Даниел Стийл
Семеен албум (30)

Глава 29

Женското общежитие Барбизон осигуряваше удобен дом на Ванеса след пристигането й в Ню Йорк. Намираше се в приятен квартал до Шестдесет и трета и Лексингтън, имаше плувен басейн и кафене на партера. Задоволяваше всичките й нужди, а и без това рядко стоеше в него. И Луиз Матисън живееше там. През почивните дни ходеха на Лонг Айлънд, при познати на Луиз. Най-накрая те си намериха апартамент. Беше на Сто и петнадесета улица в Уест Сайд. Знаеше, че родителите й ще припаднат, ако видят квартала. Но беше близо до Кълъмбия и всички учещи живееха там. Не й харесваше толкова, колкото Барбизон, но все пак имаше повече свобода. Нанесоха се месец преди започването на училище и се редуваха да купуват продукти и да поддържат домакинството.

Един ден, когато Ванеса беше на ред да пазарува, тя се катереше натоварена по стълбите. Имаше прастар асансьор, който никога не работеше, а и се страхуваше да не заседне. По-лесно беше просто да се изкачи по стълбите до третия етаж. Но когато се качваше през този августовски следобед, след работа, тя забеляза, че я наблюдават.

Той беше висок и риж, с приятно лице, облечен с тениска и шорти. Носеше в ръка папка с някакви листи.

— Имаш ли нужда от помощ?

Погледна го, като се канеше да му откаже, но той й хареса. Имаше някакво земно и интелигентно излъчване, което веднага й допадна. Точно такъв мъж се надяваше да срещне, когато започна работа в Паркър. Но там никой не й изглеждаше вълнуващ, а този млад мъж притежаваше нещо, което й допадаше. Не беше съвсем сигурна какво е то, може да идваше просто от папката, която държеше. Приличаше й на ръкопис и не беше далеч от истината.

Точно това си беше, обясни й той, докато оставяше покупките пред вратата.

— Скоро ли се нанесе тук?

Не беше я виждал по-рано, а живееше тук от години. Дойде, когато влезе в университета, преди година завърши, но беше прекалено мързелив да се мести — прекалено много книжа лежаха разхвърляни. Занимаваше се с проучване на дипломната си работа по философия и мислеше да напише пиеса, но сега забрави тези неща, докато гледаше слабичкото момиче с дълга руса коса.

Тя кимна в отговор на въпроса му и затърси ключа си в чантата.

— Нанесохме се заедно с една приятелка преди две седмици.

— И другия месец започвате последната година в университета?

Много добре познаваше този тип момичета. Ходеше на срещи с тях от години. От 1962 беше в Кълъмбия, а пет, всъщност почти шест години бяха много време.

Но тя му се усмихна развеселена. Напоследък хората я мислеха за по-голяма. Това беше една освежителна промяна след годините, когато я смятаха за по-малко изтънчена и по-млада от близначката й.

— Не. Все още не. Но благодаря за комплимента.

Той се усмихна открито. Имаше хубави зъби и привлекателна усмивка.

— Няма защо. Е, ще се видим някой път…

— Отново благодаря за помощта…

Той слезе по стълбите с ръкописа си в ръка. Ванеса чу, че се захлопва врата на втория етаж. Спомена за него пред Луиз същата вечер, докато тя засмяна навиваше косата си на ролки.

— Звучи добре. На колко години мислиш, че е.

— Не знам. Старичък, предполагам. Каза, че работи над дипломната си работа, а носеше и ръкопис.

— Може би се е майтапил?

— Не мисля. Изглеждаше на около двайсет и пет.

Луиз веднага изгуби интерес. Тя тъкмо навършваше осемнайсет и смяташе, че деветнайсет е по-подходящата възраст. С двайсет и петгодишните дори не беше интересно. Само чакаха да скочат в леглото още от първата среща, а тя не беше готова за това.

Оказа се, че Ванеса е била близо до истината. Той беше на двайсет и четири. Срещнаха се една неделна вечер, когато момичетата се връщаха от Куоуг. Мъкнеха куфари и ракети за тенис, огромната шапка на Луиз и камерата на Ван. Тъкмо бяха слезли от таксито, което ги докара чак от Пен стейшън.

