Нора Робъртс
Частни скандали (22)

Глава 21

Денят беше прекрасен. Имаше лека мъгла, ала Диана не я забелязваше. Небето беше тъмносиньо, замечтано и ярко осветено от ослепителното слънце — досущ като от акварел. Лек ветрец диплеше елегантните рокли и грижливо направените прически на присъстващите и разнасяше уханието на парфюми и мириса на цветя над въодушевената тълпа.

— Не мога да повярвам, че съм тук.

— Напълно го заслужаваш.

Възхитен от нея, Фин взе ръката й и я поднесе към устните си.

— Знаех си го. Тук! — рече тя и докосна слепоочието си. — Ала тук — добави тя, като сложи ръка на сърцето си, — се страхувах — все си мислех, че някой ще ме ощипе, ще се събудя и ще разбера, че е било само сън. Ох!

— Виждаш ли, будна си — усмихна са той, като погали ръката й. — И още си тук.

Макар да се чувстваше зашеметена, тя се измъкна грациозно от лимузината и отметна глава, докато разглеждаше насъбралото се множество. Слънчевите лъчи се отразяваха върху мънистата на късата й рокля.

Фин си каза, че се е облякла много подходящо. Лъскавата алена рокля без презрамки я правеше да изглежда млада, свежа и истинска звезда. Неколцина я познаха и извикаха името й.

Той установи с лека усмивка, че реакцията им явно я изненада. Диана изглеждаше смаяна и доволна. Махна им с ръка, но не вяло като опитен ветеран, а с неподправена радост и ентусиазъм.

— Имам чувството, че участвам във филм — усмихна се тя и хвана ръката на Фин. — Не, все едно съм слязла от последния филмов преглед и водя героя.

Той достави удоволствие на нея и на тълпата, като я целуна — не приятелски по бузата, а продължително и пламенно. Те постояха за миг под лъчите на сияйното слънце.

— Това е, защото си красива — каза той и пак я целуна, съпроводен от радостните възгласи на хората. — А това е за късмет.

— Благодаря и за двете.

Двамата тръгнаха към сградата, пред която почитателите и зяпачите стояха зад полицейските барикади. Знаменитостите и журналистите се бяха смесили и си подхвърляха язвителни реплики, които щяха да бъдат показани във вечерните новини.

Диана познаваше някои от хората тук. Някои бяха идвали на нейното шоу, бяха седели до нея и бъбрили като стари приятели. Други бе срещала на благотворителните тържества, които станаха част от работата й. Тя ги поздрави и изрази благопожеланията си, докато вървяха към фоайето.

Към тях се стрелкаха микрофони и камери, които затрудняваха придвижването им.

— Диана, как се чувстваш?

— Кой е моделиерът на роклята ти?

— Фин, как се чувстваш с най-доброто шоу, когато толкова много нови списания се провалиха?

— Смятате ли да сключвате брак?

— Господи, все едно се уча да преодолявам препятствия — измърмори Фин докато си проправяха път през викащите репортери.

— Наслаждавам се на всяка минута — рече Диана с блеснали очи. — Сигурно не знаят, че ти си моделиерът на роклята ми.

— Те не питаха мен.

Тя протегна ръка да оправи вратовръзката му.

— И ти изглеждаш много добре.

Той направи гримаса.

— Моля те. Не мога да повярвам, че ме убедиха да направя онова художествено оформление.

— Беше страхотно.

— Но аз съм новинар, а не моделиер.

— Но имаш толкова хубави трапчинки.

Той я стрелна със стоманен поглед.

— Ако продължаваш така, ще разпространя новината, че три пъти си смени бельото, преди да облечеш тази рокля.

— Добре, не са хубави. Независимо от онова, което каза Мери Харт миналата седмица.

— Тя каза… Няма значение.

Фин нямаше намерение да се хваща за думите й.

— Да пийнем нещо, преди да влезем.

— Като се има предвид случая, трябва да бъде шампанско. Само по една чашка — добави Диана, като притисна ръка до стомаха си. — Мисля, че храносмилателната ми система не би понесла повече.

— Чакай тук. Аз ще се справя с навалицата.

— Нали ти казах, че си моят герой.

Тя се обърна с намерението да хукне към някой ъгъл, откъдето да наблюдава, когато случайно се озова пред Кейт Лоуел.

