Нора Робъртс
Частни скандали (8)

Глава 7

Диана не очакваше, че ще изпитва угризения на съвестта. В крайна сметка, телевизията беше бизнес. И законите на бизнеса повеляваха да вървиш напред и да правиш изгодни сделки. Но когато проучванията за рейтинга през май погълнаха всички в Си Би Си от обслужващия персонал до най-висшестоящите шефове и се водеха денонощни дискусии с анализи на работата, тя се почувства като предател.

Бюджетът за следващата година зависеше от резултатите от проучванията. Но излизаше, че самите прогнози се основават на погрешни предположения. Защото още в началото на есента „Шоуто на Анджела“ щеше да мине към друга телевизионна компания. А със сделката, която бе направила, Анджела щеше да конкурира дневните програми на Си Би Си, както и предаванията в най-гледаното време.

Колкото по-празнично бе настроението в редакцията, толкова повече чувството за вина човъркаше съвестта на Диана.

— Проблем ли имаш, мое малко канзаско момиче?

Диана вдигна очи към Фин, който се наместваше удобно върху единия край на бюрото й.

— Защо питаш?

— Вече пет минути гледаш втренчено в екрана. Свикнал съм да те виждам в движение.

— Мисля.

— Обикновено това не те спира.

Наведе се напред и потупа леко с пръст челото й.

— Напрежение, а?

Инстинктът за самосъхранение я накара да се отдръпне като ужилена назад.

— Сега сме в разгара на майските проучвания. Кой не е напрегнат?

— „Обедни новини“ си има свое място.

— Дори се качва нагоре в класацията — скастри го тя. Гордостта и лоялността се сляха в едно. — Стигнахме двадесет и осем процента. От последните проучвания насам сме се качили с три пункта.

— Браво! Предпочитам да те видя уволнена, отколкото нещастна.

— Не съм нещастна — процеди през зъби тя. — Просто се бях замислила.

— Както и да е.

Той стана и се наведе да вземе чантата си.

— Къде отиваш?

— В Ню Йорк — каза Фин и с нехаен, обигран жест метна чантата си през рамо. — За няколко дни ще замествам водещия в „Събуди се“. Алергията пак тормози Кърк Брукс.

Диана вдигна многозначително вежди. Знаеше, че предаването на Си Би Си „Събуди се“ беше твърде слабо и се тътреше далеч зад „Добро утро, Америка“ и „Днес“.

— Искаш да кажеш, че рейтингът му се покачва?

Фин сви рамене и взе един шоколадов бонбон с лешник от купата на бюрото й.

— По-скоро това е целта. Шефовете смятат, че зрителите ще се впечатлят от някой, който е бил свидетел на няколко сражения и земетресения.

Гримаса на отвращение изкриви лицето му и той преглътна.

— Така че няколко дни ще ставам рано и ще си слагам вратовръзка.

— Работата е много по-сложна. Шоуто е доста разнообразно — интервюта, материали, сензационни истории…

Празно дърдорене. В думите му се долови явно презрение.

Няма нищо лошо в дърдоренето. То предизвиква съпричастност у зрителите, освен това отваря врати за нови възможности.

Устните му се изкривиха в подигравателна усмивка. Правилно. Следващия път като интервюирам Кадафи на всяка цена ще го попитам какво мисли за новия клип на Мадона.

Тя наклони глава и впери любопитния си поглед в него. Винаги си е мислела, че той е един непримирим бунтар, който прави каквото си иска и оставя продуцентите да си блъскат главата.

— Щом не ти харесва, защо се заемаш с тази задача?

— Аз работя тук — лаконично отвърна той и сграбчи пълна шепа бонбони.

Диана сведе поглед, като разсеяно побутна разпилените листи на бюрото си. „Аз също — безрадостно заключи тя. — Аз също.“

— Значи става въпрос за лоялност. — Преди всичко — потвърди Фин. Чудеше се какви ли мисли се въртяха в главата й. Жалко, че нямаше време да се повърти около нея, за да разбере какво става.

— А има и друго — ако „Събуди се“ пропадне, ще паднат и приходите. И кой пръв ще понесе удара?

— Отдел „Новини“.

— Правилно. Значи имаш едно сутрешно шоу, което виси на последно място в класациите. Да не забравяме и факта, че неколцина кръгли идиоти не могат да направят свястна програма за вторник вечер. И какво се получава: преди да се обърнеш, ще ни спукат от съкращения.

— Предаванията в понеделник и петък са силни — промърмори тя. — Освен това имаме „Шоуто на Анджела“.

