Нора Робъртс
Частни скандали (11)

Глава 10

Кабинетът на Лорън Бах се намираше на най-горния етаж на високата сребриста кула, в която се помещаваше базата на „Делакорт“ в Чикаго. Стъклените стени откриваха гледка, която се простираше чак до центъра на града. В ясен ден се виждаха и мъгливите брегове на Мичиган. Лорън обичаше да казва, че стои на пост и пази стотиците центрове, които излъчваха програмите на „Делакорт“, и хилядите домове, които ги гледаха.

Помещенията носеха нещо от самия него. Главният офис представляваше семпла, добре подредена стая, оборудвана за сериозна работа. Тъмнозелените стени и тъмните орехови ламперии бяха приятни за окото — безупречен фон за лъскавите модерни мебели и вградените монитори. Понякога се налагаше да посреща гости в кабинета си. И затова бе нарушил спартанската атмосфера с едно извито тъмночервено кожено канапе, два хромирани стола и голяма маса от опушено стъкло.

Пълният до горе хладилник винаги бе зареден с любимата му кока-кола.

От снимките на стената го гледаше собствената му персона в компанията на различни знаменитости — звезди от телевизионни сериали, които бяха вдигнали рейтинга на синдиката, политици в навечерието на предизборни кампании, важни клечки от телевизионния бизнес. Липсваше само Анджела Пъркинс.

В съседство до кабинета му беше банята, облицована в драматичната комбинация от черни и бели плочки, с вана и сауна. От нея се влизаше в малка стая с легло, с огромен монитор и дрешник. Лорън не се бе отказал от навика си, придобит в първите усилни години на бизнеса — все още работеше до късно, спеше само по няколко часа сън и се преобличаше на работното си място?

Но в неговото светилище, което заемаше част от пространството на офиса, цареше съвсем различна атмосфера. Беше претъпкано с пъстроцветни електронни игри, с електронни пинбол машини, които писукаха и присвяткваха, имаше дори и говорещ автомат за кока-кола.

Всяка сутрин той отделяше по един час, за да се наслаждава на камбанките и свирките. Често предизвикваше някой от телевизионните служители да бие рекордните му постижения. Но засега никой не бе успял.

Лорън Бах бе цар на видеоигрите и любовта му към тях бележеше началото си от детинството му, прекарано в залите за боулинг, собственост на баща му. Не бе проявявал интерес към боулинга, но бе очарован от този бизнес и от блясъка на сребърната топка.

Когато се дипломира, едва навършил двайсет и пет години, той разшири семейния бизнес, като откри зали с електронни игри. И тогава направи първите си стъпки в „краля на видеото“ — телевизията.

Вече трийсет години работата му бе развлечение, така както и развлечението бе работа.

Макар да имаше и произведения на изкуството — скулптура на Зора и колаж на Грис — най-съществената вещ в офиса му си оставаше бюрото. За Бах то бе по-скоро утеха, отколкото работно място. Лорън сам бе измислил дизайна му. Представяше си, че седи в пилотска кабина и контролира човешки съдби.

Семпло и функционално, бюрото нямаше чекмеджета, а само дузина прегради. Плотът му бе голям и извит като подкова. Лорън бе обграден от всички страни с телефони, монитори и клавиатури. Бързо и вещо можеше да извика желаната информация: от рейтинга на коя да е програма на „Делакорт“ — или на някоя конкурентна компания — до курса на долара спрямо йената. Хобито му бе да програмира компютърни игри за някой от филиалите на синдиката.

Петдесет и две годишен, той имаше вид на сдържан изтънчен монах. Беше кльощав, с дълго лице и подчертани скули. Умът му режеше като бръснач.

Както си седеше зад бюрото, Лорън натисна едно копче на дистанционното управление и един от четирите екрана светна. Със замислен благ поглед, той пиеше любимата си кола и изучаваше Диана Рейнолдс.

Дори и Барлоу Джеймс да не му се бе обадил, Лорън пак щеше да прегледа записа — имаше навика да прехвърля, макар и бегло, всичко, което минаваше през бюрото му. Но едва ли така бързо щеше да отдели време да види този запис, ако не беше препоръката.

