Нора Робъртс
Частни скандали (19)

Глава 18

Премиерата на „В дълбочина“ с Фин Райли се състоя през януари, като измести от програмата някакъв катастрофален болничен сериал. Телевизионните шефове хранеха големи надежди, че седмичното новинарско предаване с добре познат водещ ще изтегли от дъното на класациите критичното време във вторник вечер: Фин имаше опит, радваше се на доверие сред зрителите и най-важното — беше доста популярен сред женската публика, особено във възрастовата група от 18 до 40 години.

Си Би Си пусна шоуто в ефир след масирана рекламна кампания. Направиха предварителни представяния, измислиха нови рекламни клипове, избраха специално композирана мелодия. Докато ремонтираха и обзавеждаха студиото, в което сложиха триизмерна карта на света и лъскаво стъклено бюро, Фин и останалите трима репортери от екипа вече усърдно се бяха заловили за работа.

Неговата представа за подготовката бе съвсем различна от скъпите реклами и бомбастичните интервюта. Както бе казал на Диана, той се занимаваше с нещо, за което винаги бе мечтал. Чувстваше се като питчер в бейзболен отбор и не му оставаше нищо друго, освен да нанася удари.

Още с първото си предаване той успя да грабне трийсет процента точки и да зашемети конкуренцията. На следваща сутрин американците обсъждаха шансовете на САЩ за златния олимпийски медал и изкусното интервю на Фин Райли с Борис Елцин.

В духа на приятелската конкуренция Диана покани в шоуто си Роб Уинтърс, актьор, ветеран на американското кино, чийто дебют като режисьор бе посрещнат радушно от критиката и публиката.

Чаровен и красив, Роб се чувстваше уютно пред камерата и забавляваше публиката в студиото и зрителите пред екрана. Шоуто завърши с бурен смях, когато той разказа последният си анекдот за снимането на една гореща любовна сцена, провалено от неочаквано нападение на чайки.

— Нямам думи да изразя благодарността си.

Диана стисна сърдечно ръката му след последния автограф.

— За малко нямаше да дойда.

Докато охраната извеждаше зрителите от студиото, Роб внимателно изучаваше лицето на Диана.

— Честно казано, единствената причина, заради която се съгласих да участвам, беше че ме притиснаха да откажа — рече той и я дари с една от прочутите си ослепителни усмивки. — Затова ми се носи славата на своенравен човек.

— Май нещо не разбирам. Искаш да кажеш, че агентът ти те е посъветвал да не участваш?

— И той наред с другите.

Диана учудено го погледна.

— Имаш ли минутка време? — попита я Уинтърс.

— Разбира се. Искаш ли да се качим в моя офис?

— Добре. Тъкмо ще пийна нещо.

Мимолетна усмивка отново озари лицето му.

— С тези очи ще издържиш най-много двайсет минути в Холивуд.

Хвана я приятелски под ръка, когато излязоха от студиото и се запътиха към асансьора.

— Ако позволиш на хората да разберат какво мислиш, веднага ще се нахвърлят върху теб и ще те схрускат.

Диана влезе в асансьора и натисна копчето за шестнайсетия етаж.

— И за какво си мисля?

— Че е едва десет сутринта, а аз се каня да обърна едно двойно питие.

Усмивката му бе бърза и опияняваща като глътка уиски.

— Мислиш си, че е трябвало да постоя повечко в санаториума за алкохолици.

— Ти ми каза, че вече не пиеш.

— Не, не пия… алкохол. Новата ми страст е диетичната кола с малко резенче лимон. Доста непривично, но имам достатъчно воля, за да устискам.

— Диана…

Каси отмести поглед от компютъра и щом видя мъжа до Диана, ококори очи.

— Имаш ли нужда от мен, Каси?

— Какво? — премигна Каси, изчерви се, но не свали поглед от лицето на Роб. — Не, не… Нищо.

— Роб, това е Каси, моя секретарка и моя дясна ръка.

— Приятно ми е.

Роб притисна омекналата ръка между дланите си.

— Възхищавам се от таланта ви, мистър Уинтърс. Всички сме развълнувани от блестящото ви представяне на днешното шоу.

— Удоволствието е мое.

— Каси, моля те отмени телефонните ми разговори. Ще приготвя специалната ти напитка — обърна се тя към Роб и го въведе в офиса.

