Нора Робъртс
Частни скандали (5)

Глава 4

Да седиш в предния салон на претъпкания Боинг 747, бе все едно да препускаш в търбуха на мустанг, който има диария. Самолетът подскачаше, люлееше се, друсаше, накланяше се, сякаш отчаяно се мъчеше да изплюе ненужния товар от пасажери. Хората се молеха или плачеха, други пък бяха заровили лице в торбичките за повръщане, но се чувстваха толкова омаломощени, че можеха да издават само тихи стенания.

Фин Райли не си падаше по молитвите. Можеше в крайна нужда да се разкае на глас, както едно време, в детството си, когато в най-тягостните моменти ходеше в изповедалнята. Но засега изкуплението на греховете не влизаше в плановете му.

Батериите на лаптопа свършваха. Скоро щеше да се наложи да включи касетофона. Но Фин предпочиташе да пише материалите си, а не да ги диктува. Пръстите му набираха думите, които се нижеха в главата му.

Погледна през прозореца. Черното небе непрекъснато се взривяваше, разцепвано от мълниите. „Гневът на боговете… не, не става“. Отказа се от фразата. Стори му се прекалено банално. По-скоро — природата срещу човешкия прогрес. Звуците, които се чуваха, наистина напомняха за война — молитвите, плачът, стенанията, които се примесваха с истеричния кикот. Беше ги чувал в окопите. Отекващият тътен на гръмотевиците разлюляваше самолета като детска играчка.

Използва последните запаси на батерията, за да напише тези свои хрумвания.

Щом батерията се изчерпа, той прибра дискетата и компютъра в голямата метална кутия. Надяваше се, че това е най-сигурният начин да запази ценната информация. Много пъти бе виждал останките от самолетни катастрофи и знаеше, че е истински късмет, ако нещо оцелее. Извади малкия касетофон от дипломатическото си куфарче.

— Днес е пети май, 7,02 часа централно време — говореше Фин пред микрофона. — Намираме се на борда на Боинг 747, полет 1129. Наближаваме летище О’Хеър, макар че заради бурята не се виждат никакви светлини. Преди около двайсет минути мълния изкара от строя левия двигател. Успях да изкопча от стюардесата, че радарът е развален, вероятно от бурята. На борда има двеста петдесет и двама пътници и дванадесетчленен екипаж.

— Ти си луд.

Мъжът до Фин най-сетне успя да вдигне глава от коленете си. Лицето му, плувнало в пот, бе позеленяло. Акцентът му на богат и образован британец бе доста завалян от комбинацията между скоч и ужас.

— След няколко минути може да сме мъртви, а ти бръщолевиш пред проклетата машина.

— А може и да сме живи. Така че и в двата случая, все ще бъде някаква новина.

Фин отзивчиво извади носна кърпа от задния джоб на джинсите си.

— Ето, заповядайте.

— Благодаря — изломоти мъжът и избърса потта от лицето си. Щом самолетът отново се разлюля, той омаломощено отпусна назад глава и затвори очи. — Сигурно в жилите ти тече не кръв, а ледена вода.

Фин се усмихна. Напротив, кръвта му беше гореща, но не си струваше да си хаби приказките за този профан. Не че не изпитваше страх, нито пък вярваше безрезервно в предопределението на съдбата. Просто притежаваше уникалната вяра на репортера, че винаги има светлинка в края на тунела. Касетофонът, бележникът и лаптопът бяха за него най-доброто убежище. Те подхранваха илюзията за недосегаемост. Защо иначе операторът продължава да снима, когато завалят куршумите? Защо репортерът навира микрофона под носа на психопата или се втурва към сградата, в която всеки миг ще избухне бомба? Защото е заслепен от щита на четвъртата власт. А може би беше чисто и просто лудост.

Фин се подсмихна.

— Хей — подвикна той, размърда се на мястото си и посочи касетофона. — Какво ще кажеш да ми дадеш едно интервю, преди да умра?

