Нора Робъртс
Частни скандали (12)

Глава 11

До края на юли Диана вече бе събрала нещо, което трудно би могло да се нарече екип. Освен Фран и Саймън тя бе ангажирала само един отговорник по предварителната подготовка, а Каси следеше работата на единствения организатор. Имаха крещяща нужда от още работници и специалисти… и от пари, с които да им платят.

Техническата страна на бъдещето шоу бе уредена. На едно от безкрайните съвещания Диана получи разрешение да използва студио Б заедно с целия екип от оператори и осветители. Поне техническото осъществяване на продукцията щеше да бъде на ниво.

Сега оставаше да осигури материал за тази продукция.

Бе сложила временно две бюра в стария офис на Анджела — едното за себе си, а другото — за Фран. Разпределяха си работата, споделяха осенилите ги идеи.

— Първите осем предавания са подготвени.

Фран, крачеше из стаята, като стискаше в ръка папката с материалите.

— Каси урежда пътуването и настаняването на гостите. Тя върши добра работа, Ди, но прекаленото й старание изглежда направо смешно.

— Така е.

Диана разтърка подутите си очи и се опита да събере мислите си.

— Имаме нужда от помощник-продуцент, от още един човек по предварителните проучвания, както и от момче за всичко. Ако направим успешно първите дванайсет предавания, почти съм убедена, че по-нататък ще влезем в ритъм.

— Подозирам, че ти май не си доспиваш — каза обезпокоено Фран.

— Дори и да ми остане време, не мога да заспя.

Телефонът иззвъня и Диана се протегна да вземе слушалката.

— Стомахът ми непрекъснато се бунтува и мислите не престават да човъркат съзнанието ми. Рейнолдс — каза тя в слушалката. — Не, не съм забравила.

Погледна часовника си.

— Имам още час на разположение.

Въздъхна дълбоко, докато слушаше.

— Добре-е, кажете им да донесат дрехите тук. Ще си избера костюм и след трийсет минути ще бъда в гримьорната. Благодаря.

— Ще те снимат, нали? — припомни си Фран.

— И ще ме представят. Не мога да виня „Делакорт“ за рекламната кампания, която са подели. Но, дявол да го вземе, нямам време за това. Трябва да се съберем целия екип и да прегледаме резултатите от телефонните интервюта и писмата.

— Ще насроча срещата за четири.

Фран се засмя.

— Само да видиш какво са писали, ще паднеш. Идеята на Маргарет „Защо бившите съпрузи трябва да бъдат застреляни като кучета“ се оказа истински бум.

— Нали решихме да не е толкова скандално? — възрази Диана с пресилена усмивка.

— Да. В началото темата бе: „Защо сте се разделили със съпруга си?“. Напълно безобидна. Но отговорите бяха потресаващи. Като започнеш от случаите на малтретиране и стигнеш до мъжете, които почистват инструмента си в кухненската мивка. Трябва ни специалист. Не психолог, а адвокат. Адвокатите по бракоразводните дела могат да разкажат страхотни истории. Ричард има доста познати адвокати.

— Добре, но…

Диана млъкна, когато видя подвижната закачалка с дрехите.

— Хайде, Фран, помогни ми да си играем на Барби. Между костюмите и роклите се показа една глава.

— О, здравей, Джеф. Теб ли направиха момче за всичко?

— Исках да използвам случая и да видя как върви подготовката.

Той се огледа със срамежлива усмивка.

— Всички ние от отдел „Новини“ ти стискаме палци, Диана.

— Благодаря. Какво става в редакцията? Все нямам време да се отбия при вас.

— Добре сме. Знаеш, че лятото е сезонът на ненормалните. Редакцията пуши от най-различни скандални истории.

Той пристъпяше от крак на крак, докато Диана преглеждаше тоалетите.

— Диана, питах се дали… дали ще се открие някое местенце тук… Някой, който да се занимава с организацията, да вдига телефона… Знаеш какво имам предвид.

Както държеше един аленочервен костюм, Диана застина на място.

— Шегуваш ли се?

— Знам, че имаш хора за това, но винаги ми се е искало да съм в екипа на някое шоу. Мислех си дали… Е, знаеш.

— Кога можеш да започнеш?

— Аз… аз — слисан започна да заеква той.

