Рани Маника
Оризовата майка (7)

Лакшми

Анна се намокри от дъжда в петък вечер. В събота вече си личеше, че е настинала. Накарах я да легне, намазах гърдите й с тигрова мас, дадох й да изпие горещо кафе с едно разбито яйце и я увих с одеяла, обаче в неделя гърдите й хъркаха. Когато я чух да диша така шумно, ме обзе страх. Анна показваше първите признаци на болестта, която попречи на Мохини да понесе унижението си от японските злодеи, иначе щяха да донесат съсипаното й тяло, както върнаха А Мой. Изтичах до къщата на Стария Соонг.

— Онази мишка с червените очи — извиках задъхано на готвачката. — Къде да я намеря?

Донесоха бременната червеноока мишка в клетка. Айя отказа дори да я погледне. Опита се да ме разубеди, но вече бях взела решение.

— Тя ще погълне това животно — изрекох твърдо през свитото си гърло, а очите ми мятаха мълнии.

Анна изгледа мишката с истински страх.

— Ама, всъщност мисля, че днес съм много по-добре — заяви тя широко усмихната.

— Така ли? Тогава ела тук — казах хладно. Сложих глава на гърдите й и чух ужасното хъркане. — Севенези, счукай малко джинджифил за сестра си.

Анна се върна обратно в стаята си клюмнала. Защо всички се държаха като че ли се стараех да им навредя? Просто исках дъщеря ми да се оправи. Съжалявам от цялото си сърце, че не дадох току-що родено мишле на Мохини. Ако не бях послушала налудничавите възражения на съпруга си, можеше още да е жива. Мишката всеки момент щеше да роди. Главното беше Анна да глътне малкото мишле в първите няколко мига след раждането му, малко след като излезе от плацентата. Наблюдавах майката много внимателно. От време на време, докато тичаше из клетката, тя ме поглеждаше с умни блестящи очи. Чудех се дали разбира, че искам да взема едно от нейните малки. Поддържах пода на клетката съвсем чист.

Мишката роди. Преди още да оближе малките с езика си, с който пренасяше болести, аз дръпнах от клетката едно малко червеникаворозово мишле, не по-голямо от палеца ми. Мъничките му крачета леко се размърдаха. Изтрих го бърдо с чиста кърпа. Анна ме гледате с уплашен недоумяващ поглед. Започна да клати глава и да отстъпва назад. Последвах я, докато стигна до леглото си.

— Не мога, ама. Моля те — прошепна.

Потопих главичката на мишлето в мед.

— Отвори си устата — наредих.

— Моля те, недей.

— Лакшмнан, донеси пръчката. — Той я донесе веднага.

Анна отвори уста. Лицето й беше бледо, а очите й гледаха със стъклен блясък от ужас.

— Ама, то мърда — извика неочаквано. — Крачетата му мърдат. — Тя стисна уста.

— Отвори устата — наредих й. — Трябва да го глътнеш моментално.

Тя поклати глава и се разплака.

— Не мога — изхълца. — Още е живо.

— Защо децата ми са така непослушни? Всички китайци се лекуват по този начин. Какво толкова има? Баща ти е виновен. Всичките ви е разглезил. Добре тогава, Лакшмнан, подай ми пръчката. — Лакшмнан направи крачка напред. Вдигна дясната си ръка, а сестра му отвори малко уста и изскимтя. Аз я хванах за брадичката.

— По-широко — изкомандвах.

Тя отвори уста малко повече и аз пуснах мишлето вътре. Мислех, че като го натикам в гърлото й, ще й бъде по-лесно, но видях как то дращеше с крачета езика й, в следващия миг тя затвори очи и главата й в ръцете ми натежа. Припадна. Все още държах мишката за опашката, когато дъщеря ми се отпусна назад върху възглавниците. Съпругът ми, който наблюдаваше от прага на стаята, решително направи няколко крачки, грабна мишката от ръката ми, отиде до прозореца и я хвърли надалеч. Изгледа ме с голяма тъга, после прегърна Анна и започна да й вее с една тетрадка, която намери върху нощното шкафче.

— Лакшми, ти си станала чудовище — изрече тихо, докато я люлееше. — Донеси малко топла вода за сестра си — каза, без да отправя думите си към някого определено. Лалита изтича в кухнята и се върна с вода.

На другия ден върнах мишката, а оттогава Анна страда от астма.

Сигурно си шокирана, но още не съм стигнала до най-лошото. До чудовището, което видях в огледалото.