Спътникът му отвори почервенелите си очи. Пред него стоеше мъж, само с няколко години по-млад, с чиста светла кожа, с набола брада, малко по-тъмна от чупливата му кестенява буйна коса, която се спускаше до яката на черното кожено яке. Острите, издялани черти бяха смекчени от чаровна усмивка, която откриваше един крив кучешки зъб. Но сладките трапчинки, вместо да придадат по-благо изражение на лицето, го правеха още по-сурово, също, както вдлъбнатините правеха още по-страшни скалите. Но най-изразителни бяха очите му — тъмносини, леко помътнели, като езера, обгърнати в мъгла. Сега те проблясваха със закачливи, иронични, дръзки пламъчета.

Пътникът се изненада, когато усети, че го напушва смях.

— Върви на майната си — продума най-сетне той и се ухили.

— Дори да съм те записал, мисля, че няма да пуснат в ефир репликата ти. Какво да се прави, такива са изискванията на телевизията. За първи път ли идвате в Щатите?

— Исусе Христе, ти си луд човек — изпъшка мъжът, но страхът вече бе разхлабил желязната си хватка. — Не, идвам всяка година по два пъти.

Ако се приземим живи и здрави, кое е първото нещо, което ви се иска да направите?

— Да се обадя на жена си. Преди да тръгна се скарахме. Глупава история. — Мъжът избърса лепкавото си лице. — Ще говоря първо с жена си и децата.

Самолетът рязко изгуби височина. В салона избухна взрив от писъци и хлипания.

— Дами и господа, моля останете по местата си и затегнете коланите. Всеки момент ще кацнем на летището. В интерес на вашата безопасност моля, сложете глава между коленете и се хванете здраво за глезените. Веднага щом се приземим, ще предприемем спешна евакуация.

„Или пък ще ни изравят с лопати“ — добави наум Фин. В съзнанието му веднага изникна ужасната картина от катастрофата на Пан Американ 103, който се бе разбил над Шотландия. Доста добре си спомняше какво бе видял, какъв мирис бе усетил, какво бе почувствал, докато отразяваше на живо събитието.

Питаше се кой ли щеше да застане пред пушеците на сгърчения метал, за да разкаже на света за участта на полет 1129.

— Как се казва жена ви? — попита Фин и се наведе напред.

— Ана.

— А децата ви?

— Брад и Сюзън. О, божичко, мили боже, не искам да умра.

— Мислете си за Ана, за Брад и Сюзън — окуражаваше го Фин. — Мисълта за тях ще ви помогне.

С невъзмутим поглед той изучаваше келтския кръст, който се бе подал над пуловера му и се полюшваше на верижката. И Фин имаше за кого да мисли. Стисна кръста в ръката си, за да го затопли.

— Седем часа и девет минути централно време. Пилотът се опитва да ни приземи.

 

 

— Виждаш ли го? Джо, виждаш ли го?

— Нищо не виждам, дявол да го вземе, в тоя шибан дъжд.

Джо премигна и вдигна камерата на рамо. Водата се стичаше от козирката на шапката му и се изливаше като водопад пред очите му.

— Не мога да повярвам, че все още не са дотърчали и други екипи. Нищо чудно Фин да е информирал само нас за тая шибана история, за да можеш да получим изключителните права да я отразяваме.

— Сигурно вече и другите са разбрали.

Диана се взираше през водната стена, като отмяташе мократа си коса назад. В светлините на пистата дъждовните капки приличаха на градушка от сребърни куршуми.

— Няма да сме дълго сами. Дано не сме сбъркали пистата.

— Тук трябва да кацнат. Чакай. Чуваш ли? Май това не е гръмотевица.

— Не, звучи ми като… Ето!

Диана посочи с пръст към небето.

— Виж! Това трябва да е той.

Светлинките на самолета едва се виждаха от проливния дъжд. Диана долови бръмченето на двигателите и пронизителния вой на колите за спешна помощ. Стомахът й се сви на топка.

— Бени? Можеш ли да запишеш тези звуци? — надвика тя бурята, доволна, че може да чуе гласа на режисьора в слушалката. — Вече се спуска.

Кимна към Джо.

