Нора Робъртс
Частни скандали (15)

Глава 14

През студените нощи в пустинята лесно се забравяше знойният ден. Също както първите бомбени експлозии бързо заличиха спомена за дългите скучни седмици от операцията „Пустинен щит“.

Фин бе преживял и други войни, но ограниченията, наложени от военните никога не са били тъй строги. Един опитен журналист обаче винаги намираше начин да ги прескочи. Не отричаше, че съобщаването на секретни данни излагаше на опасност войските. Но той не беше глупак, нито пък сляпо амбициозен. Смяташе за свой професионален дълг да разбере наистина какво се случва, а не да се доверява на официалните доклади.

На два пъти той и Кърт се качваха в наетия камион с портативна сателитна антена, закрепена за леглото, и поемаха по зле маркираните пътища през подвижните пясъци. Свързваха се с американските войници, изслушваха оплакванията и желанията им и после се връщаха в базата, откъдето Фин предаваше репортажите си. Той наблюдава как ракетите „Скъд“ избухват във въздуха, унищожени от „Пейтриът“. Спеше по малко и живееше под непрекъснатата заплаха от употреба на химическо оръжие.

Когато сухопътните войски се включиха в бойните действия, Фин нямаше търпение да ги последва в столицата Кувейт. Стотиците часове ожесточен бой за освобождаването на Кувейт щяха да влязат в историята на тази война като битка на битките. Докато съюзническите войски заемаха позиции по бреговете на река Ефрат и по магистралите, свързващи Кувейт с останалите градове, иракските войници вече бягаха „панически“, както бе казал един танкист на Фин, „за да се отърват от справедливото наказание“.

Задръстванията бяха огромни, виждаха се обгорели танкове и изоставено оръжие. От прашния камион, с който се придвижваше към столицата, Фин оглеждаше останките. Дълга редица от разрушени превозни средства се точеше мили наред, встрани от пътя. На дървени трупи бяха подпрени коли, от които липсваха части. В безпорядък се въргаляше най-различна покъщнина: матраци, одеяла, тигани, канчета, лъжици. Но най-ужасното в тази апокалиптична картина бяха труповете.

— Хайде да снимаме — предложи Фин и скочи от камиона. Стъпка една от касетите, които прехвърчаха през пътя.

— Прилича на разпродажба в ада — обади се Кърт. — Изглежда, че докато са отстъпвали, ненормалните копелета са плячкосвали, каквото сварят.

— Всеки си иска своето, нали така?

Фин посочи към един преобърнат камион, под който се подаваше тъмнорозова рокля, обшита с лъскави пайети.

— Къде ли, по дяволите, би могла да я облече?

Фин се приготвяше за репортажа, докато Кърт нагласяше оборудването. Не бе предполагал, че нещо ще го изненада. Особено след като бе видял измършавелите иракски войници, които, изтощени, се предаваха на съюзническите войски. Беше видял страха, умората и облекчението по лицата им, когато се измъкваха от окопите си в пустинята. Не бе предполагал, че нещо друго ще го порази, освен разкъсаните тела, стрелкащите се лешояди или вонята на смъртта, която се разнасяше под безпощадното слънце.

Но щом съзря парчето розова коприна, което прелъстително шумолеше в пустинята, стомахът му се преобърна.

А вътре в града бе още по-ужасно. Над напрежението, гнева и опустошението тегнеше дебел слой мазни сажди, които идваха от огньовете, пресушили живителния сок на Кувейт — петрола.

Когато вятърът духаше към града, небето почерняваше от димните кълбета. Денят се превръщаше в нощ. Крайбрежието бе осеяно с мини и по няколко пъти на ден градът се тресеше от експлозии. Стрелбата продължаваше, но това не бяха само изстрелите на победителите, а и яростните атаки срещу кувейтските войници. Оцелелите търсеха гробище за костите на своите близки, много от които бяха преминали през жестоки изтезания.

Докато наблюдаваше и събираше информация, докато правеше репортажите си, Фин все си мислеше за лъскавата вечерна рокля, изоставена в пясъците.

 

 

Както всички по света и Диана гледаше по телевизията края на войната. Слушаше репортажите за освобождаването на Кувейт, за официалното примирие, слушаше обичайните статистически данни на победата. Преди да излезе от сградата на Си Би Си, започна редовно да се отбива в стаята на репортерите с надеждата да получи някоя трошичка информация, която все още не бе излъчена.

Но ежедневните задължения не й позволяваха да се поддава на емоциите си. Когато вечер беше свободна, гледаше късните новини, после пускаше касета със записа на сутрешното шоу. Уединена в апартамента си, сега тя критично наблюдаваше собствения си образ и търсеше начини да усъвършенства поведението си пред камерата или да подобри цялостния ефект на предаването.

Беше удобно облечена с тениска и джинси, седеше по турски на пода, а върху коленете й бе разтворен неизменният тефтер. Забеляза, че обиците й не са подходящи. Всеки път, щом си мръднеше главата, те подрънкваха. „Разсейват зрителя“, каза си тя, и записа: „Повече никакви висящи обици“.

