Нора Робъртс
Частни скандали (23)

Глава 22

Снегът пред вилата беше бял като в приказките. Скалите и храстите целите бяха покрити и приличаха на одеяло, под което може би се криеха десетки феи и джуджета в очакване на пролетта. Нито един облак не помрачаваше загадъчното небе и слънцето блестеше по лъскавата кора на дърветата.

Диана гледаше през прозореца как Фин и Ричард помагат на Обри да направи снежен човек. Със светлосиния си гащеризон едва проходилото дете приличаше на екзотично птиче, което се бе загубило на път за топлия юг. Изпод шапката й се подаваха червени, като крилете на птицата кардинал, кичури.

До нея двамата мъже изглеждаха като гиганти с огромните си тежки палта и ботуши. Ричард показваше на Обри как да направи снежна топка. Сетне посочи към Фин, Обри се закикоти и хвърли топката към него. Уцели го в коляното, но той се просна в снега, сякаш го удари с камък.

Кучето с неопределена порода, което Фин и Диана бяха кръстили Кронкайт, лаеше силно и пръскаше наоколо сняг в отчаяните си опити да се включи в играта.

— Голяма веселба пада.

Фран премести бебето от едната на другата си гърда. Келси притвори блажено очи и продължи да суче.

— Замерват се със снежни топки — докладва й Диана. — Няма жертви, но битката изглежда ще бъде продължителна.

— Излез и изразходвай малко от нервната си енергия. Не е необходимо да стоиш вътре с мен.

— Не, предпочитам да гледам. Толкова се радвам, че дойдохте за почивните дни.

— Учудена съм, че искаш да си сред хора, след като това са първите ти свободни дни от шест седмици насам.

— Много ми липсваха тези разходки сред природата с приятели.

Диана въздъхна леко. Нямаше смисъл да мисли за всички онези съботи и недели, отпуски и тихи вечери у дома, които бе пропуснала. Получила бе онова, което искаше.

— Открих, че са ми нужни, за да се съсредоточавам.

— Радвам се, че помагаме. Идеята да ловят риба в това време разпали любопитството на Ричард. А що се отнася до мен…

Тя погали дъщеричката си по бузата, докато се люлееше леко на стола, който Фин бе донесъл от верандата и бе избърсал специално за целта.

— Аз бях готова да отида където и да е. Щом заваля още през ноември, зимата ще бъде дълга.

— И не особено приятна.

Фран имаше право за нервността й. Диана я усещаше в себе си като водовъртеж. Тя се отдалечи от прозореца и седна пред камината, в която гореше буен огън.

— Имам чувството, че съм обсадена отвсякъде, Фран. Всички тези глупости в жълтата преса за скандала между мен и Анджела в тоалетната…

— Той вече отшумя, пък и всички знаят, че това са глупости.

— Почти всички.

Диана пак стана и започна нервно да крачи напред-назад.

— Всички онези лукави загатвания в пресата, че тя е понесла стоически отказа ми на предложението й за приятелство. Представяш ли си — приятелство?

Тя пъхна ръце в джобовете си, но пак ги извади, за да може да подкрепя думите си с жестове.

— И онова злорадство в някои от коментарите. „Шоу примадони се бият като котки“, „Оголени нокти в дамската тоалетна“. Всъщност и двете изглеждахме пълни идиотки. Разбира се, Дорън не можеше да бъде по-щастлив. Рейтингът скочи до небесата след раздаването на наградите „Еми“ и няма признаци да падне. Хора, които преди изобщо не се интересуваха от шоуто, сега включват телевизорите, за да видят дали ще загубя, или ще поставя на място поканения гост.

Фран се изкикоти, сетне улови погледа на Диана.

— Съжалявам.

— И аз искам да ми се струва смешно.

Тя грабна ръжена и започна яростно да ръчка горящите дървета.

— Всъщност, докато не започнах да получавам писма, мислех, че е смешно.

— О, Ди, повечето от писмата са в твоя подкрепа, дори те ласкаят.

— Значи аз не съм в ред.

Раменете й потрепериха. Ненавиждаше се заради факта, че се държи глупаво, и още повече, че не може да престане да мисли за неприятната случка.

— Защото помня само онези, които не са такива. Помня писмата, които започват с: „Трябва да се засрамиш“ и „Трябва да те нашибат с камшик заради неблагодарността ти към нежната като малко цвете Анджела Пъркинс“.

