Даниел Стийл
Семеен албум (14)

Глава 13

Денят след празненството започна като всеки друг работен ден за Фей и Уорд. Децата можеха да си отспят до обяд, но те трябваше да стигнат в студиото преди девет. Скоро започваше следващият им филм и двамата имаха да свършат цели планини от работа. Изискваше се огромна дисциплина, за да продължат напред, да работят, независимо от умората, особено когато Фей започнеше истинската работа с актьорите. Тогава тя пристигаше в студиото преди шест часа, често актьорите още не бяха дошли. Но тя трябваше да е там, да поеме въздуха и да придобие истинското усещане.

Всъщност винаги й беше трудно да се откъсне от снимачната площадка по време на снимките и понякога дори и не го правеше. Спеше в някоя гримьорна, вживяла се напълно в сценария. Той ставаше част от нея, докато накрая така опознаваше всеки от характерите, че се чувстваше като че ли е в някакво друго време, сякаш е била родена в тяхната кожа.

Точно това я правеше толкова взискателна към актьорите, които работеха за нея. Но пък ги научаваше на дисциплина, която те не забравяха никога, и затова повечето от тях говореха за Фей Тейър със страхопочитание. Талантът й беше истински дар и сега се чувстваше много по-щастлива, отколкото когато самата тя играеше. Точно това удовлетворение търсеше тя.

Уорд обичаше пламъчето, което се появяваше в очите й само в миговете, когато мислеше за работата си. Понякога се чувстваше малко ревнив, защото и той обичаше това, с което се занимаваше, но не със същата страст и същия огън, които изпълваха нея. Тя вливаше душата си в своята работа. Като се замисли за тези неща, се сети, че скоро отново щеше да я изгуби заради следващия им филм. Но и двамата знаеха, че той е най-добрият от всички, които са правили досега, и затова бяха страшно възбудени.

Фей постоянно се сещаше за Ейб Абрамсън и за това колко жалко беше, че вече не е между живите. Щеше да се влюби в този филм. Но той почина преди няколко години. Доживя да види успеха им, да я види как получава втория си Оскар, този път за режисура. Но след това почина и тя все още чувстваше липсата му. Тя се облегна на седалката, загледана в Уорд, и потъна в мисли за предишната вечер.

— Радвам се, че децата прекараха добре.

— Аз също. — Той опита да се усмихне, но имаше неприятен махмурлук, а в последно време това му се случваше рядко. Често се чудеше как е могъл да пие толкова много. Вече не можеше да поема такива количества, без да заплати огромна цена. Младост… подсмихна се той… доста неща се променят, когато понатрупаш някоя и друга годинка и някой и друг побелял косъм… но имаше и неща, които не се изменяха. Въпреки махмурлука двамата с Фей се любиха тази сутрин, след като той си взе един душ. Това беше добър старт за деня и той нежно постави ръка на бедрото й.

— Все още ме подлудяваш, знаеш ли…

Тя леко се изчерви, но думите му й доставиха удоволствие. И сега беше влюбена в него. Вече деветнайсет години, дори и повече, ако се броеше времето от срещата им в Гуадалканал през четирийсет и трета… ставаха двайсет и една.

— Взаимно е, да знаеш.

— Чудесно.

Изглеждаше някак тъжен, докато вкарваше колата в паркинга в МГМ. Пазачът им се усмихна, когато ги видя, и им махна да влизат. Човек може да си сверява часовника по тези двамата, си мислеше той… приятни хора… имат симпатични деца… и здраво работят. Трябваше да им се признае.

— Май трябва да сложим врата между нашите офиси и да поставим ключалка на моята врата — предложи Уорд.

— Не звучи лошо — прошепна тя в ухото му и закачливо го гризна по врата, преди да се измъкне навън. — Какво ще правиш днес, скъпи?

— Нямам прекалено много работа. Почти всичко е уредено. А ти?

— Имам срещи с три от звездите. — Каза му имената им. — Чувствам, че ще трябва доста да си поговорим с тях, преди да започнем, за да бъдат всички подготвени. Да знаят какво точно целим с този филм.

