Нора Робъртс
Частни скандали (17)

Глава 16

Все още сънена, тя се обърна към него. Той беше там, чакаше я. Протегна ръце да я прегърне, готов да я обладае. Докато топлата утринна светлина лениво се процеждаше в стаята, телата им отново се сляха, страстни и горещи. Беше толкова лесно да се носят заедно в плавен ритъм, бавно, без да мислят за нищо, докато въздухът около тях сякаш пулсираше с ударите на сърцето.

Танцът на телата им, любовният ритъм, тъй прост и естествен като дишането, я накараха доволно да се усмихне, преди устните им да се слеят в дълга, гореща, страстна целувка.

Щом достигнаха сладостния връх на блаженството, нежно като зората, тя прошепна името му и от мечтата се върна в реалността, където го намери все още пулсиращ вътре в нея.

— Фин — продума тя и се усмихна в тихата утринна светлина. Неговото кръстче докосваше плътта й, точно под сърцето.

— Ммм?

— Хубаво е да започнеш деня така. Още по-хубаво е от риболова.

Той се разсмя, сгушил глава в извивката на врата й.

— Вчера сутринта си мислех само как да се пъхна при теб в леглото.

Усмивката й стана още по-лъчезарна.

— Е, сега си тук.

— Да, така е.

Вдигна глава и впери поглед в нея, докато си играеше с кичурче коса на слепоочието й. Очите й бяха големи и сънени, кожата й блестеше от онези лъскави капчици, които се получаваха след хубав секс.

— Успахме се.

— Не е вярно.

Тя плъзна ръце надолу по гърба му до мускулестите бедра. Боже, колко лесно й бе сега да го гали!

— Просто се наспахме добре. Даже чудесно.

— Знаеш ли…

Той обхвана гърдите й с ръце и погали с палец зърната им. Устните й подканящо се отвориха, издавайки учестеното й дишане.

— Имах намерение да те уча как се лови риба с мухи.

Нежно ощипа зърната й. Стомахът й се сви от възбуда.

— Нима?

— Риболовът с мухи е истинско… майсторство.

Тя извърна глава, когато Фин приближи устни към врата й.

— Щях да се науча.

— Сигурен съм в това.

Фин хапеше нежно врата й там, където пулсът й пърхаше като птичи крила. „Няма нищо по-възбуждащо, каза си той, от жена, готова за удоволствия.“

— Смятам, че имаш неограничени възможности.

С доволна въздишка тя го посрещна вътре в себе си.

— Винаги съм искала да бъда най-добрата. Недостатък, може би.

— Напротив — прошепна той. Тялото й се изви нагоре, потръпвайки от първия изблик на наслада. — По-скоро достойнство.

 

 

— Диана, защо умна жена като теб слугува на сантименти и поддържа губещата страна?

— Не съм сантиментална — възрази Диана, докато отключваше вратата на апартамента си. — Въпрос на лоялност, практична и логична лоялност. Тази година „Кубс“ ще изненадат всички.

— Даа, добре — изсумтя Фин и я последва в коридора. — Би било изненада, ако се отлепят от последното място в класациите. Кога за последен път са го правили?

Е, това вече я жегна.

— Не е важно.

Въпреки привидното й безразличие, тонът й бе твърде предвзет.

— Те имат хъс.

— Жалко, че и с бухалките не са така настървени.

Тя вирна нос и се запъти към телефонния секретар.

— Извини ме, но трябва да прослушам съобщенията.

— Не се притеснявай.

Той се ухили и се изтегна на дивана.

— Ще продължим разговора си по-късно. Май не съм ти споменавал, че съм бил капитан на колежанския дискусионен клуб. Така че ще победя и в този дебат.

За да демонстрира презрението си, тя включи копчето на секретаря.

