Даниел Стийл
Семеен албум (27)

Глава 26

Погребението беше мъчително. Толкова тъжно нещо Фей не беше виждала. Мери Уелс изпадна в истерия, а Боб плачеше повече и от нея. Четирите сестри на Джон сякаш бяха в шок. Когато спускаха ковчега, Мери се опита да се хвърли след него и трябваше да я задържат. Лайънъл стоеше, висок и слаб в тъмния костюм, който Фей не беше виждала. Изглеждаше така пребледнял, че Фей си помисли дали няма да припадне на мястото си. Шокирана, тя забеляза за пръв път, че на ръката му, която не беше бинтована, той носеше тънка златна брачна халка. Не знаеше дали Уорд я е забелязал, но разбираше какво означава тя.

В този миг тя разбра какво е означавал Джон за сина й. Погледна лицето му. Това беше най-голямата загуба в живота му, а може би и най-тежката, която щеше да преживее.

Ан стоеше възможно най-близо до него, като плачеше тихо в кърпичката си. От време на време вдигаше очи към него, за да се убеди, че е добре. Нямаше съмнение какво ще стане сега. Уорд и Фей го обсъждаха предната вечер. Лайънъл се връщаше вкъщи, при тях, поне за малко.

След погребението двамата с Уорд тръгнаха да се разходят. Грег изчезна в момента, в който се прибраха вкъщи. Джон беше негов приятел през по-голямата част от живота му, но той сякаш не преживяваше толкова тежко загубата.

— Какво мога да кажа! — Той повдигна рамене срещу Вал след погребението. — Та той беше педераст…

Но беше и негов приятел. А Валери си спомни как тичаше след него, но безрезултатно. Вече всички знаеха защо.

Фей хвърляше по едно око на Ан. Тя преживя много неща през последните месеци, но сега изглеждаше добре… за разлика от Лайънъл, който крачеше вдървено до баща си, неспособен да мисли за друго, освен за битката си с пламъците и за неспособността си да спаси Джон. Премисляше го отново и отново през изминалите три дни. Нямаше да си позволи да го забрави… никога… всичко беше по негова вина… той забрави да изгаси лампичките, когато си легнаха… пиха повечко вино… и тези проклети малки мигащи лампички… защо не се сети за тях… негова беше грешката… все едно, че го бе убил със собствените си ръце.

И точно това каза на баща си. Вече нямаха нищо общо с Уорд, но трябваше да поговори с някого. Чудеше се дали го обвиняват родителите на Джон.

— Би трябвало да е така.

Той погледна баща си съкрушен и Уорд усети как се разтапя сърцето му за момчето, което се опитваше да мрази през последната година. Но сега единият от тях беше мъртъв и това трябваше да свърши. Фей беше права. Имаха късмет, че не е Лай. Тези мигове, прекарани с него, бяха като дар.

— Ние обвинявахме вас двамата в много неща през изминалата година. И сгрешихме. — Уорд въздъхна и се огледа наоколо. Беше по-лесно, отколкото да гледа сина си в очите. Не беше го правил почти от една година, дори и след като Лай и Джон спасиха Ан. — Не разбирах каква е причината да бъдете такива, каквито сте. Мислех, че е моя вината и си го изкарах на вас… и сгреших… — Той погледна Лайънъл и видя сълзите, които се стичаха бавно по лицето му. — Не бях прав да обвинявам себе си. Както и ти сега. Не си можел да сториш нищо, Лай… — Те спряха и той взе ръцете на момчето в своите. — Знам, че наистина си направил всичко по силите си. Знам колко много обичаше Джон. — Гласът му се прекърши. Не искаше, но го знаеше. И той притисна Лайънъл до себе си, лицата им се допираха, сърцата им биеха едно до друго, а сълзите им се смесваха. Лайънъл вдигна очи към него с вид на малко момче.

— Опитах, татко… наистина… но не успях да го измъкна достатъчно бързо… — Той се разхълца и Уорд го прегърна здраво, сякаш да го запази от злини.

— Знам, синко… знам.

Нямаше смисъл да му казва, че всичко ще се оправи. За Джон нямаше да се оправи никога. А Лайънъл чувстваше, че няма да преживее това. Беше загуба, която никога няма да забравят, един урок — скъпо заплатен.

Когато се върнаха вкъщи, останалите ги чакаха. Вечеряха тихо и всеки отиде в стаята си.

Почти всичко, което притежаваше Лайънъл, изчезна в огъня, с изключение на нещата, които беше забравил в дома на родителите си, и някои бижута, потъмнели от дима, и колата му, паркирана сега отвън.

Спеше в старата си стая.

Фей тайно обиколи магазините и му купи някои неща, от които той се нуждаеше, и това го трогна. Уорд му зае необходимото и двамата мъже прекарваха заедно повече време от когато и да било.

Грег се върна на училище, а на рождения си ден Ан направи същото, за пръв път от година. Беше болезнено и трудно, но това трябваше да се направи. Пък и донякъде отвличаше мислите й.

След няколко седмици махнаха превръзките от ръцете на Лайънъл. Белезите бяха там и всички можеха да ги видят, за разлика от тези, които си оставаха дълбоко скрити. Никой не спомена факта, че той не тръгна на училище. Още не беше готов.