Очите й хвърляха мълнии.

— И беладоната е нежно малко цвете.

— Знам ли? — рече Фран и притисна бебето до рамото си. — Тази история се забрави. Защо не ми кажеш какво всъщност те измъчва?

Диана разбута огъня за последен път.

— Изплашена съм — отговори тя, а по гърба й отново полазиха ледени тръпки. — Получих още една бележка.

— Господи! Кога?

— В петък, след като говорих пред литературния кръжок в „Дрейк“.

— Каси беше с теб, нали?

— Да.

Диана усети тъпа болка на тила.

— Вече не ходя никъде сама. Винаги съм с придружител.

— Едва ли можеш да наречеш Каси придружител — каза Фран, но разбра, че се отклонява от темата. — Разкажи ми за бележката, Ди.

— Сетне се позабавихме с фотографите. Каси си тръгна. Имала някаква работа, която трябвало да свърши преди уикенда.

Сцената беше прясна в паметта й като кадър от филм. Още едно ръкостискане, още едно щракване на фотоапарата.

— Само още една снимка, Диана, моля те. Със съпругата на кмета.

— Мис Рейнолдс вече закъснява за следващия си ангажимент — обади се с дружелюбна усмивка, но с настойчив глас Каси.

На Диана й стана смешно. Следващият й ангажимент — слава богу — беше да хвърли няколко пуловера в куфара и да напусне града.

Тя позира със съпругата на кмета и после започна да си проправя път през тълпата. Каси хукна подир нея.

— Хубава работа свърши, Ди.

Диана облече палтото си.

— Нямах чувството, че работя. Те бяха страхотни.

— Ами, ти беше страхотна.

Каси хвърли един любопитен поглед през рамо. Елегантното фоайе на „Дрейк“ беше още пълно с хора.

— Само че сега продължавай да вървиш, без да се обръщаш, иначе няма да се измъкнеш оттук до полунощ.

Каси я хвана под ръка и я изведе бързо от фоайето.

— Слушай, ще взема такси до офиса.

— Не бъди глупава. Тим ще те закара.

— И щом влезеш, ще се сетиш, че имаш някаква работа. Прибирай се — заповяда й Каси. — Приготви си багажа. Тръгни. Не се показвай в този град в неделя вечер.

Идеята беше твърде хубава, за да спори.

— Тъй вярно, мадам.

Каси се засмя и я целуна по бузата.

— Приятно прекарване.

— И на теб.

Разделиха се и тръгнаха в различни посоки. Силният вятър завихряше снега.

— Съжалявам, че закъснях, Тим.

— Няма нищо, мис Рейнолдс.

Тим беше с дълго черно палто, което се увиваше в коленете му от вятъра. Отвори вратата на лимузината и попита:

— Как мина?

— Чудесно. Наистина чудесно. Благодаря.

Диана още сияеше, доволна от добре свършената работа. Тя се вмъкна в уютната, топла кола.

И вътре съзря един обикновен плик — бял правоъгълник върху тъмночервената кожена седалка.

— Попитах Тим дали някой се е приближавал до колата — продължи да разказва Диана, — но той не видял никого. Било студено и влязъл в сградата за малко. Каза, че лимузината била заключена и аз съм сигурна в това, защото знам колко е съвестен.

Фран се спомни, че бележките бяха зачестили през последните няколко месеца, и стомахът й се сви.

— Обади ли се на полицията?

— Да, на лейтенант Дженър. Обадих му се от телефона в колата. Не мога да се оправям повече сама с положението.

Тя повиши тон от отчаяние и страх. Знаеше, че би било много по-добре, ако изпитва каквото и да е друго, освен страх.

— Не мога да го проумея, нито да го пренебрегна.

Диана реши да се успокои и разтри скулите си, сякаш да премахне паниката.

— Дори не мога да говоря смислено за това. Всеки път, когато се опитам да си напомня, че не са ме заплашили и че не са ми причинили болка, усещам как в мен се надига истерия. Той ме намира навсякъде. Искам да го помоля да ме остави на мира. Само това. Фран, не знам какво да правя — добави безпомощно тя.

Фран стана и остави Келси в кошарата. Приближи се до Диана и я хвана за ръцете.

