Даниел Стийл
Семеен албум (13)

Глава 12

Тази вечер поне сто души, повечето деца, бяха поканени на празненството по случай завършването на Лайънъл. Имаше направена палатка, където се разполагаше рок съставът, който Уорд и Фей бяха ангажирали за вечерта. Това беше най-голямото празненство, което правеха от години. И цялото семейство се вълнуваше.

Грег носеше смачкана фланелка на райета и джинси, косата му стърчеше несресана, а краката му бяха боси. Фей се канеше да го върне да се оправи, но той избяга. Когато спомена нещо пред Уорд, той й отговори с вечното: „Остави го да прави каквото иска, скъпа, всичко е наред“.

Жена му го изгледа неодобрително.

— За мъж, който е сменял по три пъти на ден ризите си и е носил бели ленени костюми, ми се струва, че не си много взискателен към сина си.

— Може би точно затова е така. Това беше преди двайсет години, а дори и тогава не беше на мода. Хората вече не живеят така, Фей. Ние сме щастливи динозаври. Грег има да мисли за по-важни неща.

— Като например? Футбол? Момичета? Плаж?

Тя очакваше нещо повече от Грег, нещо подобно на това, което правеше Лайънъл. Но Уорд изглеждаше по-щастлив със своя син спортист, отколкото с детето им, което имаше по-интелектуални наклонности. Все не успяваше да го разбере, а и изглеждаше нечестно, че той очаква толкова малко от Грег, а никога не оценяваше изключителните постижения на Лайънъл. Но нещата не можеха да се променят само за една нощ. Това различие винаги стоеше между тях и понякога се проявяваше доста бурно, но на този ден тя не искаше кавги. Всъщност те се караха много рядко, и то само заради децата. Тогава спореха бурно и си разменяха тежки думи… особено заради Лайънъл… но не тази вечер… само не тази вечер, помисли си тя и реши да се откаже от препирнята за Грег.

— Добре… няма значение…

— Остави го да се радва тази вечер. Няма значение какво е облякъл.

— Надявам се да мислиш същото и по въпроса за Вал.

И за двамата беше огромно предизвикателство да си премълчат. Тя беше облякла абсолютно прилепнала минирокля от бяла кожа с ресни на полата. Обута беше с бели ботуши, очевидно заети от приятелка.

Уорд се наклони към Фей и й прошепна, докато й наливаше питие на бара:

— На кой ъгъл работи приятелката й? Спомена ли тя?

Фей се разсмя и поклати глава. Струваше й се, че от толкова отдавна има тийнейджъри край себе си, че вече нищо не може да я изненада. Това беше добра подготовка за работата й с актьорите в МГМ. Никой от тях не можеше да е по-невъзможен, труден, непредсказуем и увещаващ от едно дете в тази възраст. Въпреки че някои от тях се опитваха.

— Мисля, че горката Ванеса се опитва да противодейства на ефекта на Вал — каза Уорд на Фей.

Тя беше облякла рокля в бяло и розово, която изглеждаше по-подходяща за десетгодишно дете, обута беше с розови пантофки и косата й отново беше в стил Алиса и Страната на чудесата. Двете бяха пълна противоположност и Фей си мислеше, че това не е случайно.

Тя ги огледа отново. Лайънъл — в светлобежов летен костюм, хубав и горд, облечен със светлосиня раирана риза и с една от вратовръзките на баща си. Стараеше се да изглежда съвсем пораснал, с усещането за новата кола, така очебийно оставена в предния двор. Грег — с неговите смачкани дрехи… Валери — с бялата си кожена рокля… и Ванеса — в детските си дрехи… абсолютно различни личности. Всичко това я подсети за нещо и тя погледна Уорд.

— Виждал ли си Ан?

— Преди малко беше с приятели край басейна. Всичко е наред. Лайънъл още й хвърля по едно око.

Така ставаше винаги, но това си беше неговата голяма вечер. Уорд дори се направи, че гледа встрани, когато го забеляза, че си налива чаша бяло вино. Трябваше да позволи на момчето да се поразтовари, пък и не беше кой знае каква беда, ако се напиеше тази вечер. Това щеше да понащърби безупречния му образ и най-вероятно щеше да му се отрази добре. Само трябваше да ангажира вниманието на Фей, за да не го наблюдава непрекъснато. Затова я покани на танц. Валери ги изгледа ужасена, Ванеса се развесели, а по едно време Лайънъл ги прекъсна и самият той танцува с Фей. Уорд отиде да побъбри с приятели, като наблюдаваше децата да не излязат от контрол. Някои бяха доста пийнали, но те бяха на годините на Лайънъл, така че това беше и тяхната тържествена вечер. Уорд си признаваше, че имат право да попрекалят, стига да не шофират до домовете си. Беше дал твърди разпореждания на момчетата, които се занимаваха с колите, никой да не получава ключовете си, ако е в пияно състояние. Независимо дали е дете или възрастен.