Обстановката в стаята бе значително променена. Стените бяха боядисани в електриковосиньо, килимът бе заменен с дъбов паркет, върху който бяха постлани малки килимчета в геометрични форми. Мебелите бяха супермодерни и удобни. Диана покани с жест Роб да седне в едно кресло и отвори спретнатия зареден хладилник.

— Не съм идвал тук от четири-пет години — каза той, протегна дългите си крака и плъзна поглед из стаята. — Но явно, че пастелните розови нюанси не са в твоя стил.

— Така е.

Тя наряза един лимон и пусна няколко парченца в две чаши с ледени безалкохолни напитки.

— Любопитна съм да узная защо твоят агент те е посъветвал да не участваш в шоуто.

„Любопитна“ не беше най-точната дума, но Диана се постара да запази благия тон.

— Правим всичко възможно гостите ни да се чувстват удобно.

— Вероятно има нещо общо с телефонното обаждане от Ню Йорк.

Той пое чашата и изчака Диана да седне.

— … на Анджела Пъркинс.

— Анджела?

Слисана, Диана поклати глава.

— Анджела се е обадила на агента ти заради моето шоу?

— На следващия ден, след като твоите хора са се свързали с агента ми.

Роб отпи голяма глътка и продължи:

— Казала му, че едно птиченце й е изчуруликало за намерението ми да се отбия в Чикаго.

— Типично в неин стил — промърмори Диана. — Но не знам как е разбрала толкова бързо.

— Не е дала никакви обяснения.

Без да сваля поглед от лицето на Диана, той разклати парченцата лед в чашата си.

— Два дни по-късно говорих лично с нея, но и тогава нищо не ми каза. Към моя агент е употребила целия си чар, като му е припомнила, че ме е канила в „Шоуто на Анджела“, когато кариерата ми е била пред провал и че ако се съглася да участвам в твоето предаване, тя нямало да ме покани в Ню Йорк, както възнамерявала да направи. Искала да участвам в специалната й програма и гарантирала, че ще използва влиянието си, за да придаде тежест на номинацията ми за Оскар. Което означава, да говори надълго и нашироко за моя филм пред обществеността и пред подходящите хора и да допринесе за рекламната кампания.

— Нещо като подкуп, и то доста явен. — Гласът й се стегна от овладяния гняв. — Но ти си тук.

— Можеше и да не съм, ако ми бе предложила подкуп. Аз исках тази награда, Диана. Много хора, включително и аз самият, смятаха, че с мен е свършено, след като отидох в санаториума. Наложи се да прося пари, за да направя този филм. По средата на снимките пресата гръмна с изявлението, че зрителите ще ме освиркат, защото никой пет пари не давал за епични любовни истории. Искам тази награда.

Той млъкна и надигна чашата.

— Тъкмо бях решил да послушам съвета на агента си и да ти откажа, когато ми се обади Анджела. Беше забравила чара си и започна да ме заплашва. Това беше грешката й.

Диана стана, за да напълни чашата му.

— Значи те е заплашила, че няма да подкрепи филма ти, ако участваш в моето шоу, така ли?

— Това беше само началото. — Той извади цигара и сви рамене. — Имаш ли нещо против? Все още не съм се отказал от този порок.

— Моля те, запали си.

— Дойдох тук, защото се ядосах.

Драсна клечка кибрит и всмукна от цигарата.

— С това исках да кажа на Анджела да си гледа работата. Нямах намерение да ти правя комплимент, но има нещо особено привлекателно в поведението ти, в излъчването ти.

Той присви очи.

— Трябва просто да се довериш на лицето си.

— Така казват.

Диана успя да се усмихне, макар че в гърлото й бе заседнала горчива буца.

— Каквато и да е причината, радвам се, че дойде.

— Няма ли да ме попиташ с какво друго ме заплаши?

Този път й бе по-лесно да се усмихне.

— Опитвам се да се въздържа от въпроси.

Той се засмя и остави чашата настрана.

— Каза ми, че си коварно, хитро чудовище, което прибягва до всякакви средства, за да се задържи в центъра на общественото внимание. Отхвърлила си приятелството й, излъгала си доверието й, появила си се в ефир само защото се чукаш с Лорън Бах.

Диана вдигна многозначително вежди.

— Сигурна съм, че Лорън ще се изненада, ако го чуе.

— Прозвуча ми като автопортрет.

Дръпна от цигарата и я изтръска небрежно в пепелника.

