Даниел Стийл
Семеен албум (20)

Глава 19

Когато Грег се събуди на другата сутрин след данданията по случай дипломирането му, той беше с най-отвратителния махмурлук в живота си. В главата му нещо бумтеше, а стомахът му се бунтуваше. Два пъти се събужда през нощта и повръща, единия път върху пода на банята. Когато се опита да стане на другата сутрин в единайсет, си помисли, че умира. Но баща му го видя, като се мъкне надолу по стълбите и му даде чаша черно кафе, препечена филия и доматен сок с разбъркано сурово яйце в него. Само като го погледнеше и отново му се повдигаше. Но баща му настоя, че трябва да се насили да го изпие.

— Направи усилие, сине. Ще ти помогне.

Изглежда, че говореше от опит, и Грег му се довери и направи всичко възможно да го изпие. Учуди се, че наистина се почувства малко по-добре след това. Уорд му даде два аспирина за болката в главата и той ги глътна.

До обяд се почувства почти като човек и се излегна на слънце край басейна. Погледна Вал, която беше пъхнала съблазнителното си тяло в бански, който Фей й забраняваше да носи, когато има някой наоколо. Но само със семейството нямаше нищо против. Банският представляваше почти само една ивичка плат, но Грег трябваше да си признае, че тя изглежда страхотно.

— Празникът беше страхотен, нали, сестричке?

— Аха. — Тя отвори едно око и го погледна. — Ти здравата се напи.

Не изглеждаше впечатлен.

— Мама и татко ядосаха ли се?

— Мама щеше да се ядоса, но татко не спираше да й говори, че това е твоето празненство. — Вал се ухили. Тя също си пийна, доста бира, а и музиката си я биваше. Всички добре си потанцуваха, преди да излязат от строя.

— Само почакай да дойде твоят ред. Най-вероятно ще се побъркаш.

— Аз съм наред сега.

Само че ще трябва да дели всичко с Ван. Това беше лошото да си близнак. Винаги трябва да делиш с някого. А Фей никога не разбираше, че тя иска да е самостоятелна, да прави нещата сама, да си има свои приятели. Тя винаги се държеше сякаш са един човек и Валери прекара целия си живот, опитвайки се да се пребори с това, да докаже колко различни са, на всяка цена. Но никой не разбираше. Това разваляше всичко. Добре че остана още малко.

Само още две години вкъщи и после се изнасяше. Ванеса говореше за колеж на Изток, но тя си знаеше какво ще направи. Ще ходи на актьорски курсове. Не в драматичния факултет на UCLA, а там, където ходят актьорите между ангажиментите си. И щеше да започне да си търси работа. Ще излезе на квартира. Нямаше да си губи времето с колежи. Кой ли се нуждаеше от това? Щеше да стане актриса. И то много по-добра от майка си. Беше си поставила тази цел още преди години и не се отклони от това си желание.

— Защо си се стегнала така?

Грег я наблюдаваше. На лицето й се беше появило онова изражение, което предсказваше, че замисля как да свали някой нещастник, на когото е хвърлила око. Но сега тя само отметна дългата червена коса и вдигна рамене. На никого не беше споменавала какво мисли да прави. Само ще й тровят живота. Грег се опита да я убеди да стане физиотерапевт или акробат или да спечели някоя тъпа атлетическа стипендия. Ванеса ще й говори за училище на Изток, а Лайънъл щеше да измисли някоя друга идиотска идея, като UCLA например, само защото той учи там. Мама ще държи речи за образованието, а татко ще й разправя колко е вреден гримът за кожата. Ан пък щеше да я гледа като че ли е влечуго. Познаваше ги достатъчно добре, след тези шестнайсет години с тях.

— Мислех си за снощи — излъга тя и се отпусна под парещото слънце.

— Да… беше страхотно…

Сети се да попита какво е станало с гаджето му.

— Татко я закара до тях. Щеше да повърне в колата. — Вал се ухили и той се разсмя.

— Господи, той не каза нищо.

— Има късмет, че никой от нас не изглеждаше така.

Те и двамата се разсмяха и забелязаха Ан, която мина покрай тях с книга в ръка на път към люлката.

— Накъде, мъник?

