Нора Робъртс
Частни скандали (18)

Глава 17

За да отпразнуват първата успешна година на Диана в ефир, Лорън Бах даде прием в луксозния си апартамент с изглед към езерото Мичиган. Сред тихата музика и звъна на чашите се носеше жуженето на гласовете. От съседната стая съвсем слабо се чуваха звуците от свирките и камбанките на видеоигрите.

Освен екипа на шоуто и изпълнителните директори на Си Би Си и „Делакорт“, Бах бе поканил и неколцина грижливо подбрани репортери и водещи на светски хроники. Рейтингът на Диана от майските класации не бе показал признаци на спад. Пък и Лорън нямаше да го позволи.

Докато рейтингът й се покачваше, покачваха се и приходите от рекламата. Любимката на Чикаго бързо се превърна в любимка на цяла Америка. Нарастващата популярност на Диана отваряше врати към безпроблемното ангажиране на плеяда от знаменитости, които участваха в шоуто и възхваляваха най-новите си филми и турнета през летния сезон. Тя редуваше срещите с известни личности с ежедневните човешки проблеми като ревността на съпрузите, избора на подходящ бански и запознанствата чрез компютър.

Авторското й предаване бе майсторски режисирано. Създаваше уют и интимност, отличаваше се с непринуден стил. Диана бе винаги съпричастна на това, което ставаше в шоуто. Също като публиката изпитваше страхопочитание към нашумелите филмови звезди и се забавляваше, когато обсъждаха възможността за женитба с помощта на компютър.

Образът й на обикновено американско момиче привличаше публиката. А острият практичен ум, който се криеше зад него, доизграждаше това впечатление.

— Май успя. А, момичето ми?

Диана се усмихна на Роджър и го целуна по бузата.

— Поне през първата година.

— Ей, в нашия бизнес това е истинско малко чудо.

Той взе едно морковче от чинията си и отхапа от него с въздишка. През последните няколко месеца бе понатрупал излишни килограми. Камерата злорадо издаваше всеки грам.

— Жалко, че Фин го няма.

— Руснаците избраха точно деня на моя юбилей, за да направят преврат.

Опитваше се да не се тревожи за Фин, който се бе върнал в Москва.

— Имаш ли известия от него?

— През последните няколко дни не ми се е обаждал. Гледах го по новините. А тъкмо стана дума за това. Видях новата водеща. Много е умна.

— Нашият новинарски екип е твой новинарски екип — отвърна Роджър с обиграния си глас.

— Ти и твоята колежка сте установили добър ритъм.

— Бива си я. — Роджър реши да опита целината, но вкусът й му се стори също тъй блудкав. — Хубаво лице, приятен глас. Но не разбира от шегите ми.

— Родж, никой не разбира шегите ти.

— Само ти.

— Не е вярно.

Потупа го по бузата.

— Преструвах се, защото те обичам.

Сърцето му леко трепна.

— Все още ни липсваш.

— И ти ми липсваш, Роджър. Съжалявам за теб и Деби.

Той сви рамене, но тя усети, че раните от скорошния му развод все още не бяха зараснали.

— Знаеш какво казват, Ди. Случва се, приеми го. Може да пробвам компютърното запознанство.

Тя се разсмя и стисна ръката му.

— Чуй един съвет: Недей!

— Е, след като Фин обикаля цялото земно кълбо, може би един улегнал, по-възрастен мъж ще представлява интерес за теб.

Диана би се разсмяла, ако беше сигурна, че той се шегува.

— Май имаш предвид онзи улегнал, по-възрастен мъж, когото безкрайно ценя като приятел.

— Здравей, Ди.

— Джеф.

— Видях, че нямаш чаша и реших да ти донеса малко шампанско.

— Благодаря. Не пропускаш и най-малките детайли. Изтеглих голям коз, като измъкнах Джеф от новинарската редакция — обърна се тя към Роджър.

— Без него „Часът на Диана“ нямаше да излезе в ефир — съгласи се Роджър.

— Просто се захванах със слабите места.

— И ги превърна в наша сила.

