Нора Робъртс
Частни скандали (4)

Глава 3

— В „Обедни новини“ ще чуете историята на една жена, която отваря дома си за отритнатите деца в Чикаго. Очаквайте Лес Райдър с горещите спортни новини и Дан Блок с прогнозата за уикенда. Гледайте ни отново в „Обедни новини“.

Веднага щом червеното око на камерата изгасна, Диана си откачи микрофона, събра набързо нещата си от бюрото и скочи от стола. Трябваше да довърши един материал, да проведе интервю по телефона и да прегледа бележките си за предстоящата рубрика „Коментарът на Диана“. През последните две седмици, откакто заместваше Лу, тя работеше със стотина часа над обичайното, без да нарушава ежедневния си ритъм.

Излетя през вратата на студиото и вече бе изминала половината път до редакцията, когато Анджела я спря в коридора.

— Скъпа, винаги се движиш с бясна скорост.

Диана се спря само защото Анджела бе препречила пътя й.

— Така е. Затрупана съм с работа.

— Не си спомням някога да не си свършила нещо, и то навреме.

За да я задържи, Анджела сложи ръка на рамото й.

— Ще ти отнема само една минутка.

Диана нетърпеливо протестира:

— Имаш на разположение две, ако ми го кажеш в движение.

— Добре.

Анджела се обърна и ускори ход, за да не изостава от Диана.

— След час отивам на делови обяд и няма никакво време. Затова те моля за една дребна услуга.

— Добре.

Диана влетя в редакцията и се устреми към бюрото си. Вече мислеше над предстоящите си ангажименти. Бумагите й бяха подредени по важност: първо записките, които трябваше да обработи и разшири за материала, после въпросникът за интервюто по телефона и накрая бележките за „Коментарът на Диана“. Докато чакаше обясненията на Анджела, включи компютъра и записа кода.

Анджела не бързаше. Не бе идвала в редакцията от месеци, а може би и от повече — всъщност откакто преместиха офисите и студиото й в „Кулата“ — така служителите на Си Би Си наричаха елегантната бяла пристройка, която се издигаше над последните етажи от сградата. Подходът да се отделят новинарските и местните програми от тези по националния ефир не бе особено деликатен.

— Утре вечерта смятам да устроя скромен прием. Днес Фин Райли се връща от Лондон и ми се иска да го посрещнем както подобава.

— Ммдаа.

Диана вече подготвяше водещите новини.

— Доста време отсъстваше и смятам, че заслужава малко внимание след онази неприятна история в Панама и престоя му като кореспондент в Лондон.

Диана не бе съвсем съгласна, че една кръвопролитна война може да се определи като „неприятна история“, но все пак кимна.

— И тъй като го реших в последния момент, имам нужда от помощ, за да уредя подготовката — доставчиците, музиката, цветята — и, разбира се, самия прием. Трябва да съм сигурна, че и най-малката подробност ще бъде изпипана. Секретарката ми не може да поеме цялата организация, а ми се ще приемът да е на ниво. Ще ми отделиш ли няколко часа довечера… и утре, разбира се?

Диана с усилие потисна негодуванието си и същевременно чувството си за дълг към Анджела:

— С удоволствие бих ти помогнала, но съм заета.

Окуражителната усмивка и този път не слезе от лицето на Анджела, но погледът й се вледени.

— В събота нямаш ангажименти.

— Не, тук не… макар че съм на повикване. Но си имам планове.

Диана нервно потропваше с пръст върху бележките си.

— Имам среща.

— Аха, разбирам.

Ръката на Анджела се плъзна по перлената й огърлица и пръстите й започнаха да си играят с една от гладките блестящи сфери.

— Носят се слухове, че доста често се виждаш с д-р Маршал Пайк.

— Излизали сме няколко пъти през последните две седмици.

— Е, не искам да се меся… и дано не ме разбереш погрешно, Ди.

Анджела седна на бюрото й, за да звучи по-свойски:

— Мислиш ли, че той е твой тип?

Разкъсвана между добрите обноски и буйния си темперамент, Диана все пак избра обноските:

— Предпочитанията ми не са насочени само към един… имам предвид един тип.

— О, хайде, разбира се, че си имаш идеал — засмя се кокетно Анджела и наклони глава. — Млад, добре сложен, светски мъж. Със спортна фигура — продължи тя, — за да не изостава подире ти като пале, когато отпратиш с яростната си крачка. И, разбира се, умен, но не прекалено. Трябва ти някой, които да изразява мнението си в рамките на петнадесет секунди.

