Нора Робъртс
Частни скандали (26)

Глава 25

— За Холивуд — каза Кейт и вдигна чашата с уиски. — Царството на илюзиите.

Озадачена, Диана отпи малка глътка от виното си. Фин пиеше само кафе.

Барът не беше от онези, в които човек би очаквал да срещне една от най-известните звезди на Холивуд. Навъсеният пианист свиреше блус така, че звуците се извисяваха мудно в задимения въздух. Тяхното ъгълче беше тъмно, както бе пожелала Кейт. Чашите им стояха до нащърбения кехлибарен пепелник на издрасканата маса.

— Дълъг път си изминала, за да дойдеш на погребението на човек, когото мразиш.

Диана гледаше как елегантните нокти на Кейт потрепваха по масата в такт с музиката.

— Бях в Чикаго. Но дори и да не бях, пак щях да дойда. Заради удоволствието да се уверя, че е мъртва.

Кейт отново отпи от уискито, сетне остави чашата.

— Не си въобразявам, че ти е пукало за нея повече, отколкото на мен, но сигурно ти е по-тежко, защото ти си я намерила.

Погледът на Кейт се смекчи, когато погледна Диана.

— Както разбрах, гледката не е била от най-приятните.

— Не, не беше.

— Ех, защо не бях на твое място — въздъхна Кейт. — Ти винаги си била по-мекушава. Дори след всичко, което тя ти направи. Знам много повече за това, отколкото си представяш — добави тя, когато Диана впери поглед в нея. — Неща, които не са стигнали до пресата. Анджела обичаше да се хвали. Тя те ненавиждаше.

Кейт посочи Фин с чашата си.

— Защото ти не изприпка, когато Анджела ти щракна с пръсти. А ти й беше необходим точно поради същата причина. Анджела мислеше, че Диана й пречи във всяко отношение. Би сторила всичко, за да те отстрани от пътя си.

— Не ми казваш нищо ново.

Фин забеляза, че чашата на Кейт е празна и направи знак на сервитьорката да й донесе още едно питие. Той стигна до извода, че Кейт не говори по въпроса, а го усуква.

— Не, това е само кратко въведение — каза Кейт и се изтегна назад, но с нервно движение. — Мисля, че няма да се изненадаш, ако разбереш, че Анджела си направи труда и пръсна доста пари, за да изрови онази история от миналото ти, Диана. Изнасилването. Това, разбира се, произведе обратен ефект.

Устните й се извиха в доволна усмивка.

— Така стана с някои от проектите й — така ги наричаше тя.

Кейт се намръщи за миг, без да спира да барабани с пръсти по масата.

— Роб Уинтърс беше един от проектите й. Маршал Пайк — също.

Тя не погледна сервитьорката, но бутна чашата настрани, макар че я сложиха пред нея.

— И още много други. Имена, които биха ви смаяли. Тя използваше услугите на един частен детектив, Бийкър. Той е в Чикаго. Анджела непрекъснато му намираше работа да документира информацията за нейните проекти. Струваше ми пет хиляди долара, за да измъкна името му от секретарката на Анджела. Но всеки си има цена. Аз също — добави тихо тя.

— Искаш да кажеш, че Анджела е изнудвала хората? — попита Диана и се наведе напред. — Търгувала е с тайни срещу пари?

— От време на време. Тя предпочиташе да разменя тайни за услуги.

Кейт бръкна разсеяно в пластмасовата купичка с ядки.

— „Направи ми една малка услуга, скъпа, и аз ще запазя тази информацийка за себе си.“ „Вашата съпруга има проблеми с наркотиците, сенаторе. Не се притеснявайте, няма да кажа нито дума, ако ми направите една услуга.“ Коя от неколкократните носителки на наградата „Оскар“ е била жертва на кръвосмешение? Коя популярна телевизионна звезда има връзки с Ку Клукс Клан? Попитайте Анджела. Нейният бизнес бяха семейните тайни. И след като се увереше, че те е оплела здраво в мрежите си, тя ти казваше тайната. Това беше начин да упражнява властта си. Тя беше сигурна, че ме държи здраво.