Той беше паркирал очуканото си MG през улицата и ги наблюдаваше. Смяташе, че Ванеса има страхотни крака в тези шорти и сандали. Приличаше на Ивет Маймьо, чак до чипия нос. Имаше прекрасни зелени очи. Беше го забелязал още в деня, когато я срещна на стълбите.

Той прекоси бавно улицата, отново в шорти и тениска, с мокасини на бос крак.

— Здрасти, момичета. — Не бяха се запознавали и той не знаеше името й. Но изяви желание да им помогне за багажа. Помъкна две тенис ракети, по един куфар във всяка ръка и собственото си куфарче, което съвсем не беше малък подвиг. Ванеса несръчно се опитваше да му помогне, докато му благодареше, и най-накрая всичко се срути на куп пред вратата й. — Ама вие доста багаж влачите със себе си. — А когато Луиз изчезна някъде за миг, той прошепна тихичко:

— Ще дойдеш ли долу да пием по чаша вино?

Ванеса се изкушаваше да го направи, но имаше чувството, че той действа прекалено бързо. Тя нямаше навика да ходи по апартаментите на мъже, а и всъщност не знаеше нищо за него. Можеше да се окаже и Бостънският удушвач.

Но той сякаш прочете мислите й.

— Няма да те изнасиля, кълна се! Поне не, докато не се съгласиш.

Изгледа я преценяващо и тя се изчерви. Опитваше се да познае колко годишна е. Изглеждаше на двайсет и една, но му беше казала, че тъкмо започва в университета. Може би е на двайсет, дори деветнайсет. Изглеждаше уравновесена и спокойна, притежаваше жизнена руса красота и това му допадаше. Умираше да си прекара малко повече време с нея.

Вместо да слезе в неговия апартамент, тя го покани да изпие една бира с нея и приятелката й. Не точно това предпочиташе той, но, изглежда, нямаше избор, така че прие с удоволствие, внесе останалия багаж, затвори вратата и се огледа да види как са обзавели апартамента. Бяха го боядисали в светложълто. Имаше много растения, списания, индийски рисунки и една снимка на голямо семейство. Немалка групичка, която стоеше до плувен басейн. Изглеждаха му много калифорнийски. Заинтересува се кои са, но изведнъж позна Ван, изправена до Валери, а до нея Лайънъл.

— Това е семейството ми.

Каза го простичко и той не я попита с какво се занимават. Но Луиз се разсмя, като се приближи с кутийка бира в ръка.

— Няма ли да я попиташ коя е майка й?

Ванеса се изчерви до корените на косата си и й се прииска да убие приятелката си. Мразеше да говори за това, но Луиз беше наистина впечатлена от мига, когато научи, че майка й е Фей Тейър. Беше гледала всичките й филми, включително и тези, в които беше участвала като актриса, още преди години.

— Добре. — Високият младеж с рижата коса я погледна с послушна усмивка. — Коя е майка ти?

— Дракула, а твоята?

— Хитро.

— Искаш ли още една бира?

— Аха. — Харесваше му проблясването на очите й, когато се усмихваше. Стана му любопитно и погледна снимката отново. Имаше нещо познато във всички тях, но не можеше да се сети нищо по-специално, затова отново се вгледа във Ванеса. — Ще ми кажеш ли, или трябва да отгатвам?

— Добре де. Голяма работа. Майка ми е Фей Тейър. — По-лесно беше да каже направо, отколкото да се прави на скромна. За нея нямаше кой знае какво значение и беше престанала да се хвали с това още след трети клас. Всъщност, научи се да държи устата си затворена през повечето време. Не беше лесно да си дете на знаменитост, да не говорим пък, ако е спечелила три награди на Академията. Това караше хората да очакват от теб повече и да бързат да те критикуват. А Ванеса обичаше да живее спокойно.

Младежът я наблюдаваше с присвити очи и кимна с глава.

— Това е интересно. Харесвам филмите й. Някои от тях.

— И аз. — Тя се усмихна. Той поне не се слиса така, както се случваше с други хора. — Как каза, че ти е името?

Той всъщност не беше го казвал, просто й отнесе куфарите по стълбите нагоре.

