Нора Робъртс
Частни скандали (16)

Глава 15

Вероятно наричаше вилата си „колиба“, защото беше дървена. Но за разлика от малката примитивна къщичка, която си бе представяла, пред Диана се издигаше красива двуетажна постройка с две закрити тераси, свързани със стълба. Тъмносините кепенци се открояваха на фона на посребреното от годините дърво. Високи разклонени тисове обграждаха къщата като в малък резерват.

Вместо лехи навсякъде се виждаха малки камъчета, вечнозелени и устойчиви многогодишни растения, цъфтящи храсти и билки. Няколко смели минзухарчета вече подаваха главички от земята.

— Не знаех за градинарските ти наклонности. Откъде си се учил?

— Прочетох доста книги.

Фин извади куфарите от багажника, докато Диана стоеше в началото на чакълената алея и се оглеждаше наоколо.

— Никога не знам колко време ще отсъствам и затова реших, че не мога да поддържам трева. Не ми се нравеше идеята да наемам градинари. Това си е мое кътче.

Леко смутен от собствените си категорични думи, той сви рамене.

— За няколко седмици успях да засадя такива растения, които нямат нужда от много грижи.

— Красиво е.

Той осъзна, че тайно се бе надявал мястото да й хареса.

— След един-два месеца ще стане още по-хубаво. Хайде да влизаме. Ще запаля камината и после ще те разведа из къщата.

Тя го последва на верандата, прокара ръка по облегалката на един люлеещ се стол.

— Трудно ми е да си представя как седиш тук, гледаш скалите и нищо не правиш.

— Скоро ще ти бъде по-лесно — увери я той и я въведе вътре.

От верандата се влизаше направо в голяма просторна стая. Едната стена бе заета от камината, направена от обработен речен камък, а в другата стена бяха вградени етажерки, претъпкани с книги. Ламперията беше в меденожълт цвят, както и подът, постлан с най-различни килимчета — ориенталски, английски, френски, индийски. Сред тях се мъдреше лъскава меча кожа с лапи и озъбена муцуна.

Фин улови погледа й и се ухили.

— Подарък е от няколко момчета от центъра.

— Истинска ли е?

— Боя се, че да.

Той се приближи към камината, където бе просната мечата кожа, наподобяваща голямо черно езеро.

— Кръстих я Бруно. И тъй като не съм я застрелял аз, живеем в мир и доста се разбираме.

— Мисля, че си има… добра компания.

— И не яде много.

Той усещаше напрежението й, което бе наелектризирало ледения въздух в стаята. Разбираше я. Беше я измъкнал набързо от Чикаго, без да й даде възможност да обмисли нещата. Сега тя беше сама с него и може би това я плашеше.

— Тук е по-студено, отколкото навън.

— Да.

Диана потри ръце, за да ги стопли и се запъти към един от прозорците. Пред очите й се разкри великолепна панорама, ненарушавана от други постройки. Виждаха се само дебелите тисове и дърветата, които още не се бяха раззеленили.

— Все едно, че не сме на час път от града.

— Исках местенце, където да се скрия.

Той бързо и сръчно подреди дръвцата в камината.

— И откъдето мога бързо да се върна, ако изплува някоя сензационна новина. В другата стая има телевизор, радио и факс.

— О, разбирам. Журналистът си е журналист навсякъде… Това е хубаво — заключи тя и се приближи към камината, където дървата вече пукаха и хвърляха искри.

— На горния етаж също има камина.

Взе чантата й и махна с ръка към вътрешната стълба.

В огромната спалня на втория етаж цареше същия семпъл дух на обзавеждане като в долната стая. Пред прозореца бе сложено малко канапе в тъмнозелена дамаска. До него стояха подредени един люлеещ се стол, ниска чамова маса и малко столче. Лъскавото месингово легло, покрито с тъмновинена кувертюра, бе обърнато към малка каменна камина. Дървена тоалетка и голям дървен гардероб допълваха интериора.

