Нора Робъртс
Частни скандали (20)

Глава 19

Диана се пъхна в голямата вана на Фин, пълна с гореща вода, която при потапянето леко се раздвижи и забълбука. Тя се отпусна със затворени очи, стиснала в ръка чаша с пенлив коктейл от шампанско и портокалов сок. Беше късна съботна утрин и Диана разполагаше с повече от час, преди шофьорът й Тим О’Мейли да я вземе за срещата в Мерилвил, Индиана.

Чувстваше се ленива и самодоволна като котка, която се припича на слънце.

— Какво празнуваме?

— Ти си в Чикаго и аз съм в Чикаго. И като изключим днешното ти прекосяване на щата, изглежда, че ще се задържим тук цяла седмица.

От другия край на ваната Фин наблюдаваше как напрежението в тялото й лека-полека се стопява. Седмици наред тя беше като навита машинка. Дори повече, каза си той, докато отпиваше от ледения коктейл. Още преди безсмисленото убийство на Лу Макнийл, тя цялата бе кълбо от нерви. В дните след смъртта на Лу чувствата й се лутаха в противоположни посоки — угризение, гняв, вина, безсилие. Не знаеше какво изпитва към човека, който бе саботирал шоуто й заради свои лични цели.

„Или заради целите на Анджела“, заключи Фин. Но сега тя се усмихваше, очите й бяха премрежени от наслада.

— Май напоследък попаднахме във водовъртежа на хаоса.

— Ти летиш за Флорида, аз преследвам кандидат-президентите от щат на щат. И двамата се опитваме да направим добро шоу, докато репортерите и фотографите са по петите ни.

Фин сви рамене и докосна със стъпалото си нейния мек, гладък крак.

Вниманието на пресата бе неотклонно съсредоточено върху тяхната връзка и на хората от нейния и от неговия екип никак не им бе лесно да работят в такава атмосфера. По някакви необясними и за двамата причини бяха ги обявили за двойка на годината. На следващата сутрин Диана бе прочела за сватбените си планове в някакъв жълт вестник, пъхнат от услужлив доброжелател под изтривалката пред вратата й. И всичко това я караше да се чувства неспокойна, несигурна и прекалено разсеяна.

— Нима наричаш това хаос? — попита Фин и я изтръгна от мислите й.

— Прав си, това е един обикновен ден от живота ни — каза тя и въздъхна дълбоко. — Поне се справяме. Твоето шоу за разпадащата се инфраструктура на Чикаго беше великолепно, макар да пробуди у мен страха, че някой ден улиците под краката ми ще се разрушат.

— Вярно, че имаше всичко в него — и паника, и комедийни ситуации, и полудели чиновници. И все пак не беше толкова вълнуващо като интервюто ти с Мики и Мини Маус.

Тя отвори едното си око.

— Внимавай, приятелче!

— Не, наистина.

Усмивката му беше закачлива.

— Ти накара Америка да говори. Какви са отношенията между хората, каква е ролята на Гуфи в тях. Тези парливи въпроси изискват отговор и кой знае, може да поохладят страстите ни.

— Ние се интересуваме от американските традиции — сопна се тя. — От необходимостта за забавление и въображение и от огромната индустрия, която ги подхранва. А това е също толкова важно; както и разногласията и престрелките между политиците. Дори е по-важно — добави тя и махна с ръка. — Хората имат нужда от някакъв тип бягство, особено по време на рецесия. Ти отразяваш затоплянето на отношенията между Изтока и Запада, обществено-икономическите проблеми на бившия Съветски съюз. А аз предпочитам ежедневните проблеми, които засягат обикновения човек.

Той все още й се усмихваше хитро. Диана отпи от коктейла и го погледна намръщено.

— Нарочно ме предизвикваш.

— Харесва ми, когато очите ти станат тъмни и в тях започват да проблясват гневни пламъчета.

Остави чашата си, примъкна се към Диана и легна върху нея. Водата мързеливо се разплиска извън ваната.

— И освен това тук се появява една бръчица — погали с палец челото й, — която искам да премахна.

— Някой може да си помисли, че си голям мръсник, Фин.

— Някои са го казвали, други тепърва ще то кажат — промърмори той, като хапеше нежно устните й. — А като стана дума за Мики и Мини…

Ръцете му се плъзнаха по горещото й меко тяло.

— Ама ние говорихме ли за тях?

— Питах се дали можем да сравним техните отношения с нашите — неопределени и дълготрайни.

Водните мехурчета се пукаха около и между тях, тя галеше мократа му коса. Толкова добре й беше тук, особено след като знаеше, че всеки един миг утешителната топлина може да избухне в буен пламък.

— Аз мога да ги определя: ние се обичаме, радваме се един на друг и искаме да сме заедно.

— Ако се преместиш да живееш при мен, ще бъдем повече време заедно.

