Даниел Стийл
Семеен албум (36)

Глава 35

Всички пристигнаха на Лейк Таху поотделно.

Уорд и Фей прекараха няколко дни сами в наетата къща, която се оказа по-хубава, отколкото очакваха. Във всеки край имаше по една малка куличка, на долния етаж имаше огромна дневна и облицована трапезария с маса за единайсет души и голяма камина. На горния етаж бяха дванайсетте спални, които стигаха за всички. Обстановката имаше някакъв селски уют — с рогозки, еленови рога и оловни съдове навсякъде. Имаше индиански кошчета и мечи кожи по пода. Оказа се точно това, което си беше представял Уорд.

Двамата заеха основния апартамент, с огромна старомодна баня и тоалетна стая. На следващия ден те седяха загледани към езерото и си припомняха ваканцията си в Швейцария през миналата година. Фей се обърна към Уорд, изпълнена с някакъв копнеж.

— Иска ми се някой ден да се оттегля на такова място.

— Господи, ти ли? — усмихна й се той. Не можеше да си представи нищо по-абсурдно от красивата си, светска и елегантна съпруга, спечелила три награди на Академията, най-известната жена режисьор в света, определяща новите тенденции, да се откаже от всичко това и да седи загледана в езерото през следващите четирийсет години. Сега тя беше само на четирийсет и осем и той въобще не успяваше да си го представи. — Ти ще полудееш за три дни, ако не и за два.

— Не е вярно, скъпи. В близките дни ще те изненадам, като се откажа от всичко това.

Много малко бяха нещата, които не беше направила и които й се искаше да направи. Все по-често напоследък се замисляше дали да не се оттегли. Режисираше филми от петнайсет години и като че ли вече й стигаше. Изненада се, че е толкова сериозна.

— Прекалено млада си да се оттеглиш. Какво ще правиш?

Тя му се усмихна и го целуна.

— По цял ден ще стоя с теб в леглото.

— Звучи ми много добре. Може би наистина трябва да се оттеглиш, ако точно това имаш предвид. — С усмивка, той се замисли за идните две седмици. — Ще успееш ли да издържиш две седмици с цялата тази тълпа?

Той ги очакваше с нетърпение, особено времето, което щеше да прекара с Грег и Лайънъл. От години синовете му бяха напуснали дома и той се радваше, че Лайънъл преживя Виетнам.

В очите му се появиха сълзи, когато след два дни Лайънъл изскочи от една наета кола. Той беше първият пристигнал и го прегърна крепко.

— Хей, момче, отслабнал си и си загорял.

Изглеждаше чудесно и сякаш беше пораснал. На двайсет и две, той изглеждаше с пет-шест години по-възрастен и въобще нямаше вид на педи. Чудеше се дали не е променил предпочитанията си, но не смееше да попита. Лайънъл се разсмя, когато вечерта Уорд се опита да намекне нещо. За пръв път от години те разговаряха като приятели. Но Уорд уважаваше филмите му за Виетнам и непрестанната опасност, на която беше изложен.

— Не, татко. Не съм променил предпочитанията си. — Уорд изглеждаше притеснен и Лайънъл се усмихна. — Нещата не стават така. Но не е имало никой друг след Джон, ако това искаш да попиташ.

С тъга си спомни за изгубената си любов. Вече измина година и половина, а той все още му липсваше ужасно. Донякъде беше по-лесно, когато беше във Виетнам. Не трябваше да вижда местата, където някога са били заедно. Животът беше съвсем различен. Уорд видя, че и сега споменът му причинява болка.

Прекараха приятно, преди да дойдат останалите.

Първо Джейсън и Ванеса от Ню Йорк. Пристигнаха в Рено със самолет, след това наеха кола и късно следобед бяха в къщата.

Ванеса изскочи и се протегна, а Джейсън се огледа наоколо, изненадан от красотата. С учудване забеляза Лайънъл, който се приближаваше към тях. Веднага разбра какъв е и се зачуди защо Ван не му го е споменала.