— Банята е там.

Фин кимна към вратата и клекна да запали камината.

Заинтригувана, Диана отвори вратата. Застана на прага и зяпна учудено, като се питаше дали да се засмее, или да изръкопляска. Макар в останалите помещения да се натрапваше провинциалния семпъл стил, що се отнасяше до банята, Фин бе развихрил въображението си.

Огромната лъскава черна вана бе описана с малки душове и обградена от дълга полица, която плътно опираше в големия прозорец. Отделно имаше кабина с душ, направена от стъкло и бял теракот. Стената над мивката бе цялата в огледала, а встрани от мивката започваше дълъг плот от червени и бели плочки, прецизно подредени като шахматна дъска. Върху него, с лице към ваната, бе поставен портативен телевизор.

— Каква баня!

— Ако си решил да почиваш — обади се Фин и се изправи, — направи го както трябва.

— Няма ли телевизор и в спалнята?

— Антената е в чекмеджето на нощното шкафче.

Диана се разсмя и той протегна ръка.

— Ела долу с мен и ми прави компания, докато приготвя вечерята.

— Ти, ъъ, не си качи багажа — каза тя, когато тръгнаха надолу по стълбата.

— На първия етаж също има спалня.

— О!

Напрежението се стопи, макар че я жегна леко разочарование.

Когато слезе, Фин се обърна към нея, сложи ръце на раменете й и я целуна.

— Добре ли си?

Тя опря за миг чело в неговото и после отвърна:

— Да, добре съм.

И наистина тя се чувстваше спокойна, докато седеше зад кухненския плот и правеше салата, а Фин режеше картофите на малки парченца. От време на време Диана се заслушваше в мартенския вятър, който разлюляваше вечнозелените растения и тихо чукаше по прозорците. Беше й приятно да се отпусне в малката провинциална кухня. И докато пилето се печеше, а картофите се пържеха, тя се смееше на веселите истории, които Фин разказваше за пазарите на Казабланка.

През цялото време телевизорът шушнеше и правеше атмосферата някак си по-интимна на фона на световните събития.

Стаята беше топла, навън се бе смрачило и трепкащите пламъчета на запалените свещи създаваха уют.

— Превъзходно — похвали го тя, след като си отхапа още веднъж от пилето. — По нищо не отстъпваш на Боби Маркс.

— Само че съм по-привлекателен.

— Е, вярно, че имаш повече коса. Май утре е мой ред да сготвя.

— Зависи.

Той взе в ръка пръстите й и леко я гризна по кокалчетата.

— Можеш ли да печеш на скара прясна риба?

— Това ли е менюто за утре?

— Ако имаме късмет, сутринта ще уловим в езерото няколко риби.

— Сутринта?

Тя премигна смутено.

— Сутринта ли ще ловим риба?

— Разбира се. За какво си мислиш, че те доведох тук?

Диана се разсмя и той поклати глава.

— Канзас, нима не проумяваш гениалния ми план? Ще хвърлим въдици, ще почакаме няколко часа и ще извадим пъстърва. Ще я изчистим…

— Ще я чистим ли?

— Естествено. След всичко това ти просто няма как да ми устоиш. Вълнението, страстта, сексуалният инстинкт, пробуден от риболова, шеметно ще те завладеят.

— Или ще ме отегчат до смърт.

— Имай ми доверие. Нищо не може да раздвижи кръвта на един мъж или на една жена, както борбата с природата.

— Планът си го бива.

Тя се облегна назад и се почувства смайващо спокойна.

— Имаш ли късмет в риболова?

Той се ухили и напълни чашата й с вино.

— Искаш ли да ти покажа примамките?

— Май не. Предпочитам утре да ме изненадаш.

— Ще те събудя в пет.

Чашата замръзна на един инч от устните й.

— В пет? Пет сутринта?

— Облечи се с дебели дрехи — предупреди я той.

