Нора Робъртс
Частни скандали (21)

Глава 20

Дан Гарднър не се ожени за Анджела заради парите й. Не съвсем. Някои хора бяха достатъчно цинични, за да си го помислят… и дори да го кажат. През първите седмици от съвместния им живот жълтата преса доста спекулираше с тази тема, не пропускаше да намекне и за разликата във възрастта им, която бе почти десет години. Твърд привърженик на публичността, Дан сам бе уредил публикуването на тези статии.

Но той си имаше други причини, заради които се бе оженил за нея. Възхищаваше се от ума и амбицията й. Беше разбрал недостатъците й и най-важното — знаеше как да се възползва от тях. Понеже бе доловил страховете и съмненията й, той бе настоял да подпишат предбрачно споразумение. Разводът не би му донесъл изгода. Нямаше намерение да се развежда… освен ако можеше да извлече полза от това. Познаваше слабостта й към романтиката и болезнената потребност да бъде обичана. По собствена инициатива уреждаше интимни вечери на свещи и почивки в тихи провинциални кътчета. Ако тя имаше нужда от вниманието на други хора, той се стараеше да й го осигури. И тъй като Анджела бе обсебена от спадащия си рейтинг, той дърпаше конците на продуцентската компания „Анджела Пъркинс“ и значително увеличаваше печалбите.

Може да не се е оженил заради парите й, но смяташе да ги използва.

— Виж това!

Анджела хвърли ядно един брой от „ТВ Гайд“. Той падна на земята с корицата надолу, където бе поместена снимката на Диана.

— Само виж! „Новата принцеса на дневното шоу“. Как ли пък не!

Коприненият й халат се развяваше като знаме, докато тя крачеше нервно по снежнобелия килим в луксозния апартамент.

— „Сърдечна, непринудена, сексапилна и умна“. Те непрекъснато я ласкаят, Дан. По дяволите, отделили са й корица и статия от цели две страници.

— Не се разстройвай.

Тъй като тази вечер нямаше да излизат, Дан й наля чаша шампанско. По-лесно се справяше с нея, когато бе пияна и хленчеща. А когато в такъв момент страстта й се разпалваше, сексът с нея бе зашеметяващ.

— Просто ще падне от по-високо, това е всичко.

— Не, не е така.

Анджела грабна чашата от ръцете му. Не искаше да се успокоява с алкохол, но й се пиеше и сега не бе в настроение да се бори срещу порока си.

— Ти видя рейтинга, нали? През последните три седмици тя държи двайсет процента от точките.

— Но в края на годината ти беше номер едно — припомни й той.

— Да, но това беше миналата година — сряза го тя. — Вчерашният ден не ме интересува. — Жадно надигна чашата и запрати изящния си пухкав пантоф върху снимката на Диана. — Сега не си толкова хубава, нали?

Разкъсвана от завист и злоба, тя запокити списанието в другия край на стаята.

— Каквото и да правя, тя продължава да върви нагоре. А сега ме измества и от пресата. — Пресуши чашата си и я тикна в ръцете на Дан.

— Ти не разчиташ само на „Шоуто на Анджела“. — Дан покорно напълни чашата й. — Подготвяш специални програми, имаш си продуцентска компания. Твоите интереси са много по-разнообразни и ти имаш много по-силно влияние от нея.

Забеляза пламъчетата в очите й, докато надигаше чашата.

— Тя пее все една и съща песен, Анджела. Може да я пее добре, но е една-единствена.

Думите му успокоиха треперещото й сърце.

— Винаги е била ограничена с тези нейни бележчици и работни разписания.

Яростта й се уталожи, но на нейно място се промъкна отчаянието.

— Не искам да ме събори, Дан.

Очите й се навлажниха от горещи сълзи и тя изгълта набързо шампанското.

— Няма да понеса удара. Особено ако идва от нея.

— Защото го приемаш като лично отмъщение.

Изражението му внушаваше искрено съчувствие. Напълни отново чашата й, знаеше, че след третото питие тя ще се укроти като току-що нахранено бебе.