Лалита поиска кокосова кифла, когато разносвачът на хляб дойде един следобед. По онова време кокосовата кифла струваше петнайсет цента. Отворих портмонето си и още от пръв поглед установих, че ми липсват пари. Преброих ги внимателно и наум изчислих всичко, което тях купила сутринта от пазара, след това отново си направих сметка. Да, определено липсваше един рингит. Имах 39,346 рингита в банката, 100 рингита под дюшека, 50 рингита в един плик, привързан към писмата на мама, и 15 рингита и вероятно 80 или 90 цента в портмонето. Поритах децата едно по едно дали са взели един рингит.

— Не — отвърнаха всички и поклатиха глави. Хлебарят с кокосовите кифли си тръгна. Никой нямаше да получи нищо, докато не разгадаех мистерията с липсващия рингит.

Само Джейан още не се бе прибрал. Знаех, че е той. Трябваше да е той. Как е посмял да вземе пари от портмонето ми! Да не си е помислил, че няма да забележа? Вътрешно кипях.

— Сигурно е Джейан — повтори като ехо мислите ми Лакшмнан.

— Да нямаш грешка, ама? — попита Анна.

— Разбира се, че не — отговорих много ядосана. Погледнах часовника на стената. Беше три следобед. — Донесете ми малко чай. — Излязох навън и седнах да чакам. От верандата виждах часовника вътре. Донесоха ми чай и аз го изпих. Погледнах часовника. Бяха минали трийсет минути. Ядосвах се все повече. Чудовищната змия, която живееше в мен, се пробуди от ужасната жега. Размърдах се напрегнато на стола. Собственият ми син да краде пари от мен. Трябваше да му дам урок, така че никога да не го забравя. Погледнах часовника. Беше четири часът. Станах и започнах да крача по верандата. С ъгълчето на окото си виждах децата да седят сковано на столовете, с изпънати гърбове. Облегнах се на един стълб на къщата и зърнах милия ми Джейан забързано да върви по пътеката, на квадратното му глупаво лице бе изписана вина. Вече приближаваше към дома. Наблюдавах го. Забави крачка и започна да тътри краката си. Нима не си даваше сметка, че като отлага неизбежния сблъсък, още повече ме ядосва? Беше онемял като тромаво движещо се животно. Всеки знае, че трябва да жигосаш бивола, за да го научиш на нещо. Аз щях да го жигосам.

— Къде беше? — попитах много спокойно.

— На кино. — Правеше му чест, че поне не лъжеше.

— С какво плати билета си?

— Намерих един рингит на улицата.

Гласът му трепереше от страх, но това не оказа никакво въздействие върху мен. Яростта ме погълна. Бълбукащата яма се взриви и чудовището у мен изскочи. Не мога да го обясня по друг начин. Последното, за което се сещам, бе въпросът: „С какво плати билета си?“ Това бях аз, любящата майка, но след като чудовището ме завладя, то изрече и извърши неща, които никога не бих казала или сторила. Стоях мълчаливо и наблюдавах всичко, на което бе способна студената ярост на чудовището. То искаше да види как Джейан страда и се моли. Забелязах как то дълбоко си поема дъх. Невероятно, колко спокойно беше това чудовище.

— Лакшмнан — викна с хладен тон чудовището.

— Да, ама — отвърна с готовност най-големият ми син.

— Хвани брат си, завържи го за стълба в задния двор и го бий, докато каже откъде е взел парите — нареди то.

Лакшмнан тръгна бързо. Той беше едро и силно момче и след няколко минути хилавият Джейан беше здраво завързан. Змията стоеше на входа на кухнята и наблюдаваше как Лакшмнан сваля ризата на брат си. Най-голямото ми момче показа неочаквана инициатива. Тъмната кожа лъщеше на слънчевата светлина. Стоях на прозореца на кухнята и гледах как Лакшмнан изтича, за да вземе пръчката. Наблюдавах отдалеч как пръчката отмъстително се стовари върху мършавия гръб на Джейан. Много ясно чух как сред ужасяващите писъци дойде признанието.

— Взех парите от твоето портмоне, ама. Много съжалявам. Извинявай много. Никога повече няма да го правя.

Чудовището се извърна. Признанието не му беше достатъчно. Напълно спокойно то отиде до бурканчето с оранжево капаче, изтръска малко от финия червен пипер в дланта на ръката си и след това излезе навън. То застана пред гърчещото се тяло на Джейан. Вдигнатото му нагоре лице бе изкривено от болка и страх, докато синът ми се молеше:

— Съжалявам, ама. Много съжалявам. — Сълзи се стичаха по лицето му на малки вадички.

Чудовището го изгледа безчувствено.

— Обещавам никога повече да не правя така — виеше той като обезумял.