„Диана, Каси се обажда. Съжалявам, че те безпокоя вкъщи… дори и да не си там. Програмата за понеделник претърпя няколко промени. Ще ти изпратя копие по факса. Ако имаш въпроси, знаеш къде да ме намериш. О, да, имаме много запитвания по повод статията в онзи жълт вестник. Отхвърлих някои от тях, но ако искаш да отговориш, направих списък на репортерите, на които би се съгласила да дадеш интервю. През уикенда ще си бъда предимно у дома. Обади се, ако имаш някакви поръчки.“

— Тя така и не ме попита нищо за статията — прошепна Диана. — Както и никой от екипа ми.

— Познават те, затова.

Диана кимна и изключи за миг секретаря.

— Знаеш ли, Фин, колкото и тежка да е работата ми, колкото и сили да изисква тя, понякога сутрин се събуждам с чувството, че живея добре.

— Ако питаш мен, да си изкарваш прехраната с един час бърборене на ден, е не добър, а охолен живот.

Думите му я накараха да се усмихне.

— Ти се занимаваш със световните проблеми, а аз — с проблемите на обикновения човек.

Той съблече сакото си и го хвърли настрани.

— Срамота е да пропиляваш умствените си заложби.

— Не ги пропилявам — разпалено започна тя. — Аз… — Улови закачливите искрици в очите му и млъкна. Той отново се опитваше да я предизвика. — Не, благодаря, капитане. Нямам намерение да споря с теб.

Обърна се към секретаря, но не го включи.

— Страхувал ли си се някога, че изведнъж ще се окажеш излишен? Че един ден всичко ще свърши и повече няма да се появиш пред камерата?

— Не.

Увереността, непринудената му арогантност я накара да се усмихне.

— И ти не бива да се страхуваш.

Вдигна брадичката й и я целуна.

— Незаменима си по онези сантиментални разговори с публиката.

— Млъкни, Фин.

Натисна отново копчето и записа краткото съобщение на Саймън за евентуалния проблем на утрешното шоу, после отбеляза и съобщението на Фран, че са се справили с проблема. Изчака да мине поредното мълчаливо обаждане на анонимния обожател и стисна зъби, когато прослуша трите въпроса на репортери, които бяха успели да намерят нерегистрирания й домашен номер.

— Добре ли си?

Фин застана зад нея и за да я успокои, разтри раменете й.

Наслади се на краткия миг утеха, като се облегна на Фин.

— Добре съм. Трябва да реша дали да коментирам, или направо да отхвърля написаното в статията. Но май все още не ми се мисли за това.

— Тогава недей да мислиш.

— Ролята на щрауса, скрил главата си в пясък, няма да реши проблема.

Диана се изправи се и отстъпи назад.

— Искам да взема правилно решение. Мразя да допускам грешки.

— Имаш два варианта на избор. Или реагираш емоционално, или се държиш като репортер.

Тя сбърчи замислено чело.

— Или съчетавам и двете. Мислех една от темите на предаването ми да бъде за изнасилванията. Но все още се чувствам твърде уязвима. А може би точно сега е моментът.

— Защо е нужно да се подлагаш на такова изпитание, Диана?

— Защото преживях подобен кошмар. Защото мъже като Джейми се измъкват безнаказано. И защото… — въздъхна дълбоко, за да се успокои — ми писна да се срамувам от нещо, за което нямам вина. Сега ми се предоставя шансът да направя такова шоу.

— Ще те нарани.

— Няма да ме боли, както някога. — Тя се приближи към него.

— Повече няма да ме боли.

Той я притисна в обятията си. По дяволите, трябваше да я закриля. А пък тя трябваше сама да се защити. Би могъл да намери Джейми Томас и хубавичко да си… поприказват.

— Кажи ми, ако решиш да направиш шоу на тази тема. Ще гледам да дойда, ако мога.

— Добре.

Тя наклони назад глава, за да го целуне, преди да се отдръпне от него.

— Да отворя ли бутилка вино? И за малко да забравим за всичко това.

Имаше нужда да се откъсне от тези мисли. Фин долови напрежението, което се прокрадна в очите й.