— А сега е мъртва.

Кейт прие забележката на Фин, като кимна.

— Странно, след като Анджела вече не представлява заплаха за мен, аз се чувствам задължена да направя онова, с което тя ме заплашваше. Ще говоря пред медиите. Всъщност взех това решение същата нощ, в която тя беше убита. Полицията може да сметне това за много удобно, не мислиш ли? Като лошо написан сценарий. Аз я видях онази нощ.

Кейт видя ужаса в очите на Диана.

— Не в студиото. В хотела. Скарахме се. В съседната стая беше една от камериерките, така че полицията сигурно знае за случая.

Тя погледна Фин.

— Виждам, че поне ти знаеш. Добре. Аз ще направя изявление, преди да са дошли да ме разпитват. Мисля, че дори я заплаших с убийство.

Кейт затвори очи.

— Пак онзи лошо написан сценарий. Аз не съм я убила, но ще се уверите в това едва когато ви разкажа всичко.

— Защо го разказваш на нас? — попита Диана. — Защо не отидеш направо в полицията?

— Аз съм актриса. Харесва ми възможността да избирам публиката си. А ти винаги си била добър зрител, Ди.

Кейт стисна ръката й.

— Пък и мисля, че имаш право да знаеш цялата история. Никога ли не си се чудила защо не съм участвала в твоето шоу? Защо все нямах време да се появя в него?

— Да. Но мисля, че ти отговори на този въпрос. Анджела те е изнудвала. А в замяна ти си бойкотирала моето предаване.

— Това беше една от причините. Преди няколко години бях изпаднала в много рисковано и интересно положение. Имах два зашеметяващи успеха. Критиката ме възхваляваше до небесата. Красивото секси момиче. Не вярвай на онази широко разпространявана заблуда, че звездите не четат отзивите за себе си. Аз чета всяка подробност — добави тя със замислена усмивка. — Вероятно мога да кажа наизуст някои от най-сполучливите. Винаги съм искала да стана актриса. Звезда — поправи се Кейт, като сви леко рамене. — Е, така ме наричат. Най-голямата звезда от новото поколение. Това не ми отне много години. Една второстепенна роля във филм и полетях като ракета към наградата на Академията. После играх с Роб и двамата влудихме екраните, разбихме сърцата на хората. В следващия филм името ми вече беше изписано преди заглавието. Общественият ми облик се утвърди — жената с очарователната усмивка.

— Доброто момиче, което всяка майка иска синът й да доведе на обяд. Холивуд очакваше този образ от мен. Зрителите също. И аз им го дадох. Получих дължимото за таланта си, но обликът е не по-малко важен.

Тя присви очи.

— Мислите ли, че най-известните режисьори, продуценти, актьори и хората, които решават кой от замислите да се осъществи и кой не, биха засипали мениджъра ми с предложения, ако знаеха, че тяхната идеална героиня, жената, която спечели „Оскар“ за ролята си на безразсъдно предана майка, е забременяла на седемнайсет години и я зарязала детето си, без дори да се замисли?

Кейт се изсмя, когато Диана отвори широко уста. Но смехът й не прозвуча весело.

— Това се разминава с имиджа ми, нали? Дори сега, когато хората са много по-осведомени, колцина от зрителите биха се разделили със седем долара, за да ме гледат в ролята на многострадална или решителна героиня?

— Не виждам… — Диана млъкна в очакване да подреди мислите си. — Не виждам какво значение би имало това. Ти си направила избора си и съм убедена, че не ти е било лесно. Пък и самата ти тогава си била още дете.

Развеселена, Кейт се обърна към Фин.

— Наистина ли е толкова наивна?

— За някои неща.

Въпреки че се гордееше с проницателната си оценка за човешките характери, Фин се замисли.

— Разбирам, че едно такова изявление би променило коренно нещата. Ще се вдигне голям шум в пресата, след това ще те забравят.

— Може би. Страхувах се, че Анджела съзнава това. Срамувах се. Тя знаеше и това. Отначало се преструваше, че ми съчувства. „Сигурно ти е било много тежко, мила. Младо момиче с объркан живот, само заради една малка грешка. Колко ти е било трудно да направиш онова, което си смятала, че е най-добро за детето.“

Ядосана на себе си, Кейт преглътна една сълза.

