Нора Робъртс
Частни скандали (7)

Глава 6

— След трийсет секунди сме в ефир.

— Ще успеем.

Диана зае мястото си до Роджър в студиото. В слушалките й кънтяха истеричните преплитащи се гласове от контролната зала. Няколко крачки встрани режисьорът крещеше последните наставления, като подскачаше нервно от крак на крак. Един от операторите лениво дърпаше от цигарата си и бъбреше със сценичния работник.

— Двайсет секунди. Боже милостиви!

Роджър избърса влажните си длани в коленете си.

— Откъде му хрумна на Бени тая гениална идея да озвучи с музика записа?

— Идеята е моя — каза Диана и дари Роджър с мимолетна извинителна усмивка. — Докато си подготвях материала, случайно ми дойде наум, че можем да пуснем малко музика. Ще освежи репортажа.

В слушалката се чуваха ругатни, които вгорчиха усмивката й. Защо ли винаги се стараеше да постигне съвършенство?

— Честно казано, не очаквах, че веднага ще се вкопчи в предложението ми.

— Последните шибани десет секунди. — Роджър хвърли още един поглед в огледалцето. — Ако се наложи да импровизираме, оставям го на теб, сладурче.

— Хайде, стига, ще се оправим.

Диана стисна решително устни. Ще успее, за бога. Ще направи най-добрия четирийсетсекунден репортаж, излъчван някога в тоя шибан телевизионен център. Когато режисьорът даде знак, нецензурните ругатни в апаратната отстъпиха място на невъздържаните одобрителни възгласи.

— Готово.

Тя погледна самодоволно Роджър и се обърна към камерата.

— Добър ден от студиото на „Обедни новини“. С вас е Роджър Кроуел.

— И Диана Рейнолдс. Миналия петък ви съобщихме, че броят на пътниците от злополучния полет 1129 от Лондон е бил двеста петдесет и двама. Но рано тази сутрин се оказа, че на борда е имало и още един пасажер. Матю Джон Карлайс, син на Алис и Юджийн Карлайс, пасажери в същия самолет, се появи на бял свят днес, в пет и петнайсет сутринта. Макар че се е родил шест седмици преждевременно, Матю е напълно здрав и тежи два килограма и седемстотин грама.

Кадрите от родилния дом вървяха под тихия акомпанимент на „Бейби, бейби“. Диана въздъхна с облекчение и се ухили на монитора. Стана и драго, като си помисли, че идеята бе нейна. Репортажът наистина бе станал страхотен.

— Идеално се получи, нали?

— Не е лошо — съгласи се Роджър и се усмихна, когато на монитора се появи малкото създание. То се гърчеше и ревеше в инкубатора, на одеялцето му бяха забодени чифт хартиени самолетни крила. — Почти си струваше язвата.

— Семейство Карлайс кръстиха сина си на пилота Матю Къркланд, който въпреки повредата благополучно успя да приземи полет 1129 на летище „О’Хеър“. Мистър Карлайс съобщи, че нито той, нито съпругата му възнамеряват да се приберат в Лондон в края на месеца. Малкият Матю се въздържа от коментар.

— А сега… — продължи Роджър останалите новини.

Диана забоде поглед в бележките си. Щом вдигна очи, веднага съзря Фин в другия край на студиото. Той се люлееше небрежно на пръсти, пъхнал ръце в джобовете. Кимна й окуражително.

Какво, по дяволите, правеше той тук? Гледаше ли, преценяваше ли? Бяха му дали една седмица отпуск. Защо не бе на плажа или пък на планина? Дори когато се обърна към камерата, тя усещаше погледа му — сдържан и прям.

Щом тръгна последната реклама преди рубриката „Коментарът на Диана“, нервите й вече бяха изопнати до крайност.

Стана от креслото, слезе по единственото стъпало и закрачи през кабелите.

— По-добра си от всякога.

— Нима?

Дръпна нервно сакото си.

— Е, с такъв комплимент мога да си умра щастлива.

— Просто изразявам скромното си мнение.

В очите му трепнаха любопитни искрици. Хвана я за ръката, за да я задържи за малко.

— Една мисъл непрестанно ме човърка. Още ли съм в черния списък, задето се намъкнах в репортажа ти?

— Не си в никакъв списък. Не обичам да ме гледат.

