Даниел Стийл
Семеен албум (10)

Глава 9

Вторият филм, върху който работи Фей, беше много по-труден от първия. Режисьорът присъстваше постоянно като непрекъснато искаше нещо от нея, даваше й нареждания и критикуваше работата й. Имаше моменти, когато с удоволствие би го удушила, но когато всичко свърши, той й направи един наистина рядък и скъп подарък. Научи я на всички трикове, от които тя се нуждаеше в новото си поприще. Изискваше много от нея, но получаваше още повече. Понякога я оставяше да поеме юздите, а след това я поправяше. Когато приключиха филма, тя беше научила повече, отколкото би могла за десет години и затова му беше благодарна. Той й направи страхотен комплимент, преди да напусне снимачната площадка, и тя се просълзи, докато го наблюдаваше как се отдалечава.

— Какво ти каза? — прошепна един от сценичните работници.

— Каза, че ще му е приятно да работи с мен отново, но знае, че няма да има тази възможност, защото следващия път ще режисирам сама. — Тя въздъхна дълбоко и огледа актьорите, които се прегръщаха и целуваха, празнуваха края на тежката работа. — Надявам се да е прав.

Точно така и стана. Два месеца по-късно Ейб й предложи първия й ангажимент като режисьор, отново в МГМ и този път тя не беше помощник на никого. Дор Шери и даде големия шанс и тя доказа, че го заслужава.

— Поздравления, Фей!

— Благодаря, Ейб!

— Заслужила си го!

Новият филм щеше да започне през есента. Беше истинско предизвикателство и това я радваше. Децата щяха да са тръгнали на училище дотогава. Лайънъл тръгваше във втори клас, Грег — в първи, а близначките за последна година бяха в детска градина. Ан още нямаше две години, изоставайки зад другите, нетърпелива да ги догони, но те винаги някак я изпреварваха.

Фей все се канеше да прекарва повече време с нея, но то все не стигаше. Останалите постоянно вдигаха врява за нея. Сега щеше няколко месеца да чете и разучава сценария, а след това вероятно щеше да прави филма. Не беше лесно да се спре отново и да се занимава с бебе. Ан се различаваше от останалите. Не само беше по-малка, но и общуваше много по-трудно. Беше по-лесно да я остави с бавачката, която толкова я обичаше, или с Лайънъл, който винаги е бил много привързан към нея.

Фей се вълнуваше за новия филм, но не можеше да спре мислите си за Уорд и къде ли е той сега. От деня, в който ги напусна, не бяха чули нищо за него. Веднъж прочете нещо за него от Луела Парсънс, но там нямаше нищо съществено. Поне не се споменаваше Мейзи Абърнети.

Новият филм й даваше възможност да отвлече мислите си в друга посока. Трябваше да намери нещо, с което да се занимава след завършването на този филм. Преди няколко месеца беше попитала Ейб за някой адвокат, но не й оставаше време да му се обади, въпреки че си беше обещала да го направи. А и всеки път нещо се случваше и спомените я заливаха отново.

Изведнъж един юлски ден Уорд се появи на входната врата. Децата играеха отзад в двора, където всички старателно засадиха цветя. Бавачката им направи люлка, горда от старанието и изобретателността им.

И ето сега Уорд внезапно се появяваше, облечен в бял ленен костюм и синя риза, по-красив отвсякога. За миг тя почувства познатото привличане, но си напомни, че той я беше изоставил и само Бог знаеше с кого има връзка сега. Когато го видя, тя се почувства някак срамежлива и сведе очи, преди отново да отправи поглед към него.

— Да?

— Мога ли да вляза?

— Защо? — Гледаше го притеснено, а и той се чувстваше неудобно, но беше ясно, че няма да си тръгне, преди да е разговарял с нея. — Децата ще се разстроят, ако те видят тук.

Едва напоследък спряха да разпитват за него, а тя смяташе, че той се кани отново да ги напусне.

— Почти четири месеца не съм виждал децата си. Не мога ли поне да им кажа едно здравей.

Тя се колебаеше. Забеляза, че е отслабнал, и от това изглеждаше още по-млад. Не й се искаше да признае пред себе си колко е хубав. Нямаше никакъв смисъл отново да се влюбва в него.

— Е?

Той не се отдръпна и най-накрая тя му отвори вратата. Сега, когато гледаше с неговите очи, къщата й изглеждаше по-грозна отвсякога. Той влезе и се огледа.

— Тук нищо не се е променило. — Каза го просто така, но тя веднага се подразни.

— Предполагам, че отново живееш в Бевърли Хилс. — В гласа й имаше острота, която го преряза като нож, но тя целеше точно това. Беше я наранил ужасно, когато ги напусна, а сега вероятно отново идваше да я измъчва. Тя веднага предположи най-лошото.

Той се обърна кротко към нея.

— Не живея в Бевърли Хилс, Фей. Наистина ли мислиш, че бих ви изоставил на такова място, докато сам си живея в Бевърли Хилс?!

Ужасен, той наблюдаваше Фей, но тя просто стоеше и гледаше. Точно това си мислеше!