— Съвсем сериозно те питам. Имаме отчайваща нужда точно от такива хора, които могат да вършат по малко от всичко. Знам как работиш долу и съм сигурна, че ще се справиш. А и като монтажист ще бъдеш много ценен. Заплатата е мизерна, а трудът е доста. Но ако се навиеш да станеш помощник-продуцент и името ти да се изписва след всяко предаване, считай, че си нает.

— Ще подам молба за напускане — отвърна Джеф и лицето му грейна в усмивка. — Може би ще се наложи да поработя долу още седмица-две, но през свободното си време съм на твое разположение.

— Добре. Фран, намерихме си още един герой.

Диана го сграбчи за раменете и го целуна по бузата.

— Добре дошъл в лудницата, Джеф. Кажи на Каси да ти намери усмирителна риза.

— Добре.

Зачервен, ухилен, той се измъкна заднишком от стаята.

— Добре. Страхотно.

Фран измъкна един тъмносин костюм и го тикна пред очите на Диана.

— Той ли ще бъде момчето за всичко?

— Ще се справи блестящо. Джеф може да изгризе планина от документация, както бобър — дърво. Цялата информация е в главата му. Попитай го кой е най-добрият филм на 1956 година и той веднага ще ти отговори. Коя е водещата новина от емисията в десет във вторник миналата седмица? Веднага ще ти отговори. Червеният костюм повече ми харесва.

— Той е добър за представянето на живо, но не и за снимки — възрази Фран. — С какво се занимава той долу?

— Помага при монтажа, понякога редактира — отговори Диана и извади един наситеножълт костюм с електриковосини ръкави и кръгли копчета. — Добър е и на него винаги може да се разчита.

— Дори и ако работи много и за малко пари?

— Е, нещата ще се променят.

Погледът на Диана помръкна. Впери очи в тоалета, избран от Фран.

— Знам колко усилия полагат всички. И ще направя така, че да успеем.

 

 

За да увеличи шансовете си, Диана се съгласи да дава интервюта: за пресата, за радиото и телевизията. Появи се и в „Обедни новини“, интервюирана от Роджър. За два дни обиколи по-близките до Чикаго филиали, а с останалите разговаряше лично по телефона.

Оглеждаше всеки детайл от обзавеждането на студиото, четеше задълбочено пресата, за да почерпи идеи за предаването си, часове наред преглеждаше отговорите на обявите за гости на шоуто.

Почти не й оставяше време за личен живот и това й осигуряваше основателно извинение да избягва Фин. Когато онази вечер му каза, че не иска да се обвързва, тя наистина говореше сериозно. Беше решила, че не може да си го позволи. Как можеше да разчита на собствената си преценка, след като бе сгрешила с Маршал?

Но не й беше лесно да избягва Фин Райли. Той се отбиваше в офиса й, ходеше в апартамента й. Често носеше готова пица или китайска храна в бели кутии. Беше непосилно да оспори уж небрежната му забележка, че тя все пак трябва нещо да яде. В момент на слабост се съгласи дори да отиде на кино с него. Беше също тъй очарована, също тъй неспокойна, както и първия път.

— Лорън Бах на първа — съобщи Каси.

Едва наближаваше девет, а Диана вече седеше зад бюрото.

— Добро утро, Лорън.

— Остават само пет дни — окуражително каза той. — Как се чувстваш?

— Цялата съм на нокти. Гласността предизвика невероятен интерес. Мисля, че студиото ще бъде пълно.

— На Източното крайбрежие също проявяват интерес към теб. В „Нашънъл Инкуайърър“ има една пикантна статийка „Всичко за Ева“, която засяга шоу програмите. И познай кой е вдъхновил журналистите?

— О, божичко. Сигурно е ужасна?

— Ще ти я изпратя по факса. Май че са написали правилно името ти — Ева. Диана? — разсмя се той, развеселен от собственото си чувство за хумор. — И тъй като добре познавам нашата героиня, мога да ти кажа, че тъкмо тя е съчинила тази историйка. Нагласила я така, сякаш, едва ли не те е прибрала от улицата, била е по-голямата ти сестра и учителка, а после, вместо да й благодариш, си й духнала под опашката.

— Поне не са писали, че съм паднала от космически кораб в предния двор на къщата й.