Пресилена усмивка се появи на устните му.

— Значи си избрала погрешен бизнес, мое малко канзаско момиче.

Пусна я да си върви. Подтикван от странен импулс, той се стовари върху един от сгъваемите столове в студиото. Не бе възнамерявал да остане и си даваше сметка, че го стори, за да я подразни. Днес, както и предната вечер, бе дошъл тук, защото обичаше студиото в Чикаго.

Засега най-важното нещо в живота му бе кариерата. И това му харесваше. Наблюдаваше Диана, която със сладко чуруликане отпускаше нервите на госта си, и се питаше дали щеше да е доволна, или раздразнена, ако знаеше, че той не се бе сетил за нея през уикенда. Годините, прекарани в телевизионния бизнес, го бяха научили да не смесва различните сфери от живота си. Не позволяваше на жените да пречат на работата или на амбициите му.

Месеците в Лондон бяха спомогнали за тази репутация и за спазването на тези правила. Но се радваше, че отново си е у дома.

Мислите му се върнаха към Диана, когато дочу смеха й — приятен, загадъчен. Нежен секс. Подхождаше на външността й. А и тези очи! В тях бликаше топлина и жив интерес, когато гостенката в студиото възхваляваше самостоятелната си изложба, която щеше да се открие тази вечер.

Но Фин пет пари не даваше за изкуството. Интересуваше го Диана и само Диана. Забеляза как тя леко се приведе напред, за да придаде по-интимен тон на интервюто. Не поглеждаше към изписаните листи пред себе си и не си водеше бележки за поредния въпрос.

Дори когато интервюто свърши, тя продължаваше да обгражда с внимание гостенката. Художничката излезе от студиото с отлично самочувствие. Диана зае мястото си до Роджър за заключителните акорди на новинарската емисия.

— Добра е, нали?

Фин се обърна. На прага стоеше Саймън Гримсли. Той беше слаб мъж, с кльощави рамене и дълго, изпито лице, което неизменно излъчваше тревога и съмнение. Дори когато се усмихваше, както сега, погледът му внушаваше някаква неизбежна обреченост Фин забеляза, че косата му бе оредяла, макар Саймън да наближаваше едва трийсет. Както винаги беше облечен в тъмен костюм, възелът на вратовръзката му беше изряден. Но въпреки това дрехите му стояха като на закачалка.

— Как си, Саймън?

— Не питай.

Саймън завъртя тъжните си черни очи.

— Днес Анджела е в едно от отвратителните си настроения. Да не си на пътя й.

— Това не е някакво сензационно откритие, Саймън.

— На мен ли го казваш?!

Снижи глас, когато червеното око на камерата премигна.

— Замери ме с преспапието — прошепна той. — Направо онемях. Добре, че няма оръжие.

— Може би трябва да започне работа в „Кубс“^[1].

Саймън се изхили и после виновно добави:

— Доста й е напечено.

— Така е.

— Не е лесно да си номер едно.

Саймън въздъхна с облекчение, когато лампичката на знака „ефир“ изгасна. Предаванията на живо винаги го измъчваха.

— Диана!

Махна й с ръка и се втурна към нея, препъвайки се в намотаните кабели.

— Чудесно шоу. Наистина чудесно.

— Благодаря — каза Диана. Погледна към Фин и после пак извърна очи към Саймън. — Как мина записът тази сутрин?

— Мина.

Саймън направи гримаса.

— Анджела ме помоли да ти предам тази бележка — каза той и й подаде един бледорозов плик. — Важно е.

— Добре.

Искаше й се да мушне бележката в джоба си, но се овладя.

— Не се притеснявай, ще й се обадя.

— Е, май трябва да се качвам. Ако имаш възможност, ела на записа днес следобед.

— Добре.

Фин проследи с поглед Саймън, докато вратата хлопна зад гърба му.

— Все се питам как толкова нервен и потиснат човек се справя с гостите на „Шоуто на Анджела“.

— Много е организиран. Няма по-добър от Саймън в предварителната подготовка на предаването.

— Това не беше критика, а коментар — оправда се Фин и закрачи до нея, щом излязоха от студиото.

— Май днес имаш слабост към коментарите.

По навик Диана се отби в гримьорната, за да оправи грима си.