— Защо не си ми казала досега? Защо не ми каза колко много те разстройва това?

— Ти имаш предостатъчно грижи. Обри, бебето.

— Значи ме съжали и реши, че цялата история е последица от славата?

Фран изведнъж се ядоса, и плесна с ръце по бедрата си.

— Това са глупости, Ди. Обидно е.

— Не виждах смисъл да те тревожа. Струпаха се толкова много неща — шоуто, нападките на Анджела.

Диана не обичаше да се оправдава и затова пак се обърна към прозореца.

— Фин отива в Хаити следващата седмица.

Навън кучето подскачаше след летящите снежни топки. На Диана й се доплака. Тя долепи чело до хладното стъкло и зачака да се успокои.

— Мислех, че ще се справя сама. Исках да се справя сама.

— А Фин?

Фран се приближи зад нея и разтри схванатия й гръб.

— Той има ли представа какво става с теб?

— Много е зает.

Фран не си направи труда да скрие възмущението си.

— Което означава, че и с него играеш същата игра. Каза ли му за последната бележка?

— Стори ми се, че е по-добре да изчакам, докато се върне от пътуването.

— Това е егоистично.

— Егоистично ли?

В гласа й прозвуча изненада и обида.

— Как можа да го кажеш? Не искам да се тревожи за мен, когато е на хиляди километри оттук.

— Той иска се тревожи за теб. Господи, Ди, как е възможно един чувствителен и състрадателен човек като теб да бъде толкова упорит? Мъжът те обича. Той иска да споделя всичко с теб — и хубавото, и лошото. Фин заслужава да знае какво чувстваш. Ако го обичаш поне наполовина, колкото той теб, нямаш право да криеш нищо от него.

— Не исках да стане така.

— Но го правиш. Не е честно спрямо него, Ди. Точно като…

Фран изруга и млъкна.

— Съжалявам — каза тя с вече скован и леден тон. — Не е моя работа да си пъхам носа във взаимоотношенията ви с Фин.

— Не, довърши си мисълта — настоя със същия леден тон Диана. — Точно като какво?

— Добре тогава.

Фран си пое дълбоко въздух. Приятелството им продължаваше вече десет години. Би могла да понесе някое и друго сътресение.

— Не е справедливо да го караш да потиска копнежите си.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— За бога, погледни го, Ди. Виж го как се държи с Обри.

Тя стисна рамото на Диана и я обърна отново към прозореца.

— Вгледай се внимателно.

Фин въртеше ли, въртеше Обри и пръскаше сняг наоколо. Радостните крясъци на детето ехтяха като песен.

— Този мъж иска семейство. Той те желае. Ти го лишаваш и от двете, защото не всичко в живота ти е подредено. Това е не само егоистично и несправедливо, Ди, но и тъжно.

Диана не каза нищо и Фран се отдалечи от нея.

— Трябва да сменя пелените на бебето.

Тя взе Келси и излезе от стаята.

Диана стоя неподвижна дълго време. Фин играеше с кучето. Обри се втурна към баща си, грабна от ръцете му една окъсана шапка и я сложи на главата на тантурестия снежен човек.

Диана видя и нещо друго — как Фин пресича улицата в проливния дъжд със самонадеяна усмивка и наперена походка. Фин — заспал от изтощение на дивана й. Веселият му смях, когато тя за пръв път улови голяма риба. Как я носи към леглото. Навъсен и сериозен, след някоя неприятна среща.

Диана осъзна, че той винаги е бил до нея.

 

 

Вечерта тя изпълни домакинските си задължения, поднесе яхния с телешко в дълбоки чинии и се смя на шегите на Ричард. Ако някой бе надникнал през прозореца на кухнята, той щеше да види весела група приятели, които се чувстваха чудесно заедно. Трудно би се забелязало някакво напрежение или несъгласие.

Ала Фин беше наблюдателен. Той отгатваше какво е настроението на Диана само с един бегъл поглед.

Не я бе разпитвал за нервността, която долавяше в нея, като се надяваше, че тя ще му каже сама. Но към края на вечерта Фин изгуби търпение и реши, че трябва пръв да повдигне въпроса. Диана седеше в дневната усмихната. Ала в очите й се четеше тъга.