— Тъй като наистина ми беше тежко, чувствах се ужасно, а Анджела проявяваше съчувствие и аз се предадох. Анджела ме улови в капана си. Напомни ми, че някои високопоставени личности в Холивуд ще бъдат разочаровани, ако открият, че съм допуснала тази малка грешка. О, да, тя ме разбираше напълно и ми съчувстваше. Но дали зрителите, които ме бяха коронясали като свой кумир, биха разбрали?

— Кейт, ти си била едва седемнайсетгодишна.

Кейт бавно вдигна глава и погледна Диана.

— Бях достатъчно голяма да родя и да зарежа дъщеричката си. Да платя за това. Надявам се, че сега съм достатъчно силна да посрещна последствията.

Тя се намръщи. Анджела знаеше, че ако Кейт се пречупи и падне духом, това ще я убие.

— Преди няколко години не бях толкова силна. Това е истината. Мислех, че няма да мога да преживея писмата, писанията в жълтата преса и просташките подмятания.

Кейт пак се усмихна, но Диана видя болка в очите й.

— И сега не мога да кажа, че очаквам с нетърпение всичко това. Но ченгетата ще ме намерят. Рано или късно те ще се разберат за Бийкър и за всичките гадни досиета на Анджела. Аз трябва да ги изпреваря. И искам да го направя в твоето шоу.

Диана започна да мига.

— Какво?

— Казах, че искам да говоря в твоето шоу.

— Но защо?

— Поради две причини. Първо, за мен това ще бъде безусловно отмъщение на Анджела. Не ти харесва, а? — измънка Кейт, като видя неодобрението в погледа на Диана. — Втората причина ще ти се понрави. Ти притежаваш класа, състрадателна си. Изявлението няма да е лесно за мен и ще са ми нужни и двете ти качества. Страхувам се.

Кейт остави питието си.

— Не обичам този начин на мислене, но трябва да се съобразявам с него. Аз загубих детето си заради амбициите си — каза тихо тя. — Ала това вече е минало. Сега не искам да изгубя онова, което имам, за което съм работила. Анджела продължава да представлява опасност за мен, дори и мъртва. Но аз мога да избера часът и мястото на разкритието на моята голяма тайна. Уважавам те много, Диана. Винаги съм те уважавала. И тъй като говоря за личния си живот и нещастие, предпочитам да говоря за пръв път за това с човек, когото уважавам.

— Ще променим програмата — каза само Диана. — И ще го направим в понеделник сутринта.

Кейт затвори очи за миг и събра последните си сили.

— Благодаря.

 

 

Лапавицата спря, когато се върнаха вкъщи. Въздухът беше хладен, влажен и мрачен. Надвисналите облаци бяха тежки и черни. В една от стаите светеше лампа и златистата светлина струеше през прозореца, приветствайки ги с добре дошли. Кронкайт започна да лае веднага щом Фин пъхна ключа в ключалката.

Бяха се у дома. Ала навсякъде се носеше миризма на прясна боя, която им напомняше, че тук е било влизано с взлом. В коридора бяха разхвърляни дрехи и кучешкият лай кънтеше в празните помещения. Счупените мебели и съдове бяха изнесени от стаите.

— Можем да отидем на хотел.

Диана поклати глава.

— Не, това също би означавало, че се крием. Чувствам се отговорна за всичко това.

— Опитай се да го превъзмогнеш.

Тя долови нетърпението в гласа му. Наведе се да погали кучето, докато Фин събличаше палтото си.

— Това бяха твои вещи, Фин.

— Да, само вещи.

Той хвърли палтото си на закачалката в коридора. Видя в огледалото, че Диана се е навела над Кронкайт.

— Само вещи, Диана. Застраховани, заменими.

Тя остана на мястото си, но вдигна глава. Очите й бяха широко отворени и уморени.

— Толкова много те обичам. Не мога да се примиря с мисълта, че той е бил тук, и е докосвал нещата ти.