— Здрасти, Ди.

— Здрасти, Кейт.

Диана протегна ръка и двете се ръкуваха като непознати.

— Радвам се да те видя.

— Не прозвуча много убедително — рече Кейт и изправи рамене. — Изглеждаш страхотно, готова си да грабнеш наградата.

— Надявам се.

— Искам да ти пожелая успех. Блестящ успех, като се има предвид конкуренцията.

— Благодаря.

— Не е необходимо. Чист егоизъм е от моя страна. Между другото, Роб Уинтърс каза да те поздравя, ако те видя.

— Как е той? — усмихна се по-приветливо Диана.

— Умира — отговори Кейт, сетне въздъхна през стиснати зъби. — Съжалявам. Толкова дълго бяхме приятели и ми е трудно да го гледам.

— Не е нужно да се извиняваш. Знам какво е приятелство и лоялност.

Кейт наведе глава.

— Право в целта, Ди.

— Евтино попадение — поправи я Диана.

Тя отново хвана ръката на Кейт. Този път без официална вежливост. Само в знак на непринудена подкрепа.

— Не мога дори да си представя какво изпитваш.

Кейт погледна сключените им ръце, като си спомни колко естествено изглеждаше това преди време.

— Ди, защо не ми съобщи за състоянието на Роб?

— Защото той ме помоли да не го правя.

Кейт поклати глава.

— Това винаги е било достатъчно за теб. Чудех се дали си се променила.

— Променила съм се, но не и в това отношение.

— Наистина се надявам тази вечер да спечелиш. Накарай я да падне на колене.

Кейт се обърна и тръгна нанякъде.

Диана я гледаше и си мислеше, че разбира защо са сълзите в очите на Кейт. Но злобата в тона й я изненада.

— Е, издигнахме се, а? — чу се гласът на Анджела. Тя беше едно видение в розова коприна и диаманти.

— Усмихни се за обектива, скъпа — прошепна тя и се наведе да целуне Диана по двете бузи. — Нали не си забравила на какво те научих?

— Нищо не съм забравила.

Диана стисна устни. Беше й неприятно, че стомахът й се бе свил от нерви, и най-вече от факта, че това щеше да й се отрази.

— Отдавна беше.

— Да, наистина. Мисля, че не познаваш съпруга ми. Дан, това е Диана Рейнолдс.

— Приятно ми е.

Шлифованият като скъпоценен камък Дан пое ръката на Диана.

— Очарователна сте, точно както ви описа Анджела.

— Сигурна съм, че ни ви е казала нищо подобно, но благодаря все пак. Снощи гледах предаването ти за наградите Еми, Анджела. Много ми хареса.

— Нима?

Анджела поднесе цигарата си към Дан и той я запали.

— Напоследък нямам много време да гледам телевизия.

— Интересно. Това би те изолирало от публиката. Аз пък много обичам да гледам телевизия. Като всеки обикновен зрител.

— Обикновените зрители не ме устройват.

Анджела хвърли премрежен поглед през рамото на Диана.

— Здравей, Фин. Не е ли странно, че всички трябваше да дойдем в Лос Анджелис, за да се съберем отново?

Фин подаде елегантно чаша шампанско на Диана, сетне обви с ръка талията й.

— Анджела, изглеждаш добре.

— Едно време правеше много по-изискани комплименти — каза Анджела на Дан.

Тя ги запозна и щом съзря една от камерите, се нагласи на по-видно място.

— Трябва да си напудря носа, преди да влезем. Диана, ела с мен. Никоя жена не ходи в тоалетната сама.

Фин я притисна до себе си, но Диана се измъкна от него.

— Разбира се.

Реши, че е по-добре да разбере какво си бе наумила Анджела сега, отколкото да чака.

— Фин, ще се срещнем вътре след минута.

Анджела улови Диана за ръка, за да изглеждат приятелски настроени пред камерата.

— Отдавна не сме разговаряли насаме, а?

— Ще ни бъде трудно, тъй като не сме се виждали от две години.

— Откровена, както винаги — засмя се Анджела и влезе във фоайето на тоалетната.

Там нямаше никой, както се бе надявала. Тя се приближи до огледалото, седна на един стол и направи точно това, което бе казала — напудри си носа.