— Особено ако ми позволиш да остана при теб. Този път няма да заспя на дивана.

— Няма да ти позволя да го сториш — отвърна тя и отиде в кухнята.

По навик той се запъти първо към телевизора. Късните новини тъкмо бяха започнали. Върна се на дивана с намерението да събуе обувките си и да полегне. Но в този миг мерна белия плик върху килимчето пред вратата.

— Има и пържени картофки.

Диана влезе с подноса и го остави на малката масичка.

— Огладнях от пътуването.

Усмивката й замръзна, когато видя плика в ръката му.

— Откъде го взе?

— Беше до вратата, от вътрешната страна. Понечи да й го даде, но после отдръпна ръката си.

Диана беше бяла като платно.

— Какво има?

— Нищо.

Обезпокоена от собствената си реакция, тя поклати глава, за да прогони смътния разяждащ страх.

— Глупаво е.

Опитвайки се да убеди и себе си, и Фин, че е спокойна, взе плика и го отвори.

„Диана,

Каквото и да говорят,

чувствата ми към теб няма да се променят.

Знам, че всичко е лъжа.

Винаги ще ти вярвам.

Винаги ще те обичам.“

— Срамежлив почитател — отсече тя и сви рамене. Жестът издаваше по-скоро опит за защита. — Иска да се забавлява.

Фин взе листа от ръцете й и внимателно прочете бележката.

— Струва ми се, че е написано в отговор на онази статия.

— Сигурно.

Но доверието на анонимния обожател не повдигна духа й.

— Май и преди си получавала подобни писма.

— Ако ги пазех, щях да имам цяла колекция.

Взе едната чаша с вино.

— Получавам ги от година.

— Година?

Той я погледна, в очите му се четеше тревога.

— Вкъщи ли?

— Вкъщи, в стаята на репортерите, в новия ми офис. — Тя смутено вдигна рамене. — Написани и оформени по един и същ начин.

— Казала ли си на някого?

— На кого? На полицията?

Тя се разсмя и безпокойството й сякаш се стопи.

— Защо? Какво мога да им кажа? „Сержант, получавам анонимни любовни писма. Насъскайте кучетата.“

— Не са безобидни любовни писма, щом ги получаваш цяла година. Това ми прилича на мания. А манията е ненормално човешко поведение.

— Не мисля, че е мания да напишеш няколко сантиментални писъмца за една година. Това е някой, който ме гледа по телевизията, Фин, или работи в същата сграда. Някой, пленен от образа, който създавам, но е прекалено стеснителен, за да ми поиска лично автограф.

Сети се за среднощните анонимни телефонни обаждания. Замисли се как ли този незнаен обожател успява да пъхне плика под вратата й.

— Необичайно е, но не и опасно.

— Тая работа никак не ми харесва.

Тя го придърпа до себе си на дивана.

— Не можеш да превъзмогнеш инстинкта си на репортер. — И тъй като устните му бяха далеч по-опияняващи, остави чашата с вино на масичката.

— Е, добре, щом ти се иска да ревнуваш…

Очите й се смееха. Фин отвърна на усмивката, за да не разваля настроението й. Но си мислеше за самотния лист на масичката с послание за преданост, червено като кръвта.

 

 

— Не е направила нито едно изявление.

Анджела се подсмихна и легна по корем на розовите копринени чаршафи, с които бе застлано огромното легло. Телевизорът бе включен, а списанията и вестниците — разхвърляни по пода.

Стаята беше красива и внушаваше разкош. Приличаше на музей със заоблените си старинни предмети и безкрайните дипли и воланчета. „Чудно, че не видях кадифено въже пред вратата и никой не ми поиска входна такса“ — бе споделила една от прислужничките с приятелката си.

Стените бяха покрити с огледала — овални, квадратни, продълговати — и отразяваха както вкуса й, така и собствения й образ.

