Нора Робъртс
Частни скандали (3)

Глава 2

Диана мразеше да се рови в човешките трагедии. От една страна съзнаваше, че като журналист е длъжна да отразява всяка новина и да интервюира засегнатите. Беше твърдо убедена в правото на обществеността да знае какво става. Но винаги се чувстваше като нахална клюкарка, когато насочваше микрофона към страдащите хора.

Тази сутрин в порядъчното предградие Уд Дейл неочаквано се е разиграла жестока трагедия. Според полицията семеен скандал е причинил смъртта на тридесет и две годишната начална учителка Лоис Досие, родом от Чикаго. Съпругът й, д-р Чарлз Досие, е арестуван. Майката и бащата на Лоис са поели грижата за двете си внучета, съответно на пет и на седем годинки. Тази сутрин, малко след осем часа, тихият охолен дом на семейство Досие е бил огласен от изстрели.

Диана млъкна, докато операторите снимаха красивата двуетажна къща. Продължи репортажа си, вторачена в камерата, без да обръща внимание на тълпата, на другите новинарски екипи и на пролетния ветрец, който носеше натрапчивия аромат на зюмбюли.

Гласът й бе спокоен и безпристрастен. Но очите й развълнувано проблясваха.

— В осем и петнадесет полицията се отзовава на сигнала за стрелба и намира Лоис Досие вече мъртва. Според съседите мисис Досие е била всеотдайна майка и е проявявала активен интерес към проблемите на квартала. Всички са я харесвали и уважавали. Една от най-близките й приятелки и нейна съседка — Бес Пиърсън, е съобщила на полицията за престъплението.

Диана се обърна към жената, облечена в лилав анцуг.

— Мисис Пиърсън, имало ли е и друг път такива бурни скандали в семейство Досие?

— Да… не. Не съм си и мислила, че може да посегне на живота й. Все още не мога да го повярвам.

Камерата се спря върху подутото, мокро от сълзи лице на жената, която бе пребледняла от шока.

— Тя беше най-добрата ми приятелка. Шест години живеем врата до врата. Децата ни играят заедно.

От очите й отново бликнаха сълзи. В този миг Диана се презираше, но все пак сграбчи ръката на жената и продължи:

— След като познавате Лоис и Чарлз Досие, поддържате ли мнението на полицията, че тази трагедия е причинена от неовладяна бурна семейна разпра?

— Не знам какво да мисля. Истина е, че имаха семейни проблеми. Спореха, караха се, викаха.

Вцепенена, потресена, мисис Пиърсън се вторачи в някаква точка пред себе си.

— Лоис ми спомена, че иска Чък да й стане адвокат при бракоразводното дело, но той отказа.

Тя се разхлипа и закри с ръка очите си.

— Той отказа, а нея вече я няма. Божичко, беше ми като сестра.

— Стоп — извика Диана и прегърна мисис Пиърсън през раменете. — Съжалявам, толкова съжалявам. Не бива да стоите повече тук.

— Все си мисля, че това е сън, че не е истина.

— Има ли при кого да отидете? Някоя приятелка или роднина?

Диана огледа спретнатия двор, претъпкан с любопитни съседи и агресивни репортери. Встрани стоеше друг екип, който се опитваше да снима. Репортерът непрекъснато бъркаше, проваляше снимките и се смееше на непохватността си.

— Тази суматоха скоро няма да стихне — каза угрижено Диана.

— Знам — изхлипа мисис Пиърсън, сетне си пое дъх и избърса очите си. — Довечера ще идем на кино — добави тя, обърна се и с бързи крачки се отдалечи.

— Господи!

Диана съзря другите репортери, които подтичваха с микрофоните си подир жената. — Много си се разчувствала — подметна операторът.

— Затваряй си устата, Джо.

Тя се стегна и пое дълбоко дъх. Може и да се е разчувствала, но нямаше да позволи това да й попречи на заключителния коментар. Работата й изискваше да направи точен, ясен, кратък репортаж, да осведоми зрителя и да му въздейства.

— Хайде да го довършим. Ще го пуснем в „Обедни новини“. Насочи камерата към прозореца на спалнята и после към мен. Гледай да хванеш в кадър зюмбюлите, нарцисите и червеното влакче на детето. Разбра ли?