— То си е лично отмъщение.

Сълзи обляха страните й и тя позволи на Дан да я поведе към дивана. Сгуши се в скута му; обзета от противоречиви чувства на доволство и смущение. Така се бе сгушвала в скута на баща си в редките случаи, когато той се връщаше у дома и беше трезвен.

— Тя иска да ме нарани, Дан. Тя и онова копеле Лорън Бах. Те ще направят всичко възможно да ме съсипят.

— Никой няма да те нарани.

Той поднесе чашата към устните й, сякаш даваше лекарство на малко дете.

— Те знаят, че съм най-добрата.

— Разбира се, че го знаят.

Копнежът й за ласки го възбуждаше. Още в началото на нервната й криза той беше готов за секс. Взе чашата от ръцете й, разтвори халата и започна нежно да хапе гърдите й.

— Просто остави всичко на мен — прошепна той. — Аз ще се погрижа за всичко.

 

 

— Как завършват кавгите ви с близкия човек — с обвинения, с хвърчащи чинии? Чувствате ли се като на бойно поле? Утре в „Часът на Диана“ темата е „Как да спорим с достойнство“.

— А сега, Ди, трябва да запишем рекламните изречения за филиалите.

Тя завъртя безпомощно очи към помощник-режисьора, но примирено взе да чете бележките.

— „Гледайте най-доброто от най-добрата програма на Тулса“. Добре, да се захващаме тогава.

През следващия час направиха видеозапис на рекламите за всички филиали в страната. Това беше досадна и изморителна работа, но Диана никога не бе отказвала да я върши.

Щом приключиха, в студиото влезе Фран с половинлитрова леденостудена бутилка пепси-кола. Беше в напреднала бременност с второто си дете и леко се поклащаше като пате.

— Ето това е цената на славата — каза тя.

— Аз мога да я платя. — Диана прие с благодарност колата и жадно отпи голяма глътка. — Не ти ли казах да се прибереш рано вкъщи?

— А аз не ти ли казах, че се чувствам великолепно? Остават ми цели три седмици.

— След три седмици няма да можеш да влизаш през вратата.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо.

Диана надигна още веднъж бутилката, преди да излязат от студиото. Спря се пред голямото огледало и хвана Фран под ръка.

— Не мислиш ли, че сега си по-пълна, отколкото първия път с Обри?

Фран лапна бонбонче М&М.

— Сигурно зависи от околоплодните води.

Диана усети мириса на шоколад и вдигна многозначително вежди.

— Да не би причината да е във всички тези бонбони, шоколади и сладки, с които се тъпчеш?

— Бебето ги иска. Аз какво мога да направя? Засега неговите желания се осъществяват чрез мен.

Фран наклони глава и се вгледа в отражението си. Косата й бе късо подстригана, с плътен бретон. Новата прическа би й стояла великолепно, ако лицето й не приличаше на надут балон.

— Ох, защо ли си купих този кафяв костюм! С него приличам на мамут.

— Ти го каза.

Диана се обърна към асансьора и критично огледа Фран, докато тя натискаше копчето.

— Не приемам никакви забележки за килограмите, скъпа моя.

Овладявайки с достойнство походката си, Фран влезе в асансьора и натисна бутона за шестнайсетия етаж.

— С нетърпение очаквам да дойде твоят ред. Ако все пак се предадеш и се омъжиш за Фин, и ти ще изпиташ радостта от майчинството. Подути крака, лошо храносмилане, белези по корема и притиснат пикочен мехур.

— Звучи безкрайно привлекателно.

— Бедата и причината, поради които още веднъж придобих размерите на бъчва, е, че наистина си струва.

Притисна ръка към корема си, когато бебето — отново наречено големият Ед — я ритна.

— Нищо не може да се сравни с майчинството — измърмори тя.

Вратите се отвориха.

— Е, ще се жениш ли за горкото момче, или не?

— Все още мисля.

— Но ти мислиш вече няколко седмици.