Този филм беше най-голямото предизвикателство от всички направени досега. Разказваше се за четирима войници, участници във Втората световна война, и съвсем не можеше да бъде наречен приятен филм. Беше груб, болезнен, разтърсващ душите. Повечето директори на студиа биха сложили мъж режисьор, но Дор Шери и сега й имаше доверие, а тя нямаше намерение да го разочарова. Него или пък Уорд. Съвсем не му беше лесно да осигури парите за филма въпреки големите им имена. Хората се страхуваха, че никой няма да гледа потискащ филм. След покушението над Джон Кенеди миналата година всички искаха комедии, за да си отдъхнат, а не някакъв сериозен филм. Но още след като прочетоха сценария, Фей и Уорд се съгласиха, че точно това им трябва. Филмът беше разкошен, сценарият — чудесен, както и самата книга, по която беше написан. Фей наистина искаше да направи нещо хубаво от него. Уорд беше сигурен в нея, но знаеше колко е изнервена.

— Всичко ще бъде наред.

Усмихна й се бегло пред вратата на нейния офис. И двамата знаеха, че е така, но тя се нуждаеше и той да й го каже. Отговорът й го убеди, че е така.

— Страхувам се до смърт.

— Знам. Просто се отпусни и се наслаждавай.

Но тя не можеше да го направи, преди да са започнали филма. След това му се отдаде напълно. Никога не се прибираше преди полунощ или един, в пет излизаше отново, а често се случваше въобще да не се върне.

Уорд си знаеше, че месеци наред ще е все така, и затова й обеща, че ще наглежда децата вместо нея, и наистина се опита. Винаги работеше по този начин. Докато режисираше, се посвещаваше изцяло на филма, а когато свършеше — прекарваше живота си в сгъване на ризи, пране или пък се редуваше със съседите, когато децата трябваше заедно да се закарат някъде. Особено много се гордееше с това, но точно сега дори и децата бяха далече, далече от ума й.

Късно една вечер Уорд се върна в студиото, за да я прибере. Не искаше тя да шофира, когато е толкова уморена и така потънала в работата си. Страхуваше се да не се блъсне в някое дърво край магистралата, затова дойде да я вземе и тя се свлече на седалката като парцалена кукла. Той се наведе и я целуна и тя отвори сънливо очи и му изпрати една усмивка.

— Този филм може и да не го преживея…

Гласът й беше дълбок и дрезгав. Беше изпила литри кафе и не беше спирала да говори през целия ден. Насърчаваше, умоляваше да дадат още от себе си и нейните актьори не я разочароваха. Тя погледна към Уорд.

— Ще стане страхотно, скъпа. Цяла седмица преглеждам лентите.

— Какво мислиш? — И тя беше гледала, но забелязваше само грешките. Все пак през последните два дни се появи лъч надежда. И актьорите, и тя се трудеха упорито, за да извлекат всичко от себе си. — Мислиш ли, че ще се получи?

Изглеждаше някак ужасена от въпроса си. Разчиташе на неговата преценка много повече, отколкото на нечия друга и му вярваше абсолютно. Сега видя, че той се усмихва, преди да й отговори.

— Ще полети направо към звездите, скъпа. А в ръцете ти отново ще долети Оскар.

— Това няма значение. Просто искам да се получи добре. Искам да се гордеем с него.

— Ще стане.

Беше сигурен в това и се гордееше с нея, както и тя с него. Успя да постигне толкова много за човек, който не е работил дори един ден до трийсет и петата си година. Това, което той направи от себе си, беше едно чудо и тя не го забравяше никога. Гордееше се с него много повече, отколкото той предполагаше. Много, много повече.

Тя отново облегна глава на седалката.

— Как са децата?

— Добре.

Сега тя не трябваше да се занимава с дреболии. Чистачката искаше да напусне, Ан и Вал се скараха ужасно, Грег блъсна колата, но с тези проблеми може и сам да се оправи. Но изпитваше благодарност, когато тя приключваше филма си и отново се заемаше с къщата. Често се чудеше как тя може да издържи ежедневното напрежение на всичко това. Той подлудяваше, но не искаше да й го казва.

— Всички са заети. Близначките всеки ден гледат бебета, а Грег заминава другата седмица за ранчото.

Наум прибави: „Благодаря на Бога“. Поне щеше да е по-тихо без постоянния звън на телефона, блъскането на врати и половината дузина приятели на Грег, които играеха кеч с най-красивата им ваза… Почти не се виждаше с Лайънъл заради тази негова работа.

— Харесва ли му? — Тя отвори очи. Канеше се да го пита сама, но не беше го виждала от седмица.

— Така мисля. Във всеки случай — не се е оплаквал.