— Значи имам право на още един. Интервюто ти с онази художничка… Майра ли се казваше… беше страхотно.

Противно на волята си Диана се почувства поласкана.

— Благодаря. Темата беше интересна.

— Можеше да прозвучи и скучно. Но ти успя да овладееш излиянията й за техниката и символизма. Успя да наложиш непринуден и приятелски тон на разговора.

— Наистина предпочитам такъв тон.

Погледите им се срещнаха в огледалото и сякаш изведнъж лумнаха.

— Оставям Горбачов и Хюсеин на теб — каза му тя.

— Оценявам жеста ти — отговори Фин и поклати глава. Тя слагаше нов слой червило на устните си. — Много си докачлива. Исках само да ти направя комплимент.

Май Фин беше прав. Наистина беше много обидчива.

— Знаеш ли какво, Фин?

Диана приглади назад косата си и се обърна.

— Струва ми се, че стаята е заредена с прекалено много енергия. Отрицателна енергия.

Да, той бе усетил високото напрежение още когато я целуна в онзи дъждовен ден на летището.

— И как ти действа тази отрицателна енергия?

— Всеки миг ще избухна. — Тя се усмихна в отговор на закачливите искрици в очите му.

— Предполагам, затова имам чувството, че непрекъснато ми се пречкаш.

— Май трябва да се отдръпна, за да ти направя място.

— И защо не го сториш?

Тя взе розовия плик, който бе оставила на тоалетката, но преди да го отвори, Фин сграбчи ръката й.

— Един въпрос: как съчетаваш работата си на репортер за Си Би Си с ангажиментите си при Анджела?

— Аз не работя за Анджела. Аз съм си новинар.

С бързи и ловки движения тя разреса косата си и после я върза.

— Понякога върша услуги на Анджела. Но тя не ми плаща.

— Две дружки, които взаимно си помагат?

Тя не обърна внимание на иронията в гласа му.

— Не бих казала, че сме толкова близки. Отношенията ни са приятелски, а тя е много мила с мен. В отдел „Новини“ нямат нищо против личните ми контакти с Анджела, нито пък предявяват претенции към времето, което й отделям.

— Но от редакция „Развлекателни програми“ биха оказали натиск, ако се появи фал в най-гледаното шоу. — Той се залюля на пети, без да сваля изучаващия си поглед от нея.

— Питам се защо ли Анджела поема такъв риск, като те използва.

Кръвта й гневно закипя.

— Не ме използва. Аз се уча от нея. А обучението е нещо полезно за мен.

— И какво точно учиш от нея?

„Как да бъда най-добрата“ — каза си тя, но предпазливо запази мислите за себе си.

— Тя има невероятен талант за интервюта.

— Така е, но и ти не си по-малко талантлива.

Фин замълча за миг и добави:

— Поне що се отнася до новинарските емисии.

Тя почти изръмжа, което го накара да се усмихне от задоволство.

— Харесва ми това, което върша, а дори и да не е така, теб въобще не те засяга.

— Много точно казано.

Можеше да смени темата, но прекалено добре знаеше на какво е способна Анджела, когато сграбчи поредната жертва в хищните си лапи. Диана щеше да бъде направо унищожена. Освен ако той не бъркаше в преценката си.

— Би ли изслушала едно приятелско предупреждение за Анджела?

— Не. Сама определям мнението си за хората.

— Това е твое право. Но се питам — продължаваше той, като се опитваше да улови погледа й — дали си наистина толкова издържлива, колкото си мислиш?

— Мога да стана и още по-издържлива.

— Ще ти бъде от полза.

Пусна ръката й и излезе от гримьорната.

Диана въздъхна дълбоко с облекчение. Защо дори пет минути, прекарани с Фин, я караха да се чувства като финиширал маратонец — изтощена и същевременно освежена. Прогони Фин от мислите си и разкъса плика с бележката на Анджела. Почеркът беше заоблен и с прекалено много завъртулки.

„Диана, скъпа, искам да обсъдя нещо жизненоважно с теб. Програмата ми за днес е влудяваща, но ще се измъкна към четири. Ще се срещнем на чай във фоайето на «Риц». Спешно е, повярвай ми.

