Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Family Album, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2010)
Разпознаване и корекция
sonnni (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Даниел Стийл. Семеен албум

ИК „Бард“, София, 2003

САЩ. Първо издание

Коректор: Татяна Джунова

ISBN: 954-585-452-9

История

  1. — Добавяне

Глава 39

През май Бил и Ан се върнаха в Ню Йорк за няколко дни. Отново отседнаха в Пиер. Той я отведе при любимите си бижутери и настоя да й купи нещо ново. Времето беше чудесно, а тя тъкмо си беше купила красива бяла рокля и сако от Бендълс, които облече за обяда им в Кот Баск.

Той се почувства изключително горд с нея, когато тя влезе в залата. Тя все още не осъзнаваше цената си. Движеше се като кошута, докато се приближаваше към него през помещението, без да забеляза другите погледи, а само неговите очи, които й се усмихваха. Но той видя и още нещо. Онзи празен, нервен поглед, появил се преди месеци. Надяваше се да се случи скоро. Знаеше защо това има такова значение за нея. И той искаше бебе, но не така отчаяно като нея.

— Как беше Бендълс днес?

— Биваше го.

Понякога говореше като дете, но вече не изглеждаше такава. Носеше косата си пусната, а той беше накарал една своя позната от Лос Анжелис да я научи как да се гримира. Изведнъж тя придоби вид на двайсет и пет, а не на осемнайсетгодишна.

Гейл също го забеляза и очевидно го одобри. Тя си имаше вече приятел и започваше да харесва Ню Йорк. Бил настояваше да остане в Барбизон, но тя заплашваше, че ще се премести през есента и ще си намери самостоятелна квартира. Възложи на Ан да му въздейства.

— Това си го купих днес.

Тя посочи роклята и сакото със съвършено поддържаната си ръка. Той забеляза, че си е сложила новите перли, които й бе купил в Хонконг. Бяха толкова огромни, че изглеждаха нереални.

— Харесва ли ти?

— Страхотно.

Той я целуна нежно. Келнерът взе поръчката им. Той искаше вино, тя Перие[1], и двамата си взеха лек обяд.

Тя харесваше кюфтенцата в Кот Баск, а той яде пържола със салата от спанак. Не отдаваха заслуженото на изтънчената кухня; но той имаше да ходи и на друга среща, а тя отиваше в Блумингдейл и после щеше да се срещне с Гейл след училище.

Понякога Бил се чудеше дали не е по-добре и тя да ходи на училище. Имаше нужда и от други занимания, освен да прави ноктите си, да ходи по магазините и да го чака вечер да се прибере вкъщи. Или пък всеки ден да следи температурата си. Би трябвало да се замисля и за други неща, но се страхуваше да й го каже. Просто продължаваше да я убеждава, че скоро и това ще стане. Всеки от тях имаше вече по едно дете, значи можеха да имат деца и всичко беше само въпрос на време. Лекарят й беше казал същото.

— Обади ли се на сестра си, скъпа?

Тя поклати замислено глава, като си играеше с една бисквитка, която беше взела от подноса.

— Защо не?

Тя все още избягваше семейството си, дори и Лайънъл, когото преди беше обичала толкова много. Сякаш искаше да захлопне пред тях вратата на своя живот. Притежаваше него и не искаше нищо повече, но той смяташе, че не е права. Ако Гейл му причини нещо такова, това би разбило сърцето му, въпреки че между нея и семейството й не съществуваше същата близост, както между него и Гейл.

— Мама каза, че тя има изпити, когато й се обадих миналата седмица — повдигна тя рамене. Очевидно обаждането на Ван въобще не я интересуваше. В Лос Анжелис тя никога не звънеше на Вал, не беше разговаряла с нея от месеци.

— Все пак можеш да й звъннеш. Може би ще има време да пийнем нещо набързо.

— Ще й се обадя довечера…

Но той знаеше, че няма да го направи. Ще се излежава, ще мисли и брои изминалите и оставащите дни… четиринайсет дни от… а на следващата сутрин ще се събуди още с пукването на зората и отново ще мери температурата си. Искаше му се да престане и просто да се отпусне. Толкова много се притесняваше, че започна да отслабва. Смяташе през юли да я заведе в Европа, за да я поразсее. Предложи на Гейл да ги придружи, но тя щеше да работи през лятото с Полин Трижер и отказа да ходи където и да било.