„Привлекателна е“ — говореше той пред миниатюрния касетофон. Гласът му бе хладен и тих като зимна утрин. „Приятен глас. Изключително присъствие пред камера. Енергична и ентусиазирана. Секси, но не агресивна. Добър контакт със зрителя. Не чете от монитора. Кой ли й пише материала? Трябва да разберем. Режисурата трябва да бъде по-добра, особено що се отнася до осветлението.“

Изгледа цялото петдесетминутно шоу, като понякога превърташе назад лентата или спираше кадъра. През цялото време записваше кратките си коментари на касетофона.

Надигна бутилката, отпи голяма глътка кола и после се усмихна. Беше издигнал Анджела от местна телевизионна звезда в национално явление.

И сега отново би могъл да направи същото.

Спря кадъра с образа на Диана и натисна интеркома.

— Шели, свържи се с Диана Рейнолдс от отдел „Новини“ на Си Би Си в Чикаго. Определи среща. Бих искал да дойде тук час по-скоро.

 

 

Диана бе свикнала да следи за външния си вид. Работата й на репортер изискваше задължителното условие да изглежда добре. Често й се налагаше да пренебрегва някой хубав костюм, който й отиваше, само защото кройката или цветът не бяха подходящи за телевизионния екран.

Но когато се приготвяше за срещата си с Лорън Бах, изпадна в незапомнена истерия. Дори в приемната пред офиса му тя продължаваше да търси недостатъци във външния си вид.

Синият костюм, който бе избрала, бе прекалено строг. Разпуснатата й коса внушаваше прекалено свободомислие. Трябваше да си сложи по-дръзки бижута. Или въобще нищо да не си слага.

Това, че вниманието й бе съсредоточено върху дрехите и прическата, донякъде й помагаше. Нямаше време да се замисли какво означава тази среща за бъдещето й.

„Всичко — каза си тя със свит стомах. — Или нищо.“

— Мистър Бах ви очаква.

Диана кимна едва-едва. Гърлото й се сви и пресъхна. Страхуваше се, че ако проговори, думите ще излязат от гърлото й като грозни хрипове.

Секретарката отвори вратата и Диана влезе в кабинета на Лорън Бах.

Той седеше зад бюрото: слаб мъж с отпуснати рамене и с лице на светец. Диана бе виждала негови снимки и телевизионни клипове и си го бе представяла много по-едър. Това беше глупаво наистина — та нали тя най-добре знаеше колко различен изглежда човек на екрана от този на живо.

— Мис Рейнолдс.

Той стана и протегна ръка.

— Приятно ми е да се запозная с вас.

— Благодаря.

Здрависа се с нея бързо и сърдечно.

— Много съм ви признателна, че отделихте от времето си — каза Диана.

— Времето е моята работа. Искате ли кола?

Той стана и се запъти към големия вграден хладилник.

— Да, благодаря.

— Записът ви е интересен.

Беше с гръб към нея и отваряше бутилките.

— Малко недоизпипан като режисура, но интересен.

Интересен. Какво означаваше това? Със скована усмивка Диана взе бутилката, която Бах й подаде.

— Радвам се, че мислите така. Нямахме много време да го обработим.

— Не сте счели за нужно да отделите повече време?

— Просто нямах възможност да го направя.

— Разбирам.

Лорън седна зад бюрото и отпи голяма глътка кола. Ръцете му бяха бели, с изпъкнали вени, а дългите пръсти непрекъснато шаваха.

— Защо?

Диана последва примера му и надигна бутилката.

— Защото има много други, които искат да заместят „Шоуто на Анджела“, поне по местните канали.

Бах се интересуваше повече от същността и стратегията на предаването.

— И какво точно искате да правите в „Часът на Диана“?

— Да информирам и да забавлявам публиката.

„Прекалено повърхностно — укори се тя. — Внимавай, Ди, откровеността е хубаво нещо, но бъди по-гъвкава.“

— Мистър Бах, още от дете мечтая да работя в телевизията. И тъй като не ставам за актриса, реших да се съсредоточа върху журналистиката. Аз съм добър репортер. Но през последните няколко години разбрах, че новинарските емисии не могат да задоволят амбициите ми. Искам да разговарям с хората. Искам да ги накарам да се отпуснат и да говорят за себе си.

— За да се направи едночасово шоу, е необходимо нещо повече от умението да общуваш с хората.

— Да, трябва да знаеш как работи телевизията и как влияе върху публиката. Как можеш да я превърнеш в мощно оръжие и същевременно в близък приятел. Да накараш събеседника да забрави за светлините на прожекторите и да си мисли, че сме само ние двамата. Тук е най-силното ми място.

Диана се размърда и се наведе леко напред.