Диана наистина нямаше време за празни приказки. Взе един от подострените моливи и го прокара по дланта си.

— Звучи ми твърде повърхностно.

— Ни най-малко, скъпа.

Анджела възмутено се ококори, въпреки че й се искаше да се изкикоти.

— Ти заслужаваш най-доброто. Не бих искала някоя мимолетна връзка да попречи на кариерата ти. А що се отнася до Маршал… Не ти ли си струва, че е малко лицемерен?

В очите на Диана проблеснаха гневни искрици, но бързо угаснаха.

— Не знам какво имаш предвид? Харесва ми да съм в неговата компания.

— О, разбира се — съгласи се Анджела и я потупа по рамото. — На коя млада жена не би й харесало? Улегнал мъж, опитен, привлекателен. Но да му позволяваш да се меси в работата ти…

— В нищо не ми се меси. Излизали сме няколко пъти през последните две седмици и това е всичко. Съжалявам, Анджела, но наистина трябва да се захващам със задачите.

— Извинявай.

Гласът на Анджела стана леден.

— Мислех, че сме приятелки. Не вярвах, че един дребен полезен съвет ще те засегне толкова.

— Не съм се засегнала. — Диана потисна въздишката си. — Но съм на нокти, имам ужасно много работа. Виж, ако намеря малко време днес, ще ти помогна за приема.

Сякаш с едно щракване леденият поглед се стопи в гореща усмивка.

— Ти си истинско съкровище. Знаеш ли какво — за да ти докажа, че не съм мнителна, доведи Маршал утре вечер.

— Анджела…

— Стига, не приемам отказ — отряза я тя и слезе от бюрото. — И ще ти бъда много благодарна, ако дойдеш час-два по-рано. Никой не притежава твоя организаторски талант, Ди. По-късно ще обсъдим подробностите.

Диана се отпусна назад в креслото, когато Анджела си тръгна. Сякаш й бяха извадили душата с памук. Поклати глава, погледна бележките си и се приготви да пише на компютъра. Намръщи се и отдръпна ръце от клавиатурата. Анджела беше права. Маршал не пречеше на работата й. Когато проявяваш интерес към някого, не означава, че влизаш в конфликт с амбициите си. Доставяше й удоволствие да се вижда с него. Допадаха й разсъжденията му, начинът, по който оглеждаше всички страни на една ситуация, жизнерадостният му смях, когато тя твърдо отстояваше мнението си и отказваше да отстъпи.

Харесваше й, че той следва нейния ритъм в развоя на връзката им, че не бърза към естествения физически завършек. Макар че, честно казано, тя се изкушаваше да ускори хода на събитията. Но не се чувстваше достатъчно уверена, достатъчно силна, за да си позволи интимност с някой мъж.

Знаеше, че веднъж преодолее ли тази бариера, ще му разкаже всичко.

Бързо прогони спомените, преди те да забият острите си нокти в сърцето й. От опит знаеше, че е най-добре да напредва стъпка по стъпка. Сега най-напред трябваше да анализира връзката си с Маршал, ако въобще съществуваше такава, и да реши докъде иска да стигне.

Погледна часовника си и изстена.

Май щеше да се наложи първо да разреши проблема с времето. Пръстите й отново зачукаха по клавиатурата.

 

 

Екипът на Анджела тайно наричаше офиса й „Цитаделата“. Седнала на френското си бюро, тя управляваше като феодал. Всеки издържал шестмесечния изпитателен срок в екипа й, ставаше предан и прилежен слуга, който и не помисляше да се оплаква.

Анджела беше сурова и взискателна, не приемаше никакви извинения и молби заради прищевките на този или онзи. Пък и в крайна сметка наистина си бе извоювала правото да поставя условия.

Анджела влезе във външния офис, където секретарката й усърдно обработваше подробностите около предаването в понеделник. В другия край на тихия коридор се намираха стаите на режисьорите, помощниците и сътрудниците, които се занимаваха с предварителната подготовка. Анджела отдавна се бе махнала от шума и суматохата на редакциите. Репортерската работа бе само стъпало в кариерата й, само трамплин за осъществяване на амбициите й. Това, което искаше откакто се помни, бе само едно — да бъде център на внимание.