Грег присви очи заради слънцето и забеляза, че фигурата й започва да се оформя страхотно. Кръстчето й сякаш се смаляваше с часове, можеше да го обхване с двете си ръце, а гърдите й бяха почти толкова големи, колкото и на Вал. Сестра им ставаше голямо момиче, но с нея не можеше да се говори за тези неща. Тя беше най-сдържана от всички тях и винаги създаваше впечатление, че не харесва никого от тях особено много, освен Лайънъл, разбира се. На Грег му се струваше, че никой не я е чувал да продума от времето, когато Лайънъл излезе на квартира.

— Къде отиваш, хлапе? — повтори той въпроса си, докато тя отминаваше покрай тях.

Тя нямаше за какво да си говори с Грег. Не си падаше по спорта, а и приятелките му смяташе за тъпи. А най-големите й караници бяха с Вал, която сега я гледаше многозначително. Мислеше за банския на Ан, който изглеждаше подозрително подобен на един от нейните, но не беше съвсем сигурна. Ан усещаше изучаващия й поглед.

— Никъде. — Тя ги отмина, без да продума повече, стиснала здраво книгата си.

Когато се отдалечи, Грег прошепна на Вал:

— Странно хлапе е, нали, Вал?

— Да, и на мен така ми се струва. — Вал не се интересуваше от въпроса. Тя тъкмо беше открила, че това не е нейният бански, този имаше жълти ивици отстрани.

— Доста е пораснала. Виж какви цици — той се разсмя. — Големи са почти колкото твоите.

— Да? И какво от това? — Вал глътна и без това плоския си корем и се изпъчи, когато се изправи. — Все пак краката й са къси.

Тя не приличаше на никого от тях. Не беше така забележителна като другите четирима. Вал погледна към краката си, като се опитваше да реши дали се е пекла достатъчно за деня. Ако стои прекалено много, ще изгори, въпреки че не беше така уязвима като повечето червенокоси. Забеляза, че Грег е започнал да изгаря.

— По-добре внимавай. Започваш да се зачервяваш.

— След малко влизам вътре. Джон каза, че ще се отбие, а после искам да сляза в града да си купя допълнителни постелки за колата.

— А Джоун? — така се казваше дребната блондинка, която баща им закара до тях. Вал си мислеше, че по-големи гърди от нейните не е виждала никога. Направо бяха неприлични. А всички в училище казваха, че не е трудна за сваляне. За Грег точно това положение на нещата беше идеално.

— Ще я видя довечера. — Спеше с нея от два месеца, откакто се разбра за футболната му стипендия от университета в Алабама.

— С Джон ли ще бъдете? — Тя знаеше, че той си няма приятелка, и все се надяваше, че ще я поканят да излезе с тях, но Грег никога не беше предлагал нещо такова, както и Джон.

— Не. Каза, че си имал други планове. — Той погледна към Вал. — Защо? Да не си хлътнала по него, сестричке?

Умееше да я дразни ужасно и през изминалите години бяха преминали през няколко почти смъртоносни битки. Обичаше да й пуска въдицата и тя винаги се хващаше, както и сега.

— По дяволите, не! Просто се чудех. Имам си среща — излъга тя отново.

— С кого? — Той знаеше, че не е така.

— Не ти влиза в работата.

— И аз това си мислех — отпусна се той назад ухилен, а на нея й се прииска да го удуши. Ан ги наблюдаваше мълчаливо от старата люлка, която й служеше за скривалище. — Нямаш никаква среща, маце!

— Така си мислиш. Имам среща с Джак Барнс.

— Измишльотини. Той ходи с Линда Хол.

— Добре. — Лицето й се беше зачервило, и то не от слънцето. Отдалече Ан можеше да познае, че тя току-що е излъгала… толкова добре ги познаваше, по-добре, отколкото те нея. — Може би той я мами.

Грег се изправи и погледна внимателно сестра си.

— Няма да го направи, освен ако не му пускаш това, което той взема от нея, сестричке! Което ме навежда на въпроса, който се канех да ти задам… правиш ли го?

Лицето на Вал изглеждаше сякаш ще пламне.

— Майната ти!