Твоя Анджела“

Анджела мразеше да чака. Към четири и петнайсет тя си поръча втори коктейл с шампанско и вече едва сдържаше гнева си. Канеше се да предостави такъв шанс на Диана, какъвто се случва само веднъж в живота, а вместо благодарност я посрещаха с грубо пренебрежение. Вбесена, тя скастри за нещо сервитьорката, която й донесе питието, и намръщено огледа луксозното фоайе.

Зад нея фонтанът мелодично припяваше. Тези звуци и глътката пенливо шампанско донякъде я успокоиха. Все едно, че не пиеше алкохол, а вкусваше направо от успеха.

Пътят от Арканзас до позлатеното пищно фоайе на „Риц“ бе тежък и дълъг. Но сега възнамеряваше да отиде още по-далеч.

Като се сети за плановете си, чертите на начумереното й лице се смекчиха. Усмивката й окуражи една възрастна дама със синкавобели коси, която се приближи до масата й, за да вземе автограф. Анджела мигом се превъплъти в самото великодушие и дружелюбност. Когато в четири и двайсет влетя във фоайето, Диана видя Анджела да бъбри приятелски със своята почитателка.

— Извинявай. Съжалявам, че закъснях.

— Не се притеснявай. — Анджела се усмихна. — Много се радвам, че се запознахме, мисис Хопкинс. Щастлива съм, че ви харесва моето шоу.

— Не го пропускам. А вие сте още по-привлекателна на живо.

— Не е ли забавно? — изчурулика Анджела, когато двете с Диана останаха сами. — Тя гледа шоуто всяка сутрин. И сега ще се похвали в бридж клуба, че се е запознала с мен. Ще ти поръчам нещо за пиене.

— Само чай. С кола съм.

— Хайде, стига.

Анджела улови погледа на сервитьорката, потупа чашата и вдигна два пръста.

— Отказвам да празнувам с нещо толкова безлично като чай.

— В такъв случай съм любопитна да узная какво празнуваме.

Диана съблече сакото си. Прецени, че едно питие е напълно достатъчно за трийсетте минути, които си бе определила за тази среща.

— Няма да ти кажа, преди да ти донесат шампанското.

Анджела се усмихна хитро и отпи глътка от своето.

— Наистина трябва да ти благодаря за невероятната помощ онази вечер. Приемът беше великолепен.

— Не съм направила кой знае какво.

— Лесно ти е да го кажеш. Само ти си способна да се справиш с всяка една подробност. Аз просто изпадам в паника.

Анджела остави чашата си и запали цигара.

— Какво мислиш за Фин?

— Бих казала, че е един от най-добрите репортери на Си Би Си и въобще на всяка телевизионна компания. Излъчва някаква сила, енергия. Стига до самата същност на проблема, но оставя малка загадъчна нишка, която заинтригува зрителя.

— Не, не те питам какъв е като професионалист — Анджела изпусна нетърпелива струйка цигарен дим, — а като мъж.

— Не го познавам толкова отблизо.

— Какви са ти впечатленията?

Резкият тон на Анджела събуди бдителността на Диана.

— Ти си репортер, нали? Учили са те да бъдеш наблюдателна. Е, добре, какви са ти наблюденията?

„Внимавай, блатист терен“ — мислено се предупреди Диана. Телевизионният център гъмжеше от слухове за неотдавнашната връзка между двете звезди и от предположения за развитието на отношенията им.

— Честно? Той е доста привлекателен, чаровен и може би пак трябва да кажа, че излъчва сила и енергия. Харесва се и на шефовете, и на персонала.

— И особено на жените.

Анджела взе да потропва с крак — признак на раздразнение. „Баща ми също бе чаровен, нали? И привлекателен, и силен… особено когато печелеше.“ Но нима не я бе изоставил, нея и нейната лигава, алкохолизирана майка, заради друга жена и заради прелъстителния зов на покера. Но от онзи злочест ден тя бе научила много, твърде много за възмездието.

— Да, той може да бъде очарователен. И много коварен. Умее да използва другите, за да постигне целта си.

Тя дръпна от цигарата и леко се усмихна сред мъглата от дим.

— На приема ви видях двамата на терасата и реших, че имаш нужда от едно приятелско предупреждение.

Диана вдигна учудено вежди. Питаше се как ли би се почувствала Анджела, ако разбереше, че само преди няколко часа Фин бе използвал същата фраза.