В новинарските емисии, където властваха фактите, ако водещият бе достатъчно добър, щяха да го забележат. А Анджела бе наистина добра. Но цената на шестте години в адската мелница на телевизионното репортерство бе разводът с първия й съпруг, после впримчването на втория. Но тя вървеше уверено по надеждния път към „Шоуто на Анджела“.

Винаги изискваше тишина като в църква, подсигурена от дебелите килими и изолиращите шума стени.

— Има съобщения за вас, мис Пъркинс.

— Ще ги видя по-късно.

Анджела отвори широко една от двойните врати, които водеха към нейния офис.

— Ела тук, Каси.

Закрачи нервно. Дори когато вратата хлопна зад гърба на секретарката, тя продължи да кръстосва ядосано по абисинския килим. Мина покрай изящното бюро, после подмина дългата редица от прозорци и се устреми към старинния скъп шкаф, където държеше колекцията си от награди.

„Моите награди!“ Беше ги спечелила с кървава пот, бяха си нейни. Никой вече нямаше право да я пренебрегва. Спря се пред окачените в рамка снимки и изрезките от списания, които украсяваха стената: Анджела в компанията на известни личности на благотворителни балове и церемонии за награждаване, Анджела на кориците на списанията „ТВ Гайд“, „Таим“ и „Пийпъл“.

— Знае ли тя коя съм аз? — измърмори ядно тя. — Дава ли си сметка с кого си има работа?

Поклати глава и се обърна. „Грешката беше незначителна — успокояваше се тя — и лесно може да се поправи.“ В края на краищата това момиче й допадаше.

Постепенно гневът й се уталожи. Застана зад бюрото и се настани в розовото кожено кресло, направено за нея по поръчка и подарено от изпълнителния директор на синдиката — бившия й съпруг, когато нейното шоу се изкачи на върха на класациите.

Каси остана права. Знаеше, че докато не я поканят, не бива да сяда на махагоновото кресло с натруфени, ръчно плетени възглавнички.

— Свърза ли се с доставчика?

— Да, мис Пъркинс. Менюто е на бюрото ви.

Анджела му хвърли бегъл поглед и кимна разсеяно.

— А какво става с цветята?

— Потвърдиха поръчката, с изключение на калиите. Опитват се да намерят, каквото искате, но за по-сигурно предложиха да ги заменят с други.

— Ако исках друг вид цветя, щях да ги поръчам.

Тя махна с ръка.

— Вината не е твоя, Каси. Седни.

Анджела затвори очи. Пак старото главоболие — онова яростно думкане с усилваща се пронизителна болка. Внимателно, с два пръста разтри челото си. Спомни си, че майка й често страдаше от главоболие и се опитваше да притъпи болката с алкохол.

— Ще ми донесеш ли малко вода? Хваща ме мигрената.

Каси стана от креслото, на което току-що се бе настанила, и се запъти към лъскавия бар. Беше спокойна жена, толкова амбициозна в стремежа си да успее, че не обръщаше внимание на недостатъците на Анджела. Без да продума, тя взе кристалната кана с прясна вода, която всеки ден се сменяше, и напълни една чаша.

— Благодаря.

Анджела глътна с водата едно хапче, като се молеше час по-скоро да й подейства. Не можеше да си позволи да не бъде във форма на деловия обяд.

— В теб ли е списъкът с гостите?

— Оставила съм го на бюрото ви.

— Добре.

Анджела все още не отваряше очи.

— Дай едно копие от него и каквото още е нужно на Диана. Тя ще се погрижи за останалите подробности.

— Да, мадам.

Каси застана зад Анджела и започна да разтрива слепоочията й. Минутите отлитаха, отмервани от тихото тиктакане на часовника, закачен на отсрещната стена.

— Разбра ли прогнозата за времето? — промърмори Анджела.

— Ясно и студено.

— В такъв случай трябва да отоплим терасата. Искам да има място за танцуване.

Каси покорно отстъпи встрани, за да си запише инструкциите. Нито получи, нито пък очакваше похвални думи за прилежанието си.

— Фризьорката ще бъде в два часа в дома ви. Ще ви донесат тоалета най-късно до три.

— Добре. Но затова — после. Искам да се свържеш с Бийкър. Искам да знам и най-малката подробност за д-р Маршал Пайк. Той е психолог на частна практика тук, в Чикаго. Предпочитам Бийкър да ме информира в хода на разследването, а не когато напише окончателния доклад.

