Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rice Mother, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 68 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
sonnni (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2013)

Издание:

Рани Маника. Оризовата майка

ИК „Бард“, София, 2003

Английска. Първо издание

Редактор: Олга Герова

ISBN: 978-954-585-439-2

История

  1. — Добавяне

Първа част
Малки деца, които се препъват в тъмното

Лакшми

Родена съм в Цейлон през 1916 година, във времето, когато духовете ходеха по земята също като хората. Беше преди ослепителният блясък на електричеството и шумът на цивилизацията да ги прогонят в тъмните недра на горите. Те обитаваха огромни дървета, изпълнени с хладни синьо-зелени сенки. В пъстрото безмълвие човек можеше да се пресегне и почти да почувства тихото им присъствие, тъй като те копнееха да си възвърнат физическия образ. Ако се появеше неотложна нужда да се облекчим, докато пресичаме джунглата, трябваше да изречем молитва и да поискаме от тях разрешение още преди изпражненията ни да докоснат земята, тъй като те бяха много обидчиви. Нарушаването на самотата им беше извинението, което използваха, за да се вселят в неканения гост. Да вървят с неговите крака.

Мама казваше, че някога сестра й била подмамена и обладана от такъв дух. Изпратили да повикат един свят човек, който живеел през две села, за да прогони духа. Около врата си той носел няколко наниза със странни извити мъниста и сухи корени, дарени му от страховитите сили. От любопитство простите селяни се събрали и се подредили като жив пръстен около мъжа. За да прогони духа, той започнал да бие леля ми с дълга тънка пръчка, като през цялото време нареждал: „Какво искаш?“ Мирното село се изпълнило с ужасените й писъци, но без изобщо да се трогне, заклинателят продължил да налага нещастната жертва, докато протекли червени ручейчета.

— Ще я убиеш — започнала да се вайка баба ми, три изумени жени, сякаш хипнотизирани от ужас, я държали и я дърпали назад. Без да й обръща внимание, светият човек докоснал синкаво розовия белег, който пресичал цялото му лице, и с решителни крачки продължил да обикаля в кръг около свитото тяло, като през цялото време мрачно шепнел: „Какво искаш?“ Докато най-после нещастницата изпискала пронизително, че иска плод.

— Плод ли? Какъв плод? — попитал той сурово и спрял пред ридаещото момиче.

В един миг станало невероятно преображение. Дребничкото лице се вдигнало към него, погледнало го лукаво, отнесена и дори малко налудничава усмивка бавно и някак неприлично разтеглила устните й. Престорено свенливо посочила към по-малката си сестра — майка ми.

— Този плод искам — изрекла с глас, който без никакво съмнение бил мъжки.

От смайване простите селяни стеснили кръга около нея. Не е нужно да казвам, че високият мъж не дал майка ми на духа. Може би причината е, че била любимката на баща си. Духът трябвало да се задоволи с пет лимона, нарязани и хвърлени в лицето му, с изпепеляващи пръски светена вода и купища запалена смирна, достатъчни да задушат човек.

 

 

Когато бях много малка, обичах да седя кротко в скута на мама и да слушам разказите й, докато тя си припомняше по-щастливи времена. Знаеш ли, майка ми произхождаше от богато и влиятелно семейство. По време на неговия разцвет дори извикали английската й баба, госпожа Армстронг, за да поднесе букет цветя и да стисне облечената в ръкавица ръка на самата кралица Виктория. Майка ми се родила почти глуха, но баща й притискал устни до челото й и й приказвал неуморно, докато тя се научила да говори. Когато станала на шестнайсет, била приказно красива. В прекрасната им къща в Коломбо пристигали предложения за женитба от шир и длъж, обаче тя се влюбила в мъж с опасен чар. Свела издължените си очи пред обаятелния измамник и му дарила сърцето си.

Една нощ прескочила през прозореца и се спуснала по дървото, което растяло наблизо. Още когато била само на година, баща й, решен да попречи на който и да е мъж да се покатери по дървото и да стигне до прозореца на дъщеря му, посадил бодлив тропически храст, който да се увие около ствола му. Като че ли бащината любов подхранвала храста, той растял и растял, докато обвил цялото дърво и го покрил с цветове, и така го превърнал в забележителност, която се съзирала от километри разстояние. На дядо изобщо не му хрумнало, че собственото му дете ще се реши да го използва за бягство.

През тази лунна нощ шиповете на храста раздрали на ивици плътните дрехи на мама, скубели косата й и се забивали дълбоко в плътта й, но нищо не било в състояние да я спре. Долу я чакал мъжът, когото обичала. Когато най-после застанала пред него, цялата й кожа пламтяла. Тихата й сянка я отвеждала надалеч, но всяка крачка й причинявала болка, сякаш остриета се забивали в нозете й, затова тя помолила мъжа да спре, за да се съвземе от ужасните мъки. Безмълвният силует я вдигнал на ръце и я понесъл. В безопасност в топлата му прегръдка, тя хвърлила поглед назад към дома си, който се издигал високо в незаспалото нощно небе, и забелязала собствените си кървави стъпки. Петната на нейното предателство. Тя се разплакала, защото знаела, че постъпката й ще причини ужасна болка на бедния й баща.

При изгрев-слънце влюбените се оженили в малък храм в друго село. В последвалата ожесточена разправия младоженецът — моят баща, който всъщност бил бунтарски настроен син на слуга при дядо ми, забранил на майка ми да се вижда с когото и да било от своето семейство. Едва когато косата на баща ми станала като сива пепел, тя се върнала в семейния дом, но по това време майка й вече била вдовица, потънала в скръб.

След като издал коравосърдечната си присъда, баща ми заживял с майка ми в нашето запуснато селце далеч от Коломбо. Продал част от нейните накити, купил малко земя, построил къща и я настанил в нея. Обаче чистият въздух и брачното блаженство не понесли на младоженеца и той скоро заминал. Привличали го ярките светлини на градовете. Мамела го насладата от евтиния алкохол, сервиран от проститутки, изрисувани с крещящи бои, опиянявал го мирисът на тесте карти. След всяко свое отсъствие той се връщал и сервирал на младата си жена всякакви измислици, мариновани с различни видове алкохол. Кой знае защо смятал, че те й харесват. Бедната мама, всичко, което й останало, били спомените и аз. Това бяха скъпоценностите, с които се окичваше, когато излизаше. Първо измиваше мръсотията от миналите години със собствените си сълзи, после ги излъскваше с парцала на съжалението. Най-накрая, когато върнеше предишния им прекрасен блясък, тя ги подреждаше пред мен една по една, за да им се възхитя, преди грижливо да ги скрие отново в златната кутия в главата си.

От нейната уста оживяваха картини от славно минало, пълно с цяла армия предани слуги, прекрасни карети, теглени от бели коне, и метални ковчежета, пълни със злато и скъпи бижута. Как бих могла аз, седнала на циментовия под на малката ни къщичка, дори да си представя такава висока постройка, разположена на хълм, от чийто преден балкон се виждал целият град Коломбо, или таткова грамадна кухня, в която би могла да се помести цялата ни къща.

