Рани Маника
Оризовата майка (23)

Седма част
Хора, които обичам

Лежа кротко в тъмнината и оглеждам спомените си един по един, подобно на купчина стари филми, намерени забравени на тавана, така минава времето, докато зората се показа на моя прозорец. В пет и половина сутринта вече знаех, че баща ми ме е обичал. Сега го разбирах малко по-добре. Болката в сърцето не е толкова силна. Чичо Севенези е научил мама на това. Зарових глава във възглавницата и плаках тихо за всичко, което би могло да бъде, а не е станало. „Наистина те обичах. Можеше да ми кажеш. Щях да те разбера.“

Отидох с колата до Куантан. Паркирах на главната улица и стигнах пеша до затворената уличка на прабаба ми Лакшми. В съзнанието ми изникнаха спомени. Почуках на вратата и леля Лалита ми отвори. Тя ме прегърна с немощните си ръце, изглеждаше толкова възрастни, че изобщо не можах да я позная. Сълзи замъглиха очите й.

— Влез. Влез. Същата си като майка си — полу изрида, полу се засмя тя. — Помниш ли ме?

— Малко — отвърнах. Тя беше последната, останала жива от семейството. Всички други бяха измрели. Те представляваха дълга редица черно-бели снимки, обкичени с гирлянди от изкуствени цветя.

— Няма нищо — каза тя. — Тогава беше още дете. Мама винаги казваше: „Лалита, да знаеш, че един ден това момиче ще стане писателка“. Стана ли писателка?

— Не.

— Защо? Това ти беше мечтата. Едно време пишеше много хубаво, съчиняваше хубави неща за твоя ужасен баща. Всъщност не бива да се говори лошо за мъртвите. Майка ти беше красиво момиче. Знаеш ли, че баща ти се влюбил в нея още в първия миг, когато я видял?

Кимнах.

— Искаш ли кокосови бонбони? От меките са. Чудесни за беззъби баби.

— Добре, благодаря — казах усмихната. Тя беше чудесна, точно такава, каквато мама я описваше. Мила и чистосърдечна.

— Чакай малко. Прабаба ти остави нещо за теб.

Тя изчезна зад една завеса и се върна с гривна, която постави внимателно върху отворената ми длан. Погледнах я. Тя заемаше място в откъслечните ми спомени от миналото. Затворих очи и опипах хладните камъни, тогава се появи една сянка от спомен, който не бях забравила. После чух гласа на майка ми: „Този ден баба Лакшми каза на дядо: «Вземи Димпл с теб. Стойте там, за да не смени камъните с по-евтини. Всички бижутери лъжат».“

Седнах на рамката на велосипеда на дядо, дългите ръкави на бялата му риза ме обвиваха като в пашкул и тръгнахме срещу вятъра. Магазинът на златаря беше тъмен. Той работеше на светлината на син пламък. Дядо му подаде скъпоценните камъни, а ние чакахме със скръстени ръце, докато бижутерът работеше на дървената маса с остри метални инструменти и поставяше камъните на баба в металните гнезда. Помня, че исках сладолед, но дядо каза, че трябвало да изчакаме, докато гривната бъде готова.

Гласът на мама заглъхна и аз отворих очи.

— Откъде баба имаше тези камъни? — попитах.

— Веднъж султанът на Паханг и брат ми Лакшмнан играли комар и султанът загубил. Той платил с тези камъни вместо с пари. Човек никога не противоречи на султан и брат ми ги приел с мисълта скоро да ги продаде, но мама му ги взела. Тя веднага оценила стойността им.

— Значи тези опали всъщност са спечелени от моя дядо на комар? — попитах, докато разглеждах хубавите жълтеникави искри на зелените камъни. Сега вече имах нещо от дядо ми. Отидох пред снимката му, окичена с цветя. Видях представителен мъж, но си представих как хубавата му глава се търкаля на земята. Прогоних този образ от съзнанието си. — Благодаря ти много. Може ли да видя статуетката на Куан Ин? — попитах.

— Откъде знаеш за нея?

— Прослушах всички записи на майка ми. Помниш ли, че точно ти си й говорила за Куан Ин?