— Не си прави труда.

— Вярно, че сега имаш връзка с Маршал, но Фин може да бъде доста настоятелен.

Тя изтръска цигарата и се приведе напред, за да е по-близо до Диана.

— Знам, колко бързо се разпространяват слуховете и затова няма смисъл да се преструваш, че не знаеш за отношенията ми с Фин, преди той да замине за Лондон. Опасявам се, че след като го разкарах, той може да се опита да спаси своето его и да ме уязви, като разиграе някой фарс с човек, на когото държа. Не ми се ще да страдаш.

— Не може да ме нарани.

Диана се чувстваше неловко. Облегна се назад и добави:

— Анджела, трябва да тръгвам, нямам време. Ако това е всичко, което искаш да ми кажеш…

— Не, не. Просто кратка интерлюдия. А ето, че стигнахме и до главната тема.

Лицето й грейна в усмивка, когато им донесоха коктейлите.

— Време е за тоста.

Вдигна чаша и изчака Диана да вдигне своята.

— Да пием за Ню Йорк.

Чашите издрънчаха весело.

— Ню Йорк?

— Цял живот работих усилено, за да го постигна.

След една припряна глътка, Анджела остави чашата. Въздухът около нея трептеше от вълнение. Дори шампанското не можеше да предизвика такава възбуда.

— Мечтата ми стана реалност. Това, което ще ти кажа, е строго секретно. Ясно?

— Разбира се.

— Получих предложение от „Стармедиа“, Диана, невероятно предложение.

Гласът й преливаше като пенливо вино.

— Ще напусна Чикаго и Си Би Си през август, когато ми свършва договорът. Ще водя шоуто в Ню Йорк, както и още четири специални предавания в най-гледаното време.

Сините й очи блестяха като стъкло, пръстите й се плъзгаха нагоре-надолу по чашата като неспокойни птици, които търсеха къде да кацнат.

— Това е чудесно. Но си мислех, че вече си се съгласила да подновиш договора си със Си Би Си и „Делакорт“.

— Само устно — потвърди Анджела и сви нехайно рамене. — „Стармедиа“ е далеч по-привлекателен синдикат. „Делакорт“ смята, че съм им вързана в кърпа. Но аз ще отида там, където най-много ме ценят… и където най-много ще ме възнаградят. Ще направя своя собствена компания. И няма да пускаме само „Шоуто на Анджела“, а ще подготвим излъчването на специални програми, телевизионни сериали и документални филми. Ще имам достъп до най-добрите в бизнеса.

Тя направи красноречива пауза, досущ като водещ на шоу.

— Затова искам да дойдеш при мен като главен продуцент.

— Аз?

Диана поклати глава, сякаш за да прогони обърканите си мисли.

— Аз не съм продуцент. А Лу…

— Лу! — Анджела отхвърли дългогодишния си колега само с едно тръсване на глава. — Искам някой по-млад, със свежи идеи и богато въображение. Не, когато предприема тази крачка, няма да взема Лу. Мястото е твое, Диана. И ти просто трябва да го заемеш.

Диана отпи една дълга, бавна глътка шампанско. По предварителните проучвания беше очаквала предложение за главен сътрудник и тъй като амбицията я теглеше на друго място, се бе приготвила да откаже. Но това, това беше като гръм от ясно небе. И дяволски изкусително.

— Поласкана съм — започна тя. „По-скоро слисана“ — мислено се поправи тя. — Не знам какво да кажа.

— Нека ти помогна. Кажи „да“.

Диана се разсмя, облегна се назад и се вгледа внимателно в жената срещу себе си. Енергична, импулсивна и… даа, безмилостна. Като цяло, добри качества. А също така талант, ум и онези изопнати нерви, които всички бяха забелязали, макар Анджела да не го подозираше. Тъкмо тази комбинация я бе изтласкала и задържала на върха.

„Най-доброто място в най-доброто телевизионно шоу“ — прецени наум шансовете си Диана.

— Бих искала веднага да грабна предложението ти, Анджела, но все пак имам нужда от време да го обмисля.

— Какво ще му мислиш толкова?

Шампанското съскаше и се пенеше в главата на Анджела. Тя размаха ръка през масата и Диана в последния миг хвана чашата, преди тя да падне и да се счупи.