— Може би следващия път. А междувременно и националната преса ти е отделила внимание. Не знам дали го съзнава, но свързвайки по такъв начин своето име с твоето, Анджела пробужда любопитството на обществеността. Мисля, че можем да извлечем някаква изгода от това. Някой и друг ред в „Ентъртейнмънт Уикли“, или някоя клевета във „Варайъти“.

— Страхотно, няма що!

— Диана, можеш да нападнеш булевардната преса едва когато набереш скорост. Засега я считай просто за свободна преса.

— Благодарение на Анджела.

— Слуховете говорят, че тя е сключила договор за написване на автобиография. Може и да ти посвети една глава.

— Колко вълнуващо!

Креслото изскърца, когато се облегна назад. Това й припомни, че бе забравила да смаже пружините и я накара да прибави още една задача в непрекъснато уголемяващия се списък, който стоеше в единия край на бюрото.

— Надявам се, нямаш нищо против първо да направя първото си шоу, а после да се отплащам на Анджела за великодушието й.

— Диана, направи така, че шоуто да тръгне. Това ще бъде най-голямата ти награда. А сега, нека да поговорим за работа.

Двайсет минути по-късно тя затвори телефона. Болката в слепоочията й бе започнала да се засилва. Какво ли я бе накарало да си мисли, че винаги изпипва нещата? Какво ли я бе накарало да си мисли, че е готова да поеме отговорността да води едночасово шоу?

— Диана?

Каси влезе в стаята с поднос.

— Реших, че имаш нужда от кафе.

— Четеш мислите ми. — Диана отмести папките, за да направи място за каната. — Имаш ли време да изпиеш едно кафе? Май доста ще трябва да се наливаме, докато приключим с днешните ангажименти.

— Донесох две чаши.

Каси наля кафето и си взе един стол.

— Искаш ли да прегледаш програмата си за днес?

— Няма нужда.

Още първата глътка от горещата течност раздвижи кръвта на Диана.

— Изписана е на челото ми. Уредихме ли обяда за съпругите на бейзболистите?

— Резервациите са потвърдени. Джеф предложи да ги посрещнем с рози в приемната. Исках да се консултирам с теб за това.

— Добрият стар Джеф! Идеята му е много шик. Нека във всеки букет да сложи по една картичка с „Благодаря“ от името на целия екип.

След поредната глътка тя притисна стомаха си.

— Божичко, Каси, изплашена съм до смърт.

Остави чашата, пое дълбоко дъх, за да успокои дишането си, и се наведе напред.

— Искам да те питам нещо и наистина те моля да бъдеш откровена, без да щадиш чувствата ми, без да го увърташ.

— Добре — съгласи се Каси и остави в скута си тефтера, в който стенографираше. — Давай.

— Ти си работила за Анджела доста време. Вероятно знаеш всяка подробност за такъв тип шоу не по-зле от кой да е продуцент или режисьор. Предполагам, че имаш собствено мнение защо „Шоуто на Анджела“ беше успешно. И сега искам да знам, съвсем честно, дали смяташ, че от моето ще излезе нещо.

— А искаш да разбереш дали „Часът на Диана“ ще конкурира „Шоуто на Анджела“?

— Не, не точно това — възрази Диана и поклати глава. — Дали ще успеем да направим първите шест предавания, без да станем за смях и без да ни изхвърлят.

— А, това ли било. Следващата седмица хората доста ще приказват за „Часът на Диана“. И тогава повече хора ще искат да дойдат, за да видят на живо шоуто. Ще им хареса, защото ти ще им харесаш.

Щом забеляза изражението на Диана, тя се разсмя.

— Не го приемай като подмазване. Работата е там, че средният зрител няма да види, нито да оцени труда, който си хвърлила, за да стане предаването безупречно и да потече гладко. Публиката няма да узнае за безконечните часове, прекарани в офиса. Но ти го знаеш и затова ще работиш още по-усилено. И колкото повече работиш, толкова повече ще работят и другите. Защото ти направи нещо, което Анджела не успя да направи. Просто защото не може. Ти ни караш да се чувстваме нужни. И ето тук е разликата. Може и да не отидеш веднага на върха на класациите, но ти си на върха на нашата класация. А това вече има значение.

— И то голямо — продума Диана след кратко мълчание. — Благодаря ти.

— След няколко месеца, когато шоуто потръгне и бюджетът ни се увеличи, аз пак ще дойда тук в твоя кабинет. И пак ще ти се подмазвам.