Фин клекна до нея и кучето легна по гръб в очакване. Ала той хвана Диана за раменете и очите му изведнъж станаха гневни.

— Ти си единственото незаменимо нещо, което имам. Когато те видях за пръв път, разбрах, че нищо, което ми се бе случило дотогава и което щеше да се случи в бъдеще, няма такова значение както ти. Разбираш ли? Чувството ми към теб е поразително, невъобразимо. То е над всичко.

— Да.

Тя сложи ръце на лицето му и го притегли към устните си.

— Разбирам.

Насъбралите се в нея чувства се изляха в целувка — нетърпелива и припряна. Фин съблече палтото й. Кронкайт се въртеше в краката им и скимтеше.

— Поставяме го в неудобно положение — промълви Фин, като изправи Диана на крака.

— Трябва да му намерим съпруга.

— Струва ми се, че пак искаш да отидем в онзи приют за кучета и да освободим още един помияр.

— Ами, щом предлагаш…

Ала усмивката й бързо изчезна.

— Фин, искам да поговорим за нещо.

— Звучи сериозно.

— Да се качим горе.

Диана искаше да отидат в спалнята, защото тя беше почти напълно възобновена. Стената над леглото, където беше надраскано съобщението, беше пребоядисана и чиста. На мястото беше окачена картина — същата, която Фин бе купил под носа на Диана толкова отдавна. Пробуждане. Ярки цветове. Енергия и жизнерадост. Той знаеше, че Диана иска картината да е тук — тя напомняше самия живот. С нея стаята се превръщаше в райски кът.

— Разстроена ли си заради Кейт?

Те се качваха по стълбите, уловени за ръце.

— Но и заради нещо друго.

Диана влезе в спалнята, отиде до прозореца, до камината, после се върна при Фин.

— Обичам те, Фин.

Тонът й го накара да застане нащрек.

— Това вече сме го установили.

— Обичта ми към не теб не означава, че имам право да се намесвам във всяка област от живота ти.

Фин наклони глава, изпълнен с любопитство. Той моментално разбра, че я измъчваше нещо.

— И кои области смяташ да не засягаш?

— Ти си притеснен, Фин.

Тя вдигна объркана ръце.

— Не мога да разбера защо се дразниш толкова, когато се опитвам да бъда разумна.

— Много ми харесва, когато мислиш, че си разумна. Кажи какво има, Диана.

— Добре. Какво имаше Анджела срещу теб?

Изражението му видимо се промени — от нетърпеливост до крайна озадаченост.

— Защо питаш?

Диана съблече палтото си и го хвърли. Сетне започна да крачи напред-назад в елегантния си черен костюм и с мокри обувки.

— Ако не искаш да ми кажеш, добре. Съгласна съм, че не всичко, което си правил в миналото, има връзка с нашите взаимоотношения.

— По-спокойно. И престани да крачиш из стаята. Какво мислиш, че съм направил?

— Не знам.

Гласът й прозвуча пискливо.

— Не знам — повтори тя по-спокойно. — Ако мислиш, че не е необходимо да знам, ще се опитам да го приема. Но когато полицията разпита онзи Бийкър, тайната ще излезе на бял свят.

— Чакай малко.

Фин вдигна ръце. Диана започна да разкопчава сакото си.

— Ако разбирам правилно, ти мислиш, че Анджела ме е изнудвала. Така ли е?

Диана извади една закачалка от гардероба.

— Казах, че няма да настоявам, ако не искаш да ми кажеш. Държа се разумно.

— Да, вярно.

Той се приближи до нея, сложи ръце на раменете й и я заведе до един стол.

— Седни. И ми кажи защо мислиш, че ме е изнудвала.

— Онази нощ отидох при Анджела, защото тя каза, че знае нещо за теб. Нещо, с което може да те уязви.

Фин седна на леглото и почувства нов прилив на гняв.

— Тя те е примамила да отидеш в студиото, като е използвала мен?

— Не пряко. Не е точно така. — Диана прокара ръка през косата си. — Анджела не можеше да ми каже нищо, което би променило чувствата ми към теб. Исках да се уверя, че тя разбира това. И да ни остави на мира.