— В телевизионния бизнес такива предложения не се правят всеки ден, Диана. Вземай винаги, когато можеш. Имаш ли представа за каква сума говоря? А къде оставяш престижа? Властта?

— Мисля, че се досещам.

— Като начало, четвърт милион на година. И всички останали привилегии.

Диана зяпна, но се усети и затвори уста.

— Не, очевидно, не можах да отгатна — бавно продума тя.

— Разполагаш със собствен офис, персонал, кола и шофьор. Предоставят ти се възможности да пътуваш, да общуваш с каймака на обществото.

— Защо избра мен?

Доволна, Анджела се отпусна назад.

— Защото ти имам доверие. Защото мога да разчитам на теб и защото виждам себе си, когато се вгледам в теб.

Бързи студени тръпки сковаха Диана.

— Това е огромна крачка.

— Малките са загуба на време.

— Може и така да е, но все пак ми трябва време, за да помисля. Не съм сигурна, че съм достатъчно подготвена.

— Но аз знам, че си.

Анджела отново стана нервна.

— Защо са тези съмнения?

— Анджела, една от причините, заради които си мисля, че ми предлагаш тази работа, е, че защото съм човек, който оглежда всички страни, защото разсъждавам задълбочено и съм дяволски организирана. Ако сега не обмисля на спокойствие решението си, все едно че никога не съм притежавала тези качества.

Анджела кимна и запали още една цигара.

— Права си. Не бива да те притискам, но ми се иска да дойдеш с мен. Колко време ще ти е нужно?

— Няколко дни. Ще те уведомя за решението си в края на седмицата. Става ли?

— Добре.

Тя щракна запалката и се загледа за миг в пламъка.

— Ще ти кажа само още едно нещо. Мястото ти не е в студиото на местните новинарски емисии. Ти си създадена за много по-големи неща, Диана. Забелязах го още от самото начало.

— Дано си права — каза Диана и въздъхна дълбоко. — Дано.

 

 

Малката галерия на „Мичиган Авеню“ беше претъпкана с хора. Залата, с размерите на скромен гараж в някое предградие, бе ярко осветена. По стените бяха окачени дръзки, твърде авангардни картини. Още щом прекрачи прага, Диана се зарадва, че се бе поддала на импулса си да посети изложбата. Не само че успя да се откъсне от мислите по зашеметяващото предложение на Анджела, но и можеше да провери на място резултата от своето интервю.

Из въздуха се носеха звуци и миризми. Евтино шампанско, гръмки гласове и цветове. Сивите и черни тонове на тълпата ярко контрастираха с искрящата жизнерадост на картините. Диана съжали, че не бе докарала операторите да направят кратък репортаж.

— Страхотно събитие, няма що — прошепна Маршал в ухото й.

Диана се обърна към него с усмивка.

— Няма да се бавим. Знам, че не си падаш по тоя стил.

Той хвърли поглед към лудешките тонове, размазани безразборно по платната.

— Така е.

— Дива работа — провикна се Фран, която си проправяше път през тълпата. Съпругът й Ричард стискаше здраво ръката й. — Интервюто ти днес следобед е оказало въздействие.

— Не съм и допускала, че ще стане така.

— Е, не е кой знае каква беда.

Като наклони глава, Фран започна да души във въздуха.

— Мирише ми на ядене.

— Вече може да подуши мириса на хотдог през три преки.

Ричард се извърна, за да прегърне Фран. Имаше приятно момчешко лице с приветлива усмивка. Светлорусата му коса бе подстригана в консервативна прическа, но малката дупчица на лявото му ухо издаваше, че някога там са висели най-различни обици.

— Бременността изостря сетивата — заяви поучително Фран. — А моите ми подсказват, че в три часа ще сервират сандвичи. Ще се видим по-късно.

Тя повлече Ричард след себе си.

— Гладен ли си? — попита Диана, но някой я блъсна отзад и тя потъна за миг в покровителствената прегръдка на Маршал.

— Не съвсем.

Като се възползва от преимуществата на високия си ръст, той се огледа и я измъкна от тълпата.

— Стоически понасяш тази блъсканица.

— Защо? Дори ми е интересно.

Тя се разсмя и го целуна.