— Ще видим голям зор, ако трябва да разчитаме на Анджела и няколкото тъпи сериали.

Той се усмихна и сви рамене.

— Шибан бизнес. Предполагам, че няма да ме целунеш за „довиждане“.

— Каква прозорливост!

— Но ще ти липсвам.

Веселите пламъчета в очите му я накараха да отвърне на усмивката му.

— Нали не отиваш на война, Фин?

— Лесно ти е на теб. Оставям те да дерзаеш.

Диана го наблюдаваше, докато той си приказваше с една журналистка. Жената се разсмя и после го целуна с театрален жест по устните. Сред бурните аплодисменти Фин се обърна и се ухили на Диана. Взе си шумно довиждане с всички и излезе от стаята.

Диана все още се подсмихваше, когато се залови с поредния материал. Вярно, че Фин си имаше недостатъци, но поне я развеселяваше.

А и трябваше да си признае, че я караше да се замисля за много неща. Извади един лист, на който бяха изписани две грижливо подредени колони с всички „за“ и „против“ предложението на Анджела. Копие на пълния списък стоеше в горното чекмедже на бюрото й у дома. Лесно й беше да си го представи. С въздишка добави една дума в колонката „против“.

Лоялност.

— Мис Рейнолдс?

Диана премигна и фокусира погледа си. Зад порцеланова саксия с красив червен хибискус се виждаше закръглено, приветливо лице. Беше й нужно време докато включи. Но когато той махна от месестия си нос очилата с телени рамки, тя веднага го позна.

— Джеф, здравей.

— Какво е това?

— За теб е.

Остави саксията на бюрото и мигновено мушна ръце в джобовете. Като помощник-технически редактор Джеф Хайът имаше повече опит с оборудването, отколкото с хората. Той се усмихна колебливо на Диана и сетне се вторачи в цветята.

— Хубави са. Срещнах разносвача и тъй като идвах насам…

— Благодаря ти, Джеф.

— Няма защо.

Диана вече бе забравила за него, когато измъкна бележката, мушната между цветовете.

„Какво ще кажеш за Хавай?“

Усмихна се и погали цветето. „Ето още една причина в колонката «против» — каза си тя. — Маршал.“

— Мис Рейнолдс иска да ви види, мис Пъркинс.

— Помоли я да почака.

С догаряща цигара между пръстите си, Анджела четеше намръщено доклада на Бийкър за Маршал Пайк. Фактите бяха интригуващи и изискваха цялото й внимание. Удостоверенията му за квалификация бяха впечатляващи — докторат, защитен в Джорджтаун, едногодишна специализация в чужбина. А и финансовото състояние на психолога беше добро, печелеше доста от съветите, които даваше на известни обществени личности и политици за техните разклатени бракове и разбити семейства. Донякъде неутрализираше доходната си практика с безплатните консултации в социалните служби три пъти в седмицата.

Като цяло това беше отлична, похвална характеристика на един добре образован трудолюбив човек, който се е посветил на каузата да предпази от провал семейството.

Но Анджела отлично познаваше подобни характеристики, както и илюзиите, които те подхранваха.

Бракът на Пайк бе претърпял крах. Тихият, културен развод не бе предизвикал шум в чикагското общество и очевидно не бе навредил на практиката му. И все пак — колко интересно! Интересно, защото Бийкър бе разбрал, че издръжката, която Маршал плаща на бившата си съпруга бе доста тлъстичка. Сумата бе прекалено голяма за един краткотраен, бездетен брак.

Но той не я бе оспорил. Анджела продължаваше да чете и на устните й заигра хитра усмивчица. Вероятно не се бе осмелил да оспорва. И как ли би могъл? Когато един трийсет и пет годишен мъж се забавлява с красивата, съвсем младичка дъщеря на секретарката си в два часа следобед, едва ли му се предоставя шансът да преговаря. Непълнолетната съучастничка, колкото и да е била готова за забавления, си остава непълнолетна. Но прелюбодеянието с шестнайсетгодишно момиче се наказва жестоко, с огромна глоба.

„Бил е достатъчно умен, за да защити гърба си“ — разсъждаваше Анджела, докато прехвърляше поверителния доклад на Бийкър. Секретарката взела значителна сума и блестяща препоръка, след което заминала със семейството си за Сан Антонио. Съпругата получила внушителна издръжка, а клюките подминали добричкия доктор. А когато все пак се чуло нещичко — Анджела му се възхищаваше на дързостта — слуховете свързвали името му със секретарката, а не с нейната свободомислеща дъщеря…

И сега, изисканият д-р Пайк продължаваше своята практика и беше една от най-изгодните партии в Чикаго.