Господи, тази жена направо го отчайваше. Загубил си бе ума по нея. Бяха любовници от две години, познаваха се интимно. Но колкото и откровена да беше, тя винаги успяваше да скрива разни дребни неща от него. Затваряше ги в себе си и грижливо ги пазеше.

Сега пак постъпваше така.

Ръката й можеше да го докосва, но мислите й бяха другаде и тя трескаво разсъждаваше върху някой проблем, който отказваше да сподели с него.

Диана винаги казваше, че това е нейна работа, с онзи уверен тон, който ту го вбесяваше, ту го развеселяваше. Можела да се справи с всичко. Излишно било да го притеснява.

Натъжен, Фин остави чашата и се качи горе.

Запали огъня в камината и се загледа в него угрижен. Зачуди се кога ли Диана ще направи следващата крачка. Може би дълго щеше да чака. Познаваше я толкова добре, сякаш тя беше част от него.

Потребността му да има семейство и да води улегнал живот беше нищо в сравнение с желанието му към нея.

Ала онова, което беше много по-силно и съвсем неочаквано, беше копнежът му и тя да го желае толкова силно.

Това беше нещо ново за него и му се искаше да го приема с чувство за хумор. Необходимостта да бъдеш обвързан и улегнал не беше особено приятна, но след няколко месеца установи, че това чувство повече няма да го изостави.

И започна да ненавижда установеното положение.

Диана го завари свит до камината, вперил поглед в пламъците. Тя затвори тихо вратата след себе си, приближи се до него и прокара пръсти през косата му.

— По дяволите, какво става, Диана? — попита той, без да откъсва очи от огъня. — Нервна си, откакто пристигнахме тук снощи, а се правиш, че не е така. Когато се прибрах предобед, ти беше плакала. Пък и двете с Фран обикаляте една около друга като боксьори в десетия рунд.

— Фран ми се сърди.

Тя седна на възглавницата на пода и скръсти ръце. Въздухът се изпълни с напрежение.

— Предполагам, че и ти ще ми се разсърдиш.

Диана наведе глава и разказа за бележката. После отговори на няколко кратки въпроса и зачака реакцията му. Не се наложи да чака дълго.

Той не помръдна, нито пък откъсваше очи от нея. Беше съвсем спокоен.

— Защо не ми каза веднага?

— Мислех, че е по-добре да обмисля въпроса.

— Аха.

Той кимна и пъхна ръце в джобовете си.

— Според теб това не ме засяга.

— Не, разбира се.

Хладните му въпроси винаги я караха да се оправдава и това никак не й харесваше.

— Не исках да развалям уикенда. И без това не можеш да направиш нищо.

Очите му потъмняха. Станаха тъмносини, както бе казала Анджела. Сигурен признак за силни чувства. Ала гласът му остана спокоен, когато заговори. Това се казваше самообладание.

— По дяволите, Диана, седиш си там и ме караш да те разпитвам и да изтръгвам думите от устата ти. Няма да търпя това. Омръзна ми да криеш разни неща, които смяташ, че са само твоя работа.

Той се приближи до нея с такава скорост, че тя започна да мига, и я изправи на крака. Диана очакваше, че Фин ще се ядоса, но беше неподготвена за гнева, който се изписа на лицето му.

— Фин — рече внимателно тя. — Причиняваш ми болка.

Той я пусна толкова внезапно, че тя се олюля. Фин се обърна рязко и пъхна свитите си юмруци в джобовете.

— Ти не разполагаш с никакви улики. Знаеш ли колко много искам да пипна онзи гадняр? Искам да го пречупя на две, задето те е накарал да се страхуваш дори само една минута. Знаеш ли колко непотребен се чувствам, когато получиш поредната бележка и пребледнееш? И колко по-неприятно и по-трудно е за мен това, защото разбирам, че след като толкова дълго сме били заедно, ти още не ми вярваш?

— Въпросът не е в доверието.

Яростта в очите му накара сърцето й да подскочи. През цялото време, откакто бяха заедно, тя никога не го беше виждала толкова разгневен.

— Тук става дума за гордост, Фин. Не исках да призная, че не мога да се оправя сама.

Фин помълча известно време. Единственият звук в стаята беше пращенето на дървата в огъня.

— По дяволите твоята гордост, Диана — рече тихо той. — Омръзна ми да се боря с нея.

Думите му й причиниха силна болка. Те сложиха край на разговора. От нея се изтръгна неволен тревожен вик. Тя се вкопчи в ръката му, преди той да успее да излезе.