Освен златистите й кафявите тонове единствените цветове в стаята бяха розово и бяло — истинска захарна пръчка, от която Анджела дълго и хищно близваше.

Десетките рози бяха свежи, току-що откъснати, за да може при всяко вдишване да поема с доволство силния им аромат, който тя оприличаваше с успеха. В единия край на позлатеното легло се издигаше планина от възглавнички — лъскави, копринени, с дантелена гарнитура. Анджела ги потупваше с палците на краката си, лакирани в розово, и злорадстваше.

До леглото имаше фотьойл, върху който небрежно бе захвърлила един от безчетните си халати.

Някога, преди много години, тя бе завиждала на другите за красивите им вещи. Като дете, като девойка бе стояла с часове пред витрините, унесена в мечти. Сега притежаваше или можеше да притежава всичко, което си пожелае.

И всеки, когото си пожелае.

Гол, Дан Гарднър я възседна и започна да втрива благоуханно масло в гърба и раменете й. Мускулите му играеха и проблясваха на светлината.

— Мина повече от седмица — припомни му Анджела, — а тя все още не е направила официален коментар.

— Искаш ли да се свържа с Джейми Томас?

— Ммдаа. — Доволно се отпусна в ръцете му. Чувстваше се като разглезена кралица, като победителка. И беше спокойна, невероятно спокойна.

— Намери го и му кажи да продължава с интервютата пред репортерите, дори да пораздуе още малко историята. Кажи му, че ако не причини достатъчно неприятности на нашата малка Ди, ще се наложи да уведомим общественото мнение за любовта му към „бялото прахче“.

— Това ще свърши работа.

Дан се възхищаваше от ума на Анджела, почти толкова, колкото и от тялото й.

— Ако излезе наяве, че отделя част от фондовете на компанията за кокаин, кариерата му безславно ще се срути. Независимо че компанията е на татенцето му.

— Предупреди го за това, ако започне да шикалкави. Богатото момче ще трябва да си плати — измърмори тя. Би го мразила заради разкоша, в който бе израснал, заради привилегиите и способността му да пропилее всичко поради слабостта си към наркотиците. Но тя само го презираше, защото се бе огънал още след първата й заплаха.

— О, и изпрати на Бийкър една каса „Дом Периньон“.

Анджела се вгледа в маникюра си и се намръщи, когато забеляза малка прашинка върху бонбоненорозовия лак.

— Той свърши добра работа. Но го дръж в течение. Ако открием някоя мръсотийка, която Ди е натикала под килимчето, ще я заровим цялата в нея.

— Ти си невероятно умна жена, Анджела. Перверзно, гениално умна.

Възбуден, той я ухапа настървено по рамото.

— Пет пари не давам какво мислиш за ума ми — изкиска се тя, надигна се леко и мазните му ароматни ръце започнаха да разтриват гърдите й.

— А в този случай хрумванията ми не са перверзни, а съвсем нормални и насочени право към целта. Не знам как стана, но рейтингът й непрекъснато се покачва. Няма да го позволя, Дан, особено след като изневери на приятелството ми. Така че ти…

Неочаквано тя се изправи на колене и нададе възмутен вик, когато на екрана се появиха Диана и Фин.

— Новината от светската ни хроника — продължаваше коментарът — е, че шоу звездата Диана Рейнолдс и кореспондентът на Си Би Си в чужбина Фин Райли се появиха заедно на приема в Чикаго, организиран от Националния журналистически клуб. Там Фин Райли бе удостоен с награда за проявен професионализъм по време на войната в Залива. Според слуховете на Райли, Пустинния каубой, са му предложили да оглави седмично новинарско предаване за Си Би Си. Райли не коментира нито предложението, нито личните си взаимоотношения с чикагската любимка Диана.

— О, не! — извика Анджела от леглото. Недоволният възглас прозвуча като бомбена експлозия. — Аз я научих. Дадох й толкова много възможности, дадох й приятелството си. А тя ме измами.