— Не знам какво би направил, Уорд.

Не беше им изпращал никакви пари, но се справяха с нейната заплата и доходите от неголемия им влог. Всъщност тя се чудеше от какво ли живее той през последните няколко месеца, но нямаше и никакво желание да разпитва.

В този момент децата пристигнаха тичешком. Лайънъл спря шокиран пред градинската врата и започна да се приближава бавно, с широко отворени очи. Но когато Грег забеляза баща си, той профуча край Лайънъл и се хвърли в ръцете му. Близначките последваха примера му. А Ан само стоеше и го гледаше, без да разбира кой е този човек. Тя не си го спомняше. Погледна Фей и протегна ръчички, за да я вземат. Майка й я пое, загледана към четиримата, накачулили Уорд, които се смееха и пищяха, докато той ги гъделичкаше. Само Лайънъл проявяваше някаква предпазливост и поглеждаше от време на време към Фей, сякаш имаше нужда да разбере какво мисли тя за това.

— Всичко е наред, Лайънъл — каза му тя нежно. — Можеш да си играеш с татко си. — Но той остана настрани, наблюдавайки останалите.

Накрая Уорд ги убеди да се измият, като им обеща, че ще ги изведе да хапнат хамбургери и сладолед.

— Имаш ли нещо против? — попита я той, след като децата се качиха по стаите си.

— Не — тя го гледаше внимателно, — нямам.

Сега, лице в лице с него, тя изглеждаше нервна, а и той се притесняваше. Четири месеца бяха дяволски много време. Бяха почти като непознати.

— Имам работа, Фей…

Каза го така, сякаш очакваше овации и тя едва сдържа усмивката си.

— О!

— В една банка… не е кой знае каква работа. Даде ми я един приятел на баща ми. Просто си седя на едно бюро по цял ден, а в края на седмицата си прибирам чека. — Изглеждаше изненадан, като че ли беше очаквал, че ще е по-болезнено, почти като хирургическа операция.

— О!

— Е, няма ли да кажеш нещо, по дяволите! — Отново й се ядоса. Толкова беше трудно да й угоди, а преди не беше такава. Може би работата й се отразяваше. Той знаеше, че тя не седи по цял ден зад бюрото в очакване на петъчния чек. Пое дълбоко дъх и опита отново. — Сега работиш ли?

Не му се вярваше. Иначе нямаше да е вкъщи с децата. Поне докато той си беше тук, нещата бяха такива.

— Не. След месец. Сама ще режисирам този път.

Изведнъж се ядоса на себе си, че е казала прекалено много. Вече не беше негова работа какво прави тя, но й беше приятно да сподели с него. Винаги се чувстваше добре, когато можеше да споделя с него.

— Чудесно. — Пристъпваше от крак на крак, загледан в нея, без да е сигурен какво трябва да й каже. — Има ли големи звезди в него?

— Няколко.

Той запали цигара. Преди не пушеше.

— Адвокатът ти още не се е обаждал.

— Нямах време да се занимавам с това. — Но не беше точно така. От няколко месеца тя беше по-свободна, въпреки че той нямаше как да го знае. — Ще се обади.

— О!

В този момент децата слязоха долу с гръм и трясък. Той предложи на четирите по-големи деца да ги закара с новата си кола — форд. Изглеждаше почти нова и Уорд погледна извинително.

— Не е дюзенбърг, но ме вози до работата и обратно.

Тя устоя на желанието си да му каже, че все още използва автобус. Преди месец старата кола съвсем се потроши, така че те останаха без абсолютно никакъв транспорт.

— Ще дойдеш ли да обядваш с нас, Фей?

Тя понечи да откаже, но децата започнаха да я молят и беше по-лесно просто да се предаде и да тръгне с тях, а пък и част от нея проявяваше любопитство към него. Къде е бил, какво е правил, къде живее сега. Чудеше се дали връзката му с Мейзи Абърнети продължава, но си каза, че това не я засяга повече. Почти беше убедила себе си в това, когато забеляза начина, по който сервитьорката го гледа, и усети, че се изчервява. Той все още си беше хубав млад мъж и жените сигурно го заглеждаха повече, отколкото мъжете забелязваха нея. Но все пак тя носеше винаги халката си, а навсякъде водеше със себе си и петте деца.

— Чудесни са — похвали я той по пътя към дома, докато четирите деца се бутаха и закачаха на задната седалка на тъмносиния форд. — Добре си се справила с тях.

— За бога, Уорд, не си заминал преди десет години…

— Понякога се чувствам сякаш са толкова. — Помълча за миг, след това я погледна и продължи, докато изчакваха червения светофар. — Много ми липсвахте.

Щеше да каже: „И ти ни липсваше“, но се спря и замълча. Изненадана усети ръката му върху своята.

— Никога не съм преставал да се осъждам за това, което направих, ако въобще има някакво значение.

Гласът му беше толкова тих и децата вдигаха такава врява, че нямаше как да ги чуят.

— Това не се е повтаряло. Не съм излизал с друга жена, след като напуснах дома ни.