Тя се завъртя на пета и изхвърча към къщата, а Грег се разсмя, излегнат под слънцето. Страшно маце беше неговата малка сестричка. Това го беше чул от някои свои приятели, чиито по-големи братя бяха излизали с нея. Но предполагаше, че би направила всичко, освен истинското нещо. Знаеше, че е девствена, поне така си мислеше, знаеше и че е излъгала за Джак Барнс. Предполагаше, че винаги си е падала по Джон Уелс, но Джон не се интересуваше от нея и беше доволен от това. Познаваха се прекалено добре, но тя не беше подходящият тип за Джон. Той харесваше по-скромни, не така забележителни момичета. Беше много срамежлив и Грег знаеше, че той също не го е направил още. Горкото хлапе! По-добре да побърза. Беше може би последният от техния клас, който не беше лягал с момиче. Поне според думите им, всички други го бяха правили. И Грег започваше да се дразни, че има такъв приятел. По дяволите, хората щяха да започнат да си мислят, че Джон е педи и още по-лошо — ще заговорят същото и за него, ако продължат да излизат заедно.

Но той се подсмихна. Нямаше шанс, при това, което правеха с Джоун.

 

 

— Хей, това е чудесно местенце! — Джон ентусиазирано разглеждаше къщата, сякаш това беше Версай или снимачна площадка в Холивуд, а не някаква си студентска квартира срещу UCLA. — Татко мисли, че наемът е нисък. Майка се притеснява малко, че няма да съм в общежитията, но татко й каза, че щом ти си тук, ще ме наглеждаш. — Той се изчерви, почувствал се глупаво заради думите си. — Искам да кажа…

— Всичко е наред.

Лайънъл се бореше да потисне сънищата си от предишната нощ. Завладяваше го усещането, че пред очите му преминава вече гледан филм, само че сега той беше в ролята на Пол. Като вариация на deja vu^[1]. Не успя да избяга от мислите си, докато развеждаше Джон наоколо. Стаята на Лайънъл беше на другия край на къщата, но той беше сигурен, че ако има желание да отстъпи единствената стая със собствен душ, би могъл да има стаята до тази на Джон. Другите момчета биха се избили за тази стая, а той би се отказал от нея, ако… той пропъди мисълта и се насили да се концентрира върху обиколката из къщата.

— В гаража има пералня. Седмици наред никой не я поглежда, а след това изведнъж всички искат да я използват в една и съща вечер… — усмихна се Лайънъл.

— Мама каза, че мога да нося прането си вкъщи.

Лайънъл не можеше да не забележи колко различен е той от Грег. Странно беше, че са приятели. Но те ходеха заедно на училище от тринайсет години и той предполагаше, че това, е по-скоро навик, отколкото нещо друго. Ако се замислеше върху това, Джон щеше да признае, че е прав. През последните години нямаха много общи неща с Грег, особено пък през последните месеци. Мненията им за всяко нещо, изглежда, се различаваха, като се започне с футболната стипендия и се стигне до курвата на класа, с която спеше Грег. Джон не можеше да я понася около себе си, така че двамата с Грег се виждаха все по-малко. Прекарваше много време сам и беше облекчение да поговори с Лайънъл, който беше разумен и дори ходеше в същото училище, което и той щеше да посещава.

— Наистина ми харесва тук, Лай! Страхотно е…

Дори и хамбар да беше, пак щеше да се влюби в него… Тук се чувстваше пораснал, уравновесен, част от нещо, а и беше спокоен, защото Лайънъл щеше да е тук. И без това се притесняваше, че не познава никого в училището. Идеята за общежитието му беше страшно неприятна, след като беше живял осемнайсет години заедно с четири сестри. Всичко щеше да бъде така непознато, но не и сега, след като Лайънъл е тук.

— Ще искаш ли да си тук през лятото, Джон? Или ще се нанесеш през есента, преди да започне училището?

Лайънъл усещаше как сърцето му бие напрегнато и се мразеше за това. Какво значение имаше кога ще се премести тук хлапето? Остави го на мира, му се искаше да си изкрещи и изведнъж съжали, че въобще се е захванал с цялата работа. Само щеше да си усложни живота. Идеята беше глупава, но вече нямаше как да се измъкне. Беше казал за Джон на две от момчетата. Радваха се, че е намерил някого. Това им спестяваше главоболията с пускането на обява или обажданията на приятели.

— Мога ли да се нанеса следващата седмица?

— Толкова скоро? — Лайънъл беше шокиран.

