Даниел Стийл
Семеен албум (19)

Глава 18

През юни 1965 година цялото семейство Тейър отново седеше на същия ред, както и предната година в аудиторията на гимназията в Бевърли Хилс.

Този път завършваше Грег. Но липсваше тържествеността от предната година. Този път Фей не се разплака, въпреки че и двамата с Уорд се вълнуваха.

Лайънъл изглеждаше съвсем пораснал в новия си костюм. Щеше да започне втората си година в UCLA и там наистина му харесваше.

Близначките също изглеждаха доста по-големи, отколкото през миналата година, когато бяха само на петнайсет.

Ванеса престана да се облича по детински. Сега носеше червена минипола, обувки с ток и блуза в червено и бяло, която Фей й беше купила от Ню Йорк. Носеше и малка червена лачена чанта. Изглеждаше млада и свежа с разпуснатата по раменете й златиста коса. Само Валери направи неодобрителна забележка за дрехите й, но това беше обичайно. Промърмори, че изглежда чудесно, стига да няма нищо против, че има вид на ментово бонбонче.

Тя си мислеше, че се е облякла по-скромно. Също носеше минипола, само че нейната беше черна, а пуловерът й отново беше прекалено тесен. Прелъстителната фигура, гримът — по-лек сега, червената коса, която затъмняваше почти всичко наоколо. Действително изглеждаше много симпатична, но дрехите й подхождаха повече за коктейл в Бевърли Хилс. Беше малко прекалено официално облечена за тази училищна зала в девет часа сутринта, но досега всички бяха вече свикнали с това. Фей беше благодарна, че тя не е избрала да облече нещо с огромно деколте, а пък полата беше една от по-скромничките.

— Да сме благодарни на Бога и за малкото — прошепна тя на Уорд, докато влизаха в колата, и той се ухили.

Бяха страхотна групичка.

Децата им вече порастваха. Дори и Ан, която тъкмо навърши тринайсет, имаше добре оформени гърди и закръглени бедра. Тази година тя не се загуби, преди да тръгнат. Подаръкът на Грег не беше изненада. Той ги врънка толкова упорито, че Уорд се предаде и предната седмица го представи в целия му блясък — жълта корвет стингрей с гюрук. Той се вълнуваше повече и от Лайънъл предната година, ако въобще беше възможно.

Наистина колата беше по-луксозна от малкия червен мустанг на Лайънъл, но идеята беше на Уорд. Грег фучеше нагоре-надолу по тяхната улица, а после изчезна, за да повози приятелите си. Уорд беше сигурен, че или ще се блъснат някъде, или ще ги приберат полицаите, но някак си те всички оцеляха и девет от най-близките му приятели пристигнаха, като свиреха и крещяха, докато летяха по улицата. Гумите изсвистяха, когато завиха по алеята, и след миг те изскочиха от колата и хукнаха към басейна.

Уорд се чудеше дали не е направил ужасна грешка. Грег не беше така внимателен като Лайънъл.

Уорд само се молеше той да кара разумно, когато отиде в университета в Алабама. Беше спечелил футболна стипендия и нямаше търпение да тръгне за там. Отново щеше да работи един месец в ранчото в Монтана. След това щеше да се отправи към университета, а от първи август започваше тренировки с футболния отбор и известния му треньор Мечока. Уорд нямаше търпение да отиде да гледа първия му мач. Фей си знаеше, че ще й се наложи доста пъти да прави това през тази година, но нямаше нищо против. Беше обещала, че ще ходи, когато може, въпреки че започваха филм през есента, а следващият ги чакаше за първи януари. Но щеше да направи каквото може.

Всички те наблюдаваха Грег, когато той вземаше дипломата си, като Лайънъл предната година, но той просто се усмихваше глуповато, за разлика от по-уравновесения си брат. Махна на семейството и приятелите си и седна отново на мястото си, а широките му рамене без малко да изместят приятелите му от техните места.

Той беше големият герой на училището, тъй като беше спечелил футболната стипендия, и Уорд си умираше от гордост. Хвалеше се на всеки, когото срещнеше. Когато научи новината, изгледа едва ли не осъдително Лайънъл, който в момента правеше експериментален филм за балета и танците. Имаше моменти, когато Уорд се чудеше какви ли мисли минават през главата му. Със сигурност се отличаваше от по-малкия си брат, но поне се справяше добре с училището. И като че ли с Фей се срещаха доста често за обяд.

Самият той не намираше много време. Точно сега опитваше да направи сделка с един друг филм и в главата му имаше един куп неща. Поне никое от децата им не беше полудяло по тези глупости за децата на цветята, никое не се занимаваше с наркотици, въпреки че той често предупреждаваше Фей да хвърля по едно око на Вал. Това дете беше прекалено съблазнително, а имаше и слабост да се мъкне с по-големи момчета.

Беше се появила с някакъв индивид през май, който си призна, че е на двайсет и четири, и той прекъсна набързо тази история. Но не можеше да се отрече, че не е лесно човек да я контролира. Беше чувал, че във всяко семейство си има по една черна овца, и Вал беше тяхната. Но все пак, въпреки шантавото облекло, грима и по-големите момчета, тя успя да остане в границите на приличието.