— Когато бях в гимназията, през лятото стажувах в местния център в Топека. По-късно, в колежа, четири години отново бях стажантка и в Ню Хейвън. Подготвях новините в Канзас Сити, преди за първи път да се появя в ефир. Така че, аз работя в телевизията вече десет години.

— Знам.

Той беше запознат с всяка подробност от професионалната й биография, но предпочиташе да има лично впечатление от нея, в директен контакт. Оценяваше премия й поглед и спокойния й глас. Припомни си първата си среща с Анджела — всички онези сексуални намеци, маниакалната енергия и всепоглъщащата женственост. Диана Рейнолдс беше съвсем различен тип — не по-малко енергична, не по-малко способна, но просто… различна.

— Кажете ми, освен с модата с какви други теми смятате да се занимавате?

— Бих искала да се съсредоточа върху личните проблеми на обикновения човек, а не върху скандалните истории. Не искам да шокирам зрителя със сензации.

— Никакви червенокоси лесбийки, никакви мъже, влюбени в тях.

Напрежението се беше разредило и тя се усмихна.

— Не, ще оставя тези теми на другите. Идеята ми е да балансирам сериозната информация с развлекателния елемент, като създам интимна атмосфера, като привлека публиката за участия в шоуто. Смятам да обсъдим отношенията деца-родители, сексуалния тормоз на работното място, любовта между жените и мъжете на средна възраст. Проблеми, които засягат средния зрител.

— И вие сте сигурна, че говорите от името на средния зрител?

Тя отново се усмихна. Поне сега можеше да бъде откровена.

— Аз наистина попадам в категорията на средния зрител. Бих гледала някоя от специалните програми на ПБС, ако ме интересува, но съм по-щастлива с компанията на „Бар Наздраве“. Сутрешното си кафе пия с „Чикаго Триоюн“ и Кърк Брукс в „Събуди се“. И ако не трябва да ставам рано, обикновено си лягам с „Вечерното шоу“.

Тя се усмихна и отпи глътка кола.

— И не се срамувам от вкуса си.

Лорън се разсмя и пресуши колата си. Тя почти бе описала неговите навици на телевизионен зрител.

— Казаха ми, че сте работили за Анджела.

— Не точно. Не сме подписвали договор, нито пък съм се водила на работа при нея. По-скоро… й помагах и се учих от нея.

Диана овладя вълнението в гласа си.

— И доста научих.

— Предполагам.

Лорън замълча, после разпери ръце.

— Не е тайна, че „Делакорт“ е притеснен от загубата на „Шоуто на Анджела“. Да бъде проклета Анджела!

Тъмните му като оникс очи се открояваха на байроновски бледото му лице. „Да, същински светец — помисли си Диана, — но не от тези, които биха се оставили да ги разкъсат римските лъвове.“

— Но като се има предвид — добави той — рекордният й рейтинг, тя ще продължи да владее националния ефир. Ние не сме готови да й се противопоставим с друго шоу от същия мащаб.

— Измислете друг тип предаване — предложи Диана и видя, че Лорън вдигна учудено вежди. — Тръгнете срещу Анджела с развлекателни шоу програми. С телевизионни сериали, с популярни и обичани от зрителите предавания. Просто трябва да се съобразявате с демографските фактори.

— Добра идея. Реших да пуснем пробно шоу в няколко от филиалите на Си Би Си.

— Да, няколко са ми напълно достатъчни — хладнокръвно отвърна тя. Сграбчи бутилката с две ръце, за да не я изпусне. „Или ще потъна, или ще изплувам.“ — За да стартирам.

„Може би го правя по-скоро от лични амбиции — размишляваше Лорън, — но какво от това?“ Ако можеше да използва Диана Рейнолдс, за да нанесе удар на Анджела, бе готов да плати цената за това. Ако пък планът се провали, просто ще го отбележи като черна точка в професията си. Но ако успее, ако той накара Диана да работи, удовлетворението ще да струва повече, много повече от евентуалните приходи.

— Имате ли си агент, мис Рейнолдс?

— Не.

— Тогава си намерете.

Тъмните му топли очи проблеснаха решително.

— Бих искал да ви приветствам с „добре дошли“ в „Делакорт“.

 

 

— Разкажи ми пак — настояваше Фран.

— Договор за шест месеца.

Независимо че го казваше за стотен път, думите все още радостно отекваха в ушите на Диана.