Известният съветник по семейните въпроси със слабост към малолетни. „Интересна тема за едно шоу“ — заключи Анджела и се разсмя на висок глас. Не, не, това щеше да си остане тайна. Понякога информацията струва много повече от рейтинга. Анджела затвори папката с доклада и я мушна в чекмеджето. Питаше се какво ли знае Диана за своя любим.

— Покани я, Каси.

Анджела се разливаше от любезност, когато Диана влезе в кабинета й.

— Извинявай, че те накарах да чакаш. Но трябваше спешно да довърша нещо.

— Знам, че си заета — каза Диана и пак завъртя обицата си. — Имаш ли няколко свободни минутки?

— Разбира се.

Анджела стана и с подканящ жест посочи едно кресло.

— Искаш ли кафе?

— Не, не, благодаря.

Диана седна и скръсти ръце на скута си.

— Не се притеснявай. Тогава нещо студено за пиене?

Доволна от ролята си на домакиня, Анджела отиде до барчето и наля две чаши минерална вода.

— Ако не бях канена на вечеря, щях да накарам Каси да донесе от онези домашни сладки, които държи в бюрото си — засмя се Анджела. — Тя не подозира, че знам за тях. Но моята политика е да знам всичко за хората, които работят за мен.

Подаде на Диана чашата, отпусна се в креслото и протегна крака.

— Денят ми бе доста натоварен. Призори тръгвам за Калифорния.

— Калифорния? Не знаех, че се появяваш по местните канали.

— Не, ще говоря на откриването на учебната година в Бъркли.

„А като си помисля, че някога, за да се измъкна от Арканзас, прислужвах по масите“ — със задоволство си мислеше Анджела.

— Ще се върна за записите в понеделник. Знаеш ли, Ди, така и така си дошла, защо не хвърлиш някой поглед на речта ми? Знаеш колко много ценя твоя стил.

— Добре.

Смутена, Диана отпи от водата си.

— Но преди пет няма да успея…

— Не се тревожи. Ще ти дам копието и ще ми го изпратиш по факса вкъщи.

— Добре. Анджела…

Знаеше, че единственият начин да се справи с проблема, бе да подходи прямо.

— Дойдох да говорим за предложението ти.

— Надявах се да го сториш.

Доволна, Анджела се отпусна блажено, изхлузи обувките си и извади цигара.

— Не мога да ти опиша с какво нетърпение очаквам да замина за Ню Йорк, Диана. Там е сърцето на бизнеса.

Щракна запалката и дръпна от цигарата.

— Там е властта. Вече наредих на агента си да ми търси апартамент.

Мечтите замъглиха погледа й. В очите нямаше и следа от предишната пресметливост. Все още тя бе момичето от Арканзас, което жадуваше да стане принцеса.

— Искам да е с великолепен изглед, с много прозорци и светлина, с много стаи. Място, където да се чувствам у дома и където мога да посрещам много хора. Ако открия подходящ апартамент, можем дори да снимаме специалните си предавания там. Зрителите обичат да надничат в личния живот на телевизионните звезди.

Тя се усмихна и изтръска цигарата. Погледът й отново се изостри.

— Пред нас ще се открият нови възможности, Ди. Жените най-после имат своето място в телевизионния бизнес и ние ще отидем право на върха. Ти и аз.

Тя се протегна и стисна леко ръката на Диана.

— Знаеш ли, твоят ум и твоето творческо въображение са само част от причините, заради които искам да дойдеш с мен.

Гласът й звучеше убедително и искрено.

— Имам ти доверие, Ди. Мога да се отпусна, когато си до мен. Не е нужно да ти обяснявам какво означава това.

Диана притвори за миг очи, защото чувството за вина човъркаше душата й.

— Никога не съм била толкова близка с друга жена — заключи Анджела.

— Анджела, искам да…

— Ще бъдеш повече от главен продуцент, ще бъдеш дясната ми ръка. Всъщност, трябваше да кажа на агента си да ти потърси апартамент, близо до моя — промърмори тя. Вече си представяше среднощните момичешки разговори, които не й бяха позволени в детството. — Ще бъде прекрасно и за двете ни.

— Анджела, спри се.

Диана през смях вдигна ръка.

— Мисля, че разбирам какво означава за теб този договор със „Стармедиа“ и ужасно много се радвам. Ти беше тъй мила с мен! Благодарна съм ти за помощта и приятелството и ти пожелавам главозамайващ успех.

Диана се наведе напред и хвана ръката на Анджела.

— Но не мога да приема предложението ти.

