Даниел Стийл
Семеен албум (44)

Глава 43

— Как се чувстваш, мила? — погледна я Бил загрижено и тя се разсмя.

— А ти как би се чувствал в такъв вид? Отвратително. Не мога да мърдам, не мога да дишам. Ако легна, детето ме задушава, ако седна, получавам спазми.

Вече беше 9 февруари и пет дни я деляха от определената дата. Нищо не й ставаше, дори и обувките. Останаха й само три грозни рокли, в които все още се побираше. Престана да ходи в Джиорджио да си купува дрехи за излизане, защото вече въобще не й се излизаше. Както и сега. Чувстваше се прекалено зле, за да ходи където и да било. Издържаше единствено да се мотае из къщи боса, във възможно най-широката дреха, за предпочитане — нощница.

Същата вечер хапнаха супа и малко суфле, защото тя не намираше място за нищо повече, и излязоха да се поразходят из квартала, но и това й дойде много. Тя охкаше и пъшкаше и се наложи да седне на един голям камък пред някаква къща. Той се чудеше дали да не отиде за колата, за да я закара до къщи, но тя настояваше, че може да се върне сама. Изглеждаше така уязвима и огромна, че той я съжали, но тя сякаш приемаше нещата такива, каквито са. На следващия ден дори стана и му направи закуска, преди той да тръгне за работа. Преливаше от енергия и му заговори за чистене на стаята за бебето отново, но на него му се струваше, че съвсем не е необходимо. Тя, изглежда, имаше твърдото намерение да го направи и той се опита да я разубеди, но когато замина, тя грабна прахосмукачката.

Бил беше толкова притеснен за нея, че реши да намине за обяд и когато влезе, я откри в леглото, стиснала хронометъра в ръка, да засича времето между контракциите. Този път се беше научила как да диша, за да потисне болката.

Тя го погледна отнесено и той забърза към нея.

— Дойде ли времето?

— Исках да съм сигурна, преди да те измъкна от работа или от обяд в Поло Лаундж — усмихна му се тя кротко.

Той я изгледа разтревожен и взе хронометъра от ръката й.

— Не биваше да чистиш стаята.

Но тя се разсмя.

— Е, все в някой момент ще трябва да го родя това бебе.

Оставаха само четири дни до определената дата. Той отмени обяда си и се обади на лекаря, а след това на секретарката си, че няма да е в офиса през останалата част на деня. Но колкото и да се опитваше, не успя да я накара да тръгнат за болницата. Дори и лекарят каза, че могат още малко да изчакат, но Бил се страхуваше да не стане късно.

Тя помнеше много добре опита от предния път. Раждането беше отнело дни. Нямаше причина да се бърза сега, а и дишането й помагаше да се справи с болката. Бил й даде малко супа и седна до нея на леглото. От време на време тя ставаше и се разхождаше наоколо. Но към четири часа вече не издържаше на болките и го погледна отнесено, неспособна да продума. Знаеше, че вече е време да вървят, и той побърза към стаята й, за да вземе чантата с вещите й, а после хукна обратно при нея.

Докато се преобличаше в банята, водите й изтекоха върху белия мраморен под и изведнъж болките станаха остри и чести, а дишането почти не помагаше. Паниката започваше да обхваща Бил и тя се опита да го поуспокои, докато той в същото време й помагаше да се облече.

Но болките ставаха все по-силни и чести.

— Казах ти да не чакаме толкова дълго…

Беше ужасен. Ами ако го роди тук? Ако бебето умре…

— Всичко е наред…

Тя се опита да се усмихне и той я целуна по косата. Най-после навлякоха роклята й и той я грабна на ръце и я занесе боса до колата.

— Имам нужда от обувки… — Щеше да се разсмее, ако болките не бяха толкова остри.

Тя се вкопчи в него, но той се втурна обратно за единствените сандали, които тя можеше да носи сега. По пътя към Седарс Синай хоспитъл той натисна здраво педала на газта, като рядко спираше на светофарите. Ролсът не беше използван досега като линейка, но нещата бяха неотложни. При всяка болка тя надаваше кратък вик. Каза му, че вече усеща главичката. Той заряза колата с отворени врати и я понесе бегом вътре в болницата. Сестрата излезе и заключи колата вместо него.

Ан дишаше на пресекулки и той се опитваше да й помогне. Извикаха нейния лекар да слезе при тях, защото нямаше време да я водят в родилната зала. И сега тя лежеше полуразплакана в стаята за спешни случаи.

— Усещам главата… о, Господи… Бил.

Напрежението беше нетърпимо, сякаш топка за боулинг я разкъсваше на парчета. Тя го гледаше с отчаяние, а той потръпваше при всяка нова контракция. Не беше присъствал на раждането на първото си дете, в онези дни не се разрешаваше, а и сега не беше сигурен, че е подготвен за това. Не искаше да гледа как Ан се измъчва, но сестрата каза, че вече е прекалено късно да й се дава нещо. Ан беше споделила колко ужасно е било първия път и той не искаше това да се повтаря.

Тя беше се повдигнала и почти седеше. Сестрата му каза да държи раменете й, докато тя стенеше мъчително.

— Напъни се, Ан — помоли я сестрата, сякаш бяха стари приятелки. — Хайде… колкото можеш.