— Извинете ме. — Барлоу Джеймс застана зад Диана и я прегърна през кръста. — Налага се да ви открадна звездата за малко, господа. Изглеждаш чудесно, Роджър.

— Благодаря, мистър Джеймс.

Със закачлива усмивка той взе още един морков.

— Работя по въпроса.

— Няма да я задържам — обеща Барлоу и поведе Диана към терасата. — А ти си повече от чудесна — добави той. — Бих казал неотразима.

Тя се разсмя.

— Работя по въпроса.

— Мисля, че имам с какво да подсиля блясъка ти. Фин ми се обади тази сутрин.

Вълната на облекчение изпревари радостта й.

— Как е той?

— Развихрил се е.

— Да, да.

Тя отправи поглед към езерото, където луната галеше водата с бледите си дълги пръсти. Силуетите на лодките леко се полюшваха от течението.

— Предполагам, че е в стихията си.

— Знаеш ли, мисля, че ние двамата можем да го натиснем да направи онова новинарско предаване и да се заседи най-сетне в Чикаго.

— Не мога.

Макар че така й се искаше да го стори.

— Трябва да върши онова, в което е най-добър.

— Нали всички ние го правим — отвърна Барлоу с въздишка. — Е, малко помрачих блясъка ти, но това ще го възвърне.

Той извади дълга тясна кутийка от вътрешния джоб на сакото си.

— Фин ме помоли да го взема и да ти го подаря от негово име. Избрал го е преди да замине и ме помоли да ти кажа колко много съжалява, че не може лично да ти го даде.

Тя мълчаливо гледаше подаръка. Гривната бе изящно изработена от овални полукръгове, отразяващи светлината, свързани с дъга от различни скъпоценни камъни — смарагд, сапфир, рубин и турмалин, които проблясваха на лунната светлина. В средата между филигранните букви „Д“ и „Р“ бяха подредени разкошни искрящи диаманти във формата на звезда.

— Смятам, че звездата е достатъчно красноречива — каза Барлоу. — Тя ще ти напомня за първата ти успешна година. Ние вярваме, че ще последват и много други.

— Красива е.

— Като жената, за която е направена — отвърна Барлоу, извади гривната от кутийката и я сложи на ръката й. — Момчето определено има вкус. Знаеш ли, Ди, нужно ни е силно професионално предаване, което да запълни критичния час във вторник вечер. Може би се чувстваш неловко да използваш влиянието си над Фин. Но аз ще се опитам да го убедя.

Той й намигна, потупа я по рамото и я остави сама.

— Много си далеч — прошепна тя и погали с пръст гривната.

Беше постигнала доста от онова, което искаше, към което се бе стремила. Но защо все още се чувстваше неспокойна?

Нейното шоу бързо доби национална популярност. Радваше се на коментарите в националната преса, повечето от които бяха хвалебствени. А сега стоеше сама на приема в нейна чест и се чувстваше някак си чужда и далечна.

За първи път балансът между целите в професионалния и личния й живот бе нарушен. Прекрасно съзнаваше какво иска в професионален план, представяше си съвсем ясно и как ще го постигне. Чувстваше се уверена и силна, когато си мислеше как да издигне „Часът на Диана“ на върха. И винаги, когато застанеше пред публиката и пред камерата, усещаше прилив на енергия, овладяваше нервите си, а малката доза зашеметяващо удоволствие правеше от шоуто едно приятно емоционално преживяване.

За нея успехът не бе даденост, защото тя прекалено добре познаваше капризите на телевизията. Даваше си сметка, че ако утре шоуто бъде прекратено, тя ще продължи напред и ще започне отначало.

Но личните й планове не бяха толкова ясно очертани, нито пък пътя, по който искаше да поеме. Дали мечтаеше за традиционен дом, брак и семейство? Ако съществуваше начин да съчетае този идеал с поглъщащата, изискваща всичко кариера, тя щеше да го открие.