— Здравей. — Имаше топли очи и малко приличаше на Ван. — Аз съм Лайънъл Тейър.

— Джейсън Стюърт.

Двамата си стиснаха ръце и се заговориха за красотата на мястото. Гледката към езерото беше прекрасна. След малко от плажа дойдоха Уорд и Фей, все още с бански костюми. Той носеше въдица, но никакви видими резултати от дейността си и Фей го дразни през цялото време. Беше облечена в цял бански, който подчертаваше запазената й фигура. Сега вече се видя къде е истинската прилика. Лайънъл изглеждаше абсолютно като Фей.

Въпреки че не искаше да си го признае пред Ван, но наистина се впечатли от срещата с нея. Беше красива и интелигентна, а очите й блестяха от милион идеи. Разсмиваше всички и имаше дълбок, прелъстителен глас. След като разговаряха дълго тази вечер, той реши, че това е една от най-интересните жени, които някога е срещал. Тя го разпита за темата му, идеите и плановете му и изведнъж той разбра колко трудно е било да израстваш при нея. Беше така дяволски красива и умна, че изглеждаше невъзможно човек да се състезава с нея. Сега си обясни защо Ванеса е така тиха, а близначката й толкова луда.

Ван очевидно е избрала въобще да не се състезава, да води свой собствен, спокоен живот. А Вал си пробиваше пътя с бой, но беше избрала начин, по който никога нямаше да спечели. Стараеше се да бъде по-забележителна, по-красива. Опитваше се да я победи на неин терен, и така само щеше да загуби.

Лайънъл също се занимаваше с кино, но в съвсем различно направление. Стана му любопитно да се срещне и с другите двама.

Следващият пристигнал беше Грег, който не преставаше да говори за футбол, бира и момичета. Направо беше изтощително да си в една стая с него. Но Джейсън забеляза как светнаха очите на Уорд, докато разговаряше с Грег. Това беше обожаваният син, героят, спортистът. Започваше да си представя болката, която е изпитвал Лайънъл през по-голямата част от живота си. Няколко пъти се опита да разговаря с Грег, но той нямаше какво да каже, а и все имаше нещо друго наум.

Най-накрая пристигнаха Вал и Ан. Вал беше останала в града възможно най-дълго, но се съгласи да докара сестра си, въпреки че точно сега никак не й се заминаваше. Започваха снимките на нов филм на ужасите и не искаше да я пропуснат. Но все пак не можеше да участва във всичко, а знаеше, че след две седмици ще има и друг филм. Вече се беше специализирала и въобще не се притесняваше от закачките на приятелите си, защото работеше почти без прекъсване и си изкарваше стабилен доход.

— Хайде — подразниха я веднъж, когато се бяха събрали всички заедно, — нека го чуем, Вал. Прочутият вик на Валери Тейър.

Лайънъл угаси лампите, а Вал се смееше, докато всички я молеха, защото досега го беше правила поне дузина пъти. Най-накрая се изправи в тъмната стая, до огъня, намръщи се страховито и нададе дълъг пронизителен вик. Беше толкова убедителна, че те я гледаха ужасени, като си мислеха, че се задушава. Изминаха сякаш часове и най-накрая тя се срути на пода. Изнесе представлението за всички тях и те бурно я аплодираха, а най-гръмко от всички ръкопляскаше Джейсън.

Този следобед той и близначките бяха се разхождали с лодка по реката и Вал беше дяволски забавна. Изключително бързо се превръщаше в един от най-пламенните й поклонници. За да му покаже, че чувствата им са взаимни, на път към къщи тя спокойно му подаде една жаба. Той подскочи, Ван изпищя, а Вал ги обвини, че са смешни.

— По дяволите, аз работих наведнъж с двеста от тях във филма в Рим.

Изведнъж и тримата се разсмяха и се подгониха един друг. Сякаш отново бяха деца.