Тя се усмихна закачливо:

— Ще те изнудвам да ми вдигнеш заплатата.

— Ако увеличат проклетия бюджет, всички ще получат по-високи заплати — ентусиазирано възкликна Диана. — А сега трябва да прегледам записите с представянето ми, които сме подготвили за филиалите.

— Имаш нужда от менажер по представянето.

— И от менажер на предаването, от директор на рекламата, от режисьор на постоянно място и от няколко помощник-продуценти. Но докато настъпи този щастлив ден, аз сама ще изпълнявам всичките длъжности. Пристигнаха ли вестниците?

— Дадох ги на Маргарет. Тя ще ги прегледа и ще изреже по-интересните рубрики, от които могат да се почерпят идеи.

— Чудесно. Опитай се да ми донесеш изрезките преди обед. Трябва да измислим някаква „гореща“ тема за втората седмица. Бах току-що ми каза, че по време на нашата премиера през есента в три града ще се излъчи и някакво ново забавно шоу.

— О, нима? Пренасрочих срещата ти с мистър Куиг от три за три и половина.

— Мистър Куиг…? А, Райе.

Без да се опитва да прикрие усмивката си, Каси отбеляза срещата на календара.

— Знам, че е малко ексцентричен. Каси.

— И арогантен.

— И арогантен — съгласи се Диана. — Но е добър режисьор. Имаме късмет, че ще работи при нас през първите няколко седмици.

— Щом казваш.

Каси се запъти към вратата, после се спря, разяждана от колебание и се обърна.

— Диана, не знаех дали да ти го казвам, но реших, че нямам право да се меся.

— Какво имаш предвид?

— Д-р Пайк се обади. Ти тогава говореше с мистър Бах.

Диана разсеяно побутна химикалката си.

— Ако се обади пак, свържи ме. Останалото е моя грижа.

— Добре. Охо! — възкликна с усмивка тя и отстъпи назад, за да не се блъсне във Фин. — Добро утро, мистър Райли.

— Здравей, Каси. Искам да поговоря насаме с шефката ти.

— Твоя е — отвърна Каси и вратата хлопна зад гърба й.

— Фин, съжалявам, потънала съм до гуша в работа.

Но не успя да реагира достатъчно бързо и да избегне целувката. А и не бе и сигурна дали иска да го стори.

— Знам. И аз самият разполагам само с няколко минути.

— Какво има?

Забеляза вълнението в очите му, усети го във въздуха.

— Нещо важно, нали?

— Тръгвам за летището. Днес Ирак нахлу в Кувейт.

— Какво?

Инстинктът й на репортер качи нивото на адреналина.

— О, боже!

— Внезапно нападение… с хеликоптери, танкове, войскови части. Имам познати от специалните войски в Северна Каролина, няколко момчета, с които се сближихме по време на сражението на летището в Панама. Според слуховете първо сме щели да окажем дипломатически и икономически натиск, но шансът да навлезем с войските си е дяволски голям.

— Там винаги има размирици.

Краката й омекнаха и тя седна на страничната облегалка на креслото.

— Става въпрос за земя, Канзас, и за нефт. Освен това е и въпрос на чест.

Той я вдигна от креслото и отметна кичур коса от лицето й. Искаше — по-точно копнееше — да я гледа дълго. Да запечата образа й в съзнанието си.

— Може би ще замина. А ако изпратим войски, пътуването е сигурно.

Пребледняла, тя се мъчеше да възвърне хладнокръвието си.

— Смятат, че той разполага с ядрено оръжие, нали? И има достъп до химическо оръжие.

На лицето му заиграха очарователните трапчинки.

— За мен ли се тревожиш?

— Мислех си дали не е по-добре, освен операторския екип да вземеш и противогаз.

Това, което каза, я накара да се почувства глупаво и тя отстъпи крачка назад.

— Ще следя репортажите ти.

— Непременно. Съжалявам, че ще пропусна премиерата ти.

— Голяма работа. Ще ти изпратя запис.

— Казано по-простичко — отивам на война.

Фин си играеше нежно с косата й.

— Време е да си припомним старата песен: „Заминавам, скъпа моя, и само Бог знае какво ще ми донесе утрото“.

Усмихна се на тъмните й сериозни очи.