Диана бе сигурна, че щом къщата притихне, безпокойството ще нахлуе в душата й, нервите й ще се изопнат и ще я държат будна цяла нощ. Но веднага щом се сгуши под завивките, тя потъна в дълбок сън. Сън, грубо нарушен от една ръка, разтърсила раменете й.

Тя отвори очи, премигна в мрака и после пак ги затвори.

— Хайде, Канзас, ставай.

— Война ли има? — измърмори тя във възглавницата.

— Рибата те чака да я уловиш — каза Фин. — Кафето ще бъде готово след десет минути.

Тя се надигна, премигна отново и едва различи силуета му до леглото. Усещаше аромата на тялото му, ухаеше на сапун и влажна кожа.

— И защо трябва да ловим риба в ранни зори?

— Някои традиции са святи. — Той се наведе и безпогрешно откри топлите й сънени устни. Въздишката й го накара да трепне и мислите му бързо се насочиха към предстоящия риболов. — Облечи си по-дебелото бельо, което ти казах да сложиш в куфара. Край езерото е доста студено.

Остави я да лежи сгушена в леглото. Почувства, че не се бе наспал добре. Голямо чудо, с горчива ирония си помисли Фин. Тя имаше нужда от време. И грижи. И търпение. Не биваше да дава воля на страстта, която го изгаряше отвътре. Тя щеше да се уплаши, ако знаеше колко силно бе желанието му. Дори самият той бе уплашен.

 

 

Над езерото се стелеше мъгла. Тук-там вятърът разкъсваше бялата като памук пелена, която приглушаваше бръмченето на моторната лодка. На изток небето се опитваше да просветлее, а сребристото слънце едва се процеждаше през мъглата и обещаваше пъстроцветни дъги. Диана усещаше мириса на вода и борова гора, примесен с аромата на сапун, който се носеше от неговото тяло. Тя седеше на носа на малката лодка с ръце, отпуснати върху коленете. Беше си вдигнала яката, за да се защити от студа.

— Красиво е.

От устата й излязоха облачета пара.

— Сякаш на мили от нас няма никой.

— Край езерото се събират много туристи и лагеруващи.

Той изгаси мотора и остави лодката да се носи по гладката като стъкло водна повърхност.

— Може би вече си имаме компания.

— Толкова е тихо.

Но все пак чуваше в далечината бръмченето на друга моторница, долови и зова на птичка след монотонния плясък на водата.

— Най-хубавото на риболова — рече Фин, като пусна котвата и подаде едната въдица на Диана — е, че за никъде не бързаш, не се блъскаш в тълпата. Само си седиш на едно място и оставяш мозъка си да почине.

— Оставяш мозъка си да почине — повтори тя.

— Сега ще ловим с примамка — започна той. — Изисква се много повече хитрост и сръчност, отколкото ако използваш стръв.

— Точно така.

— Без сарказъм, моля. Това е изкуство.

— Изкуство? Нима?

— Изкуство е — продължаваше Фин — да оставиш примамката да се носи по повърхността така, че да излъжеш рибата и после изкусно да навиеш макарата.

Диана отмести поглед от красивите примамки и се взря във водата.

— Не виждам никаква риба.

— Ще видиш, повярвай ми. Сега трябва да хвърлиш майсторски въдицата. Тънкостта се крие в движението на китката.

— Баща ми казваше същото за „Подковата“^[1].

— Това е не по-малко сериозно.

Той застана уверено на другия край на лодката.

— Искаш да кажеш, че играта на подкова е сериозно занимание?

— Боже мой, Диана, нищо ли не разбираш? Когато човек се нуждае от почивка, от разпускане, това не значи, че не иска да се състезава.

Тя се засмя, когато Фин намести ръцете й върху въдицата.

— Баща ми би те харесал.

— Струва ми се, че е разумен човек. Сега стискай здраво, но отпусни китките, трябва да са гъвкави.

Той я хвана за ръцете, метна въдицата и плувката тихо цопна в спокойните води. Около примамката се появиха вълшебни мехурчета, които се разшириха в големи кръгове.