Джо изучаваше с поглед обстановката. Дръпна надолу козирката на бялата си шапка, кацнала върху острата му кестенява коса. Вече си представяше кадрите — точно кое ще остави, кое ще отреже, как ще го монтира. Премигна и кимна с глава. Когато вдигна камерата на рамо, мускулите му заиграха под тениската.

— Готова ли си? Три, две, едно…

Тя изчака секунда, докато камерата се насочи към нея.

— Насилствената смърт на Лоис Досие разтърси обитателите на този тих и порядъчен квартал. Докато приятелите и семейството й се питат „Защо?“, д-р Чарлз Досие се намира в следственото. От мястото на събитието за вас предаде Диана Рейнолдс, репортер на Си Би Си.

— Добре се справи, Диана — похвали я Джо и изключи камерата.

— Да, момчето ми.

На път към колата лапна две бонбончета.

 

 

Си Би Си включи репортажа и във вечерната емисия новини. Последната информация от районния полицейски участък гласеше, че Досие е обвинен в непредумишлено убийство. Сгушена на креслото в апартамента си, Диана се стремеше да оцени обективно материала, докато водещият ловко премина от новината на деня към съобщението за пожар в някакъв жилищен блок в „Саут Сайд“.

— Добре си го направила, Ди.

Фран Майърс се бе излегнала на кушетката. Къдравата й червена коса бе вдигната на опашка, която висеше небрежно на една страна. Лицето й бе интелигентно, с лукаво изражение, а очите й с цвят на кестен го правеха още по-изразително. Говореше с твърд акцент, типичен за Ню Джърси. За разлика от Диана, която бе израснала в тих порядъчен дом в едно от красивите залесени предградия, Фран бе живяла в шумен апартамент в Атлантик Сити заедно с майка си — два пъти разведена — и съответните доведени братя и сестри.

Тя сръбна няколко глътки от бирата си и размаха чашата си към телевизионния екран. Движенията й бяха лениви като продължителна прозявка.

— Винаги изглеждаш страхотно пред камера. А аз приличам на подпухнало джудже.

— Трябваше да интервюирам и майката на жертвата.

Диана мушна ръце в джобовете на джинсите си, скочи от креслото и закрачи нервно из стаята. Въздухът се наелектризира от неизчерпаемата й енергия.

— Тя не вдигаше телефона и аз, като опитен репортер, издирих адреса. Звънях на вратата, но те така и не ми отвориха. Пердетата бяха дръпнати. Стоях навън около час заедно с журналисти от пресата. Чувствах се като копой.

— Би трябвало вече да си проумяла, че „репортер“ и „копой“ са синоними — каза Фран, но видя Диана, че на Диана не й беше до смях. В неспокойните й движения се долавяше силно чувство за вина. Фран остави чашата си и посочи креслото.

— Добре-е. Седни и чуй един съвет от леля си Фран.

— Не мога ли да те изслушам права?

— Не.

Фран дръпна Диана за ръката и я бутна на канапето. Въпреки различията в произхода им, във възпитанието и начина на живот двете бяха приятелки още от първата година в колежа. Безброй пъти Фран бе ставала свидетел на тази битка между ума и сърцето на Диана.

— Добре. Въпрос номер 1: Защо отиде да следваш в Йейл?

— Защото получих стипендия.

— Не ми навирай умствените си заложби, Айнщайн. Защо се записахме в колеж?

— Ти специално — заради мъжете.

Фран присви очи.

— Това е само допълнителната печалба. Престани да го увърташ и отговори честно на въпроса.

Разгромена, Диана въздъхна.

— За да станем журналисти, да получим високоплатена и престижна работа в телевизията.

— Абсолютно вярно. И успяхме ли?

— Донякъде. Дипломирахме се, аз станах репортер в Си Би Си, а ти — помощник-продуцент на „Само за жени“, което се излъчва по кабелната телевизия.

— Чудесен старт, нали? А случайно да си спомняш за прословутия петгодишен план на Диана Рейнолдс? Сигурна съм, че има копие от него в онова бюро.

Диана погледна към своята радост и гордост — единствената красива мебел, с която се бе сдобила на един търг, след като се премести в Чикаго. Бюрото бе изящно, изработено в стила на ранния XVIII век. Фран беше права. В най-горното чекмедже се мъдреше копие от големия план за кариерата на Диана.