Веднъж мама каза, че когато за пръв път баща й я поел в ръце, сълзи от радост потекли по лицето му, като видял необикновено бялата й кожа и гъстата й черна коса. Той поднесъл малкото вързопче към лицето си и известно време само вдъхвал онзи особен, сладък мирис на новородено. После отишъл в конюшнята, белите поли на дрехата му се развявали около силните му мургави крака, яхнал любимия си жребец и препуснал в галоп в облак прах. По-късно се върнал с двата най-големи смарагда, които хората наоколо били виждали. Подарил ги на жена си, те били просто дреболии в сравнение с невероятното чудо, с което го дарила тя. Баба поръчала да й направят обици смарагдите били обградени с диамантчета, и никога след това не ги свалила от ушите си.

Не съм виждала известните смарагди, но все още пазя черно-бели снимки, правени във фотоателие, на които се вижда жена с тъжни очи, застанала сковано пред лошо изрисуван фон, представящ кокосова палма край брега на море. Гледам я често, застинала на парче хартия, след като нея отдавна вече я няма.

Мама ми каза, че когато съм се родила, тя се разплакала, като разбрала, че съм момиче, а възмутеният ми баща изчезнал, за да събира още мариновани лъжи. Върнал се две години по-късно все още пиян и неукротим. Въпреки това пазя кристално ясни спомени за живота в селото, за толкова щастливото и безгрижно време и не минава ден откакто пораснах да не си помисля за тях със сладко-горчива болка. Как изобщо бих могла да ти разкажа колко ми липсват тези безгрижни дни, когато бях единственото дете на мама, нейното слънце, нейната луна, нейните звезди и сърце? Радвах се на безгранична обич и се чувствах толкова изключителна, че майка ми трябваше да ме увещава, за да се храня. Тя имаше навика да излиза от къщи с чиния с ядене и да ме търси из селото, за да бъде сигурна, че съм нахранена. Правеше го така, че досадата от поглъщането на храната да не прекъсва играта ми.

Как няма да милея за тези щастливи дни, когато слънцето ми правеше компания през цялата година, за да мога да играя, и от неговите целувки кожата ми бе покафеняла; когато мама улавяше и събираше сладкия дъжд в кладенеца зад къщата и въздухът беше така прозрачен, а тревата миришеше на зелено.

Невинни дни, когато мръсните прашни пътища бяха заобиколени от полегнали кокосови дървета, а прости селяни въртяха педалите на разнебитени велосипеди, червеникавите им зъби и венци лъсваха при чистосърдечния им смях. Тогава масата зад всяка къща представляваше истински супермаркет, даруваше блажено неведение за изобретението, наречено хладилник, и една заклана коза стигаше да нахрани осем семейства. Майките виждаха в лицето на боговете детегледачки, скупчени в белите облаци на небето, за да държат под око децата, палуващи във водопада.

Да, помня Цейлон от времето, когато беше най-чудното и най-красивото място на света.

Бозаех от майчината гръд почти до седемгодишна възраст, тичах като луда с приятелчетата ми, а когато гладът или жаждата ме обсебваха напълно, се втурвах обратно в хладината на къщата и нетърпеливо виках майка си. Независимо с какво се занимаваше тя, аз разтварях сарито й и обхващах с устни пуснатите на свобода карамелено кафяви хълмчета. Заравях глава и рамене в сигурността на грубата й памучна дреха, усещах мириса и чистата й любов в млякото, което потичаше в устата ми, и топлата утеха на тихите мляскащи звуци, които издавах, потънала в плътта й. Колкото и да се постараха, жестоките години не успяха да ограбят спомените ми от вкуса и от звуците на бозаенето.

В продължение на много години мразех ориз и всякакви зеленчуци, живеех главно от сладко мляко и жълто манго. Моят чичо беше нещо като продавач на манго и в килера зад нашата къща складираха цели щайги. Мършав ездач на слонове ги докарваше и там плодовете престояваха, докато дойдеше друг човек да ги отнесе. Обаче дотогава… Изкатервах се чак на върха на купчината дървени щайги и сядах отгоре по турски, без ни най-малко да се страхувам от паяци и скорпиони, които неизменно лазеха между тях. Дори това, че ме ухапа стоножка и мястото стоя синьо в продължение на цели четири дни, не ме спря. Цял живот ме влече необяснимият импулс да вървя боса по чакълеста пътека. „Върни се“ викаха хората, ужасени, след мен. Наранените ми крака кървяха, но аз стисках зъби и избързвах, за да се отдалеча от тях.

Необуздано и бързо разкъсвах със зъби корите на сочните оранжеви плодове. Това е една от най-силните представи, които все още нося в сърцето си. Как седя сама в хладната тъма на нашия килер, качила съм се високо върху дървените щайги и лепкавият сладък топъл сок се стича по ръцете и краката ми, докато аз унищожавам купчина от запасите на чичо ми.

По наше време момичетата, за разлика от момчетата, не бяха задължени да ходят на училище и с изключение на двата часа вечер, когато майка ми ме учеше да чета, пиша и смятам, повечето време ме пускаха на свобода. Докато в края на краищата станах на четиринайсет години и първите капки менструална кръв неочаквано и обезпокоително ме обявиха за жена. През първата седмица седях затворена в малка стая със заковани прозорци. Такъв беше обичаят, тъй като нито едно уважаващо себе си семейство не би рискувало някакви нахални момчета да се покатерят по кокосовите дървета, да надзърнат в къщата и съгледат новооткритото тайно обаяние на дъщерите им.

По време на периода, в който седях затворена, бях принудена да гълтам сурови яйца, разбъркани със сусамово олио, и неизброими горчиви билки. Сълзите не помагаха. Когато мама влизаше с адската порция, тя носеше пръчка и за мое изумление бързо открих, че бе готова да я използва. Щом дойдеше време за чай, вместо вкусните й сладкиши ми подаваше половин кокосов орех, пълен догоре с топли меки патладжани, изпържени в голямо количество от ужасното сусамово олио.

— Яж го, докато е топло — съветваше ме майка ми и затваряше и заключваше вратата. От опърничавост и яд нарочно го оставях да изстине. Не ми беше неприятно да пипам с пръсти студените лигави патладжани, но в устата ми те имаха отвратителен вкус. Все едно че гълташ мъртви гъсеници. Трийсет и шест сурови яйца, няколко бутилки сусамово олио и цяла кошница патладжани трябва да са минали през гърлото ми, преди да свърши моето заточение. След това просто останах вкъщи и се наложи да уча всякакви женски неща. За мен беше тъжен преходен период. Невъзможно е да обясниш на някого какво е да не можеш да усещаш повече изпечената от слънцето земя под бягащите нозе. Седях вътре като затворник и гледах с копнеж навън през малките прозорци. Почти веднага след това дългата ми сплъстена коса бе сресана, сплетена на плитка и се превърна в гладка змия, която се плъзна по гърба ми. Най-неочаквано бе обявено, че кожата ми била твърде изгоряла от слънцето. Майка ми смяташе, че залогът за успеха се крие в кожата. За разлика от нея не бях индийска красавица, но в страна, където живеят хора, чиято кожа има цвят на кафе, моята беше като чай с много мляко.