Бяха обсъждали този въпрос и преди. И не бяха стигнали до никакво решение.

Диана притисна устни в рамото му.

— За мен е по-лесно да си имам свое жилище, когато отсъстваш от града.

— Сега през повечето време ще съм тук.

— Знам.

Устните й се плъзнаха надолу към врата му. Опитваше са да го отклони от темата.

— Дай ми малко време да обмисля тази идея.

— Понякога трябва да се доверяваш на импулсите си, Диана, на инстинктите си.

Устните му докоснаха нейните и той почувства, че тя е смутена и объркана. Знаеше, че ако настоява, тя ще се съгласи, но инстинктът му го караше да не я притиска.

— Мога да почакам. Но не ме карай да чакам дълго.

— Можем да определим изпитателен срок.

Кръвта й пулсираше лудо като бълбукащата вода.

— Ще си взема малко багаж и ще се нанеса за една седмица.

— Ще се постарая да не си отиваш.

— Сигурна съм, че ще успееш.

Диана се усмихна и приглади косата му назад, за да открие лицето му.

— Толкова много те обичам, Фин. Повярвай ми. Кълна се, че слуховете за мен и Гуфи са лъжа. Ние сме само приятели.

Той побутна назад главата й така, че водата да покрие тялото й.

— Не му вярвам на този дългоух негодник.

— Използвах го, за да те накарам да ревнуваш, макар че все пак той притежава известен чар, който намирам за доста привлекателен.

— Нима търсиш чар? Защо да не… По дяволите!

Фин отметна назад мократа си коса и вдигна телефона, закрепен над ваната.

— Запомни мисълта си — обърна се той към нея. — Ало, Райли на телефона.

Диана прехвърляше наум няколко интересни варианта, с които би могла да го поразсее, но забеляза промяната в изражението му. Водата се разплиска, когато той излезе от ваната и се протегна за хавлията.

— Намери Кърт — нареди Фин и преметна хавлията около мокрото си тяло. — Свържи се с Барлоу Джеймс. Искам екип и информация за инцидента.

Изруга под носа си.

— Ще трябва да успееш, щом ти казвам.

— Какво става?

Диана спря водата, която пълнеше ваната и се изправи. Капчици се стичаха по тялото й, докато разгъваше хавлията. Разбра, че той се кани да излиза.

— Някакъв инцидент със заложници в гръцкия квартал.

Фин припряно включи телевизора и се втурна към спалнята, за да се облече.

— Положението е критично. Вече има трима убити.

Тя потрепери от ужас, после бързо сграбчи халата си.

Искаше й се да отиде с него. Но, разбира се, това бе невъзможно, защото няколкостотин души я чакаха в огромната залата на хотела в Индиана.

Защо й беше толкова студено? Побърза да се наметне с халата. Фин вече напъхваше ризата в панталоните с хладнокръвието на чиновник, който отива в офиса си, за да прегледа данъчните формуляри. Беше оцелял след въздушни нападения и земетресения. Така че едва ли би се уплашил от някаква си престрелка в гръцкия квартал.

— Пази се.

Той притегна вратовръзката и нахлузи коженото си яке.

— Няма страшно.

Щом тя отвори дрешника, за да извади костюма, който бе избрала за следобедния прием, Фин се обърна и я целуна.

— Вероятно ще се прибера преди теб.

 

 

Най-жестоката война беше тази, в която нямаше фронтова линия и план за атака. Тя се подхранваше от яростта, страха и от самоцелната потребност да унищожаваш. Спретнатият ресторант с раирания навес и масичките на тротоара беше разрушен. Парченцата стъкла от счупения прозорец проблясваха като разпилени по земята скъпоценни камъни. Студеният пролетен вятър развяваше разкъсания навес. Плющенето му се заглушаваше от полицейските радиостанции. Зад опънатите въжета, като глутница изгладнели вълци, се бяха скупчили репортерите.

Отвътре се чу нова серия от изстрели, последвана от пронизителен ужасен писък.

— Божичко!

По челото на Кърт бе избила пот. Придържаше камерата на рамото си.

— Той ги убива.

— Снимай онова ченге там — нареди Фин. — Онова с високоговорителя.

— Както кажеш, шефе.

Кърт насочи камерата към полицая с оранжевата мушама. Лицето му бе безизразно, а косата му — прошарена, очите му — сиви и студени. Сред писъците и виковете, плача и лютите закани, които се носеха откъм ресторанта, полицаят продължаваше да говори с равна интонация.

— Хладнокръвен тип — отбеляза Кърт и след сигнала на Фин се приведе, за да снима командосите от специалния отряд, които заемаха позиции.

— Доста хладнокръвен — съгласи се Фин. — Ако продължава в същия дух, може и да не се стигне до намесата на стрелците. Ти снимай, а аз ще се опитам да се промъкна напред, за да разбера кой е похитителят.