Странно беше да чуе, че той нарича дома ни онова ужасно място. Думите му я развълнуваха и очите й се изпълниха със сълзи, когато вдигна поглед към него.

— Обичам те, Фей!

За тези думи беше копняла цели четири месеца и инстинктивно протегна ръце към него. Бяха спрели пред къщата и децата слизаха от колата. Уорд им каза да влязат вкъщи, а той ще дойде след малко.

— Скъпа… дори не можеш да си представиш колко те обичам!…

— И аз те обичам! — Изведнъж тя се разплака и се отдръпна, отправила към него поглед, изпълнен с болка.

— Толкова ужасно беше без теб, Уорд…

— И за мен не беше по-леко. Мислех, че ще умра без теб и децата. Внезапно осъзнах това, което притежаваме, дори и без стария живот и огромната къща…

— Не се нуждаем от това. — Тя подсмръкна и се усмихна. — Но наистина имаме нужда от теб.

— Но не толкова, колкото аз се нуждая от теб, Фей Тейър! — Погледна я колебливо. — Или отново Фей Прайс?

Тя се засмя през сълзи.

— Няма шанс!

Изведнъж забеляза, че и той все още носи халката си. Точно в този момент Грег ги извика.

— Идвам, синко. Само минутка — извика той в отговор.

Имаха още много да си кажат, но Фей бавно слезе от колата.

— Отивай. Липсваше им.

— Те ми липсваха още повече! — И с отчаян поглед, той се пресегна и стисна ръката й. — Фей, моля те… нека опитаме отново. Ще направя всичко, което поискаш. Спрях да пия в мига, когато ви напуснах. Разбрах какво абсолютно нищожество съм бил. Имам отвратителна работа, но поне е нещо… Фей… — В очите му се появиха сълзи и той вече не успяваше да сдържа чувствата си към нея. Сведе глава и се разплака. После я погледна открито. — Не знаех какво да правя със себе си, когато ти тръгна на работа. Имах чувството, че вече не съм мъж… че никога не съм бил… но, о, Господи, не искам да те изгубя, Фей… моля те… скъпа, моля те…

Той я взе в прегръдките си и Фей почувства, че сърцето й отново намира своя дом. В действителност тя никога не беше се отказвала от него. Дори не беше сигурна, че е способна да го направи. Отпусна глава на рамото му и сълзите й рукнаха отново.

— Толкова много те мразех в един момент… или поне ми се искаше…

— И аз исках да мога да те мразя, но знаех, че грешката е моя.

— Може би и моя. Вероятно това, че започнах работа, не е било най-доброто решение, но не знаех какво друго да направя.

Той поклати глава.

— Беше права — усмихна й се той през сълзи. — Ти и твоите луди идеи да направиш продуцент от мен…

Отправи й нежна усмивка. Колко добра жена беше тя и какъв късметлия е, че отново я държи в прегръдките си. Дори това да е само за час-два.

— Съвсем не беше луда идея. Възможно е, Уорд. Мога да те науча на всичко, което ти е необходимо да знаеш. Можеш да идваш на снимачната площадка по време на следващия филм.

Тя го наблюдаваше, изпълнена с надежда, но той поклати глава.

— Не мога. Сега съм работещ мъж. От девет до пет и разни такива неща.

— Добре, но все пак някой ден може да станеш продуцент, ако поискаш — каза тя с усмивка.

С въздишка прегърна жена си.

— Струва ми се, че това са въздушни кули, приятелче.

— А може и да не са.

Гледаше го и се чудеше какво ли ще им донесе животът. Поне се беше върнал отново. Стоеше пред грозната къща в Монтерей парк и я гледаше с надежда.

— Ще се опитаме ли отново… Не… По-точно ще ми дадеш ли още един шанс, Фей?

Очите й за дълго се спряха на него, без да трепнат, и в тях бавно изгря усмивка, родена от мъдростта, разочарованието и болката. Вече не беше малко момиче. Животът не беше същият, както преди години. Целият й свят се срути, но тя оцеля. Сега този мъж я молеше отново да тръгне редом с нея. Беше я наранил, изоставил, излъгал и предал. И все пак вътре в себе си тя знаеше, че той е неин приятел и я обича. Както и тя го обича, завинаги. Той не притежаваше същите инстинкти като нея и не беше толкова добре подготвен да оцелее. Но вероятно един до друг, ръка за ръка… може би… всъщност беше сигурна, че ще успеят. И по-важното, отново вярваше в него.

— Обичам те, Уорд!

Усмихна му се с усещането, че е отново млада. Месеците без него й се сториха безкрайни. Не искаше никога вече да преживяват това. Можеше да надживее всичко, дори мизерията, но не и това.

Те стояха и се целуваха, а децата ги гледаха и изведнъж започнаха да им се смеят. Грег ги сочеше с пръст и се смееше най-гръмко, докато Уорд и Фей не се разсмяха заедно с тях. Животът отново беше чудесен, както преди много време, беше дори по-прекрасен оттогава.

И двамата бяха преминали през ада и отново се завръщаха, почти като Гуадалканал. Но те спечелиха войната. Най-накрая. Сега животът можеше отново да започне за всички тях.