Ценен, прекрасен цвят.

Цвят, който много се търсеше за съпруга, беше желателен за снаха, ценен и обичан, когато се предаваше на внуците. Неочаквано непознати дами на средна възраст започнаха да идват в дома ни. Обличах се като излязла от кутийка, появявах се и се показвах пред тях. Всички ме наблюдаваха с пронизващи очи като клиенти в магазин за диаманти. Зорките им малки лъскави зеници без ни най-малко стеснение ме оглеждаха от горе до долу, търсейки някакъв дефект.

Един горещ следобед, след като мама дърпа, тегли и изкусно уви вдървеното ми непохватно тяло с голямо парче розов плат, закичи косата ми с поувехнали розови рози от градината и ме украси със скъпоценни камъни, поставени в гнезда от тъмножълто злато, аз застанах намръщена до прозореца, мислейки с удивление колко бързо и необратимо се промени животът ми. За един ден. Не, за по-малко. И то без никакво предизвестие.

Навън вятърът шумеше в лимоновото дърво и игрив бриз нахлу в моята стая, разклати къдриците на слепоочията ми и тихо духна в ухото ми. Много добре познавах този бриз. Беше син като мъничкия бог Кришна[1] и имаше същите издути бузи. Когато скачахме от най-високата скала във водопада в гората зад къщата на Рамеш, той винаги успяваше пръв да стигне до леденостудената вода. Така е, защото мами. Краката му никога не докосват тъмнозеления кадифен мъх на камъните.

Той се изсмя в ухото ми.

— Ела навън — гласът му звънтеше весело. Погъделичка ме по носа и отлетя.

Наведох се през прозореца, протегнах врата си колкото можах, но за мен блестящата вода и синият бриз вече бяха минало. Те принадлежаха на едно босоного засмяно дете с мръсна рокличка.

Докато стоях и се мъчех да преодолея разочарованието си, видях как пред къщата спря двуколка. Колелетата изскърцаха в сухата прах. От нея слезе едра жена с тъмносиньо копринено сари и с чехли, прекалено изискани за фигурата й. Отстъпих назад в сумрака на моята стая и я разгледах с любопитство. Тъмните й очи огледаха малката ни къща и бедния ни двор с нещо подобно на вътрешно задоволство. Изненадана от особения й израз, втренчих очи в жената, дори забравих хитрото й лице. Тя изчезна зад тропическите храсти, които растяха от двете страни на пътеката към входната ни врата. Чух гласа на майка ми как я покани да влезе. Залепих се на вратата на моята стая и се заслушах в изненадващо мелодичния глас на гостенката. Тя имаше чудесен глас, който беше в пълен противовес с хитрите й малки очички и тънките й стиснати устни. В този момент майка ми ме извика да донеса чая, който беше приготвила за гостенката. Щом стигнах прага на предната стая, където мама приемаше гости, усетих бързия, преценяващ поглед на непознатата. Пак ми се стори, че тя остана доволна от това, което изпитателният й взор откри. Устните й се разтеглиха в сърдечна усмивка. Вярно, че ако не бях забелязала самодоволния й, почти победоносен поглед, който по-рано хвърли на бедното ни жилище, бих я взела за обичната леля, за каквато мама я представи с усмивка. Аз сведох очи смирено както ми беше казано да правя в присъствието на доброжелателни възрастни и на купувачи на диаманти с пронизващ поглед.

— Ела и седни до мен — каза тихо леля Пани и потупа пейката до себе си. Забелязах, че на челото й нямаше червената точка, обичайна за омъжени жени, а черна, което означаваше, че няма мъж. Тръгнах предпазливо, за да не се спъна в шестте метра тежък плат, който се въртеше заплашително около тялото ми, да не посрамя майка ми и да разсмея изисканата непозната.

— Колко хубаво момиче си! — възкликна тя с напевния си глас.

Безмълвно я погледнах с ъгълчето на окото и изпитах странно и необяснимо отвращение. Кожата й не беше набръчкана, беше гладка и грижливо напудрена, косата й миришеше на сладък жасмин и въпреки всичко в моето приказно царство си я представих като хранеща се с плъхове змия-жена. Приплъзваща се като гъста смола по дърветата и безшумно виеща се като панделка в спалните. Черна и винаги ловуваща. Тя изплезва дългия си розов студен език. Какво ли знае тази змия-жена?

Пълна ръка, накичена с пръстени, се пъхна в малка чантичка с мъниста и изпълзя обратно с увита сладка. Подобни лакомства не се продаваха в селото. Не всички змии-жени са отровни, реших. Тя ми подаде сладкишчето. Тази жена ме изпитваше. Не се изложих в очите на майка ми. Не я грабнах. Едва когато мама се усмихна и кимна, се пресегнах към предлаганото ми лакомство. За миг ръцете ни се докоснаха. Нейните бяха студени и потни. Погледите ни се срещнаха и нито една от двете не отклони очи. После тя бързо отмести поглед. Успях да хипнотизирам змията. Изпратиха ме обратно в моята стая. След като затворих вратата зад себе си, отворих пакетчето със сладкишчето и изядох подкупа на змията-жена. Беше много вкусно.

Гостенката не стоя дълго и скоро след като си тръгна, мама дойде в моята стая. Зае се със сложната задача да ме освободи от дългата обвивка красив плат, да го сгъне и прибере.

— Лакшми, приех предложение да се омъжиш — каза тя, докато надипляше сарито. — Чудесно предложение. Той е от по-висша каста от нас. Освен това живее в онази богата страна, наречена Малайзия.

Останах като вцепенена. Гледах я и не вярвах на очите си. Предложение за брак, който щеше да ме откъсне от майка ми? Бях чувала за Малайзия. Страната на берачите на птичи гнезда, намираща се на много хиляди километри оттук. Очите ми се насълзиха. Никога не се бях разделяла с майка си.

Никога.

Никога. Никога.

Втурнах се към нея и притиснах лице до нейното. Допрях устни до челото й.

— Защо не мога да се омъжа за някой, който живее в Сангра? — попитах.

Красивите й очи се наляха със сълзи. Напомни ми на пеликан, който кълве от гърдите си, за да нахрани своето малко.

— Ти си момиче с късмет. Ще отпътуваш с мъжа си в една страна, където парите се търкалят по улиците. Леля Пани казва, че бъдещият ти съпруг е много богат и ще живееш като царица, също като твоята баба. Няма да се мъчиш като мен. Той не е нито пияница, нито комарджия като баща ти.