— О, не… — Джон се изчерви притеснено. — Не, ако ти е неудобно. Просто си мислех, че вторник се пада първи и ще е по-лесно от гледна точка на наема… и си намерих работа за лятото при Робинсън. Мога да живея тук, докато работя.

Това бяха верига магазини и Лайънъл си припомни работата във „Ван Клийф&Арпълс“. Беше му харесало и съжаляваше, че не може отново да поработи там, но искаше да се захване с един филм през тази година. В това имаше повече смисъл. А ако имаше късмет и проектни му вървяха добре, може би щеше да получи и кредит от UCLA за работата си.

— Не, не… прав си, Джон. Не помислих за това. А и стаята е свободна. Просто предполагах, че ще си помислиш малко… — Вече беше твърде късно, беше предложил стаята на Джон и той я искаше. Трябваше да се примири с това, което сам беше сторил, каквото и да му струваше то.

— Няма нужда да мисля, Лай. Смятам, че стаята е страхотна.

По дяволите! Лайънъл се вгледа във високото тъмнокосо момче с прекрасно тяло, което така го измъчи през изминалата нощ. Нямаше какво друго да се каже.

— Добре. Ще кажа на другите момчета. Ще се радват. Спестяват им се доста главоболия. Имаш ли нужда от помощ при преместването?

— Не искам да те притеснявам… Мислех да взема колата на татко и да докарам някои неща утре.

— Ще дойда да те взема.

Лицето на Джон светна отново.

— Наистина ще ти бъда много благодарен, Лай. Сигурен ли си, че няма да те притеснявам много?

— Въобще.

— Мама каза, че има покривка за леглото, лампи и някои други неща.

— Чудесно. — Лайънъл усети как сърцето му потръпва само при мисълта за историята, в която се набута.

Джон вдигна изпълнен с възхищение поглед към него.

— Искаш ли да излезем за вечеря, Лай, за да ти благодаря за всичко?

Изведнъж Лайънъл се притесни и развълнува от чистосърдечността на момчето.

— Всичко е наред, Джон. Не е необходимо да правиш нищо такова. Радвам се, че всичко се нареди.

Но не се радваше. Страхуваше се. Какво ще стане, ако загуби контрол? Ако направи нещо тъпо? Ако Джон открие, че е обратен. Внезапно усети ръката на Джон върху своята и по гърба му пролазиха тръпки. Искаше му се да каже на Джон да не го докосва отново, но той би си помислил, че е откачил.

— Не знам как да ти благодаря, Лай! Това е цял един нов живот. — Изпита огромно облекчение. Най-после щеше да се раздели с хлапетата от гимназията в Бевърли Хилс, просто вече се чувстваше съвсем различен. От години беше така и той трябваше да се крие прекалено дълго. Сега можеше да започне нов живот, с различни хора. Няма да му се налага да проявява такова упорство, да слуша спортисти, да бяга от момичетата или да се прави на пиян през съботните нощи… Дори съблекалнята беше се превърнала в кошмар… всички тези спортисти… дори Грег… особено той… а си знаеше, че е различен от тях. Но с Лайънъл нямаше усещането, че нещо не е наред с него. Беше така спокоен и разбиращ. С него беше толкова уютно. Дори и да не се виждат често в новата квартира, беше приятно да знае, че той е там понякога, че може да се срещнат и да поговорят.

Прииска му се да заплаче от облекчение, когато погледна в очите му.

— Толкова мразех училището, Лай… Нямам търпение да се махна оттам.

Лайънъл беше изненадан.

— Мислех, че ти харесва, Джон. Ти си голяма футболна звезда.

Влязоха в кухнята и Лайънъл му подаде една кока-кола, която той пое с благодарност. Добре, че не беше бира. Щеше да е, ако насреща беше Грег.

— Мразех го през последната година. Не мога да понасям всички тези неща. — Той отпи от колата и въздъхна. — Мразех всеки миг, прекаран в проклетия футболен отбор.

— Защо? — Лайънъл беше удивен.

— Не знам. Никога не ми е пукало за това. Бива ме, знам, но в действителност не ме интересува. Другите плачеха в съблекалнята, ако загубехме мача. Като че ли имаше кой знае какво значение. А цялата работа е просто бой на големи момчета на игрището. Никога не ме е ентусиазирало.