Тя закрачи гола към бутилката шампанско и си наля обилна доза. В очите й бликнаха парещи сълзи, истински и болезнени, както горчилката в душата й.

— И онзи кучи син ме изостави.

Разгневена, тя гаврътна наведнъж искрящата течност. В стомаха й се разля топлината на алкохола.

— Той ме изостави и отиде при нея. При нея. Защото е по-млада.

Вбесена и уплашена от факта, че чашата й бе празна, тя я захвърли към телевизора. Но чашата се удари в барчето и се счупи на две.

— Тя е нищожество. Хубавичко лице и стегнато тяло. Всеки може да ги има. Няма да успее да задържи Фин. Той ще я захвърли, ще я забравят и зрителите.

Гневно избърса сълзите си, но устните й все още трепереха.

— Те ще поискат мен. Винаги са ме искали.

— Тя не може да те достигне, Анджела.

Дан бавно се приближи към нея, като се погрижи погледът му да излъчва разбиране и желание.

— Ти си най-добрата, най-красивата. И пред публиката, и когато сме насаме — шепнеше той и я наблюдаваше, докато тя гледаше галещите му ръце. Внимателно я обърна с лице към голямото огледало.

— Прелестна си. Тя прилича на момче… А ти, ти си жена.

Анджела изпита отчайваща нужда от подкрепа, от увереност. Сграбчи ръцете му и ги стисна здраво, докато той настървено мачкаше гърдите й.

— Трябва да знам, че ме искат, Дан. Трябва да съм сигурна, че хората ме искат. Иначе не мога да оцелея.

— Разбира се, че те искат. Наистина, повярвай ми.

Беше свикнал с нейните изблици, с нейните болезнени желания. И знаеше как да се възползва от тях.

— Когато си в студиото, ти си толкова спокойна, хладнокръвна, уравновесена и аз съм зашеметен, все едно гледам някакво божество.

Плъзна ръка между бедрата й, като търпеливо я галеше, докато усети влагата и тя потрепери от възбуда.

— И едва изчаквам да останем насаме, както сега.

Дишането й се учести, но погледът й бе бистър, прикован в огледалото, докато ръцете му шареха по тялото й. Все още усещаше вкуса на шампанското, предизвикващ у нея бурно желание, див копнеж за още и още. Преглътна го и се съсредоточи върху отражението си в огледалото.

— Ще направиш всичко за мен.

— Всичко.

— И с мен.

Той се изсмя, знаеше къде е силата. Колкото повече тя искаше, толкова по-извратени и пъклени бяха плановете й и толкова повече той получаваше. А истината бе, че сексът с Анджела наподобяваше бурно, демонско препускане в примамлив ад.

— Какво искаш да направя, Анджела?

— Обладай ме тук, пред огледалото, за да виждам всичко.

Дан отново се разсмя. Тя трепереше като мокра кучка, очите й се опияняваха от собственото й тяло. Суетата й, сърцераздирателната несигурност, която я сковаваше, бе още един коз в ръцете му. Но щом се размърда, тя го отблъсна.

— Не.

Едва дишаше. По заоблените й бели гърди все още личаха червени следи от яростното му стискане. Тя искаше да ги гледа, искаше ги като доказателство, че е желана.

— Отзад. Като животните.

Само като си го представи, устата му се напълни със слюнки. Възбуденият му член пареше като рана. Страстта го изгаряше и той нетърпеливо и грубо я бутна да падне на колене. С див поглед и оголени зъби, тя го видя да се навежда над нея като хищен звяр. Сграбчи кичур коса, отметна назад главата й и изсъска, когато чу сподавения й вик.

— Няма да спра. Дори да ме молиш.

— Чукай ме, по дяволите.

Усмивката й блесна като кървав нож.

— И когато свършиш, ще измислим как да я накараме да плати.

— Гледай!

Не пускаше той косата й.

— Искам да гледаш.