Фран разтри гърба си, докато вървяха към офиса на Диана.

— И той се е отдал на размисъл.

Съзнаваше, че това звучи като оправдание. Раздразнена, тя прекоси набързо външния офис и влезе в кабинета си.

— Точно сега нещата са сложни.

— Те винаги са сложни, Ди. Хората, които чакат идеалния момент, обикновено умират първи.

— Колко успокоително!

— Не искам да те насилвам.

— Нима? — Диана отново се усмихна.

— Просто те подтиквам, скъпа. Какво е това?

Фран взе бялата роза, оставена върху бюрото на Диана.

— Много стилно — каза тя и вдъхна от аромата й. — Романтично. И как хубаво ухае!

Съзря белия плик върху папката.

— От Фин ли е?

„Не“, помисли си Диана и усети ледени тръпки. Не беше от Фин. С престорено нехайство тя взе купа писма, напечатани от Каси.

— Сигурно.

— Няма ли да отвориш плика?

— После. Каси задължително трябва да изпрати тези писма до края на деня.

— Боже мой, Ди, колко си коравосърдечна! Ако някой мъж ми изпрати бяла роза, аз ще се разтопя от удоволствие.

— Имам работа.

Фран вирна брадичка.

— Виждам. Няма да ти преча.

— Извинявай, Фран.

Диана се разкая за тона си и протегна ръка.

— Честна дума, Фран, не исках да се заяждам с теб. Струва ми се, че съм преуморена. Скоро ще се раздават наградите „Еми“, а онази глупава статия за мен и Лорън Бах се появи миналата седмица в жълтата преса.

— О, миличка, не се разстройвай. Хайде, Лорън сигурно страшно се е забавлявал с тази измислица.

— Той може да си го позволи. Според статията аз съм получила трийсет процента от точките, защото съм си вдигала краката.

— Никой не вярва на такива глупости.

Фран се намуси, щом видя изражението на Диана.

— Е, добре де, никой средноинтелигентен човек не би повярвал. А що се отнася до наградата „Еми“, също не бива да се притесняваш. Убедена съм, че ти ще я спечелиш.

Диана се разсмя и махна с ръка.

— Хайде, тръгвай си, прибирай се вкъщи. Наближава пет.

— Успя да ме придумаш — отвърна Фран, остави розата на бюрото, без да долови трепването на Диана. — До утре.

— До утре.

Щом остана сама, Диана предпазливо посегна към плика. Извади ножа с абаносовата дръжка и го разряза.

„Диана, ще направя всичко за теб.

Само да ме забележиш,

да ме погледнеш с други очи.

Ще ти дам всичко, всичко,

каквото поискаш.

Толкова много време чакам.“

Вече вярваше, че анонимният подател не се шегува. Мушна внимателно бележката в плика, отвори долното чекмедже на бюрото си и го остави върху купа от подобни писма. Решена да разреши проблема по възможно най-рационален начин, тя взе розата и се вгледа в бледите, крехки листенца, сякаш в тях се криеше тайната за самоличността на човека, който я бе изпратил.

Мания. Ужасна дума, макар че сигурно някои форми на манията не бяха опасни. И все пак цветето говореше за промяна в маниера. Досега не бе получавала никакви подаръци, нищо, освен посланията, написани с тъмночервени букви. Естествено розата бе символ на привързаност, на любов. Беше толкова уханна и красива. Но бодлите по изящното й стъбло предизвикваха асоциацията за кръв!

Е, май прекалено много се бе поддала на глупавите си мисли. Стана, наля вода в една чаша и сложи розата в нея. Не можеше да гледа как едно красиво цвете увяхва и умира. Но реши да остави розата на масата в другия край на стаята.

През следващите двайсет минути тя подписа писмата, които Каси трябваше да изпрати. Все още държеше химикалката в ръка, когато интеркомът звънна.

— Да, Каси.

— Фин Райли на втора.

— Благодаря. Подписах писмата. Ще ги пуснеш ли в пощата на път за вкъщи?

— Разбира се.