Някъде от дъното на витринката зад плюшените птичета и разкошния бял корал, който дядо откраднал от морето, излезе статуетката. Беше гладка и красива. С възхищение опипах нефрита и забелязах, че не е тъмнозелена, както я описваха в разказите, а бледозелена.

— Не трябваше ли да е тъмнозелена?

— Да, преди много години, когато я извадихме от кутията, беше с прекрасен тъмнозелен цвят, но оттогава е изсветляла. — Леля ми се усмихна със старческа усмивка.

Нефритът беше променил цвета си.

— Знаеш ли…

— Да, знам. Върни я…

Занесох статуетката в китайския храм в центъра на Куантан. Щом пристъпих в тъмното помещение, една червена вътрешна врата се отвори и оттам излезе монахиня, облечена в бяло. Тя се огледа и като ме забеляза, се приближи към мен. Погледът й се спря върху увитото в плат пакетче.

— Донесли сте я обратно. Снощи сънувах, че тя се връща в храма.

Изумена й подадох пакетчето, а монахинята го разтвори с благоговение.

— Ау, как е променила цвета си! Сигурно е донесла много неприятности на жената, която я е пазила. Майка ви ли е била? — попита тя и вдигна очи към лицето ми.

— Не майка ми, а баба ми. Но е вярно, статуетката е донесла много нещастия в семейството ми.

— Наистина много съжалявам. Тези статуетки притежават много силна енергия. Те имат нужда от молитви и чисти помисли, иначе разстройват живота на хората, които ги пазят. Сега, след като вече е тук, отново ще възвърне предишния си цвят.

Свечеряваше се. На хоризонта слънцето представляваше кървава топка и поседях известно време под короната на едно голямо дърво. Куантан е малък град. Открих, че има места, които познавам от записите, и се усмихнах, защото след толкова години те не бяха се променили. Влязох в новопостроен търговски комплекс. Имаше нещо, което трябваше да свърша. Разходих се безцелно, докато стигнах до малък бутик. Поколебах се, но влязох. Вътре разгледах дрехите доста равнодушно. Онова, което всъщност желаех, беше роклята, изложена на манекена на витрината, но просто не ми достигаше кураж да я поискам. Трябваше да събера смелост и да помоля отегчената продавачка да я извади от витрината, за да я пробвам. Най-накрая спрях да се преструвам. Трябваше да го направя. Налагаше се да го кажа.

— Може ли да ми покажете онази рокля, която е на витрината?

Мислите на момичето се отразиха върху лицето му като в огледало: „Ако извадя проклетата рокля, ти по-добре я купи“.

— Коя? — попита тя вежливо.

— Онази в червено и черно.

— Много е хубава, но да знаете, че струва двеста рингита.

Не отговорих нищо и момичето все пак извади роклята. В малката пробна роклята ми се стори прекалено къса.

— Ау, какви хубави крака имате — продавачката надникна в пробната и ми направи преувеличен комплимент.

— Много е секси — одобри я. Тя доста явно показа неохотата си да върне роклята на витрината.

Изненадах се, когато открих, че старата ми омраза към съчетанието на червено и черно се стопи до такава степен, че единствената ми неодобрителна забележка се отнасяше към дължината на полата.

— Но с маратонки не върви — заяви момичето и извади чифт черни сандали, с каишки на глезените. Сложих джинсите и тениската в торбичка, която момичето ми даде, платих роклята и обувките и излязох от бутика. Като минавах покрай други магазини, останах изненадана от отражението си. Изглеждах висока и елегантна. Всъщност неузнаваема. Макар че мразех тези цветове, червеното ме обичаше. То караше лицето ми да изпъква и обещаваше да се срещаме вече по-често и за по-дълго.

Червено и черно, мислех си, всъщност това е чудесно съчетание.

Когато един ден наблюдавах Аму в хамака, реших да се опитам да пиша. Някои дни пишех в бялата лятна къщичка на майка ми, друг път в нейната стая, но винаги яростните духове, които живееха в касетите на мама, идваха и стояха край мен. Гласове от миналото се спускаха отгоре като ята розово фламинго край отровните езера на Източна Африка. Всяко фламинго имаше стържещ глас. Всяка птица желаеше да добави още един розов силует в пейзажа на моя разказ.