Погледът на Анджела потъмня. Устните й се свиха. Неочакваният отказ почти спря дъха й.

— Сигурна ли си, че разбираш какво ти предлагам?

— О, да, разбирам, разбирам — повтори тя, притисна ръката на Анджела между дланите си, скочи от креслото и закрачи из стаята. — И повярвай ми, внимателно обмислих всичко. Всъщност за нищо друго не съм мислила през тези дни.

Тя се обърна и разпери ръце:

— Не мога да го направя.

Бавно, Анджела се изправи в креслото и кръстоса крака.

— Защо?

— По ред причини. Първо, имам договор.

Анджела изсумтя с отвращение и донякъде с облекчение и махна с ръка.

— Отдавна си тук и знаеш колко лесно би могло да се уреди това.

— И така да е, но когато подписах договора, дадох дума.

Анджела дръпна замислено от цигарата и присви очи.

— Нима си толкова наивна?

Диана схвана, че думите на Анджела целяха да я обидят. Само сви рамене.

— Има и други фактори. Чувствам се виновна, че ще се намърдам на мястото на Лу, особено след като знам, че нямам неговия опит. Аз не съм продуцент, Анджела! И въпреки това ужасно се изкушавам от мисълта да забравя всичко и да грабна предложението ти — парите, положението, властта. Божичко, Ню Йорк!

Тя въздъхна дълбоко и сякаш сърцето й спря да бие. Не си бе давала сметка колко много бе искала всичко това, а сега, когато можеше да го има, оставяше го да й се изплъзне.

— Както и шансът да работя с теб, наистина да работя с теб. Не ми е толкова лесно да обърна гръб.

— Но го правиш. — Гласът на Анджела бе леден. — Точно това правиш.

— Не само заради мен самата. В живота ми се появиха и други неща, които не мога да пренебрегна, колкото и да се опитвам. Амбициите ми са да си остана пред камерата. Щастлива съм в Чикаго — тук са домът ми, работата ми, приятелите ми.

Анджела тръскаше цигарата си с бързи, яростни движения, сякаш стреляше с пистолет.

— А Маршал? И той ли оказа влияние върху решението ти?

Диана се сети за саксията с червения хибискус на бюрото й.

— Донякъде. Определено изпитвам някакви чувства към него. И искам да им дам шанс.

— Длъжна съм да те предупредя, че допускаш грешка. Позволяваш на незначителните подробности и на интимните си чувства да помрачават трезвата ти професионална преценка.

— Не мисля, че е така.

Диана прекоси стаята, седна отново в креслото и леко се приведе напред. „Трудна работа е да отхвърлиш предложение, без да изглеждаш неблагодарен. Особено когато предложението е направено като приятелска услуга.“

— Огледах предложението от всички страни. Винаги така правя и понякога дори… прекалявам. Не ми беше лесно да ти откажа и не го правя с лека ръка. Винаги ще съм ти благодарна и неимоверно поласкана, че ми засвидетелства такова доверие.

— Значи искаш да си водиш новините и да подготвяш репортажи?

Анджела скочи. Гневът й се разбушува, закипя, заклокочи, сякаш всеки миг щеше да я изгори. Бе предложила лъвски пай, а това момиченце бе готово да се задоволи с трохички. Къде остана благодарността? Къде остана шибаната лоялност?

— Както решиш — студено каза тя и седна зад бюрото си. — Защо не помислиш още няколко дни… през уикенда… докато ме няма. Може да ти дойде друг акъл.

Тя поклати глава, за да възпре възраженията на Диана.

— Ще поговорим пак в понеделник. Между записите — да речем в…

Мислите й трескаво препускаха, докато разлистваше бележника си.

— … единайсет и петнайсет.

Когато вдигна поглед, усмивката й бе топла, дружелюбна.

— Ако не си променила решението си, няма да го оспорвам. Справедливо е, нали?

— Да, добре. Ще се видим в понеделник. Приятно пътуване.

— Благодаря.

Анджела умишлено изчака Диана да стигне до вратата.

— О, Ди — усмихна се тя и вдигна един бежов плик, — речта ми?

— А, да.

Диана се върна да вземе плика.

— Опитай се да ми изпратиш факса преди девет. Трябва да се наспя, за да бъда красива.

Анджела изчака да хлопне вратата и се опря на бюрото. Пръстите й бяха побелели от напрежение. Гледаше втренчено към затворената врата и дишаше учестено. „Няма смисъл да се ядосвам — успокояваше се тя. — Не, не и този път.“ За да реши проблема с Диана, трябваше да бъде спокойна, да разсъждава хладнокръвно и прецизно да обмисли фактите. Беше й предложила власт, положение, приятелство, доверието си. А тя предпочиташе да си чете обедните новини само защото има договор, апартамент под наем и любовник.