— Фин? Долу ли си? Съжалявам, настъпиха някои промени в програмата и изоставам с работата.

Погледна часовника си и се намуси.

— Няма да успея до седем.

— И аз. Отивам на някаква среща в другия край на града.

— В такъв случай ще отменя резервацията за вечеря. Ще хапнем по-късно. — Вдигна глава към Каси, която тъкмо прибираше кореспонденцията от бюрото й. — Каси, моля те отмени резервацията за седем.

— Добре. Имаш ли още нужда от мен?

— Не, благодаря. До утре. Фин?

— Да, чувам те.

— Трябва да прегледам някои видеозаписи. Защо не минеш да ме вземеш и после заедно ще се приберем? Ще освободя шофьора.

— Ще дойда към осем, а може и по-късно.

— По-добре по-късно. Поне още три часа ще имам работа тук. Обикновено върша повече неща, когато другите си заминат. Ще нападна запасите на Фран, докато те чакам.

— Ще те предупредя, ако не успея да дойда.

— Добре, аз ще си бъда в офиса. Чао.

Диана остави слушалката и се завъртя със стола към прозореца. Слънцето вече залязваше, небето притъмняваше, хоризонтът беше сив и мрачен. Виждаха се малки светлинки, които проблясваха в спускащия се здрач.

Представяше си как сградите се изпразват и потокът от коли се увеличава. У дома хората щяха да включат телевизорите, за да гледат вечерните новини, и щяха да си приготвят вечерята.

Ако се омъжи за Фин, и те щяха да се приберат у дома. В техния дом, не в неговия, нито в нейния…

Ако с Фин се оженят… Диана въртеше разсеяно гривната, която не сваляше от ръката си. Тя бе станала неин талисман, също както златното кръстче бе талисман на Фин.

Ако се омъжи за Фин, трябваше да даде обещания за вечна вярност. Вярваше в спазването на обещанията. Можеха да помислят и за деца. Вярваше в семейните ценности.

И тогава трябваше да намери начин, добър, разумен, мъдър подход, с който да закрепи отношенията им. Да балансира всички ангажименти и задължения.

Ето това я спираше.

Винаги когато стигнеше до този момент, въпреки неимоверните усилия да прецени кое е най-важното, тя се отдръпваше плахо назад и бягаше като подгонен заек. Не беше убедена, че ще се справи.

Успокои се с мисълта, че няма за къде да бърза. Засега най-важното бе да изкачи успешно следващото стъпало от кариерата си.

Погледна часовника си и реши, че има време за кратка почивка, преди отново да се залови за работа.

Затвори очи, пое дълбоко дъх и започна да диша бавно и равномерно. Един от гостите на шоуто бе препоръчал тази терапия за намаляване на напрежението. Първо трябваше да си представи голяма затворена врата. После трябваше да я отвори и да пристъпи в свят, който може да я дари със спокойствие, мир и наслада.

Както винаги, тя отвори вратата бързо, прекалено бързо, нетърпелива да види какво се крие зад нея.

Вилата на Фин. Пролет. В градината пеперудите прелитаха над цъфтящите билки и вечнозелените растения. Чуваше се ленивото жужене на пчелите, кръжащи над сиво-белите азалии, които двамата с Фин бяха засадили. Небето бе ясно, яркосиньо, сътворено само за мечти. Тя доволно въздъхна. През отворените прозорци се носеше нежният упойващ стон на цигулките.

Тя лежеше на малката китна полянка и протягаше ръце към Фин. Слънчевите лъчи блестяха като ореол над главата му, лицето му бе в сянка, очите му ставаха все по-сини, толкова сини, че тя би могла да се удави в тях. Искаше да се удави. Той притискаше топлото си силно тяло в нея, горещо и ненаситно я целуваше. Цялата изтръпна от болезнено желание, всяка нейна фибра нетърпеливо туптеше. Телата ми се движеха в ритъм, бавно, грациозно, сякаш танцуваха. Небето над тях бе като синя завивка, жуженето на пчелите сякаш отмерваше пулса им.

