предизвиква усмивките им. Животът беше кратък, научи го, когато почина жена му.

Един ден си мислеше за нея, докато седеше край басейна с Ан. Беше топъл есенен ден. Гейл тъкмо беше влязла вътре, за да приготви нещо за ядене.

— Ан, понякога изглеждаш толкова сериозна…

Вече не се смущаваше от него, не изглеждаше изплашена от думите му — нещо, което се случваше в началото. Страхуваше се, че той може да я попита за нещо, което тя не искаше да каже на никого.

— За какво мислиш тогава?

— Различни неща… — За приятеля на брат ми, който умря… за бебето, което изоставих… На петнайсет години вече имаше призраци, които живееха в нея, но тя не сподели нищо от това.

— За дните ти в Хейт?

Той се беше чудил дали е това, а сега тя не му се изплъзна. Очите й срещнаха неговите и там той видя нещо, което съкруши сърцето му. В нея имаше някаква болка, до която никой не можеше да се докосне. Надяваше се да успее някой ден. Беше му като втора дъщеря и той изненадан разбра колко много е започнала да означава тя за тях само за няколко месеца. Всички те бяха дълбоко привързани един към друг. Те бяха първите, освен Лайънъл и Джон, които пожелаха да се грижат за нея и на които въобще им пукаше за нея, поне тя така си мислеше.

— Донякъде… — И тя изненада дори себе си, като му откри повече, отколкото смяташе. — Преди време се отказах от нещо, което значеше много за мен… понякога мисля за това, въпреки че то няма да промени нищо.

В очите й се появиха сълзи и той се пресегна, за да докосне ръката й.

— Аз не съм се отказвал от нищо, но загубих някого, когото много обичах. И то донякъде е същото. Загуба. Може би е още по-лошо, ако си се отказал доброволно.

Той си мислеше, че тя говори за някого, когото е обичала и се чудеше как толкова млад човек може да обича така силно. Дори не му минаваше през ума, че тя е изоставила дете. Двете с Гейл му изглеждаха толкова невинни, а той ценеше това. Но очите й срещнаха неговите, а в тях прозираше мъдрост, която съвсем не отговаряше на годините й.

— Трябва да си се чувствал ужасно, когато е починала.

— Чувствах се. — Изненада се, че така лесно може да сподели това с нея. Но тя наистина го разбираше. Те седяха край басейна и се държаха за ръце като стари приятели. — Това беше най-лошото нещо, което някога ми се е случвало.

— Прилича на това, което ми се случи.

Изведнъж й се прииска да му разкаже за изоставеното си дете, но се уплаши, че той повече няма да пусне Гейл дори да се приближи до нея. Имаше неща, които беше по-добре да останат премълчани и затова тя се спря.

— Беше ли ужасно, мила?

— Дори по-лошо.

Всеки ден се чудеше къде ли е той и дали е направила това, което трябва. Можеше да е болен, да е умрял или пък наркотиците, които тя беше вземала, да са му навредили, въпреки че нямаше такива признаци при раждането…

Очите й срещнаха очите на Бил, който я гледаше натъжен.

— Съжалявам, Ан.

Държеше здраво ръката й и тя се чувстваше защитена, сгрявана от топлотата му. След малко дойде Гейл, с обяд за всички. Стори й се, че Ан се е поумълчала, но тя си беше такава понякога. Просто характерът й беше такъв. Не забеляза някаква промяна в баща си, но като че ли той вече наблюдаваше Ан по-продължително. От време на време и Ан го забелязваше.

Отново имаха възможност да си поговорят един ден, когато чакаха Гейл да се върне от някаква приятелка. Тя беше пристигнала малко по-рано от уговореното с Гейл. Бил тъкмо се бе изкъпал и се разхождаше по халат. Каза й да се разположи удобно и тя се опъна в кабинета и взе едно списание. Но след малко видя, че той я наблюдава. Тя остави списанието и усети как всичко, което се беше опитвала да скрие, я завладя. Без да каже дума, тя стана и се приближи до него. Той я взе в прегръдките си и я целуна, изпълнен с желание, но се принуди да се отдръпне от нея.

— О, боже! Ан, съжалявам… Не знам какво…

Но тя го накара да замълчи, като го целуна отново, и това го зашемети. Инстинктивно усети, че тя не е новачка в тези неща, а когато ръката й се плъзна по халата му, той вече знаеше, че Ан има още много тайни. Тялото му се напрегна от желание, а ръцете й го подлудяваха, но не можеше да позволи тя да бъде наранена или да направи нещо безумно. В неговите очи тя беше дете. Знаеше, че не е правилно. Тя беше петнайсетгодишно момиче, почти шестнайсет, но все пак.

— Трябва да поговорим за това. — Той седна на кушетката, обърна се към нея, стегна здраво колана на халата и я погледна в очите. — Не знам какво ми стана.

— Аз знам. — Каза го толкова тихо, че на него му се стори, че е сънувал. — Влюбена съм в теб, Бил.