— Джейсън Стюърт — отвърна с усмивка. Тя не се надуваше заради родителите си. Приятелката й изглеждаше много по-впечатлена от тях. Той отново погледна снимката. — Кои са всичките тези хлапета?

— Братята и сестрите ми.

— Големичка тълпа.

Това вече го впечатли. Той беше единствено дете и големите семейства не му допадаха. Харесваше живота си такъв, какъвто е. Родителите му бяха възрастни и след пенсионирането си отидоха в Ню Хампшър. Един ден всичко щеше да остане за него, не че имаше кой знае какво. Баща му беше адвокат, практикуваше в провинцията. Но вече не се интересуваше много-много от кариерата и правеше колкото е възможно по-малко неща.

Джейсън си беше мислил да се занимава с право, но когато го обмисли наистина сериозно, реши, че писането му допада повече. След дипломната си работа щеше да напише пиеса, каза той на Ванеса на третата бира. Не че обичаше да пие, но жегата го измъчваше. Цялата сграда беше като печка след този горещ ден.

Когато Луиз си легна, те излязоха да глътнат малко въздух. Повървяха по Ривърсайд драйв. Той й разказа за Ню Инглънд, а тя — за Бевърли Хилс.

— Бих казал, че това са два различни свята, нали?

Отново й се усмихна. Изглеждаше зряла за възрастта си, спокойна и сдържана. Малко по-късно му разказа за близначката си.

— И ние сме от два различни свята. Единственото, което иска тя, е да стане голяма звезда. Тъкмо е получила роля във филм на ужасите. От ушите й ще се лее кръв.

Той направи физиономия и двамата се разсмяха.

— Иска ми се да напиша сценарий някой ден, но за нищо на света не бих искал да съм актьор.

Тогава тя, без да има някаква причина, се сети за Лайънъл. Имаше чувството, че той би харесал този мъж и че Джейсън ще го хареса. И двамата бяха честни, непретенциозни и умни.

— И брат ми прави филми.

— Ама групичката ви си я бива. Абсолютно поразителни.

— Предполагам, че е така. Свикнала съм със семейството си. Вече всеки е тръгнал по своя път. Само една от нас остана вкъщи.

Горката малка Ан, с нейното бягство в Хейт и бебето, което трябваше да изостави! Ванеса я съжаляваше понякога, но продължаваше да не я разбира. Всички й изглеждаха толкова далечни, като част от друг свят. Замисли се дали щяха отново да се съберат всички заедно и кога. Сега й се струваше малко вероятно, въпреки че беше обещала да се върне за Коледа. Но кой знае какво ще се случи междувременно и къде ще са Лайънъл, Вал или Грег.

— Харесваш ли семейството си?

— Някои от тях. — Без да има някаква причина, тя беше откровена с него, въпреки че нямаше защо да не е. Стига да не му каже прекалено много — за Лайънъл и Ан. Но засега нямаше такова намерение. — С някои съм по-близка, отколкото с други. По-големият ми брат наистина си го бива.

Все повече го уважаваше за това, че издържаше на съдбата си. Знаеше колко трудно му е било.

— Колко годишен е?

— На двайсет и една, казва се Лайънъл. Брат ми Грег е на двайсет, следва Вал, близначката ми. Ясно, че и тя е на осемнайсет, а Ан е на петнайсет.

— Вашите въобще не са губили време.

Усмихнати, те продължиха да вървят бавно, а реката течеше покрай тях.

— Искаш ли да обядваме утре заедно?

— Не мога. На работа съм.

— Мога да сляза в центъра. — Идеята не му харесваше много. Искаше да си стои вкъщи и да пише, но тя наистина го привличаше.

— Няма ли да ти създаде неприятности?

— Да. — Погледна я открито. — Но ми харесваш. Мога да отделя час-два.

— Благодаря — каза тя и се прибра.

На следващия ден той я взе от Паркър, дълго се разхождаха и се спряха в един ресторант за здравословна храна, за да хапнат сандвичи с авокадо. Интересно беше да се говори с него. За някои неща се вземаше много насериозно и смяташе, че същото би трябвало да се отнася и за Ванеса. Смяташе писането на сценарии за глупости и й предложи да помисли за някоя сериозна пиеса.

— Защо? Защото ти искаш да се занимаваш с това? Не е задължително всички филми да са боклук.