— Ще записваме тук, в Си Би Си, по едно шоу на ден, пет дни в седмицата.

Все още зашеметена, макар че бяха минаха две седмици от преговорите, Диана крачеше възбудено из офиса на Анджела. От него бяха останали само пастелните тонове на стените, килима и изгледа към Чикаго.

— По време на пробния период ще мога да използвам този офис, както и още два според условията в договора. Десет филиала ще излъчват шоуто в Средния запад, а на живо ще се излъчва от Чикаго, Дейтън и Индианаполис. Имаме шест месеца, за да се подготвим за премиерата през август.

— Ще успееш.

Диана едва-едва се усмихна, но очите й блестяха.

— Наистина ще успея.

Пое дълбоко дъх, благодарна, че във въздуха не бе останало нищо от любимите аромати на Анджела.

— Агентът ми каза, че парите, които ще ми дадат за подготовка на шоуто, са просто смайващо малко.

— Агент? — учуди се Фран и поклати глава, а обиците й, подобни на хлопатари, се разлюляха. — Ти имаш агент?

Диана се обърна с лице към прозореца и се усмихна на Чикаго. Беше избрала малка, местна фирма, която щеше да се съсредоточи върху всичко, което ще й е необходимо.

— Да, имам — потвърди тя. — Както и синдикат… поне за шест месеца. Надявам се, че имам и продуцент.

— Скъпа моя, знаеш…

— Преди да отговориш, първо ме изслушай.

Диана се обърна към Фран. Зад гърба й високите сгради пронизваха мрачното сиво небе.

— Рискът е голям, Фран, много голям. Ако нищо не излезе, след няколко месеца ще ни изхвърлят. Ти си имаш постоянна работа в „Само за жени“ и освен това чакаш дете. Не ми се иска да рискуваш само заради приятелството ни.

— Добре, няма — съгласи се Фран и сви рамене. Тъй като нямаше къде да седне, се настани на пода, доволна от ластичния колан, който прибираше талията й. — Ще го направя заради собственото си его. Фран Майърс, главен продуцент. Звучи примамливо.

Обгърна с ръце коленете си.

— Кога започваме?

— Вчера — пошегува се Диана. Разсмя се, седна до приятелката си и я прегърна през раменете. — Имаме нужда от персонал. Може би ще успея да прикоткам някои от хората на Анджела, които нямат намерение да се местят или просто са уволнени. Имаме нужда от идеи за сценарий и от екип, който да се заеме с предварителната подготовка. Бюджетът ми е ограничен, затова трябва да караме по-скромно.

Тя втренчи поглед в голите пастелни стени.

— Кълна се, че в следващия договор сумата ще бъде доста по-голяма.

— Първо, имаш нужда от няколко стола, бюро и телефон. Като продуцент, аз ще видя какво мога да изпрося, да заема или да открадна — каза Фран и се изправи на крака. — Но първо, трябва да подам молба за напускане.

Диана я сграбчи за ръката.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Вече обсъдих решението си с Ричард. Ако се провалим, и без това след шест месеца излизам в отпуск по майчинство.

Тя се потупа по корема и се ухили.

— Ще ти се обадя.

Спря се на прага.

— О, още нещо — хайде да боядисаме тези проклети стени.

Щом остана сама, Диана сви колене и подпря главата си на тях. Всичко се случило толкова бързо — срещи, преговори, документация. Тя нямаше нищо против да работи на бързи обороти — това бе нейната същност. Осъществяването на една амбиция й даваше огромен прилив на сила. Но под необузданото вълнение и нервност се криеше едно мъничко ледено зрънце ужас.

О, всичко щеше да си дойде на мястото. Веднъж приспособи ли се към новия ритъм, тя щеше да им покаже на какво е способна. А пък ако се провалеше, щеше просто да отстъпи няколко крачки назад и да започне отначало.

При всички случаи нямаше да съжалява.

— Мис Рейнолдс?

Диана се отърси от мислите си, вдигна глава и видя на прага секретарката на Анджела.

— Каси — възкликна Диана и с горчива усмивка се огледа наоколо. — Напоследък нещата тук се промениха.

— Да-а.

Мимолетна усмивка пробяга по лицето на Каси.

— Тъкмо си прибрах вещите от външния офис. Реших, че трябва да ви уведомя.

— Добре, не се притеснявай. Официално помещенията ще бъдат на мое разположение едва от следващата седмица.

Тя стана и оправи полата си.

— Чух, че си решила да не се местиш в Ню Йорк.