— Фин, моля те!

— Отивам да се поразходя.

Той отстъпи, като вдигна ръце, уплашен да не причини и на двамата непоправимото, ако я докосне.

— Има много начини да се справиш с тази лудост. Най-успешният е да повървиш и да прогониш черните мисли.

— Не исках да те обидя. Аз те обичам.

— Лесно е да се каже. И аз те обичам.

В този миг любовта му сякаш я убиваше.

— Но това явно не е достатъчно.

— Не ме интересува, че си ядосан — каза Диана и отново се притисна до него. — Би трябвало да си бесен. Да крещиш и да буйстваш.

Той се отскубна от нея колкото можа по-внимателно.

— Ти имаш навика да крещиш, Диана. Това ти е вродено. Аз произхождам от род на парламентьори. Но компромисите ми вече се изчерпаха.

— Не те моля да правиш компромис. Само искам да ме изслушаш.

— Добре.

Той се отдалечи от нея и седна в сянката до прозореца.

— Нали силата ти е в говоренето. Хайде, Диана, бъде разумна, обективна, отзивчива. Аз ще съм публиката.

Диана не се поддаде на предизвикателството и отново седна.

— Нямах представа, че ми се сърдиш толкова много. Това не е само заради последната бележка, нали?

— А ти как мислиш?

Диана бе провеждала интервюта с десетки враждебно настроени гости. Но с ирландския темперамент на Фин Райли беше несравнимо по-трудно.

— Приех те безрезервно и това беше несправедливо. Пък и ти ми позволи.

— Добре го каза — отбеляза сухо Фин. — Започваш с признание за грешката си, сетне заобикаляш въпроса. Не се учудвам, че си на върха.

— Недей така.

Диана отметна глава. Очите й искряха от светлината на огъня в камината.

— Остави ме да довърша. Поне ме изслушай, преди да ми кажеш, че всичко е свършило.

Отново настъпи мълчание. Макар че не виждаше лицето му, тя долови умората в гласа му.

— Мислиш ли, че ще го кажа?

— Не знам.

По бузата й се търкулна и заблестя една сълза.

— Напоследък започнах да мисля за това.

— Господи, не плачи.

Тя го чу, че се размърда, но той не се приближи до нея.

— Няма.

Диана избърса сълзата и преглътна другите, които напираха в очите й. Знаеше, че може да го размекне със сълзите си, но щеше да се ненавижда заради това.

— Винаги съм мислила, че всичко ще бъде наред, ако положа усилия. Ако го обмисля добре. Затова пишех списъци, придържах се към разписанията. Измених и на двама ни, като се отнесох към връзката ни като към задача — една приятна задача, с която трябваше да се справя.

Тя говореше прекалено бързо и не можеше да спре.

— Предполагам, че станах самонадеяна заради успехите в работата. Ние си подхождахме много, доставяше ми голямо удоволствие да бъда твоя любовница. Наблюдавах те днес, докато беше навън, и разбрах, че съм се отнесла лекомислено към теб.

Господи, колко много искаше да види лицето и очите му.

— Знаеш, че никак не обичам да правя грешки.

— Да.

Той се нуждаеше от малко време. Тук не ставаше въпрос само за нейната гордост.

— Говориш така, сякаш не аз, а ти се готвиш да сложиш край на всичко, Диана.

— Не е така.

Тя скочи на крака.

— Не, опитвам се да те помоля да се ожениш за мен.

Едно от горящите дървета се разпадна в камината, като разпръсна искри. След това единственият звук, който Диана чуваше, беше собственото си учестено дишане. Фин стана и излезе на светлото. Очите му бяха бдителни и загадъчни като на покерджия, който блъфира.

— Страхуваш се, че ще те оставя, ако не го направиш ли?

— Представям си празнотата, която ще чувствам без теб и се ужасявам. Именно затова се питам защо чакахме толкова дълго. Може би нещо с мен не е наред и ти вече не искаш да се женим. Ако е така, ще чакам.

Помисли си, че ако Фин продължи да я гледа втренчено с това леко любопитство, ще изпищи.

— Кажи нещо, по дяволите. Да или не. Да вървя по дяволите. Каквото и да е.

— Защо? Защо сега, Диана?

— Не ме разпитвай.