— Знам какво е да имаш врагове, Диана, и тъй като сега ние с теб имаме общ враг, ще ти кажа с какво ме заплаши Анджела. Ще те помоля да си траеш само двайсет и четири часа, докато се върна у дома и уредя пресконференция.

Побиха я ледени тръпки.

— Добре.

— Преди около шест месеца, отидох на рутинен медицински преглед. Бях изтощен, защото повече от година работих денонощно върху филма, оглеждах внимателно всеки монтаж, подготвях се за рекламната кампания. Още от онези пиянски години ходех редовно на преглед, а моят лекар е много дискретен. Но въпреки това Анджела се е докопала до резултатите от изследванията ми.

Дръпна за последен път от цигарата и я смачка в пепелника.

— А аз съм болен от СПИН.

— О, съжалявам.

Тя сграбчи ръката му и я притисна утешително между дланите си.

— Наистина съжалявам.

— Винаги съм си мислил, че алкохолът ще ме съсипе, а не сексът.

Той надигна чашата си. Ледът изтрака мелодично, когато ръката му трепна.

— Тогава за известно време бях непрекъснато пиян и не знаех с колко жени съм спал. Да не говорим, че въобще не знаех кои са те.

— Всеки ден стават нови открития…

Диана млъкна и се замисли колко излишни бяха думите й, колко банални.

— Имаш право да запазиш тайната си, Роб.

— Странно изявление на бивш репортер.

— Дори Анджела да го обяви публично, не си длъжен да го признаеш.

Развеселен, той се отпусна назад.

— Сега май ти си ядосана.

— Естествено, че съм ядосана. Тя ме е използвала, за да те шантажира. Но нали става въпрос само за някаква си телевизия. Телевизия. За някаква тъпа класация, а не за световни събития, които ще променят хода на историята. Какъв бизнес е това, щом някой използва трагедията ти, за да получи повече точки и да бие конкуренцията?

Настроението на Роб се бе повдигнало. Той отпи от колата.

— Това е шоубизнесът, скъпа. Борба на живот и смърт.

На лицето му се появи горчива усмивка.

— Трябваше отдавна да съм го разбрал.

— Съжалявам.

Тя затвори очи и се опита да се овладее.

— Гневът не помага. Какво да направя?

— Имаш ли приятели в журито на Академията?

Тя се усмихна.

— Може би неколцина.

— Обади им се, използвай този твой прелъстителен, убедителен тон, за да повлияеш на вота им. А след това, излез пред камерата и унищожи „Шоуто на Анджела“.

Очите й проблеснаха.

— Прав си, точно това ще направя.

 

 

Още същия следобед тя свика екипа на съвещание в офиса си и седна зад бюрото, въплъщавайки се в образа на истинския шеф. Гневът все още бушуваше дълбоко в нея. Тонът й бе хладен и официален.

— Току-що разбрах, че е възникнал проблем, сериозен проблем.

Докато говореше, погледът й шареше из стаята, без да пропуска озадачените лица. Съвещанията на екипа често бяха уморителни, понякога разпалени, но винаги се водеха в дружески добронамерен тон.

— Маргарет — продължи тя, — нали ти се свърза с хората на Кейт Лоуел?

— Да.

Смутена от смразяващата атмосфера, Маргарет гризеше рамката на очилата си.

— Бяха заинтересовани от поканата ни. Имахме информация, че като ученичка Кейт е живяла няколко години в Чикаго. Но после ни отказаха. Имало проблеми с програмата й.

— Колко пъти са ни отказвали през последните шест месеца?

Маргарет премигна.

— Трудно е да се каже. Много от идеите отпаднаха.

— Имам предвид предаванията, за които сме предвидили по-известни личности.

— А, това ли.

Маргарет се размърда на мястото си.

— Много от тях не сме осъществили, защото в плана си залагаме повече на обикновените хора с ежедневните им проблеми, където е твоята сила. Но ми се струва, че през последните шест месеца пет или шест пъти все някой е отказвал да участва в шоуто.

— А как се подготвя списъка с гостите, Саймън?

Той се изчерви.

— Както винаги, Ди. Нахвърляме няколко идеи, записваме различни хрумвания. Когато подберем темите и гостите, залавяме се с предварителните проучвания и провеждаме телефонни разговори.

— И списъкът с гостите не се показва на никого, преди да е утвърден, така ли?

— Разбира се.

Той нервно поглади косата си.

— Стандартната работна процедура. Не искаме конкурентите да си пъхат носа в нашата работа.