Дали пък сегашното положение не й допадаше повече? Собствено кътче, удовлетворяващи, но странно необвързващи отношения с очарователен мъж. Мъж, в когото, трябваше да си признае, че бе лудо влюбена. Беше сигурна, макар да не й го бе казвал, и в неговите не по-малко силни чувства.

— А, ето те.

Лорън Бах излезе на балкона. В едната си ръка държеше бутилка шампанско, а в другата — чаша.

— Почетният гост не бива да се крие в сянката.

Напълни чашата й и постави бутилката върху стъклената масичка зад него.

— Особено в присъствието на пресата.

— Тъкмо се наслаждавах на гледката — отвърна тя. — Давам шанс на пресата да оцени, че им липсвам.

— Умна жена си ти, Диана.

Той чукна чашата си в нейната.

— Тази вечер изпитвам невероятно задоволство, че преди една година се доверих на инстинкта си и подписах договор с теб.

— Аз също съм доволна.

— Стига да си искрена. Най-голям успех има неподправеният ентусиазъм, Ди. Тъкмо това очаква публиката.

Тя направи гримаса.

— Моят ентусиазъм е неподправен, Лорън. Не се преструвам.

— Знам. Затова и шоуто е блестящо. Какво ли четох напоследък за теб…

Чукна се с пръст по челото, сякаш да раздвижи паметта си.

— „С чувствеността на Средния запад, с интелигентността на възпитаниците от Айви Лийг^[1], с лице, което кара всеки мъж да копнее за ученическата си любов и всичко това елегантно гланцирано със стил и класа.“

— Пропусна сексапилния ми смях — сухо добави тя.

— Оплакваш ли се, Диана?

— Не.

Облегна се на перилата, за да бъде с лице към Лорън. Уханието на хибискуса, което се носеше от дръзките червени цветове в саксиите, бе екзотично примесено с мириса на шампанско и езерна вода.

— Ни най-малко. Дори ми харесва — и статията в „Премиер“, и корицата в „Макколс“, и номинациите на списание „Пийпъл“…

— Е, там трябваше да спечелиш — промърмори той.

— Следващия път ще победя Анджела.

Усмихна му се, вятърът леко полюшваше обиците й, диамантите на гривната й проблесна на звездната светлина.

— Пожелах си чикагската награда „Еми“ и я спечелих. Сега възнамерявам да спечеля и националната, когато му дойде времето. Аз не бързам, Лорън, защото се наслаждавам на всяка крачка от пътя, който съм поела.

— Правиш го да изглежда съвсем лесно, Ди, и забавно. По този начин аз продавам компютърни игри. По този начин ти от телевизионния екран се промъкваш във всекидневната на зрителя. По този начин вдигаш рейтинга си.

Ледената му усмивка проблесна в сумрака на терасата.

— И само така ще избуташ Анджела от първото място.

Блясъкът в очите на Лорън я смути и Диана отвърна предпазливо:

— Това не е основната ми цел. Може да ти прозвучи наивно, Лорън, но единственото, което искам, е да си върша добре работата и шоуто ми да бъде винаги на ниво.

— Направи го, Ди! Аз ще се погрижа за останалото.

Странно, едва сега той осъзна колко горещо желаеше да отмъсти на Анджела. Едва сега, когато се появи Диана.

— Не претендирам, че аз съм издигнал Анджела на върха. Нещата са по-сложни. Но ускорих този процес. Грешката ми бе, че се оставих да бъда заблуден от образа на екрана и се ожених за някой, който не съществуваше зад камерата.

— Лорън, не е нужно да ми разказваш всичко това.

— Така е, но всички ти разказват за себе си, без да е необходимо. И това е част от чара ти, Диана. Когато реши, че ме е надрасла, Анджела ме захвърли небрежно, също както змията се измъква от кожата си. За мен е голямо удоволствие да ти помогна да сразиш Анджела. — И той с наслада отпи от шампанското. — Огромно удоволствие.

— Лорън, не искам да влизам във война с Анджела.

— Добре.

Отново чукна чашата си в нейната.

— Аз ще го сторя.