— Диана, защо не попита мен?

Тя изтръпна от този обикновен и логичен въпрос.

— Защото исках да се оправя сама. Защото не искам нито ти, нито който и да е друг, да ми се меси.

— Но нали ти се опитваш да направиш точно това спрямо мен?

Тези думи я накараха да млъкне, ала само за миг. Стълкновението беше между двама майстори репортери. А Диана не искаше да претърпи поражение.

— Опитваш се да отклониш въпроса. Какво щеше да ми каже Анджела, Фин?

— Нямам представа. Не съм педераст, не употребявам наркотици, не съм откраднал нищо. Освен няколко комикса, когато бях на дванайсет години, но никой не може да го докаже.

— Мисля, че това не е смешно.

— Тя не ме е изнудвала, Диана. Вярно, имах връзка с нея, но това не е тайна за никого. Пък и Анджела не беше първата жена, с която съм имал връзка. Но не съм имал никакви извратени сексуални контакти, които бих искал да скрия. Не съм свързан с организираната престъпност, не съм присвоявал незаконно пари. Не крия незаконородени деца. Не съм убил никого.

Той изведнъж млъкна и нетърпението, и учудването изчезнаха от лицето му.

— О, боже!

Фин притисна длани към челото си.

— Исусе!

— Съжалявам.

Диана забрави за журналистическата надпревара, скочи и бързо се приближи до него.

— Съжалявам, Фин, не трябваше да повдигам този въпрос.

— Възможно ли е да е научила за това? — каза на себе си той. — Възможно ли е? И защо?

Ръцете му се отпуснаха. Фин се замисли.

— Какво е научила? — попита тихо Диана и го прегърна.

Фин се дръпна леко назад, сякаш онова, което се надигаше у него, можеше да я нарани.

— За най-добрия ми приятел в колежа — Пийт Уитни. Влюбихме се в едно и също момиче. Една вечер се напихме, скарахме се и се сбихме. Направо се забравихме. Беше извън територията на колежа. После решихме, че момичето не си заслужава и пихме още.

Той говореше хладно, с безпристрастния глас на новинар.

— Тогава се напих за последен път. Пийт се пошегува, че ирландското в мен се е проявило, че мога да изляза от всяко положение с пиянство, бой и говорене.

Фин си спомни какъв беше тогава — разярен, непокорен, войнствено настроен. Твърдо решен да не прилича по нищо на сдържаните си, добре възпитани родители.

— Оттогава не пия много. Прецених, че думите са по-добро оръжие от юмруците.

Фин измъкна верижката с келтското кръстче изпод ризата и го стисна в шепата си.

— Той беше най-близкият ми приятел. Беше ми като брат.

„Беше?“, попита се разтревожено Диана и сърцето я заболя за Фин.

— Забравихме за момичето. Тя не беше толкова важна за нас, колкото приятелството ни. Изпихме още една бутилка. Окото ми се беше подуло, така че му хвърлих ключовете, седнах на седалката до шофьора и веднага съм изгубил съзнание. Бяхме едва на двайсет години, бяхме много глупави. Изобщо не ми пукаше, че сме се качили в колата мъртво пияни. Когато си на двайсет години, мислиш, че ще живееш вечно. Но с Пийт не стана така. Дойдох в съзнание, когато го чух да вика. Чух писъците му и видях светлини и хора. Имах чувството, че ме е прегазил камион. Пийт карал прекалено бързо и блъснал пътните работници. И двамата бяхме излетели от колата. Аз имах мозъчно сътресение, счупена ключица и множество рани. Пийт беше мъртъв.

— О, Фин!

Диана пак го прегърна и го притисна до себе си.

— Колата беше моя. Затова предположиха, че съм шофирал аз. Канеха се да ме обвинят в убийство по непредпазливост. Пристигна баща ми, но полицията вече беше намерила неколцина свидетели, които видели, че Пийт е седял зад волана. Това не промени факта, че аз се бях напил и проявил престъпно нехайство.

Фин стисна още по-здраво сребърното кръстче.