Лицето на Ан почервеня и той усети как тя се напряга до последната капчица сила. Когато спря, вече плачеше.

— Толкова боли… Не мога… Не мога… О, боже… Бил! Боли…!

Но тя отново се напрегна и в този миг пристигна лекарят, в престилка и ръкавици. Той взе бързо някакъв инструмент и помогна на Ан, за да излезе главичката, която триумфално се подаде след малко.

Бебето се роди в стаята за спешни случаи, пред очите на двамата си родители. Имаше учуден вид и на Бил му се стори синкаво в началото, но след няколко секунди стана свежо и розово и се разпищя сърдито.

Ан плачеше и се смееше едновременно, а Бил целуваше лицето й и ръцете й и й казваше колко е чудесна.

— Толкова е хубав!… Толкова е хубав!…

Само това успяваше да каже и го повтаряше отново и отново. Поглеждаше ту бебето, ту Бил и след миг държеше в ръцете си момченцето си, увито в едно одеяло, което беше прекалено голямо за него. Не беше видяла първото си дете и не можеше да се нагледа на това. Повтаряше, че прилича на Бил.

След малко я закараха в отделението.

— Ще съм ви благодарен, ако следващия път дойдете по-навреме, за да не се налага да ражда на входната врата…

Лекарят се правеше на много строг и те избухнаха в смях. Бил най-после си отдъхна. Всичко изглеждаше така мъчително за нея и той се беше изплашил ужасно. А ето я сега, усмихната, тя прегръща бебето си. Дори не искаше да го даде, за да го изкъпят, но сестрата я убеди, а малко по-късно измиха и нея.

После двамата с Бил се обадиха на Гейл, която изпищя, когато чу новината. За да дообърка нещата, Ан пожела тя да му стане кръстница.

На Бил му се искаше Ан да поспи малко, но тя беше прекалено възбудена. Най-после роди бебето, което толкова много искаше! В сърцето си усещаше топлина, за която беше копняла години наред. Нямаше търпение да й върнат бебето. Позвъни на сестрата, която усмихната й го донесе, розов и чистичък, и го постави на гърдите й, като й показа какво да прави.

Бил никога не беше виждал нещо толкова красиво. Знаеше, че ще го помни през целия си живот.

Същата вечер Ан се обади на Валери, на Джейсън и Ван, на Лайънъл и най-накрая на родителите си, въпреки че се поколеба за тях. Всички се радваха за нея. Кръстиха го Максимилиан и щяха да го наричат Макс Стийн.

Фей се чувстваше страшно щастлива за Ан. Знаеше колко отчаяно желаеше тя това дете. Когато на другия ден отиде да я види, тя влезе колебливо, с огромно мече за Макс и нощница за Ан. Беше носила подобна, когато роди Лайънъл.

— Изглеждаш красива, скъпа!

— Благодаря, мамо!

Но между тях винаги оставаше пропастта, която нищо не можеше да запълни. Когато се върна от къщи, където провери дали всичко е така, както искаше Ан, Бил също усети непреодолимата празнина между тях.

Ан щеше да се прибере у дома на следващия ден. Когато видяха Макс, всички заохкаха и заахкаха, а Фей се съгласи, че той наистина прилича на Бил. Вал и Джордж се отбиха и сестрите поискаха автографи от двамата.

Филмът се беше превърнал в страхотен хит и фотоси на Вал бяха разлепени из целия град. Вече всички знаеха коя е тя.

Фей седеше в болничната стая и усмихната наблюдаваше как двете момичета бъбрят. Вал се смееше на думите на Ан, която тъкмо й разказваше какво е да си имаш бебе, а Бил и Джордж наблюдаваха удивени малкия Макс.

На следващия ден Бил гордо ги откара вкъщи. Настаниха Макс в детската стая. Бил изглеждаше доволен и щастлив. Занимаваше се често с бебето и само за да е с тях, си взе няколко свободни дни.

— Знаеш ли — каза Ан няколко дни след като се върна вкъщи, — бих го направила отново.

Бил я изгледа и простена. Не беше сигурен, че той би го повторил. Все още беше впечатлен от ужасните болки, през които тя премина, макар и за кратко време. На него то не му се беше сторило чак толкова кратко и не искаше да става причина тя да преживее това отново.

— Сериозно ли говориш? — изгледа я той шокиран.

— Съвсем. — Тя погледна бебето, удобно наместено на гърдите й, и се усмихна на Бил. — Наистина го искам.

Той разбра, че тази е цената на двайсетгодишната съпруга, и се наведе да целуне Ан, а после и Макс.

— Ти си шефът.

Тя се засмя. Очите й вече бяха променени. Не стана така, както тя си мислеше. Болката от миналото не я напусна напълно и тя вече знаеше, че това никога няма да стане. Но сега имаше още някой, когото можеше да обича. Никога нямаше да научи къде е другото бебе, как изглежда, какъв ще стане, като порасне, ако той не я открие по-късно. Беше загубен завинаги, невъзвратимо изчезнал от живота й. Но тя вече можеше да продължи напред. Болката вече беше приглушена, не така остра. Сега си имаше Макс… и Бил… дори и да нямаха друго дете, си мислеше тя, чудесно беше, че има тях двамата. Те й стигаха.