Празненството, което дадоха в чест на Грег, се различаваше безкрайно от това на Лайънъл предната година. До полунощ всички не само че се напиха с бира, но и наскачаха голи в басейна. Фей искаше да ги изхвърли навън, но Уорд я възпря и й каза да ги остави да се веселят. Той искаше да изпрати близначките и Ан да спят, но Фей му заяви, че е невъзможно. Или трябваше да приключат цялото празненство, или да ги оставят да правят каквото си искат. Но полицията ускори решението им малко след два. Казаха им да спрат музиката. Всички съседи на тяхната улица се бяха оплакали, особено двойката до тях, когато в двора им се появиха дузина яки певци, които малко след това скочиха в басейна им.

Уорд си мислеше, че цялата история е голям майтап, но за него всичко, което Грег правеше, се оказваше много весело. Фей не беше чак толкова развеселена. Предната година никой не се оплака.

Когато полицията дойде, Грег се беше проснал на един шезлонг с кърпа около кръста, а ръката му прегръщаше гаджето му — и двамата пияни и дълбоко заспали. Никой от двамата не се събуди, когато останалите гости си тръгнаха, като си говореха колко страхотно е било празненството.

Фей беше благодарна, че никой не беше влизал в къщата. Само една двойка се беше вмъкнала в стаята на Грег и здраво се натискаха, но Фей ги забеляза, когато се промъкваха, и им нареди веднага да излязат навън. Смутени, те излязоха и си тръгнаха рано с няколко от гостите, които искаха да се посвалят по-сериозно, преди да се приберат по домовете си. Но повечето се интересуваха най-вече как да се набутат един друг в басейна и как да изпият възможно най-голямото количество бира, преди да си тръгнат.

Когато и последният гост замина, Лайънъл и Джон Уелс все още седяха недалече от басейна на удобна двойна люлка. Говореха си за UCLA и Лайънъл му разказваше за любимите си предмети и за идеите си за филми. Мечтата на Джон се беше изпълнила, бяха го приели там.

Люлееха се и наблюдаваха гостите. Лайънъл се беше измъкнал доста рано и Джон го намери на люлката.

— Много мислих за изящните изкуства — каза Джон.

Той все още си беше най-добрият приятел на Грег, официално, но през последната година прекарваха все по-малко време заедно. Джон също играеше във футболния отбор, но не се интересуваше чак толкова много от това, а сега се почувства облекчен, че се освобождава от тези неща. Не искаше повече да играе футбол, въпреки че телосложението му беше идеално за това. Грег му каза, че е полудял, когато отказа футболната стипендия за Техническия университет в Джорджия. Странно, но приятелството им отслабна след това, Грег не можеше да разбере как е възможно да се отблъсне такъв шанс. Той беше изгледал приятеля си от детинство с неприязън и неверие. Сега всеки път, когато се срещаха, Грег имаше чувството, че трябва да се обяснява отново, сякаш беше извършил непростим грях. В очите на Грег си беше точно така. Но за Лайънъл като че ли нямаше значение. Той винаги е имал слабост към Джон.

— Факултетът по изящни изкуства е добър. А и драматургичният също. — Лайънъл знаеше, че той още не е направил избора си.

— Не мисля, че това ми харесва. — Джон се усмихна скромно на по-голямото момче. Винаги му се възхищаваше.

— На квартира ли ще живееш догодина?

Джон се колебаеше.

— Не съм сигурен. Майка ми мисли, че трябва да живея в общежитието, но на мен не ми се иска. Мисля, че ще предпочета да остана вкъщи.

Лайънъл гледаше разсеяно, докато се люлееха.

— Мисля, че един от съквартирантите ми се изнася.

Той погледна замислено Джон, като се чудеше дали ще си подхожда с тях. Беше много млад, но беше добро момче. Не пушеше, не пиеше, не вдигаше много врява, по нищо не си приличаше с Грег. По-скоро изглеждаше като съквартирантите на Лай, а те му допадаха. От време на време откачаха през съботните вечери, но не прекаляваха, а и за разлика от другите предпочитаха да не живеят като прасета. Поддържаха апартамента относително чист, двама от тях си имаха приятелки, които често оставаха, но това не пречеше на никого, а Лайънъл влизаше и излизаше, когато му се прииска. Никой вече не му задаваше въпроси. Понякога се чудеше дали знаят, но никой нищо не каза, нито пък попита. Беше добра групичка и Джон подхождаше за петия човек там.

— Интересува ли те, Джон? Наемът е доста нисък. — Погледна го. — Как ще се почувстват родителите ти, ако не си в общежитие тази година? Всъщност намира се на отсрещната страна на улицата. — Той се ухили и страшно заприлича на Фей. През тази година се бе превърнал в красив млад мъж. Хората често се заглеждаха по него, с неговото телосложение, дълги крака, огромни зелени очи и златиста коса. Носеше скромни дрехи, които правеха красотата му по-приглушена. Можеше да играе във филми, стига да го искаше, но точно този край на камерата не го привличаше. Той погледна Джон и по-младото момче потръпна. — Какво мислиш?