Изненада всички, когато един ден покани Уорд на обяд.

Уорд го наблюдаваше през масата в Поло Лаундж. Изглеждаше много по-зрял от годините си. Не разбираше начина му на живот по-добре отпреди и съжаляваше, че предпочитанията му са такива, но вече го уважаваше, допадаха му неговите ценности, мнения и доводи. Разочарован научи, че Лайънъл няма да се връща в училище.

— Дяволски много мислих за това, татко. Исках ти пръв да научиш.

— Но защо? Остава ти само година и половина. Не е чак толкова лошо. Просто сега си много разстроен. — Поне се надяваше това да е причината.

Но Лайънъл поклати глава.

— Не мога да се върна, татко. Вече не принадлежа на училището. Имам предложение за работа над един филм и искам да се махна оттам и сега да се захвана с това.

— И после какво? След три месеца го завършваш и отново ще си без работа. — Познаваше достатъчно добре този бизнес.

— Точно като теб, а, татко? — подразни го той. Уорд се усмихна, но не се зарадва на новината, въпреки че го уважаваше за това, че разговаря открито с него. — Просто приключих с училището. Трябва да опитам какво мога сам.

— Ти си само на двайсет години. За къде бързаш?

Но и двамата знаеха, че е преживял много за годините си, отчасти и заради Джон. Беше страдал, беше загубил някого, когото истински е обичал. Не можеше отново да се превърне в дете, колкото и да го искаше Уорд. Но въпреки че не искаше да го признае, и Уорд знаеше, че е прав. Смъртта на Джон промени всички тях, позволи му отново да контактува със сина си. Но Лайънъл никога нямаше да е така млад и безгрижен, както преди.

Сигурно имаше право да напусне училище, но все пак Уорд съжаляваше.

— Боли ме за това, което правиш, сине…

— Знам, татко…

— От кого е предложението за работа?

— Фокс — ухили се Лайънъл. — Състезание, разбира се.

И Уорд се разсмя и постави ръка на сърцето си, като че е бил пронизан.

— Какъв удар! Щеше ми се да стоиш далече от този проклет бизнес. — Той имаше предвид точно това, което казваше, но Лайънъл повдигна рамене.

— Ти и мама сякаш доста го харесвате.

— Понякога ни изморява и ни писва от него. — От известно време се чувстваше така и му се искаше да убеди Фей да попътешестват. Беше свършила един филм и за известно време щеше да е свободна. Така че сега нямаше извинение.

Той погледна Лайънъл и в главата му се роди идея.

— Няма да се изнесеш веднага, нали?

— Мислех тези дни да започна да си търся квартира. Не искам да ви се пречкам.

— Съвсем не. — Уорд му се усмихна извинително, като си спомни колко груб е бил. — Ще имаш ли нещо против да останеш още месец и да наглеждаш момичетата?

— Разбира се — изненада се Лайънъл. — Какво има?

— Искам да отведа майка ти оттук. Има нужда от почивка, както и аз.

Не бяха оставали сами дори и за пет минути, след като той приключи връзката си и се върна вкъщи преди девет месеца. Крайно време беше да отидат някъде заедно.

Лайънъл се усмихна при тази мисъл.

— Ще ми е приятно да го направя. И на двама ви ще се отрази добре.

Уорд му се усмихна, когато напуснаха ресторанта. Отново бяха приятели. Така, както никога преди. Като мъж с мъж… колкото и странно да изглеждаше.

Тази вечер Уорд разказа на Фей за плановете си.

— И не искам никакви спорове. Никакви извинения. Нищо за работата, децата или актьорите, с които трябва да разговаряш по сценария. След две седмици тръгваме.

Беше резервирал билети този следобед. Заминаваха за Париж, Рим и Швейцария. Но, вместо да спори, тя го погледна със светнали очи.

— Сериозно ли говориш? — Изгледа го развеселена и го прегърна.

— Да. Ако не дойдеш доброволно, ще те отвлека. Ще отсъстваме три седмици, а може и четири.

Беше прегледал програмата й тайно този следобед и знаеше, че тя може да си го позволи.

Тази вечер тя го последва по стълбите с лека стъпка и се завъртя, както беше по нощница, а той се шегуваше за Париж и Рим.

— Толкова отдавна не сме правили нещо такова, Фей.

— Знам.

Тя приседна тихо на леглото и го загледа. На два пъти почти се бяха изгубили един друг, щяха да загубят две от децата си… дъщеря… и син… изоставиха внука си, а любовникът на сина им беше починал. Не им беше лесно. Ако някой я беше попитал преди година дали бракът й може да се спаси, тя би казала не. Но сега, като го наблюдаваше, знаеше, че все още обича този мъж. С всичките му недостатъци, с любовните истории, с миговете, когато я е подвеждал, дори и със страданието, което причини на сина им. Обичаше Уорд Тейър. Както преди години, както винаги. Много малко илюзии й останаха след двайсет и две години, но тя го обичаше такъв, какъвто беше.

Тази вечер, когато си легнаха, те се любиха отново, както преди.