Откакто бе завършила колежа, малко или много бе променила хода на професионалното си развитие. Фран се бе омъжила в Чикаго и бе подтикнала бившата си съквартирантка също да опита късмета си тук.

— Година първа — припомни си Диана. — Телевизионен репортер в „Канзас Сити“.

— Изпълнено.

— Година втора: работа в Си Би Си, Чикаго.

— Изпълнено.

— Година трета: водещ на малка, професионално изпипана рубрика.

— Това е „Коментарът на Диана“ — каза Фран и вдигна тост за тази рубрика.

— Година четвърта: водещ на местните вечерни новини.

— Което вече няколко пъти си правила, макар и като заместник.

— Година пета: прослушвания, репортажи в „свещената земя“ — Ню Йорк.

— Където никой не може да устои на невероятната комбинация от собствен стил, омагьосващо присъствие пред камера и прямота. Стига да престанеш да се самокритикуваш, разбира се.

— Знам, но…

— Никакво „но“.

Фран беше категорична. Вдигна краката си на масичката.

— Ти се справяш отлично, Ди. Хората разговарят с теб, защото усещат твоето съчувствие. Това е преимущество за един журналист, а не недостатък.

— Но не ми помага да спя нощем.

Превъзбудена, неспокойна, Диана изведнъж се почувства адски уморена. Прокара ръка през косата си, подви крака и замислено взе да оглежда стаята.

Трябваше да смени разнебитените кухненски мебели и овехтялото килимче, и единственото здраво кресло, което бе претапицирала в светлосиво. В цялата обстановка изпъкваше само бюрото, бляскаво, красиво — доказателство за началото на успеха. Но иначе всичко си беше на мястото. Дреболиите, грижливо подбирани, също бяха подредени с вкус. Е, спретнатият й апартамент не бе домът на мечтите й, но както отбеляза Фран, бе просто един чудесен старт. Възнамеряваше на всяка цена да предприеме нещо — и в личен, и в професионален план.

— Спомняш ли си, когато в колежа си представяхме колко вълнуващо би било да търчим след линейките, да интервюираме масови убийци, да пишем язвителен материал, с който веднага да привлечем вниманието на зрителя? Е, вече усетихме тръпката, но ей богу, удоволствието наистина се заплаща.

Диана въздъхна, стана от канапето и отново закрачи из стаята. Спря се пред някаква порцеланова кутийка, взе я, повъртя я в ръцете си и сетне я остави.

— Анджела ми намекна, че бих могла да стана главен сътрудник в нейното шоу, да се занимавам с предварителните проучвания. Ще получа значително повишение на заплатата и името ми ще бъде включено във финалните надписи на предаването.

Фран не искаше да налага мнението си. Само сви устни и с равен глас попита:

— А ти смяташ ли да приемеш?

— Това означава да се откажа от камерата — засмя се Диана и поклати глава. — Ще ми липсва малката червена светлинка. Знаеш ли всъщност какво си мисля?

Тя се отпусна върху страничната облегалка на канапето. Сивите й очи отново заблестяха, потъмняха от едва сдържаното вълнение.

— Не ми се работи за Анджела. Дори не съм убедена, че искам да отида в Ню Йорк. Искам да направя свое собствено шоу, което да бъде излъчвано в сто и двадесет програми. Искам двадесет процента от точките в класациите. Искам да съм на корицата на „ТВ Гайд“.

Фран се ухили.

— Е, и какво те спира?

— Нищо.

След като го изрече на глас, Диана се почувства по-уверена, размърда се и стъпи с босите си крака върху възглавничката на канапето.

— Може би това ще стане през седмата или осмата година от плана ми, все още не знам. Но го искам и ще го постигна. Макар че… — въздъхна тя дълбоко — … това означава да се спукам от работа.

— Дългосрочният професионален план на Диана Рейнолдс.

— Точно така.

Радваше се, че Фран я разбира.

— Сладка моя, мисля, че всеки с твоето трудолюбие, очароващо присъствие пред камера и силна, макар и не дръзка амбиция би постигнал това, което иска.

Фран си взе три захаросани бадема от купата на масичката и ги мушна в устата си.

— Само не забравяй нас, обикновените хорица.

— Ъъъ, как се казвахте?

Фран я замери с една възглавница.