— Не криех това, Диана. Само не исках да си го спомням. Странно, тази вечер се замислих за Пийт, когато отидохме на погребението на Анджела. Не съм ходил на погребения, откакто Пийт загина. — Майка му не престана да ме обвинява. Разбирам я.

— Но ти не си шофирал, Фин.

— Има ли значение?

Той я погледна, макар че знаеше отговора.

— Можеше и аз да шофирам. Баща ми обезщети семейство Уитни и това беше всичко. Не отправиха никакви обвинения срещу мен. Аз не бях отговорен за случилото се.

Фин зарови лице в косата на Диана.

— Но аз бях виновен. Точно колкото Пийт. Единствената разлика е, че аз съм жив, а той не.

— Разликата е, че на теб ти е провървяло, а на него не.

Диана стисна ръката му, която държеше кръстчето.

— Толкова съжалявам, Фин.

Той също съжаляваше. Не сваляше кръстчето от врата си. То му беше и талисман, и му напомняш за Пийт.

— Анджела е изровила лесно фактите. Тя дори би го представила да изглежда така, че парите и влиянието на фамилията Райли са решили крайния резултат. Ала тя би изнудвала теб, а не мен. Била е убедена, че ако дойде при мен, щях да й кажа да си гледа работата.

— Искам да кажа на полицията за това.

Той я сложи на леглото и двамата се притиснаха един до друг.

— Ще им разкажем много неща. Още утре.

Фин нежно вдигна лицето й към своето.

— Щеше ли да ме предпазиш от това, Диана?

Тя се накани да отрече, но съзря блясъка в очите му. Той щеше да разбере, ако го излъжеше.

— Да. И какво от това?

— Нищо, благодаря.

Диана се усмихна и му поднесе устните си.

 

 

Някой плачеше. Сълзите бяха горещи и горчиви. Изгаряха гърлото, очите и кожата. От снимките Диана се усмихваше великодушно на ридаещата фигура. Три свещи хвърляха оскъдна светлина. Пламъкът им осветяваше снимките, обицата и кичура коса, завързан със златиста нишка — всички съкровища пред олтара на несподелената любов.

В стаята имаше купища видеокасети, но тази вечер телевизионният екран беше смълчан и тъмен.

Анджела беше мъртва, но и това не беше достатъчно. Любовта — силната, спотаената, тайната и безумната — бе натиснала спусъка, но това не беше достатъчно. Трябваше да последва още нещо.

Свещта осветяваше сянката на една прегърбена фигура, разкъсвана от отчаяние. Диана трябваше да разбере, че е обичана, закриляна и обожавана.

Все още имаше начин да докаже това.

 

 

Фин предпочиташе сам да води разговора. Дженър също. Тъй като нито единият от двамата не можа да се отърве от другия, те отидоха в агенцията на Бийкър заедно.

— По-добре направете всичко възможно — каза Дженър. — Правя ви услуга, мистър Райли, като ви мъкна със себе си.

Детективът си спечели един смразяващ поглед от Фин.

— Аз не се мъкна, лейтенант. И нека ви напомня, че вие нямаше да знаете за Кейт Лоуел и за Бийкър, ако не ви бяхме казали.

Дженър се ухили и потърка брадичката си, която бе порязал при тазсутрешното си бръснене.

— Имам чувството, че нямаше да дойдете при мен, ако мис Рейнолдс не бе настояла.

— Тя се чувства по-спокойна, като знае, че полицията владее положението.

— А как би се почувствала, ако разбере, че вие участвате в разследването? Като човек, женен от трийсет и три години, нека ви кажа, че се пързаляте по тънък лед.

— Тя е изпаднала в ужас. И ще продължи да бъде в това състояние, докато не заловите убиеца на Анджела.

— Не споря. А сега по въпроса за Кейт Лоуел. Вие сте репортер и може да не се съгласите с мен, но аз мисля, че тя има право на уединение.

— Трудно е да се говори за уединение, когато си изкарваш прехраната, като се явяваш пред публика. Аз държа на правото си да знам, лейтенант. Но не вярвам в изнудата, нито в надничането с телескоп в нечия спалня.