— Семейството ми е тук. А и смятам, че принадлежа на Средния Запад.

— Знам, че не ти е леко, Каси.

Диана я изучаваше с поглед — късата, грижливо накъдрена коса, тъжните очи.

— Имаш ли предвид някаква друга работа?

— Не още. Макар че ми предстоят няколко интервюта. Мис Пъркинс обяви решението си и седмица след това замина. Все още не съм свикнала с тази мисъл.

— Сигурна съм, че не си единствената.

— Няма да ви преча. Само трябва да си прибера саксиите с цветята. Успех в новото ви шоу.

— Благодаря, Каси.

Диана пристъпи напред. Колебаеше се.

— Мога ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— Ти си работила за Анджела четири години, нали?

— През септември щяха да станат четири. Започнах като секретарка веднага щом завърших колежа по бизнес администрация.

— Дори ние долу, в отдел „Новини“, сме чували мърморенията на персонала й. Някои оплаквания, някои клюки. Но не си спомням някога ти да си се оплаквала. И се питам защо?

— Аз работих за нея — лаконично отвърна Каси. — Не клюкарствам за хората, за които работя.

Диана повдигна многозначително вежди, без да сваля очи от Каси.

— Но сега вече не работиш.

— Така е.

Тонът й стана леден.

— Мис Рейнолдс, знам, че вие двете сте… се спречкали преди тя да напусне. И разбирам, че сте враждебно настроена към нея. Предпочитам да не ме въвличате в разговор за мис Пъркинс.

— Какво е това: лоялност или дискретност?

— Може би и двете — студено отвърна Каси.

— Чудесно. Знаеш, че възнамерявам да правя подобно шоу. Може и да не обичаш клюките, но със сигурност си чула какво се говори тук и си разбрала, че договорът ми е краткосрочен. Може и да не прескоча бариерата.

Каси се оживи.

— Имам приятели в редакцията. Колегите ви са заложили три към едно във ваша полза.

— Приятно ми е да го чуя, но предполагам, че и това е въпрос на лоялност. Имам нужда от секретарка, Каси. Искам да работи яко, но и да знае какво значи лоялност и дискретност.

Изражението на Каси се промени — учтивият интерес отстъпи място на изненадата.

— Работа ли ми предлагате?

— Знам, че няма да мога да ти плащам, колкото Анджела, освен ако… не, по дяволите… поне докато закрепим шоуто на крака. Вероятно ще ти се наложи да работиш много и до късно, но мястото е твое, ако го искаш. Надявам се да помислиш върху това предложение.

— Мис Рейнолдс, вие не знаете дали не съм участвала в номера, който тя ви погоди. Дали не съм й помогнала да го нагласи.

— Не, не знам — кротко отвърна Диана. — И не искам да знам. И смятам, че независимо дали ще работим заедно, или не, можеш да ме наричаш Диана. Темпото на работа ще бъде същото, както е било при Анджела, но се надявам да установя по-близки отношения с екипа си.

— Няма защо да мисля. Приемам предложението.

— Чудесно.

Диана протегна ръка.

— Започваме в понеделник сутринта. Дано дотогава да ти намеря бюро. Първата ти задача е да ми направиш списък на всички, които Анджела е уволнила, и да ми посочиш на кои от тях можем да разчитаме.

— Саймън Гримсли ще бъде първият. И Маргарет Уилсън от „Предварителните проучвания“. И Дени Спрайт, помощник-менажер.

— Аз имам номера на Саймън — промърмори Диана и извади бележника си, за да запише другите имена.

— Мога да ви дам и останалите.

Диана се разсмя, когато Каси измъкна една дебела тетрадка и я отвори.

— Ще успеем, Каси. Ще успеем.

 

 

Беше й трудно да повярва, че изоставя работата си в редакция „Новини“. Особено сега, когато се бе свила в апаратната и гледаше видеокасетата със записа.

— Колко? — попита Диана.

Седнал пред монтажния пулт, Джеф Хайът погледна към електронния часовник.

— Една минута, петдесет и пет секунди.

— По дяволите, все още е прекалено дълъг. Трябва да отрежем още десет секунди. Я го пусни пак, Джеф.

Тя се наведе напред във въртящото се кресло, точно като състезател пред старт, и зачака Джеф да превърти касетата отначало. Репортажът за изчезналото момиче, което се връща при родителите си, трябваше да се вмести в определеното време. От професионална гледна точка това бе наложително. Но от друга страна, сърце не й даваше да отреже ни една секунда.