— Готови сме. Ще предаваме на живо — каза тя на Джо и се обърна с гръб към пистата. — Започни от мен, после хвани самолета. Задръж на самолета. Включихме се — промърмори Диана, когато в слушалката отекна глъчката в студиото. — Готов ли си, Джо?

Слушаше гласа на водещия новините и чакаше да дойде нейният ред.

— Току-що забелязахме светлините на полет 1129. Както виждате, бурята съвсем се развилия, а поройният дъжд залива пистите. От летището отказват да коментират точната причина за проблемите на полет 1129. Колите за спешна помощ са в готовност.

— Какво виждаш, Диана? — попита водещият в студиото.

— Само светлините. Чувам и шума от двигателите. Ето, самолетът се спуска.

Джо насочи камерата към небето. Мимолетният блясък на светкавицата освети очертанията на самолета — лъскава сребърна птица, която летеше стремително надолу.

— На борда са двеста шестдесет и четирима пътници, заедно с екипажа — надвикваше Диана бурята, бръмченето и воя на сирените. — Там е и Фин Райли, кореспондент на Си Би Си в чужбина, който се връща в Чикаго след престоя си в Лондон. Моля те, Господи, помогни! — прошепна тя тихо и млъкна. Остави камерата да говори вместо нея. Самолетът се виждаше все по-ясно. Целият се тресеше — явно пилотът се бореше да овладее машината. Диана за миг си представи, че е на борда — сигурно шумът бе оглушителен.

— Още малко — прошепна тя, впила поглед в самолета, забравила и за камерата, и за микрофона, и за зрителите. Зърна шасито, а после и емблемата на авиокомпанията — яркочервени, сини и бели букви, които сякаш прорязваха едната страна на самолета. Слушалката пукаше и пращеше.

— Мартин, не те чувам. Дръж връзка.

Тя притаи дъх. Колесниците докоснаха земята, хлъзнаха се и заподскачаха по асфалта. Все още не смееше да диша, докато самолетът се плъзгаше по влажната настилка и се въртеше, следван по пистата от колите за бърза помощ.

— Много е хлъзгаво — извика Диана. — Лявото крило на самолета дими. Чувам свистенето на спирачките. Ето, сега намалява скорост. Да, намалява, но май пилотите не могат да го овладеят.

Крилото се наклони и се удари в земята. Захвърчаха искри, които засъскаха и се удавиха във влагата. Самолетът се завъртя, раздруса огромното си туловище и спря диагонално на пистата.

— Приземи се! Полет 1129 се приземи!

— Диана, можеш ли да прецениш какви са щетите?

— Оттук не. Видях само пушека под лявото крило, което доказва предварителната ни информация, че левият двигател не работи. Аварийните екипи заливат крилото с пяна. Линейките са в готовност. Вратата се отваря, Мартин. Ето, показа се и аварийният улей. Виждам, да, виждам първия спасен пасажер.

— Иди по-близо — нареди режисьорът. — Ще кажем на Мартин да прекъсне, докато се приближиш.

— Тръгваме към самолета. Ще ви дадем повече информация за полет 1129, който току-що кацна на летище „О’Хеър“. С вас е Диана Рейнолдс от Си Би Си.

— Изключихме те — крещеше режисьорът от студиото. — Хайде, бягай.

— Какви снимки стават, мамка му! Какви снимки! — крещеше Джо. От възбуда тонът на гласа му се бе вдигнал с една октава. — В кърпа ни е вързана шибаната работа.

Диана само го стрелна с поглед — беше свикнала със стила на своя оператор.

— Хайде, Джо, да видим дали ще успеем да вземем няколко интервюта.

Втурнаха се към пистата. Пътниците продължаваха да се спускат по аварийния улей право в ръцете на хората от спасителните екипи. Когато Диана и Джо стигнаха до скупчените коли и се приготвиха да се включат в ефир, вече шест-седем човека бяха в безопасност. Една жена седеше на земята и плачеше, заровила лице в шепите си. С настървеността и безочливостта на истински оператор Джо веднага започна да я снима.