— Предполагам, че не мога да те убедя да заключиш вратата и да ми устроиш паметно изпращане.

Тя се опасяваше, че много лесно би могъл да я убеди.

— Не можеш да ме излъжеш с тези стари изтъркани фрази. Освен това всички знаят, че Фин Райли винаги се връща жив от мястото на събитието.

— Чудесен отговор.

Той я прегърна през кръста.

— Поне ми дай нещо, което да си занеса в пустинята. Чух, че вечер ставало много студено.

Страхът и желанието я разкъсваха. Тя се вслуша и в двете и обви ръце около врата му.

— Добре, Райли. Запомни това.

За първи път, без ни най-малко колебание, тя притисна устните си в неговите. Щом се предаде на целувката, усети нещо повече от стремглавата позната възбуда, нещо повече от разяждащата разливаща се болка, която толкова упорито се бе опитвала да потисне. Изпитваше копнеж, да, точно копнеж, да погълне и, странно, да утеши.

Когато целувката се възпламени, тя забрави за всичко и се отдаде на усещанията си.

Вдишваше от мъжкия му аромат — на сапун и едва доловима пот. Косата му бе тъй мека и гъста, че я примамваше да зарови пръстите си в нея. Когато устните му се впиха още по-силно и нетърпеливо в нейните и той изстена от удоволствие, тя откликна бурно, необуздано — езикът й заигра в ритъм с неговия, нежно хапеше устните му. Удоволствието се смесваше със загадъчната възбуда от болката.

Стори й се, че всяка фибра в тялото му трепти, но вече нямаше воля и сила да спре.

— Диана.

Фин покри с отчаяни целувки лицето й, врата й там, където се усещаше лудешкия бяг на пулса й.

— Искам пак.

Устните му отново се впиха в нейните, поглъщаха аромата, вкуса, топлината им. Зашеметен, той едва се откъсна от нея и опря чело в нейното, за да я подържи още миг. Беше сигурен, че тук му е мястото, близо до нея.

— По дяволите — прошепна той, — ще ми липсваш.

— Това не влизаше в програмата, нали?

— Прекалено е късно.

Фин вдигна глава и докосна с устни челото й.

— При първа възможност, ще ти се обадя.

В мига, в който каза това, Фин осъзна, че преди никога не бе давал подобни обещания. Това неизречено признание го жегна, накара го да се отдалечи на безопасно разстояние с ръце, мушнати в джобовете.

— Успех следващата седмица.

— Благодаря.

Тя също отстъпи назад. Всеки преценяваше с поглед другия, също като двама боксьори след кървав рунд.

— Знам, че е излишно да ти го казвам, но… внимавай.

— Ще се постарая репортажът ми да е добър. Това е по-важно.

Усмивката му беше мимолетна и неспокойна. Запъти се към вратата и когато хвана дръжката, спря и се обърна:

— Слушай, Диана, ако онова копеле психологът случайно ти се обади…

— О, ти си подслушвал.

— Разбира се, нали съм репортер. Както и да е, ако ти се обади, разкарай го, чу ли? Не ми се иска да го убивам.

Тя се усмихна, но усмивката й бързо се изпари — нещо в очите на Фин й подсказваше, че той говори сериозно.

— Не ставай смешен. — Голям късметлия излезе. Фин махна с ръка за сбогом. — Дръж се, Канзас. Ще се върна.

— Арогантен идиот — промърмори Диана.

Когато очите й започнаха да парят, тя се обърна и се втренчи в откриващата се гледка на Чикаго. В другия край на света можеше всеки момент да избухне война, а пък тя тук правеше шоу. Една сълза се търкулна по бузата й. Защо, за бога, и трябваше да се влюбва?

 

 

— Добре, Ди, ние сме почти готови — каза възбудено. — Студиото е пълно, публиката е заела местата си.

— Чудесно — възкликна Диана, втренчила празен поглед в огледалото, докато Марси довършваше прическата й. — Просто чудесно.

— Чакат шапките с емблемата на „Кубс“ и тениските на „Сокс“. Дори някои са донесли знамена и ги развяват в студиото. Слушай ме какво ти казвам — полудели са от вълнение.

— Чудесно. Просто чудесно.

Фран се подсмихна и погледна в бележника си.

— Шестте съпруги са в приемната и си бъбрят приятелски. Саймън е при тях и ги запознава със сценария.