Диана взе един молив и разсеяно почука с него по стъкления плот на бюрото.

— Днес ми казаха, че Анджела Пъркинс е разбрала за участието на Роб Уинтърс часове, след като ние сме се свързали с агента му.

В стаята се чу развълнуван шепот.

— И аз подозирам — продължи Диана — от това, което научих, че тя е знаела за участието и на други гости. Кейт Лоуел се появи в „Шоуто на Анджела“ две седмици, след като нейните хора заявиха, че са възникнали неотложни ангажименти. И Кейт не е единствената. Имам списък на гостите, които се опитахме да ангажираме и които са участвали в „Шоуто на Анджела“ две седмици след първоначалния ни контакт с тях.

— Оттук изтича информация! — извика Фран. Брадичката й трепереше. — Кой ли негодник доносничи?!

— Хайде стига, Фран.

Джеф огледа разтревожен стаята. Намести очилата си.

— Повечето от нас са тук още от първия ден. Ние сме като семейство.

Дръпна яката на памучната си блуза и отмести поглед към Диана.

— Боже мой, Ди, нима вярваш, че някой от нас ще иска да провали шоуто или теб?

— Не, не вярвам. Затова има нужда от идеи и предложения.

— Исусе! Исусе Христе! — измърмори под носа си Саймън и притисна с пръсти слепоочията си. — Вината е моя.

Отпусна ръце и погледна тревожно Диана.

— Лу Макнийл. Непрекъснато поддържаме връзка. По дяволите, от десет години сме приятели. Не съм допускал… Повдига ми се, кълна ви се, че ми се повдига.

— За какво говориш? — попита тихо Диана, но вече се бе досетила.

— Приказваме си един-два пъти месечно.

Саймън стана от масата и отиде да си налее чаша вода.

— За обичайните неща… за работата.

Извади едно шишенце и изсипа две хапчета в шепата си.

— Той би направил всичко заради Анджела. Знаел е, че може да ме използва, без да предизвика подозрение. Разказваше ми за смелите идеи на екипа й, сигурно ме е питал кого смятаме да поканим. И аз му казвах.

Преглътна шумно хапчетата.

— Казвах му, защото си говорехме като двама стари приятели за проблемите в работата. Но до този момент въобще не съм се сетил каква е целта му, Ди. Кълна ти се.

— Добре, Саймън. Сега поне знаем. Какво обаче ще предприемем?

— Ще наемем някой да отиде до Ню Йорк и да счупи ченето на Лу Макнийл — разпалено предложи Фран, стана и се приближи към потресения Саймън.

— Ще трябва да помисля. Междувременно новата ни тактика ще бъде да не обсъждаме гостите, темите и подготовката на всяко шоу извън офиса. Съгласни ли сте?

Разнесе се одобрителен шепот, но никой не смееше да вдигне поглед.

— Освен това имаме нова цел. И върху нея ще съсредоточим силите си.

Диана замълча и огледа лицата на всички присъстващи.

— За една година ще избутаме „Шоуто на Анджела“ от първото място в класациите.

Вдигна ръка, за да възпре спонтанните аплодисменти.

— Искам всеки от вас да помисли за предаване извън студиото. Трябва да раздвижим шоуто и да го изкараме извън сградата. Искам да намерите привлекателни и забавни местенца. Искам екзотика, искам малки провинциални градчета с проблемите на обикновените американски граждани.

— Дисниленд — предложи Фран.

— Ню Орлиънс, заради карнавала — намеси се Каси и вдигна рамене. — Винаги съм искала да отида там.

— Добре, заеми се с това — нареди Диана. — Искам шест реално осъществими предложения. До края на деня ми донесете списък с всички идеи, които са ви хрумнали. Каси, направи списък на хората, които искат да се срещнат лично с мен. Кажи им, че ще ги приема.

— Колко ще приемеш?

— Всичките. Направи график на срещите. И ме свържи с Лорън Бах.

Тя се отпусна назад и сложи ръце върху стъкления плот на бюрото.

— Да се залавяме за работа.

— Диана!

Саймън пристъпи към нея, когато другите излязоха от кабинета.

— Може ли за минутка?

— Но само една — отвърна тя и се усмихна, — защото искам да започна час по-скоро кампанията.

Той стоеше като истукан пред бюрото й.

— Знам, че бързо ще ми намериш заместник. Сигурно предпочиташ да не се вдига много шум. Затова ще подам оставката си, когато решиш.

Диана вече пишеше нещо в бележника си.