Това беше истината, бяха влюбени един в друг. Чиста лудост! Той беше на четирийсет и девет години, а тя на петнайсет. Не беше редно… нали?

Трябваше да си го напомни, когато отново я погледна, но не издържа. Целуна я пак. Вълните на страстта му го измъчваха и той взе ръката й в своята.

— Аз също те обичам, но няма да позволя това да се случи между нас!

Гласът му беше измъчен. В очите на Ан имаше сълзи. Ужаси се, че той ще я отпрати. Може би завинаги. А тя нямаше да го преживее.

— Защо не? Какво лошо има? И с други хора се случва.

— Но не на твоята и моята възраст.

Разликата им беше трийсет и три години, а тя дори не беше пълнолетна. Може би щеше да е друго, ако тя беше на двайсет и две, а той на петдесет и четири и не беше баща на най-добрата й приятелка.

Ан поклати глава отчаяно. Нямаше да го изгуби сега. Не беше съгласна. През краткия си живот загуби твърде много, но каквото и да казваше той, тя нямаше да го загуби.

— Не е вярно. И с други се е случвало.

Той й се усмихна. Беше толкова настойчива и сладка и така я обичаше. Сега наистина го разбра.

— Не ме интересува дори и да беше на сто години. Обичам те. Това е. Няма да се откажа от теб.

Мелодраматичността на ситуацията го разсмя отново и той целуна устните й, за да я накара да замълчи. Бяха така сладки, а под ръцете му кожата й наподобяваше кадифе. Но беше грешно. Според закона това си беше изнасилване, даже и с нейно съгласие. Знаеше го и затова се вгледа в нея.

— Правила ли си го и друг път, Ан? Честно. Няма да се сърдя. — Имаше подход към нея. Винаги й беше лесно да е откровена с него.

Знаеше какво има предвид. Малко или много. И двамата бяха благодарни, че Гейл закъснява.

— Не като сега. Когато бях… в Хейт… — Щеше да е трудно да му го обясни, но трябваше да го направи. Аз… — Тя въздъхна тежко и той съжали, че е попитал.

— Не си длъжна да ми казваш, ако не искаш, Ан.

— Искам да знаеш. — Опита се да обясни кратко и ясно, но пак й звучеше ужасно. — Живях в комуната и вземах ЛСД. Вземах и други неща, но главно това и пейот… опиати, но главно ЛСД. А групата, с която живеех, правеше странни неща…

— Изнасилиха ли те? — Изгледа я ужасен.

Тя поклати бавно глава, очите й не изпускаха неговите. Трябваше да е честна с него, на всяка цена.

— Направих го, защото исках… Мисля, че го правих с всички тях. Вече не си спомням много. Сякаш съм била в транс. Вече не помня кое е спомен и кое сън… но когато родителите ми ме прибраха, бях бременна в петия месец. Родих преди тринайсет месеца. — Вече знаеше, че през целия си живот ще помни датата. Можеше да каже и колко дни след тринайсет месеца. Пет, точно пет. — Родителите ми ме накараха да го изоставя. Беше момче, но аз не го видях. Никога не съм преживявала нещо по-лошо. — Нямаше начин да му опише това, което преживя. — Изоставянето му е най-голямата грешка в живота ми. Няма да си простя никога. Всеки ден се питам къде ли е, дали всичко е наред.

— Щеше да съсипе живота ти, мила! — Той погали нежно лицето й. Толкова я съжаляваше за болката, която е преживяла. Беше съвсем различна от Гейл. Видяла е много в живота. Прекалено много за възрастта си.

— И моите родители ми казаха същото — въздъхна тя. — Не мисля, че бяха прави.

— Какво щеше да правиш с бебето сега?

— Да се грижа за него… като сегашната му майка… — Очите й се изпълниха със сълзи и той я притисна до себе си. — Не трябваше да го изоставям.

Искаше да й каже, че един ден той ще й даде друго бебе, но това му изглеждаше абсолютна лудост. След малко чуха ключа на Гейл в ключалката. Бил тихо се отдръпна от нея, с последен поглед, последно докосване, изпълнен с желание. Но се загърна добре в халата си и двамата се усмихнаха на Гейл.

През следващите два месеца Ан се срещаше с него, когато може. Просто да си поговорят, да се разходят, да споделят мислите си. Гейл не знаеше нищо за това и Ан се надяваше тя да не научи никога. Това беше забранен плод за тях, но не можеха да се спрат. Вече се нуждаеха прекалено много един от друг. И той споделяше много неща с нея. Връзката им беше съвсем непорочна, но нямаше да издържат още дълго.

И когато Гейл получи покана от баба си за коледната ваканция, те измислиха план. Ан щеше да каже на родителите си, че ще им бъде на гости. Така от Коледа до завръщането на Гейл Ан ще прекара с него. Обмислиха и планираха всичко предварително.

Беше почти като меден месец.