Другото, което не хареса, бе, че много размахва ръце. Ако не обърнеше внимание на жестовете си, щяха да я пародират в „Събота вечер на живо“. „Макар че това би увеличило популярността ми“ — помисли си тя, засмя се и драсна набързо забележката в тефтера си. Май трябваше да ограничи и физическия контакт с публиката? Диана гледаше касетата и хапеше устни. Все слагаше ръка върху ръката на някой гост или пък прегръщаше някой от публиката. Може би трябваше да…

На вратата се почука и Диана изруга. Личната й програма не позволяваше посещения на нечакани гости след десет вечерта. Неохотно, тя изключи видеото. Погледна през шпионката и ръцете й затърсиха трескаво ключалките. Веригата издрънча.

— Фин! Не знаех, че си се върнал!

Кой пристъпи пръв, тя така и не разбра. Но в следващия миг те вече стояха притиснати един до друг, устните им се сляха, а пръстите й потънаха в гъстата му коса. Взрив от непреодолимо желание разтърси телата им, между тях с огромна мощ се надигна огнена вълна. Фин ритна вратата, която хлопна зад гърба му, и двамата се строполиха на пода.

Диана не мислеше. Не можеше да мисли сега, когато целувката му изгаряше устните й, а ръцете му настойчиво завладяваха всеки сантиметър от тялото й. Като две сборичкали се деца, те се търкаляха по килима, чуваше се само несвързан шепот и учестено дишане.

Не, това не беше сън, истина беше. Единствената реалност, която си струваше. Припряно, дори някак си грубо той мушна ръце под тениската й, после ги впи в бедрата й, за да я притисне яростно към себе си.

Разтърсвана от кратки взривове на енергия, тя сякаш всеки миг щеше да избухне под него. Кожата й бе гореща, гладка, невероятно мека. Той копнееше да вкуси от плътта й, да погълне аромата на тялото й. Устните й не бяха достатъчни, дърпаше надолу тениската и обсипваше с ненаситни целувки врата, рамото и всяка разголена частица от тялото й. Чувстваше се като звяр, свиреп, изгладнял, и му се искаше да пирува. Но си даваше сметка, че би могъл да я нарани, със сигурност щеше да я нарани, ако не обуздае развилнелия се животински инстинкт.

— Диана…

Как му се искаше да намери искрица нежност в огнената буря, която бушуваше в него!

— Позволи ми да… — Вдигна глава, лудешките искрици в очите му постепенно угасваха. Едва сега осъзна, че дори не я бе погледнал. В мига, в който тя отвори вратата и изрече името му, той бе загубил контрол над себе си.

Тя трептеше под него като струна, очите й бяха огромни и тъмни, а устните й — подути. А кожата й… С върха на пръстите си той докосна бузата й и погали зачервената мокра плът.

Сълзи. За него те винаги са били най-мощното женско оръжие. Потресен, той нежно ги избърса и се прокашля.

— Аз ли пръв те съборих?

— Не знам.

Цялата бе кълбо от нерви, което сякаш всеки миг щеше да се пръсне.

— И не ме интересува.

На лицето й цъфна красива усмивка. Допря длани до страните му.

— Добре дошъл у дома.

Ласкавата кротка целувка дари с утеха и двамата.

— Казвали са ми, че съм доста нежен с жените.

Взе ръката й, сви я в юмрук и я притисна към устните си.

— Макар че точно сега ти е трудно да го повярваш.

— Предпочитам да не питам никого за доказателства.

На лицето му проблесна усмивка.

— Виж, защо да не…

Млъкна, щом погали косата й. Объркан, изненадан, той се отдръпна, присви очи и се вгледа в нея.

— Какво, по дяволите, си направила с косата си?

Несъзнателно тя прокара пръсти по косата си.

— Подстригах се. В навечерието на Нова година — отвърна тя с колеблива усмивка. — Зрителите ме харесват. Направихме анкета — три към едно в полза на новата ми прическа.

— По-къса е от моята.

Фин се засмя и седна на пода.

— Я ела тук, да те огледам хубавичко.

Без да чака съгласие, той я дръпна на пода.

Тя се понацупи, в очите й проблеснаха предизвикателни пламъчета. Лъскавата й коса блестеше на светлината.

— Писна ми да се занимавам с нея — измърмори тя, докато той все още я изучаваше мълчаливо с поглед. — Новата прическа ми спестява няколко часа на седмица и освен това подхожда на овала на лицето ми. Изглежда добре на екрана.

— Хм.

Останал очарован от огледа, той се протегна, погали я по ухото и плъзна ръка надолу по врата.

— Или няколкото месеца въздържание са изиграли лоша шега на либидото ми, или ти си най-сексапилната жена в света.

Смутена и в същото време приятно развълнувана, тя обгърна с ръце коленете си.

— И ти изглеждаш добре. Знаеш ли, че ти викат „Пустинният каубой“?

Фин премигна. Невинаги понасяше закачките на колегите си.

— Бързо ще го забравят.