Ожесточено и бързо влезе в нея. Кръвта му забушува, когато тя извика от болка, шок и ненаситна наслада. Пръстите му се забиха в бедрата й. Той тъпчеше, лашкаше отново и отново, докато погледът му се замъгли и от телата им рукна пот.

Но нейният поглед си остана бистър. Видя кръвта по устната си, където се бе хапала, видя лъскавата пот и сълзите по лицето си. И когато кошмарният, животински оргазъм я разтърси в агония, лицето на Дан прие чертите на Фин. Тя се усмихна, когато чу името си. Цялата се тресеше и тръпнеше.

Тя бе желана, желана, желана. Тя бе най-добрата!

 

 

— Диана, сигурна ли си, че го искаш?

Фран гризеше нокътя на палеца си, навик, от който уж се бе отказала преди години. Стоеше до бюрото на Диана.

— Напълно — каза тя и продължи да подписва текущата кореспонденция. Подписваше се бързо, механично и чисто. — Искам да направя такова шоу. Колко от картите ни се върнаха?

Фран намръщено огледа анкетните карти, които раздаваха на публиката след всяко предаване. На тях бяха напечатани два въпроса: „Познавате ли момиче, което е било изнасилено от приятеля си? Бихте ли дискутирали този проблем в «Часът на Диана»?“ Имаше място за коментари, име, адрес и телефон на зрителя. Фран бе избрала само две от общо двеста анкетни карти.

— Мисля, че трябва да погледнеш тези двете.

С неохота ги остави на бюрото.

— Ще бъде много мъчително за теб, Диана.

— Ще се справя.

Прегледа набързо първата карта и после я прочете дума по дума:

„Той каза, че съм си го изпросила. А не беше така. Той каза, че вината е моя. Не съм сигурна. Бих искала да поговоря за това, но не знам дали ще имам сили“.

Остави я настрана и посегна към другата.

„Това беше първата ми среща, след като се разведох. Случи се преди три години и оттогава не съм била с мъж. Все още ме е страх, но ви имам доверие.“

— Две жени — прошепна Диана. Да, наистина беше мъчително. В гърдите си усещаше тежест, жестока и пареща. — Само от публиката в студиото. Колко ли още има, Фран? Колко ли още се питат дали вината не е тяхна? Колко ли още се страхуват?

— Не искам да те видя уязвена, Ди. Знаеш, че ако направиш такова шоу, ще трябва да намесиш Джейми Томас.

— Да, знам. Вече се посъветвах с адвокат.

— Ами ако той те обвини в клевета?

Диана въздъхна, едва се сдържаше да не разтърка очи и да размаже грима си. Тази нощ не можа да се наспи добре. Фин беше в Москва и тя бе спала самичка.

— Да ме обвини. Той вече разпространи своята версия. И тъй като сега нещата стоят така: неговата дума срещу моята, аз пък ще изложа моята версия. Откакто излезе статията, можах да дам десетина интервюта, по-точно двайсетина — с горчива усмивка добави тя. — Но предпочитам да го направя както аз искам, в моето собствено шоу.

— Знаеш, че пресата ще гръмне.

— Знам.

Беше спокойна, мъртвешки спокойна.

— Тъкмо затова ще подготвим шоуто по време на майските класации.

— Божичко, Ди…

— Нека обществеността да знае, Фран. И се моля на Бога това, което правя, да помогне поне на една жена.

Изтри с длани влажните си страни.

— И Бог ми е свидетел, че с това шоу ще унищожа всички конкуренти в класацията.

 

 

Преди да излезе пред публиката, нервите й бяха като от желязо. С присъщата си прецизност Диана прехвърли анкетните карти, докато Марси довършваше грима й. Готова, дори нетърпелива, тя се завъртя на стола си към Лорън Бах.

— Е, защо си тук, Лорън? Да ме гледаш или да ми дадеш съвет?

— По малко и от двете — каза той и преплете дългите си бели пръсти. — Както знаеш, нямам навик да се меся в избора на темата.