— Вярно, жертвата е голяма. Дойдох само за да поздравя Майра. — Диана хвърли поглед наоколо. — Ако въобще мога да я открия.

— Не се притеснявай, имаме време. Ще ида да взема няколко сандвича.

— Благодаря.

Диана си пробиваше път сред тълпата. Чувстваше се приятно замаяна от допира на телата, от жуженето на възбудените гласове и откъслечните фрази на недочутите разговори. Вече беше обиколила част от изложбената зала, когато една смела картина я прикова на място. Вълнообразните линии и дръзките ярки петна се открояваха на среднощния тъмносин фон и превръщаха платното в експлозия от емоции и енергия. Очарована, Диана се приближи към картината. На етикета под елегантната абаносова рамка пишеше „Пробуждане“.

„Завладяващо — възкликна тя наум, — наистина завладяващо!“

Тоновете бяха ярки, жизнени и сякаш всеки миг щяха да изскочат от платното, за да избягат от нощта. Докато се възхищаваше, Диана полека-лека усети как удоволствието се превръща в желание, желанието — в твърдо решение. Може би ако посвие бюджета си…

— Харесва ли ти?

Трепна при познатия глас. Но не си направи труда да се обърне с лице към Фин.

— Да, много. Ходиш ли често на изложби?

— Понякога.

Беше му забавно да я наблюдава. Всяка мисъл се отразяваше в очите й.

— Всъщност днешният ти коментар ме накара да се отбия тук.

— Нима?

Обърна се и впери поглед в него. Беше облечен както го бе видяла на летището — скъпото кожено яке бе разкопчано, джинсите — изтъркани, а обувките — поизносени.

— Да, и съм ти много задължен.

— Защо?

— Заради това — кимна той към картината. — Току-що я купих.

— Ти…

Тя извърна очи към картината и после пак се вторачи в него. Стисна зъби.

— Разбирам.

— Грабна ме от пръв поглед.

Сложи ръка на рамото й и се обърна с лице към картината. Знаеше, че ако не бе отместил поглед от Диана, сигурно щеше да се изхили. Всичко беше в очите й — разочарованието, желанието, раздразнението.

— А и цената беше задоволителна. Струва ми се, скоро ще разберат, че не е била достатъчно висока.

Картината беше нейна, по дяволите. Вече дори й бе намерила място — над бюрото във всекидневната. Не можеше да повярва, че той я е отмъкнал под носа й.

— И защо избра точно тази?

— Защото ми подхожда емоционално.

Фин стисна леко рамото й, за да я обърне към себе си.

— Разбрах го, още щом я видях. А когато намеря нещо, което искам…

Той я погали нежно с пръст по врата, без да сваля поглед от нея.

— Правя всичко възможно, за да го имам.

Пулсът й подскачаше като на зайче. Това я изненадваше, плашеше я. Стояха един срещу друг, очите им, устните им бяха на едно ниво. Бяха прекалено близко, толкова близко, че тя виждаше собственото си отражение в замечтаните сини очи.

— Понякога това, което искаме, е недостижимо.

— Понякога.

Той се усмихна и Диана забрави за тълпата, за жадуваната картина. Едно тихо вътрешно гласче я караше да отстъпи назад.

— Добрият репортер знае кога да притиска и кога да прояви търпение, нали?

— Така е.

В главата й препускаха объркани мисли. Усещаше особеното въздействие на очите му, начина, по който я гледаше — сякаш нямаше нищо и никой наоколо. Беше сигурна, че и земята да се продъни, той пак щеше да я гледа така.

— Искаш да бъда търпелив, така ли, Диана?

Пръстите му се плъзнаха бавно по брадичката й.

— Аз…

Въздухът не й стигаше. Само един миг, един опасен миг, тя усети притегателната сила на тялото му.

— О, виждам, че вече си намерила свежо подкрепление — намеси се Маршал, който се промъкваше към тях. Диана забеляза едва доловимото иронично изражение на лицето на Фин.

— Да, Маршал.

Гласът й бе леко възбуден. Като се опитваше да му придаде спокоен тон, тя сграбчи ръката му, сякаш беше скала в бушуващо море.

— Натъкнах се на Фин. Мисля, че не съм ви запознавала. Д-р Маршал Пайк. Фин Райли.