Тя дочу името си, нежен шепот сред вълшебната музика от мечтите. Усмихна се и отвори очи, за да го види.

Но това не беше Фин. Облаците закриваха слънцето, небето бе станало мастиленочерно и тя не виждаше лицето му. Но това не беше Фин. Тя потръпна от ужас и отново чу името си.

— Мисля за теб. Непрестанно мисля за теб.

Диана подскочи като ужилена. Разсъни се, тялото й лепнеше от пот, сърцето й лудо блъскаше. Несъзнателно, тя обви с ръце тялото си, сякаш да се защити и да прогони внезапните вледеняващи тръпки. „Да върви по дяволите тази медитация“, каза си тя и се опита да се отърси докрай от съня си. Предпочиташе стреса от ежедневната работа. Опита се да се разсмее, но звуците излязоха по-скоро като хленч.

Сигурно бе просто замаяна, замаяна от ненавременната кратка дрямка. Но се ококори от изненада, когато погледна часовника. Беше спала почти час.

„Пропилях си времето“, укори се тя и стана да се разтъпче. Реши, че трябва веднага да се залови за работа, съблече сакото си и се приближи към бюрото.

А там бяха оставени рози. Две еднакви рози се подаваха от чашата върху бюрото. Слисана, тя отстъпи крачка назад и погледът й се стрелна към масата, където преди час бе оставила розата. Но нея я нямаше там. Естествено, нали сега бе на бюрото й, при другата роза. Притисна с длан гърдите си, като гледаше втренчено розите. Помисли си, че Каси я е оставила. Или Саймън, или Джеф, а защо не Маргарет. Някой, който е работил до късно. Взел е отнякъде другата роза, сложил я е в чашата, видял е, че спи и просто е оставил и двете рози на бюрото й.

Но той я бе видял, че спи. Сама. Беззащитна. Отново изтръпна от ужас, краката й омекнаха. Облегна се на стола и мерна видеокасетата върху папката. По етикета позна, че това не е от работните им касети — беше съвсем друга марка.

Този път нямаше писмо. Вероятно писмото бе излишно. В първия миг реши да хукне навън, да избяга от офиса. Долу в стаята на репортерите сигурно имаше още хора. Много хора, които обработваха информацията между вечерната и късната емисия.

Не беше сама.

Би могла да извика охраната по телефона. Или да се качи в асансьора и да се потопи в работната суматоха на долните етажи.

Не, не беше сама. Нямаше причина да се страхува. Защо пък да не изгледа касетата?

Изтри потните си длани в дрехите, извади касетата от кутията и я пусна.

През първите няколко секунди на екрана не се появи нищо. Когато видя първите кадри, Диана сбърчи съсредоточено чело. Разпозна сградата, в която живееше, чуваше се шумът от уличното движение. По тротоара минаха неколцина пешеходци по ризи, което показваше, че е снимано през лятото.

Видя себе си. Излизаше от блока и беше все още с дългата коса, която свободно се развяваше. Слисана, тя прокара ръка по новата си прическа. После видя как поглежда часовника си. Камерата показа лицето й в едър план, в притъмнелите й очи проблясваха нетърпеливи пламъчета. Чуваше се учестеното дишане на оператора.

До бордюра спря една от колите на Си Би Си. Картината изчезна.

За да се появи отново. Но този път се разхождаше с Фран по брега на езерото Мичиган. Беше натоварена с пазарски чанти и облечена с дебел пуловер и кожено яке. Щом обърна глава към Фран и се разсмя, кадърът с усмихнатото й лице застина в едър план.

Имаше повече от дузина клипове, отразяващи различни моменти от живота й — командировка до филиалите, появяването й на един благотворителен бал, как си играеше с Обри в парка, как даваше автографи в един от търговските центрове. Косата й вече бе къса, дрехите й показваха смяната на сезоните.

И през целия филм се чуваше тихото неравномерно дишане на анонимния оператор.

В последния клип тя спеше в офиса си, сгушена в едно кресло.