— Ето, тук — посочи Джеф и потупа компетентно монитора с дебелия си пръст. — Когато се разхождат в задния двор. Можеш да го изпуснеш.

— Но това показва вълнението от срещата! Виж как са се хванали за ръце, как родителите са застанали от двете страни на момичето.

— Това не е новина — отряза я Джеф, махна очилата си и се усмихна някак виновно. — Но е хубаво.

— Хубаво е — измърмори тя под носа си.

— И по-нататък има подобен интимен момент — когато ги интервюираш. Тогава и тримата седят на дивана.

— Филмът е добър — промърмори отново Диана.

— Липсва само една дъга, която да се извива над главите им.

Щом чу гласа на Фин, Диана се обърна и се намръщи.

— Не ми е попадала под ръка.

Знаеше, че я раздразни, но въпреки това пристъпи напред, сложи ръце на раменете й и изгледа материала.

— Ефектът е по-силен без разходката в двора, Диана. Интервюто ти се губи, а с него и вълнението, което искаш да внушиш. В крайна сметка, това е новина, а не филм на седмицата.

Наистина беше прав, но от това не й стана по-леко.

— Махни го, Джеф.

Докато операторът превърташе лентата, режеше от нея и маркираше времето, Диана седеше със скръстени ръце. Това беше един от последните й репортажи за новините на Си Би Си. Беше въпрос на собствено удовлетворение и гордост да се представи безупречно.

— Искам да го озвуча наново — каза тя и красноречиво погледна Фин.

— Все едно ме няма — не отстъпваше той.

Когато Джеф се приготви, тя хвърли око на бележките си. С хронометър в ръка, тя кимна и започна да чете.

— Кошмарът на семейство Томсън приключи рано тази сутрин, когато шестнайсетгодишната им дъщеря Рутан, изчезнала преди осем дни, се завърна у дома, в Дейтън.

През следващите няколко минути тя забрави за Фин, докато двамата с Джеф обработваха материала, тя съвсем забрави за Фин. Най-после, доволна, измърмори едно „благодаря“ на монтажиста и стана.

— Добър репортаж — обади се Фин, когато двамата излязоха от апаратната. — Кратък, убедителен и трогателен.

— Трогателен? — Тя го изгледа косо. — Не мислех, че обръщаш внимание на такива неща.

— Зависи. Чух, че следващата седмица се местиш на шестнайсетия етаж.

— Правилно си разбрал.

Диана се отби в стаята на репортерите.

— Тогава поздравления — усмихна се Фин.

— Благодаря… но почакай, докато мине първото шоу.

— Имам чувството, че ще се справиш.

— Странно, и аз имам същото чувство. Но тук — и тя се потупа по главата. — А стомахът ми казва друго.

— Може би си просто гладна. — Той погали с пръст косата й. — Какво ще кажеш да вечеряме заедно?

— Да вечеряме заедно?

— След шест си свободна. Проверих. А аз имам време до осем сутринта. Тогава ще хвана самолета за Кувейт.

— За Кувейт ли? Какво става там?

— Размирици.

Той я дръпна леко за косата.

— Все размирици. Така че какво ще кажеш за една среща, Канзас? Малко спагети, малко червено вино. Малко приказки.

— Напоследък се отказах да ходя на срещи.

— Нима ще позволиш на онзи психолог да отрови живота ти?

— Маршал няма нищо общо — студено отвърна тя. Но знаеше, че лъже и затова побърза да се измъкне. — Виж, аз обичам да ям, а обичам и италианската кухня. Но защо да не го наречем просто вечеря?

— Няма да споря за названието. Ще те взема в седем. Имаш време да се прибереш и да се преоблечеш. Мястото, което съм намислил, е най-обикновено.

 

 

Добре направи, че му повярва. Бе се изкушавала да си облече нещо по-претенциозно, но после реши да си сложи една широка блуза и панталони, подходящи за летните горещини. Изглежда, че удобството бе лайт мотивът на вечерта.

Ресторантчето, което бе избрал, представляваше малко, задимено кафене с мирис на чесън и препечен хляб. По карираните покривки личаха дупки от цигара, по дървените сепарета тук-там имаше отчекнати тресчици, които бяха смърт за тесните панталони.

Малка дебела свещ се подаваше от гърлото на задължителната празна бутилка от вино. Когато седнаха в сепарето, Фин я премести встрани.