Лайънъл, Уорд и Грег отидоха някъде за риба и се върнаха с някакъв улов, като се опитваха да убедят Фей да го сготви, но тя им каза сами да се оправят. На Лайънъл му се стори, че Грег е доста утихнал, и се позачуди дали няма нещо, което да му тежи. Но в крайна сметка всички прекарваха весело.

Фей прекара един спокоен следобед на плажа с Ан. Тя отказа да отиде с Джейсън и близначките или пък за риба с момчетата. Фей дори не беше сигурна, че тя иска да лежи на плажа с нея. Но нямаше какво друго да прави, така че остана там да почете.

В края на краищата нейната приятелка Гейл реши да не идва. Не искаше да се натрапва на семейството им и замина с баща си в Сан Франциско, а Ан остана, наново завладяна от самотата. Тя писа някакво писмо, после влезе в къщата и Фей я мярна да говори по телефона. Подозираше, че сега е в тази възраст, когато не й се иска да се разделя с приятелките си и не е въодушевена от това, че е с тях.

До края на втората седмица всички бяха почернели и отпочинали. Ваканцията им се отрази добре. Уорд и Джейсън станаха големи приятели, близначките не бяха прекарвали толкова време заедно отдавна, а Грег най-после се отпусна. Дори Ан се поразвесели.

Един ден, когато Джейсън беше откарал Фей в града, двете с Ванеса отидоха на разходка. Ванеса отново я огледа, учудена, че вече изглежда толкова пораснала. На шестнайсет и половина, тя беше прекалено зряла за годините си след всичко преживяно.

— Харесва ми приятелят ти. — Каза го много тихо и напомни на Ван колко дръпната е била винаги.

— Джейсън? И на мен ми харесва. Добро момче е.

— Струва ми се, че и той много те харесва.

И двете кимнаха. Това беше очевидно, а беше започнал да харесва и семейството й. А толкова се страхуваше от тях. Най-накрая си призна, че си е въобразявал, че всички ще се съюзят и ще го разпитват, а вместо това и те си имаха своите странности и слаби места. Харесваха му, дори срамежливата малка Ан, която сега наблюдаваше с любопитство по-голямата си сестра.

— Мислиш ли да се омъжиш за него?

Ванеса знаеше, че всички това се питаха, но сега тя беше само на деветнайсет и не й се мислеше за тези неща. Поне още няколко години.

— Да не говорим за това.

— Защо не! — Ан изглеждаше изненадана.

— Все още имам много неща пред мен. Искам да завърша училище… да започна нещо свое… да се опитам да пиша…

— Това може да отнеме години.

— Не бързам заникъде.

— Сигурно не ти е лесно. Доста по-голям е от теб. Притеснява ли те това, Ван? — Чудеше се какво би си помислила сестра й за трийсет и трите години разлика между нея и Бил. Тяхната разлика изглеждаше нищожна в сравнение с тази.

— Понякога. Защо?

— Просто любопитство.

Седнаха на една скала и потопиха крака в поточето, което минаваше покрай нея. Ан се взираше със замечтан поглед във водата и Ван се зачуди какви ли мисли минават през главата на младото момиче. Имаха само три години разлика, но понякога те й се струваха десет, и то сякаш Ан беше по-голяма. Като че ли беше срещнала и надживяла прекалено много болка. Тя се обърна, сякаш усетила мислите на Ванеса.

— Ако бях на твое място, Ван, щях да се омъжа за него.

Изглеждаше стара и мъдра и Ванеса се разсмя:

— Защо?

— Защото може и да не намериш друг толкова свестен. Няма нищо по-важно от добрия мъж.

— Така ли мислиш? — Ванеса се вгледа в нея, забелязала в очите й нещо, което беше невъзможно да се достигне. Изведнъж усети, че в живота й има мъж, и то не маловажен. Но с Ан човек никога не можеше да е сигурен. Лицето й издаваше толкова малко, но в него се забелязваше някакво познание, неприсъщо за възрастта й. Тя се извърна настрани, сякаш да не позволи на Ванеса да проникне зад маската й.