— Успях да ви ядосам.

Доволен, Дженър мина на жълто.

— Лично аз съжалявам. Тя е била хлапе, уплашила се е.

— Много сте мекушав, лейтенант.

— И още как. Възможно ли е да бъдеш ченге и да си мекушав?

Ала наистина беше такъв, по дяволите. И тъй като това го смущаваше, той ставаше агресивен.

— И все пак, възможно е тя да е убила Анджела.

Фин изчака, докато Дженър паркира и сложи табелката „Дежурен полицай“ на таблото на колата.

— Твърдението ви е смешно.

— Кейт се скарва с Анджела в хотела. Писнало й е от Анджела, вбесена е, че трябва да страда за нещо, което е направила, когато е била съвсем млада.

— Отново проявявате мекушавост, лейтенант. Продължавайте — подсказа му Фин, докато слизаше от колата.

— Омръзнало й е Анджела да й напомня за това и да я заплашва. Кейт Лоуел чува, че камериерката е в стаята, и си тръгва. Но проследява Анджела до Си Би Си, причаква я в студиото и я убива. Сетне пристига Диана и Кейт проявява находчивост. Тя е участвала в много филми. Знае как да пусне камерата.

Повяваше лек ветрец, който разнасяше мириса на езерото. Фин вдъхна свежия въздух, докато пресичаха улицата.

— След това решава да прикрие мотива си, като направи публично изявление точно за онова, заради което е убила Анджела. По-добре е светът да узнае, че Кейт е самотна майка, отколкото убиец.

— Някак не ми звучи — заключи Дженър.

— И на мен. Ако Бийкър е такъв боклук, за какъвто го мисли Кейт, до обяд ще разполагаме с още няколко сценария.

Двамата влязоха в сградата. Дженър показа полицейската си значка на охраната.

Качиха се горе и Дженър огледа широкия коридор. Картините с маслени бои бяха оригинали и много хубави. Килимът беше дебел. В нишите на всеки няколко крачки имаше високи растения, отрупани с листа.

Вратите на детективската агенция на Бийкър бяха остъклени и се отваряха безшумно. В приемната имаше миниатюрен смърч.

Една спретната брюнетка на около трийсет години седеше зад овалното бюро, направено от стъклени тухли.

— Мога ли да ви помогна?

— Търсим Бийкър — рече Дженър и показа личната си карта.

— Мистър Бийкър е на съвещание. Може ли да разговаряте с някой от помощниците му?

— Не, трябва ни Бийкър — повтори той. — Ще почакаме, но ако бях на ваше място, щях да му позвъня.

— Добре.

Любезната й усмивка охладня.

— Добро попадение — измърмори Фин, когато двамата се приближиха до меките тапицирани столове в чакалнята, и пак се огледа.

— Твърде елегантна обстановка за един частен детектив.

— Неколцина клиенти като Анджела означават, че той печели на месец толкова, отколкото аз за година.

— Лейтенант Дженър? — обади се начумерена секретарката. — Мистър Бийкър ще ви приеме сега.

Минаха през още една остъклена врата и покрай няколко кабинета. Тя почука леко на вратата в дъното на коридора и я отвори.

Кларънс Бийкър беше като кабинета си — спретнат, изискан, елегантен и услужлив. Среден на ръст, слаб. Той стана и протегна изящната си ръка.

Косата му на слепоочията беше посивяла. Имаше фино, но измъчено лице. Леките бръчки на възрастта го правеха още по-красиво. Тялото му явно беше стегнато като се съдеше, от онова, което се виждаше под скъпия костюм.

— Може ли да видя документите ви? — попита мазно той.

Дженър остана разочарован. Очакваше, че Бийкър ще се държи грубо.

Частният детектив си сложи очила за четене със сребърни рамки и разгледа документите.

— Познавам ви, мистър Райли. Често гледам шоуто ви във вторник вечер. След като сте довел репортер, мистър Дженър, предполагам, че посещението е неофициално.

— Достатъчно официално е — поправи го Дженър.

— Посещението на мистър Райли е съгласувано с кмета.