 

 

Лу Макнийл бе обсебен от успеха на Анджела така, както Лорън от нейния погром. Бъдещето му зависеше от този успех. Хранеше надежди да поработи още десетина години, а после да си осигури безопасно и уютно местенце. Не възнамеряваше да остане дълго в „Шоуто на Анджела“. Най-добрият му шанс бе да продължи договора си, докато шоуто е номер едно, а после без много шум да се намърда в друга продукция.

Имаше основания за тревога. „Шоуто на Анджела“ все още бе на върха, бе прибавило към колекцията си още една награда „Еми“, но звездата започваше да се скапва. В Чикаго тя командваше екипа си с желязна воля и с присъщия си стремеж към съвършенство.

Откакто се премести в Ню Йорк, обаче тя изгуби огромна част от чара си заради стреса и побърза да го удави във френско шампанско.

Успя да научи, че е вложила доста от собствените си пари в прохождащата продуцентска компания „Анджела Пъркинс“. Шоуто ветеран държеше компанията над повърхността, но засега опитите й да инвестира в телевизионните сериали бяха катастрофални. Последната й специална програма бе посрещната доста резервирано от критиката, но в седмичната класация шоуто бе в първата десетка.

Все пак ежедневният рейтинг на Анджела бе спаднал през август, когато по нейно настояване се излъчваха повторения заради дългата й почивка на Карибските острови.

Никой не отричаше, че тя заслужава почивка. Както и никой не отричаше, че това бе злощастен период за нейното шоу, защото „Часът на Диана“ упорито набираше скорост и скъсяваше дистанцията.

Имаше и други пропуски, и други грешки, от които най-голямата бе Дан Гарднър. Анджела постепенно предаваше властта в ръцете на своя любовник и изпълнителен директор и като резултат стилът на шоуто се промени.

— Имаш ли други оплаквания, Лу?

— Не се оплаквам, Анджела.

Питаше се колко ли часове от живота си бе прекарал в гримьорната, застанал прав зад креслото й.

— Исках само за пореден път да ти кажа, че според мен е грешка да говориш за бездомните семейства в присъствието на човек като Трент Уокър. Той е една хищна акула, Анджела.

— Нима?

Дръпна с наслада от цигарата си.

— Намирам го за доста очарователен.

— Разбира се, че е очарователен. Особено когато купи онзи приют и го превърна в скъпа жилищна кооперация.

— Това се нарича обновление на града, Лу. Във всеки случай ще бъде вълнуващо да го видиш в спор с едно четиричленно семейство, което живее във фургон. Така че не само темата — тя смачка цигарата си, — но и самото шоу ще бъде страхотно. Дано си е сложил златните копчета за ръкавели.

— Ако нещата не тръгнат както трябва, ще излезе, че ти не съчувстваш на страданията на бездомните.

— И какво от това? — Гласът й изплющя като камшик. — Има достатъчно много свободни работни места. Повечето от тези нещастници предпочитат подаяния вместо честно да печелят прехраната си.

Сети се как бе работила като сервитьорка и му бе чистила помиите, за да плати образованието си.

— Не всички сме родени в охолство, Лу. Когато следващия месец книгата ми излезе, сам ще прочетеш как съм превъзмогнала недоимъка и с колко труд съм стигнала до върха.

Въздъхна и освободи фризьорката.

— Изглеждам чудесно, скъпа, можеш да си вървиш. Лу, искам първо да ти кажа, че не ми се нравят критиките ти пред останалите хора от екипа.

— Анджела, аз не съм…

— Второ — прекъсна го тя с ледено доволство, — няма смисъл да се косиш. Нямам намерение да изпускам юздите на Уокър, нито пък да разочаровам добросърдечната публика. Дан вече се е погрижил да пусне слуха, че лично аз ще спонсорирам семейството, което ще участва в шоуто. Първо съвсем скромно ще откажа да коментирам този факт, а после с неохота ще призная, че съм намерила работа на двамата родители, платила съм наема за шест месеца и съм осигурила средства за храна и дрехи. А сега…

Тя стана и за последен път огледа прическата си.

— Бих искала да се срещна с участниците, преди да излезем в ефир.