— Защо? — повтори той.

Когато той сграбчи ръцете й, тя установи, че не се е успокоил.

— Защото сега всичко е толкова сложно.

Гласът й се извиси, потрепери и заглъхна.

— Защото животът не се вмества в изрядно подредените ми разписания и не искам бракът ми с теб да бъде гладък и безпрепятствен. Защото сега, по време на ноемврийските виелици, след цялата тази вестникарска лудост заради случая с Анджела и пътуването ти до Хаити е възможно най-неудачният момент да се женим. А може би всъщност е най-удачният.

Фин не знаеше какво да мисли, но се засмя.

— За пръв път не мога да проумея логиката в разсъжденията ти.

— Не ми е необходим идеално подреден живот, Фин. Само искам да бъде щастлив. А ние си подхождаме толкова много.

Тя премигна, за да отпрати сълзите, сетне се предаде и ги остави да се стичат на воля по лицето й.

— Ще се ожениш ли за мен?

Той повдигна леко главата й, за да се вгледа в лицето й. После се усмихна бавно, сякаш мрачните му чувства изведнъж се разсеяха.

— Ами, какво да ти кажа, Канзас. Всичко е толкова внезапно!

 

 

Новината за годежа се разпространи светкавично. Двайсет и четири часа след официалното му обявяване кабинетът на Диана беше залят от обаждания. Молби за интервюта, предложения от моделиери, ресторанти, началници, поздравления от приятели. Любопитни въпроси от колеги журналисти.

Каси се оправи с всичките, като подаваше слушалката на Диана само за по-личните разговори.

Странно, но от човека, който я тормозеше от години, нямаше обаждания и бележки, нито опит за контакт. Колкото и често да си повтаряше, че трябва да е доволна от това, Диана се страхуваше много повече, отколкото при вида на онези бели пликове на бюрото си или под вратата.

 

 

Ала писма не пристигаха, защото просто не бяха написани. В сумрачната малка стая, чиито стени бяха облепени със снимки на сияещата Диана, се чуваха само ридания. Парещи горчиви сълзи капеха по съобщенията във вестниците, известяващи за годежа на двете най-известни телевизионни звезди.

Толкова продължителна самота. Чакаше търпеливо, с твърдото убеждение, че Фин няма да иска да се задоми, че Диана няма да му се даде. Сега надеждата, подхранвала търпението му, се пръсна на парчета като чаша от крехко стъкло.

Но веднага щом секнаха сълзите, започнаха плановете. Трябваше да й внуши, че никой не може да я обича по-силно от него. Необходимо й беше да осъзнае и да повярва в това. Пък и трябваше да бъде наказана. Съвсем леко.

Имаше начин да уреди това.

 

 

Диана настояваше за скромна сватба. Тържество в тесен кръг. Сподели това с Фин, докато той приготвяше багажа си за пътуването до Хаити. Само семействата и най-близките приятели.

— Не — възрази Фин. — Този път ще се разпуснем.

Той дръпна ципа на чантата си и я метна през рамо.

— Бракосъчетание в църква, орган, хиляди цветя и неколцина ридаещи роднини, които едва ли някой от нас помни. После грандиозен прием, на който същите тези роднини ще се напият и ще изложат почитаемите си съпруги.

Диана хукна надолу по стълбите след него.

— Знаеш ли колко време ще ни трябва за такова нещо?

— Да. Разполагаш с пет месеца.

Той я притегли към себе си за продължителна целувка.

— Крайният ти срок е април, Диана. Ще прегледаме списъка ти, когато се върна.

— Но, Фин…

Тя се видя принудена да тича подир него. Хвана кучето за каишката, преди то да е изприпкало навън. Фин отвори вратата.

— Този път аз държа всичко да бъде идеално. Ще ти се обадя веднага, щом мога.

Той тръгна към колата, но се обърна със закачлива усмивка.

— Остани на тази вълна.

 

 

Значи трябваше да запланува голяма сватба, което, разбира се, означаваше сериозна подготовка, съпроводена с много нерви.

— Можем да се допитаме до двойки, които са се разделили, защото караниците по време на подготовката за сватбата са съсипали връзката им.

Диана седеше начело на заседателната маса. Тя погледна Саймън с недоумение и каза:

— Благодаря, ще го запомня.

— Не исках да кажа точно това.