— Добре, след като уредихме живота ти, бих искала да ти съобщя една подробност от семейната сага на Фран Майърс „Животът ми е пълен с изненади“.

— Повишение в службата?

— Не.

— Значи Ричард го е получил?

— Не, макар че най-вероятно ще му предложат да стане младши съдружник в „Дауъл, Дауъл и Фриц“.

Фран пое дълбоко дъх. Страните й поруменяха като разцъфнала роза.

— Чакам бебе.

— Какво? — Диана слисано премигна. — Бебе? Наистина ли?

Изквича от радост, свлече се на канапето и сграбчи ръцете на Фран.

— Какво щастие! Това е невероятно!

Притисна я силно в прегръдките си, после рязко се отдръпна и впи поглед в лицето на приятелката си.

— Невероятно!

— И още как! Смятахме да изчакаме още година-две, но, по дяволите, разполагаме с цели девет месеца, нали?

— Да, доколкото се простира сексуалното ми възпитание. Ти си щастлива. Виждам го. О, боже, не мога да повярвам… — Диана се сепна и изведнъж млъкна. — Божичко, Фран, цял час си тук, а едва сега ми го казваш. Говорихме си за щяло и нещяло.

Фран самодоволно се потупа по плоския си корем.

— Исках да разнищим докрай проблемите ти, за да може после да съсредоточиш цялото си внимание върху мен, по-точно върху нас.

— О, разбира се, цялата съм в слух. Сутрин повдига ли ти се? Повръщаш ли?

— Аз? — Фран многозначително повдигна вежди. — С моя железен стомах?

— Добре, чудесно. А как реагира Ричард?

— Преди или след лудешкия си танц?

Диана се засмя, скочи от канапето и радостно се завъртя. Бебе! О, ще трябва да купи детска ваничка, плюшени играчки и да му открие спестовна книжка.

— Хайде да празнуваме.

— С какво се угощавахме в колежа, когато празнувахме нещо?

— Със сирене и евтино бяло вино — усмихна се Диана. — Но сега ми се струва, че ще заменим виното с първокласно пълномаслено мляко.

Фран премигна и сви рамене.

— Май ще трябва да свиквам. Искам да те помоля за една услуга.

Казвай.

— Работи по онзи план, Ди. Много бих се радвала, ако кръстницата на детето ми стане телевизионна звезда.

 

 

Когато в шест сутринта телефонът звънна, Диана едва можа да се изплъзне от прегръдките на съня, но пък веднага попадна в лапите на махмурлука. Подпря глава на едната си ръка и пипнешком намери слушалката.

— Рейнолдс.

— Диана, скъпа, извинявай, че те събудих.

— Анджела, ти ли си?

— Е, кой друг е толкова невъзпитан, че да ти звъни по това време?

Лек смях прозвуча в слушалката, докато Диана се взираше в часовника.

— Искам да те помоля за една огромна услуга. Днес имаме запис в студиото, а Лу е болен.

— Съжалявам.

Отказът бе смел. Диана се прокашля и успя да седне в леглото.

— Е, разбирам, но темата на шоуто е доста щекотлива и като мислих, мислих, реших, че ти най-добре ще подготвиш гостите за участието. Знаеш, това е работа на Лу и сега направо съм с вързани ръце.

— А Саймън или Морийн?

Макар да бе с размътена глава, Диана добре си спомняше йерархията.

— И двамата няма да се справят. Саймън е цар на предварителните интервюта по телефона, а Бог ми е свидетел, че Морийн няма равна на себе си в организирането на транспорта и настаняването по хотелите. Но тези гости изискват по-особен подход — твоя подход.

— С удоволствие бих помогнала, Анджела, но в девет трябва да съм в студиото.

— Аз ще се разбера с твоя режисьор, скъпа. Той и без това ми е задължен. Саймън ще поеме втория запис. Ако успееш да ми помогнеш тази сутрин, ще ти бъда много благодарна.

— Добре.

Диана отметна назад разрошената си коса и реши да се примири с чаша бързо кафе и един аспирин.

— Стига да не стане фал.

— Не се тревожи. Все още имам влияние в отдел „Новини“. Чакам те точно в осем. Благодаря ти, скъпа.

— Добре, но…

Все още зашеметена, Диана гледаше втренчено слушалката, в която звучеше сигналът свободно. Даде си сметка, че не бе наясно с някои подробности. Каква, по дяволите, беше темата на днешното шоу и какви са тези гости, които изискват по-особен подход?