— Те са в приемната — промърмори Лу. — Реших, че е редно да поканя Уокър в друга стая.

— Правилно.

Анджела мина покрай него и излезе в коридора. Разтапяйки се от великодушие и добронамереност, тя поздрави семейството, което се бе свило на канапето пред монитора. Махна снизходително с ръка, за да прекъсне благодарствените им думи, убеди ги да си вземат от храната и напитките, погали малкото момченце по главата, погъделичка по гушката бебето.

Щом се запъти обратно към гримьорната, ледената й усмивка проблесна като светкавица.

— Не ми приличат на хора, които са живели шест месеца на улицата. Защо дрехите им са толкова чисти? Защо са толкова спретнати?

— Аз… те знаят, че ще се появят по националната телевизия, Анджела. Погрижили са се да изглеждат добре, поне доколкото могат. Имат гордост.

— Е, нацапай дрехите им — сряза го тя. Главоболието й набираше скорост като товарен влак, трябваше да си вземе хапчетата. — Искам да имат жалък, окаян вид, за бога, а не да приличат на изпаднало в беда семейство от средната класа.

— Но те са тъкмо такива — възрази Лу.

Тя спря, обърна се и го смрази със стъкления си поглед.

— Не ми пука, ако ще да са завършили шибания Харвард. Ясно? Телевизията въздейства с образи. Или може би си го забравил? Искам да изглеждат така, сякаш току-що са прибрани от улицата. Нацапай малко децата. Надупчи дрехите им.

— Анджела, не можем да го направим. Това е инсценировка. Прехвърляме границите.

— Не ми казвай какво не можеш да направиш. — Тя заби студения си розов нокът в гърдите му. — Аз ти казвам какво трябва да стане. Това е моето шоу, забрави ли? Моето! Разполагаш само с десет минути. А сега се махай и се постарай да заслужиш заплатата си.

Тя го избута и тръшна вратата след него.

Още в коридора бе усетила атаката на паниката. Побиха я ледени тръпки. Облегна се на вратата, цялата се тресеше. Трябваше скоро да излезе оттук. Да се изправи срещу публиката. А те щяха да тръпнат в очакване да сгреши, да сбърка репликите си. И ако сбъркаше, ако допуснеше само една грешка, щяха да се нахвърлят върху нея като бесни кучета.

И тя щеше да изгуби всичко. Всичко.

С омекнали крака, Анджела прекоси стаята. Ръцете и трепереха, докато си наливаше шампанско. Знаеше, че то ще й помогне. След всичките изминали години на въздържание отлично знаеше, че една малка чашка преди всяко шоу прогонваше смразяващите, лепкави тръпки. А две чашки уталожваха страха, който глождеше душата й.

Пресуши лакомо първата чаша и после си наля още една. Ръцете й вече не трепереха. Изкушаваше се, че и трета чашка няма да й навреди. Само щеше да укроти нервите й. Къде ли беше чувала и преди тези думи, питаше се тя, докато поднасяше кристалната чаша към устните си.

От майка си. Боже мили, от майка си.

„Само да укроти нервите ми, Анджи. Няколко глътчици джин успокояват нервите.“

Ужасена, тя изпусна пълната чаша и искрящата течност се разля по килима. Обърна се разтреперана.

Не, тя нямаше нужда от алкохол. Не беше като майка си. Тя беше Анджела Пъркинс. И беше най-добрата.

Обеща си, че няма да допусне грешки и се обърна към огледалото, за да се успокои от собствения си елегантен, бляскав образ. Щеше да излезе пред публиката и да им покаже, че е най-добрата. Отново щеше да задържи на разстояние бесните кучета. Щеше да ги опитоми и да ги накара да я обичат.

 

 

— Доволен ли си, Лу?

Ехото от аплодисментите все още звучеше в ушите й, когато Анджела се отпусна на креслото си зад бюрото.

— Казах ти, че ще стане.

— Ти беше страхотна, Анджела.

Каза го, защото знаеше, че тя го очаква.

— Не, по-скоро великолепна.

Дан седеше на ръба на бюрото и се наведе да я целуне.