— Бени, пристигнахме. Виждаш ли това?

— Да, кадиите са жестоки. Включваме ви на живо. Хванете някои от пътниците. Хванете…

Ежегодна награда за операторско майсторство и професионални постижения в телевизията. Връчва се от Телевизионната академия. Учредена е през 1948 като предизвикателство спрямо наградата Оскар.

— Райли — извика Джо. — Ей, Фин Райли!

Диана мигом се обърна и видя Фин Райли да се спуска по аварийния улей. Щом чу името си, той извърна глава. Присви очи и погледна право към камерата. Лицето му грейна в усмивка. Тежкият метален куфар не му попречи да се изправи пъргаво на крака. С един небрежен скок той се озова право пред камерата. От косата му капеше вода, стичаше се по коженото яке и пълнеше ботушите му.

— Ах, ти, кучи сине, голям късметлия излезе — възкликна Джо със сияещо лице и потупа Фин по рамото.

— Радвам се да те видя, Джо. Извини ме за минутка.

Фин Райли неочаквано сграбчи Диана и пламенно я целуна по устата. Макар и за миг, тя усети топлината на тялото му, експлозивния допир на устните му, който я разтърси като токов удар.

— Нали нямаш нищо против? — усмихна й се той чаровно. — Мислех си да целуна земята, но ти си далеч по-примамлива. Може ли да ми дадеш това за минутка?

Без да дочака отговор, той издърпа слушалките й.

— Кой е в студиото?

— Бени. А аз…

— Ей, Бени!

Фин отскубна и микрофона от ръката на Диана.

— Да, аз съм. Значи си получил съобщението ми.

Райли се изкикоти и добави:

— Няма защо. Това е най-малкото, което мога да направя за отдел „Новини“.

После се заслуша и кимна.

— Няма проблеми. В десет ще ни предават на живо, Джо.

После се обърна към Диана и остави куфара до краката й.

— Нали ще го наглеждаш?

Отметна назад косата си и погледна към камерата:

— С вас е Фин Райли. Намираме се на летище „О’Хеър“. Днес в 18,03 полет 1129 от Лондон бе ударен от светкавица.

Вбесена, Диана наблюдаваше Фин, който самоуверено продължаваше репортажа си, по-точно нейния репортаж. Само две минути след приземяването на самолета хитрият негодник узурпира мястото й, открадна собствения й материал и я прати за зелен хайвер.

Диана кипеше от гняв, докато слушаше одисеята на полет 1129. Е, да, Фин Райли бе наистина добър. Но това не я изненадваше, защото и преди бе гледала репортажите му от Лондон, Хаити, Централна Америка и Близкия изток.

Дори бе представяла някои от тях.

Но не в това бе въпросът. Беше си позволил да й измъкне под носа собствения й материал. Е, добре, това високомерно копеле скоро ще разбере, че не е толкова лесно да избуташ Диана Рейнолдс от „сцената“. Успокоително си повтаряше, че силата й е в интервютата. В крайна сметка те бяха същината на работата й. Още сега щеше да го докаже, при това блестящо.

Обърна гръб на Фин, приведе се напред, за да се защити от пороя, и се запъти към навалицата.

Не бяха минали и пет минути, когато някой я потупа по гърба. Извърна се и вдигна въпросително вежди:

— Искаш ли нещо?

— Да, бренди и запалена камина.

Фин избърса мокрото си лице. Беше превъзбуден, наелектризиран от хаоса и от току-що приключилия репортаж… И от простичкия факт, че беше жив.

— Мислех си, че е добре да вземем няколко интервюта — от пътниците, от аварийните екипи и, ако имаме късмет, от екипажа на самолета. Трябва да успеем да ги включим в специалния репортаж преди късните новини.

— Вече убедих някои от пасажерите да разговарят с мен в ефир.

— Чудесно. Идете с Джо при тях, а аз ще се опитам да изкопча няколко думи от пилота.

Тя го сграбчи за ръката, преди той да хукне към самолета.

— Микрофонът ми трябва.

— О, разбира се.