— Не съм сигурна. В Чикаго вече има клуб на твои почитатели.

Смущението му я развесели.

— Ти наистина приличаше на смел каубой на фона на прелитащите ракети „Скъд“ и танковете, които смазваха пясъците зад гърба ти. Особено с това небръснато лице.

— Щом започнаха сраженията по суша, водата стана лукс.

Лицето на Диана помръкна.

— Тежко ли беше?

— Доста.

Фин внимателно и нежно взе ръката й. Точно от това имаше нужда сега — от нейната топлина и съчувствие. А може би след ден-два споменът за онези неща, които бе видял и чул щеше поне малко да избледнее.

— Искаш ли да ми разкажеш?

— Не.

— Изглеждаш доста уморен.

Въпреки слънчевия загар тя успя да забележи колко изпито бе лицето му.

— Кога се върна?

— Преди час. Дойдох направо тук.

Сърцето й се разтуптя, но умората в очите му възпря импулса й.

— Искаш ли да ти приготвя нещо за хапване?

Той продължаваше да държи ръката й — искаше да се увери колко спокоен се чувства тук, близо до нея.

— Не бих се отказал от един сандвич, особено ако има и бира.

— Май че имаш късмет.

Тя стана и стисна ръката му.

— Хайде, полепни си на дивана, погледай телевизия. Докато се храниш, ще те осведомя за всички новини и клюки, които се носят в Си Би Си.

Той се изправи. Изчака я да включи дистанционното.

— Ще ми разрешиш ли да остана тук тази вечер, Диана?

Тя го погледна, очите й бяха големи, но в тях липсваше и следа от колебание или страх.

— Да.

Обърна се и се втурна към кухнята. Ръцете й трепереха. Всичко бе толкова прекрасно! Всяка фибра в тялото й трептеше в отговор на онзи дълъг, последен поглед, който й бе отправил, преди тя да се измъкне бързо от стаята. Не знаеше какво я очаква, но затова пък бе сигурна, че той е единственият мъж, когото някога е пожелавала. Дългата раздяла не бе притъпила чувствата, които бяха почнали да се зараждат в нея. Докато го чакаше да се върне, тя бе дала воля на въображението си. Но онази първа алчна целувка там, на пода, бе по-опияняваща, по-възбуждаща и от най-смелите й очаквания.

Притисна с ръка стомаха си. Пак нервите, каза си тя. Но този път не се вцепени, не изпита страх, а усети топлина и сила.

Тази вечер тя щеше да направи съдбоносната крачка. Щеше да докаже, че е нормална жена. Защото искаше и защото такъв бе нейният избор.

До сандвича със сирене и студена шунка остави халба бира. Вдигна подноса и се усмихна. Желанието, също като гладът, бе основен човешки инстинкт. След като той се нахрани, тя ще го заведе в леглото си и ще му позволи да я обладае.

— Можеше да приготвя нещо топло… — каза тя, когато влезе във всекидневната. — Имам една консерва със супа…

Диана изведнъж млъкна и се втренчи пред себе си.

Филмът по телевизията вървеше. Великолепният Карнак се бе развихрил, Ед го освиркваше, а Фин Райли, Пустинният каубой, спеше като бебе.

Беше изхлузил изцапаните си ботуши, но не си бе направил труда да си свали сакото. Напрегнатата работа, пътуването и умората от часовата разлика най-сетне си бяха казали думата. Лежеше по корем, беше заровил лице в копринените възглавници на Диана, ръката му висеше отпусната.

— Фин?

Диана остави настрана подноса и сложи ръка на рамото му. Разтърси го леко, но той не помръдна. Осемдесет килограмовият мъж бе потънал в мъртвешки сън.

Примирена, тя взе едно одеяло и го зави. Заключи входната врата и пусна веригата. Намали осветлението и седна на пода пред дивана.

— Май пак не улучихме подходящия момент — прошепна тя и целуна Фин по бузата.

С въздишка взе сандвича и се опита да запълни празнината от провалените си интимни планове с ядене и телевизия.

 

 

Фин се събуди, облян в студена пот. Кошмарните образи, които го преследваха в съня му, бавно започнаха да избледняват — разкъсани от куршуми тела, проснати в краката му, лъскавата розова рокля, изцапана с кръв и мръсотия. През прозореца се процеждаше светлината на тихата утрин. Той се надигна и разтърка лице.

Зашеметен от ужасния сън, той се опита да се ориентира. Къде се намираше? В кой хотел? В кой град? В коя държава? В самолет или в такси?

О, Диана! Припомни си, отпусна глава върху възглавниците и простена. Първо я бе съборил на пода, а после… после сякаш бе изгубил съзнание. Един възбуждащ детайл от техния объркан любовен роман.

Защо ли не го бе повлякла за краката и не го бе оставила да хърка в коридора? С усилие отметна одеялото и отново се надигна. Олюля се за миг — все още тялото му бе твърде изтощено. Би убил някой за чаша кафе. Сигурно защото вече усещаше аромата на горещата течност. След месеците, прекарани в пустинята, бе разбрал, че миражите са продукт не само на жегата, но и на отчаяните, недостижими за момента човешки желания.