— Как можеш да ме изпратиш толкова далеч? — попитах тихо, чувствайки се предадена.

В очите й прочетох гнетяща любов и болка. Отсега нататък животът щеше да ме научи, че любовта на детето никога не е равна на болката, която изпитва майката. Тя е дълбока и сурова, но без нея майката не е истинска майка.

— Ще бъда толкова самотна без теб — изплаках.

— Няма да бъдеш, защото новият ти съпруг е вдовец и има две деца на девет и десет години. Така че ще има с какво да се занимаваш, те ще ти правят компания.

Аз се намръщих неуверено. Неговите деца бяха почти на моя възраст.

— Колко годишен е той?

— Ами на трийсет и седем години е — отговори мама бързо и ме обърна така, че да откопчае последната кукичка на блузата ми.

Аз се извърнах към нея.

— Но, ама, та той е по-стар от теб.

— Може би, но ще ти бъде добър съпруг. Леля Пани казва, че има не един, а няколко златни часовника. Разполагал е с достатъчно време, за да натрупа голямо богатство, и е толкова богат, че дори няма нужда от зестра. Неин братовчед е, затова тя не може да не знае. Навремето направих ужасна грешка, но съм сигурна, че ти няма да я повториш. Ти ще постигнеш повече. Повече от мен. Веднага ще се заема да приготвя кутията с бижутата ти.

Загледах се безмълвно в мама. Разбрах, че го е решила.

Бях обречена.

 

 

Преди петдесет години петстотинте запалени маслени лампи на сватбата на баба ми съперничели на пробуждащото се слънце през петте пищни дни на веселбата, но моята щеше да приключи за един ден. В продължение на цял месец всички бяха заети с приготовленията за сватбата и въпреки първоначалните ми опасения си нарисувах образа на тайнствен съпруг, който щеше да се отнася с мен като с царица. Харесваше ми и мисълта, че щях да командвам двете ми заварени деца. Да, би могло да се окаже прекрасно приключение. Във фантазията си изградих представа, че мама ще ми идва на гости веднъж месечно, а аз щях да изминавам разстоянието с кораб вероятно два пъти на година. Хубав непознат ми се усмихваше нежно и ме отрупваше с подаръци. Аз свеждах свенливо очи, докато най-различни романтични видения как съм по бельо и се изчервявам, минаваха през глупавата ми детинска глава. Естествено, нито едно от тях нямаше нищо общо с истински секс. Нито един мой приятел не говореше, пък и не знаеше подобни неща. Тайнственият процес на правене на бебета не се отнасяше до мен. Те щяха да се появят с къдравите си косици, когато им дойдеше времето.

Настъпи големият ден. Нашата малка къщичка като че ли въздишаше и пъшкаше под тежестта на пълни жени на средна възраст, които се суетяха насам-натам. Миризмата на маминото черно къри се носеше във въздуха. Аз седях в моята стаичка, унесена в суетнята. Една малка топчица от вълнение започна да расте в стомаха ми и когато допрях длани до страните си, усетих, че са много горещи и парят.

— Хайде сега да те погледнем и теб — каза мама, след като сръчните ръце на нашата съседка Пунама нагънаха и умело набодоха шестте метра на моето красиво сари в червено и златисто. Известно време мама просто ме гледа със странна смесица от тъга и радост, после попи ъгълчетата на очите си и тъй като не можа да каже нищо, само кимна с глава одобрително. Жената, която беше ангажирала от друго село да среше косата ми, дойде при мен. Седнах на един стол и бързите й пръсти промушиха нанизи перли през косата ми, тя добави и плънка от изкуствена коса, разбира се, завъртя всичко на голям кръгъл кок, който закрепи ниско на тила ми. Сякаш имах втора глава, закачена отзад на тила, но забелязах, че на мама й хареса дъщеря й с две глави, затова не казах нищо. След това жената извади малка кутийка и като я отвори, вътре видях гъста червена паста. Тя потопи дебелия си показалец в това мазило с отвратителен мирис и намаза внимателно устните ми с лепкавата помада. Видът ми беше сякаш бях целунала нечие разкървавено коляно. Гледах се и не можех да се позная.

— Не си ближи устните — нареди ми тя.

Съгласих се тържествено, но не успях да се освободя от изкушението да сваля дебелия пласт миризлива боя до мига, в който видях бъдещия младоженец. Тогава именно забравих дразнещото мазило на устните ми, както и всичко останало. Тогава времето застина и детството ми отлетя безвъзвратно, пищейки от ужас.

Накичена с бижута, бях въведена в главната зала, където моят младоженец чакаше върху подиум, но когато стигнахме до втория ред от насядалите гости, вече не сдържах любопитството си. Без капчица срам вдигнах глава и го погледнах. Топката вълнение, която се бе издула и така игриво подскачаше в стомаха ми, се пръсна. Коленете ми омекнаха и се заковах на място. Двамата усмихнати придружители едновременно ме стиснаха за ръцете. Зави ми се свят и сякаш чух неодобрителните им мисли: Какво ли му става на това момиче с кожа с цвят на чай?

На момичето с кожа с цвят на чай му стана това, че видя младоженеца.

На подиума в очакване да стигна до него стоеше огромен гигант, какъвто не бях виждала. Кожата му беше толкова тъмна, че лъщеше като черно олио вечер. На слепоочията му като хищни птици се бяха настанили огромни сивкави кичури. Под широкия му нос стърчаха жълти зъби, толкова издадени напред, че той не можеше да затвори устата си докрай.

Страх скова детинското ми тяло при мисълта, че този мъж ще бъде мой съпруг. Глупавите ми романтични мечти отчаяно изпуснаха последния си дъх, изведнъж се почувствах много малка и самотна и ми се доплака. От този миг нататък любовта ми изглеждаше като червей в ябълка. Винаги когато търсещите ми устни докоснат меката й плът, аз я унищожавам, тя ме отвращава. Обзета от паника, огледах като замаяна лицата, които ме наблюдаваха, търсех да открия единствения човек, който би могъл да промени нещата.

Очите ни се срещнаха. Майка ми се усмихна щастливо, очите й блестяха гордо на изнуреното й лице. Никога не бих могла да й причиня подобна мъка. Заради мен тя беше поискала това да се сбъдне. В нашата жалка беднотия неговото богатство я беше заслепило. Краката ме приближаваха към него. Не сведох глава като други свенливи булки. Взирах се право в бъдещия си съпруг със смесица от страх и смелост.

Сигурно се нанасях три пъти върху неговото тяло.

Той ме погледна. Имаше малки черни очички. Смело се взрях в малките, черни като мъниста гледци. В тях прочетох обезпокоителен израз на гордо притежание. Гледах го, без да мигна. „Не показвай, че те е страх“ мислех си, стомахът ми се бе свил на топка от яд. Бях втренчила очи в него като в детската игра кой пръв ще отмести погледа си. Докато неотклонно се взирах в него, биенето на барабаните и звукът на тромпетите заглъхна и присъстващите се превърнаха в сив фон. Странно, но долових промяна в очите на моя бъдещ съпруг. На мястото на гордото притежание се появи изненада. Той сведе очи. Бях победила страшното чудовище. В края на краищата той се оказа плячката, а аз ловецът. Бях опитомила дивия звяр с очи. Усетих как цялото ми тяло пламна.