— Успях!

Грейнала от удоволствие, тя погледна през рамо Фин.

— Е, добре де, ти го направи, но аз ти помогнах.

— Не е лошо. Имаш данни.

Той взе своята въдица и избра примамка. Метна я безшумно и едва размърда тихите води.

Освен удоволствие Диана усети разпалващата се спортна страст.

— Искам пак да го направя.

— Разбира се, но първо трябва да навиеш макарата.

Тя свъси чело.

— Знам.

— Бавно — нареждаше той, готов да прихне от смях, докато показваше със своята въдица. — Плавно. Търпението е също толкова важно, както и мятането.

— Значи седим си тук, хвърляме въдицата и после навиваме макарата.

— Това е идеята. Аз си седя тук и те гледам — чудесен начин да прекарам приятно сутринта. Ако и ти беше мъж, щяхме да освежим атмосферата, като се лъжем взаимно — колко риби сме хванали, колко жени…

Челото й се сбърчи от напрежение, докато мяташе отново въдицата. Примамката й не падна във водата безшумно, но тя се зарадва на победоносното й цопване.

— Предполагам, че такъв е редът — риболов, жени…

— Мисля, че преувеличаваш нещата. Двамата с Барлоу Джеймс прекарахме шест часа тук и през цялото време се надлъгвахме.

— Аз също мога да лъжа.

— Не. Очите ти те издават. Но смятам да ти предложа друг вариант — разкажи ми за семейството си.

— Имам трима братя.

Диана не отместваше поглед от примамката, чакаше да се появи рибата.

— Двамата са по-големи от мен, а третият — по-малък. По-големите са женени, а най-малкият учи в колеж. Трябва ли да размърдам въдицата?

— Не, стой си спокойно. В Канзас ли живеят?

— Да. Баща ми си има собствен бизнес с най-различна техника и оборудване. Най-големият ми брат работи с него. Майка ми се занимава със счетоводните книги. Какво правиш?

— Вадя една риба — хладнокръвно отвърна той, докато навиваше макарата.

— Ти си хванал риба!

Тя отстъпи назад в лодката и дръпна рязко въдицата си.

— Вече?

— Къде си отраснала — в централната част или в предградията?

— В предградията — нетърпеливо отвърна тя. — Как успя толкова бързо да уловиш риба? О, виж!

Гледаше очарована рибата, която той измъкна от водата. Тя се мяташе във въздуха, люспите й блестяха на слънцето.

Фин сложи рибата в едно кошче и го пусна на дъното на лодката.

— Сигурно си използвал по-добра примамка — добави тя.

— Искаш ли да ги разменим?

На челото й се появи решителна бръчка.

— Не.

Тя внимателно наблюдаваше движенията му, докато Фин мяташе отново въдицата. С непоколебимо изражение тя нави макарата, отиде в другия край на лодката и по-скоро ентусиазирано, отколкото умело хвърли въдицата.

Когато Фин й се ухили, тя навири нос и го попита:

— А какво ще разкажеш ти за твоето семейство?

— Няма много за казване. Бях на петнайсет, когато родителите ми се разведоха. Аз съм единствено дете. А те и двамата са адвокати.

Закрепи въдицата върху лодката, отвори термоса и наля кафе в две чаши.

— Заровиха се в купчина бумаги, спазвайки цивилизования начин на раздяла, и решиха да делят всичко на две, по равно. Включително и мен.

— Съжалявам.

— За какво?

Учудването му бе съвсем искрено.

— Семейните връзки в рода Райли не са много здрави. Всеки от нас си има свой живот и така ни харесва.

— Просто ми прозвуча ужасно студено. Не съм имала намерение да критикувам някого.

— То си е студено.

Фин отпи от кафето и кротко се наслаждаваше на мразовитата утрин и на слънчевите лъчи, които докосваха водата.