Забеляза, че Ан седи край басейна и разговаря с Джон Уелс, приятеля на Грег — симпатично момче, което обожава дори земята, по която ходи Грег. Уорд подозираше, че тя е влюбена в него, но имаше малка вероятност чувствата й да са споделени, като се има предвид, че тя беше само на дванайсет. Имаше още да расте, въпреки че Лайънъл се отнасяше с нея като с голяма. Понякога беше наистина учудващо зряла. Много повече от близначките, а дори и от Грег.

Чудеше се за какво ли разговарят, но тя беше толкова дива и срамежлива, че той не посмя да се приближи, за да не я изплаши и тя да избяга. Изглежда, се чувстваше добре. Малко по-късно Лайънъл се присъедини към тях и Уорд видя как усмихнат, Джон вдига изпълнен с възхищение поглед към него. Както и Ан… Децата бяха чудесни…

Уорд се засмя и се насочи към група съседи и приятели, за да си вземе Фей оттам. Искаше отново да танцува с нея. Смяташе, че тя е по-красива от всички момичета наоколо, и това се четеше в очите му, когато ръката му се плъзна около кръста й.

— Ще танцуваме ли?

Той я потупа по рамото и тя се разсмя, когато го забеляза.

— Непременно.

Съставът беше добър. Децата си прекарваха добре. Ан се развличаше заедно с Лайънъл и Джон. И двамата се отнасяха с нея като с възрастна, обръщаха й повече внимание от другите деца. Беше висока за възрастта си и имаше същата коса, с цвят на зрели праскови, като Фей. Един ден щеше да стане хубаво момиче, но никога не се чувстваше такава. Тя си мислеше, че не е така красива като Фей, нито пък забележителна като Вал. А за Ванеса смяташе, че се отличава с тихата си хубост. Но Лайънъл винаги й казваше, че е най-красива от всички тях, и тя му отвръщаше, че това са глупости. Показваше му кокалестите си колене и това, което тя наричаше „необикновено скучната ми коса“, защото обграждаше лицето й в мек облак. Гърдите й тъкмо започваха да се развиват и тя се чувстваше доста глупаво. Всъщност почти винаги се чувстваше глупаво, с изключение на времето, което прекарваше с Лайънъл. С него се чувстваше прекрасно.

— Харесва ли ти новата кола?

Джон се усмихваше на по-големия брат на приятеля си, като тайно се възхищаваше на стегнатия възел на вратовръзката му. Страшно харесваше начина му на обличане, но никога не би посмял да му го каже.

— Майтапиш ли се? — Лайънъл се ухили по момчешки. — Луд съм по нея. Нямам търпение да дойда утре и наистина да я изпробвам.

Той се усмихна на приятеля на Грег. От години Джон се мотаеше наоколо и винаги му е харесвал. Беше по-интересен от другите приятели спортисти на Грег. Това той откри съвсем случайно, когато Грег беше излязъл някъде и те двамата си поговориха. Джон се правеше, че е същият като останалите, но Лайънъл усети, че това е само маска. Той се интересуваше не само от футбол, мотори и разни други неща, които не значеха много за Лайънъл.

— Другата седмица започвам работа и ще бъде страхотно да си имам своя кола.

— Къде ще работиш?

Джон звучеше заинтригувано, а Ан следеше разговора, без да продума, както винаги. Но тя слушаше брат си и наблюдаваше лицето на Джон. Винаги е смятала, че той има красиви очи.

— Ван Клийф&Арпълс. Бижутери, в Бевърли Хилс.

— Мислеше, че има нужда да му се обясни. Никой от приятелите на Грег не можеше да има някаква идея какво е това.

Но Джон се разсмя и Ан се усмихна, като продължаваше да ги наблюдава.

— Знам. Майка ми постоянно ходи там. Имат хубави неща. — Лайънъл го изгледа изненадан и поласкан. Джон не му се присмя. — Струва ми се, че е добра работа.

— Наистина е. Нямам търпение да започна. — Сияещ, той погледна към колата. — Особено сега.

— И UCLA през есента. Късметлия си, Лай! До гуша ми е дошло от гимназията.

— Не ти остава още много. Само една година и край.

— Струва ми се, че е цяла вечност — въздъхна Джон и Лайънъл се засмя.

— И после какво?

— Не знам още.

Не беше необичайно. Повечето му приятели също не бяха решили все още нищо.

— Аз ще уча кинематография.