 

 

Диана влезе в приемната смутено усмихната с кана прясно кафе в ръка. Внимателно огледа седмината гости — също като ветеран, който проучва минирано поле.

Любовните триъгълници — това бе темата на днешното шоу. Диана пое дълбоко дъх. Две двойки и още две жени, които почти бяха разбили брака им. Май минираното поле беше по-безопасно.

— Добро утро.

В стаята цареше злокобна тишина, нарушавана само от тихото бръмчене на телевизора. Предаваха сутрешните новини.

— Аз съм Диана Рейнолдс. Добре дошли в „Шоуто на Анджела“. Искате ли още малко кафе?

— Благодаря — каза мъжът, който седеше на креслото в ъгъла, сложи отвореното куфарче в скута си и подаде чашата си. Мимолетната му усмивка се озари от закачливите искрици, които проблеснаха в меките му с цвят на кафе очи.

— Аз съм д-р Пайк, Маршал Пайк.

Снижи глас, когато Диана напълни чашата му.

— Не се тревожете, те не са въоръжени.

Диана го изгледа и прошепна:

— Но имат нокти и зъби, нали?

Познаваше д-р Пайк. Той беше професионален съветник на днешното предаване, психолог, който щеше да се опита да изтръгне отровата от това необичайно змийско гнездо. Диана мислено се опита да го прецени: на около тридесет и пет години, с нюх на ченге или репортер, самоуверен, хладнокръвен, привлекателен и консервативен, ако се съдеше по грижливо подстриганата му руса коса и безупречната кройка на раирания му костюм. Обувките му бяха придирчиво лъснати, ноктите му — поддържани, а усмивката — непринудена.

— Ще пазя вашия фланг, ако и вие защитавате моя — услужливо предложи той.

Тя отвърна на усмивката му.

— Дадено. Мистър и мисис Форестър?

Диана млъкна, когато двойката насочи поглед към нея. Лицето на жената се сгърчи в презрително негодувание, а изражението на съпруга издаваше отчайващото му смущение.

— Вие сте първи… заедно с мис Дрейпър.

Лори Дрейпър, последната страна на триъгълника, засия от вълнение. Имаше по-скоро вид на капитан на баскетболен отбор, готов да атакува коша, отколкото на изкусна съблазнителка.

— Подходящ ли е тоалетът ми? Ще изляза ли добре на екрана?

Мисис Форестър пренебрежително изсумтя, когато Диана увери Лори Дрейпър, че изглежда чудесно.

— Знам, че в предварителното интервю ви е обяснена основната процедура. Първи в студиото ще влязат семейство Форестър и мис Дрейпър…

— Не искам да сядам до нея — изсъска през зъби мисис Форестър.

— Добре, няма проблеми…

— Нито пък Джим ще седне до нея.

Лори Дрейпър завъртя очи.

— Божичко, Шели, скъсахме преди месеци. Да не би да си мислиш, че ще му се хвърля на врата пред очите на толкова зрители?

— От тебе всичко се очаква.

Шели отблъсна грубо ръката на съпруга си, който се опитваше да я потупа утешително.

— Няма да седнем до нея — обърна се тя към Диана. — И Джим няма да й говори. Никога.

Това категорично изявление разпали искрите на тлеещата жарава във втория триъгълник. Преди Диана да успее да отвори уста, всички вкупом заговориха на висок глас. Диана хвърли поглед към Маршал Пайк, който в отговор я дари с една от типичните си непринудени усмивки и леко повдигна рамо.

— Добре! — извиси глас Диана над всеобщата врява и се намеси в страховитата свада. — Сигурна съм, че всички си имате свои причини, при това съвсем основателни. Но защо не ги кажете пред камерата? Всички вие се съгласихте да дойдете тук тази сутрин, за да изразите собствената си гледна точка и да потърсите възможни решения. Ще направим така, че всеки да седне, където иска.

Тя продължи набързо с инструкциите, овладявайки гостите така, както учителката в детската градина овладява непослушните петгодишни малчугани — с неизменна усмивка и твърда ръка.

— Моля, мисис Форестър… Шели… Джим, Лори, последвайте ме, за да заемете местата си и да ви закачат микрофоните.