— А и много практично. Свързва ни само кръвта. Защо да се преструваме, че държим един на друг?

Тя не знаеше как да реагира. Беше далеч от семейството си, но духовната връзка между тях винаги съществуваше.

— Би трябвало да се гордеят с теб?

— Сигурно са доволни, че парите, които похарчиха за образованието ми, не са отишли на вятъра. Не ме гледай така.

Той се протегна и я потупа по глезена.

— Не съм бил травматизиран, нито съм преживял стрес. Това дори се оказа предимство за кариерата ми. Ако нямаш корени, не ти се налага да ги изтръгваш всеки път, когато заминаваш в командировка.

— Корените не те задържат — тихо каза тя. — Стига да знаеш как да ги засадиш на друго място.

— Канзас?

— Да.

— Кълве!

— На моята въдица? О!

Кордата се опъваше. Ако Фин не се бе протегнал да я хване за ръцете, Диана щеше да залитне напред и да цамбурне във водата.

— Какво да направя? Забравих. Чакай, чакай! — извика тя, преди да получи отговор. — Искам сама да се справя.

От напрежение сбърчи чело и започна да навива макарата. Усещаше как рибата се опъва и дърпа въдицата. За един миг й се прииска да я пусне. Кордата се изпъна рязко и състезателният й дух надвива всички колебания.

Когато най-после извади рибата и я остави на дъното, тя извика през смях:

— По-голяма е от твоята.

— Може би.

Перна леко Фин през ръцете, когато той се опита да смени примамката й.

— Сама ще я сложа.

На изток слънцето се издигаше все по-високо, а те двамата се спогледаха с усмивка — пъстървата тежеше два килограма.

Занесоха във вилата четири риби — всеки от тях бе уловил по две. Диана горещо настояваше да продължат състезанието, но Фин отказа и запали мотора. „Не бива да ловиш повече, отколкото можеш да изядеш“ — каза й той, докато чистеше рибата.

— Преживяването беше страхотно.

Все още възбудена, Диана крачеше из кухнята.

— Наистина страхотно. Чувствам се като откривател, като пионер. Риба ли ще ядем за обяд?

— Разбира се. Ще я изпържим. Но нека първо да запаля камината във всекидневната.

— Наистина си мислех, че ще ми е скучно — каза тя и го последва в стаята. — Имам предвид скуката от добрата й страна. — Засмя се и прокара ръка през косата си. — Но беше адски вълнуващо. Не знам, чувствах се някак си удовлетворена. — Отново се разсмя.

— И ти се удава.

Фин мушна още едно дърво и остана клекнал пред камината.

— Утре, преди да си тръгнем, можем да отидем за няколко часа на езерото.

— С удоволствие.

Загледа се в танцуващата светлина над ръката му, докато той ръчкаше огъня, за да го разпали. Беше с профил към нея, лицето му излъчваше спокойствие, очите му, вперени в огъня, бяха тъмни и топли. Върху челото му бе паднал кичур коса.

— Радвам се, че ме доведе тук.

Фин погледна през рамо и се усмихна.

— И аз.

— Не само заради урока по риболов.

Усмивката му изчезна, а погледът му остана прикован в Диана.

— Знам.

— Доведе ме тук, за да ме откъснеш от злословията на вестниците и от хорските приказки. — Тя отмести поглед от него и се вторачи в огнените езици. — Дори не си ми задавал всички въпроси.

Той остави ръжена и се обърна с лице към нея.

— А трябваше ли?

— Не знам — усмихна му се плахо тя. — Какво би ме попитал?

— Страхуваш ли се от мен?

Тъкмо този въпрос бе човъркал съзнанието му през безсънната нощ.

Отговорът се бавеше.

— Малко — най-сетне дочу тя собствения си глас. — Повече се страхувам от чувствата, които можеш да пробудиш в мен.

Той се обърна отново към огъня.

— Няма да те насилвам, Диана. Между нас няма да се случи нищо, което не искаш.