Тя отвори очи. Все още имаше главоболие, но хапчето явно действаше.

— Кажи на Бийкър, че задачата не е спешна, но е от изключителна важност. Ясно?

— Да, мис Пъркинс.

 

 

Наближаваше шест, а Диана все още работеше с пълна пара. Едновременно водеше телефонните разговори и в същото време редактираше материала за късните новини.

— Да, разбирам ви. Но едно интервю, особено телевизионно интервю, ще ви помогне да изложите вашата гледна точка.

Диана присви устни и въздъхна.

— Ако искате, разбира се. Мисля, че съседката ви гори от нетърпение да сподели своите мотиви пред камерата.

Усмихна се, когато в слушалката прозвуча нисък на възмущение.

— Да, ние предпочитаме да изслушаме и двете страни. Благодаря ви, мисис Уилсън. Утре в десет ще бъда там.

Мерна Маршал да идва към нея, махна му с ръка и натисна копчето под поредната мигаща светлинка на телефона си.

— Съжалявам, мисис Картър. Да, както ви казах! Разбирам напълно положението ви. Горките ви лалета! Телевизионното интервю ще покаже вашата страна в спора.

Диана се усмихна, когато вместо поздрав Маршал я погали по косата.

— Да, ако сте убедена в това. Мисис Уилсън се съгласи да изложи своите мотиви пред камерата.

Диана отдръпна слушалката на безопасно разстояние от ухото си и погледна Маршал.

— Да, чудесно. В десет ще бъда там. Довиждане.

— Бурна история, а?

— Бурни страсти в предградията — поправи го Диана и затвори телефона. — Все пак ще се наложи утре да отделя един-два часа. Две съседки водят люта битка за една леха с лалета, един кокер шпаньол и някакъв стар объркан план за границите на имотите.

— Звучи страхотно.

— Ще научиш „Сензационните“ подробности, докато обядваме.

Тя не протестира, когато Маршал се наведе и охотно прие целувката му — приятелска, без никакъв нюанс на интимност.

— Целият си мокър — прошепна тя, когато вкуси от дъждовните капки по хладната кожа.

— Навън вали като из ведро. Горя от желание за приятен топъл ресторант и сухо вино.

— Трябва да проведа още един телефонен разговор.

— Не се притеснявай, върши си работата. Искаш ли нещо?

— Едно студено питие. Устата ми пресъхна.

Диана се подготви да атакува отново телефона.

— Мистър Ван Дам, ужасно съжалявам за безпокойството. Изглежда е станало някакво объркване с доставката за утре вечер. Мис Пъркинс иска три, а не две каси червено вино. Да, точно така. А какво става с бялото вино?

Диана сверяваше своя списък с този на доставчика.

— Да, точно така. Мога ли да я уверя, че ще направите ледената скулптурка?

Усмихна се пак на Маршал, който се връщаше с кутийка студено 7-Up.

— Чудесно, мистър Ван Дам. А сменихте ли пастите с петифури? Браво! Смятам, че сме се справили успешно. Довиждане до утре.

Диана въздъхна дълбоко и затвори телефона.

— Готово — обърна се тя към Маршал. — Дано всичко бъде наред.

— Дълъг ден, а?

— Дълъг и плодотворен.

По навик тя взе да разтребва бюрото си.

— Радвам се, че дойде да ме вземеш оттук, Маршал.

— Моята програма не е толкова натоварена.

Диана отпи няколко големи глътки, остави кутийката настрана, изключи компютъра и сложи в ред работното си място.

— Дължа ти извинение, че заради Анджела ще се наложи да променим плановете си за утре.

— Един психолог трябва да се нагажда според ситуацията.

Наблюдаваше я как прилежно строява папките и бележките си.

— Освен това изглежда приемът ще е страхотен.

— Така се очертава. Тя е жена, която изпипва нещата.

— И ти й се възхищаваш?

— Абсолютно. Дай ми пет минутки, за да се освежа, и после обещавам да съсредоточа цялата си енергия върху един разпускащ обяд с теб.

Когато Диана се изправи, той се завъртя към нея и тялото му леко докосна нейното — едно деликатно предложение.

— Изглеждаш доста свежа.

Тя усети приятните тръпки на възбуда, в стомаха й се разля позната топлина. Вдигна глава и улови погледа му, в който проблясваше желание, копнеж, но и търпение. Пулсът й се учести от тази странна комбинация.