— Повярвай ми, тук е много по-приятно, отколкото изглежда.

— Хубаво е.

Мястото действаше наистина успокояващо.

Фин забеляза как Диана все повече се отпуска. Може би тъкмо затова я доведе тук, в кръчма, където нямаше оберкелнер, нито меню в кожена подвързия.

— Имаш ли ламбруско вино? — попита той сервитьорката, облечена с тениска.

— Да.

— Донеси ни една бутилка, Джени, заедно с ордьовър от гъби, риба, сирене и зеленчуци.

— Добре, Фин.

Развеселена, Диана сложи ръце на масата и подпря брадичка в шепите си.

— Често ли идваш тук?

— Един път седмично — когато съм в Чикаго. Лазанята им е почти толкова добра, колкото и моята.

— Ти можеш да готвиш?

— Когато ти писне да ядеш по ресторанти, се научаваш и да готвиш.

Фин изви леко устни, когато се протегна през масата, за да си поиграе с пръстите й.

— Мислех си да ти сготвя нещо тази вечер, но реших, че няма да приемеш.

— Защо?

Тя отдръпна ръцете си.

— Когато готвиш на жена и се представиш добре, значи, че искаш да я съблазниш. А аз много добре знам, че ти предпочиташ да напредваш бавно, предпазливо, стъпка по стъпка.

Наклони глава, когато сервитьорката дойде с бутилката и напълни чашите им.

— Прав ли съм?

— Мисля, че да.

Той се наведе към нея и вдигна чаша.

— И така, да пием за първата стъпка.

— Май не разбирам тоста ти.

Без да сваля тъмните си очи от нея, той се протегна и я погали с палеца си по лицето.

— Напротив, разбираш.

Сърцето й сякаш спря да бие — толкова се притесни. Въздъхна дълбоко.

— Фин, искам да знаеш, че нямам намерение да се обвързвам с никого. Трябва да се съсредоточа върху подготовката на шоуто.

— Ти си с такъв емоционален заряд, че можеш и мен да разпалиш.

Той надигна чашата, без да сваля погледа си от Диана.

— Нека да видим какво ще излезе.

Сервитьорката остави ордьовъра на масата.

— Аз съм готов — усмихна се отново Фин. — А ти?

Смутена, Диана взе менюто, пъхнато в найлон. Странно, не схващаше нищо от написаното.

— Ще взема спагети.

— Нека бъдат две порции.

— Дадено — каза сервитьорката и намигна на Фин. — „Уайт Сокс“ водят с две точки в третото полувреме.

— „Уайт Сокс“? — повдигна учудено вежди Диана, щом сервитьорката се отдалечи. — Да не би да си привърженик на „Уайт Сокс“?

— Да. Интересуваш ли се от бейзбол?

— Играла съм в „Литъл Лийг“ и имам трийсет и девет попадения през най-успешния си сезон.

— Божичко!

Впечатлен и развеселен, той се потупа с палец по гърдите.

— И аз бях в отбора на гимназията.

Диана внимателно бодна една маслинка.

— И харесваш „Уайт Сокс“? Лошо, много лошо.

— Защо?

— Като се има предвид, че сме колеги, ще пренебрегна този факт. Но ако излезем пак заедно, ще си сложа шапката с емблемата на „Кубс“.

— „Кубс“ — изпъшка Фин и затвори очи. — А аз бях почти влюбен в теб, Диана. Мислех те за далеч по-далновидна жена.

— Техният час настъпва.

— Да, сигурно, в следващото десетилетие. Виж какво, когато се върна от Кувейт, ще те заведа на бейзболен мач.

Тя присви очи.

— Къде — на „Комиски“ или на „Ригли“^[1]?

— Ще теглим чоп.

— Дадено — съгласи се Диана и отхапа от чушката, полята със сос, като се наслаждаваше на вкуса й. — Все още ме е яд, че на „Ригли“ играят само звездите.

— Още преди години трябваше да го направят.

— Е, да, но нали си имаше традиция.

— Това са сантименталности — поправи я Фин. — Сравни сантименталните спомени с продажбите на билетите — резултатът винаги е в полза на продажбите.

— Циник.

Изведнъж усмивката й застина.

— Защо да не поканя в шоуто съпруги на бейзболисти? От „Кубс“ и „Сокс“. Бог ми е свидетел, че е достатъчно да споменеш нещо за политика или спорт и целият град скача на крак. Ще поговорим за семейния им живот, какво е да си съпруга на спортист, който със седмици отсъства от къщи. Как понасят загубите, травмите и безбройните почитателки на мъжете си.