„Дали наистина е толкова наивна? — питаше се Анджела. — Искрена? Глупава?“

Отпусна ръце, облегна се назад и укроти пулса си. Какъвто и да бе отговорът, Диана щеше да разбере, че никой не може да отказва на Анджела.

Като се почувства по-спокойна, Анджела отвори чекмеджето и извади досието на Маршал. Изражението на лицето й не бе сурово, нито пък имаше следи от ярост. Нацупи устни като обидено дете. Диана нямаше да замине с нея в Ню Йорк. И щеше ужасно да съжалява.

 

 

Диана прекоси външния офис и обзелото я чувство за вина се удави в прилива на неочаквано удоволствие.

— Кейт! Кейт Лоуел!

Дългокраката жена с очи на кошута се обърна и разкошната грива от лъскава коса се разпиля по раменете й. Лицето й — с млечния тен, изящните скули, топлите очи и пълните сексапилни устни — беше удивително красиво и не по-малко известно. Тя беше актриса.

— Здравей.

— Славата си е казала думата — засмя се Диана. — Кейт, аз съм Ди. Диана Рейнолдс.

— Диана.

Напрежението, което се прокрадваше в усмивката й, се стопи.

— О, божичко, Диана.

Заразителният й смях подлудяваше всички мъже.

— Не мога да повярвам.

— Представи си аз как се чувствам. Минаха четиринайсет, не, петнайсет години.

В този приятен миг на Кейт й се стори, че сякаш беше вчера. Припомни си дългите разговори, невинните момичешки тайни.

Пред смаяния поглед на Каси двете жени се втурнаха една към друга и се прегърнаха. Стояха притиснати още миг и сетне и двете в един глас възкликнаха:

— Изглеждаш страхотно.

Засмяха се и Кейт добави:

— Така е.

Отстъпи крачка назад, без да пуска ръката на Диана.

— Дълъг бе пътят ни от Топека.

— За теб беше по-дълъг. Какво прави най-новата холивудска звезда в Чикаго?

— Дошла съм по работа — каза Кейт и усмивката й леко помръкна. — А ти?

— Работя тук.

— Тук?

Топлината в усмивката й съвсем се изпари.

— За Анджела?

— Не, долу, в отдел „Новини“. „Вие гледате «Обедни новини» с Роджър Кроуел и Диана Рейнолдс.“

— О, само не ми казвайте, че двете жени, които най-много обичам, се познават!

На прага стоеше Анджела и цялата се разтапяше от великодушие и гостоприемност.

— Кейт, скъпа, съжалявам, че се е наложило да почакаш. Каси не ме уведоми, че си дошла.

— Току-що влизам.

Ръката, която стискаше Диана, изведнъж се вцепени, после се отпусна.

— Тази сутрин полетът ми бе отложен, така че изгубих почти целия ден.

— Колко ужасно! Дори жена с твоя талант е зависима от капризите на техниката. А сега ми кажи…

Тя се приближи към Диана и сложи покровителствено ръка на рамото й.

— Откъде се познавате с нашата Ди?

— Леля ми живееше срещу къщата на Диана. Като дете прекарах няколко лета в Канзас.

— И сте си играли заедно. Очарователно наистина! А Диана пази своята прочута приятелка за себе си. Срамота.

С елегантно ефирно движение Кейт отстъпи крачка встрани. Жестът избута Анджела от кръга.

— Как е семейството ти?

— Добре са.

Стресната Диана усещаше огромното напрежение, което кръжеше във въздуха, и се опита да открие източника му в погледа на Кейт. Но видя само — или поне това й бе позволено да види — мекото, благо изражение на златистокафявите очи.

— Не пропускат да гледат филмите ти. Нито пък аз. Все още си спомням как разиграваше различни пиески в задния двор на леля си.

— А ти пишеше сценариите. Сега пък правиш репортажи.

— Ти си страхотна актриса, Кейт. Беше невероятна в „Измамата“. Изплаках си очите.

— Говори се, че ще получи „Оскар“ — каза Анджела и внимателно пристъпи напред. Прегърна Кейт през раменете. — И как няма да го получи, след като така успешно изигра ролята на героична майка, която се бори за детето си.

Двете с Кейт си размениха остри като бръснач погледи.

— Бях на премиерата. В салона всички плачеха.

— О, предполагам, че е имало поне един, който не се е разплакал.

Усмивката на Кейт беше бляскава и някак си ехидна.