 

 

Залата беше препълнена. От подиума Диана виждаше всичките триста и петдесет души, дошли да чуят речта й за ролята на жените в телевизията. Имаше намерение да им докаже, че не са си дали парите напразно. По пътя беше прегледала бележките си и само веднъж отклони вниманието си, когато на телевизионния екран, монтиран в лимузината, се появи Фин.

Той беше в стихията си, както обичаше да казва Барлоу Джеймс.

А изглежда, че и тя беше в своята.

Изчака ласкавото представяне, изчака последвалите го бурни аплодисменти после стана и отиде пред микрофона. Огледа залата и се усмихна.

— Добър ден. Едно от първите неща, които научаваме в телевизионния бизнес, е, че работим през почивните дни. И тъй като днес е почивен ден, надявам се, че през следващия един час ще успея да ви забавлявам и информирам. За мен това е телевизията и този начин за изкарване на прехраната напълно ме удовлетворява. Хрумна ми, че след като всички тук работите, вероятно нямате възможност да гледате дневните телевизионни програми. Затова дано ви убедя да включите видеото в понеделник сутринта и да запишете нашето шоу, което се излъчва в девет тукашно време.

Думите й предизвикаха първия изблик на смях и следващите двайсет минути преминаха в непринудена атмосфера. Щом речта свърши, от публиката заваляха въпроси, на които Диана трябваше да отговаря.

Един от първите въпроси бе дали Фин Райли я придружава.

— Не. Както всички добре знаем, едно от предимствата и едно от проклятията на този бизнес е пръв да съобщаваш новините. В момента Фин предава репортажа си от мястото на събитието, но можете да го гледате в неговото шоу „В дълбочина“, което се излъчва всеки вторник. Аз не го пропускам.

— Мис Рейнолдс, какво мислите за факта, че наред с препоръките, външният вид е един от критериите, за да ви допуснат в ефир.

— Естествено бих се съгласила с шефовете, че телевизията е визуално средство за масова информация. Но донякъде. Ще ви кажа само това: ако след трийсет години Фин Райли е все още репортер и добър политически коментатор, не само ще се надявам, но и ще искам, като жена, да се радва на същото уважение.

 

 

Фин не мислеше за бъдещето. Беше прекалено ангажиран с настоящето. С хитрост, арогантност и чар той бе успял да се промъкне до посредника на заложниците, лейтенант Арнолд Дженър. Дженър все още държеше високоговорителя, но засега бе преустановил преговорите с похитителя.

— Лейтенант, доколкото разбрах, името на мъжа е Джонсън, Елмър Джонсън.

— Да, на това име отговаря — сговорчиво отвърна Дженър.

— Той е психично болен. В медицинския му картон…

— Не би трябвало да имате достъп до медицинския му картон, мистър Райли.

— Нямам директен достъп.

Но имаше връзки, които бе използвал.

— Разбрах, че Джонсън е служил в армията и е изпаднал в депресия, след като са го уволнили през март миналата година. Миналата седмица е загубил жена си и работата си.

— Доста добре сте осведомен.

— Затова ми плащат. Влязъл е в този ресторант малко след десет сутринта, значи преди три часа, въоръжен с пистолет „Магнум“, карабина и противогаз. Убил е двама сервитьори и един клиент, после е взел петима заложници, между които две жени и дванайсетгодишната дъщеря на собственика.

— Десетгодишна — педантично го поправи Дженър. — Момичето е на десет години. Мистър Райли, вършите си добре работата и обикновено ви се възхищавам. Но сега моята задача е да измъкна онези хора живи.

Фин се огледа наоколо, като обърна внимание на позициите на стрелците. Те нямаше да чакат дълго.

— Какви са неговите условия? Можете ли да ми ги кажете?

„Едва ли има смисъл“, каза си Дженър. Условието беше само едно, но той не можеше да го изпълни.

— Той иска жена си, мистър Райли. Преди четири дни е напуснала Чикаго. Опитваме се да я намерим, но засега безуспешно.

— Мога да пусна съобщение по телевизията. Ако тя гледа информационния бюлетин, може да се свърже с нас. Нека аз да говоря с него. Може да го придумам, ако му обещая, че хората ми ще потърсят жена му.

— Толкова ли ти се иска да направиш репортаж?

Обидите бяха нещо обичайно в практиката му и затова Фин не се засегна.

— Винаги и с всякакви средства съм готов за репортаж, лейтенант.

Присви очи и измери с поглед мъжа до себе си.

— Помисли за детето — то е само на десет години. Позволи ми да опитам.

Дженър вярваше в силата на инстинкта, а и съзнаваше, че не след дълго положението щеше да стане неудържимо. Подаде мегафона на Фин.

— Не обещавай нещо, което не можеш да изпълниш.

— Мистър Джонсън. Елмър. Аз съм Фин Райли, журналист.

— Знам кой си.