— Беше много трогателно, когато взе детето в скута си.

— Обичам децата — излъга тя. — А това изглежда беше умничко. Ще видим, когато тръгне на училище. А сега…

Отпусна се назад, прогони семейството от мислите си с безцеремонна лекота, сякаш си изхлузваше обувките.

— Да се залавяме за работа. Кого ще ангажира тя за следващия месец?

Примирен, Лу подаде списъка на Анджела. Не бе нужно да му казват, че ставаше въпрос за Диана.

— Имената, отбелязани със звездичка, са вече ангажирани.

— Насочила се е към тежката кавалерия, нали? — разсъждаваше на глас Анджела. — Филмови звезди, крале на модата. Все още заобикаля политиците.

— Доста повърхностен избор, никакво съдържание — намеси се Дан, защото знаеше, че думите му ще доставят удоволствие на Анджела.

— Повърхностен или не, ние трябва да попречим на късмета й. Тя вече нанесе удара си с онази проклета история с Джейми Томас.

Устните й се свиха презрително при мисълта, че той се криеше в Рим.

— Все още го държим в ръцете си — припомни й Дан. — Лесно ще подшушнем на пресата за проблемите му с наркотиците.

— Нищо няма да спечелим с тази история. Общественото мнение още повече ще съчувства на Диана. Зарязваме Томас.

Прехвърли набързо списъка.

— Я да видим кой ще ни помогне да нанесем удар на Диана. — Вдигна глава и се усмихна студено на Лу. — Можеш да си вървиш. Засега нямам нужда от теб.

Когато Лу затвори тихо вратата след себе си, Дан запали цигарата на Анджела.

— Гузното му лице съвсем се е сбръчкало — подметна той.

— Но е все още полезен — и тя самодоволно потупа списъка с лакирания си нокът. — Много е важно да знаем плановете на нашата малка Ди.

Анджела се спря на две имена от списъка.

— Мога да се погрижа за тези двамата само с една телефонно обаждане. О, я виж, Кейт Лоуел.

— Страхотно!

Той наля вино в две чаши.

— Един от онези редки случаи, в които фразата „актриса-модел“ е комплимент.

— Да, тя е много красива, много талантлива. И много популярна заради небивалия успех на последния си филм.

Устните й се разтегнаха в учудващо сладка усмивка.

— По случайност Диана и Кейт се познават. Прекарали са едно лято заедно в Топека. И пак по случайност знам малката интригуваща тайна на Кейт. Една малка тайна, заради която тя не би си бъбрила в ефир със старата си приятелка. Мисля, че ние можем да я ангажираме за нашето шоу. Ще се заема с това. Лично.

 

 

— Нищо не разбирам, Фин.

Диана лежеше сгушена до него на дивана, сложила глава на гърдите му.

— Тъкмо уредихме пътуването и в следващия миг нейният агент ни изпраща съобщение, че са възникнали неочаквани проблеми с програмата й.

— Случва се.

Фин предпочиташе да целува пръстите й, отколкото да си говорят за шоуто.

— Но не по този начин. Опитахме се да разместим програмата, дадохме им друга дата и въпреки това получихме същия отговор. Наистина ми се искаше да я поканя за участие през ноември, но не се свързах лично с нея, за да не прозвучи като молба за приятелска услуга.

Фин поклати глава и си припомни колко резервирано се държеше Кейт, когато се срещнаха в офиса на Анджела.

— По дяволите, та ние бяхме приятелки.

— Приятелството е първата жертва в този бизнес. Не се разстройвай, Канзас.

— Няма. Знам, че ще намерим друг участник. Имам чувството, че някой непрекъснато ми пречи и в професионалния, и в личния живот.

Опита се да прогони тази мисъл от главата си. Времето им бе прекалено ценно, за да го пропиляват.

— Хубаво е.

— Кое?

— Да си седя тук, да не правя нищо. Да съм с теб.

— И на мен ми харесва. Започва да ми става навик.

Погали с пръст гривната на ръката й.

— Барлоу Джеймс е в Чикаго.