— За какво мислиш, мила?

Разхождаха се бавно по Медисън авеню към мястото на неговата среща и той се опитваше да я заинтригува с пътешествието в Европа. Трябваше да намери нещо, с което да ангажира вниманието й. Какво ще стане, ако бебето въобще не дойде или пък отнеме години? Не може да прекарва живота си в очакването му. Това започваше да намалява удоволствието, което споделяха.

Тя можеше да мисли единствено за това и понякога говореше само за него, сякаш би заместила изоставеното бебе. Не смееше да й каже, че това няма никога да стане. Както и той не можеше да замести съпругата си. Той обичаше Ан също толкова много, но сега всичко беше различно и понякога в него все още се появяваше празнотата и болката от липсата на първата. Така и Ан винаги щеше да скърби за това дете. В нея щеше да остане една самотна частица, която никой нямаше да промени — нито съпруг, нито дете.

Той я погледна нежно.

— Ще бъде забавно в Сен Тропе. Можем да си наемем лодка.

Тя му се усмихна. Той правеше толкова много за нея и тя го осъзнаваше.

— Чудесно. Съжалявам, че се отпуснах така, но мисля, че и двамата знаем защо.

— Да, така е. — Той спря насред Медисън авеню и я прегърна. — Но трябва да оставим Майката Природа да реши кога ще стане. Освен това, докато опитваме, е доста приятно, нали?

— Да — усмихна се тя.

Но той още си спомняше как тя плака, когато й дойде последния път. После му каза, че за всичко е виновна Фей. Че ако не се беше намесила, тя би имала син на три години и половина.

Бил изглеждаше така наранен…

— Това ли искаш? — попита я той и тя му изкрещя:

— Да, това.

Съжаляваше я, дори й предложи да си осиновят тригодишно момченце, но тя искаше тяхно собствено. Искаше отново да си има свое собствено бебе. Нямаше смисъл да се опитва да й каже, че никога няма да замени това, което е изоставила. Беше решена да има бебе от Бил, и то веднага, ако е възможно.

Майка й също го усети, когато един ден обядваха заедно. Помръкналият й поглед обвиняваше Фей, както и през изминалите години. Не й прости и вероятно никога нямаше да го направи.

Сега, на Медисън авеню, тя погледна тъжно Бил.

— Мислиш ли, че някога ще стане?

От януари насам му беше задавала този въпрос милион пъти. А от сватбата им бяха изминали само четири месеца. Преди това се бяха пазили, и то не благодарение на нея, подсети я той. Но разбираше желанието й да е непредпазлива. Беше все същото. Отчайващото желание да има дете, да запълни празнотата, да съживи миналото по един нов начин. Никога не прости на себе си, че изостави това дете, нито пък на Фей, че я накара да го направи…

— Да. Мисля, че ще стане, мъничката ми! След шест месеца ще се разхождаш наоколо като кит и ще ми се оплакваш колко отвратително се чувстваш. И ще ме мразиш, че съм ти причинил това.

Отново се засмяха, целунаха се и той се отправи към срещата си, а тя към Блумингдейл. Сърцето я заболя, когато премина покрай щанда за детски дрехи. Спря за миг, докосна ги с копнеж и си пожела да купи нещо, просто за късмет, но се уплаши, че това може да й донесе нещастие. Спомни си, че беше купила мънички розови обувчици, когато беше бременна първия път. Сигурността й, че ще бъде момиче, забавляваше Лайънъл и Джон.

Спомените все още й причиняваха болка. Тя отмина с мъката от мисълта за Джон. Зачуди се как ли е Лайънъл. Вече рядко си говореха. Нещата вече не бяха същите, след като той каза на родителите им за Бил. А и сякаш вече нямаше какво да му каже. Последното, което чу за него, беше, че си търси работа в едно студио и е нетърпелив да се захване отново с някой филм.

Тя въздъхна и стъпи на ескалатора за слизане. Навсякъде се виждаше буря от цветове, копринени цветя, стилни кожени чанти, ярки колани с багрите на дъгата.