Подаде й го заедно със слушалките. Развеселен си помисли, че Диана му прилича на мокро куче. Но не на някоя съмнителна порода, а на чистокръвна афганска хрътка, която съумяваше да се държи с достойнство и стил и при най-неблагоприятните обстоятелства. Градусът на радостта, че бе оцелял, неочаквано се повиши. Гневният поглед на Диана му доставяше истинско удоволствие.

— Но аз май те познавам. Не водиш ли емисиите на „Сутрешни новини“?

— Вече не. От няколко месеца съм в „Обедните“.

— Поздравления.

Вгледа си внимателно в нея, сините му очи изведнъж се избистриха и заблестяха.

— Диана… Диана. Нали?

— Имаш добра памет. Не си спомням някога да сме разговаряли.

— Не сме, но съм гледал репортажите ти. Добри са, няма спор.

Погледът на Райли вече се устреми към тълпата.

— В самолета имаше и деца. Ако не успееш да ги интервюираш, поне ги снимайте с камерата. А, ето я и конкуренцията.

Махна с ръка към журналистите, които кръжаха около пътниците.

— Хайде да се залавяме за работа.

— Знам какво да правя — сопна се Диана, но той вече се бе отдалечил. — По всичко личи, че няма проблеми със самочувствието.

Джо изсумтя.

— Егоизмът му е с размерите на Тихия океан. Но едно е вярно — когато се захване с нещо, е сигурно, че ще го направи както трябва. И никога не се отнася с екипа си като с малоумни роби.

— Жалко, че не се държи така и с другите репортери.

Диана се завъртя и добави:

— Хайде да снимаме.

 

 

Минаваше девет, когато се върнаха в Си Би Си. Там посрещнаха Фин Райли като герой. Някой му връчи непокътната бутилка „Джеймсън“. Диана се запъти към бюрото си, макар че я втрисаше от студ, включи касетофона и започна да пише материала. Даваше си сметка, че новината ще се разпространи по националния ефир и не й се искаше да изпуска такъв голям шанс.

Изолира се напълно от врявата, от смеха, от шумните поздравления. Пишеше настървено, само от време на време поглеждаше бележките си, набързо надраскани в колата.

— Заповядай.

Една голяма ръка с дълги пръсти и белег на палеца остави чаша на бюрото й с малко кехлибарена течност в нея.

— Не пия през работно време.

Искаше й се думите й да са прозвучали като хладен отказ, а не като предвзета забележка.

— Не мисля, че глътка уиски ще навреди на безпристрастния ти коментар. А освен това — гласът на Фин стана още по-дълбок и звучен — ще те позагрее.

Отмести стола и седна на ръба на бюрото.

— Измръзнала си — каза той и й подаде една хавлия. — Защо не се поразтриеш? Изсуши косата си. Имаме толкова много работа.

— Както виждаш, аз работя.

Но все пак Диана взе хавлията, а след кратко колебание изпи и уискито. Той беше прав — дори само една глътка можеше да запали приятния огън в корема ти.

— Разполагаме с трийсет минути за монтаж. В момента Бени редактира записа.

Фин наклони глава и погледна в екрана на компютъра й.

— Добре си го написала.

— Я се разкарай.

Беше свикнал с враждебността, но винаги му бе интересно да разбере коя е причината за нея.

— Ядосана си, защото те целунах, нали? Не съм искал да те обидя, Диана. Просто не можах да устоя на първичния инстинкт.

— Не съм се подразнила от целувката ти — изсъска тя през зъби и продължи да пише, — а защото открадна материала ми.

Фин обгърна с ръце коляното си и се замисли. Съзнаваше, че тя има донякъде основание да му се сърди.

— Нека ти задам един въпрос. Кой репортаж е по-добър — този, който е само с твоя коментар, или този, към който добавих моя материал за полета?

Разгневена, тя не вдигна глава и си замълча.

— Е, докато мислиш, ще разпечатам на принтера моя материал и ще видим дали си пасва към твоя.

— Какво имаш предвид?