— Ммм, да, чух. Искаш ли нещо за ядене?

— Не.

— Добре.

Сладострастна въздишка се изтръгна от гърдите й.

— И аз не съм гладна. Цял ден не искам да мърдам оттук. Цял прекрасен неделен ден.

Тази неделя и двамата бяха свободни. Не й се искаше да разваля удоволствието им с най-новото послание, което бе намерила сред писмата на зрителите.

„Знам, че ти не го обичаш истински, Диана. Фин Райли не е нищо в сравнение с мен и един ден ти ще го разбереш. Ще чакам този ден. Цял живот ще чакам.“

Естествено тази бележка беше по-безобидна от писмото на един шофьор от Алабама, който я канеше в леглото на огромния си камион. Или пък от твърденията на онзи саморъкоположил се пастор, че имал видение, в което тя се появявала гола — знак от Бога, че тя и чековата й книжка са неделима част от неговата мисия. Нямаше за какво да се тревожи, наистина нямаше.

— Вчера се срещнах с него.

Тя премигна.

— С кого?

— С Барлоу Джеймс.

Фин забеляза, че я откъсна от мислите й, и я дръпна леко за ухото.

— Ще ме изслушаш ли?

— Извинявай. Сега пък къде те изпраща?

— След няколко дни трябва да замина за Париж. Помислих си, че би могла да хванеш самолета и да дойдеш там следващия уикенд.

— Да летя до Париж?

Тя се обърна и го погледна.

— За уикенда?

— Ще вземеш „Конкорд“. Ще опитаме френската кухня, ще разгледаме забележителностите и ще се любим във френски хотел. Дори може да се върна с теб.

Идеята я накара да се изправи.

— Не мога да си представя, че ще отида в Париж за един уикенд.

— Ти си знаменитост — припомни й той. — От теб се очаква да вършиш такива неща. Не четеш ли списания?

Очите й грейнаха при мисълта за предоставилата й се възможност.

— Не съм ходила в Европа.

— Имаш задграничен паспорт, нали?

— Разбира се, дори скоро го поднових. Репортерски навик. Смътно се надявах, че ще замина на някоя вълнуваща командировка в чужбина.

— Е, аз съм твоята вълнуваща командировка в чужбина.

— Ако успея да разместя програмата си… Ще разместя програмата си.

Тя се завъртя и го сграбчи в обятията си.

— Къде отиваш — попита той, когато тя се опита де се отдръпне. Притисна я силно до себе си.

— Трябва да направя списък. Трябва да си купя видеокасета Берлиц и пътеводител, и…

— После — засмя се той и я целуна. — Божичко, Канзас, колко си предсказуема. Каквато идея да ти подхвърля, ти все правиш списък.

— Просто съм организирана. — Тя го удари леко с юмрук по гърдите. — Това не означава, че съм предсказуема.

— После напиши шест списъка, ако искаш, но не съм ти разказал за срещата си с Барлоу Джеймс.

Но Диана не го слушаше. Реши, че й трябва една малка видеокамера като на Каси. И фразеологичен речник.

— Какво?

Премигна, когато Фин я дръпна за ухото.

— А, да, срещата с Барлоу Джеймс — добави тя, като забрави за миг за списъка. — Ти току-що каза, че той те изпраща в Париж.

— Говорихме за друго. Продължихме спора, който водим вече цяла година.

— Новинарското предаване — засмя се тя. — Той няма да се предаде лесно, нали?

— Реших да го направя.

— Мисля, че… Какво?!

Диана се изправи като ужилена.

— Ще го направиш?

Беше очаквал изненадата й и се надяваше, че тя ще се зарадва на решението му.

— Доста поприказвахме, докато определим условията, общите насоки и плана на предаването.

— Но аз си мислех, че ти не проявяваш никакъв интерес към това предложение. Ти обичаш да се вписваш във всяко събитие, разтърсило света. Да преметнеш чантата през рамо, да вземеш лаптопа и да заминеш.

— Рицарят на новинарите.

Той си играеше с обицата й.