Диана продължаваше да гледа втренчено, макар че на екрана се бяха появили „снежинките“. Страхът отново я сграбчи в лапите си, смрази кръвта й. Тя стоеше в бледата светлина на настолната лампа и трепереше.

Значи той я следеше от години, вървеше по петите й. Нахлуваше в интимните моменти от живота й и ги правеше свои. А тя дори не го бе забелязала.

Сега той искаше да я уведоми за присъствието си. Искаше тя да знае, че е близо до нея. И че би могъл да бъде още по-близо.

Диана се втурна към видеото, с треперещи пръсти се опитваше да напипа копчето за изключване, накрая го удари с юмрук. Грабна чантата си, напъха вътре касетата и излетя от кабинета. Коридорът беше тъмен, само процеждащата се светлина от офиса хвърляше тук-там сенки. Тя се втурна към асансьора, пулсът й лудо биеше. Дишаше неравномерно, почти изхлипа, когато натисна бутона. Завъртя се, облегна се на стената, наблюдавайки с див поглед сенките, сякаш чакаше да се раздвижат.

— Бързо, бързо!

Притисна с длан устата си, когато гласът й насмешливо отекна в празния коридор.

Шумът от асансьора я накара да подскочи. Почти извика от облекчение, застана пред вратата, но отстъпи назад, щом видя една фигура да излиза от асансьора и да пристъпва към нея.

— Хей, Ди. Изплаших ли те?

Роджър се приближи към нея и вратите на асансьора се затвориха зад гърба му.

— Хей, миличка, пребледняла си като платно.

— Недей!

Взе да отстъпва плахо назад. Погледът й се стрелна към аварийния изход, който водеше към стълбите. Трябваше да избяга. Ще избяга!

— Ей, какво става?

Загриженият тон на Роджър я накара предпазливо да извърне поглед към него.

— Цялата трепериш. Защо не седнеш?

— Нищо ми няма. Тръгвам си.

— По-добре първо се успокой. Хайде, ела…

Тя скочи като ужилена, за да не се докосва до протегнатата му ръка.

— Какво искаш?

— Каси се отби долу, преди да си тръгне. — Говореше бавно, беше отдръпнал ръката си. — Каза, че ще работиш до късно и затова реших да ти се обадя. Да те попитам дали не искаш нещо за вечеря.

— Фин ще ме вземе. — Навлажни сухите си устни. — Всеки момент ще дойде.

— Просто реших да ти се обадя. Ди, добре ли си? Как са близките ти?

Страхът отново я сграбчи за гърлото, забиваше безмилостно ноктите си в плътта й.

— Защо… защо питаш?

— Изглеждаш ужасно. Реших, че нещо лошо се е случило.

— Не.

Зашеметена от паниката, тя взе да отстъпва встрани.

— Просто имам много работа.

Едва не се разпищя, когато асансьорът отново изтрака.

— Божичко, Ди, успокой се.

Той инстинктивно я хвана за ръката, когато тя се опита да го заобиколи, за да хукне надолу по стълбите. Диана започна да го блъска и в този миг вратата на асансьора се отвори.

— Какво става тук?

— О, боже.

Тя се отскубна от Роджър и се хвърли в прегръдките на Фин.

— Слава богу, че дойде.

Той я притисна към себе си, без да сваля пронизващия си поглед от Роджър.

— Попитах какво става тук?

— Откъде да знам.

Разтреперан, Роджър прокара ръка през косата си.

— Дойдох преди минута, а тя не беше на себе си. Помъчих се да разбера какво се е случило.

— Нарани ли те? — обърна се Фин към Диана и това предизвика ругатните на Роджър.

— Не.

Тя бе сгушила глава на рамото му. Продължаваше да трепери, струваше й се, че чува тракането на собствените си кости.

— Бях толкова уплашена. Не мога да мисля за нищо. Заведи ме у дома.

 

 

Щом пристигнаха Фин успя да изкопчи обърканото й обяснение, след което натика в ръцете й малко бренди и изгледа касетата.

