Нора Робъртс
Частни скандали (14)

Глава 13

Минаваше два часа сутринта багдадско време, когато Фин преглеждаше бележките си за прякото включване във „Вечерните новини“ на Си Би Си. Седеше на единствения стол, затрупан от кабели и касети, и изпълваше поредния лист с впечатления и идеи.

Беше се изключил от всичко наоколо — от шума от подготовката, от мириса на консервирана храна и бърборенето.

Хората от екипа му сновяха из апартамента, проверяваха техниката и си подхвърляха по някоя шеговита забележка. Чувството за хумор, особено черният хумор помагаше за намаляване на напрежението. През последните два дни се хранеха само с консерви и пиеха бутилирана вода.

Беше шестнадесети януари.

— Може би трябва да вържем няколко чаршафа — предложи Кърт — и да ги закачим отвън като голямо бяло знаме.

— Не, ще сложим шапката ми с емблемата на „Беърс“. — Инженерът докосна с пръст козирката на шапката си.

— Кое американско момче ще пусне бомба върху футболен запалянко?

— Чух, че Пентагона им е наредил да бомбардират първо хотелите.

Фин вдигна поглед от бележките си и се ухили.

— Знаеш, че им е дошло до гуша от журналисти.

После вдигна телефона — бяха го свързали със студиото в Чикаго точно по време на рекламите.

— Ей, Мартин, как се представиха „Булс“ снощи?

Докато говореше, застана пред прозореца, за да може Кърт да го заснеме на фона на нощното небе.

— Да, тук е не спокойно. Напрежението доста скочи… Засилиха се и антиамериканските настроения.

Когато режисьорът се намеси, Фин кимна.

— Разбрах. Подготвят се за включване — обърна се той към Кърт и излезе на балкона. — След четири минути ще бъдем в ефир.

— Пуснете повече светлина — извика Кърт. — Тая сянка ще опропасти филма.

Преди някой да успее да мръдне, в далечината се чу оглушителен гръм.

— Какво е това, по дяволите.

Инженерът пребледня и глътна дъвката си.

— Мълния? Мълния ли беше?

— О, боже!

Фин се обърна и видя изчезващата светлина на разпадналия се трасиращ снаряд в нощното небе.

— Мартин? Чуваш ли ме? Хавершъм? — викаше той режисьора, докато Кърт насочваше камерата към небето. — Чухме експлозия, започнаха въздушните нападения. Да, сигурен съм. Включи ме в ефир, за бога. Включи ме в проклетия ефир.

В слушалката прозвучаха ругатните и възгласите на централната апаратна в Чикаго. В следващия миг се чуваше само пукане и пращене.

— Прекъсна. По дяволите!

Хладнокръвно наблюдаваше спектакъла на разбеснелите се светлини. В момента не му пукаше, че една от тези смъртоносни светлинки може да удари сградата. Мислеше си само как да предаде репортажа.

— Продължавай да снимаш.

— Не е нужно да ми напомняш.

Кърт се бе надвесил над парапета на балкона.

— Виж! — извика той, гласът му трепереше от напрежение и възбуда. Писъкът на сирените се смесваше с шума от експлозията на снарядите. — Май сме се уредили с хубави места за това шоу.

Фин насочи навън микрофона, за да запише смъртоносните звуци.

— Свържи се с Чикаго.

— Опитвам се.

Инженерът натискаше копчетата с треперещи пръсти.

— Опитвам се, по дяволите.

С присвити очи Фин отиде до перилата на балкона и се обърна с лице към камерата. Дори и да не оживеят, поне да направят репортажа.

— В два часа трийсет и пет минути багдадското небе избухна. Мракът се разцепи от блясъците на падащите снаряди и от ответните удари на противовъздушната артилерия. Хоризонтът лумна в пламъци.

Щом се обърна, съзря с недоумение и странно страхопочитание изчезващата светлина на трасиращия снаряд, който мина на няколко метра от него. Приличаше на комета. Смъртоносната му зловеща красота накара Фин да трепне. Кръвта забушува в главата му. Каква гледка!