Огледах се да видя майка си. Тя продължаваше да се усмихва със същата горда, окуражителна усмивка както преди. Преди моята голяма победа. Тя не беше усетила този миг. Уловихме го само моят бъдещ съпруг и аз. Аз също й се усмихнах, вдигнах леко глава, със средния си пръст потупах палеца си три пъти, това беше нашият таен сигнал, че всичко е наред. Когато стигнах до украсения подиум, се отпуснах на колене върху листенцата от рози, с които бе посипан. Усещах как тялото на укротения звяр излъчва горещи вълни, но нямаше от какво да се боя.

Не обърна глава към мен, за да ме погледне. Останалата част от церемонията мина като в мъгла. Той вече не потърси яростния блясък в очите ми. Аз прекарах цялата церемония, като си представях как неуморно, отново и отново се хвърлях от най-високата скала в хладните води на водопада зад къщата на Рамеш.

 

 

Тази вечер лежах съвсем тихо в тъмнината, докато той ме съблече непохватно и се възкачи върху мен. Заглуши вика ми от болка с голямата си шепа. Помня, че ръката му миришеше на краве мляко.

— Шшт… боли само първия път — утеши ме.

Беше нежен, но детинското ми съзнание изпадна в шок. Та той вършеше с мен това, което кучетата на улицата правеха… докато не ги облеехме с вода и те неохотно се разделяха, а незадоволени розови части продължаваха да висят от телата им. Помислих си, че той напълно се сливаше с тъмнината. Дългите му зъби висяха, сякаш нищо не ги крепеше, а наблюдателните му очи блестяха влажно без израз, също като на плъх в тъмното. От време на време проблясваше златният часовник, който беше направил толкова силно впечатление на майка ми. Аз се взирах в отворените му, вперени в мен очи, докато той примигна, след това се загледах в зъбите му. По този начин скоро всичко свърши.

Той легна и ме гушна като наранено дете. Лежах вцепенена, като дърво в огъня. Познавах само нежната прегръдка на майка ми, неговата твърда плът ми беше чужда. Когато дишането му стана равномерно, а ръцете му натежаха, аз внимателно и бавно се измъкнах изпод спящото му тяло и на пръсти отидох пред огледалото. Взрях се объркана в мокрото си от сълзи изплашено лице. Той как постъпи току-що? Мама знаеше ли, че той ще ми направи това? Почувствах се омърсена. Все още лепкава течност и кръв опетняваха бедрата ми, а между краката ме болеше.

Навън, на светлината на маслените лампи, най-упоритите сватбари все още се смееха и пиеха. В шкафа намерих едно старо сари. Закрих лицето си, внимателно отворих вратата и се измъкнах навън. Краката ми стъпваха безшумно по студения цимент, никой не забеляза дребната ми фигура, която се плъзгаше край стената, прегръщайки стаените сенки. Много тихо притичах до задната врата и след малко стигнах до кладенеца на Пунама. Съблякох се като в транс, от дълбоката дупка в земята изтеглих кофа с лъскава черна вода. Когато леденостудената струя обля тялото ми, се разридах неудържимо. Сипвах черна вода върху треперещото си тяло, докато то стана безчувствено. Когато риданията бяха измити и потънаха в гладната земя, облякох нещастното си тяло и се върнах в леглото при съпруга си.

Той лежеше и кротко спеше. Погледът ми се плъзна към златния му часовник. Поне в Малайзия щях да живея като царица. Вероятно къщата му се намираше на хълм и беше толкова голяма, че цялото ни жилище би могло да се помести в кухнята. Вече не бях дете, а жена, а той — мой съпруг. Колебливо протегнах ръка и погалих широкото му чело. С пръстите си усетих, че кожата му беше гладка. Той не помръдна. Успокоена от мисълта, че ще имам кухня, по-голяма от цялата ни къща, аз се свих на кълбо далеч от огромното му тяло и потънах в дълбок сън.

След два дни трябваше да отплаваме, а имахме да свършим много работа. Почти не виждах съпруга си. Той беше тъмната сянка, която в края на всеки ден простираше огромните си крила върху мен и тогава изчезваше дори онзи любопитен лъч светлина, който обикновено се процеждаше под вратата ми, за да ме наблюдава как спя.

Сутринта преди заминаването ни седнах на прага на задната врата и загледах мама в нейния тих свят. Тя чистеше печката както всяка сутрин откакто я помня. Но тази сутрин сълзи капеха от брадичката й и образуваха кръгли тъмни петна върху сарито й. Винаги съм знаела, че не обичам баща си, но не знаех, че обичам майка си толкова много, чак до болка. Представих си я сама във вашата малка къща да готви, шие, чисти и мете, но нищо не можех да направя. Извърнах се, за да наблюдавам как гръмотевичната буря утихва. В горите стотици жаби запяха хорово, молейки небесата да се разтворят отново, така че локвите по земята да станат достатъчно големи, за да плуват потомците им. Огледах наоколо всичко, което ми беше познато — циментовия под на нашия дом, криво изградените дъсчени стени и стария дървен стол, на който мама седеше и мажеше с масло косата ми. Изведнъж се почувствах ограбена. Кой щеше да реше косата ми? Това беше почти като ритуал. Преглъщайки сълзите, обещах пред себе си, че няма да забравя нищо, свързано с майка ми. Мирисът й, вкусът на храната, която излизаше изпод изкривените й от работа пръсти и аз направо я поглъщах, красивите й тъжни очи и всички прекрасни истории, които тя събираше в златната кутия в главата си. Представих си дядо ми, изправен и горд на белия си кон, и се замислих какво ли би си помислил за мен. Сигурно щеше да си каже, че съм много малка.

На двора Нанди, нашата крава, не забелязваше суматохата по приготовленията за тръгването ми, а и това не я интересуваше, тя въртеше безпричинно тъжно очи, а новоизлюпените пилета вече свикваха с отредената им роля в живота. Някои от тях не можеха да повярват, че се разделяме. Не можеха да повярват, че аз тръгвах същия този ден и щях да оставя всичко, което познавах, за да замина с мъж, който ми каза: „Наричай ме Айя“.

Пристигнахме на уреченото място на пристанището. Втренчих се като хипнотизирана в големия кораб, който се издигаше над водата и блестеше важно на слънцето. Беше готов да прекоси океана. Леля Пани, на която бе възложена задачата да доведе заварените ми деца, закъсня. С лице, сгърчено от тревога, Айя погледна още веднъж блестящия си часовник. Точно преди голямата сирена да изсвири, тя пристигна с двуколка, но без децата.