— Хей!

Фин щракна с пръсти пред лицето й и тя премигна.

— О, извинявай.

— Няма защо. Полезно е за мен да те наблюдавам, докато мислиш.

„И възбуждащо“ — с изненада установи той. Караше го да се чуди дали… да се надява… че въображението й е също тъй развихрено и в секса.

— А и идеята си я бива.

Постепенно лицето й разцъфна в усмивка и тя цялата грейна.

— Началният удар ще бъде страхотен, нали?

— Да. Виждам, че не си се отказала от спортната терминология.

— Тази история все повече взе да ми харесва.

Като държеше чашата с вино в ръка, тя се отпусна назад.

— Наистина взе да ми харесва. Целият трепет на подготовката е някак си омайващ, очарователен.

— А новините не са, така ли?

— Напротив, но това е нещо повече. Не мога точно да го определя. По-интимно, по-вълнуващо. Просто едно приключение. Така ли се чувстваш и ти, когато пътуваш по света?

— Да, през повечето време. Различни места, различни хора, различни истории. Еднообразието е досадно нещо.

— Ти едва ли можеш да се оплачеш от еднообразие.

— Но се случва. На път се чувствам някак си по-уютно, отпускам се.

Уютно? На бойното поле, в бедствени зони, в най-критичните точки на света? Тя не проумяваше как би могъл човек да се чувства уютно на такива места.

— Затова ли напусна Лондон?

— Донякъде. Когато не се чувствах вече чужденец, реших, че е време да се прибера у дома. Ходила ли си в Лондон?

— Не. Какво представлява този град?

Беше му приятно да й разказва, а тя с удоволствие слушаше. След червеното вино и спагетите дойде ред на капучиното и десерта, но двамата продължаваха да разговарят, докато накрая свещта в бутилката започна да капе, а джубоксът замлъкна. Тъкмо тишината накара Диана да се огледа. Ресторантът беше почти празен.

— Стана късно — с изненада установи тя, когато погледна часовника си. — Самолетът ти е след по-малко от осем часа.

— Ще го хвана, няма страшно.

Фин се измъкна заедно с нея от сепарето.

— Беше прав за храната. Наистина беше великолепна.

Усмивката й се изпари, когато той протегна ръка и я сложи на тила й. Без да откъсва очите си от нейните, пристъпи още по-близо до нея.

Целувката му беше предпазлива, ефирна и възбуждаща. От човек, чийто поглед те пронизва, тя бе очаквала агресивност и необузданост. И може би затова нежната му романтична целувка напълно я обезоръжи. Сложи ръка на рамото му, но вместо да го отблъсне, както бе смятала да направи, пръстите й още по-здраво се вкопчиха в него. Сърцето й направи едно бързо салтомортале и яростно заби в гърдите й.

Щом устните й откликнаха, целувката му стана по-настойчива, но все така внимателна. Бавно събуждаше желание в нея, докато накрая тя плъзна ръка от рамото му и го прегърна през кръста.

Мислите й препускаха, опитваха се да се подредят, но бързо се разпиляваха, прогонени от огъня, удоволствието и недвусмисленото обещание… или заплаха… за нещо повече.

А Фин искаше повече. Много по-отчаяно, отколкото бе предполагал. Не бе очаквал, че тази незначителна на пръв поглед целувка така ще го разтърси. Едва откъсна устните си от нейните. Тя отвори очи и едва доловимата приглушена въздишка, която се изтръгна от гърдите й, го накара да стисне зъби, за да овладее стремглавата безпощадна болка.

Нещо много важно я приковава на място, но в момента Диана не можеше да каже какво точно бе то. Инстинктът я накара да отстъпи крачка назад.

— Защо? — попита тя.

— По очевидни причини. Реших, че ако продължим, не би могла да предвидиш какво ще се случи, когато те заведа у дома.

— А, разбирам.

Едва сега видя, че чантата й бе паднала на пода. Наведе се да я вземе.

— Животът ми не е репортаж, за да предвиждам и планирам всеки детайл.

— Останал съм с други впечатления.

Погали я с пръст по бузата. Беше гореща и зачервена. Копнееше да опита вкуса й.

— Но аз съм доволен. Считай, че си започнала „материала“. Когато се върна, ще го довършим.