Даниел Стийл
Семеен албум (34)

Глава 33

Толкова идилични дни никой от двамата не беше прекарвал досега. Този път нямаше наркотици, халюциногени, ритуали и илюзии. Само Бил с нежността и красотата, които той внесе в живота й, и радостта, която тя му донесе.

През тези десет дни си позволиха да забравят колко ще е трудно през следващите две години. Оставаха в границите на къщата и имението, но там бягаха, играеха, слушаха музика. Той й даде чаша шампанско, само една, на годежа им, както те го наричаха. Къпеха се дълго във ваната, той й четеше, а вечер, пред огъня, решеше косите й и я даряваше с любов, каквато тя не беше получавала от никого. Приличаше на бащинската обич, която изпитваше към Гейл, но обогатена с любовта, с която обсипваше съпругата си преди и от няколко години нямаше с кого да сподели. Изля душата си пред Ан, а тя му отдаде своята.

Беше по-щастлива от когато и да било. Разплака се, когато настъпи последната им вечер заедно. Беше се обаждала всеки ден на Гейл и тя й разказваше за приключенията си в Ню Йорк. Но не си направи труда да звънне вкъщи. Знаеха къде е и че всичко е наред. Нямаха никаква представа какво става с нея, но това си беше нейната тайна и щеше да й се наложи да живее с нея през следващите две години.

— Какво ще стане, ако Гейл разбере? — попита го тя, докато лежаха в леглото. През тези десет дни тя почти не беше обличала дрехи. Любеха се през цялото време, но той все не можеше да й се насити. През десетте дни сякаш наваксваше — за изминалите десет години.

Но мисълта за това, което попита тя, го накара да въздъхне.

— Не знам. Мисля, че ще е шокирана в началото, но с времето ще свикне. По-добре е, ако не разбере поне още година. След това ще бъде по-голяма, по-зряла и по-способна да приеме чувствата ни. — Ан кимна в съгласие. Почти за всичко мислеха еднакво. — Най-важното е да знае, че любовта ни може да бъде споделена и с нея, че няма да я изолираме. Обичам я, както и преди. Но сега обичам и теб. Все пак аз имам право да се оженя отново някой ден… просто може да я изненада, че това е една от приятелките й.

Ан изведнъж си представи как стои с бялото було, а до нея е Гейл и се усмихна на себе си. Хубав сън, но имаше още много време. За две години можеха да се случат толкова неща. Знаеше го по-добре от когото и да било.

Разказа му за Лайънъл и Джон, за това, че са хомосексуалисти, че са я взели при себе си, докато роди бебето, че са били толкова мили с нея… после Джон загина в пожара, а Лайънъл остана съкрушен.

Вече година оттогава, а Лайънъл продължаваше да страда. Живееше сам и освен за работа не излизаше никъде. От време на време я водеше на обяд, но беше така притихнал, че я плашеше.

Бил разбираше състоянието му, което тя описваше. Чувстваше се по същия начин, когато жена му почина, но поне си имаше Гейл, за да облекчи болката му. Той усещаше, че вече знае всичко за Ан — всичките й тайни, страховете й, това, което изпитваше към Фей. Беше убедена, че родителите й никога не са я обичали, и това го натъжаваше.

— Ще трябва да внимаваме, малката ми. Не само е Гейл. Но и с всички други.

— Знам. И преди съм пазила тайни. — Тя изглеждаше толкова мистериозно, че той се разсмя и целуна връхчетата на гърдите й, а те веднага се втвърдиха.

— Не точно така, предполагам.

— Не — усмихна се тя и след няколко минути те отново се любиха.

Вече дори не се чувстваше виновен. Нещата просто си бяха такива, тя беше негова и той нямаше да я изгуби вече. Нямаше да се откаже от нея. Ще я подкрепя през целия им съвместен живот.

Обеща й го, когато на другия ден я отвеждаше вкъщи. И двамата изглеждаха уморени, цялата нощ не бяха мигнали. След два часа той трябваше да вземе Гейл от летището, а вечерта се връщаха прислужниците.

Приказният меден месец беше свършил. Трябваше, ръка за ръка, внимателно да продължават да живеят през следващите две години. Но отново щяха да се появят и такива моменти. Ваканции, откраднати дни, нощи, прекарани тук или там.

Обеща й го.

В очите й все още се отразяваше блясъкът на неговата любов, когато пристъпи прага на дома си с куфар в ръка. Тя спря и се ослуша, за да чуе звука на заминаващия ролс-ройс.

— Изглеждаш уморена — забеляза майка й, когато тя влезе. Беше неделя следобед и не работеха. Фей се вгледа в очите й. Въпреки всичко изглеждаше доволна. — Добре ли прекарахте, скъпа?

— Мм… хмм…

— Вероятно цели десет дни не си слагала дрехите си — засмя се Уорд. — Не зная какво им става на момичетата на твоята възраст, но все не искате да се обличате.

Тя изчезна в стаята си с усмивка, без да каже нито дума. Но когато Ванеса я погледна, тя забеляза нещо повече от това, което видяха родителите й. Не беше съвсем сигурна какво точно е. То я караше обаче да се притеснява за момичето и тя реши да поговори с нея, преди да си тръгне.

Но така и не намери време. На другия ден Ан тръгна на училище. Ванеса имаше някои приятели, с които искаше да се види, а на следващата вечер трябваше да опакова нещата си.

След това замина, без да е разбрала какво е това, което озарява така очите на Ан.