— А защо играеше?

— Това имаше голямо значение за татко. Играл е в колежа, преди да започне да учи медицина. И винаги се майтапеше, че ако ми размажат физиономията, той ще ме оправи безплатно. — Джон изглеждаше отвратен от тази мисъл. — Това не ме накара да заобичам футбола повече. — Той се усмихна бавно. — Струва ми се, че сънувам, че съм тук.

— Радвам се, че стаята ти хареса. Ще ми е приятно да си наоколо, въпреки че не съм много често тук. Но ако мога да ти помогна с нещо…

— Вече направи достатъчно, Лай…

Верен на думите си, Лайънъл отиде да го вземе на другия ден. Свалиха гюрука и направиха три курса, докато закарат всичките неща. Бяха цели планини, но в неделя вечерта Лайънъл не можа да познае стаята. Джон беше направил чудеса. Спря се пред вратата и се загледа.

— Господи, какво е това?

На едната стена имаше някаква тъкан, висяха цветя, имаше простички пердета. И над леглото висеше една картина. На пода имаше малко бяло килимче.

— Майка ти ли го направи?

Лайънъл знаеше, че майка му се занимава с такива неща, а и не можеше да си представи, че Джон е направил това само за няколко часа. Имаше дори кошнички за плодове, изработени от същата тъкан, и кошчета за списания. Възглавнички бяха пръснати и създаваха илюзията за ниша до прозореца. Това беше един малък рай и Лайънъл се впечатли наистина.

— Сам се справих.

Възхищението на Лайънъл му достави удоволствие. Всички казваха, че има талант за вътрешен дизайн. Винаги можеше да преобрази една стая само за няколко часа, като използва каквото има подръка. Дори и майка му казваше, че трябва да направи нещо с вродените си способности — беше по-добрият от двамата според нея. На нея й отнемаше месеци да постигне желания ефект.

— Обичам да се занимавам с такива неща.

— Може би трябва скоро да размахаш магическата пръчка и над моята стая. Все още изглежда като затворническа килия, въпреки че живея цяла година в нея.

— Когато кажеш — разсмя се Джон и се огледа. — Всъщност останаха ми две растения и щях да те питам дали ги искаш.

— Искам ги, но те сигурно ще загинат още при влизането ми в стаята. Не може да се каже, че имам подход към зеленината.

— Аз ще се грижа за тях вместо теб. Ще ги поливам заедно с моите.

Двамата младежи се усмихнаха един на друг и Лайънъл погледна часовника си. Беше станало седем.

— Искаш ли да отидем някъде и да си вземем по един хамбургер?

Думите прокънтяха в главата му и отново му напомниха за Пол. Изглеждаше някак свръхестествено, когато Джон се съгласи и предложи съвсем същото заведение, в което бяха ходили с Пол първия път. Това накара Лайънъл да се чувства притихнал и потиснат. Мислеше за тази първа вечер, когато отиде с Пол в Малибу. Не беше чувал нищо за него от месеци. Веднъж го забеляза в един преминаващ кафеникав ролс на Родео драйв. Возеше го някакъв по-стар красив мъж. Лайънъл наблюдаваше оживения им разговор, докато те се усмихваха един на друг, а след това Пол се разсмя на нещо, което другият мъж каза.

И ето сега с Джон… най-добрия приятел на по-малкия му брат. Имаше странно усещане. И то се засили, когато се върнаха в къщата, която сега споделяха. Другите двама бяха при приятелките си, а останалите се изнесоха след края на учебната година.

— Благодаря за вечерята.

Джон се усмихна, когато се настаниха удобно в дневната и Лайънъл пусна някаква плоча. Две от крушките изгоряха преди време и светлината беше приглушена.

Джон запали една свещ и се огледа.

— Тази стая може да се пооправи.

— Ти ще подредиш това място за нула време, но мисля, че другите ще те обезкуражат. Когато са тук, стаята изглежда като че ли в средата й е хвърлена бомба.

— И сестрите ми правят същото със стаите си. — Той изведнъж стана сериозен. — Никога досега не съм живял с мъже, освен с баща ми, разбира се. Така съм свикнал да има момичета около мен, че ще се чувствам доста странно в началото. — Отново се усмихна. — Това може и да ти звучи малко шантаво.