— О, господи, успя ли да го заснемеш? Успя ли?

Когато сградата се разтресе, до ушите му достигна тихата ругатня на инженера. Фин отметна кичур коса, паднал на челото му, и изкрещя в микрофона:

— Градът се тресе от въздушните атаки. Край на чакането. Започна се.

После се обърна към инженера:

— Свърза ли се?

— Не.

Макар да бе пребледнял, устните му се изкривиха в колеблива усмивка.

— Мисля, че нашите любезни домакини скоро ще дойдат да ни изхвърлят.

Фин се ухили. Бледата му усмивка проблесна като смъртоносна стрелба.

— Първо трябва да ни хванат.

 

 

Докато Фин правеше военните си репортажи, Диана седеше отегчена до смърт, на един от безконечните приеми. Монотонна мелодия на пиано се носеше в ресторанта на хотела В Индианаполис. След приветствените речи, второкачественото вино и жилавото пиле единственото, което очакваше с нетърпение, бе дългото пътуване до Чикаго.

Поне, каза си тя с известна доза егоизъм, не страдаше сама. Беше помъкнала със себе си Джеф Хайът.

— Не е толкова лошо — промърмори той, докато дъвчеше, — ако му сложиш малко повечко сол.

Погледът, който му отправи, бе не по-малко ужасен от храната.

— Тъкмо това харесвам в теб, Джеф. Ти си вечният оптимист. Я да видим дали ще продължиш да се усмихваш, като ти припомня, че след вечерята, която очевидно не става за ядене, менажерът на центъра, шефът по продажбите и двама от рекламните агенти ще произнасят речи.

Той се замисли и вместо виното предпочете водата.

— Е, има и по-лошо.

— Например?

— Да ни затрупа снежна виелица.

Тя потръпна.

— Моля те, не го споменавай дори на шега.

— Всъщност тези пътувания ми допадат.

Сгушил глава между раменете си, той извърна очи към Диана и после отново забоде поглед в чинията.

— Разхождаш се в сградата на центъра, запознаваш се с толкова много хора, виждаш как размотават червения килим в твоя чест.

— И на мен това ми харесва. Посещаваш филиалите, ставаш свидетел на ентусиазма, с който посрещат шоуто. А повечето хора са страхотни.

Тя въздъхна и побутна разсеяно ориза в чинията си. Може би просто бе уморена. През целия си живот никога не се бе оплаквала от липса на енергия, а сега се чувстваше изстискана. Целият този натиск върху ума и тялото й беше смазващ.

Беше разбрала, че славата не е само блясък и луксозни коли. Всяка привилегия си имаше цена. Всяка подкрепа на богат и известен покровител се плащаше с безбройни приеми и късни съвещания. Всяка снимка върху корицата на списание означаваше пожертвани лични планове. За да създадеш едно дневно шоу, не бе достатъчно да имаш присъствие пред камерата и добри комуникативни умения. Ти просто трябва да си на разположение двайсет и четири часа в денонощието.

„Получи си това, което си търсеше, Ди — упрекна се тя. — Стига си хленчила, залавяй се за работа.“ С категорична усмивка тя се обърна към мъжа до себе си — Фред Банкс, собственик на центъра, върл почитател на голфа, родом от Индианаполис.

— Не мога да ви опиша какво удоволствие ми достави да наблюдавам работата ви — започна Диана. — Екипът ви е превъзходен.

Той се наду от гордост.

— Думите ви ме радват. Сега сме на второ място, но имаме намерение след година да станем номер едно. Вашето шоу ще ни помогне да го постигнем.

— Дано.

Не обърна внимание на кълбото от нерви, свило се в стомаха й. Пробният срок от шест месеца беше към края си.

— Разбрах, че сте роден в Индианаполис.

— Точно така. Отраснах там.