— Червилото ти се е изтрило — отбеляза безпристрастно Анджела. — Нервна ли си?

— По-скоро развълнувана.

Диана не седна, само остави чашата си, за да извади червилото от чантата си.

— Предполагам, че това е естествено за хора, които очакват да получат награда.

— С течение на времето се превръща в навик. Аз имам вече няколко награди. Интересно, че ти си предложена за награда заради онова предаване с изнасилването. Аз бих го направила под формата на изповед, а не като смесица от различни гледища.

Анджела огледа косата си, за да се увери, че всеки кичур е на мястото си.

— Предполагам, че и Фин ще получи една от статуетките. Харесват го в бранша и той успя да направи едно шоу, което допадна както на любителите на новините, така и на почитателите на развлеченията.

— Мислех, че не гледаш телевизия.

Погледът на Анджела стана студен.

— От време на време хвърлям по един поглед, ако сметна, че ми е интересно. Фин, разбира се, винаги ми е бил интересен.

Тя прокара език по устните си бавно, с наслада.

— Кажи ми, очите му още ли блясват с онзи тъмносин оттенък, когато е възбуден?

Тя напарфюмира китките си.

— Нали успяваш понякога да го възбудиш?

— Защо не попиташ него?

— Може би, ако останем насаме. Тогава може да забрави за теб.

Тя начерви усмихнатите си устни в розово. Диана вече не изпитваше нервно напрежение, а досада.

— Само че сега ти си омъжена, а Фин отдавна престана да се интересува от теб.

— Наистина ли мислиш така?

Смехът на Анджела беше мимолетен и хладен като декемврийски повей.

— Скъпа, ако реша да имам връзка с Фин, бракът ми няма да представлява препятствие. Фин не само ще се отзове с готовност, но и ще ми бъде благодарен.

Диана усети, че стомахът й се сви отново от напрежение, но успя да се усмихне.

— Анджела, само си губиш времето, като се опитваш да ме накараш да ревнувам. Знам, че си правила секс с Фин. Не съм толкова наивна да си въобразявам, че той не те смята за изключително привлекателна и съблазнителна. Но онова, което съществува сега между нас, е съвсем различно. Излишно се стараеш, като се опитваш да ме убедиш, че той е някакво обучено псе, което ще дотърчи, щом му щракнеш с пръсти.

Анджела сложи капачето на червилото.

— Много си хладнокръвна, а?

— Не. Щастлива съм.

Диана също седна. Надяваше се, че най-неприятното е минало.

— Анджела, едно време бяхме приятелки. Или поне се държахме приятелски. Признателна съм ти заради възможността, която ми даде да се уча и да те наблюдавам. Сега се конкурираме, но има достатъчно място и за двете ни.

— Мислиш ли, че можеш да ми съперничиш?

Анджела се затресе от главата до петите.

— Наистина ли мислиш, че можеш да се доближиш до онова, което аз съм постигнала, което имам и ще имам?

— Да — отговори Диана и стана. — Напълно. И не ми е необходимо да прибягвам до лъжи в жълтата преса или до долнопробен шпионаж. Достатъчно дълго си в бизнеса, Анджела, за да можеш да понесеш малко нажежаване на обстановката.

— Нахакана кучка! Ще те съсипя!

— Не, няма да можеш.

Пулсът на Диана се учести в очакване на лютата битка.

— Страшно много време ще ти бъде нужно, за да ме догониш.

Анджела се разяри, сграбчи чашата с шампанското и плисна съдържанието й в лицето на Диана. После я зашлеви злобно. Двете жени, които влязоха в тоалетната, застинаха като статуи.

— Ти си нищожество — изкрещя Анджела с порозовяло като роклята й лице. — Аз съм най-добрата. Върхът.

Тя се хвърли напред с разперени нокти. Разгневена, Диана я удари по зачервената буза. И двете замряха за миг. За пръв път бяха наравно. Двете жени на прага ахнаха ужасени, вперили поглед в тях.

— Извинете ни, дами.

Кейт Лоуел пристъпи към фоайето и им направи знак да влязат. Те обаче хукнаха навън, явно забързани да разкажат новината.

— Виж ти! А аз мислех, че конкурсът ще се проведе на друго място.