— Това не означава кой знае какво. Лай никога не се оплаква… — Изведнъж се сети за нещо друго. — Трябваше да измисля нещо за Ан. Просто не мислех, че ще започнем толкова скоро. — Но щом имаха парите и снимачната площадка беше свободна, всичко си идваше на мястото. Така вместо в края на септември те започнаха през юни. Това не беше обичайно, затова Фей реши да не прави проблем, като каже, че не е свободна. Нещата се усложняваха, защото децата оставаха сами за през лятото. Ан твърдо отказа да отиде на лагер. — Какво прави тя по цял ден?

— Всичко е наред. Мисис Джонсън я наглежда, докато се прибера у дома. Идват и някои нейни приятели и се мотаят край басейна. Казах им, че ще ги заведа в Дисниленд другата седмица.

— Ти си светец.

Тя едновременно се прозина и му се усмихна.

Докато крачеха към къщата, се бе отпуснала на рамото му.

Момичетата още бяха будни. Косата на Вал беше навита на огромни ролки, а самата тя се разхождаше по бикини, които биха накарали Фей да зяпне, ако имаше сили да го направи. Тя реши да й каже на следващия ден, ако намери време и успее да види детето. В кабинета беше пусната музика. Ванеса по нощница разговаряше с приятелка по телефона, без да обръща внимание на шума, който вдигаше Валери.

— Къде е Ан?

Фей запита Вал, но тя вдигна рамене, както си тананикаше песента. Преди Валери да отговори, се наложи да повтори въпроса си.

— Горе, предполагам.

— Заспала ли е?

— Вероятно.

Но Ванеса поклати глава. Имаше странната способност да слуша едновременно няколко разговора. Фей тръгна нагоре, за да целуне за лека нощ най-малкото си дете.

Знаеше, че Грег вече е излязъл с приятели, а една бележка в кухнята съобщаваше, че Лайънъл е на вечеря с колеги. Тя се успокои, че всички са наред. Държеше да знае къде са децата й и често се притесняваше за това, когато беше на работа. Уорд ги оставяше да правят каквото си искат. Тя предпочиташе той да ги държи по-изкъсо, но той ги отпускаше доста. Щеше да полудее, ако трябваше да ги контролира постоянно, а се налагаше да наглежда и как вървят нещата из къщи.

Отвори тихо вратата на стаята. Докато изкачваше стълбите, би се заклела, че е видяла светлина, но сега беше тъмно. Ан лежеше свита на леглото с гръб към вратата. Фей се загледа за миг в нея, после се приближи и докосна меката й коса.

— Лека нощ, малката ми — прошепна тя и се наведе да целуне бузата й.

Затвори отново вратата и заедно с Уорд тръгнаха към тяхната стая, като му обясняваше нещо за филма. Натопи се в горещата вана, преди да се запъти към леглото. След няколко минути чу момичетата, които се качваха по стаите си.

Те почукаха на вратата и й изкрещяха лека нощ. Но тя не видя как Ванеса се насочва към стаята на по-малката си сестра. Лампата отново беше светната и Ан четеше „Отнесени от вихъра“.

— Видя ли мама? — Ванеса я гледаше изпитателно и видя нещо странно в очите й, нещо скрито и далечно, което изчезваше само когато тя беше с Лай.

Ан поклати глава.

— Кога? — Не искаше да си признае, че е изгасила лампата и се е престорила на заспала, но Ванеса се досети.

— Правила си се на заспала, нали? — Последва дълго колебливо мълчание и момичето попита: — Защо?

— Бях уморена.

— Измислици. — Ядоса се. Това беше вбесяващо и така типично за нея. — Постъпваш грозно. Тя попита за теб в мига, когато прекрачи прага. — Лицето на Ан не издаде нищо, както и очите й. — Беше отвратително от твоя страна.

Тя се обърна и тръгна навън, но когато стигна вратата, чу гласа на Ан.

— Нямам какво да й кажа.

Ванеса я изгледа и излезе. Не беше разбрала нещо, което Лайънъл знаеше толкова добре. Ан се страхуваше, че майка й няма какво да й каже. Никога не е имала. Докато беше малко момиче, нея все я нямаше. Наоколо бяха бавачки, прислужници или пък някое от другите деца я гледаше, докато майка й работеше, излизаше или правеше нещо друго. Винаги беше изморена, мислеше за нещо, трябваше да чете сценария или се налагаше да поговори с татко. Така че какво можеха да си кажат сега? Коя си ти? Коя съм аз? Беше по-лесно да си говори с Лайънъл и да я избягва… както тя избягваше Ан от толкова отдавна. Сега си плащаше за това.