Трябваше само да каже „да“ и бе сигурна, че ще забравят и за обеда, и за почивката. За миг на Диана й се прииска нещата наистина да бяха толкова прости.

— Няма да се бавя — прошепна тя.

— Ще те изчакам.

„Да, ще чака“ — помисли си тя, щом той се отдръпна, за да й направи място да мине. Наистина в най-скоро време трябваше да вземе, решение дали да продължи по удобния път на приятелството, или да ускори хода на връзката.

— Психологът май ти е замаял главата, Ди?

Диана мерна до вратата оператора, който бе захапал един „Milky Way“.

— Не си много оригинален, Джо.

— Знам.

Той се ухили, без да изпуска шоколада. На дрипавата му фланелка бе закачена табелка с надпис: „На разположение“. Коленете на джинсите му бяха скъсани. От техниците не се изискваше да бъдат в изряден външен вид. На Джо това му допадаше.

— Все някой трябваше да ти го каже. Уреди ли онези две интервюта за утре сутринта? Имам предвид войната за лалетата?

— Да. Значи нямаш нищо против да пожертваш съботната утрин?

— Не, щом ми плащат извънреден труд.

— Чудесно. Делани е на работа, нали?

— Чакам го да дойде — каза Джо и си отхапа още едно парченце от шоколада. — Довечера ще играем покер. Смятам да го обера заради двойната смяна, дето ми натресе миналата седмица.

— Тогава ми направи една услуга — кажи му, че в десет ще снимаме двете жени.

— Добре.

— Благодаря ти.

Диана се втурна към тоалетната, за да пооправи косата и грима си. Тъкмо си слагаше червило, когато Джо влетя при нея. Вратата се тръшна зад гърба му. Той я сграбчи за ръката.

— Божичко, Джо, да не си откачил?

— Размърдай си задните части, Ди. Имаме спешна задача и трябва да изчезваме час по-скоро.

Взе чантата й от мивката и повлече Диана след себе си.

— Какво е станало, за бога?

Тя се препъна на прага, докато Джо я избутваше през вратата.

— Да не би да е избухнала война?

— Горе-долу. Трябва да стигнем до „О’Хеър“.

— „О’Хеър“? По дяволите, Маршал ме чака.

Потискайки нетърпението си, Джо пусна ръката й.

Диана го дразнеше само с това, че винаги мислеше за много неща наведнъж, вместо да се съсредоточи върху събитието в едър план.

— Иди да кажеш на приятелчето си да стане репортер. Делани току-що получи съобщение, че пристига самолет, който здравата е закъсал и може да катастрофира. Страхотна новина, а?

— О, боже.

Диана хукна към стаята, а Джо я следваше по петите. Сред настъпилата суматоха в редакцията, тя сграбчи бележника си от бюрото.

— Маршал, съжалявам. Налага се да тръгвам.

— Разбрах. Искаш ли да те изчакам?

— Не.

Прокара припряно ръка през косата си и се вкопчи в сакото на костюма си.

— Не знам колко ще се забавя. Ще ти се обадя. Делани.

Набитият редактор размаха незапалената си пура към нея.

— Тръгвай, Рейнолдс. Поддържай обратна връзка с нас. Ще те предаваме на живо. Хайде, чакам проклетата сензационна новина.

— Съжалявам — извика тя на Маршал и закрещя на Джо, докато търчаха по стълбите: — Откъде идва самолетът?

Тропотът на подкованите ботуши на Джо отекваше като изстрели.

— От Лондон. Ще ни дадат останалата информация в колата.

Той отвори широко външната врата и потъна в поройния дъжд. Тениската с надписа на чикагския баскетболен отбор моментално залепна на гърдите му. Докато отключваше микробуса, извиси глас, за да надвика бурята:

— Боинг 747, с над двеста пътници, левият двигател отказва да работи, има проблем с радара. Сигурно е бил ударен от мълния.

Сякаш за да потвърди думите му, в черното небе блесна светкавица.

Мокра до кости, Диана се качи в микробуса.

— Кога трябва да се приземи?

Включи по навик скенера под таблото.

— Не знам. Дано да пристигнем, преди да се приземят.

Джо щеше да се разочарова, ако не успее да снима катастрофата. Пришпори колата и стрелна Диана с поглед. Блясъкът в очите му обещаваше бясно пътуване.

— Изненадата е пълна, Ди. Фин Райли е на борда. Кучият му син сам информира отдел „Новини“ за тая история.