— Гледал съм ви по телевизията — каза Маршал и протегна ръка. — Добре дошли в Чикаго.

— Благодаря. А вие сте психолог, нали?

— Да. Специализирам в областта на семейните отношения.

— Интересен проблем. Статистиката сочи края на традиционното семейство и въпреки това, ако погледнем рекламите и развлекателните програми, общата тенденция е връщане назад към старите ценности.

Диана търсеше саркастични нотки в думите му, но Фин с неподправен интерес въвлече Маршал в дискусия за историята на американското семейство. „В него говори репортерът — помисли си тя — и това му дава възможност да приказва с всеки, по всяко време и на всяка тема.“ Но в момента му бе благодарна за това.

Чувстваше се спокойна, хванала Маршал под ръка. Радваше я мисълта, че ако реши, може да стане част от него. Горещо предпочиташе нежната романтичност на Маршал пред директните атаки на Фин. Ако трябваше да сравнява двамата мъже, което бе сигурна, че няма да има нужда да прави, би дала най-високата оценка на Маршал за неговата деликатност, уважение към другите и стабилност на характера. Усмихна му се, макар че драматичната страстна картина привличаше неудържимо погледа й.

Когато Фран и Ричард отново се появиха, Диана ги представи на Фин. Побъбриха си няколко минути и се сбогуваха. Диана се преструваше, че не забелязва погледа на Фин, докато си пробиваха път към изхода.

— О, сърце, спри лудешкия си ритъм — прошепна Фран в ухото на Диана. — На живо е много по-секси, отколкото по телевизията.

— Така ли мислиш?

— Скъпа, ако не бях омъжена и бременна, нямаше само да размишлявам.

Фран хвърли поглед през рамо.

— Ох, ох!

Диана се разсмя и сръга леко приятелката си.

— Дръж се прилично, Майърс.

— Мечтите са безопасни, Ди, запомни го. И ако той ме гледаше така, както гледа теб, щях да падна в краката му, разтърсвана от хормонален шок.

Диана прогони странното гъделичкане в стомаха си с глътка свеж пролетен въздух.

— Не се размеквам толкова лесно.

 

 

„И това е част от проблема ми“ — помисли си няколко минути по-късно тя. Когато Маршал спря колата до бордюра на тротоара пред блока й, Диана беше сигурна, че той ще иска да я изпрати догоре. А изпрати ли я щеше да очаква поканата й. И после…

Не, тя не беше готова за това „после…“ Несъмнено вината бе нейна. Най-лесното бе да оправдава колебанието си с неудачите в интимните си отношения от миналото. Макар това да беше самата истина. Но не й се искаше да признае, че известна доза от колебанието се дължеше и на Фин.

— Няма нужда да ме изпращаш.

Той вдигна ръка, за да я погали по косата.

— Все още е рано.

— Знам. Но трябва да ставам рано сутринта. Благодаря ти, че дойде с мен на изложбата.

— Беше ми приятно. Повече, отколкото очаквах.

— Радвам се.

Тя се усмихна и леко допря устните си до неговите. Когато целувката му стана по-настоятелна, тя се предаде. Усещаше топлината, едва сдържаната страст. Тиха доволна въздишка се изтръгна от нея, когато той още по-жадно започна да я целува. Сърцата им забиха в лудешки ритъм.

— Диана — простена Маршал и бавно и нежно обсипа с целувки лицето й. — Желая те.

— Знам.

Тя докосна отново устните му. „Сигурна съм в това“ — зашеметена си мислеше тя.

— Трябва ми време, Маршал. Съжалявам.

— Знаеш какво изпитвам към теб.

Той обгърна с ръце лицето й и жадно го поглъщаше.

— Но те разбирам — имаш право. Защо да не заминем за няколко дни?

— Да заминем?

— Да се махнем от Чикаго. Можем да си вземем отпуск.

Погали я и я целуна в ъгълчето на устните.

— Да отидем някъде, където ти искаш.

Целуна я в другото ъгълче:

— Само двамата. Ще разберем какво значи да сме заедно, далеч от работата, от напрежението.

— Добра идея — каза Диана и притвори очи. — Ще трябва да я обмисля.

— Добре.

Тъмните му очи триумфално проблеснаха.

— Виж си ангажиментите и остави всичко друго на мен.