Разкърши скованите си рамене и изруга. Боже, никак не му се искаше да се сеща за желанията си. Но може би все още не бе късно. Една бърза инжекция с кафе и би могъл да се гушне с Диана в леглото и да изтрие срама от предишната вечер.

С размътен поглед, той се запъти към кухнята.

Не, тя не беше мираж. Стоеше там, огряна от слънцето, свежа и красива, в домашни панталони и фланелка, и наливаше уханното блажено кафе в червена керамична чаша.

— Диана!

— О! — подскочи тя и едва не изтърва каната. — Изплаши ме. Тъкмо си набелязвах наум някои важни неща за шоуто.

Остави каната и избърса изпотените си длани в панталоните.

— Как спа?

— Като мъртвец. Не знам дали трябва да ти се извиня, или да се почувствам неловко, но ако ми дадеш малко кафе, съм готов да направя каквото поискаш.

— Няма защо да се извиняваш, нито пък да се чувстваш неловко — успокои го тя, но не го погледна в очите, докато търсеше друга чаша. — Просто си изтощен.

Фин нежно я погали по косата.

— Много ли ми се сърдиш?

— Не.

Бързо отмести поглед от него, когато му подаде чашата.

— Искаш ли захар, или сметана?

— Не, благодаря. Щом не си сърдита, тогава какво?

— Трудно е за обяснение.

Изведнъж осъзна, че кухнята е много тясна. А той бе застанал на пътя й.

— Трябва да се приготвям, Фин. Шофьорът ми ще бъде тук след няколко минути.

Той не се отказваше.

— Опитай се да ми обясниш.

— Не ми е лесно — троснато отвърна тя и се обърна с гръб към него. — Не ме бива по разговорите сутрин след…

— Нищо не се е случило.

— Не в това е въпросът. Снощи аз просто не мислих. Не можах. Щом те видях, все едно обезумях. Бях завладяна от това, което ставаше, от това, което чувствах. Никой, освен теб не ме е искал толкова много.

— И аз провалих всичко.

Вече не му се пиеше кафе. Остави чашата на плота.

— Съжалявам. Може би не трябваше да възпирам лудешкия импулс, но се страхувах, че ще те нараня.

Тя бавно се обърна към него. В очите й се отразяваше смущението, което изпитваше.

— Не си ме наранил.

— Но щях. Божичко, Диана, щях жива да те изям. Да те разкъсам там, на пода…

С горчива ирония се сети за Анджела.

— Не знаех какво правя.

— Тъкмо това искам да ти кажа, Фин. Но не ти, а аз не знаех какво правя. А това не е типично за мен.

Диана не знаеше къде да дене ръцете си. Ту ги размахваше, ту ги отпускаше надолу, докато той стоеше, без да мръдне, и я гледаше изпитателно.

— Усещанията, чувствата, които ти разпали, са нещо непознато за мен. И това, което после се случи…

Объркана и смутена, тя дръпна леко ухото си.

— То ми даде време да размисля.

— Чудесно.

Фин сграбчи чашата и дълго пи от кафето.

— Превъзходно.

— Не съм променила решението си — каза тя и забеляза как очите му потъмняха. — Но трябва да поговорим, преди да направим следващата крачка. Ако ти ме разбереш, тогава се надявам, че ще продължим заедно напред.

Очите й се молеха, тя искаше нещо от него. Не му бе нужно да знае какво. Пристъпи към нея, повдигна брадичката й и нежно я целуна.

— Добре, ще поговорим. Какво ще кажеш за довечера?

Напрежението се стопи. Вълна на облекчение се разля по тялото й.

— Добре, довечера. Сигурно съдбата се е погрижила за мен. От два месеца насам това е първият ми свободен уикенд.

— Ела у нас.

Когато усети нежния примамлив допир на тялото й, той я целуна, бавно, настойчиво.

— Много ми се иска да направя едно нещо.

Лекичко хапеше устната й, докато накрая тя затвори очи.

— Да.

— Много ми се иска… ъъ… — Погали с език устните й и после бавно го плъзна между тях, за да усети вкуса й. — … да сготвя нещо специално за теб.

 

 

— И какво ще сготви?

— Не го попитах.

Диана прехвърляше бързо списъка с тоалетите, като следеше на кои дати с какви дрехи се бе появявала. Помощник-продуцентът, който се занимаваше с гардероба, грижливо записваше всички поли, сака, блузи, аксесоари и отбелязваше не само дните, в които са били обличани, но и в каква комбинация.

— Струва ми се доста сериозно, когато един мъж реши да готви заради теб… и то в петък вечер.

Фран поглеждаше от време на време към Обри, която спеше спокойно в количката.

— Такова ухажване е признак на по-дълбоки чувства.

— Може би.

При тази мисъл Диана се усмихна. Съвсем педантично тя започна да избира тоалетите си за всичките шоу предавания през следващата седмица.

— Смятам да се отпусна и да се забавлявам.