Докато Банкс я засипваше с привлекателните черти на родния си град, Диана изучаваше с поглед залата. На всяка маса седяха хора, които разчитаха на нея, на нейното авторско предаване. Мислеше си колко много неща бе свършила сутринта. Само преди десет часа, без да се смята времето за грим, прическа и избор на тоалет, тя старателно се бе подготвила за излъчване на шоуто от студиото в Чикаго. След това даде интервю, събра екипа на съвещание, проведе няколко телефонни разговора, прегледа пощата.

Бе получила още едно от онези странни писма, които идваха според нея от най-запаления й почитател.

„С късата коса приличаш на сексапилен ангел.

Харесваш ми.

Обичам те.“

Пъхна бележката в едно чекмедже и отговори на трийсетина други писма. После се качи на самолета за Индианаполис и заедно с Джеф обиколи филиала. След съвещанията, срещите с местния екип, деловия обяд и интервюто в местните новини, сега тя направо агонизираше на този безкраен банкет.

Не, не бе достатъчно само да направи добро шоу. Тя трябваше да бъде дипломат, посредник, шеф, делови партньор и знаменитост. Трябваше да се справя с всичко, да се преструва, че не се чувства самотна, че не се тревожи за Фин или че не й липсват тихите мигове, в които би могла да се сгуши в креслото и да чете някоя книга просто за удоволствие, а не защото трябва да интервюира автора й.

Ето това искаше. Диана се усмихна лъчезарно на келнера, който й донесе сладоледа с праскови.

— Можеш да спиш и в самолета — прошепна Джеф в ухото й.

— Нима ми личи?

— Не много.

Тя се извини и стана от масата. Щом не можеше да надвие умората, поне да заличи следите й. Тъкмо се канеше да излезе от ресторанта, когато чу, че някой се качи на подиума и застана пред микрофона. Инстинктивно се обърна. На осветената сцена стоеше Фред Банкс.

— Моля за вашето внимание. Току-що получих съобщение, че Багдад е нападнат от силите на ООН.

Ушите й забръмчаха. Смътно долови шума в залата, който се усили като прииждаща вълна. Някъде наблизо един сервитьор вдигна победоносно юмрук.

— Дано ритнат това копеле по задника.

Щом прогони умората от лицето си, Диана с бавни крачки се запъти към масата. Трябваше да си свърши работата.

 

 

С лаптопа на колене Фин седеше на пода в хотелската стая. Пръстите му танцуваха по клавиатурата в ритъма на мислите, които оформяха бъдещия репортаж. Зазоряваше се и въпреки че очите му пареха, той се чувстваше бодър. Навън войната продължаваше, а вътре си играеха на котка и мишка.

През последните три часа се бяха местили два пъти, като влачеха със себе си оборудването и провизиите. Докато иракските войници претърсваха сградата и принуждаваха гостите и международните журналистически екипи да слязат в мазето, Фин и хората му се промъкваха от стая в стая. Успешната игра на гоненица подклаждаше авантюристичния му дух.

Сега бе негов ред да стои на пост. Двамата му колеги се бяха проснали на леглото, за да откраднат някой и друг час сън.

Доволен от материала, който бе написал, Фин изключи компютъра. Стана, разкърши рамене и разтри врата си, като с тъга си мислеше за една хубава закуска: палачинки със сладко от боровинки и галон горещо кафе. Нагласи касетата с миксажа, който бе направил Кърт, и вдигна камерата.

Застана до прозореца и засне последните кадри от първия ден на войната — мигновените проблясъци на ракетите с електронно насочване и самонаправляващите се ракети, гигантските искри при избухването на трасиращите снаряди. Питаше се какви ли поражения ще видят, когато утрото настъпи, и какво ли ще успеят да заснемат.

— Ще се оплача от теб в профсъюза, приятелче.

Фин свали камерата и погледна през рамо Кърт. Операторът стоеше до леглото и търкаше уморените си очи.

— Яд те е, че мога да се справя с нея не по-зле от теб.

— Глупости.

Кърт прие предизвикателството и взе камерата.

— Освен да изглеждаш добре на филма, друго за нищо не те бива.