Тя не възрази, когато Фин вдигна телефона и се обади на полицията. Вече по-спокойна, отново разказа историята. Съзнаваше колко са важни детайлите, точните факти и програмата с ангажиментите й. Детективът, който я разпитваше във всекидневната на Фин, записваше всичко в бележника си.

Тя разпозна полицая с прошарената коса, присъствал на инцидента в Гръцкия квартал. Тъкмо той бе спасил момиченцето от прелитащите куршуми.

Арнолд Дженър бе спокоен и педантичен полицай. На четвъртитото му лице се открояваше счупен нос, пострадал не при изпълнение на професионалния му дълг, а в някакъв бейзболен мач от районното първенство. Беше облечен в тъмнокафяв костюм, който съвсем леко се опъваше на едва забележимото коремче. Кестенявата му коса бе тук-там прошарена и безмилостно късо подстригана. Бръчките около устата и очите му подсказваха, че или се смееше, или се мръщеше много често. Непредсказуемото му поведение се подсилваше и от ефекта на безличните му светлозелени очи. Но когато се вгледа в тях, Диана изпита странно утешително чувство на доверие.

— Бих искал да взема писмата.

— Не ги пазя всичките — отвърна тя и се засрами от примирението в погледа му. — Първите… те не бяха опасни. Телевизионните журналисти получават доста писма на почитатели, понякога твърде странни.

— Дайте ми каквото имате.

— Някои са в офиса, а други — у дома.

— Не живеете ли тук?

— Не.

Стрелна с поглед Фин.

— Не…

Дженър си записа още нещо в бележника.

— Мис Рейнолдс, казахте, че последният клип от касетата е заснет тази вечер между 5,30 и 6,30.

— Да. Бях заспала. Бях доста напрегната и реших да пробвам терапията, препоръчана от един гост в шоуто. Медитация, в която си представяш разни образи.

Диана сви рамене. Чувстваше се глупаво.

— Май не ми помага. Или заспивам, или съм будна и не мога да се отдам на медитирането. Когато се събудих, видях другата роза на бюрото. Видях и касетата.

Той се изкашля. „Като психоаналитик при сеанс“ — каза си Диана.

— Кой има достъп до вашия офис по това време?

— Всички. Хората от екипа ми. Колегите от долните етажи.

— Значи сградата е затворена за всички, с изключение на служителите на Си Би Си?

— Не е задължително. По това време обикновено задният вход е отключен. Някои си тръгват след смяната, други пък идват на работа, вземат ги или ги оставят с кола.

— С две думи, оживено място.

— Да.

Дженър вдигна очи към нея и тя разбра защо очите му не бяха безлични. Той не само я гледаше, а проникваше в нея. Фин имаше тази способност, същия бърз, пронизващ поглед, който сякаш прониква в мислите ти. Вероятно заради това тя изпитваше доверие към полицая.

— Сещате ли се за някого? Някой, когото сте отблъснали? Някой, който е проявил особено внимание и интерес към вас?

— Не. Наистина не познавам такъв човек, който така упорито да ме е преследвал. Сигурна съм, че е непознат… вероятно зрител. Иначе щях да го забележа, когато ме снима.

— Е, като се имат предвид темите на вашето шоу, списъкът на евентуалните заподозрени се увеличава.

По стар навик той си драскаше в бележника. Постепенно драскулките придобиха формата на лицето на Диана, с уплашените очи, с колебливата усмивка.

— Появявате се доста често на обществени места. Забелязали ли сте нечие натрапчиво присъствие?

— Не. Вече мислих за това.

— Ще взема касетата.

Стана и мушна грижливо бележника в джоба си.

— Ще изпратя някой да вземе писмата.

— Но в записа няма нищо особено, нали?

Тя също стана да го изпрати.

— Нали?

— Не се знае какво ще открием във филма. Някакъв незначителен звук или някой детайл може да ни подскажат нещо. Но вие не се тревожете. Тези неща се случват много по-често, отколкото си мислите.