— Не е така. И аз имам три сестри.

— Но и Грег е бил наоколо. А аз винаги съм бил така близък с мама и с момичетата. Сто процента ще ми липсват, поне в началото.

— Да имаш толкова жени наоколо е добра тренировка за семейния живот…

Лайънъл му се усмихна, но се замисли дали с думите си не се опитва да го изпита. Каза си, че това не е честно, та Джон е просто едно хлапе… но самият той беше на същата възраст, когато срещна Пол… но пък Пол имаше много по-голям опит… а сега той играеше ролята на опитния. Но откъде се започва? Как можеш да попиташ някого нещо такова? Опита се да си припомни думите на Пол, но те му бягаха… Спомни си, че се разхождаха дълго по плажа… и Пол го попита дали е объркан. Но тук нямаше плаж, а и Джон не изглеждаше объркан. Беше малко срамежлив, не така груб като Грег, но си беше щастлив приятен младеж… въпреки че Лайънъл не си спомняше да е чувал за някаква негова сериозна връзка с момиче.

Побъбриха си малко и най-накрая Лайънъл стана и каза, че ще си вземе душ. Джон му отвърна, че и той ще направи същото. След десет минути Джон почука на вратата на банята, като се извиняваше, надвиквайки шума от водата. А Лайънъл стоеше под вадичките гореща вода, които прочистваха мозъка и плътта му, и се опитваше да не мисли за него.

— Съжалявам, Лай… имаш ли шампоан? Забравих моя.

— Какво? — Лайънъл отдръпна завесата, за да чува по-добре, и видя Джон, който стоеше гол, само с една кърпа около кръста. Почувства как тялото му подлудява и дръпна плътно завесата, за да не забележи Джон.

— Питах имаш ли шампоан?

— Разбира се. — Вече не му трябваше. Косата му беше чиста и влажна. — Заповядай.

Подаде шампоана на Джон и той изчезна с благодарности и усмивки, а след малко дойде пак, за да му го върне. Сложил беше кърпата отново, тъмната му коса бе влажна, а мускулите му играеха. Лайънъл се мотаеше гол из стаята, като си тананикаше, докато изваждаше разни неща.

— Благодаря.

Той като че ли се поколеба на вратата и Лайънъл се извърна, като се молеше той да си върви. Не искаше да започва нещо или да нарани някого. Начинът му на живот си беше лично негов и не си търсеше някого, когото да въвлече в него. Но изведнъж почувства ръката на Джон на гърба си и сякаш цялото му тяло се наелектризира. Цяла агония щеше да бъде да крие тайната си с това момче наоколо. Без да се обръща, той грабна една хавлия от гвоздея на стената и се напъха в нея. Тогава се обърна. Никога не беше виждал по-красиво лице от това на Джон. По него се четяха и болка, и тъга, и откровеност. Само няколко сантиметра разделяха лицата им, когато Джон го погледна.

— Лай, искам да ти кажа нещо, което трябваше да спомена по-рано. — Очите му излъчваха страдание и Лайънъл го съжали, чудейки се какво толкова може да е.

— Нещо не е наред ли?

По-младото момче кимна и приседна бавно на ръба на леглото с тъжен поглед.

— Знам, че трябваше да ти го кажа предварително, но се страхувах, че ти няма… че ще се ядосаш. — Той вдигна поглед, изплашен, но искрен. Каза без всякакви заобикалки: — Мисля, че трябва да знаеш, че съм обратен.

Изглеждаше така, сякаш току-що е признал, че е убил най-добрия си приятел. На Лайънъл направо му увисна ченето от изненада.

Колко просто беше! И колко смело от негова страна да го сподели, без да знае какво ще каже или направи Лайънъл. А той седна на леглото до него и започна да се смее. Джон гледаше нервно, докато той се смееше така, че сълзи се появиха в очите му. Може би го е хванала истерията или пък си мисли, че това е отвратително до безсмислие? Почувства облекчение, когато той престана да се смее.

Лайънъл го изненада, когато постави ръце на раменете му.

— Само да знаеш какви мисли минават през главата ми, откакто си се нанесъл… Изтезавах се… — Ясно беше, че Джон не разбира нищо. — Скъпи, и аз.