Зашеметена, Диана погледна ръката си, която още гореше от нанесения удар и замига, защото шампанското пареше в очите й.

— О, по дяволите.

— Ще бъде една интересна подробност в предаването за наградите „Еми“ утре — усмихна се тя, като разкри идеалните си зъби. — Искате ли да ви бъда съдия?

— Не се бъркай!

Анджела стисна зъби и пристъпи към Диана. Това момиченце я бе унижило на публично място. Това беше непоносимо.

— Ти също стой настрана от мен. Вече мина границата.

— Не подадох и другата си буза — отговори Диана — и нямам никакво намерение да го правя. Така че не ли по-добре да не си пречим?

— Ти няма да вземеш наградата тази вечер — рече Анджела и взе чантата с още треперещата си ръка. — Нито когато и да било.

— Слаба финална реплика — отбеляза Кейт, след като вратата се тръшна зад Анджела.

— Знам ли? Имаше някаква скрита сила.

Диана затвори очи.

— Какво ще правим сега?

— Ще те почистим.

Кейт бързо пусна студената вода и намокри снежнобялата си кърпа за ръце.

— Съвземи се и излез бързо оттук.

— Не можах да се овладея — започна Диана, сетне се съзря в огледалото. — Господи!

Лицето й беше зачервено и опръскано с шампанско. Гримът й се беше размазал, а очите я смъдяха.

— Оправи се! — посъветва я Кейт и й подаде мократа кърпа. — И излез с усмивка.

— Мисля, че трябва…

Подготвена за най-лошото, Диана се обърна към вратата, която се отвори. Поруменелите й бузи пламнаха още по-силно, когато видя Фин.

— Моля за извинение, дами, но един репортер е длъжен да попита какво, по дяволите, става тук? Някой каза, че…

Гласът му постепенно заглъхна, след като огледа съчувствено Диана.

— Господи, Канзас, не мога да те оставя сама нито за минута.

Той въздъхна, взе една от пухкавите хавлии за ръце и я подаде.

— Мисля, че червеното петно на бузата на Анджела не беше от момински свян. Коя от двете ви я шамароса?

— Диана имаше това удоволствие.

Той се наведе и целуна влажната й буза.

— Браво, шампионке.

Фин докосна устните й с език.

— Трябваше да изпиеш шампанското, а не да се полееш с него.

Диана изопна рамене и се обърна към огледалото, за да се оправи.

— Само не позволявай на никого да влиза тук за няколко минути.

— Наближава раздаването на наградите в твоята категория — подхвърли той и се отправи към изхода.

— Ще бъда там.

 

 

Диана седна до Фин гримирана, с безукорна прическа и успокоена. Стисна ръката му. Надяваше се, че камерите не уловиха това.

Умът й трескаво работеше, докато гледаше как водещите поднасят ту леко, ту неумело заучените по сценария реплики и имената на предложените за награди.

За нея това не беше само една награда или потупване по рамото за добре свършена работа. Сега всичко имаше символично значение, кулминация на онова, с което се бе заела толкова отдавна. Това беше символ на победата над измамата, манипулациите и грозните интриги, които бяха блеснали с жалка злоба в дамската тоалетна.

Камерата я снимаше. Тя усещаше студеното й безпристрастно око върху себе си. Чу, че обявяват името на Анджела, сетне нейното.

Затаи дъх. После Фин поднесе сключените им ръце към устните си и напрежението намаля.

— И наградата „Еми“ се присъжда на…

Господи, как е възможно да отварят толкова бавно този плик?

— Диана Рейнолдс, за „Часът на Диана“, предаването „Когато го опознаете“.

Диана въздъхна и изпусна всичкия въздух, който се бе насъбрал в гърдите й. Преди да успее пак да си поеме дъх, усети устните на Фин.

— Нито за миг не съм се съмнявал.

— Аз също — излъга тя, засмя се и стана, за да мине покрай аплодиращите я зрители в залата.

Статуетката беше хладна и гладка. Диана се уплаши, че ще се разплаче, ако я погледне. Затова отправи поглед към прожекторите.

— Искам да благодаря на всички от моя екип. Те са най-добрите. Искам да благодаря и на жените, които участваха в шоуто и се пребориха със страха да говорят по този болезнен въпрос. Не знам дали съм правила, или ще направя друго шоу, което би било толкова трудно и удовлетворяващо за мен. Благодаря, че ми дадохте нещо, което да ми напомня за него. Сега ще отида зад кулисите, за да погледам тази красива награда.