Гласът прозвуча като пронизителен рев през счупените прозорци.

— За глупак ли ме смяташ?

— Бил си в Персийския залив, нали? И аз бях там.

— Мамка ти, да не си мислиш, че това ни прави приятели?

— Мисля, че всеки, който е бил там, е минал през ада.

Навесът изплющя и му припомни за пътя към Кувейт.

— Защо да не сключим сделка?

— Сделката е ясна. Ако жена ми дойде тук, ще ги пусна. В противен случай всички ще отидем в ада. В истинския ад.

— Полицията се опитва да я открие, но мисля, че и аз мога да ти помогна. Имам достатъчно връзки. Ще разкажа твоята история по телевизията, по националния ефир, цяла Америка ще види снимката на жена ти. Дори тя да не ни гледа, все някой ще я види и ще й каже. Ще пуснем специална телефонна линия. Ще можеш да говориш лично с нея, Елмър.

На Дженър това му хареса, макар че в случай на нужда бе готов да грабне мегафона от ръцете на Фин. Дяволски хитро подхождаше този журналист, говореше му на малко име, даваше му надежда, предлагаше му няколко минути слава. „Да, планът може да успее, макар че началниците едва ли биха го одобрили“, каза си Дженър.

— Ами, действай тогава! — изкрещя Джонсън. — Действай, дяволите да те вземат.

— С удоволствие бих го направил, но какво ще дадеш в замяна? Предлагам ти да пуснеш момиченцето, Елмър, и след десет минути ще разкажа за теб на цяла Америка. Дори ще уредя да се появиш на екрана и лично да призовеш жена си да се върне.

— Няма да пусна никого, освен ако не е в ковчег.

— Тя е само едно дете, Елмър. Жена ти сигурно обича децата.

Божичко, надяваше се да е така.

— Ако пуснеш момичето, тя ще чуе и ще поиска да говори с теб.

— Това е номер.

— Ето, тук има камера.

Фин погледна към Кърт.

— Има ли телевизор в бара?

— И какво, ако има?

— Можеш да гледаш всичко, което правя. Ще ме чуваш какво говоря. Ще им кажа да ме включат на живо.

— Направи го тогава. До пет минути го направи, инак ще видите още един труп.

— Свържи се със студиото — извика Фин. — Кажи им да ме включат на живо.

После се обърна към Дженър, който промърмори:

— От теб ще излезе добро ченге… като се има предвид, че си журналист.

— Благодаря.

Подаде мегафона на Дженър.

— Кажи му да я изведе, докато съм в ефир, иначе отивам по дяволите.

Точно след пет минути Фин стоеше с лице към камерата. Каквото и да изпитваше в момента, гласът му бе спокоен и уверен. Зад него се виждаше изпотрошения ресторант.

— Към десет сутринта този семеен ресторант в гръцкия квартал в Чикаго е станал обект на кърваво насилие. Трима души са убити в схватката между полицията и Елмър Джонсън, бивш механик, който избрал тъкмо това място, за да предяви исканията си. Единственото условие на Джонсън е да се свърже с жена си, Арлин, която го е напуснала.

Фин усети раздвижване зад себе си, но очите му останаха приковани в камерата.

— Джонсън е добре въоръжен и държи петима заложници. Настоява за…

Чу се писък. Фин мигновено се завъртя, за да даде възможност на Кърт да снима.

Всичко стана толкова бързо, сякаш дългите часове на чакане бяха подготовка за този единствен миг. Момиченцето, треперещо и обляно в сълзи, излезе навън. Още докато беше в сянката на навеса, един мъж с безумен поглед изскочи навън и се втурна да бяга. Бързите изстрели откъм ресторанта събориха мъжа. Фин видя, че Дженър грабна момиченцето, когато Джонсън се появи, препъвайки се на вратата.

Куршумът на снайпериста прониза челото на Джонсън.

— О, боже! О, божичко! — развълнуван мърмореше Кърт под носа си, докато снимаше с камерата. — Божичко, господи!

Фин само поклати глава. Усети странно затопляне и с изненада погледна дясната си ръка. Свъси вежди и пипна дупката на ръкава си. Пръстите му се изцапаха с лепкава кръв.

— Е, по дяволите — измърмори той. — Купих си това яке от Милано.

— Божичко, Райли.

Кърт ококори очи.

— Боже, улучили са те.

— Да.

Все още не чувстваше болка, само някакво тъпо смъдене.

— Не можем да залепим якето, нали?

 

 

В понеделник, веднага след сутрешното шоу, Диана отиде в офиса си и се залепи за телевизора. Струваше й се невероятно, че чува гласа на Фин, който съобщаваше подробностите в извънредния репортаж.

Видя сцената такава, каквато и той я бе видял — счупените прозорци, кървавия труп. При изстрела на снайпериста камерата леко подскочи. Сърцето на Диана уплашено трепна, когато чу свистенето на куршумите.