Те ми шепнеха разни неща в ухото, а аз пишех с такава скорост, с каквато те ми говореха. Понякога гласовете им звучаха гневно, понякога щастливо, друг път много жално. Изслушвах техните тъжни истории и знаех, че моята майка е събирала тяхната мъка, защото е знаела, че някой ден нейната дъщеря щеше да получи свободата си от тях. Нощта като че ли започна да пада все по-бързо. Когато вдигнах глава, навън се бе стъмнило. Долу Аму вече палеше лампата за молитва и верните ебонитови момчета предлагаха примигващи пламъчета.

— Ела да вечеряме — провикна се Аму.

Така дойде денят, в който написах последната страница. Облегнах се назад в притъмнялата стая и нещо ме накара да взема касетата, която майка ми беше намерила в стаята на чичо Севенези след смъртта му. Пъхнах я в касетофона и натиснах копчето.

„Тогава друг каза с отдавна сдържана въздишка:

От дълга забрава моята глина е изсъхнала,

но ти ми налей стария познат сок

и мисля, че малко по малко ще се оправя!“

Какъвто съм палавник, ти изрецитирах това на ухото и днес ти ми донесе голяма бутилка японско саке. Шегувам се с теб, че имаш таен любовник, а ти се изчервяваш и лицето ти става тъмночервено. Не, нямаш любовник, а по-скоро трън в душата. Но няма да ми кажеш какъв е този трън. Скъпа Димпл, била си и ще си останеш моя любима племенница, но ми е болно да обичам толкова трагично тъжно и заблудено същество. Изучих разположението на планетите и трябва да ти кажа, че в твоя дом на брака се е свила змията Раху. Никой ли не те предупреди за този, за когото се омъжи? Аз не му вярвам. Той носи усмивката си като дреха — лекомислено и нехайно. Разучих и неговите данни и онова, което видях, не ми харесва.

Той ще бъде отровна змия до твоята гръд.

Разказвал ли съм ти някога за отровната змия на гърдите на Раджа? Близо три месеца след смъртта на Мохини Раджа умря от смъртоносно ухапване от змия. Неговата красива кобра го ухапа. Ще го запомня завинаги като чудесен герой от древния свят, който си беше наумил да държи грамадна блестяща кобра, за да лови плъхове. На лунната светлина бронзовото му тяло блестеше във високата трева, тогава всички тайни оживяваха. Никога няма да забравя онзи път, когато той каза: „Гледай“ и се приближи до люлеещата се черна змия, за да я погали сякаш беше някаква играчка. Помниш ли отговора на моя въпрос: „Някога змиеукротител бил ли е хапан от собствените му змии?“ „Да — отвърна ми тогава той. — Когато той пожелае да бъде ухапан.“

Често си мисля, че вътре в мен живее мой огледален образ. Той е на безразсъден мъж, който не блести с ума си и прави всичко, което аз се боя да извърша. Живея с него вече дълги години и той ми каза, че неговият жесток по-голям брат живеел в твоя съпруг. Нямам представа дали някога си го забелязвала да наднича отвътре. Сигурно не си. Те са хитри копелета. Когато аз крещя: не, не, не, той вика: давай, хайде давай и свирепи пламъчета припламват в очите му. Когато петелът вече кукурига навън и аз се обръщам, за да си тръгна към къщи, той ми намига някак особено и ми сочи цепката на деколтето на жената на бара, провлачено и според мен доста глупаво изрича: „Нима ще позволиш тези сладки кубета да отидат нахалост неизползвани?“.

Сутринта се събуждам, облян в ярка светлина само с една възглавница до мен, пръстите на краката ми са лепкави от мармалад, объркан съм, явява ми се невероятно долен спомен и една мисъл изричам с благодарност: Слава на боговете, че оставих портфейла си на рецепцията. Веднъж или два пъти, когато бутам чашата си настрани и както съм гроги, решавам да спра, той пали нова цигара, вдига ръка и поръчва още едно уиски. „Чисто“ — казва на бармана. След това ме повежда към задната уличка, където дори шофьори на таксита не ходят. Едно младо момиче се отлепя от стената, на която стои облегнато, и прокарва пръст по лицето ми. То ме познава. Познава ме от предишния път.