— Тогава се приготви да го докажеш. Искам да прочета материала, който написах.

— Ти си шефът, ти казваш.

Кърт мълчаливо слагаше касета, докато отвън се чуваха бомбените експлозии.

— Ще се опитаме ли да се измъкнем оттук, Фин?

— Имам някоя и друга връзчица в Багдад.

Фин наблюдаваше пламналия в огън хоризонт.

— Може и да опитаме.

 

 

След последната реч, последното ръкуване и последната целувка по бузата Диана се запъти към телефона.

Докато въртеше на Фран и Ричард, Джеф използва съседния телефон, за да се свърже с новинарския отдел в Чикаго.

— Кой е? — изрева Ричард. — Кой е?

— Ричард? Ричард, аз съм, Диана. Обаждам ти се от Индианаполис. Тръгвам за летището. Чух за въздушните нападения и…

— Да, и ние чухме. Но сега си имаме малък семеен проблем. Фран всеки момент ще роди. Тъкмо се канехме да тръгваме за болницата.

— Сега?

Имаше чувството, че главата й ще се пръсне и затова притисна слепоочията си.

— Мислех си, че има още десет дни.

— Кажи го на големия Ед. Дишай, Фран, не забравяй да дишаш.

— Виж, няма да те задържам. Само ми кажи дали тя се чувства добре.

— Току-що изяде половин пица… и затова не ми е казала, че са я хванали родилните болки. Тя се обади на Бах. Май че утре ще вместват шоуто в новата програма. Не, по дяволите, Фран, няма да говориш с нея. Дишай, дишай.

— Щом се прибера, веднага ще отида при Бах. Кажи й… О, Исусе Христе, кажи й, че ще мина през болницата.

— Разчитам на това. Ей, ще си имаме бебе. До скоро.

В слушалката прозвуча сигнала „свободно“ и Диана опря чело на стената.

— Какъв ден!

— Фин Райли се е обадил за въздушното нападение.

— Какво?

Отново нащрек, Диана светкавично се обърна към Джеф.

— Фин? Значи е добре, нали?

— Когато е започнало нападението, Фин е говорил по телефона със студиото. Но след пет секунди връзката прекъснала.

— Значи всъщност не знаем как е той — прошепна Диана.

— Ей, та нали и преди е бил на такива места?

Джеф колебливо я прегърна през раменете и я поведе навън, към колата.

— Да, разбира се. Да, да.

— Погледни живота от хубавата му страна. Тръгнахме си цял час по-рано, защото всички искаха да се приберат у дома и да се пъхнат във ваната.

Тя се засмя.

— Добър човек си ти, Джеф.

Лицето му се озари в усмивка.

— И ти, Диана.

 

 

Най-после в шест сутринта Диана отключи вратата на апартамента си и с последни сили влезе вътре. Двайсет и четири часа беше на крак и се чувстваше смъртно уморена. Но със задоволство отбеляза, че бе успяла да изпълни професионалните си задължения и да види кръщелничката си.

„Обри Диана Майърс“ — повтори наум името на бебето, усмихна се с умиление и се запъти към банята. Едно червенокосо чудо на природата, което тежеше два килограма и четиристотин грама. След като бе наблюдавала как този невероятен мъничък живот се вмести в големия свят, й бе трудно да повярва, че там някъде се водеше война.

Докато се събличаше, благодарна, че сутринта бяха решили шоуто да се вмести в новата програма, тя включи телевизора и грозният лик на войната изпълни дома й.

Чудеше се колко ли е часът в Багдад, но съзнанието й бе безсилно да направи простото изчисление. Както си беше по бельо, тя уморено се отпусна на канапето и се опита да се съсредоточи върху репортажите и образите на екрана.

— Внимавай, по дяволите.

Това бе последната й мисъл, преди да се строполи върху завивките си и да потъне в непробуден сън.

 

 

В късните часове на втората нощ от войната в Персийския залив Фин се намираше в една саудитска база. До ушите му достигаше ревът на реактивните самолети, които излитаха за Ирак. Знаеше, че други новинарски екипи ще информират за развоя на събитията.