В целия този ужас гласът на Фин си оставаше спокоен, безстрастен с неуловими за зрителите нотки на гняв. Диана стоеше неподвижно, притиснала юмрук до сърцето си, когато камерата се насочи към детето. То плачеше в прегръдките на един мъж с разрошена прошарена коса.

— Диана.

Джеф се спря на прага, после прекоси стаята и застана до нея.

— Кошмар, истински кошмар — прошепна тя. — Невероятно. Ако онзи мъж не се бе паникьосал и побягнал, кой знае какъв щеше да е изходът. Момиченцето можеше да попадне в кръстосания огън. А Фин…

— Той е добре. Върна се на работа.

— Върнал ли се е?

— Диана — повтори той и сложи ръка на рамото й. — Знам, че ти е тежко. Особено сега, като го гледаш. — Отиде до телевизора и го изключи. — Но той е добре.

— Ранили са го, а аз бях в Индиана.

Тя се завъртя с гръб към празния екран, като се опитваше да преодолее вълнението си.

— Не можеш да си представиш колко ужасно се почувствах, когато Тим дойде да ми каже, че го е видял на монитора в лимузината. Не бях до него, когато са го откарвали в болницата.

— Щом се разстройваш толкова, помоли го да работи само в студиото.

За първи път през цялата сутрин тя го дари с усмивка.

— При нас нещата не стоят така. Не искам да ги променям. Да се захващаме за работа. — Стисна ръката му, преди да седне зад бюрото. — Благодаря ти, че ме изслуша.

— Та нали затова съм тук.

 

 

— Тази вечер всички ще стоим до късно — заяви Анджела на спешното съвещание на екипа. — Никой няма да си тръгва, докато не подготвим шоуто. Искам да има дискусия, искам да избухне ожесточен спор. Изберете трима от онази расистка организация и трима от Националната асоциация за защита правата на цветнокожите. Искам да намерите и няколко души с радикални убеждения.

Стоеше зад бюрото и барабанеше нервно с пръсти.

— Погрижете се всяка страна да има поне десет привърженици сред публиката. Искам да вдигнем във въздуха студиото.

Тя посочи с пръст главния сътрудник по предварителните проучвания.

— В Ню Йорк са ставали такива расистки размирици. Доведете някои от роднините на пострадалите.

— Може и да не се съгласят.

— Платете им тогава — троснато извика тя. — С пари се постига всичко. Освен това искам запис на митингите — хубав, подходящ запис. Намерете свидетели на расистки престъпления, даже по-добре хора, които са извършили такива престъпления. Обещайте им, че ще им осигурим охрана. Обещавате каквото си искате, само ги доведете.

Когато млъкна, Дан кимна с глава в знак, че съвещанието е приключило. Изчака да останат насаме и се обърна към Анджела:

— Знаеш ли, струва ми се, че навлизаш в опасна зона.

Тя вирна глава.

— Все едно слушам Лу.

— Не те навивам да се откажеш. Просто те съветвам да внимаваш.

— Знам какво правя.

Тя бе гледала репортажа на Фин и сега имаше намерение да го надмине. И него, и Диана.

— Трябва ни нещо сензационно, злободневно и сега е най-подходящият момент. Цялата страна се е наежила на тема расизъм, а в града е настъпил истински хаос.

— Ти не се притесняваш от Диана Рейнолдс, нали? — усмихна й се Дан. Знаеше, че трябва да разсее тревогата, която бе видял в очите й.

— Но тя ми се качи на главата!

— Ще падне.

Взе скованите й ръце в своите.

— Сега трябва да взривиш с нещо ново общественото мнение, да привлечеш вниманието върху себе си.

Той вдигна ръката й, възхищавайки се на диамантите на часовника й, които проблясваха на слънчевата светлина.

— Аз имам идея как да го постигнем.

— Идеята ти обаче трябва да бъде добра.

— Тя е повече от добра, тя идва от сърцето ми. — Целуна ръката й, без да сваля поглед от Анджела. — Американците обичат да слушат за корупция, секс и насилие, но най-много обичат сватбите — големи, пищни… или сватби в тесен кръг, на които присъстват рояк знаменитости.

Помогна й да се изправи. Погледът му бе благ и нежен.

— Ожени се за мен, Анджела. Не само ще те направя щастлива, но ще се погрижа и да поместят булчинската ти снимка във всички по-големи списания и вестници в страната.

Сърцето й запърха.

— А ти какво ще получиш в замяна, Дан?

— Теб.

Беше докоснал вярната струна. Наведе се към Анджела и я целуна.

— Искам само теб.

 

 

На втората събота от юни Анджела облече светлорозова копринена рокля, обшита с фини перлички. Елегантното й деколте деликатно намекваше за заоблените едри гърди, широката и богата пола подчертаваше тънката й талия. От широката периферия на шапката се спускаше ефирен воал, в ръцете си държеше букет от бели орхидеи.