— А ти? Имаш ли си някого? — Опита се да говори небрежно и леко, но Ан повдигна рамене, някак прекалено бързо.

— Не, нищо особено.

— Съвсем никой ли?

— Никой.

Ван знаеше, че тя лъже, но не можеше да й каже нищо. Най-накрая обуха гуменките си и тръгнаха обратно. Същата вечер сподели мисълта си с Лайънъл, той я познаваше толкова добре.

— Мисля, че Ан има връзка с някого.

— Кое те кара да мислиш така?

Той вече нямаше представа как вървят нещата при нея. От шест месеца беше във Виетнам, а и тя сега не споделяше с него.

— Просто имам такова чувство… не знам защо… но тя се е променила… — Не можеше да го определи точно и брат й се засмя, а после я погледна в очите.

— А ти, сестричке? Доколко сериозна е връзката ти с това момче?

Сигурно всички щяха да се изредят да я питат за това, преди да си тръгне.

— Спокойно. И Ан ме попита същото днес. Просто сме заедно засега. — Съвсем искрена беше. Откъде можеше да знае какво ще донесе бъдещето?

— Лошо. Мисля, че си го бива.

Тя го погледна, усмихна се и за пръв път от години го подразни:

— Мой си е, не ти го давам.

Той щракна с пръсти и й се ухили.

— О, по дяволите!

Точно в този миг при тях дойде Грег и изгледа Лайънъл и Ван.

— За какво става дума?

Но Ванеса не му каза нищо. Само промърмори нещо и тръгна да търси своя очевидно много популярен приятел. Откри го с Вал, която безмилостно го дразнеше, че е прекалено безгрешен. Уорд и Фей седяха на верандата и пиеха вино, а Ан вероятно беше някъде вътре и отново се обаждаше по телефона.

— Отново Гейл — усмихна се майка й на Уорд и той повдигна рамене. Всичко беше наред. Нямаше нужда да й се бъркат.

Успяха да се порадват на всичките си деца и Уорд можеше да каже, че е доволен от тях. Не всички станаха такива, каквито му се искаше. Имаше други планове за Лайънъл, разбира се, а и Вал би искал да ходи на училище, вместо да се учи да крещи. Но Ан отново се върна в правия път, Ванеса се справяше добре, а Грег беше звездата в семейството. Но не чак толкова голяма, колкото Уорд си мислеше.

Грег и Лайънъл бяха отишли на плажа, седяха на един дънер и наблюдаваха залеза. Най-после Лайънъл разбра защо, откакто е пристигнал, Грег изглежда все притеснен. Вече не можеше да крие истината.

— Просто не знам какво да кажа на татко, Лай… ако ме изхвърлят от отбора…

Той затвори очи, не можеше да продължи, но Лайънъл го изгледа мрачно. Разочарованието на Уорд щеше да е ужасно, но имаше и нещо по-лошо и той го знаеше от опит. Всеки ден пред камерата си виждаше момчета като Грег, проснати мъртви на земята с изсипани вътрешности.

— За какъв дявол ти трябваше да правиш такова тъпо нещо?

Бяха го хванали да пуши опиум през пролетта и го изпратиха на резервната скамейка, а Уорд си мислеше, че Грег има травма. Но оценките му бяха толкова лоши, че имаше вероятност въобще да не го върнат в отбора.

— Господи, ако решат, могат да ме изхвърлят и от училище. — В очите му се появиха сълзи, но се почувства по-добре, след като намери с кого да поговори. От седмици се чувстваше смазан от мислите си.

Без да се замисля, Лайънъл сграбчи рамото му и го загледа напрегнато.

— Не трябва да позволяваш да се случи. Като се върнеш, трябва да се скъсаш от работа и да повишиш оценките си. Ако се налага, вземи си учител, направи всичко възможно… — Знаеше какво говори. Грег нямаше никаква представа какво е там, но и така беше достатъчно изплашен. Изгледа го с пълно отчаяние.

— Може да ми се наложи да преписвам.