Беше в отвратително настроение. Заради ограниченията върху пресата, наложени от Пентагона, той трябваше да чака реда си, за да замине за фронта и то само там, където военните позволят. За първи път от Втората световна война насам всички репортажи щяха да преминават през цензура.

За Фин „цензура“ бе една от малкото мръсни думи.

— Не ти ли се иска да обръснеш хубавото си личице?

— Върви по дяволите, Кърт. След десет секунди сме в ефир.

В слушалката се чуваше как от студиото отмерват времето.

— В ранните утринни часове на втория ден от операцията „Пустинна буря“… — започна той.

 

 

От своето канапе в Чикаго Диана изучаваше образа на Фин на телевизионния екран. „Уморен е, каза си тя, изглежда ужасно уморен. Но силен и зареден с енергия. И най-вече — жив.“

Вдигна тост в негова чест с диетичната си сода и отхапа от сандвича с фъстъчено масло, който си бе приготвила за вечеря.

Чудеше се за какво ли си мисли той, какво ли изпитва, докато говори за сраженията, статистиката или докато отговаря на въпросите от студиото. Зад него се простираше арабското небе и от време на време му се налагаше да повиши глас, за да надвика ръмженето на реактивните самолети.

— Радваме се, че се измъкна благополучно от Багдад, Фин. Очакваме репортажите ти.

— Благодаря, Мартин. От Саудитска Арабия за Си Би Си предаде Фин Райли.

— Хубаво е, че те виждам, Фин — промърмори Диана, сетне въздъхна и стана, за да занесе чиниите в кухнята. Едва когато мина покрай телефона, забеляза премигващата светлинка на секретаря.

— О, боже, как можах да забравя.

Остави чиниите и натисна копчето за превъртане. Беше спала шест блажени часа и после бързо бе излязла от къщи. Мина покрай болницата, прекара няколко часа в офиса, където цареше пълен хаос. Този хаос и непрекъснатите разговори за войната я принудиха да вземе огромната папка с изрезки от вестниците, както и цяла чанта с писма и да се прибере у дома. Цяла вечер бе работила, без да обърне внимание на телефона, без да провери съобщенията.

„И бебе, и война — много ми дойде“ — каза си тя и натисна копчето за стартиране на касетата.

Имаше съобщение от майка й. Още едно — от Саймън. Тя бързо извади бележника си и надраска съобщението. Още две, безмълвни, с дълга пауза преди от другата страна да затворят телефона.

— Канзас? — Диана изтърва химикалката, когато гласът на Фин изпълни стаята. — Къде си, по дяволите? При теб сигурно е пет сутринта. Имам само минутка на разположение. Напуснахме Багдад. Градът е в окаяно състояние. Не знам кога ще мога да се свържа отново с теб, затова гледай ме по новините. Ще мисля за теб, Диана. Невъзможно е да мисля за нещо друго. Купи си няколко тениски, чу ли? И гумени ботуши. Вечер става студено във вилата. Пиши ми, чу ли? Изпрати ми касета, дай сигнал с пушек. И ми обясни защо не вдигаш телефона си. Но хайде, това по-късно.

Край, отиде си.

Диана тъкмо се канеше да превърти, за да го чуе отново, когато прозвуча гласът на Лорън Бах.

— Боже господи, невъзможно е да се свърже човек с теб. Звънях в офиса ти и секретарката ми каза, че си в болницата. Докато ми обясни, че всъщност Фран има бебе, щях да пукна от страх. Разбрах, че е момиче. Не знам защо не си у дома си, но сега чуй каква е сделката: „Делакорт“ иска да поднови договора ти за още две години. Нашите хора ще се свържат с агента ти, но исках пръв да ти го съобщя. Поздравления, Диана.

Не можеше да каже защо, но тя седна на пода, зарови лице в шепите си и се разплака.