Церемонията се състоя във вилата й в Кънектикът. Удостоиха я с вниманието си цяла плеяда звезди. Някои бяха дошли с удоволствие, подтиквани от сантиментален импулс или от тайното желание да видят името и снимката си в пресата. Други зачетоха това събитие, защото им бе по-лесно да приемат поканата, отколкото после да се опълчат срещу гнева на Анджела.

Салонът бе отрупан със скъпи луксозни подаръци, които под зоркото око на униформената охрана бяха изложени на показ, заради подбраните журналисти от пресата. Анджела бе убедена, че всеки, който ги види, ще разбере колко много е обичана и желана. Бляскавият прием беше даден в градината с розите, където бликаше фонтан от шампанско и гукаха бели гълъби.

Когато забръмчаха хеликоптерите с фотографи, Анджела се убеди, че събитието ще пожъне успех.

Като всяка младоженка, тя грееше от щастие. Петкаратовият диамант, който красеше лявата й ръка, проблясваше на слънцето, докато двамата с Дан позираха за снимки.

Тя обясни на репортерите, че за съжаление майка й, единствената й жива роднина, е много болна и не може да присъства на тържеството. А всъщност старата жена бе удобно скрита в частна клиника за алкохолици.

Кейт Лоуел, млада и свежа в изисканата си рокля, целуна Анджела по бузата под безпощадното око на камерата. Дългата й червеникавозлатиста коса се спускаше по голия й гръб като коприна върху загорялата от слънцето кожа. Камерата обожаваше лицето на Кейт с идеални скули, чувствени устни и огромни кафяви очи. Образът се допълваше от стегнато й тяло, от убийствено красивите й крака и от звучния й заразителен смях. Би могла да стане звезда и само заради великолепните си физически данни. Рекламите също бяха изиграли ролята си. Но Кейт притежаваше нещо повече: талант и чар, които я държаха на върха на славата.

Тя очарова един фотограф с ослепителната си усмивка, после позволи на Анджела да я целуне по бузата и прошепна:

— Не можеш да си представиш колко те мразя!

— Знам, скъпа.

Сияеща, Анджела прегърна Кейт през кръста. Заби безмилостно пръстите си в плътта й, докато позираше пред камерата.

— Хайде, скъпа, къде е пленителната ти усмивка? Покажи, че си най-популярната актриса.

Лицето на Кейт грейна в усмивка, която би разтопила й стомана.

— Как ми се иска да те убия!

— Не си единствената.

Анджела хвана Кейт под ръка и двете се отдалечиха от камерата. Отстрани създаваха впечатлението на близки приятелки, които имат нужда от миг уединение.

— Вярно ли е, че двамата с Роб Уинтърс обмисляте сценарии за телевизионен филм?

— Не желая да го коментирам.

— Хайде, стига, скъпа — измърка ехидно Анджела. — Нали се споразумяхме взаимно да си пазим гърба.

— Предпочитам да ти издера очите.

Но Кейт знаеше, че е невъзможно. Беше заложила твърде много, за да си позволи явна атака. Наклони глава и се вгледа в лицето на Анджела.

— Между другото, виждам една малка сладка бръчица. Едва забележима.

Усмивката й бе мимолетна и искрена, когато Анджела видимо се наежи.

— Не се тревожи, скъпа, това е нашата малка тайна. Една жена трябва да направи всичко възможно, за да изглежда млада. Особено когато се е омъжила за по-млад мъж.

Зад кокетния къс воал очите на Анджела проблясваха като ками. Това беше нейният ден, за бога. Нейният. Никой и нищо не можеше да го провали.

— Сценарият ще подготвя аз, скъпа Кейти. Мисля, че ще бъдеш очарована от него. Смятам, че ще успееш да привлечеш и Роб. От години сте приятели и би било чудесно, ако успееш да го убедиш. В крайна сметка, не му остава много време, за да избира.

— Ах, ти, кучко!

Анджела се изсмя злобно. Изпита истинска наслада, когато видя помръкналата усмивка на Кейт.

— Проблемът на всички актьори е, че някой друг трябва да им напише репликите. В понеделник ще получиш сценария, скъпа. Наистина ще ми направиш голяма услуга, ако го прочетеш бързо.

— Повръща ми се от твоите услуги, Анджела. Това си е чисто изнудване.

— Не ме интересува — въздъхна Анджела и потупа пламналите страни на Кейт. — Отдавна се познаваме, за да си помисля, че ще приемаш нещата толкова навътре. Ще обсъдим условията, когато се върна от сватбеното пътешествие. Извинявай, но трябва да се върна при гостите. Не бива да ги пренебрегвам, нали?

Макар да не си пишеше сама репликите, Кейт имаше достатъчно силно въображение, що се отнася до образите. Докато Анджела грациозно се отдалечаваше, Кейт си представи разкошната копринена рокля опръскана с кръв.