— Написах го в самолета. Взех едно бързо интервю от човека, който седеше до мен.

Очите му отново проблеснаха закачливо.

— Сигурно ще е много любопитно за зрителите.

Въпреки яда си Диана едва не избухна в смях.

— Искаш да кажеш, че си подготвял материал, докато самолетът се е спускал стремително надолу?

— Е, с тези портативни компютри може да се работи навсякъде. Така че разполагаш с пет минути, преди да се появи Бени и да започне да си скубе косите.

Диана проследи с поглед Фин, който се запъти към командния пулт.

Този човек наистина бе луд.

 

 

Както се оказа трийсет минути по-късно, беше и много талантлив.

Монтажът бе в окончателния си вариант, графиките бяха подготвени три минути преди ефир, а текстът — обработен, пренаписан и включен в механичния суфльор. Самият Фин Райли, все още по пуловер и джинси, беше заел мястото си пред камерата. Репортажът му се излъчваше по националния ефир.

— Добър вечер. С вас е Фин Райли с извънредното съобщение за полет 1129.

Диана знаеше, че той чете новините, тъй като самата тя бе написала материала за първите трийсет секунди. И въпреки това й се струваше, че слуша една чудесно разказана любопитна история. Той знаеше точно на коя дума да наблегне, къде да направи пауза и как да се държи пред камерата.

Диана си даде сметка, че непринуденото му поведение нямаше нищо общо с прекаленото интимничене с публиката. Райли просто съобщаваше новините. Осведомяваше за събитието, но стоеше някак си встрани от него. „Изкусен трик, заключи Диана. Та той е бил в същия този злочест самолет.“ Дори когато четеше собствените си бележки, написани в димящия пропадащ самолет, тонът в тях бе лишен от емоция и пристрастност. Фин беше разказвач, а не герой от разказа.

Противно на волята си, Диана усети как възхищението й надвива над доскорошната неприязън. Обърна се към монитора и в същия миг на него се появиха кадрите от летището, на които видя и себе си. От косата й се стичаше вода, очите й бяха огромни, лицето — бледо, почти безцветно, като дъжда, който се изливаше върху нея. Гласът й не трепваше. Знаеше, че умее добре да го контролира. Но лицето й издаваше всичко — на него се бяха отпечатили страхът и ужасът. Когато камерата фокусира плъзгащия се по пистата самолет, тя дочу прошепнатата си молитва. Ядоса се, че прекалено много се е вживяла. Почувства се още по-ужасно, когато на екрана се появи Фин, току-що грабнал репортажа под носа й, минути, след като бе слязъл от самолета. Приличаше на войн, върнал се от бойното поле, ветеран, който обяснява точно и хладнокръвно всеки удар и всеки ход.

Да, той беше прав. Филмът наистина бе станал по-добър.

По време на рекламите Диана се качи в апаратната. Бени се хилеше като глупак, макар че по голямото му набраздено чело бе избила пот. Беше дебел, червендалест и имаше навика да дърпа безмилостно оредялата си коса. Но Диана знаеше, че като режисьор е незаменим.

— Бихме всички други телевизионни компании — викаше той на Фин в слушалките. — Те нямат кадри с приземяването и началния стадии на евакуацията.

Прати въздушна целувка на Диана.

— Репортажът е страхотен. В десет пак си ти, Фин. Ще пуснем коментара и интервютата с пътниците.

През следващите три минути и половина Бени все така си мърмореше и си дърпаше косата.

— Май трябваше да го накараме да облече сако. Трябваше да му намерим сако — тюхкаше се той.

— Не се тревожи — успокои го Диана. Нямаше смисъл да дава воля на яда си. Сложи ръка на рамото му. — И така изглежда великолепно.

— В онези последни мигове във въздуха някои като Хари Лайл мислеха само за семейството си. А други, като Марша Деуит и Кенет Моргенстърн, съжаляваха за неосъществените си мечти. За тях и за всички останали пътници на борда дългата нощ приключи в 7,16 часа, когато самолетът благополучно се приземи на трета писта. С вас беше Фин Райли от Си Би Си.