 

 

След речите, аплодисментите, интервютата и коктейлите Диана лежеше в леглото, облегнала глава на рамото на Фин и кръстосала крака.

— Мисля, че моята е по-хубава от наградата за публицистика, която ти получи.

— Моята е по-професионална.

Тя се нацупи, като продължи да разглежда златната статуетка на бюрото.

— Моята е по-лъскава.

— Диана — рече той и се обърна да я целуне по челото, — ти си алчна.

— Да. И ще продължавам да бъда. Ти спечели какви ли не награди. Можеш да си позволиш да бъдеш засенчен.

— Кой казва, че съм засенчен? Когато спечеля и „Еми“, тя ще бъде също толкова лъскава като твоята.

Диана се засмя доволно и легна върху него.

— Победих. Не исках да призная колко много желаех тази статуетка. След сцената с Анджела чувствах, че трябва да я спечеля на всяка цена. Не само за себе си, но и за всички, които работят с мен. Щом чух името си, направо литнах. Страхотно беше.

— Да, интересна вечер беше.

Той плъзна ръка по гърба й, за да се наслади на начина, по който тялото й се извиваше от допира му.

— Разкажи ми пак как я повали на земята.

Миглите на Диана затрепкаха.

— Не я повалих. Това беше само един резултатен, но женски шамар.

— И още какъв — ухили се Фин.

— Не би трябвало да се гордея с това — усмихна се тя и седна върху него. — Но за миг, преди да се ужася, се почувствах чудесно. После се вцепених и пак се вбесих.

Тя преплете пръсти и вдигна ръцете си високо горе.

— Освен това, тя започна първа.

— А ти я довърши. Сега можем да се обзаложим, че ще те преследва с всички средства.

— Нека. Чувствам се неуязвима. Непристъпна. — Диана се протегна. — Невероятно. По-хубаво от това не би могло да бъде.

— О, може.

За да й го докаже, той се надигна и започна да целува тялото й. Тихата й въздишка премина у него. Тя притисна главата му до себе си.

— Може и да имаш право.

Зората обсипваше с перлен блясък небето и прогонваше сенките от стаята. Диана изопна тялото си. Бяха се любили веднъж — опиянени и набързо. Сега се движеха в бавен ритъм, отдавайки се изцяло на желанието.

Плъзгащи се пръсти, въздишки и тихи настоявания за повече. Притиснати тела и усукани чаршафи, докато утрото незабележимо проникваше в стаята. Докосване, допир, едва доловима промяна на ритъма.

Не бързаха за никъде. В кръвта й потрепваха тихи експлозии, сетне замираха и се надигаха други. Устата й търсеше неговата, въздишките им се сливаха, езиците им танцуваха. Дори когато проникна в нея, и я изпълни, огнената мълния беше успокояваща като слънчев лъч.

 

 

В другия край на града имаше едно хотелско легло, в което никой не спеше и не любеше. Анджела, загърната с халат, седеше на ръба. Копринената й рокля — изкупителна жертва на яростта й — беше захвърлена на пода.

Вече се бе поуспокоила и седеше сгушена като дете, което се мъчи да се пребори със сълзите.

— Това не означава нищо, мила — каза Дан и й предложи шампанско. — Всеки знае, че проклетите награди са нагласена работа.

— Да, но хората гледаха.

Анджела се бе вторачила пред себе си и пиеше на малки глътки от шампанското, което бе поръчала да изстудят за тържеството, а сега го преглъщаше за утеха.

— Хиляди хора, Дан. Те видяха как награждават нея, а не мен. Видяха я как взема моята награда. Да върви по дяволите!

— Утре ще забравят.

Той потисна нетърпението и отвращението си. Единственият начин да се справи с Анджела и да я предразположи, беше да я предумва, ласкае и лъже.

— Никой не си спомня кой какво е получил, когато блясъкът избледнее.

— Аз помня.

Тя отметна глава. Лицето й беше отново леденостудено и зловещо.

— Аз помня. Тя ще си получи заслуженото. Няма да се спра пред нищо, за да я накарам да плати. И за шамара, и за наградата. За всичко.