— Някой ден — прошепна тя, откъсна една роза от храстите и я смачка, — някой ден все някой ще събере сили да го направи.

 

 

— Изглежда чудесно.

Сгушена на дивана във вилата, Диана гледаше корицата на „Пийпъл“.

— Цялата сияе.

Фин с усилие извърна поглед към списанието. Най-после бяха успели да синхронизират програмата си и да бъдат заедно цели три почивни дни. Ако телефонът не звънне, ако факсът не пропищи и ако светът не се срути през следващите двайсет и четири часа, двамата щяха да се наслаждават на усамотението си.

— Прилича на онези специално приготвени сватбени торти, които изглеждат апетитни, но не стават за ядене.

— Това се казва злоба!

— И ти би трябвало да изпитваш същото.

Диана въздъхна и прехвърли набързо статията.

— Не е нужно да я харесвам, за да призная, че е красива. И изглежда щастлива, истински щастлива. Може би бракът ще я промени към по-добро.

Фин изсумтя.

— Съмнявам се, като се има предвид, че се жени за трети път.

— Този път може да излезе сполучлив. Не й желая злото нито в професионалния, нито в личния живот.

Тя вдигна поглед от списанието.

— Искам само заслужено да я победя.

— И ти го правиш.

— Да, но в Чикаго и в още няколко филиала. А тази сватба ще промени хода на нещата, поне за известно време.

Той сложи ръце под главата си, мускулите му трепнаха. Диана забеляза белега от куршума.

— Защо ли го е направила? — чудеше се той.

— О, хайде, Фин, недей да търсиш под вола теле. Една жена не се омъжва, за да види снимката си по кориците на няколко списания.

— Канзас?

Изумен от наивността й, той дръпна списанието от ръцете й.

— Когато човек политне надолу по стълбата, той се хваща за всяко спасително въже.

— Мисля, че метафората ти е неподходяща.

— Само не ми казвай, че се е оженила по любов — разсмя се той и захвърли списанието.

— От деня, в който информацията за тайния й годеж мистериозно изтече, в продължение на шест седмици пресата гърмеше и всички говореха за предстоящото събитие. И това ако не е целенасочена гласност.

— Наистина информацията би могла да изтече. — Тя го побутна нежно с крака си. — А дори и да го е планирала, това не променя същността на нещата. Тя е красива, жизнена жена, влюбена в чаровен привлекателен мъж.

— Чаровен? — Фин сграбчи глезена й. — Нима наистина мислиш, че е чаровен?

— Да…

Диана изпищя, когато Фин взе да я гъделичка по крака.

— Стига, престани.

— И привлекателен, така ли?

— Секси!

Като се кикотеше безпомощно, тя се надигна, за да се отскубне от хватката му.

— Дяволски прелъстителен.

Опита се да го ухапе, когато той я повали отново на дивана.

— Биеш се като малко момиче.

Тя отметна кичур коса от челото си и се опита да го нападне:

— Е, и какво от това?

— Харесва ми. А сега честта ми изисква да залича от мислите ти онзи Дан… Не-знам-си кой?

— Дан Гарднър — троснато отвърна тя. — И не знам дали ще успееш. Той е толкова изискан, толкова елегантен, толкова… — потръпна предизвикателно тя — … романтичен.

— Я да видим каква е разликата между мен и него!

С един замах той разкъса памучната й блуза и копчетата се разхвърчаха.

— Фин!

Слисана и същевременно развеселена, тя се опита да го отблъсне. Смехът й се удави в доволна въздишка, когато той долепи устни до гърдите й.

Огънят лумна. Страстта се разпали. Изгаряше я цялата, зашеметяваше я. Ръцете й, които едва докосваха раменете му, сега го стиснаха здраво, ноктите й се впиха в плътта му. Сърцето й биеше лудо, за миг замираше и после отново препускаше с бясна скорост.

Той припряно съблече останките от блузата й, после ръцете му се плъзнаха по голото й тяло, възбуждащи, искащи.

Жарките слънчеви лъчи проникваха през прозореца и я обливаха с гореща бяла светлина. По кожата й избиха капчици пот от слънцето, от ненаситните страстни ласки. Докато обсипваше с жадни целувки тялото й, той мушна ръка под широките й панталони и предизвика в нея бърз и бурен екстаз.

— Искам пак.

Обезумял от страст, той впи устните си в нейните и сподави вика й от нова вълна на оргазъм, която разтресе тялото й.

Искаше я такава. Толкова пъти се бе наслаждавал на бавния ритъм на любовната игра, когато усещаха вкуса на телата си и стъпка по стъпка изминаваха дългия път към блаженото удоволствие. Харесваше му как тялото й се извиваше, как постепенно омекваше в ръцете му и разпалваше искрите на собственото му желание, което се надигаше като лавина.