След десет минути Диана се върна в приемната, благодарна на съдбата, че няма пролята кръв. „Страните“ от другия триъгълник седяха като препарирани, вторачени в монитора. Маршал стана и се устреми към подноса със сладкишите.

— Много добре се справихте, мис Рейнолдс.

— Благодаря, д-р Пайк.

— Наричай ме Маршал, моля те.

Той си избра една бисквитка с канела.

— Сложна работа. Макар че реално триъгълникът „е счупен“, след като любовните връзки вече са приключили, все пак емоционално, морално, дори интелектуално, той си остава.

„Така е, по дяволите — каза си тя. — Ако човекът, когото обичам, ме измами, ще бъде целият «изпочупен». Целият.“

— Предполагам, че често се натъкваш на подобни ситуации в практиката си.

— Много често. Реших да се специализирам в тази област, след като самият аз се разведох.

Усмивката му беше сладка и глуповата.

— По очевидни причини.

Погледна към ръцете й, забеляза, че не носи халка, а само пръстен от гранат със старинна златна обковка.

— Както виждам, май не попадаш в списъка на потенциалните ми пациенти?

— Засега не.

Майкъл Пайк беше дяволски привлекателен с чаровната си усмивка, със стройната си елегантна фигура и с високия си ръст. Макар че беше на токчета и стигаше до метър седемдесет и пет, Диана трябваше да вдигне глава, за да улови закачливия интерес, който проблясваше в тъмнокафявите му очи. Но сега най-важното беше да съсредоточи вниманието си върху начумерената тройка зад гърба на Маршал.

— Предаването започва веднага след рекламата.

Диана посочи към монитора.

— Маршал, ще се появиш едва в последните двайсет минути. Но все пак е хубаво да следиш разговора в студиото, за да подготвиш нужните съвети.

— Естествено — съгласи се той. Доставяше му удоволствие да я наблюдава. Тя действаше прецизно и премерено, като навита машинка. — Не се притеснявай, участвал съм три пъти в „Шоуто на Анджела“.

— А, ветеран, значи. Да ти донеса ли нещо?

Той извърна очи към триото и сетне отново погледна Диана.

— Бронирана жилетка.

Тя си изкикоти и стисна ръката му. Да, той наистина щеше да се справи.

— Ще видя какво мога да направя.

Шоуто вървеше много успешно, но въпреки горчивите обвинения, никой не бе дълбоко наранен. Зад кулисите Диана, се възхищаваше от начина, по който Анджела умело подръпваше юздите — позволяваше на гостите да се впуснат в спор, но изкусно се намесваше преди страстите да се развихрят неудържимо. Майсторски манипулираше и публиката. С безпогрешен инстинкт насочваше микрофона към най-подходящия зрител, в най-подходящия момент, а после плавно правеше прехода към поредния си въпрос или коментар.

А що се отнасяше до д-р Пайк, Диана бе убедена, че едва ли биха могли да изберат по-опитен посредник. Той излъчваше невероятно съчетание от интелект и съчувствие.

Когато шоуто свърши, мистър и мисис Форестър се хванаха за ръце. Другата двойка съпрузи не си продумваха и дума, докато двете жени си бъбреха като стари приятелки.

Анджела отново бе направила бум.

— Реши най-после да се върнеш при нас, а, Диана?

Роджър изникна изневиделица до нея и я щипна леко по ръката.

— Знам, момчета, че и ден не можете без мен.

Диана си проправяше път към бюрото през шумната стая на репортерите. Телефоните звъняха, чуваше се тракането на клавишите. Мониторите на стената проблясваха — предаваха програмите на Си Би Си и на още три компании. Във въздуха се носеше миризма на току-що изкипяло кафе.

— Коя е водещата новина? — попита тя Роджър.

— Снощният пожар в „Саут Сайд“.

Диана кимна и седна на бюрото си. За разлика от бюрата на повечето репортери нейното беше винаги безупречно подредено. Подострените моливи стояха в керамична, изрисувана с цветя чаша, а бележникът лежеше до тях. Календарът бе обърнат на днешна дата.

— Умишлен палеж?

— Това е единодушното мнение. Копието от заключението е у мен. Имаме запис с интервюто на шефа на пожарната команда, както и репортаж от мястото на събитието.

Роджър й поднесе кесийка с бонбони.