— Те са много болни и не бива да пътуват сега. Ще останат при мен още няколко месеца — обясни весело на изумения ми съпруг. — Когато оздравеят, ще ги доведа в Малайзия — добави с мелодичния си глас.

Айя се огледа безпомощно като загубено малко слонче.

— Не мога да тръгна без тях — извика отчаяно.

— Трябва да тръгнеш — настоя тя. — Не са сериозно болни. Нищо няма да им стане, ако прекарат още няколко седмици при мен. Знаеш колко много ги обичам. Никой не би могъл да ги гледа по-добре от мен.

В продължение на един безкраен миг моят съпруг се двоумеше и не можеше да вземе решение. Всички наоколо го наблюдаваха. Лицето на леля Пани, върху което не се четеше никакво разкаяние, придоби победоносен вид, когато най-накрая той вдигна малкото куфарче до краката ми и ме побутна да се качим на борда. Колкото и да ми се струваше невероятно, щеше да остави децата. За мен беше очевидно, както и за всички, които наблюдаваха сцената, че тайнствената болест не бе нищо друго, освен номер. Но защо той не настоя някой бързо да отиде до дома й и да прибере децата? Последвах го бавно, не разбирах какво става, но си замълчах. Леля Пани не беше добър човек. Почувствах го ясно, но въпреки това в душата ми се зароди една черна мисъл, че вероятно беше за добро. Видях заварените ми деца на сватбата, те бяха малки копия на баща си. Имаха вял израз на нещастните си лица и всичко вършеха непоносимо бавно. Не ми се искаше да призная победата на тази Пани, но досадата от простодушните ми заварени деца бе по-голяма.

Обърнах се и целунах майка ми по челото.

— Обичам те с цялото си сърце — прошепнах с устни, допрени до гладката й кожа. Тя обхвана лицето ми с двете си ръце, загледа ме продължително и твърдо, сякаш да запомни чертите ми, защото знаеше, че ме вижда и докосва за последен път. Че до края на живота й никога вече нямаше да се срещнем.

От палубата на кораба се взирах в майка ми, докато тя се превърна в малко ридаещо петънце сред тълпа ръкомахащи за сбогом роднини.

Да, пътуването.

Пътуването беше ужасно и неописуемо. Почти през цялото време не бях на себе си от треска. Свят ми се виеше, а разбърканият ми стомах се надигаше и преобръщаше. Понякога ми беше толкова зле, че ми се искаше да умра. Моят съпруг се издигаше като безпомощна скала до мен, докато се извивах като змия на тясната койка в непрекъснати напъни за повръщане. Всичко беше пропито с отвратителна кисела миризма. Косата ми, дрехите ми, чаршафите, дъхът ми, кожата ми… всичко ми се струваше мръсно от спарения морски въздух.

Събудих се в накланящата се тъмнина от ужасна жажда. Една нежна ръка се допря до челото ми.

Ама — извиках слабо. Изгубила ориентация, си представих, че майка ми е дошла да се грижи за мен. Обърнах се, за да й се усмихна. Съпругът ми ме гледаше с много странен израз. Изненадана от голямата му загриженост, примигнах и се взрях в него, нямах сили да отместя очи. Устата ми беше пресъхнала.

— Как си? — попита той тихо.

Магията се развали.

— Жадна — съм изрекох дрезгаво. Той се обърна, а аз наблюдавах как непохватните му грамадни ръце сипват вода в чаша. Докато пиех, продължих да наблюдавам израза му, но ебонитовото лице излъчваше само доброта. Спомням си този случай, защото до края на съвместния ни живот никога повече в очите му не забелязах това открито желание.

 

 

В ярката слънчева светлина небето беше ясно и лазурно, а повърхността на морето като плътно блестящо стъкло. Сигурна бях, че скрити на дъното в зелените му дълбини се издигаха тайнствени и прекрасни градове, осеяни с приказни дворци, ослепителни минарета и изящни морски цветя, обитавани от силните полубогове от разказите на мама. Горе на палубата стотици хора, облегнати на парапета, се взираха съсредоточено в приближаващата суша. Въздухът вибрираше като плясъка на хиляди криле. Крилете на надеждата.

В моите очи пристанището Пенанг изглеждаше като най-вълнуващото място на света. Хора, повече отколкото бях виждала през целия си живот, се тълпяха и суетяха като колония мравки на пясъчна дюна. Но и колко странни бяха тези хора. Заплеснах се да ги гледам с интерес.

Видях мургави арабски търговци, облечени с дълги развяващи се роби, главите им бяха покрити с кърпи в бяло и черно. Дори отдалеч по външността им си личеше, че са преуспели хора, открояваха се като червено хвърчило в синьо небе. Забулените им глави бяха високомерно килнати настрани, а дебелите им пръсти, отрупани с огромни пръстени, блестяха с червени, зелени и сини искри под изгарящото слънце. Бяха пристигнали да продават подправки, слонова кост и злато. Вятърът подемаше особения им гърлен език и го донасяше до ушите ми.

После идваха китайците. С дръпнати очи, със сплескани носове, решителни. Нито миг не се мотаеха. Голи до кръста, изпечени от слънцето в тъмнобронзов цвят, те ходеха ниско приведени и телата им се клатеха под тежките чували от зебло, които разтоварваха от шлепове и траулери. Работеха неуморно. За младежките ми очи, научени в моята родна страна да възприемат само силно изразителни черти и големи очи, в които се оглежда душата, техните плоски като луна лица ми се сториха деформирани.

Местни жители с цвета на зрял кокосов орех и донякъде раболепно поведение се шляеха. Лицата им издаваха вродено благородство и въпреки всичко те не бяха господари на собствената си страна. По онова време не знаех, че бързо и неусетно са загубили битката срещу белите хора, победили ги само чрез прикрито насилие.

От кораба първи слязоха европейците. Като бели хора, отделени в първа класа, те очевидно бяха хранени толкова добре, че се бяха надули и изглеждаха по-едри от нормалното. Високи, надменни, елегантно облечени, те крачеха напред със слънчева светлина в косите си също като богове. Сякаш светът им дължеше нещо. Светлите им недостъпни устни ми се сториха особено интересни. Мъжете бяха необичайно грижовни към жените, а те с навирен нос, здраво стегнати с корсети и с малки чадърчета с къдрички, които практически не вършеха никаква работа, пристъпваха с изпънат гръб и се качваха в хубави коли и луксозни карети. Последният ми очарован поглед към тях беше към белите им китки и развяващите се на вятъра дантелени кърпички.

Силни мъже, със завързан около бедрата плат и мургави кафяви лица, се стекоха, за да помогнат на пасажерите. Големите железни сандъци бяха натоварени на рикши и жилести боси мъже с триъгълни шапки и издути мускули откараха хората и багажите им към града.

Почувствах как някой ме потупва по рамото и вдигнах очи към широкото тъмно лице на моя съпруг. Сигурно присъщото на младостта желание да опозная всичко си бе проличало по лицето ми, защото малките му очички ме изгледаха с почти бащинско търпение.