Не издържа и се върна вкъщи с множество покупки. Знаеше, че повечето неща никога няма да носи. Но не и диамантената гривна, която Бил й подари тази вечер, за да облекчи болката й. Знаеше колко е нещастна, че все още не е бременна. Но вярваше, че и това ще стане. Беше здрава и млада, просто се стараеше прекалено.

Лекарят й каза същото и й го повтори само седмица преди да тръгнат за Сен Тропе.

— Просто се отпусни и не мисли за това — каза й той, но на него му беше лесно да говори така. Беше на петдесет и осем години и се беше научил да гледа философски на живота.

Някъде дълбоко в себе си тя все още се притесняваше, но през тези три седмици, докато играеха по плажа на Сен Тропе, тя изглеждаше по-щастлива откогато и да било. Носеше дънки и еспадрили, бикини и ярки памучни ризи. Остави косата си да расте на воля, а русият й цвят избледня още повече от слънцето. Беше красиво момиче и се разхубавяваше от ден на ден. Той забеляза зарадван, че е понапълняла, а когато отидоха да пазаруват в Кан, обичайният й номер не й стана и трябваше да вземе по-голям. Той я подразни, когато видя, че се затруднява да вдигне ципа на дънките си.

Каза й, че ще стане дебела, но в него се зароди един въпрос, който не посмя да сподели с нея.

В Париж вече беше сигурен, защото тя се чувстваше прекалено уморена за разходка покрай Сена, заспа на път за обяд в Coq Hardi и презеленя, когато той й предложи дюбоне. Не й каза нито дума, но я пазеше, както квачка пиленцето си.

Когато се върнаха в Лос Анжелис, той я подсети, че не й е идвало, откакто тръгнаха преди месец. За пръв път от шест месеца тя не беше мислила за това и сега го зяпна, докато направи набързо изчисленията си. Изпрати му една нервна усмивка.

— Мислиш ли?

Не смееше дори да го каже и той я погледна нежно. Все пак не им отне чак толкова дълго време. Шест месеца не бяха никак много, освен за нея, така нетърпелива да зачене.

— Да, малката ми. Още преди известно време си го помислих, но не ми се искаше да се надяваш напразно, затова си премълчах.

Тя изпищя и се хвърли на врата му, а той се опита да я успокои.

— Нека почакаме, за да сме сигурни, и тогава ще празнуваме.

На следващия ден отиде да си направи тест и когато се обади по телефона, за да провери резултатите, почти не смееше да диша. Бяха положителни. Зашеметена, тя стоеше, без да помръдне, и се взираше в телефона.

Когато Бил се прибра, тя все още изглеждаше замаяна, а той подсвирна от възторг. Тялото й беше започнало леко да се променя, забеляза той, докато тя се разхождаше наоколо по бански. Не беше така ъгловато, както обикновено, изглеждаше някак омекотено и закръглено.

— Аз съм… аз съм… аз съм…

Тя беше толкова възбудена, че танцуваше от радост и той я изведе да го отпразнуват в Бевърли Хилс хотел.

Веднага щом се прибраха, тя заспа, а той усети, че се е размечтал за очакваното бебе. И той беше завладян от трепета. Започна да размишлява как ще преобразуват гостната в детска стая. Можеха да нагласят още една стая над гаража и да преместят една от прислужниците там… а бавачката ще сложат в освободената стая… Мислите се въртяха в главата му, докато заспи.

На следващия ден той се прибра за обяд вкъщи, за да я види как е и отново да празнуват.

Това с нищо не промени сексуалния им живот и тя изглеждаше по-щастлива отвсякога. Постоянно говореше за тяхното малко момченце, сякаш непременно трябваше да е момче, за да замести това, което й отнеха… Бил знаеше, че то сега щеше да е почти на четири години.

Деня на труда прекараха тихо, с приятели. Хората започваха вече да свикват с нея и въпреки че завиждаха на Бил, не подмятаха забележки както преди. Тя изглеждаше по-голяма отпреди девет месеца. Особено сега — бременността й придаваше зрялост.