— В никакъв случай…

Сякаш отново бяха деца и им беше приятно да се доверяват един на друг. От години не бяха споделяли помежду си, откакто пораснаха и Лайънъл усети, че е различен, а още по-малко, след като Грег разбра истината за него. Странно, но сега реши да поговори точно с него. Не познаваше достатъчно добре Джейсън, не можеше да каже на баща си, а трябваше да говори с някого за това, което му се случи.

Лайънъл го изгледа ядосано.

— Ако преписваш, със сигурност ще те изхвърлят. Трябва да седнеш и да учиш. Ако не го направиш и те изхвърлят, така бързо ще те грабнат за Виетнам, че ще ти се завърти главата. Точно такива като тебе търсят. Млади, здрави, силни и… тъпи.

— Благодаря!

— Слушай ме, като ти говоря! Като казвам тъп, имам предвид куп неща. Искам да кажа, че не си достатъчно възрастен, за да имаш жена и деца, за които да се притесняваш там, в джунглата. Просто ще гледаш как умират приятелите ти и ще ти се иска да изскочиш и да избиеш всичките дребосъци с дръпнати очи. — Очите на Лайънъл се напълниха със сълзи. — Всеки ден гледам как убиват деца като теб.

Не искаше да се връща обратно, но след няколко седмици щеше да му се наложи да го направи. Грег започна да гледа на него с повече уважение. Някак беше успял да оцелее, беше възмъжал, ако можеше да се каже така. Все още не разбираше защо Лайънъл е такъв, какъвто е, но сега вече се вслушваше в думите му. Знаеше, че е прав, и се изплаши до смърт.

— Трябва да се върна в отбора.

— Просто си оправи оценките, за да не те изхвърлят от училище.

— Ще се опитам, Лай. Кълна се…

— Добре. — Той разроши косата му както когато бяха деца и двамата се разсмяха, а слънцето бавно залезе.

Грег сложи ръка на раменете на Лайънъл и това им припомни дните, прекарани в лагерите.

— Мразех те тогава — каза Грег и двамата се разсмяха на спомена. — И ненавиждах Вал и Ван. Мразех всички. Ревнувах от вас. Исках да съм единствено дете.

— Донякъде беше точно така. Винаги си бил най-близък с татко.

Грег кимна. Не можеше да се отрече.

— Само че тогава не го разбирах.

Грег беше впечатлен от философския начин, по който Лайънъл приемаше нещата. През последните години близостта с Уорд понякога го потискаше и той бързо промени темата на разговора.

— Но Ан поне никога не съм мразил.

— Никой от нас не е. Беше прекалено малка, за да я мрази някой.

Но сега съвсем не беше малка. Вече беше пораснала, почти.

В момента Ан тъкмо затваряше телефона след разговор с Бил. Тя чувстваше болезнено липсата му и затова му се обаждаше поне три-четири пъти на ден. Всички го забелязаха, но мислеха, че разговаря с Гейл. Само Ванеса беше убедена, че тя е обвързана с мъж, но нямаше как да разбере. Ан не казваше на никого нищо.

Всъщност всички прекарваха добре. Последната вечер Валери седна до вратата на стаята си и се заслуша за Джейсън и Ван. Всяка вечер тя чуваше как Ванеса се промъква при него, но сега, след като чу преминаващите стъпки, тя изчака няколко минути, после хукна към вратата на Джейсън и почука. Успя да чуе смях, после въздишка и накрая баритона на Джейсън.

— Влез.

Тя влезе и се приближи към него с прелъстителска усмивка. Докато той я зяпаше изненадан, тя се хвърли на леглото и без малко да убие близначката си, която изпищя. Изведнъж те се усетиха, че тя се майтапи с тях, и се разсмяха. До късно бъбриха заедно, после отидоха да извикат Грег и Лайънъл и всички слязоха долу, претършуваха хладилника и пиха бира. Това беше съвършен завършек на съвършена ваканция и когато на другия ден всички тръгнаха по своя път, отнесоха спомена за хубавите мигове.