Харесваше му, че отстоява мнението си. Покани я същата вечер да излязат, но тя му отказа.

— Обещах на Луиз да излезем с едни приятели.

Страшно му се искаше да я придружи, но тя не го покани. Чудеше се дали няма някой друг мъж замесен и точно така си беше. Но момчето беше гадже на Луиз. Ванеса просто не искаше да изглежда прекалено нетърпелива. Но го харесваше не по-малко, отколкото той нея. През цялата вечер мисли за него, докато ядяха спагети и миди на Хюстън стрийт. Струваше й се, че изминаха часове, преди да се приберат.

Видя, че лампата му още свети. Чудеше се дали пише или просто не си е легнал. Вдигаше възможно най-голям шум, докато се качваше по стълбите и затръшна вратата, с надеждата, че ще се обади.

Но той не го направи цели два дни. Беше решил да се преструва, че не му пука. И когато се обади, тя вече беше заминала някъде през почивните дни. Не се срещнаха до средата на следващата седмица.

Видя я, когато се връщаше от работа. Изглеждаше изморена от горещината и безкрайното пътуване с автобус.

— Как си?

Усмихна се и на нея й стана приятно. Мислеше си, че вече я е забравил.

— Добре. Как върви пиесата ти?

— Нищичко не съм написал. Работих по тази дяволска дипломна работа.

Каза й, че ще преподава в едно училище от есента, за да свързва двата края. Работата не му харесваше много, но щеше да му остава много свободно време за писане, а това имаше най-голямо значение за него. Ванеса се изненада колко е сериозен. Но той си беше такъв за много неща, а вече започваше и сериозно да се интересува от нея.

Този път, когато я покани да излязат, тя беше свободна. Отидоха в един близък ресторант с италианска кухня. Пиха много червено вино, разговаряха до един часа и накрая си тръгнаха бавно. Ванеса поглеждаше от време на време през рамо, като се надяваше, че няма да ги нападнат. Все още не беше свикнала с Ню Йорк, а и кварталът съвсем не беше от най-безопасните. Джейсън усети страха й и обгърна с ръка раменете й. Тя се почувства наистина защитена. Изпрати я по стълбите, като се поколеба на втория етаж, но тя тръгна нагоре и той нежно докосна ръката й.

— Ще влезеш ли да пийнем по нещо?

Беше пила достатъчно, а и подозираше какво има предвид той. Беше почти два часа и направо си го просеше сама, ако се съгласи да отиде в квартирата му. Още не беше готова за такава връзка с когото и да било. Но много го харесваше.

— Не тази вечер, Джейсън. Благодаря.

Той изглеждаше разочарован, когато я изпрати до вратата й, а и тя беше не по-малко разочарована, когато се прибра. За пръв път в живота си тя наистина желаеше мъж. Преди й беше забавно с момчетата, но тя не приличаше на Вал. Не се нуждаеше от завоевания, не умираше от желание по никого. Имаше момчета, които й харесваха, но никога толкова много. Досега. Изведнъж, по непознатия трепет на тялото си, тя разбра, че иска да спи с него.

Опита да се разсее през следващите няколко дни. Излизаше с Луиз и приятелите й. Дори обядва с шефа си в Паркър. Виждаше, че той си пада по нея, но тя едва понасяше дори докосването му до ръката й. Когато вечер се прибереше у дома, можеше да мисли само за високото рижо момче от втория етаж. Почувства облекчение, когато връхлетя върху него през почивните дни.

Отиваше до обществената пералня с нещата си. Луиз отново беше в Куоуг, а в замяна на това тя беше самичка. Но не го каза на Джейсън. Не искаше да го окуражава.

— Как си, малката? — Искаше да я накара да се почувства като млада и засрамена от това, че не е легнала с него.

Но тя не се остави.

— Добре. Как е пиесата?

— Добре. Беше доста горещо за работа.

Тя забеляза, че е почернял. Сигурно прекарваше доста време на покрива. Родителите му искаха той да отскочи до Ню Хампшър за няколко дни, но на него Ню Йорк му харесваше повече. Там беше толкова скучно, а сега градът имаше и допълнителен блясък. Самото й присъствие в същата сграда ускоряваше пулса му. От дълго време никой не беше го привличал така. Опитваше се да се съпротивлява и това го правеше груб с нея.