— Или дори двама.

— Иска ми се да ви оставя да си побъбрите, момичета, но ни чака работа.

Анджела стисна предупредително рамото на Кейт.

— Оставям ви насаме.

Диана мушна плика с речта на Анджела под мишница и отстъпи назад.

— Колко време ще останеш в Чикаго? — обърна се тя към Кейт.

— Утре си тръгвам.

Кейт също отстъпи назад.

— Радвам се, че те видях, Диана.

— Аз също.

Неочаквано на Диана й стана крайно обидно, обърна се и излезе от стаята.

— Каква приятна изненада, а?

Анджела покани с жест Кейт в кабинета си и затвори вратата.

— Натъкваш се на приятелка от детинство, която случайно е мое протеже, и то в моя офис. Кажи ми, Кейт, поддържаш ли връзки с Ди? Споделила ли си тайните си с нея?

— Само глупаците споделят тайните си с охота, Анджела. А сега нека да престанем с празните приказки. Да се залавяме за работа.

Доволна, Анджела седна зад бюрото си.

— Да се залавяме.

 

 

За Фин Райли Ню Йорк приличаше на жена: дългокрака, прелъстителна сирена, която знае какво иска. Сексапилна и променлива в настроенията си. И Бог знае колко опасна.

Вероятно заради това предпочиташе Чикаго. Фин обичаше жените и имаше слабост към дългокраките и опасните. Но Чикаго приличаше на огромен, широкоплещест мъж с мокра от пот яка и чаша студена бира в ръка. Чикаго беше мъжът скандалджия.

А Фин предпочиташе честните кавги пред изкусителното съблазняване.

Познаваше добре Манхатън. Беше живял там с майка си по време на една от мъчителните раздели на родителите му. Беше му загубил сметката колко мъчителни раздели минаха, докато се стигне до неизбежния развод.

Спомняше си колко разумни бяха и майка му, и баща му, колко сдържани и възпитани. Спомняше се и как го прехвърляха ту на икономките, ту на секретарките, после в скъпите училища, уж за да му спестят добре режисираните семейни разногласия. А всъщност отлично разбираше, че родителите му се чувстваха неловко в компанията на едно малко момче, което им задава прямо въпросите и не се задоволява с логичните, изхвърлени отговори. Бе живял в Манхатън, Лонг Айланд, Кънектикът и Върмонт. Беше ходил на почивки през лятото в Бар Харбър, беше прекарал доста време в общежитията на най-скъпите колежи в Нова Англия.

Може би тъкмо затова сега не го свърташе на едно място. Усетеше ли, че пуска корени, чувстваше се длъжен веднага да ги изтръгне и да отиде на друго място.

В Ню Йорк. Временно. Където познаваше всеки съмнителен квартал не по-зле от луксозния апартамент на майка си в Сентрал Парк Уест.

Дори не можеше да каже кое му харесва повече. Както и не знаеше дали му се иска да води проклетото „Събуди се“ през тези няколко дни.

Фин прогони Ню Йорк от мислите си и се съсредоточи върху топката, която летеше към него. Не беше проява на самозащита, а по-скоро желание за съперничество. И само Бог знаеше, че напрежението на тенис корта му компенсираше досадните часове, прекарани през последните четири дни в някое кресло в студиото.

Замахна рязко с ракетата, от устата му се изплъзна въздишка, но тя замря, щом топката отскочи от стената. Ударът разтърси ръката му, ехото от вибрациите отекна в главата му. Адреналинът препусна с бясна скорост, когато съперникът на Фин удари отново топката.

Посрещна я с твърд бекхенд. Потта доволно се стичаше по гърба му и мокреше поизвехтялата тениска с емблемата на Си Би Си. През следващите пет минути отекваха само ударите на топката, чуваше се учестеното дишане и се разнасяше мирисът на пот.

— Негодник!

Барлоу Джеймс се облегна на стената, когато топката, отпратена от Фин се удари близо до него.

— Съсипа ме.

— По дяволите.

Фин се просна на пода на „Въртикал Клуб“. Всеки мускул в тялото му стенеше от умора.

— Следващия път ще си взема пистолет. Ще ни бъде по-лесно.

Протегна изтощено ръка към хавлията и попи потта от мокрото си лице.

— Кога, по дяволите, ще остарееш?

Смехът на Барлоу отекна в залата. Той беше як мъж, метър и деветдесет, със стегнат корем, широки и здрави като бетон рамене. Макар да бе на шейсет и три години, темпът му на живот си оставаше все така бърз. Приближи се към Фин, взе една яркооранжева хавлия и избърса буйната си сребриста коса. Фин винаги си бе мислил, че лицето на Барлоу е като скала — сурово, голямо, внушаващо сила и мощ.