— Ти си обратен? — Джон изглеждаше ужасен и Лайънъл отново се разсмя. — Наистина? Но аз никога не съм си мислил…

Но това не беше точно така. През последната година помежду им съществуваше леко, колебливо привличане, но никой от двамата не предполагаше, че другият разбира.

Разговаряха за това през следващите два часа, излегнати на леглото. Най-после станаха приятели. Лайънъл разказа за Пол, а Джон му призна за две кратки ужасни връзки. В тях нямаше любов, само ужасно, мъчително, изтерзано, смазано от вината сексуално облекчение. Едната с учител, който го беше заплашил, че ще го убие, ако проговори, а другата с по-възрастен мъж, когото срещна на улицата. Единственият резултат от тези две връзки беше, че той осъзна какво представлява. От дълго време го подозираше, но винаги си беше мислил, че това е най-лошото, което може да му се случи. Хора като Грег Тейър никога вече не биха му проговорили. Но Лайънъл беше различен, разбираше всичко това.

Той погледна със съчувствие по-младия мъж от позицията на своите деветнайсет години. А Джон беше любопитен за едно нещо.

— Грег знае ли?

Лайънъл побърза да поклати глава.

— Само майка ми. Откри го миналата година. — Разказа случката на Джон. Все още с болка си припомняше колко шокирана беше тя. Но оттогава тя наистина беше чудесна — разбираща, съчувстваща, приемаше го такъв, какъвто е. — Всеки, който има майка като нея, е късметлия. — Тя далече надмина надеждите и мечтите му.

— Не мисля, че майка ми би могла да го приеме… или пък баща ми… — Потръпна при тази мисъл. — Той толкова искаше да съм големият спортяга. Играех футбол заради него и не спирах да си мисля, че все някога ще ми избият зъбите. А толкова мразех това. Истински. — Очите му бяха пълни със сълзи, когато погледна Лайънъл. — Правех го заради него.

— Аз не се справих така добре като теб. Но моят баща си имаше Грег, на когото да възлага надеждите си. Винаги съм му прехвърлял топката, така да се каже. — Усмихна се на новия си приятел, когото познаваше от години. — Това отне част от напрежението, предполагам, но си платих. Баща ми все не одобряваше това, което правех. А ако узнае… ще умре.

Носеха голямата си вина от години. Вина за това, което не са и никога не са можели да бъдат. А през последната година имаха и угризенията за стореното. Понякога им се струваше нетърпимо.

Лайънъл се замисли за това и се вгледа в очите на Джон.

— Предполагаше ли за мен?

Джон поклати глава.

— Не мисля. Но понякога много ми се искаше.

Той се усмихна искрено на Лайънъл, който разроши влажната черна коса, обградила лицето му.

— Ти, малко копеле! Защо не си казал нищо?

— Да, и да ми избиеш зъбите или да извикаш полицаите, да не говорим пък… да вземеш да кажеш на Грег. — Той потръпна от мисълта, но се сети за друго. — Всички тук ли са такива?

Лайънъл побърза да поклати глава.

— Никой от тях. И съм съвсем сигурен. Когато живееш с някого, можеш да придобиеш усещане за нещата. А и достатъчно често си водят тук момичетата.

— Знаят ли за теб?

Лайънъл го гледаше замислено.

— Дяволски се старая да не заподозрат нещо. Добре е и ти да го правиш, защото ще ни изхвърлят и двамата оттук.

— Ще внимавам. Кълна се…

Лайънъл отново се улови, че мисли за размяна на стаите, но когато погледна Джон, излегнат на леглото, забрави за това. Изведнъж го заляха облекчение и желание, когато си спомни сънищата си от предишната нощ.

Пресегна се да докосне Джон, който лежеше в очаквано на устните и милувките на Лай, а младата му плът тръпнеше от желание и молеше за него.

Лайънъл го откри с устните си, а езикът му подпали огън по бедрата му. Простена от непознатото усещане, което му носеха ръцете на Лайънъл. Този път нямаше нищо потайно, плашещо или потискащо в любовта, с която го обсипваше Лайънъл през следващите часове.

Накрая, успокоени и задоволени, те заспаха в прегръдките си. Всеки от тях беше открил нещо, към което от дълго време несъзнателно се беше стремил.