— Преди малко отидох да се запозная с тях.

Гласът на Диана бе равен, безстрастен. Усещаше неспокойни вълни в стомаха си, повдигаше й се.

— Божичко, Фран, май наистина ще повърна.

— Не, няма. Нямаш време. Марси, прическата й е великолепна. Защо не пооправиш и моята малко по-късно? Хайде, миличка.

Фран прегърна Диана и я измъкна от креслото.

— Трябва да излезеш на сцената и да си поговориш с публиката, да я привлечеш на твоя страна.

— Трябваше да си облека тъмносиния костюм — оплака се Диана, когато Фран я повлече навън. — Оранжевото в комбинация със зеленото е доста крещящо.

— Напротив, стои страхотно, внушава настроение и младост. Имаш вид на изискана, но не супермодерна жена, която е приятелски настроена, но не и фамилиарна. А сега ме чуй.

Сред суматохата, която цареше зад камерата, Фран успя да намери едно тихо интимно кътче и хвана Диана за раменете.

— Ето това е, за което работихме усилено през последните няколко месеца, към което ти години наред се стремиш. Сега излез и ги покори, накарай ги да те обичат.

— Все си мисля, че поехме голям риск. Ами ако се сбият? Нали знаеш колко са невъздържани запалянковците на „Кубс“ и „Сокс“. Ами ако забравя въпросите си? Ако не успея да овладея тълпата? Ако някой ме наругае, че правя шоу за бейзбола в момент, когато нашите войски заминават за Близкия изток?

— Първо, никой няма да се сбие, защото достатъчно добре ще се забавляват. Второ, няма да забравиш въпросите си, защото си способна да овладяваш каквато и да е тълпа. И най-накрая, ти правиш шоу за бейзбола, защото хората имат нужда от развлечения, особено във времена като тези. Хайде, стегни се, Рейнолдс, и иди да си свършиш работата.

— Правилно.

Диана пое дълбоко дъх.

— Сигурна ли си, че изглеждам добре?

— Тръгвай.

— Добре.

— Диана.

Тя се обърна. Изненадата отстъпи място на гнева, щом видя Маршал, който стоеше на няколко сантиметра зад нея. Ядното ръмжене на Фран я принуди да пристъпи напред.

— Какво правиш тук?

Усмивката му бе непринудена, но в очите му се четеше старото разкаяние.

— Исках да ти пожелая успех. Лично. — Подаде й букета от тъмнорозови рози. — Гордея се с теб.

Тя не посегна да вземе цветята, но не сваляше поглед от лицето му.

— Приемам пожеланието ти. Не страдам от излишна гордост. Налага се да те предупредя, че тук не се допускат външни лица.

Той бавно отпусна ръката си, в която държеше букета.

— Не знаех, че можеш да бъдеш жестока.

— Явно и двамата сме се заблуждавали. Имам работа, Маршал, но още веднъж ще ти кажа, че нямам никакво желание да поддържам каквито и да е било връзки с теб. Саймън? Би ли показал изхода на д-р Пайк? Изглежда се е объркал.

— Знам пътя — процеди през зъби той. Пусна розите на пода, с което й напомни как някога и тя бе хвърлила един такъв букет. Стомахът й се сви от натрапчивия им аромат. — Невинаги се отказвам толкова лесно.

— Отрепка — промърмори Фран, вдигна ръка и прегърна Диана през раменете. — Копеле. Да дойде в такъв важен момент. Добре ли си?

— Ще се оправя, няма страшно.

Не, точно сега, не биваше да се поддава на гнева си. И без това през следващия един час я очакваха достатъчно силни преживявания.

— Добре съм.

Тръгна към камерата, като мимоходом взе микрофона от Джеф.

Джеф я наблюдаваше с лъчезарна усмивка.

— Успех, Диана.

Тя изпъна рамене.

— Наистина ще успея, по дяволите.

Застана пред публиката и се усмихна на морето от лица.

— Здравейте. Благодаря ви, че дойдохте. Аз съм Диана. След пет минути започваме нашето шоу. Надявам се, че ще ми помогнете. Това е първото ми авторско предаване.

 

 

В новия си офис в Ню Йорк Анджела загаси цигарата си и веднага запали нова.

— Пусни проклетата касета.

— Доста ми струваше, за да я презапиша — каза Лу и пъхна касетата.