— Успокой се, момчето ми.

Барлоу извади бутилка вода от сака си и я хвърли на Фин. Втората бутилка запази за себе си и отпи няколко дълги, алчни глътки.

— Без малко щях да те натупам.

— Играл съм с британци.

Възвърнал нормалния ритъм на дишането си. Фин му се ухили:

— Те не са толкова подли като теб.

— Е, добре дошъл в Щатите.

Барлоу протегна към него ръка и му помогна да се изправи на крака. Помощта му беше като на дружелюбна мечка.

— Знаеш ли, за повечето хора кореспондентският пост в Лондон с повишение, дори невероятен професионален удар.

— Хубав град.

Барлоу въздъхна.

— Хайде да си вземем по един душ.

Двайсет минути по-късно те лежаха проснати върху кушетките, а масажистите усърдно изпълняваха задълженията си.

— Тази сутрин шоуто беше дяволски добро — обади се Барлоу.

— Имаш добър екип, добри сценаристи. Дай им малко време и те ще му вдигнат рейтинга.

— В този бизнес времето е много кът. Преди мразех пресметливите продуценти. А сега заприличах на тях.

— Е, може да си пресметлив, но поне имаш въображение.

Барлоу си замълча. Фин нарочно не продължи, защото знаеше, че тази неофициална среща си имаше специална цел.

— Кажи ми какво мислиш за телевизионния център в Чикаго.

— Ами, справяме се — предпазливо отвърна Фин. — По дяволите, Барлоу, бил си шеф на центъра повече от десет години и добре знаеш как работим. Разполагаме с опит и свежи сили. Приятно е да се работи там.

— Рейтингът на местните вечерни новини е доста нисък. Имаме нужда от някаква силна рубрика, с която да започва програмата. Бих искал да се измести „Шоуто на Анджела“ в четири часа, за да се задържи вниманието на зрителите до вечерните новини.

Фин сви рамене. Не че не обръщаше внимание на рейтинга, но ненавиждаше огромното значение, което му придават.

— Години наред Анджела се появява в девет в Чикаго и в повечето райони от Средния запад. Ще ти бъде доста трудно да изместиш часа на шоуто.

— По-трудно, отколкото си представяш — промърмори Барлоу. — А ти и Анджела… скъсахте ли? — отвори очи и вдигна многозначително едната си вежда.

— Семеен разговор ли ще водим, татенце?

— Голям си хитрец — разсмя се Барлоу, но погледът му си остана все така проницателен. Фин добре познаваше този поглед. — Питах се дали вие двамата сте започнали оттам, откъдето прекъснахте преди шест месеца отношенията си.

— Прекъснахме отношенията си в тоалетната — отвърна Фин. — Не, не сме започвали наново.

— Хм. И какви са ви сега отношенията — сухо приятелски или враждебни?

— Приятелски за пред хората, но всъщност тя ме мрази до мозъка на костите си.

Барлоу пак се разхили. Успокои се — новината бе добра за Фин, когото много харесваше. От друга страна, новината бе лоша, защото при това положение момчето едва ли щеше да му свърши работа. Замисли се какво решение да вземе, размърда се на кушетката, уви се с чаршафа и освободи двете масажистки.

— Имам проблем, Фин. Преди няколко дни един неприятен слух достигна до ушите ми.

Фин се изправи. При друг случай би подхвърлил остроумна забележка, че приличат на двама възрастни мъже, които си споделят поверителни неща, докато лежат полуголи сред благоуханието на китайското лекарство за масаж.

— Искаш да достигне и до моите уши, така ли? И там да си остане. Дадено.

— Клюката е, че Анджела Пъркинс смята да духне под опашката на Си Би Си и „Делакорт“.

— Не съм чувал нищо.

Докато смилаше информацията, Фин отметна кичур коса назад. Като истински репортер той мразеше да научава новините от втора ръка. Дори те да бяха само слухове.

— Слушай, нали сега е време за подновяване на договорите? Вероятно тя сама е пуснала слуха, за да принуди шефовете, да й отпуснат по-тлъстичка сума.

— Не. Работата е там, че тя го крие. Не е споменала и дума. Чух, че агентът й вдига пара около новите договори, но всичко се оказа вятър и мъгла. Информацията изтече от „Стармедиа“. Ако тя напусне, Фин, ние сме направо за мустака.

— Това е проблем на редакция „Развлекателни програми“.