— Знам и го оценявам.

— Но затова пък съм свикнал да предпазвам от неприятности хората си.

Замълча за миг, като събираше мислите си и изучаваше с поглед спретнатото помещение, отрупано с вестници, списания и подредени върху един рафт надписани видеокасети. В стаята се носеше ароматът на козметика и лосиони. Това бяха не само женски, но и необходими за всички от този бранш пособия за разкрасяване. Гримьорната, също като офиса, беше работно място.

— Имаш възможност да направиш това шоу и да се представиш блестящо, без да намесваш личните си преживявания.

— Прав си.

Стана и затвори вратата след Марси.

— Това ли искаш да направя, Лорън?

— Не, само ти напомням.

— Е, аз пък искам да ти припомня, че съм част от предаването, а не само водещ. И то интимната, емоционалната част, а тъкмо тя е най-силната, струва ми се, както за мен, така и за публиката.

Той се усмихна, но погледът му си остана все така преценяващ. Да, тя имаше стил, имаше финес.

— Не го оспорвам. Но ако те обхванат съмнения за това, което правиш, няма смисъл да продължаваш.

— Не се съмнявам в нищо, Лорън. Страх ме е. И мисля, поне се надявам, че ако се опълча срещу този страх, ще намеря отговора. Сигурно се притесняваш, че Джейми Томас ще прибегне до закона, но…

Лорън махна с ръка.

— Адвокатите ми ще се занимаят с това. Във всеки случай изглежда, че ударът с публичността рикошира върху него. В момента той е на някаква дълга почивка в Европа.

— О, разбирам.

Диана пое дълбоко дъх.

— Е, добре тогава.

— Нали не възразяваш да остана и да гледам шоуто?

Той се изправи, когато тя стана от стола.

— Напротив, ще ти бъда благодарна.

Диана импулсивно се приближи към него и го целуна по бузата.

— Целувката не беше като за колега, а за човека, който ме подкрепи.

Диана отвори вратата и връхлетя върху Фин.

— Би трябвало да си в Москва.

— Върнах се.

Беше направил всичко възможно, за да се върне навреме в Чикаго за шоуто.

— Изглеждаш чудесно, Канзас. Как се чувстваш?

— Развълнувана.

Тя притисна с ръка стомаха си.

— Готова.

— Ще се справиш.

Без да сваля ръка от раменете й, Фин се обърна към Лорън.

— Радвам се да те видя.

— И на мен ми е приятно, че те виждам. Ще ми правиш ли компания, докато Диана работи?

— Добре.

Фин тръгна с Диана към студиото.

— Ще работиш ли довечера?

— В седем съм на вечеря с шефовете на филиалите. Но мисля, че мога да се измъкна в десет.

— Защо не се отбиеш у нас?

— Добре.

Тя сграбчи ръката му и я стисна. Колкото повече наближаваше студиото, толкова повече я свиваше стомахът. Мерна Фран, която профуча покрай нея.

— Все едно се гмуркаш в ледена вода.

— Какво?

Тя се усмихна едва-едва и вдигна поглед към Фин.

— Това е един съвет, който някога ми дадоха. Ще се видим след час, нали?

— Ще те чакам.

Диана зае мястото си пред камерата, където се бяха настанили още три жени. Поговори тихичко с всяка една от тях, сложи си микрофона и зачака дай дадат знак.

Музика. Аплодисменти. Безпристрастното червено око на камерата.

— Добре дошли в „Часът на Диана“. Темата на днешното шоу е доста болезнена. Изнасилването във всичките си форми е ужасно човешко злодеяние с трагични последици. То придобива други измерения, ако насилникът е човек, когото познавате и в когото вярвате. И трите жени до мен са били жертва на това престъпление, извършено от познат или приятел. И аз имам какво да ви разкажа. Когато това се случи с мен, преди около десет години, аз не направих нищо. Дано сега го сторя.