 

 

През следващите пет седмици събитията се развиха с главоломна скорост — у дома и в чужбина. Щом „Делакорт“ подписа договора, бюджетът и надеждите на Диана нараснаха. Вече имаше възможност да увеличи персонала си и да обзаведе отделен офис за Фран, в който тя да се настани след отпуска по майчинство.

И най-важното — в първите седмици на новата година рейтингът й бавно и сигурно започна да се покачва. Шоуто се излъчваше в десет града и макар че все още не можеше да стигне „Шоуто на Анджела“, когато двете се предаваха по едно и също време, границата все повече изтъняваше.

За да отпразнува успеха, Диана изхвърли мокета от всекидневната си и на негово място постели красив абисински килим с изискани шарки. Реши, че идеално подхожда на бюрото.

През април трябваше да се появи снимката й върху корицата на „Уомънс Дей“, статия в „Пийпъл“ и заради доброто старо време се бе съгласила да участва в предаването „Само за жени“. „Чикаго Трибюн“ й посвети цяла страница и я нарече изгряваща звезда.

С чувство за хумор и донякъде с ужас отхвърли предложението да позира за „Плейбой“.

Когато червеното око на камерата проблесна, Диана бе заела мястото си в студиото. Усмихната, непринудена, тя с лекота влезе в хилядите домове.

— Спомняте ли си първата любов? Първата целувка, разтуптяла сърцето ви? Дългите разговори, тайните погледи?

Въздъхна и изтръгна въздишка от публиката.

— Днес ние ще съберем отново три двойки, които не са забравили нито едно от тези неща. Джанет Хорнсби е била на шестнайсет години, когато е преживяла първия си любовен роман. Това се случило преди петдесет години, но тя не е забравила младото момче, което през онази пролет откраднало сърцето й.

Камерата се насочи към замечтаните развълнувани усмихнати лица, а Диана продължаваше да говори.

— Робърт Синфийлд е бил само на осемнайсет, когато напуснал своята любима, за да замине със семейството си на две хиляди мили далеч от своята любов. Макар че са минали десет години, той все още мисли за Роуз, момичето, от което получил първото любовно писмо. Преди двайсет и три години плановете за колеж и семейният натиск разделили Тереза Джеймисън от мъжа, за когото си е мислила, че ще се омъжи. Струва ми се, че днес нашите гости си мислят: Какво щеше да стане, ако…? Поне аз си задавам този въпрос. И сега заедно ще разберем отговора му.

 

 

— Страхотно шоу, невероятно.

Фран с бодра крачка се появи в студиото. Носеше на гърдите си раница за бебета, в която се бе сгушила Обри.

— Струва ми се, че мисис Хорнсби и нейното приятелче ще имат още един шанс да изживеят любовта си.

— Какво правиш тук?

— Исках да покажа на Обри работното място на майка й. — Като гушна бебето, тя огледа с носталгия студиото. — Това място ми липсваше.

— Фран, няма и два месеца, откакто си родила.

— Да, знам. Виж какво, Ди, трябва да помислиш за шоу с продължение. Хората обичат сантименталностите. Ако някоя от тези двойки се събере отново, би могла да направиш някакво годишно предаване.

— Вече съм мислила за това.

Диана отстъпи назад и сложи ръце на кръста.

— Изглеждаш чудесно. Наистина.

— Чувствам се чудесно. Наистина. Но колкото обичам да бъда майка, толкова мразя да съм домакиня. Имам нужда да работя, иначе ще започна да върша глупости. Например да шия гоблени.

— Няма да позволим да се случи това. Хайде да се качим горе и да поговорим.

— Първо искам да се видя с екипа.

— Ще бъда горе в офиса и ще те чакам.

Като се поусмихваше хитро, Диана тръгна към асансьора. Беше спечелила петдесет долара от баса с Ричард. Той беше сигурен, че Фран ще изтрае да седи вкъщи цели два месеца. Докато се носеше към шестнайсетия етаж, Диана погледна часовника си и се опита да изчисли времето.