— Ела, Билал ни чака — надвика той глъчката.

Последвах огромното му тяло, което с лекота носеше всичките ми притежания. Той се насочи към голяма черна кола, спряна под сянката на едно дърво. Шофьорът Билал беше малаец. Той не говореше тамилски[2] и тъй като не можеше да измъкне и дума от мен на малайски, ме изгледа с любопитство, кимна и пусна широка усмивка за детето-булка на господаря. Качих се в автомобила със светли кожени седалки. Никога по-рано не се бях возила в кола. Значи това бе началото на моя нов богат живот, помислих си и ме изпълни трепетно усещане за приключение.

Улиците не бяха павирани със злато, а покрити с дебел слой прах и мръсотия. Складове с извити ориенталски покриви и надписи с големи китайски йероглифи по входовете дремеха на изгарящото слънце. Тесни къщи с магазини на долния етаж, подредени от двете страни на улицата, бяха пълни с невероятно изобилие от стоки. Пресни продукти в кошници преливаха направо на тротоара, а върху специално направени дървени скари блестяха големи буркани с изсушени храни. Шивач, обущар, хлебар, златар и магазин за хранителни стоки образуваха дълга редица от цветове, шумове и миризми. В кафенетата се изтягаха жилести старци с лица като пергамент и панталони като чували, цигари стърчаха между почернелите им от никотина пръсти. Зад ъглите изчезваха дръгливи кучета с влажни носове, които търсеха мърша. На временно разпъната сергия край пътя висяха патици, вързани за прекършените им шии, а в дървена клетка на земята няколко живи птици гракаха и се караха шумно. Голям касапски нож, забит в дървено трупче, блестеше нелепо. Мъже, черни като нощ, метяха канавките край пътя с дълги метли.

В средата на града имаше светофар, две възрастни жени седяха на сянка под едно дърво и си приказваха, отпуснатата кожа на лицата им се клатеше. От другата страна на пътя едно създание, по-блестящо отколкото можех да си представя, слезе от кола. Имаше нежна фигура, кожата й беше светла, толкова светла, че беше почти бяла.

Бе облечена в яркочервен китайски костюм, а в гарвановочерната си коса беше забола гребенчета със скъпоценни камъни и нанизи с мъниста. Очите й имаха бадемовидна форма, но бяха дръпнати и престорено свенливи, а малката й уста бе с форма на току-що напъпила розичка. Беше боядисала устните си в яркочервено и те блестяха на слънцето. Всичко в нея беше съвършено и кукленско, докато, клатушкайки се, не направи малка крачка напред. Един от придружителите й я подхвана с ръка. Без никаква благодарност тя го удари с ветрилото и се отдръпна високомерно. Тогава забелязах, че краката й не са по-големи от моя юмрук. А аз имам малки ръце. Примигнах и се взрях недоумяващо в деформираните й крака, обути с черни копринени обувки като за малко дете.

— Вързали са краката й още когато е била малка — обясни съпругът ми в ужасната горещина в колата.

Извърнах се към него изумена.

— Защо?

— За да не пораснат големи и грозни като твоите — пошегува се той.

— Какво? — извиках, без да разбирам.

— В Китай имат обичая да връзват краката на момичетата. Смятат малките крака за красиви и привлекателни. Само бедните селяни, които имат нужда от още един чифт ръце за оризищата, не стягат краката на дъщерите си. Заможните семейства превързват краката на момиченцата още докато са на две или три години толкова здраво, че костите, като растат, се изкривяват и се свиват на топка, която много боли. До края на живота си те плащат цената за тази своя женственост с неописуеми болки. След като веднъж са вързани, краката им не могат да се отвържат, иначе израстват още по-деформирани, с тях не могат да правят дори тези клатушкащи се крачки.

Осъзнах, че се бях разделила завинаги с моето невинно село.

Веднага реших, че китайците са варвари. Трябва да имаш особено жестоко сърце, за да вържеш краката на собствената си дъщеря, докато тя крещи от болки, да я гледаш през годините как куцука болезнено. Кой извратен вкус е измислил деформираните крака? Сведох очи към здравите си нозе, обути с кафяви чехли, и бях доволна, че са такива. Те бяха тичали на свобода през гори, бяха плували в хладни води и никога не си бяха представяли, че е възможно някъде по света малки момиченца да седят безпомощно, цял ден да се мъчат от болки, а нощем да плачат жално.

Скоро колата излезе от оживеното движение на града. Един мъж с окаляни дрехи водеше бивол отстрани на пътя. Плоската земя бе осеяна с колиби. Моят съпруг се отпусна на твърдата седалка и малките му очи се затвориха в дрямка. Под изгарящите лъчи на обедното слънце пътят се извиваше като сребриста сива змия, минаваше през оризища, полета, засети с подправки, и от време на време се промушваше през оранжевата земя на девствени гори. От двете ни страни като стена се издигаше тъмнозелена растителност. Огромни папрати се протягаха към слънчевата светлина, плътни пълзящи растения висяха безразборно от клоните на дърветата, опитвайки се в шарените сенки да уловят малко слънчеви лъчи, подобно на деца, които се борят да получат парче торта на рожден ден. Тук-таме дебели дървесни кори надзъртаха като набръчкани от тревоги лица на старци. Сред плоските листа цареше мир и тишина. И така километър след километър. Като миражи се мяркаха водни блясъци, появяваха се и изчезваха от пътя. Гората бе мъдра и притихнала, а аз не смеех дори да мигна, за да не пропусна нещо важно.

Двата часа постоянни наблюдения не бяха напразни.

На хоризонта видях първо един, после двама, а след това цяла редица хора на велосипеди. Всички бяха облечени от главата до петите в черно. Ужасяващото бе, че на нито един от тях не се виждаше лицето, всички бяха скрили главите си под черни забрадки, дори лицата им бяха увити. Забрадките бяха закрепени на главите им с червени носни кърпички, вързани под брадичката. Отгоре бяха нахлупили огромни сламени шапки. Черните ръкави на дрехите, които покриваха цялото им тяло, бяха по-дълги от ръцете им. Не се виждаше нито един квадратен сантиметър от кожата им. Те наближаваха, без да бързат.

Веднага разтърсих Айя и го събудих.

— Какво? Какво има? — промърмори той, като се сепна и се събуди.

— Гледай! — извиках от страх и посочих застрашителната черна процесия пред нас.

Очите му проследиха пръста ми.

— О, те ли? — въздъхна той и пак се отпусна сънливо. — Това са миячи на руда. Работят в калаените мини и там пресяват калаена руда в големи сита. Под тези черни покривала може да откриеш някои от най-красивите китайски момичета. Трябва да ги видиш вечер, когато се облекат с тесните си чеонгзами[3].

Тясната редица мина с велосипедите край нас. Тихо. Безобидно.