Тъй като тя безуспешно се мъчеше да се усмихне, прииска му се още повече да я успокои.

— Чували сте как почитатели преследват звездите, но истината е, че не само известните личности са обект на такава мания. Неотдавна една жена упорито преследваше един брокер. Хубаво момче, но все пак не беше с данните на Адонис! Обаждаше му се вкъщи, в службата, изпращаше му телеграми, оставяше бележки под чистачките на колата му. Дори се снимала в сватбена рокля и направила монтаж с негова снимка. Показвала я на съседите си, за да им докаже, че се е омъжила за него.

— И какво стана после?

— Той сключил примирие с нея, но тя го нарушила, като разпънала палатка пред дома му. После жената отиде в психиатрична клиника и когато излезе, реши, че вече не е влюбена в брокера. Заяви, че се е развела с него.

— Значи поуката е, че понякога тези неща следват своя собствен ход.

— Да, би могло. Но проблемът е там, че някои хора губят реална представа за действителността. Най-добре е да засилите охраната си.

— Добре. Благодаря ви, инспектор Дженър.

— Ще ви се обадя. Беше удоволствие да се срещна с вас, мис Рейнолдс, и с вас, мистър Райли. Прекарвам доста време пред телевизора с вашите предавания.

— Е, свърши се — каза тя, когато затвори вратата след Дженър.

— Не съвсем.

Фин сложи ръце на раменете й. Не се бе намесил в разпита на Дженър. Но сега беше негов ред.

— Повече няма да работиш до късно сама.

— Хайде, Фин…

— Не те питам и затова не приемам никакви възражения. Знаеш ли какво изпитах, когато те видях в коридора уплашена да се дърпаш от Кроуел?

— Той се опитваше да ми помогне — започна тя, после затвори очи и въздъхна. — Да, да, мисля, че знам. Съжалявам. Ще работя вкъщи, когато се наложи.

— Докато се изяснят обстоятелствата, ти имаш нужда от денонощна охрана.

— От бодигард?

Би се засмяла, ако не се опасяваше, че ще го раздразни.

— Фин, няма да оставам до късно в офиса. Дори ще се погрижа да ходя в командировка с близък човек. Но няма да наемам горила, която да върви по петите ми.

— Нормално е за жена в твоето положение да наеме лична охрана.

— Каквото и да е положението ми, аз съм си Диана Рейнолдс от Топека и отказвам да се движа с някой широкоплещест чук. Та нали ще плаши хората, с които искам да установя контакти. Не мога да го понеса, Фин. Намирисва ми на Холивуд. Тази работа не е за мен — продължаваше тя. — Повярвай ми, ще внимавам, много ще внимавам, но в крайна сметка никой не ме е заплашвал.

— Но теб те следят, снимат те, тормозят те с анонимни бележки и телефонни обаждания.

— Признавам, че се уплаших. Правилно постъпи, като извика полицията. Трябваше да им се обадя по-рано. Но сега смятам, че вече няма опасност. Нека да им дадем шанс да си свършат работата, за която им плащаме.

Объркан и раздразнен, Фин крачеше из стаята.

— Добре, един компромис тогава — най-сетне рече той. — Боже мой, все трябва да правя компромиси.

Предчувствайки надигащата се буря, тя го прегърна.

— Затова връзката ни е толкова здрава. Какъв е компромисът? Бодигард на име Шийла?

— Ще дойдеш да живееш при мен. Не те притискам, Диана. Запази апартамента си, не ме е грижа. Но ще живееш тук, при мен.

— Колко смешно!

В знак на примирие, тя го целуна по бузата.

— Щях да ти предложа същото.

Той вдигна брадичката й. Много му се искаше да я попита дали е съгласна, защото е уплашена, или защото има нужда от него. Но си замълча.

— А когато отсъствам от града?

— Какво ще кажеш да си вземем куче?

Приближи устните си към неговите.

— Защо да не се разходим до кучкарника този уикенд? Има толкова изоставени животни, все ще намерим нещо подходящо.