— Довиждане, малката.

Очевидно беше къде отива тя. Той пресметна колко време ще й трябва и когато след час чу стъпки в коридора, отвори рязко вратата. Не беше сгрешил. Носеше торба с чисто пране по стълбите. Обърна се, когато чу вратата му да се отваря.

— Здрасти. Искаш ли обяд?

Тя усещаше ударите на сърцето си, когато срещна погледа му. Чудеше се дали има предвид само това или и още нещо.

— Аз… добре… да…

Страхуваше се отново да му откаже, защото можеше да не я покани вече. Не беше лесно да си млад и за първи път в Ню Йорк. Още по-лошо беше, ако си девствен, а той е по-голям мъж, на двайсет и четири. Тя го последва в апартамента му и остави торбата с прането близо до вратата, доволна, че личните й вещи са на дъното и не могат да паднат.

Той направи сандвичи с риба за двамата и студена лимонада, която тя харесваше. Тя се изненада, че е толкова спокойна, докато си седяха, разговаряха и хапваха пържени картофи от пликчето.

— Харесва ли ти Ню Йорк?

Тя усещаше очите му, пронизващи нейните, и се опита да се концентрира върху думите му. Между тях имаше някакво напрежение, но необяснимо защо, то не я плашеше. Чувстваше се понесена от вълната на мислите му, въздухът между тях беше изпълнен с нежност, топлота и чувственост, а около тях нищо не помръдваше. Сякаш назряваше буря този следобед. Но единственото, което съществуваше за тях, беше това, което ставаше с тях в тази стая.

— Ню Йорк ми харесва много.

— Защо? — Очите му проникнаха в душата й, сякаш той търсеше някого или нещо, което тя носи със себе си.

Тя срещна погледа му.

— Още не знам. Просто се радвам, че съм тук.

— И аз.

Гласът му беше мек и чувствен. Тя се почувства физически привлечена към него, без да разбира, че това са ръцете му, които я приближаваха до него, търсеха бедрата й, докосваха ги, галеха, мачкаха плътта й. Изведнъж усети устните му върху своите, а ръцете му намериха гърдите й. Желанието й избухна под пръстите му и тя остана без дъх, легнала на кушетката.

Изведнъж започна да го моли да спре. Той изглеждаше изненадан, но седна, като я гледаше, както беше легнала.

— Недей, моля те…

Не беше изнасилвал никого и нямаше намерение сега да започва. Изглеждаше наранен и неразбиращ какво става, когато в очите й се появиха сълзи.

— Аз не съм… Аз никога…

Но го желаеше и изведнъж той разбра и я притисна до себе си. Тя усещаше топлината му, сладкия аромат на плътта му. Миришеше на лимон и тя не знаеше дали е от сапуна или от одеколона му. Харесваше и аромата, и мъжа. Той я гледаше нежно, разбрал всичко, но това го караше да я желае още по-силно.

— Не бях разбрал… — Отдръпна се от нея, за да има тя пространство да диша и мисли. Не искаше да използва силата си. Не сега, не първия път.

— Искаш ли да изчакаш? — Тя се притесни от откровеността си, но бавно поклати глава.

Въобще не искаше да чака и след миг той я понесе към леглото си като малка парцалена кукла. Пусна я нежно и свали дрехите й — шортите, потничето, бикините, сутиена. Тя се чувстваше като малко момиче в ръцете му. Той се обърна с гръб, когато сваляше дрехите си, за да не я изплаши.

И после се плъзна в леглото до нея. Мислеше за всичко, докосваше я навсякъде, а тя лежеше, изпълнена с екстаз, когато гърмът и светкавиците започнаха. Не беше съвсем сигурна дали са истински, или са част от това, което той правеше с нея.

После изтощени лежаха един до друг, дъждът плющеше по перваза на прозореца, а тя му се усмихваше. По чаршафите му имаше кръв, но това не го притесняваше, само повтаряше отново и отново името й, докосваше лицето й, тялото й.

После пак се любиха и този път бурята беше не в небето, а само в нея, екстазът я изпълваше и тя почувства как се понася с него, в силната му прегръдка.