Даниел Стийл
Семеен албум (1)

Пролог

Беше едва единайсет преди обяд, а слънцето светеше толкова ярко, че почти всички примижваха. Лек бриз рошеше косите на жените. Денят беше някак тревожно красив, в него се усещаше някаква агония, някаква поразителна тишина, в която се чуваха единствено птиците — тихо цвъртене, неочакван крясък, и всичко това сред завладяващия аромат на цветя… лилии, гардении, фрезии, потънали в килим от мъх.

Но Уорд Тейър не виждаше всичко това, а изглежда, че и не чуваше абсолютно нищо. Очите му останаха затворени за няколко минути, а когато ги отвори, погледът му беше отсъстващ, като на зомби. Изглеждаше безцветен и много различен от образа, който всички си бяха изградили… и запазили през последните четирийсет години. Тази сутрин Уорд Тейър не беше енергичен и вълнуващ, не беше дори хубав. Той стоеше отпуснат под искрящата слънчева светлина, взирайки се в нищото. Отново затвори очи, стисна здраво клепачи и за миг си пожела да не ги отвори никога повече, както и тя не ги бе отворила и нямаше да го направи никога.

Някакъв глас се носеше монотонно в далечината, бъбрейки нещо, но звукът не се различаваше от жуженето на насекомите, които прехвърчаха между цветята. А той не усещаше нищо. Нищо. Питаше се защо не чувства нищо. Нищо ли не е изпитвал към нея? Лъжа ли е било всичко? Усети как паниката го облива… не можеше да си спомни лицето й… прическата… цвета на очите й…

Стиснатите до болка клепачи рязко се отвориха и слънцето го заслепи. Той видя само блясъка на светлината и усети аромата на цветята, докато една пчела бръмчеше лениво около него, а пасторът произнесе нейното име.

Фей Прайс Тейър.

Вляво от него се чу приглушено изщракване, светкавицата на камера избухна в очите му и жената до него стисна ръката му. Той я погледна, очите му отново привикнаха със светлината и изведнъж си спомни. Всичко забравено се отразяваше в очите на дъщеря му. По-младата жена приличаше толкова много на нея, а колко различни бяха… Нямаше друга като Фей Прайс Тейър. Всички те го знаеха, но никой по-добре от него.

Погледна хубавата блондинка до себе си и си припомни всичко, завладян от тих копнеж по Фей.

Дъщеря му стоеше изправена, уравновесена. Беше по-обикновена от Фей — с мека руса коса, стегната здраво на кок. До нея стоеше сериозен мъж, който често докосваше ръката й.

Бяха вече самостоятелни, всички те, всеки един различен, отделен и въпреки всичко — част от нещо по-голямо, част от Фей… а също и от него.

Нима тя наистина си отиде? Изглеждаше невероятно. Сълзите се търкаляха тъжно по лицето му, а дузина фотографи скочиха, за да запечатат болката и да я поставят на първите страници на вестниците по света. Тъгуващият вдовец на Фей Прайс Тейър. Той беше неин сега, в смъртта, както преди беше неин в живота. Те всички бяха част от нея. Всички. Дъщерите, синът, колегите, приятелите… и всички бяха дошли, за да почетат паметта на жената, която нямаше да се завърне.

Семейството стоеше до него, на първия ред. Дъщеря му Ванеса, приятелят й, а до него — близначката на Ванеса — Валери, с коса от пламък, с прекрасно лице и съвършена рокля от черна коприна, която така очертаваше тялото й, че спираше дъха — успехът беше оставил отпечатък върху нея, който не можеше да се сгреши. До нея бе застанал не по-малко вълнуващ мъж. Двойката беше толкова красива, че човек не можеше да не се загледа в тях, и Уорд с удоволствие отбеляза колко много Вал прилича на Фей. Преди не го беше забелязал така отчетливо, но сега видя… и Лайънъл, който изглеждаше като нея, но някак по-скромно. Висок, красив и рус, чувствен, елегантен и деликатен, и в същото време горд. Той стоеше загледан в далечината, като си припомняше други, които Лайънъл беше познавал и обичал — Грегъри и Джон, загубен брат и скъп приятел. Мислеше и колко добре Фей бе познавала Лайънъл, може би по-добре от всеки друг, по-добре, отколкото самият той се познаваше… толкова добре, колкото той познаваше Ан, която стоеше до него, по-красива отпреди, толкова по-самоуверена и все пак така млада, в остър контраст с посивелия мъж, който държеше ръката й.

Накрая те всички бяха заедно. Дойдоха, за да отдадат почит на всичко онова, което беше тя. Актриса, режисьор, легенда, съпруга, майка, приятел. Там бяха хора, които й бяха завиждали, и хора, от които беше искала прекалено много. Семейството й знаеше това най-добре от всички. Тя очакваше толкова много от тях, но в замяна беше дала също много, беше се борила и стигнала далече. Докато ги гледаше, Уорд си спомни всичко, всичко до тяхната първа среща в Гуадалканал. И ето ги сега тук, след цял един живот, всеки си мислеше за нея, каква е била и как се е отнасяла с тях. Море от лица под блестящото слънце на Лос Анжелис. Целият Холивуд — събран заради нея. Последен поздрав, последна усмивка, нежна сълза и Уорд се обърна да погледне семейството, което бяха съградили двамата, толкова силни и красиви… като нея.

Колко щеше да се гордее с тях, ако ги видеше сега, си помисли той, а сълзите отново заизгаряха очите му… и колко се гордееха те с нея накрая. Отне много време, а сега нея я няма… изглеждаше невероятно, като че вчера бяха в Париж… Южна Франция… Ню Йорк… Гуадалканал.