— Не ти искам оставката, Саймън. Искам да използваш гъвкавия си ум, за да ме издигнеш на върха.

— Провалих се, Ди. Направих голям гаф.

— Доверил си се на приятел.

— На конкурент — поправи я той. — Само Бог знае колко предавания съм саботирал с тази моя голяма уста. По дяволите, Ди. Хвалех се, играех си на „Моята работа е по-хубава от твоята“. Исках да го подразня, защото това бе единственият начин да уязвя Анджела.

— Давам ти друга възможност.

Тя се наведе напред, очите й проблеснаха. Усещаше сила, енергия и знаеше, че ще ги използва, за да довърши започнатото от Анджела.

— Помогни ми да я катурна от първото място, Саймън. Ти не можеш да я уязвиш, ако напуснеш.

— Не знам защо ми вярваш.

— Досетих се откъде изтича информацията. Саймън, отдавна съм тук и знам, че с Лу сте приятели. Ако не ми беше казал, не би се наложило да предлагаш оставката си. Щях сама да те уволня.

Той разтри с ръка лицето си.

— Значи с признанието си, че съм сгафил, всъщност запазвам работата си.

— Така излиза. И тъй като знаеш, че си допуснал грешка, от теб очаквам да работиш още по-усърдно, за да ми помогнеш да стигна върха.

Изненадан, той поклати глава.

— В крайна сметка си научила нещичко от Анджела.

— Само това, което ми трябва — лаконично отвърна тя. Сграбчи слушалката, когато телефонът иззвъня.

— Да, Каси?

— Лорън Бах на първа, Диана.

— Благодаря.

Приготви се да натисне копчето и погледна отново Саймън.

— Ясно ли е?

— Като бял ден.

Изчака го да затвори вратата и си пое дълбоко дъх.

— Лорън — каза тя, когато се свърза, — готова съм за война.

 

 

Вятърът вършееше наоколо и засипваше с неприятен мокър сняг лицето му, дори се промъкваше под яката на палтото. Едва наближаваше седем. Все още не се бе развиделило и уличните лампи светеха. Снегът приглушаваше звуците и изпълваше въздуха наоколо.

В малкия спретнат квартал не се виждаше жива душа, освен една котка, която жално драскаше по входната врата на собственика си.

Лу бе свикнал с чикагските зими и не се оплакваше. Приближи се с тежки стъпки към колата си и започна да чисти предното стъкло.

Не обръщаше внимание на приказния свят зад гърба си. Ниските вечнозелени растения бяха обвити в ледени бели одежди, тротоара и алеите бяха застлани с бял килим, а снежинките танцуваха в мъждукащата светлина на уличните лампи.

Лу си мислеше за неприятната задача да изчисти заледеното стъкло, за мократа си яка и за ледените иглички, които вятърът забиваше в ушите му. И за неприятното шофиране, което го очакваше.

Някой тихо извика името му, Лу се обърна, като се взираше през снежната пелена.

В първия миг не видя нищо, освен прехвърчащия сняг и премрежената светлина на уличната лампа.

Но после го съзря. За един миг, но го съзря.

Пистолетът изгърмя право в лицето му и тялото му изхвърча върху капака на колата. От съседната пресечка се разнесе бесен лай на куче. Котката се стрелна и се скри под един затрупан със сняг хвойнов храст.

Ехото от изстрела бързо заглъхна. Миг след него Лу Макнийл бе мъртъв.

— Това беше заради Диана — прошепна убиецът и бавно подкара колата си.

 

 

В студената неприветлива февруарска утрин Лу целуна жена си за довиждане. Тя се размърда, все още сънена, и го потупа по бузата, преди да се сгуши пак под завивките, за да подремне още половин час.

— За вечеря ще има задушено пиле — промърмори тя. — Ще се върна към три, за да го приготвя.

Тъй като децата им бяха големи, всеки си имаше различни утринни навици. Лу остави жена си да спи и слезе долу сам. Закуси и гледа първата емисия за деня. Премигна смутено, когато чу прогнозата за времето. Пътят от Бруклин до студиото в Манхатън щеше да бъде тежък. Излезе от къщата и се загърна в палтото, сложи си ръкавиците и руската ушанка — коледен подарък от най-малкия му син.

 

 

Когато няколко часа по-късно Диана научи новината беше толкова потресена, че забрави за писмото върху бюрото си. То гласеше:

„Диана, винаги ще бъда до теб“.