Канеха се да отидат в Ню Йорк през следващите няколко седмици, за да видят Гейл. Лекарят каза, че няма проблем Ан да пътува, но в деня, преди да тръгнат тя започна да кърви и той я прати в леглото, за да си почива. Тя беше ужасена, но лекарят й каза, че това се случва често. Повечето жени кървят през първите месеци, но това не означава нищо, й обясни той.

Но след три дни не беше престанало и Бил също се притесни. Обади се на друг познат лекар, който му каза същото. Но Ан беше странно бледа под тена си, преди всичко от страх. Тя почти не се помръдна от леглото през целия ден, освен да отиде до банята.

Бил се прибираше всеки ден на обяд, за да провери как е тя, и си тръгваше от работа по-рано от обикновено. Просто трябваше да чакат и да видят какво ще стане. Така казаха и двамата лекари, но не изглеждаха особено загрижени.

След седмица непрестанно кървене късно една вечер тя получи ужасни спазми. Събуди се внезапно и сграбчи ръката на Бил. Едва говореше от болка. Имаше чувството, че я пронизва горещ ръжен, който измъква всичко от нея.

Бил се обади на лекаря, трескаво я зави с едно одеяло и я отведе в болницата. Очите й станаха огромни от страх и тя стискаше ръката му, докато лежеше в стаята за спешна помощ. Молеше го да не я напуска и лекарят се съгласи той да остане, но гледката съвсем не беше приятна. Тя изпитваше ужасна болка, кървеше обилно и след два часа изгуби бебето, което желаеше така отчаяно. Разхълца се в прегръдката на Бил и после я отведоха за бързи изследвания.

Когато се събуди, Бил беше отново с нея, стиснал ръката й, а очите му бяха изпълнени с болка и съчувствие. Лекарят каза, че няма никакво обяснение за това. Просто в някои от ембрионите имало нещо погрешно и тялото ги отхвърляло. В този случай това беше най-доброто.

Но Ан лежа неутешима в леглото седмици наред. Казаха й, че може да става, но тя нямаше абсолютно никакво желание. Отслабна почти седем килограма. Изглеждаше ужасно и отказваше да разговаря с когото и да било или пък да ходи някъде.

Най-накрая Фей разбра за всичко това по заобиколен път. Лайънъл беше звъннал на Ан и Бил му спомена.

Той се обади на Фей, която от своя страна се обади на Ан, за да разбере как е, но тя не искаше да разговаря с никого. И твърдо отказваше да види Фей. Изпадна в истерия веднага щом Бил го спомена. Развика се, че това е по нейна вина, че ако не била я накарала да изостави другото бебе, щяла да си има него сега. Мразеше всички, дори понякога и Бил.

Едва през ноември той успя да я убеди да пътува с него и въобще да излиза.

Когато най-после отидоха в Ню Йорк, Гейл се изплаши от измъчения й вид.

— Тя изглежда ужасно…

— Знам. — Той се притесняваше постоянно за нея, но не можеше да направи нищо друго, освен тя да забременее отново, но това щеше да отнеме време. — Приема го много тежко.

Бяха изминали вече два месеца, но тя не продумваше за това. Абортът я беше опустошил и дори бижутата, които й купуваше, не я вълнуваха особено. Всъщност нищо не я вълнуваше. Дори и пътешествието до Сейнт Мориц по Коледа.

Най-после, през януари, тя започна да се посъживява. Беше преминала през един труден период и шестседмичната депресия, която предсказа лекарят, се проточи три месеца. Но поне я преодоля, донякъде. Отново заживя постарому, в пазаруване и срещи с малкото си приятели. Започна да се обажда по-често на Гейл в Ню Йорк.

И пак се захвана с меренето на температурата си. Този път отне само два кратки месеца. Откри, че е бременна в деня на Свети Валентин.

Бременността й трая само шест седмици. Загуби бебето на 1 март — две седмици след като разбра за него.

Бил се опита да се подготви за това, което го очакваше, но този път тя беше някак по-притихнала. Мълчалива и отдръпната, тя рядко споменаваше нещо, дори и пред него, и това го притесняваше още повече. Би предпочел да я вижда непрестанно обляна в сълзи, така поне щеше да изплаче натрупаното в нея. Но вместо това в погледа й се появи нещо затворено и мъртво. Тя заряза меренето на температурата завинаги, изхвърли термометъра и заговори за пребоядисване на гостната в зелено или синьо. Това късаше сърцето му повече и отпреди, но нищо не можеше да направи.