— Женският усет ми подсказва, че този мъж е подходящ за теб. Трябва ми още малко време, за да добия лични впечатления, но изражението на лицето ти, когато влезе тази сутрин в офиса, бе достатъчно красноречиво.

— Какво ми беше изражението?

— Щастливо. Истинско женско щастие. Различно от блясъка в очите ти, когато „Делакорт“ поднови договора или когато шест филиала закупиха шоуто ни.

— А когато станахме първи в класацията в Кълъмбъс^[1]?

— Дори и тогава не беше същото. Нали видях блестящото ти представяне на тазсутрешното шоу. Нали видях как размести нещата тук, за да мога спокойно да дойда с Обри на работа.

— И аз искам детето да е при нас — припомни й Диана. — Никой от персонала не бива да избира между родителските задължения и кариерата. Което пък ми даде идея за темата на следващото шоу.

Фран взе бележника.

— Казвай.

— Да намерим начин да съчетаем грижите за семейството и дома със задълженията на работното място. Независимо дали то е в офисите, или в заводите. Прочетох една статия за онзи семеен ресторант, в който точно до кухнята са направили детска градина. Дадох статията на Маргарет.

— Ще я погледна.

— Добре. А сега нека ти кажа каква идея имам за Джеф.

— Джеф? Какво имаш предвид?

— Той си върши добре работата, нали?

— Даже чудесно.

Фран хвърли поглед към Обри, която въздъхна в съня си.

— Той е изцяло посветен на теб и шоуто и е магьосник на монтажа.

— Той иска да е режисьор — каза Диана доволна, че е успяла да изненада Фран и се отпусна назад в креслото. — Нищо не е споменавал нито на мен, нито на който и да е било друг. Няма и да го стори. Но аз го наблюдавам. Навърта се в студиото, разговаря с операторите, с техниците. Всеки път, когато се появява нов режисьор, Джеф не му задава въпроси, не си приказва с него.

— Но той е монтажист.

— Е, и аз бях репортер — възрази Диана. — Искам да му дам шанс. Бог ни е свидетел, че имаме нужда от режисьор на постоянна работа, някой, който може бързо да се сработи с екипа, който усеща моя ритъм. Мисля, че той е най-подходящият. Ти какво ще кажеш като продуцент?

— Ще поговоря с него — отвърна Фран след кратка пауза. — Ако прояви интерес, ще го пробваме следващата седмица в шоуто за запознанство чрез видео. Подготовката не е трудна, така че ще видим какво ще излезе.

— Чудесно.

— Диана! — Каси стоеше на прага и държеше навит на руло вестник.

— Не ми казвай. Знам, че разполагам само с двайсет минути до снимките за новото представяне, после трябва да отида в другия край на града, за да очаровам чикагското дружество, от Националната „Женска организация“. Кълна ти се, не съм седнала да си почивам.

— Диана — повтори Каси. Чувството за хумор я бе напуснало. Погледът й бе нещастен и тъжен. — Мисля, че трябва да видиш това.

— Какво е то? О, стига с тези жълти вестници.

Раздразнена, тя взе вестника от Каси, разгъна го и се вторачи в натрапващото се заглавие.

— О, боже!

Краката й омекнаха, пипнешком търсеше да се хване за стола зад себе си.

— О, Фран!

— Успокой се, скъпа. Я да го видя.

Фран помогна на Диана да седне на стола и взе вестника.

„Тайният живот на едно обикновено американско момиче

Любимката на Средния запад е била разгулна колежанка. Бившият любовник на Диана разказва всичко!“

В горния ъгъл бе написано с големи червени букви: „Извънредно!“, колонката встрани от главната статия наблягаше на фрази като: „Диви нощи! Пиянски оргии! Секс на футболно игрище!“, над текста бе поместена скорошна снимка на Диана, а до нея се мъдреше размазаната снимка на мъжа, когото се бе опитвала да забрави.

— Ах, какво копеле! — избухна Фран. — Лъжливо, долно копеле. Защо го е направил? Какво ще спечели? Та той е червив с пари.

— Кой знае защо? — отвърна Диана. Повдигаше й се, гледаше втренчено изписаните с големи букви заглавия. Приличаше на уплашеното, сломено момиче; което тъй дълго се опитваше да скрие. — Всички ще видят снимката му във вестника, нали?

— Скъпа, никой няма да повярва на този боклук.

Фран бързо сгъна вестника.

— Напротив, Фран — отрече Диана и очите й заискряха, погледът й стана студен. — Ще повярват, защото материалът е сензационен, просто е страшно любопитен. А и без това заглавията се набиват на очи. Хората ще ги прегледат, докато плащат на касата в супермаркета. Може да прочетат статията на първа страница, дори и продължението на вътрешните страници. Ще се приберат вкъщи и ще обсъдят новината със съседите си.

— Но всичко тук е боклук, долна измислица и всеки, който има мозък, няма да й повярва.

Каси подаде на Диана чаша вода.

— Съжалявам, но реших, че трябва да ти го покажа. Не исках да го разбереш от някой друг.