Смехът му се превърна в кашлица.

— Моята племенница…

Маргарет изпъшка и намести тъмночервените очила на чиния си нос.

— Той вечно говори за някоя племенница, племенник или братовчед.

— Какво да направя, като рода ми е голям?

— Ах, тези деца!

Фран изтрака с дрънкулката на Келси с надеждата да възстанови реда.

— Нека да си представим, че сме изискана, организирана група, чието шоу е на първо място.

— И да останем такива — засмя се Диана, като вдигна ръце. — Добре, идеята на Саймън е добра, макар че не ме успокоява. Колко двойки мислите, че са се разделили преди брачната церемония?

— Много — отговори успокоен Саймън. — Племенницата ми например…

Той не обърна внимание на хартиеното самолетче, което Маргарет запрати по него.

— Ами те запазиха час в църквата, наеха зала и обслужващ персонал. И през цялото това време, според сестра ми, се карали като тигри. Последният скандал пламнал относно роклите на шаферките. Не могли да се разберат за цвета им.

— Не са се оженили заради роклите на шаферките? — учуди се Диана и присви очи. — Измисляш си.

— Кълна се в Бога — увери я Саймън и за да го докаже, сложи ръка на сърцето си. — Тя искаше да бъдат с цвета на морска пяна, а той — лилави. След като не могат да се споразумеят по такъв въпрос, как ще решат в кой колеж да изпратят децата си? Да, можем да говорим с тях.

Лицето му засия.

— Ще се постарая да не забравим — каза Диана и си записа да не спори по въпроса за цветовете. — Най-важното е, че подготовката за сватбата е изнервяща, а има начини да се намали напрежението. Ще ни трябва специалист. Не психолог — побърза да добави тя, като се сети за Маршал.

— Организатор на сватбени тържества — предложи Джеф и погледна дали на лицето на Диана ще се изпише одобрение или отказ. — Някой, който професионално да се погрижи за всичко. Като мениджър.

Той се огледа за подкрепа.

— Може би — съгласи се Фран и тракна с дрънкалката по масата. — Добре е да имаме организатор.

— Глупости — рече Диана. — Можем да използваме родителите на булката. По традиция те отговарят за организацията, за личните и финансовите въпроси. Кого да поканим, какъв да бъде приемът, музиката, цветята, кой да прави снимките, шведска маса ли да има или ще седим. И как изобщо ще протече цялата церемония.

В гласа й се прокрадна нотка на отчаяние.

— Къде, по дяволите, ще настаним гостите от другите градове? И как ще организираме всичко това само за пет месеца?

Тя отпусна глава на ръцете си и бавно добави:

— Мисля, че трябва да избягаме.

— Добра идея — обади се Саймън. — Единственият изход от напрежението преди сватбата. Братовчедка ми…

Този път хартиеното самолетче на Маргарет го уцели право между очите.

 

 

За няколко седмици подреденото бюро на Диана се отрупа с рисунки на сватбени рокли — от традиционните до футуристичните модели.

Изкуствената елха, която Джеф бе домъкнал в кабинета през първата Коледа, се бе наклонила застрашително под тежестта на множеството топки и гирлянди.

Някой — по всяка вероятност Каси — я бе напръскал с аромат на бор. Свежото ухание придаваше на пластмасовите клонки още по-окаян вид. Но Диана я харесваше.

Елхата се бе превърнала в традиция, в суеверие. Диана не би заменила грозноватото дръвче и с най-кичестата зелена елха в града.

— Не се виждам как ще кажа „Да“, облечена по този начин — каза тя и показа рисунката на Фран.

Къса, тясна рокля и шапка, която приличаше на перка на хеликоптер.

— Ами ако Фин те завърти и двамата се понесете към олтара? Виж тази. Страхотна е.

Тя й показа една от манекенките, застанала с разкрачени крака, със съвсем къса мини пола и ботуши с шпори.

— Само ако нося камшик вместо букет — рече Диана.

— Ти си под голямо напрежение. Трябва да решиш най-сетне каква да бъде роклята, защото не ти остава много време до април.

— Не ми напомняй.

Диана взе друга рисунка от купчината. Диамантите на годежния й пръстен заискряха. Докато й слагаше пръстена, Фин й беше казал, че диамантите са два заради двете години, през които е трябвало да сломи съпротивата й.