В Тайланд можеш да купиш всичко. Много е лесно и съм го правил цял живот. Тъй като си моя племенница, а аз още не съм пиян, нито е прилично, нито е необходимо да ти изброявам какви са всички тези неща, но трябва да ти кажа, че чистият хероин бе едно от тях. Не знам защо, но на притъпения ми мозък му се струва, че моят опит някак си се отнася и до теб. Седях на леглото в хотелската стая и разглеждах иглата, спринцовката и кафявата течност в нея. Изследвах себе си най-подробно. Дали това не бе още едно преживяване, което щях да добавя към забележителните странни случки от моето минало, или навик, който щеше да се превърне в мой господар? По-рано никога не бях отказвал нищо, обаче хероинът е дяволска машина. Влизаш в нея и излизаш от другата страна съвършено различен човек. Сигурно моята личност, която не владее изкуството да се въздържа, ще ме запрати в бездната на пристрастяването, без изобщо да се замисли. Боже мой, ще изляза от машината измършавял, пребледнял, омазан с повръщано, с див поглед. Виждал съм ги по железопътните гари, очите на немитите им съсухрени лица не изразяват нищо друго, освен неутолима жажда за още една доза. Такава ли ще бъде моята съдба?

Поколебах се, но в края на краищата на мен може да се разчита само за това, че съм слабоволев. Вероятността от бавна съсипия не можеше да се сравни с импулса да опитам нещо ново, да се самоунищожа. Вързах горната част на ръката си с колан, потърсих и веднага намерих дебела зелена вена от вътрешната страна на лакътя си. Инспекторите знаят къде да търсят най-подходящите места. Оставих иглата да се плъзне по кожата ми и затворих очи. Още в същия миг почувствах парене, последвано от вълна на такова спокойствие, каквото не познавам. Житейските грижи наистина ми се сториха без никакво значение. Оставих се да пропадна в бездната. Там беше топло, тъмно, меко и неописуемо приказно. Пропадах, пропадах и сигурно щях да пропадна още по-дълбоко, ако не беше лицето, което изплува пред мен. Кутуб Минар, моята отдавна умряла котка, се взираше безизразно в очите ми. Единствената женска, която някога съм обичал от цялото си сърце. Вероятно тя е единствената, която съм срещал, с топло тяло и хладни устни. Виж какво… ако бях открил такава жена, щях да й се предам така, както мъжкият бабуин се протяга страстно и търпеливо на земята, отпуснал крайници, като си спомня за насладата и чака доминиращата женска да го почеше.

Котката мяукаше жално, като че ли изпитваше болка. Крайниците ми, сякаш пълни с олово, продължаваха да спят. Изведнъж се появи Мохини. Гледах я и не вярвах на очите си. От деня, в който умря, бях чувал само гласа й, но никога не бях я виждал. Тя стоеше пред мен съвсем истинска, както леглото, върху което лежах. Сълзи проблеснаха в зелените й очи. После се появиха цветовете. Навсякъде около нея се появиха ярки цветове, сливаха се един с друг и изчезваха. Блещукащи цветове, каквито никога не бях виждал, които си въобразявах, че само водните кончета и златните рибки виждат. Усетих особена болка, болката от претърпяна загуба. Не можех да се откъсна от тези видения. Те се сляха и образуваха едно цяло, а на мен ми беше невъзможно да го отблъсна. Усетих как ме облива срам.

Когато тя се пресегна и сложи ръка на главата ми, почувствах топлината на кожата й. Дали бях умрял? Помислих си, че може и това да е станало, затова се опитах да мръдна главата си малко, тогава нейната ръка се плъзна върху лицето ми, с кожата си усетих колко е мека. Пищни цветове се движеха и сливаха зад гърба й. Чух религиозните песни, които старците пеят на погребения. Гласовете не идваха отвън, а кънтяха вътре в главата ми. Тези ужасни песни, които винаги съм мразил. Звученето им наподобява на ято морски чайки, които вият и крякат, докато избождат очите на мъртви моряци. Усетих огромна тежест върху гърдите си. Погледнах в очите моята мъртва сестра. Бях забравил какъв зелен цвят имаха. Неочаквано тя ми се усмихна и чух много силен връхлитащ тропот, сякаш бях застанал твърде близо до железопътна линия, докато експресният влак минава.