— Правилно си постъпила, Каси.

Каси сви устни.

— Търсиха те по телефона.

Беше се обаждал и Маршал, но Каси нямаше намерение да й казва за него.

— Ще се обадя по-късно. Дай да го прочета, Фран.

— Ще изгоря този шибан парцал.

— Дай да го прочета — повтори Диана. — Не мога да се защитя, без да знам какво са написали.

Фран с неохота й подаде вестника. Както във всеки жълт вестник и в този истината бе примесена с лъжа, за да въздейства по-силно върху читателя. Диана наистина бе учила в Йейл. Бе се срещала с Джейми Томас, звезда на университетския футбол. Да, бе отишла с него на парти след мача през есента на първи курс. Бе танцувала, флиртувала. Беше изпила малко повече алкохол от разумното.

Двамата се бяха разхождали на игрището през хладната ясна нощ. Беше се смяла, когато той бягаше по тревата и нападаше въображаеми противници. Но в статията не се споменаваше за факта, че много бързо смехът й бе секнал. Не се споменаваше за страха, яростта и сълзите й.

Според спомените на Джейми тя не се бе опитвала да се отскубне от него, не бе пищяла. В неговата версия не се казваше нищо за разкъсаните й дрехи и изнасилването. Нито как бе останала сама на студената трева, обляна в сълзи, трепереща от ужас, сломена.

— Добре.

Диана избърса една сълза от бузата си.

— Не е променил много версията си. Поукрасил я е малко, но няма нищо чудно в това — нали трябва да е по-интригуваща.

— Мисля, че трябва да се обърнем към съда — опитваше се Фран да говори спокойно. — Трябва да заведеш дело за клевета срещу Джейми Томас и срещу вестника. Ди, не бива да му позволяваш да се измъкне безнаказано.

— Позволих му да се измъкне и в много по-тежък момент, нали?

Грижливо, бавно, тя сгъна вестника и го пъхна в чантата си.

— Каси, моля те, отложи ангажиментите ми след срещата в Националната „Женска организация“. Знам, че това ще ти създаде проблеми.

— Напротив, ще се оправя. Не се тревожи за това — побърза да я успокои Каси.

— Зарежи всичко — обърна се Фран към Диана.

— Не, ще направя каквото трябва.

Диана взе пуловера си. Независимо че гласът й не трепваше и жестовете й бяха спокойни, погледът й бе отчаян и нещастен.

— Тогава идвам с теб. Няма да си ходиш вкъщи сама.

— Аз не се прибирам вкъщи. Трябва да поговоря с един човек. Ще се оправя.

Стисна ръката на Фран.

— До понеделник.

— По дяволите. Ди, нека ти помогна.

— Винаги си го правила. Но сега трябва да се справя сама. Ще ти се обадя.

 

 

Даваше си сметка, че обяснението няма да е лесно. Но не бе подозирала, че ще седи в колата си пред красивата стара къща на Фин, опитвайки се да събере кураж, за да почука на вратата му.

Гледаше втренчено разперените голи клони на кленовете, които се полюшваха от мартенския вятър. Гледаше искрящите отблясъци на високите красиви прозорци, които отразяваха слънчевата светлина, която караше да блещукат и малките парченца слюда, покрили потъмнелите от времето каменни стени.

Каква здрава стара къща, помисли си тя, величествена със своите извити кули и заострени комини. Внушаваше закрила и надеждност — убежище, което може да те предпази от бурите и ветровете. Питаше се дали Фин намира спокойствие тук след хаоса на своята работа.

Питаше се дали тя ще намери утеха.

Събра сили, слезе от колата, тръгна по каменната алея и се качи на закритата веранда, боядисана и лакирана в тъмносиньо.

На вратата имаше месингово чукче във формата на ирландска арфа. Тя прикова поглед в него и стоя така доста време, преди да почука.

— Диана.

Той се усмихна и протегна ръка.

— Раничко е за вечеря, но бих могъл да ти приготвя късен обяд.

— Трябва да поговорим.

— Както кажеш.

Диана не се здрависа с него, той отпусна ръка и затвори вратата.

— Пребледняла си.

„По дяволите, изруга наум той, изглежда толкова крехка, сякаш всеки миг ще се счупи.“

— Защо не седнеш?

— Да, предпочитам да седна.

Последва го по коридора, спряха се пред първата врата и влязоха в една стая.

Още с първия бегъл поглед Диана установи категоричното мъжко присъствие. Нямаше дантелки, нямаше воланчета, само непокътнати от времето стари вещи, които с достойнство седяха на местата си и нашепваха за благосъстояние и мъжки вкус. Тя си избра един стол с висока облегалка и седна пред камината, в която гореше тих огън. Топлината й носеше утеха.

Без да продума, той отиде до извитото барче и извади бутилка бренди. Каквото и да терзаеше мислите й, то бе достатъчно силно, щом тя имаше такъв сломен вид.

— Първо изпий това и после ми кажи какво те мъчи.

Тя отпи малка глътка и започна да говори.