— И понеже съм добро момче, прибрах и писмата ти.

— Виждам, благодаря.

— Тази сутрин хванах няколко минути от „Шоуто на Анджела“ — каза той замислено, като предъвкваше бонбона в устата си. — Хората не се ли изнервят, когато рано сутрин слушат дискусия за изневярата?

— Ще има за какво да си говорят на обяд.

Тя взе един абаносов нож за отваряне на писма и разряза първия плик.

— Имаш предвид тези прекалено лични емоционални излияния по националната телевизия?

Тя повдигна многозначително вежди.

— Тези излияния по националната телевизия май помогнаха на семейство Форестър.

— А другата двойка се запъти право към съда.

— Понякога и разводът е решение.

— Така ли?

— А ако съпругът ти те измами, какво ще направиш? Ще му простиш ли, или ще трупаш документи за съда?

— Е, ще го изслушам, ще поговорим, ще се опитам да открия причината за постъпката му. А после ще застрелям проклетата похотлива свиня.

Тя му се ухили и добави:

— Ние май доста се разприказвахме.

Сведе поглед към единствения лист, който държеше в ръката си.

— Ей, я погледни това.

Тя вдигна писмото така, че и двамата да могат да четат. В средата на листа с тъмночервено мастило бе написано: „Диана, обичам те“.

— Някой стар таен обожател, а?

Тонът на Роджър беше уж нехаен, но в погледа му се долавяше безпокойство.

— Така изглежда.

Разяждана от любопитство, тя обърна плика.

— Няма адрес на подателя, няма марка.

— Аз само извадих писмата от пощенската ти кутия. — Роджър поклати глава. — Сигурно някой лично го е пуснал.

— Предполагам, че е някаква шега.

Тя прогони неволните студени тръпки и се разсмя.

— Лоша шега.

— Защо не поразпиташ дали не са видели някой да се промъква тайно до твоята кутия?

— Няма значение.

Тя хвърли писмото в кошчето и отвори следващия плик.

— Извинете.

— О, д-р Пайк.

Диана заряза кореспонденцията си и се усмихна на мъжа, застанал зад гърба на Роджър.

— Май не си могъл да намериш изхода?

— Не, не съм се изгубил. Казаха ми, че мога да те открия тук.

— А… Д-р Маршал Пайк… Роджър Кроуел.

— Да, познах ви. — Маршал протегна ръка. — Често ви гледам и двамата по новините.

— Е, тази сутрин и аз ви гледах в „Шоуто на Анджела“.

Роджър мушна кесийката с бонбони в джоба си. Все още си мислеше за писмото. Даде си дума, че при първия удобен случай ще го измъкне от кошчето.

— Трябва да подготвиш оня репортаж, Ди.

— Няма проблеми.

— Радвам се, че се запознахме, д-р Пайк.

— Аз също.

Когато Роджър си тръгна, Маршал се обърна към Диана:

— Исках да ти благодаря, че тази сутрин успя да удържиш положението.

— Това е едно от нещата, с които се справям без грешка.

— Съгласен съм. Винаги съм казвал, че репортажите ти са направени с бистър ум и съчувствие — забележителна комбинация.

— Забележителен комплимент. Благодаря.

Той огледа с любопитство редакцията. Двама от репортерите горещо спореха за бейзболния мач, телефоните пронизително звъняха, един стажант буташе отрупана с папки количка през тесните пътеки между бюрата.

— Интересно място.

— Така е. С удоволствие бих те развела наоколо, но трябва да напиша един репортаж за „Обедни новини“.

— В такъв случай аз имам друго предложение.

Той отново прикова очи в нея с онази сладка непринудена усмивка.

— Диана, надявам се, че след като преминахме заедно през трудностите, така да се каже, ще приемеш поканата ми за вечеря.

— Вечеря?

Диана го изучаваше с погледа на жена, за която мъжът срещу нея престава да бъде просто мъж, а се превръща в евентуална връзка. Беше глупаво да се преструва, че не я привлича.

— Добре, защо не.

— Довечера? Да речем в седем и половина?

Тя се поколеба — рядко действаше импулсивно. Но той беше добър професионалист, възпитан и приятен човек. И най-важното — в критични моменти бе демонстрирал бърз ум и отзивчивост.

— Съгласна.

Взе едно листче от стъклената кутийка и написа адреса си.