— До известна степен ще продължавам да го правя. Пак ще заминавам, но ще отразявам събитието за собственото си предаване. Когато се наложи, ще правим репортажи от мястото на събитието, но базата ни ще е в Чикаго.

Тук беше неприятният момент, защото Барлоу искаше Фин да се установи в Ню Йорк.

— Ще имам възможност да правя подробни репортажи с всички гледни точки, вместо да ги пускам за три минути в емисиите. И ще прекарвам повечето време тук, при теб.

— Не искам да го правиш заради мен. — Тя бързо скочи на крака.

— Не отричам, че честите раздели ми тежат, но…

— Никога не си го казвала.

— Не би било честно. Боже мой, Фин! — Прокара двете си ръце през косите си. — Какво бих могла да кажа? Не заминавай! Знам, че светът ври и кипи, но ти си стой тук, при мен.

Той стана и я погали с пръст по бузата.

— Не би навредило на самочувствието ми, ако го чуя.

Тихите му думи я пронизаха.

— Не би било справедливо нито към теб, нито към мен. А и да променяш хода на кариерата си заради мен, също не е справедливо.

— Не го правя само заради теб, а и заради мен самия.

— Веднъж каза, че не искаш да пускаш корени.

Диана съзнаваше, че всеки миг ще се разплаче. Не би могла да му обясни защо, дори и тя не знаеше.

— Спомням си тези твои думи, Фин. Ние сме професионалисти и двамата сме наясно с изискванията на кариерата. Не искам да се чувстваш притиснат.

— Ти нищо не разбираш, нали?

Отново усети надигащото се парливо желание.

— Всичко бих направил за теб, Диана. През последната година нещата се промениха за мен. Не ми е лесно да си грабна чантата и да замина. Не ми харесва да дремя в някой хотел на другия край на света. Липсваш ми.

— И ти ми липсваш — продума тя. — Това прави ли те щастлив?

— И още как.

Притегли я към себе си и я обсипа с нежни, ласкави целувки, докато устните й пламнаха от страст.

— Искам да усещаш, че ти липсвам. Искам да тъгуваш всеки път, когато заминавам. Искам също като мен да се чувстваш замаяна, объркана, смутена от цялата тази каша, която забъркахме.

— Е, така се чувствам. Значи и двамата сме доволни.

— Абсолютно доволни.

Пусна я. Ако тя искаше да спори с логични аргументи, щеше да й отвърне с колкото си иска такива. В крайна сметка, обективността бяха негов професионален специалитет.

— Все пак трябва да замина, но искам да страдаш, докато ме няма.

— Върви в ада — рече тя, като натърти всяка дума.

— Само с теб.

Притисна лицето й между дланите си, за да не може тя да се отскубне.

— Дявол да го вземе, Диана. Обичам те.

Когато разхлаби хватката си, тя отстъпи назад, краката й трепереха. Огромните й очи бяха приковани в лицето му. За миг дъхът й секна. Беше й нужно време, за да оформи смислено изречение.

— Никога не си ми го казвал.

Не бе очаквал точно такава реакция. Но трябваше да си признае, че обяснението му не бе от най-романтичните.

— Сега ти го казвам. Не го ли приемаш?

— А ти?

— Първо аз те попитах.

Тя поклати глава.

— Разбира се. Сега ми е по-леко, защото и аз те обичам.

Въздъхна на пресекулки, бореше се с вълнението.

— Дори не съзнавах колко много се нуждая от тези думи.

— Не си единствената, която обмисля нещата стъпка по стъпка.

Той се протегна и я погали по бузата.

— Май доста се уплаши, а?

— Да.

Той взе ръката му и я стисна здраво, докато усети първата вълна на удоволствие, която се разля по тялото й.

— Нямам нищо против да бъда уплашена. Всъщност, дори ми харесва и бих се радвала, ако го повториш.

— Обичам те.

Той я грабна я на ръце, тя се разсмя и двамата се търколиха на дивана.

— Дръж се здраво за мен — предупреди я той и бързо съблече пуловера й. — Смятам да те уплаша до смърт.