— Тази е хубава.

Фран надникна зад рамото й.

— Великолепна е.

Тя ахна, като видя воланите и наборите. Горната част беше елегантна, украсена с перли и дантела, шлейфът беше в същия дизайн. На главата имаше само малко венче, от което на дипли падаше воалът.

— Прелестна е. Направо средновековна. Много е оригинална.

— Наистина ли мислиш така?

Фран разбра, че роклята е предизвикала интереса на Диана и присви очи.

— Ти вече си решила, че ще бъде тази, нали?

— Трябваше ми напълно безпристрастно мнение. Да — призна засмяна Диана, — реших, че ще е тази веднага щом я видях.

Тя подреди купчината, като постави избрания модел най-отгоре.

— Как искам и останалото да е толкова лесно! Фотографът…

— Аз отговарям за това.

— Обслужващият персонал…

— Това е работа на Каси.

— Музиката, салфетките, цветята, поканите — продължи да изброява Диана, преди Фран да успее отново да я прекъсне. — Позволи ми поне веднъж да се престоря, че всичко това ме побърква.

— Макар че никога през живота си не си изглеждала по-щастлива?

— Наистина трябва да ти благодаря. Ти ми отвори очите.

— Радвам се, че ти направих тази услуга. А сега, да излизаме, докато си още свободна. Ще отидем на Мичиган авеню и ще купим някои неща за чеиза. Фин все се върти наоколо и днес е единствената ни възможност. Нямаме време за губене.

— Готова съм.

Диана грабна чантата си. В този миг телефонът иззвъня.

Каси си бе тръгнала и Диана вдигна слушалката.

— Рейнолдс — каза Диана по навик и ослепителната й усмивка моментално помръкна. — Анджела?

Тя погледна Фран и забеляза любопитството в очите й.

— Много мило от твоя страна. Сигурна съм, че Фин и аз ще бъдем много щастливи.

— Разбира се, че сте — изгука Анджела и продължи да разрязва снимката на Фин и Диана с ножа за хартия.

— Никога не си страдала от липса на самочувствие, Диана.

Диана се вгледа в клюмналата коледна елха, за да запази самообладание.

— Мога ли да направя нещо за теб?

— О, не. Аз искам да направя нещо за теб, скъпа. Да го наречем подарък по случай годежа. Малка информация за годеника ти, която би могла да те заинтересува.

— Нищо казано от теб за Фин не може да ме заинтересува, Анджела. Благодаря за пожеланията. Трябва да излизам.

— Не бързай толкова. Знам, че си доста любопитна. Мисля, че не си се променила. Смятам, че ще бъде много разумно за теб и за Фин, ако ме изслушаш.

— Добре — отговори Диана, стисна зъби и отново седна. — Слушам.

— О, не по телефона, скъпа. Аз съм в Чикаго. Малко работа, малко удоволствия.

— Да, обядът ти със Сдружението на жените гласоподавателки утре. Прочетох за него.

— Това, а има и още една дреболия. Но ще бъда свободна да побъбрим, да речем, в полунощ.

— Часът на вещиците? Анджела, това е твърде безочливо, дори за човек като теб.

— Внимавай какво говориш, иначе няма да ти дам възможност да ме изслушаш, преди да разпространя информацията в пресата. Приеми щедростта ми едновременно като подарък за годежа и за Коледа. В полунощ — повтори Анджела. — В студиото. В старото ми студио.

— Няма да… По дяволите.

Диана тръшна слушалката.

— Какво е намислила?

— Знам ли?

Диана впери поглед в празното пространство. От празничното й настроение не бе останала и следа.

— Иска да се срещнем. Твърди, че знае нещо, което трябва да чуя.

— Тя само те тормози, Ди.

В гласа и в очите на Фран се четеше безпокойство.

— Тя има неприятности. През последните шест месеца рейтингът на нейното шоу падна главоломно покрай слуховете за пиянството й, за инсценировките в програмите й и рушветите, които дава на поканените гости. Изобщо не се изненадвам, че е решила да яхне метлата и да ти връчи отровната ябълка.

— Това не ме притеснява — каза Диана и стана, като се опита да се отърси от тягостните чувства. — Време е веднъж завинаги да се разбера с нея. На четири очи. Тя не може да каже, нито да направи нещо, с което да ме нарани.