Нито Дженър, нито Фин трепнаха от наглата лъжа.

— Поласкан съм. Моля, седнете. Кажете ми какво мога да направя за вас.

— Разследвам убийството на Анджела Пъркинс — започна Дженър. — Тя ви е била клиент.

— Да, беше — потвърди Бийкър и седна зад бюрото си. — Бях поразен и потресен, когато прочетох за смъртта й.

— Разполагаме с информация, която ни кара да мислим, че убитата е изнудвала доста хора.

— Изнудвала ли? — Бийкър вдигна учудено посивелите си вежди. — Много непривлекателен термин за една много привлекателна жена.

— Както и много привлекателен мотив за убийство — обади се Фин. — Вие сте проучвали разни хора по нареждане на мис Пъркинс.

— Занимавах се с няколко случая за мис Пъркинс по време на десетгодишното ни сътрудничество. Като се има предвид естеството на професията й, беше полезно за нея да знае поверителните подробности, биографиите и навиците на хората, които щеше да интервюира.

— Този неин интерес и използването на информацията може би са причината за смъртта й.

— Мистър Райли, аз проучвах и докладвах на мис Пъркинс. Сигурен съм, че сте наясно с тези две функции. Аз нямах контрол над информацията, която й давах. Така както и вие не знаете как хората използват информацията, която им съобщавате.

— И не се чувствате отговорен за нищо?

— Не — отговори приветливо Бийкър. — Ние сме детективска агенция. Имаме отлична репутация, защото сме опитни, дискретни и може да се разчита на нас. Спазваме законите и етиката. Онова, което клиентите ни правят, не ни засяга.

— Една от клиентките ви обаче е застреляна в лицето — каза Дженър. — Бихме искали да видим копие от докладите, които сте писали за мис Пъркинс.

— Боя се, че въпреки огромното ни желание да сътрудничим на полицията, това е невъзможно. Освен ако нямате писмена заповед — рече мило Бийкър.

— В случая вие вече нямате клиент, чиято тайна да пазите, мистър Бийкър — каза Дженър и се наведе напред. — Онова, което остана от нея, е в ковчега.

— Съзнавам това. Но имам един друг клиент. Агенцията ми зависи от мистър Гарднър. Той е съпруг на починалата и неин наследник и аз съм морално задължен да се съобразявам с желанията му.

— И какви са те?

— Да разследвам убийството на съпругата му. Откровено казано, господа, той не е доволен от полицейското разследване. Маршал беше мой клиент, докато съпругата му беше жива, и продължава да бъде такъв. Затова няма да бъде етично да ви дам досиетата, без да имам официална заповед. Сигурен съм, че разбирате в какво положение се намирам.

— А вие разбирате моето — намеси се любезно Фин. — Независимо от това какви връзки имам, аз съм репортер. И в качеството си на такъв аз съм длъжен да осведомявам хората. Ще им бъде интересно да знаят какви услуги сте правили за Анджела. Чудя се как биха оценили другите ви клиенти сътрудничеството ви с нея.

Бийкър се вцепени.

— Мистър Райли, няма смисъл от заплахи.

— Разбира се, но те все пак съществуват. — Фин погледна часовника си. — Мисля, че разполагам с достатъчно време да пусна кратка информация във вечерните новини. Утре можем да се задълбочим в подробностите.

Бийкър стисна зъби, вдигна телефонната слушалка и позвъни на секретарката си.

— Трябват ми копия от досиетата на Анджела Пъркинс. Всичките.

Той остави слушалката и сключи пръсти.

— Няма да отнеме много време.

— Имаме достатъчно време — увери го Дженър. — А докато чакаме, защо не ни кажете къде бяхте в нощта на убийството на Анджела Пъркинс?

— С удоволствие. Бях вкъщи със своята съпруга и с майка си. Доколкото си спомням, играхме бридж на три ръце до полунощ.

— В такъв случай, няма да възразите, ако разпитаме съпругата и майка ви?

— Разбира се, че не.

Макар да не беше доволен, че го надхитриха, Бийкър беше практичен човек.

— Мога ли да ви предложа кафе, докато чакаме досиетата?