— Каси — извика тя, веднага щом излезе от асансьора, — погрижи се да отложиш деловия обяд за един и половина.

— Дадено. Страхотно шоу. Казват, че телефоните направо пушат.

— Нашата цел е да доставяме удоволствие.

Като прехвърляше наум програмата си, Диана се отпусна на креслото зад бюрото и се зае да преглежда пощата, безупречно подредена от Каси.

— Фран се отби в студиото. След няколко минути ще се качи тук… заедно с бебето.

— С бебето? О, как искам да я видя — зарадва се Каси, но изведнъж млъкна, притеснена от изражението на Диана. — Проблем ли има?

— Проблем?

Смутена, Диана поклати глава.

— Не знам. Каси, знаеш ли откъде е дошло това?

Тя вдигна белия плик, върху който бе написано само името й.

— Беше вече на бюрото ти, когато донесох останалата поща. — Защо?

— Странно. Получавам тези бележки още от миналата пролет.

Обърна листа към Каси.

— „Диана, ти си толкова красива. Очите ти проникват в душата ми. Винаги ще те обичам.“

Каси присви устни.

— Намирам го за доста ласкателно. И много по-прилично от другите писма, които получаваш. Нещо притеснява ли те?

— Не точно, че ме притеснява. Но ме кара да се чувствам някак си неловко. Нормален човек не може толкова време да пише такива неща.

— Сигурна ли си, че са от един и същ човек?

— Същия плик, същия стил, същото червено мастило.

Страхът разтвори пипалата си в стомаха й.

— Може би е някой, който работи в сградата. Когото виждам всеки ден. Говоря с него. Работя с него.

— Канил ли те е скоро някой на среща или пък някой да те е ухажвал?

— Какво? Не. — Диана с усилие прогони странното усещане и сви рамене. — Глупаво е да се безпокоя. Безобидно е — добави тя, по-скоро за да увери себе си. После скъса бележката на две и я хвърли в кошчето. — Я да видим какво ще успеем да свършим до обяд, Каси.

— Добре. Снощи гледа ли новото предаване на Анджела?

— Разбира се.

Диана се усмихна хитро.

— Нима си мислиш, че ще изпусна новото предаване на най-яростната ми конкурентка? Беше добро.

— Критиците не мислят така.

Каси потупа изрезките върху бюрото на Диана.

— Отзивите в „Ню Йорк Таймс“ са убийствени.

Диана се пресегна към купа и прочете първата рецензия.

— „Помпозно и повърхностно“ — прочете тя и премигна смутено. — „Предвзето и изкуствено“.

— И рейтингът им е по-нисък от очакваното — добави Каси. — Не е паднал, но и не се качва. „Пост“ я наричат „агресивна и властна“.

— Такъв е нейният стил.

— Малко прекали, като накара операторите да направят филм за луксозния й апартамент, докато тя гукаше сладки приказки за Ню Йорк. А и снимаха повече нея, отколкото гостите й.

Каси сви рамене и се подсмихна.

— Преброих кадрите.

— Предполагам, че трудно ще го преглътне — каза Диана и отмести настрана рецензиите. — Но със сигурност ще им го върне. — Вярно, че двете имахме разногласия, но на никого не пожелавам такива унищожителни критики.

— И аз. Но не бих искала тя да те нарани.

— Няма страшно, ударите към мен винаги рикошират — сухо отвърна Диана. — А сега да забравим за Анджела. Убедена съм, че тази сутрин аз съм последното нещо, което би могло да бъде в главата й.

 

 

Щом видя рецензиите, Анджела избухна и в офиса й се разрази буря от парченца накъсан вестник. Крачеше нервно по дебелия розов килим и тъпчеше жалките останки от статиите.

— Копелета! Не могат да дишат, без да ме оплюят.

Дан Гарднър, новият изпълнителен продуцент на „Шоуто на Анджела“, разумно изчакваше да отмине бурята. Беше на трийсет години, добре сложен, със стегнато мускулесто тяло. Кестенявата му коса, традиционно подстригана, подхождаше на момчешкото лице, на което се открояваха тъмносините очи и трапчинката на брадичката.