Извърна поглед към нея, тъмните му очи проблясваха.

— Обещавам.

Вместо да се отпусне, Диана усети напрежението, сковало стомаха й. Неговите думи и нейната увереност, че той ще удържи на обещанието си, още по-силно затегнаха кълбото от нерви.

— Не за такъв страх ти говоря, Фин. Не мога… не мога да удържа на изкушението.

Тя се обърна, за да събере кураж и да каже всичко, което си мислеше, да го изрече бързо, преди да се е разколебала.

— Заради онази случка аз се чувствах непълноценна, не можех да си върна онова, което загубих. Докато не срещнах теб.

Бавно се обърна към него. Всяка фибра в тялото й бе изопната като струна. Сърцето й препускаше в лудешки ритъм.

— Или поне така си мисля. И сега ме е страх. Страх ме е, че всичко ще проваля.

Фин се изправи, но не се приближи към нея.

— Това, което става с нас, което ще се случи с нас, зависи и от двама ни. Затова ще почакаме, докато се почувстваш готова за него.

Тя сведе поглед към ръцете си, здраво вкопчени една в друга.

— Искам да ти задам един въпрос.

— Казвай.

— Страхуваш ли се от мен?

Миглите прикриваха очите й, изглеждаше слаба и беззащитна в широката риза. Дървото в камината изпука и от него се посипаха рояк искри.

— Диана, единственото, от което се страхувам, си ти и чувствата, които можеш да пробудиш в мен.

Миглите й се повдигнаха. Очите й бяха големи и примамливо сиви, а устните — меки и леко извити. Вече не изглеждаше тъй беззащитна и крехка. Първата крачка бе най-трудна. После й се стори толкова лесно да се приближи към него, да го прегърне и да сложи глава на рамото му.

— Едва ли има по-добър отговор. Фин, не искам да загубя сегашния миг.

Той не помръдна. Диана вдигна поглед към него и сложи ръце на гърдите му.

— И мисля, че ще го съхраня, ако ме любиш.

От всички емоции Фин най-малко бе очаквал, че ще го завладее паника. Но тъкмо тя се промъкна първа и мигновено го завладя, щом улови в очите й борбата между доверие и съмнение.

— Не те насилвам, Диана.

— Не ти, натискът е вътре в мен.

„Нима това бе неговото сърце, което така лудо препуска, питаше се тя.“ Та нали погледът му бе спокоен, а допирът на ръката му, тъй лек и ефирен?

— Искам те.

Прониза го болезнено желание. Не, не беше само желание, имаше и още нещо — по-силно, по-горещо. Свали ръце от раменете й, обхвана с длани лицето й и доближи устните си до нейните.

— Няма да те нараня.

— Знам — отвърна тя, макар че потрепери. — Не ме е страх.

— Напротив, страх те е. Но ще го преодолееш. Само трябва да ми кажеш кога да спра.

— Няма.

В очите й проблесна решителност.

Устата й пресъхна, когато той разкопча ризата й. Без да сваля поглед от нея, Фин започна бавно да я съблича, като хвърляше дрехите настрани. После се усмихна.

— Е, тези подробности ще ни отнемат малко време.

Смехът й бе плах и нервен.

— За никъде не бързам.

Тя затвори очи и вдигна глава, устните им се сляха. Беше толкова просто, толкова естествено, да се притисне в него и да го прегърне. Отново се разтрепери, но не от студ, не от уплаха. И все пак дъхът й спря, когато той я вдигна на ръце и нежно я положи върху мекото килимче пред камината.

— Не искам да мислиш за нищо друго, за никой друг, освен за мен.

Целуна я, погали я и се надигна да развърже обувките й.

— Не бих могла да мисля за друг.

Над притворените й клепачи танцуваха слънчевите лъчи и светлинките от камината. Чуваше само нежното съскане на огъня и тихо шумолене, докато Фин събличаше ризата си и събуваше обувките си. После легна до нея и обсипа с ласки лицето й, докато най-сетне тя отвори очи и го погледна.