Една нощ в тъмното тя му призна, че е възможно наркотиците, които е вземала преди години, да са причина за това. Но това е било преди пет години, така че не може да има нещо общо. Обаче тя се беше вкопчила във вината и самообвиненията си и в спомена за изоставеното дете. Очевидно вече не вярваше, че ще си има друго, а той не смееше да спори с нея. Когато се любеха, усещаше едно ужасно, безмълвно напрежение, но поне тя не си мереше температурата постоянно. Дори и това беше някакво облекчение.

Тя продължаваше да се пази от родителите си като от чума, особено от Фей. От време на време Бил й носеше вести от тях. Беше чул, че подготвят великолепен филм и търсят изпълнителка на главната роля.

— Може би ще дадат ролята на Вал — каза той, опитвайки се да я поразвлече, докато обядваха край басейна.

Въпреки че не беше я дарил с дете, напомняше си тя постоянно, той й даде хубав живот и щастие. Грижеше се за нея както никой досега. Всъщност тя подвеждаше него, щом не е способна да му роди дете. Но това, изглежда, нямаше за него толкова голямо значение, както за нея. Като чу предположението му за участие на Вал във филм на родителите си, тя се разсмя.

— Само при условие, че правят филм на ужасите и имат нужда от звезда, която да пищи фантастично.

Тя му описа прочутия писък на Вал и това го развесели. Чувстваше се по-спокоен, защото този път тя надмогваше нещата по-бързо.

Но предположението, което той тъкмо беше направил пред жена си, съвсем не беше чак толкова невероятно, колкото изглеждаше. В офисите си Фей и Уорд бяха разхвърляли поне сто резюмета, а на пода имаше един куп вече отхвърлени. Бяха обсъдили всички, но никоя не беше подходяща за ролята. Искаха нещо ново, свежо, красиво. Нещо истинско. Уорд предложи на Фей същата идея, която имаше и Бил, само че той говореше сериозно.

— Вал? — Фей въздъхна и погледна замислено Уорд. — Идеята не ми се струва добра.

Никога не беше вземала децата си в своите филми. Две десетилетия тя беше разделяла двата свята, а сега стената помежду им заплашваше да се срути. Освен това Вал имаше труден характер и двете с Фей рядко се разбираха. А и нямаше опит с качествени филми. И все пак това щеше да е страхотен подарък за нея.

— Не знам, Уорд…

— Е, вече обмислихме всички останали кандидатури в този град. И ако не смяташ да започнеш търсене из Европа или Ню Йорк, ще трябва да поогледаме и по-невероятни идеи. Защо не й позволиш да опита?

— И какво ще стане, ако нищо не се получи?

— Ще я изхвърлиш.

— Собственото ми дете? — изгледа го шокирана.

— Не мисля, че ще се наложи. — Уорд не искаше да се откаже от идеята си. — Това може да промени целия й живот, Фей. Тя се нуждае точно от един такъв шанс. Факт е, че тя има способности, просто не е имала възможност да ги покаже.

Фей му се усмихна тъжно.

— Звучиш като неин агент, скъпи. Не ми причинявай това, Уорд. Тя не е подходяща за ролята.

Не беше вярно, но щеше да е по-лесно.

— Кое те кара да говориш така? — Той взе една снимка в рамка от бюрото си и й я подаде. — Тя има точно външността, която търсиш, нали?

— Добре. Предавам се.

От дълго време не беше изглеждала толкова доволна. Уорд й се усмихна. Гордееше се с нея. И двамата знаеха, че няма да е лесно, но той беше убеден, че точно това трябва да направят, и щеше да им помага с всичко възможно.

Действително той беше прав. Вал наистина притежаваше външността, която тя търсеше, но щеше да е страхотно предизвикателство да работи със собствената си дъщеря. От друга страна, с този шанс можеше да промени живота й.

Фей се изправи засмяна и Уорд се приближи към нея.

— Страхотна си, знаеш ли?

Фей го погледна унило.

— Не пропускай да го кажеш на дъщеря си.

Бележки

[1] Минерална вода. — Б.пр.