Докато ме нямаше, разяреното чудовище се взря дълбоко в уплашените очи на малкото ми момче и изведнъж отново пламна от гняв. То се наведе и най-неочаквано рухна силно към дланта си. Облак червен пипер полетя във въздуха. Джейан затвори очи, но малко закъсня. Лютият червен пипер подейства моментално. Той се разпищя истерично, цялото му тяло се разтресе и започна да се гърчи, пръстите му безрезултатно впиваха нокти във въздуха около стълба.

Изумен, Лакшмнан ме изгледа като онемял, после продължи възложената му задача да удря безмилостно брат си, който се превиваше от болки. Отново влязох в къщата и оттам — на верандата. Джейан продължаваше да крещи не на себе си.

— Ама! — викаше ме той.

Кльощавата жена на змиеукротителя стоеше и ме гледаше от верандата си.

— Ама! — изкрещя отново Джейан.

На другите веранди нямаше хора, но пердетата им потрепваха.

Чудовището седна. Духаше лек ветрец.

— Ама, помогни ми! — проплака Джейан, тогава внезапно сякаш се събудих от сън. Чудовището беше изчезнало. Обърнах глава, разплаканата и ужасена Анна ме гледаше.

— Кажи на брат си да престане — извиках.

Тя се втурна към задния двор.

— Спри! Ама каза да спреш! Спри. Веднага престани да го биеш. Ще го убиеш.

Лакшмнан влезе, облян в пот. Ръцете му трепереха, но очите му гледаха като на безумец, като на човек, обхванат от жестока възбуда. Забелязах следите, които дяволът беше оставил по мокрото му чело.

— Иди се изкъпи — казах му, избягвайки да го погледна в лицето. Блесналите му очи ме натъжиха. След като чудовището си отиде, усетих особена празнота.

Тогава Лалита изпълзя изпод масата, липсващият рингит бе в ръката й. Значи аз съм изпуснала монетата под масата. Заболя ме сърцето. Той не беше взел парите. Бях се увлякла. Бях стигнала твърде далеч. Откъде ме бе обсебила подобна жестокост? Какво направих?

Навън видях Анна да мие очите на брат си и да го развързва от стълба. Той се свлече на земята като мека парцалена кукла. Образува тъмна купчинка на пясъка. Взех шише със сусамово олио, излязох навън и го подадох на Анна.

— Намажи гърба му — наредих й. Гласът ми секна. Ръцете на Анна трепереха. Извърнах очи към тресящото се тяло, свито на земята. Кожата на Джейан се бе обелила на места и се виждаха ивици плът. Хванах го за брадичката и се взрях в силно надутите му зачервени очи. Лицето му беше мокро и трескаво. Гневни червени венички бяха разцъфнали в бялото на очите му, но той щеше да се оправи.

— Съжалявам — казах и в присвитите му лилавочерни гледци много ясно забелязах омраза.

Вечерното слънце залязваше и оранжевото му сияние изглеждаше така близко, сякаш ако се пресегнеш, ще го пипнеш с ръка. Небето беше нежно розово. Също като бебешко дупенце, което си зашлевил. Мама казваше, че когато небето е розово, рибарите ще имат добър улов на скариди. Затворих очи и на небето се появиха издължените красиви очи на мама. Бяха насълзени и тъжни. Какво направих? Усетих как сълзи бликват под затворените ми клепачи. Чувах гласа й, който идваше отдалеч, от много далеч. „Да не би да си забравила всичко, на което съм те учила, мое своенравно, непокорно дете? Забравила ли си красивата бременна кралица с жестоко сърце?“ Не, не я бях забравила. Помня всяка дума.

— Тя била толкова лоша, че след като се нахранила хубаво с манго, стъпкала в пясъка онова, което й било останало, за да не може бездомната бременна кучка, която я наблюдавала, да изяде дори остатъците. Изсмяла се сподавено в шепите си, но нейната жестокост не останала незабелязана. Разбираш ли, скъпа моя Лакшми, жестокостта никога не остава незабелязана. Господ вижда всичко. Когато дошъл денят, царицата със злото сърце родила котило от кученца, а бездомната кучка родила принц и принцеса в градината на двореца. Царят веднага разбрал какво се е случило. Бил така ядосан, че прогонил царицата, осиновил децата и ги отгледал като свои собствени.

Върнах се в моя дървен дворец. Моят съпруг скоро щеше да се прибере и аз се подготвих за мълчаливото порицание в малките му тъжни очи. Дадох обещание да обуздавам по-добре вероломното чудовище вътре в мен. Известно време то стоя спокойно, но и двамата знаехме, че се е стаило в очакване да изскочи и да се развилнее. Понякога го усещах как пулсира в жилите ми, жадно за кръв.