— Пускай графиките. Музика. Готово! Край!

В апаратната избухна взрив от одобрителни възгласи. Бени се отпусна назад във въртящия се стол и вдигна триумфално ръце. Разнесе се пронизителният звън на телефона.

— Бени, Барлоу Джеймс е на втора.

Врявата стихна. Бени се вторачи в слушалката, сякаш беше змия. Барлоу Джеймс, президентът на новинарската програма, рядко се обаждаше по телефона. Всички погледи бяха приковани в Бени, когато той преглътна и вдигна слушалката.

— Мистър Джеймс?

Докато слушаше, червеното му лице стана призрачно бяло, но постепенно руменината отново изби по страните му.

— Благодаря ви, сър.

С широко отворена уста, Бени вдигна палец нагоре, жестът възвърна веселото настроение в стаята.

— Да, сър, такива като Фин са един на милион. Радваме се, че пак е при нас. Диана Рейнолдс?

Завъртя се и погледна Диана.

— Да, сър, гордеем се, че тя е в екипа ни. Много ви благодаря. Ще ги уведомя.

Бени затвори телефона, скочи от стола и изигра един бърз туист, та чак шкембето му се разлюля над колана.

— Той го е харесал — изпя Бени. — Харесал е целия филм. Искат да продадат всичките осем минути на другите филиали. Много е впечатлен от теб — обърна се той към Диана, сграбчи я за ръцете и я завъртя. — Допаднал му е свежият ти, естествен стил. Това е цитат. Изглеждала си превъзходно в дъжда.

Със сподавен смях Диана отстъпи назад и връхлетя право върху Фин.

— Две чудесни качества за репортер — обади се Фин. При допира с Диана усети аромата на косата й — мирис на дъжд и ябълков цвят. — Добра работа свършихте, приятели.

Пусна Диана да мине, за да се ръкува с хората от екипа.

— Бяхме истински връх.

Мистър Джеймс те приветства с „добре дошъл“, Фин — намеси се Бени. Щом се успокои, набъбналото му шкембе се прибра послушно зад колана. — Чака с нетърпение да те натупа на тенис следващата седмица.

— Как ли пък не — възнегодува Фин. С крайчеца на окото си мерна Диана да слиза по стълбите. — Благодаря на всички ви!

Настигна я в стаята на репортерите. Тя тъкмо обличаше палтото си.

— Репортажът беше добър, нали? — подхвана той.

— Да.

— Не обичам много да чета материалите, но твоите бележки ми доставиха истинско удоволствие.

— Очевидно това е нощта на комплиментите — каза Диана и преметна чантата през рамо. — Благодаря и добре дошъл отново в Чикаго.

— Да те закарам ли с такси?

— Не, благодаря, с кола съм.

— Е, аз пък съм без кола.

Дари я с чаровната си усмивка. Прелестните трапчинки отново се появиха на лицето му.

— Май ще е дяволски трудно да хвана такси в това време.

Диана го изучаваше с поглед. На токчета тя беше висока почти колкото него и това й даваше възможност да се вгледа отблизо в невинните му сини очи. „Прекалено невинни са — каза си тя, — особено в комбинация с ослепителната усмивка и закачливите трапчинки.“ Той искаше да изглежда невинен и бе успял. Ловък трик.

— Предполагам, че в духа на добрия колегиален тон би трябвало да те закарам до вас.

Фин забеляза, че косата й бе все още мокра, а и не се бе погрижила да оправи грима си.

— Още ли ми се сърдиш?

— Не, гневът ми вече се поуталожи.

— Ще те черпя един хамбургер.

Райли се протегна и повъртя разсеяно едно от копчетата на сакото й.

— Може би ще успея съвсем да укротя гнева ти.

— Мисля, че това ще стане и без твоята намеса. Струва ми се, че завръщането ти у дома и без това е доста вълнуващо. Извини ме, но бързам да се обадя по телефона.

„Тя си има някого, заключи Фин. Лошо, много лошо!“

— Е, тогава поне ме закарай. Ще ти бъда много благодарен.