— Звучи чудесно.

Лайънъл повдигна рамене скромно. От четиринайсетгодишен той печелеше фотографски награди, а преди две години започна да се занимава и с филми. Беше готов за всичко, което можеше да предложи UCLA, и се вълнуваше от перспективите там въпреки думите на баща си. На него му се искаше да изпрати сина си в някое известно училище на Изток. Имаше достатъчно висок успех, но нямаше никакво желание да ходи там. Идеята му можеше да бъде продадена на Грег.

Усмихна се приятелски на Джон:

— Ела ми някой път на гости в училището. Ще можеш да го поогледаш, докато се чудиш къде да учиш.

— Това е добра идея.

Джон напрегнато се вгледа в него и за миг погледите им се срещнаха и задържаха, но Джон се извърна бързо и като забеляза Грег, се отдалечи. Лайънъл покани Ан да танцуват. Тя се изчерви при тази мисъл и отказа да танцува с него, но след като той настоя, тя се поколеба и го последва на дансинга.

— Какво е това?!

Момчето, което се мотаеше из къщата заедно с Вал, я последва в кабинета. Съвсем определено се канеше да пусне ръка под полата й, което съвсем не изглеждаше трудно. Но очите му се спряха на една вещ, поставена върху рафта на барчето, за която така копнееше.

— Това, което си мисля ли е? — Беше впечатлен. Тази беше първата къща, в която виждаше едно от тези неща, въпреки че за тях се говореше доста из Лос Анжелис.

— Да. И какво от това? Много важно!

— Как да не е важно. — Той зяпаше, изпълнен със страхопочитание, а след това протегна ръка и го докосна. После щеше да разказва на татко си, когато той дойде да го прибере. — На кого е? На майка ти или на баща ти?

Отговорът като че ли й струваше доста усилия.

— На майка ми. Искаш ли бира, Джоуи?

Той щеше да припадне, когато видя и другия. Те имаха два!

— Боже мой! Тя има два. За какво?

— За бога! Не си спомням. Все пак искаш ли бира, или не искаш?

— Да. Да. Добре. — Но много повече се интересуваше за какво е получила майка й Оскарите. Баща му щеше да го разпитва после, да не говорим за майка му, но Вал не изглеждаше в настроение да разговаря за това.

— Преди е била актриса, нали?

Знаеше, че сега е режисьор. Всички го знаеха. А баща й беше сред големите продуценти на МГМ. Но Валери със сигурност не разговаряше с желание за тези неща. Повече се интересуваше от пиене и момчета. Поне репутацията й беше такава. Когато тя седна, му се струваше, че ще успее да види всичко под полата й. Но всъщност видя само доста голяма част от бедрата й.

— Пушил ли си опиум?

Не беше го правил, но не искаше да си признае пред нея. Той беше на петнайсет години и половина, срещна я в училището тази година, но не беше я канил на среща. Не му стигна смелост. Тя беше толкова красива и ужасяващо зряла.

— Да. Веднъж. — Но отново не успя да скрие любопитството си. — Нека да поговорим за майка ти.

Това беше краят. Тя скочи с пламтящи от ярост очи.

— Не, няма да си говорим!

— Не се стягай толкова, за бога! Просто съм любопитен, това е.

Вал го изгледа с презрение и тръгна навън, но се обърна и му изсъска:

— Тогава питай нея, мекотело!

И тя изчезна с едно последно припламване на червената грива. Той се втренчи в празния коридор и отчаян прошепна на себе си:

— По дяволите!…

— О! — Грег провря глава да види кой е вътре и момчето се изчерви и скочи.

— Съжалявам… Просто исках малко да се отпусна тук… Ще изляза навън.

— Всичко е наред. И аз го правя тук постоянно. Няма проблем.

Той се ухили и изчезна, преследвайки едно тъмнокосо момиче, а Джоуи се измъкна навън.

Накрая късно през нощта всички завършиха в плувния басейн, независимо дали бяха с дрехите, с бански, с костюми, с гуменки, с обувки или боси. Повеселиха се чудесно и часът стана три, преди да изпратят и последния гост.

Когато всички си отидоха, Лайънъл се прибра с Уорд и Фей. И тримата се прозяваха полузадрямали.

— Доста жива група бяхме… и хубав празник стана, нали?

— Страхотен.

Лайънъл целуна с усмивка майка си за лека нощ. И когато седна на ръба на леглото си, облечен в мъхеста хавлия над банския, той остана загледан за минута в стената, замислен за този ден… дипломата… бялата мантия… колата… приятелите… и музиката… И странно защо, но се усети, че мисли за Джон и това колко приятно хлапе е той. Харесваше го повече дори и от някои свои приятели.