Тежестта от гърдите ми се вдигна. Цветовете изчезнаха, нея също вече я нямаше. Навън се бе стъмнило. Чух как оживява шумът от павилиончетата за храна по-надолу по улицата. Долиташе тракането на чинии и прозвучаха грубите необразовани гласове на лавкаджиите. Силната миризма на евтини подправки, на чесън, лук и парченца месо, които се пържеха в лой, се виеше нагоре и стигаше до отворения ми прозорец. Почувствах, че съм гладен. Изцапаната с кръв спринцовка все още стоеше забодена в ръката ми. Дръпнах я и изгледах с любопитство тъмната кръв. Никога нямаше да повторя това. Мохини взе мерки.

Балзак е казал: „По природа чичото е весело куче“. Аз съм клоун, който танцува на ръба на една бездна, и сега ще ти кажа нещо, но ти, също като мен, няма да ме послушаш: „Никога не влизай в тази машина, защото ще излезеш от другата страна така променена, че няма да има кой да ти помогне.

Не го прави, Димпл.

Влизам в хирургическия кабинет и докторът подхвърля: «Какво? Още ли сте жив?». Той не може да повярва, че толкова малтретирано тяло е могло да оцелее. Но ти няма да оцелееш, ако влезеш в машината. Зарежи го. Остави усойницата в нейната джунгла. Остави и детето в джунглата, защото съм сигурен, че усойницата няма да нарани собственото си дете. Ниша има добри данни. Тя ще направи чудесни неща в живота си. Спаси крехката си душа сега, скъпа Димпл. В твоя хороскоп виждам лоши поличби и нощем демоните ми пращат сънища, опръскани с кръв. Отново съм седемгодишен и се крия зад храстите, за да наблюдавам как майката на А Коу коли прасе. Паниката, писъците от ужас, шуртящата кръв и тази воня, която никога няма да забравя. В сънищата ми ти вървиш под дъжд от кръв. Аз те викам, ти се обръщаш и се усмихваш безстрашно, зъбите ти са червени от кръв. Боя се за твоето бъдеще. Потопено е в кръв. Остави го, Димпл.

Зарежи го. Моля те.“

 

 

Гласът на Севенези заглъхна, чуваше се само звукът от превъртането на лентата.

Чух, че долу Аму довършва вечерните си молитви и подрънква с малкото си звънче. В червените сенки на клепачите си виждам чичо Севенези, седнал посред пустинята гол до кръста, облечен само с бяла жилетка. Пустинната нощ го е боядисала яркосин. Пясъкът блещука, но тук-таме лежат умрели птици с малки отворени човчици и гърла, в които се разиграват миниатюрни пясъчни бури. Той се обръща към мен и се усмихва. Усмивката му ми е позната. „Виж — казва и вдига ръце към небето. — Такава е пустинната нощ, милиони звезди украсяват гарвановочерната й коса. Не е ли най-прекрасната картина, която си виждала?“

Отворих очи в полутъмната стая и изведнъж проумях. Разбрах какво отчаяно се е опитвал чичо Севенези да напише на смъртния си одър на измъчената ми майка. Сякаш го прошепна в ухото ми и разбрах какъв бе недоизказаният смисъл на думите му. Опънат върху болничното легло, ужасно подпухнал, останал без глас в своя умиращ свят, той е искал да каже: „Виждам я. Цветя растат под краката й, но тя съвсем не е мъртва. С годините силата на Оризовата майка не е отслабнала. Тя е изпълнена с чудотворна енергия. Престани да се отчайваш и я извикай, ще видиш, тя ще дойде и ще донесе истинска дъга от мечти“.

Навън вятърът прошумоля сред листата на индигото, а в дъното на градината старата бамбукова горичка изведнъж запя.