Но сега копнееше за бясно препускане, за безумен необуздан и задъхан секс. Копнееше да я обладае, да я покори, да наложи свой ритъм в лудешкия танц на тялото й, докато потъне в забрава.

Разкъса дрехите й, докато тя припряно дърпаше неговите. Усещаше горещия й дъх, устните й, които жадно се впиваха в плътта му, чуваше сподавените звуци на отчаяна ненаситна страст.

Той се размърда, вдигна краката й, мускулите на ръцете му трепнаха. Влезе в нея и два триумфиращи вика огласиха задушната стая.

Тялото й блестеше от пот. Тя отметна назад глава, приемаше го в себе си все по-дълбоко, караше го да препуска с нея по-бързо и по-бързо. Стремително, безмилостно. Сграбчи ръцете му и ги насочи към влажното си тяло, подтиквайки го да иска все повече. Сърцето й галопираше в стремглав ритъм с неговото.

Усещаше лепкавия жарък въздух в гърдите си. Едва дишаше. Тялото му се долепи до нейното и двамата се понесоха във финалния сладостен такт. Като размекнат от слънцето восък тя се отпусна омаломощена до него.

Съзнанието му постепенно се избистри, тъмната пелена, която се бе спуснала пред очите му лека-полека се вдигна и той затвори очи, за да се предпази от блесналото слънце.

— Мисля, че защитих честта си.

— Не знаех… О, господи, не мога да дишам.

Тя пое дълбоко дъх.

— Не знаех, че като засегна твоето его, ще бъда тъй… възнаградена.

— Добре ли си?

Тя въздъхна.

— Да.

— Щастлива ли си?

— Напълно.

— В такъв случай моментът е подходящ да те помоля да обмислиш нещо.

— Хм. Точно сега май не мога да мисля.

— Скътай това, което ще ти кажа, някъде в съзнанието си и го остави малко да отлежи.

Нежно разтри гърба й.

— И какво трябва да отлежи?

— Омъжи се за мен.

Тя подскочи.

— Какво?

— Пак ли искаш да засегнеш егото ми?

— Не.

Слисана, тя притисна ръка към бузата си.

— Боже мой, Фин, знаеш как да нанасяш удари.

Проклети нерви! Стомахът му се сви. Беше абсурдно, че се поддаваше на паниката, но какво можеше да каже тя, освен „не“? Категорично „не“.

За първи път в живота си той искаше нещо, което не бе сигурен, че ще получи.

Надигна се и седна срещу нея. Все още бяха голи, все още тръпнеха доволни от сладостната болка на бурния секс. Напомни си, че трябва да поддържа разговора с лекота и непринуденост.

— Това не бива да те изненадва, Диана. Ние сме заедно повече от година.

— Да, но… не сме обмисляли възможността да живеем заедно… все още…

— Тъкмо това имам предвид. Стратегията ми е да те придумам да живееш при мен, защото ако ти предложа направо брак, нищо няма да излезе.

— Стратегията ти ли?

Той пренебрегна раздразнението в гласа й. Беше не по-малко раздразнен.

— Канзас, общуването с теб е като игра на шах. Човек трябва да обмисли поне шест хода напред, за да те надиграе.

— Аналогията никак не ми се нрави.

— Но е точна.

Щипна я леко по брадичката.

— Ти прекалено много време обмисляш нещата от страх да не направиш погрешна стъпка. Трябва да те бутна напред.

— В това ли се заключава предложението ти? — Тя отблъсна ръката му. — Да ме бутнеш?

— Е, нека го наречем подтикване, тъй като ти давам време за размисъл.

— Колко си великодушен! — процеди тя през зъби.

— Всъщност — продължи той — давам време и на двама ни. Не мога да кажа, че подкрепям безрезервно идеята.

Тя премигна.

— Моля?

Съзнаваше, че я предизвика. Сега и двамата си играеха на засегнато достойнство.

— По този въпрос ние тръгваме от различни изходни позиции. Ти си израснала в голямо, щастливо семейство със здрави традиции и за вас „докато смъртта ни раздели“ означава нещо. А за мен бракът винаги е означавал докато разводът ни раздели.

— Изненадана съм, че циник като теб го е усетил.

Устните му насмешливо трепнаха, когато тя навлече фланелката му.

— Не съм циник, а реалист. Бракът заприлича на вестниците. Четеш и хвърляш, и почти никой не си прави труда да ги погледне отново.

— И за какво говорим тогава?

Диана нахлузи панталоните си.

— Обичам те.

Каза го тихо и простичко. Думите му я възпряха да излети от стаята.

— Иска ми се да помисля как да започнем живота си заедно, да помисля за деца и за всички онези семейни традиции.

Гневът й се уталожи.

— По, дяволите, Фин, по дяволите! — безпомощна извика тя.

Той я погледна и се ухили.

— Значи все пак ще си помислиш.