— Разбрах, разбрах.

Беше й писнало да го слуша. Страхуваше се какво ще види на монитора през следващите няколко минути.

— Пусни я, по дяволите.

Той натисна копчето и отстъпи назад. С присвити очи, Анджела слушаше встъпителната музика. „Прекалено много прилича на рок“, злорадстваше тя. Средният зрител не би я харесал. А публиката с бейзболни шапки и развети знамена очевидно принадлежеше към средната класа. Анджела се отпусна назад и се намести по-удобно. Успокояваше се, че всъщност нищо не е станало нищо страшно.

— Добре дошли в „Часът на Диана“.

Камерата показа в едър план лицето на Диана — естествената топла усмивка, едва забележимите искрици на вълнение в очите й.

— Днес наши гости тук, в Чикаго, са шест жени, които знаят всичко за бейзбола.

„Нервна е — със задоволство си помисли Анджела. — Надали ще изтрае до рекламите.“ Предвкусвайки унижението, Анджела си позволи лукса поне за малко да изпита съжаление към Диана. В крайна сметка тя най-добре знаеше какво значи да се изправиш срещу стъкленото око на камерата. Лека съчувствена въздишка се откъсна от гърдите й. Това момиченце искаше прекалено много и за прекалено кратък срок. Нищо, урокът щеше да бъде суров, но справедлив. И щом се провали, както със сигурност щеше да стане, и потърси помощ от нея, Анджела щеше да прояви благородство, щеше да й прости и да й даде още един шанс.

Но Диана стигна успешно до рекламите под бурните аплодисменти на публиката. След първите петнайсет минути приятният вкус на злорадстващото съчувствие се превърна в горчива буца, която заседна в гърлото на Анджела.

Изгледа шоуто докрай, докато се появят надписите, без да отрони и дума.

— Изключи го — сопна се тя, стана и отиде до барчето. Вместо към обичайната минерална вода, тя се присегна към шампанското и напълни чашата си. — Нищо и половина — каза тя, донякъде за собствено успокоение. — Посредствено шоу, което може донякъде да заинтригува местните зрители.

— Откликът от филиалите беше твърдо положителен. С гръб към Анджела, Лу извади касетата.

— Шепа телевизионни центрове в прашния, мръсен Среден Запад.

Пиеше бързо, на малки глътки.

— Да не си мислиш, че ще ме уплаши? Да не си мислиш, че ще я пуснат тук, в Ню Йорк? Важното е тук какво дават. Знаеш ли какъв ми е рейтингът миналата седмица?

— Да.

Лу остави касетата й се впусна в играта.

— Няма за какво да се притесняваш, Анджела. Ти си най-добрата и всички го знаят.

— Така е, аз съм най-добрата. И когато специалната ми програма достигне върха на класациите през ноември, тогава ще получа заслуженото уважение.

Лицето й се изкриви в конвулсия. Тя изгълта на екс шампанското. То нямаше вкуса на победата, но все пак успяваше да стопи малките ледени бучки страх.

— Вече имам пари.

Обърна се рязко, но бързо овладя гнева си. Все пак би могла да бъде по-снизходителна, нали?

— Ще позволим на Диана да изживее мига на успеха си. Защо не? Но няма да е за дълго. Остави касетата, Лу.

Анджела се върна на бюрото си, настани се удобно и се усмихна.

— Помоли секретарката ми да дойде. Имам една задача за нея.

— Да, мис Пъркинс.

— Каси… по дяволите, Лорейн.

Анджела се завъртя в креслото и изгледа свирепо новата си секретарка. Мразеше да наема нови хора, да се затормозява с нови имена и физиономии. Всички очакваха прекалено много от нея, така беше винаги, цял живот.

— Свържи ме с Бийкър по телефона. Ако го няма, остави му съобщение. Искам веднага да ми се обади.

— Да, мадам.

— Това е.

Анджела хвърли отново поглед към шампанското и поклати глава. О, не, тя нямаше да падне в този капан. Тя не беше като майка си. Нямаше нужда от алкохол, за да изкара деня. И никога не е имала. Единственото, което я стимулираше, бе действието. И веднъж накара ли Бийкър да се порови по-дълбоко в личния живот на Диана, за да открие някоя пикантна тайна, тогава щеше да се развихри, както си знае.