— Техният проблем е и наш. Знаеш го, нали?

— Шибана кучка!

— Добре казано. Казвам ти го, защото си мислех, че ти и Анджела все още…

— Не — отрече Фин и се намръщи. — Ще видя какво мога да науча, щом се прибера.

— Много съм ти признателен. А сега, какво ще кажеш за един обяд? Ще си поговорим за новинарските програми.

— Нямам намерение да правя такава.

Спорът им бе стар, но те пак го подхванаха дружелюбно, докато прибираха чаршафите в гардероба.

 

 

— Идеята за Хавай е чудесна — каза Диана по телефона.

— Радвам се, че ти харесва. Какво ще кажеш за втората седмица през юни?

Диана си наля чаша кафе. Занесе я заедно с портативния телефон на масата, където бе включен лаптопът.

— Ще гледам да я освободя. Не съм си вземала отпуск, откакто започнах работа в Чикаго. Затова мисля, че няма да има някакъв проблем.

— Да мина ли покрай вас? Какво ще кажеш да поговорим за почивката и да разгледаме брошурите?

Тя затвори очи — дразнеше я настойчивото бръмчене на компютъра.

— Много бих искала, но съм заета. В последния момент изникна спешна задача.

Нямаше защо да му казва за речта на Анджела, която й бе отнела цял час.

— Вързана съм с новинарския материала за уикенда. Какво ще кажеш за неделя?

— Десет устройва ли те? Ще се срещнем в „Дрейк“. Ще прегледаме брошурите, за да решим къде да отидем.

— Чудесно. Очаквам с нетърпение да се видим.

— Аз също.

— Съжалявам за тази вечер.

— Недей. И аз имам малко работа. Лека нощ, Диана.

— Лека нощ.

Маршал затвори телефона. По стереоуредбата звучеше Моцарт, в камината гореше тих огън, във въздуха се носеше уханието на лимон и ароматът на пушек.

След като изпи брендито си, той се качи в спалнята. Под нежната мелодия на цигулките, която се носеше от тонколоните, той съблече елегантния си костюм. Носеше копринено бельо. То беше неговият най-голям каприз. Обичаше меките, скъпи неща. Естествено и без да се чувства виновен за това, обичаше и жените. Бившата му съпруга често го бе поднасяла за слабостта му към нежния пол. Докато, разбира се, не го завари да се възхищава от младата Ани Джилби.

Затвори очи при спомена за онзи ден, когато жена му се върна от командировка по-рано. В съзнанието му изникна изражението на лицето й, когато го завари в спалнята да се люби бурно, необуздано с малката Ани. Кошмарна грешка. Трагична. Аргументът му, съвсем обоснован, че бе станал лесна плячка, защото жена му обръщаше прекалено голямо внимание на кариерата си за сметка на интимните им отношения, прозвуча като глас в пустиня. Не я интересуваше, че момичето съвсем умишлено го бе съблазнило, че се бе възползвало от слабостта му. Да, той бе имал и други жени. Но това бяха мимолетни връзки, дискретни сексуални развлечения, докато жена му отсъстваше, погълната от собствения си аранжорски бизнес. Дори не си струваше да ги споменава дори.

Докато се обличаше с тъмните домашни панталони и памучната риза, Маршал си мислеше за Патриша. Никога не бе искал да я наранява. Тогава бе истински влюбен в нея и сега ужасно много му липсваше.

Той не бе създаден да живее сам, имаше нужда от съпруга, на която да се доверява, с която да сподели живота и дома си. Някоя интелигентна, умна жена като Патриша. Вярно, че красотата още повече го стимулираше. Патриша беше красива и амбициозна, притежаваше стил и безупречен вкус. С две думи, тя бе идеалната жена за него. С изключение на отказа й да приеме някои съвсем човешки недостатъци. И когато ги откри в него, бе непреклонна.

Макар че Патриша все още му липсваше, той си казваше, че животът все пак продължава.

Сега бе намерил друга. Диана беше красива, интелигентна, амбициозна. Идеалната жена, която той така силно желаеше. Беше я пожелал още от първия миг, когато я видя на телевизионния екран. Сега тя не бе само видение, а реалност. И той щеше да бъде много внимателен с нея.

Вярно, че тя изглеждаше някак си сексуално потисната, но той щеше да прояви търпение. Идеята да се махнат от Чикаго, далеч от напрежението и задачите, беше блестяща. Веднъж отпусне ли се, почувства ли се спокойна, тя щеше да му принадлежи. А дотогава той щеше да прикрива нуждите и душевния си дискомфорт. Надяваше се, че няма да е за дълго.