Имаше проницателен ум и едничка простичка цел: да достигне върха по най-бързия начин, независимо от средствата.

— Анджела, всички знаят що за боклук са тези критики.

Той й наля чаша успокоителен чай. „Жалко, помисли си той, че се провали стратегията ни да не допускаме реклами за първото шоу.“

— Тези мижитурки винаги прилагат евтините си номера, за да се целят в този, който е на върха. А ти наистина си там.

Подаде й фината порцеланова чаша.

— На върха.

— Така е, по дяволите.

Анджела завъртя рязко и чаят се разля в чинийката. По-добре да е разгневена, отколкото да плаче. Нямаше да позволи на никого, абсолютно на никого, да разбере колко е наранена. Толкова се гордееше, че успя да покаже новия си дом, да сподели мигове от живота си с публиката.

А те бяха нарекли това „предвзето“.

— И класациите щяха да покажат първото ми място — озъби се тя, — ако не беше тази проклета война. А шибаната публика все за нея иска да гледа. Ден и нощ, нощ и ден ни засипват с информация. Защо просто не заличим от картата тази проклета държава и веднъж завинаги да се свърши всичко?

Сълзите напираха, ужасно напираха. Тя успя да ги преглътне и едва отпи от чая, сякаш вземаше лекарство.

Копнееше за алкохол.

— Това не ни вреди. Встъплението ти в новините в шест се излъчи по пет канала. А на зрителите им хареса репортажа ти от въздушната база „Андрюс“ миналата седмица.

— Е, писна ми вече.

Запокити чашата в стената и копринените тапети се изпръскаха с чай.

— Писна ми и от оная малка кучка в Чикаго, която се опитва да смъкне рейтинга ми.

— Нищо няма да излезе от нея.

Дори не се бе стреснал, когато чашата се счупи с трясък. Очакваше го. Вече знаеше, че яростта й ще се уталожи. И когато това стане, ще изпита нужда от секс.

От няколко месеца той се грижеше да задоволи всички нужди на Анджела.

— След година никой няма да си спомня за нея, а ти все още ще си номер едно.

Анджела седна зад бюрото, отпусна се назад и затвори очи. Нещо пропускаше, някъде правеше грешка. Беше създала своя продуцентска компания, но плановете й се разминаваха със сегашния развой на събитията. Да, имаше договор, но трябваше да се свършат още толкова много неща. Много задължения и много, много възможности за провал.

Не, тя не можеше да се провали, не би го понесла. За да се успокои, започна да диша дълбоко и бавно, също както правеше някога, за да преодолее сценичната треска. Повтори си наум, че е много по-полезно да съсредоточи усилията си върху нечий друг провал.

— Прав си. Щом Диана се сгромоляса, никой няма да й обръща повече внимание.

А тя разполагаше с нещо, което можеше да ускори настъпването на този прекрасен ден.

Когато устните й се изкривиха в усмивка, Дан застана зад нея и започна да разтрива раменете й.

— Отпусни се. Позволи ми да премахна напрежението от тялото ти.

Обичаше допира на неговите ръце, тъй нежни, уверени и обиграни. Те я утешаваха и защитаваха. А точно сега тя имаше отчайваща нужда от това.

— Те ме обичат. Нали, Дан?

— Разбира се.

Ръцете му се плъзнаха нагоре към врата й, после погалиха гърдите й — меки, заоблени, възбуждащи. Зърната й се втвърдиха, когато ги щипна леко с пръсти. Гласът му стана по-плътен, по-прелъстителен:

— Всички обичат Анджела.

— И ще продължават да ме гледат.

Тя въздъхна и се отпусна, докато ръцете му все по-настойчиво я масажираха.

— Всеки ден, във всеки щат.

— Всеки ден — прошепна тя и лицето й грейна в усмивка. — Заключи вратата, Дан. Кажи на Лорейн да отмени телефонните разговори.

— С удоволствие.