— Ще поговорим за това после. — Дан вече беше чул за случилото се. Твърде много хора — хора, които не можеха да бъдат лесно подкупени — бяха разбрали, че Анджела е посегнала първа. — Отпусни се сега. Трябва да изглеждаш добре, когато се прибираме със самолета.

— Да се отпусна ли? — изсъска тя. — Как да се отпусна, като Диана Рейнолдс прибра наградата ми.

„Пък и Фин!“, помисли си тя. Не можеше да го забрави.

— Как можеш да ми говориш да се отпусна, по дяволите?

— Защото не можеш да печелиш в този вид на отвратено от всичко минало величие.

Дан видя как очите й блеснаха от гняв, сетне охладняха като лед.

— Как се осмеляваш да ми говориш така? И то точно тази вечер.

— Казвам го за твое добро — продължи той. Убеди се, че е надделял, когато видя, че устните й треперят. — Ти трябва да излъчваш достойнство, зрялост и увереност.

— Тя съсипва живота ми. Когато бях дете, винаги някой отмъкваше онова, което исках.

— Ти вече не си дете, Анджела. Ще има и други награди.

Тя копнееше за тази награда. Но не посмя да каже повече нищо. Дан щеше да остане още по-резервиран и отвратен. Той й беше необходим, за да я подкрепя и да вярва в нея.

— Имаш право. Утре ще се държа мило, смирено и с достойнство. И повярвай — Диана Рейнолдс няма да получи още една награда, предназначена за мен.

Тя се усмихна насила, протегна ръка и го притегли към себе си.

— Разочарована съм, Дан. Заради двама ни. Ти работи усилено като мен заради тази „Еми“.

— Ще работя още по-усилено за следващата.

Той се успокои и я целуна по косата.

— Понякога е нужно нещо повече от усилена работа. Господ знае, че имам достатъчно опит.

Тя въздъхна и пак отпи от шампанското. Тази вечер щеше да пие колкото иска. Поне това заслужаваше.

— Когато бях дете, вършех всичката къщна работа. Инак щяхме да живеем като в кочина. Винаги съм искала всичко да бъде хубаво, подредено. Да изглежда възможно най-добре. Започнах да чистя домовете на другите хора. Казвала ли съм ти го?

— Не.

Той се изненада от признанието й и стана да вземе бутилката. После напълни чашата й до горе.

— Ти не обичаш да говориш за детството си. Разбирам те.

— Сега съм в настроение за това.

Анджела пийна отново и посочи към цигарите си. Дан й подаде една и я запали.

— Така можех да припечелвам допълнително, за да си купувам разни неща. Само за себе си. Ала спечелих нещо повече от пари. Знаеш, че…

Тя всмукна замислено от цигарата.

— Онова, което хората държат в къщите си, в чекмеджетата и кашоните, е изумително. Винаги съм била любопитна. Предполагам, че затова се заех с тази професия. Научих много за хората, за които работех. Неща, които те предпочитаха да пазят в тайна. Споменавах мимоходом на някоя омъжена жена името на мъжа, с когото се срещаше. После се възхищавах от някой чифт обеци, гривна или рокля.

Обвита в кълбата цигарен дим, тя се усмихна при този спомен.

— Всичко, на което се възхищавах, като по чудо ставаше мое. Само заради дребната услуга да запазя информацията, която знам, за себе си.

— Започнала си от рано — отбеляза Дан.

Тя говореше леко провлачено. Той й наля още вино.

— Налагаше се. Нямаше кой да се бори за мен и да ме измъкне от онази дупка, в която живеехме. Мама пиеше, татко играеше хазарт или ходеше по проститутки.

— Не ти е било леко.

— Закоравях. Гледах как живеят другите хора и разбрах какво искам. Усъвършенствах се и положих неимоверни усилия да стана най-добрата. Никой няма да ме свали от върха, Дан. Най-малко Диана Рейнолдс.

Той доближи лицето й към себе си, за да я целуне.

— Това е онази Анджела, която познавам и обичам.

Тя се усмихна. Почувства се замаяна, лека, отмаляла. Защо ли се бе страхувала да се отпусне с помощта на една-две бутилки?

— Докажи го — подкани го тя и смъкна халата от раменете си.