— Стига — прекъсна я нетърпеливо той. — Ти си по-бледа и от ранените войници, които съм виждал.

Тя отново надигна чашата и след голямата глътка усети топлина, която стопяваше леда в стомаха й.

— Искам да ти покажа нещо.

Отвори чантата си и извади вестника.

— Прочети го.

Той го погледна.

— Вече го видях.

С презрителен жест захвърли вестника.

— Имаш достатъчно ум в главата си, за да се впрягаш от такива глупости.

— Прочете ли го?

— Престанах да чета нескопосни писания още когато бях на десет години.

— Прочети го сега — настояваше Диана. — Моля те.

Загрижен и объркан, той впери изпитателния си поглед в Диана.

— Добре.

Не я свърташе на едно място. Докато той четеше, Диана стана и започна да се разхожда из стаята, като от време на време с треперещи ръце докосваше някое украшение или дреболия, подарена за спомен. Чуваше шумоленето на вестника, тихите ругатни, които той злобно мърмореше под носа си, но нито веднъж не погледна към него.

— Знаеш ли — най-сетне продума Фин, — поне биха могли да наемат хора, които да напишат едно свястно изречение.

Въздъхна, когато видя скования й от напрежение гръб. Отново захвърли вестника. Стана, отиде при нея и понечи да сложи ръце на раменете й.

— Диана…

— Недей!

Бързо отстъпи назад и поклати глава.

— За бога, ти си достатъчно умна, за да позволиш на този долен жълт вестник да те разстрои.

Не успя да прикрие лекото разочарование от нейната реакция.

— Ти си център на обществено внимание. Сама направи избора си. Хайде, стегни се, Канзас, или се върни в „Обедни новини“ и изкарай там до края на живота си.

— Ти повярва ли на това, което пишат?

Тя се завъртя към него, ръцете й бяха скръстени на гърдите.

За първи път той не можеше да измисли как да я успокои. Реши да използва чувството си за хумор.

— Че си била някаква малолетна нимфоманка? Ако е истина, как си устояла на чара ми толкова време?

Надяваше се, че ще я разсмее, беше готов да се примири и с гневна язвителна забележка. Но вместо това в отговор получи само ледено мълчание.

— Не всичко е лъжа — най-сетне проговори тя.

— Искаш да кажеш, че ти наистина си ходила на няколко колежански партита? Че си изпила няколко бири и си пофлиртувала с някого? — Фин поклати глава. — Е, аз съм потресен и разочарован. Радвам се, че го разбрах, преди да ти направя предложение за женитба и преди да станеш майка на децата ми.

Но отново шегата му не я развесели. Празнотата в погледа й отстъпи място на страданието и поражението. И Диана избухна в сълзи.

— О, боже! Недей, миличка. Хайде, Диана, стига.

Нищо не го обезоръжаваше така, както сълзите. Смутен, проклинайки се, той я притисна към себе си въпреки нейната съпротива.

— Съжалявам. — За какво, и той не знаеше. — Съжалявам, миличка.

— Той ме изнасили! — извика тя и се отскубна от прегръдките му. — Изнасили ме — повтори и зарови лице в шепите си, докато горещите сълзи се стичаха и пареха страните й. — А аз не му отмъстих. И сега нищо няма да мога да направя. Защото ме боли, защото страдам.

Хлипанията заглушиха гласа й, а тя омаломощена се люлееше напред-назад.

— И винаги, винаги ще ме боли.

Фин стоеше потресен и ужасен. За един миг всичко в него се вледени и той само стоеше и я гледаше втренчено. Тя плачеше неудържимо, слънчевите лъчи докосваха косите й, а зад нея огънят в камината весело пращеше.

Тогава ледът в него се пропука, избухна с такава силна, такава неконтролируема ярост, че чак погледът му се замъгли. Сви ръцете си в юмруци, сякаш се готвеше да удари някого.

Но в стаята беше само Диана, обляна в сълзи.

Той отпусна ръце, почувства се безпомощен, съкрушен. Доверявайки се на инстинкта си, грабна Диана на ръце и я понесе към дивана. Седна, притисна я в скута си, полюшваше я леко като дете и чакаше да мине кризата.

— Щях да ти кажа — промълви едва-едва тя. — Снощи много мислих за това. Исках да го знаеш, преди да… да бъдем заедно.

Той трябваше някак си да овладее гнева си. Но все още стискаше яростно зъби и тонът му бе рязък:

— Нима си помислила, че това ще промени чувствата ми към теб?

— Не знам. Но знам, че раната е дълбока и колкото и да променям живота си, тя все си остава. От онзи ужасен ден… — Тя взе носната кърпичка, която той й подаде и избърса лицето си. — … не мога да се преборя със спомена, да го погреба достатъчно дълбоко… не мога да се любя с мъж.

Ръката, която галеше косите й, леко трепна за миг. Фин съвсем ясно си припомни как се бе нахвърлил върху нея предната нощ. Още от първия път щеше да унищожи физическата връзка в отношенията им, ако нещо не го бе възпряло.

— Не съм фригидна. — В тона й се долови напрежение и огорчение. — Не съм.