Очите му се запалиха от ентусиазма му.

— Човече, ще се радвам да си намеря такова място! Първото нещо, което ще направя утре, е да ги питам.

Лайънъл се засмя.

— Не е спешно. Просто ще кажа на другите, че познавам някого, който се интересува. Мисля, че все още никой не се притеснява за това.

— Колко е наемът? Баща ми ще иска да знае.

Родителите на Джон живееха удобно, но и внимателно. Той беше най-голямото от четири деца, така че през следващите четири години всичките щяха да отидат в колеж. Не се различаваха много от Тейър, но бащата на Джон се притесняваше повече. Но пък Уорд пускаше по два-три успешни филма на година, за разлика от бащата на Джон. Той се занимаваше с пластична хирургия в Бевърли Хилс, а майка му декорираше домовете на приятелите им, когато намираше време за това. Но изглеждаше страхотно. Беше си правила пластични операции на очите и носа, а се канеше това лято да си направи и на бюста. Въпреки това изглеждаше много добре в бански костюм. Сестрите му бяха хубавички и изглеждаха свестни. Грег беше излизал с две от тях, а едната от години беше хвърлила око на Лайънъл. Но той не й обръщаше внимание, а Джон въобще не се запитваше защо.

— Разделен на петима, наемът е само шейсет и шест долара на месец. Това е къща с пет спални в Уестууд. А собственичката е достатъчно свястна и не ни виси постоянно над главите. Няма басейн и в гаража има място само за две коли. Ще имаш голяма спалня в предната част и обща баня с още две момчета. Вземаш стаята с легло и бюро. Останалото си осигуряваш сам, освен ако Томпсън не реши да продаде вещите си. Заминава на Изток, в Йейл, през следващите две години.

— Хей! — Очите на Джон светеха от въодушевление. — Почакай само да кажа на татко!

Лайънъл се засмя.

— Искаш ли утре да го огледаме? Само двама сме през лятото, което доста качва наема, но е много неприятна работа да се местя отново тук. — Той повдигна рамене, загледан нанякъде. — Не знам… много по-лесно е така. Ако веднъж се изнесеш, вече е трудно да се върнеш вкъщи.

Особено в неговия случай. Щеше да има прекалено много въпроси, на които не му се отговаряше. А и се радваше на свободата си. Само с още едно момче. Щеше да е почти като собствен дом. Нямаше търпение да дойде това време.

— Да, знам… Може ли да дойда и да го видя утре?

Беше събота и Лайънъл нямаше никакви планове. Само искаше да поспи до по-късно и да поизпере. Имаше покана за едно празненство вечерта, но през деня беше свободен.

— Разбира се.

— Девет часът?

Джон изглеждаше като петгодишно дете в очакване на Дядо Коледа и Лайънъл се разсмя.

— Какво ще кажеш за обяд?

— Чудесно.

Те оставиха люлката и Лайънъл закара Джон до тях. След като го остави пред миниатюрния френски замък в Бел Еър, където живееха, с кадилака и мерцедеса паркирани отпред, той потегли бавно към дома си, замислен за Джон. Чувстваше нещо, което не би могъл да отрече, но не знаеше дали е подходящо за този случай. Предполагаше, че не е, а и нямаше намерение да се възползва от него. Предложението за стаята беше съвсем искрено. Не подмамваше Джон. Трябваше да признае, че ако той е така близо, ще бъде трудно или пък… и когато мислите му се завъртяха, той се зачуди дали и Пол се е чувствал по този начин.

Той паркира пред къщата, която делеше с другите четири момчета.

Имаше някаква отговорност в това да посягаш на някого като Джон… особено ако е за първи път… а Лайънъл подозираше, че ще е така… Прииска му се някой да го разтърси. Какви глупости мислеше! Какво ще стане, ако Джон не е такъв? Трябва да е луд да посяга на него. Напомни си го няколко пъти, докато миеше зъбите си и си лягаше. Лудост беше въобще да се замисля за това, си казваше той, когато лежеше в тъмната стая, опитвайки се да не мисли за него. Но невинното младо лице на Джон връщаше отново и отново в ума му… силните му крака… широките рамене… тесните бедра… усети, че се възбужда само като си мислеше за него…

— Не! — каза той на глас в тъмното, като се въртеше в леглото и се опитваше да изгони Джон от мислите си. Но беше невъзможно. Цялото му тяло пламваше от желание само като се сетеше как Джон се гмуркаше в басейна днес… И през цялата нощ Лайънъл сънува него… как бяга по плажа… плува в дълбоко тропическо море… целува го… излежава се до него…

Той се събуди завладян от тъпа болка, която не си отиваше, затова грабна велосипеда си и го подкара на една дълга разходка много преди другите да са се събудили.

Нетърпеливо чакаше да дойде обяд, като си обещаваше, че ще каже на Джон, че стаята е вече заета. Това беше единственият изход. Можеше да му звънне по телефона, но не искаше. Щеше да му каже, когато дойде тук на обяд… Щеше… така беше най-добре… да му каже в лицето… това беше единственият изход.