— Пожелах те още от първия миг, в който те видях — каза й той.

Диана се усмихна, като се опитваше да прогони искриците съмнение и да се отпусне.

— Преди година.

— Повече.

Докосна с устни нейните, стопли ги, чакаше ги да откликнат.

— Ти връхлетя в стаята на репортерите. Устреми се право към бюрото си, завърза косата си с червена панделка и започна да пишеш някакъв материал. Това се случи няколко дни, преди да замина за Лондон.

Прокара ръка по коприненото бельо, което единствено скриваше тялото й. Едва я докосваше, само намекваше какво я очаква.

— Наблюдавах те няколко минути. Бях зашеметен, като след удар. И после, месеци по-късно те видях да стоиш на пистата под дъжда.

— И ме целуна.

— Шест месеца чаках този миг.

— И ми открадна репортажа.

— Да.

Усмихна се и снижи устните си до нейните.

— А сега имам теб.

Ръката му се плъзна под коприната и Диана инстинктивно се вцепени. Но той не бързаше, не грабеше от плътта й. Нежните му ласки действаха успокоително, мускулите й се отпуснаха. И когато пръстите му погалиха гърдите й, тялото й гостоприемно се изви.

Като топъл дъжд, удоволствието бе кротко, тихо, утешаващо. И тя го прие, погълна го, усети болезнена нужда, щом той бавно съблече бельото й.

Огънят в камината пукаше, излъчваше топлина, но тя усещаше само неговите ръце — нежни, търсещи, възбуждащи. Те ту спираха, ту продължаваха чудното пътешествие по тялото й, разпалвайки буйни огньове, в които малките капчици удоволствие се разтапяха. Гърлото й пресъхна, дишането й се учести.

А той вече не усещаше желязната хватка на паниката.

Всепоглъщаща вълна на сила и наслада се разливаше по тялото му. Още щом докосна с устни меките й гърди, разбра, че тя е негова, че му принадлежи, сякаш години наред са се любили.

Тялото й бе като вода в ръцете му, надигаше се и се отдръпваше с всеки прилив на взаимно удоволствие. До ушите му достигаше шепота на вятъра, който почукваше по прозорците и пукането на огъня в камината. Чуваше и името си, което нейните устни мълвяха.

Знаеше, че ще я накара да полети, че сега тя лети — очите й бяха замъглени от нега, а всяко нейно мускулче бе сякаш от разтопен восък. Трябваше да я вдигне малко, съвсем малко, за да я види как ще премине през онези облаци и ще се потопи във вихъра на бурята.

Диана усети възбуждащия допир на зъбите му върху бедрото си и ръката, с която го милваше по косата, се вцепени. Езикът му я галеше и в стомаха й се надигна гореща вълна. Тя поклати глава в безумен отказ на това, което я очакваше, искаше да прогони внезапните, неконтролируеми тръпки. Изви тяло, но горещата вълна ставаше все по-голяма. Опита се да извика, да му каже да спре, да й даде поне миг да се приготви. Но гейзерът на удоволствието бликна и я удави в огнените си води.

Той долови мимолетния неистов отказ, вцепеняващата паника и върховното блаженство. Съпреживяваше всяка нейна емоция. Останал без дъх, също като нея. Фин се наведе и обсипа с целувки грейналото й лице, докато накрая тя се уви около него, движенията й станаха бързи, припрени, а желанието в него молеше да бъде удовлетворено.

— Погледни ме! — едва продума той. В гърлото му гореше огън. — Погледни ме.

И когато погледите им се срещнаха, той внимателно и нежно влезе в нея. Вкопчи ръце в килимчето, сякаш търсеше опора, наведе се по-близо към нея и усети как тялото й се изви нагоре, за да го посрещне и двамата се понесоха в плавен ритъм.

Когато на устните й се появи ефирна усмивка, Фин притисна лице в рамото й и полетя заедно с нея нагоре.