— Диана — той побутна главата й леко назад, за да я погледне в очите, — ти си най-топлата жена, която познавам.

— Снощи в мислите ми беше само ти. Нямах време да мисля за друго. Но днес справедливостта изисква първо ти да научиш за това. Защото ако нещата между нас не потръгнат, имам предвид физическата ни връзка, то вината ще бъде само моя.

— Друг път да не съм те чувал да говориш такива глупости. Но засега ще ги подминем. Ако искаш да ми разкажеш всичко, готов съм да те изслушам.

— Да, искам.

Стана от коленете му и седна на дивана.

— Всички в колежа познаваха Джейми Томас. Той беше в горния курс и както повечето момичета и аз бях очарована от него. Когато в началото на учебната година той започна да се навърта около мен, естествено аз бях поласкана и зашеметена. Той беше футболна звезда, блестящ нападател и играеше чудесно бейзбол. Възхищавах се от него и от плановете му да се заеме със семейния бизнес. Беше умен и амбициозен, притежаваше невероятно чувство за хумор. Всички го харесваха. Харесвах го и аз.

Тя пое дъх, за да се успокои и се върна назад в спомените си.

— В първите няколко месеца на семестъра ние често се виждахме. Учехме заедно, ходехме на дълги разходки, впускахме се в задълбочени философски разговори, каквито само колежаните си мислят, че могат да водят. Когато участваше в някой мач, аз седях на трибуните и го насърчавах с викове.

Тя направи пауза, преди да продължи.

— След най-големият мач на сезона, отидохме на парти. Той се беше представил чудесно. Всички празнувахме и бяхме малко пийнали. Върнахме се на игрището само ние двамата и той започна да бяга, като се преструваше, че играе срещу въображаеми противници. Правеше се на клоун. После изведнъж спря и се хвърли върху мен. В началото ми се стори, че се шегува. Но после стана груб, агресивен и аз се изплаших. Казах му да престане. Но той продължаваше.

„Стига си се преструвала, Ди. Знаеш, че го искаш. Цяла вечер си го просиш.“ — Тези думи не преставаха да звучат в главата й.

Тя потрепери, притискаше силно дланите си една в друга.

— Аз се разплаках, молех го. Той беше толкова силен, а аз тъй безпомощна. Разкъса дрехите ми, насили ме, болеше ме. Очите му бяха стъклени, като замръзналата трева. А той беше вътре в мен. Болката бе толкова силна — мислех си, че ще ме убие. Но той не спираше. Престана едва когато свърши. Малко след това — което ми се стори цяла вечност — той се изтърколи от мен и се разсмя.

„Хайде, Ди, признай си, че ти беше забавно. Попитай, когото си искаш. Никой не прави жените толкова щастливи, както добрият стар Джейми.“

После смехът му секна и той се вбеси, защото аз плачех. Не можех да престана да плача.

„Недей да ми играеш подли номера. И двамата го искахме. Само кажи нещо друго и половината от футболния отбор ще потвърдят, че си го правила с тях, ей тук, на тревата. Тук, на шибаното игрище.“

— Той ме издърпа и завря лицето си в моето. Предупреди ме, че ако се опитам да докажа, че ме е изнасилил, никой няма да ми повярва. Защото той бил Джейми Томас. Всички обичали Джейми Томас. Остави ме сама, а аз нищо не можах да направя, защото се срамувах.

Размазаната снимка във вестника изплува в съзнанието на Фин. Той безуспешно се опитваше да потуши яростната вълна, която се надигаше в него. Но тонът на гласа му бе равен.

— Нямаше ли при кого да отидеш?

— Казах на Фран.

Ноктите й се бяха забили в дланите й и тя бавно отпусна ръце.

— Няколко седмици след случката й разказах всичко. Тя искаше да отиде при декана, но аз не се съгласих.

Вторачи се в ръцете си и отново усети гореща вълна на срам, която премина през тялото й.

— После ме накара да отида при психоаналитик. И не след дълго успях да преодолея кризата. Не искам този минал кошмар да съсипва живота ми, Фин.

Вдигна поглед към него, очите й бяха подути и издаваха мъката й.

— Не искам това да попречи на връзката ни, на чувствата, които може би изпитваме един към друг.

Той се страхуваше, че каквото и да каже, няма да налучка верния тон.

— Диана, не мога да ти кажа, че това няма значение, защото не е вярно.

Когато тя сведе очи, Фин вдигна брадичката й и я погледна в очите.

— Защото мисълта, че си била наранена, е непоносима за мен. И защото може би ти няма да ми се довериш.

— Не, не това е причината — бързо отвърна тя. — Причината е в мен.

— Тогава позволи ми да направя нещо за теб.

Нежно я целуна по челото.

— Нека да отидем в моята колиба. Сега. Днес. Само за уикенда, да се отпуснем и да си починем.

— Фин, не знам дали ще мога да ти дам това, което искаш.

— Не ме интересува какво можеш да ми дадеш. По-важното е какво можем да си дадем взаимно.