Стана ми интересно. Увиваха се като мумии в египетска пирамида, за да запазят кожата си бяла като ориз. Колата се движеше с тропот по пътища, предназначени за каруци, заобикаляхме малки градчета и заспали села. По едно време Билал забави скорост и поспря заради две малки диви прасета, които грухтяха и припкаха игриво по шосето. Потъмнели от слънцето голи деца тичаха отстрани на пътя, за да ни огледат, и ентусиазирано ни махаха. Потейки се неудържимо под шестте метра плат, прикрепен за здраво вързана бяла фуста, аз веднага ги обикнах. Вътре в мен едно босоного момиче копнееше да потича. Дори сега си спомням много добре тези деца с кадифени очи. В средата на следобеда минахме край китайски храм с гранитни колони, боядисан отвътре в тъмночервено, а върху покрива му от керамични плочи почиваха изящно изваяни каменни дракони.

Най-накрая стигнахме нашата цел Куантан. Билал ни закара до осеян с дълбоки дупки път, от който се подаваха остри бели камъни. Представляваше нещо като улица без изход. Пътят заобикаляше покрай диви храсти, растящи в безпорядък, бамбукова горичка, едно прекрасно дърво рамбутан[4] и обслужваше петте жилища, построени около него. Къщата, която се намираше най-близо до главната улица, беше най-голяма, явно моята.

Под едно дърво, хвърлящо дебела сянка, имаше каменна маса и столове. Беше красиво и на мен много ми хареса. В хладината зад дебелите стени си представих как тихо пристъпват слуги. Забелязах червени китайски фенери, които висяха на дървото, и се замислих защо ли са ги сложили.

Билал намали скоростта, докато минаваше край големите черни порти, но когато се наканих да изляза, две свирепи кучета вълча порода притичаха и ни залаяха заплашително. След като заобиколихме една голяма дупка на пътя, Билал продължи да кара напред и подминахме красивата къща. От един прозорец дребно бледо лице ни наблюдаваше с жадно любопитство. Обърнах се към съпруга си, но той нарочно избягваше изпитателния ми поглед и гледаше право пред себе си. Смутена, аз се извърнах настрани. Продължихме да подскачаме по неравния път. Останалите четири къщи бяха бедняшки, дървени. Билал спря пред едната от тях, построена върху ниски колове.

Моят съпруг слезе, аз с мъка го последвах едно малко момиче, измачкано, замаяно, с кафяви чехли. Чантите бяха извадени от багажника на колата и Билал, който съвсем не беше довереният му шофьор, се сбогува и си замина. Айя започна да рови из джобовете на широките си панталони и най-накрая извади връзка ключове. Усмихна се, като видя свитото ми лице.

— Добре дошла вкъщи, моя мила, скъпа жено — изрече тихо.

— Но… но…

Той тръгна напред с неговите смешно дълги крака. Вратата на дървената къщурка се отвори и целия го погълна. За миг успях да хвърля поглед в тъмнината на къщата и бавно го последвах. При първата крачка спрях. Бяха измамили мама. Тежеше ми мисълта, че моят съпруг не беше богат, а беден. Пани ни беше излъгала. Бях сам-самичка в чужда страна с мъж, който не беше такъв, за какъвто го бяха представили. Аз нямах собствени пари, не говорех и дума английски, нито пък местния език и нямах ни най-малка представа как да се върна вкъщи. Усетих как кръвта в жилите ми потече по-бързо.

Вътре беше хладно и тъмно. Къщата спеше. Тихо и нежно. Няма да е задълго, помислих си. Отворих всички прозорци в малката всекидневна. Неочаквано за мен престана да бъде от значение, че къщата не беше голяма или че няма да имам слуги, на които да давам нареждания. Всъщност се изправих пред предизвикателството да направя от нищо нещо и това бе по-вълнуващо. Все пак щях да бъда господарка на дървената къща.

Айя изчезна някъде навътре в дома. Изпълнена с любопитство, започнах да я разглеждам. Пристъпвах по циментовия под и огледах дървените стени. В малката всекидневна имаше два разклатени фотьойла, върху които бяха натрупани стари възглавници, малка грозна масичка бе поставена встрани, разнебитена стара маса и четири обикновени стола, подредени около нея, оформяха центъра. Влязох в спалнята и с удивление видях огромен балдахин с метална конструкция, боядисана в сребристо. През целия си живот не бях виждала такова огромно легло. Подобно ложе наистина бе достойно за цар. Завесите бяха зелени, но избелели. Пълният с памук дюшек беше на буци, но на мен ми се стори прекрасен. Никога не бях спала върху друго, освен върху тъкана черга. Стар шкаф със сложна дърворезба, изработен от много тъмно дърво, с огледало на лявата вратичка изскърца, когато го отворих. Вътре висяха сребристи паяжини. Открих няколко ризи на съпруга ми и четири сарита, принадлежали на първата му жена. Извадих ги. Те бяха обикновени и безлични, в дискретните цветове на мъртвата. Застанала пред огледалото, увих едно сиво сари около тялото си и за пръв път се замислих за нея. Някога тя беше живяла в тази къща и беше носила тези дрехи. Опипах гладкия плат и го помирисах. Лъхаше на пръст през сухия езон. Потръпнах от парливия мирис. Саритата ми напомниха за нея и за децата й, които с такава лекота изоставих. Пъхнах отново саритата в шкафа и бързо го затворих.

Във втората стая две стари легла бяха допрени до прозореца. Една полица бе превърната в олтар за молитви с картини на индуски богове, сложени в рамки. В къщата отдавна не бе имало жена. Механично притиснах дланите си в жест на почит и молитва. Два чифта детски чехли бяха оставени до вратата. Две малки личица вдигнаха очи към мен.

— Нямаме обувки — изплакаха тъжно и ме погледнаха като изоставени. Бързо излязох оттам и затворих вратата зад себе си.

Банята, открих с изненада, беше свързана с къщата. В родния ми дом тя беше навън. Чух, че съпругът ми крачи по верандата. Огледах гладките сиви стени, завъртях малкия месингов кран и прекрасна чиста вода потече в изградената от цимент вана в ъгъла. Заприлича ми на кладенец с височина до кръста и това ми хареса. Завъртях старовремския кръгъл черен ключ и жълта светлина изпълни малкото помещение без прозорци. Наистина новата баня ми хареса. Излязох оттам и пристъпих в кухнята, където нададох първия радостен вик. Защото в отсрещния ъгъл стоеше най-красивата пейка, която бях виждала. Изработена от здраво дърво, с красиво струговани крака, тя беше голяма колкото единично легло. Изследвах я внимателно с истинско удоволствие, погалих с ръка старите гладки дъски, без да си давам сметка, че тази пейка щеше да ме надживее и един ден върху тъмната й повърхност щеше да почива мъртвото тяло на моя съпруг.

От кухненския прозорец се виждаше циментирана площадка за пране и други домакински занимания като мелене и стъргане, оттам нататък се простираше обширния занемарен заден двор с големи кокосови дървета. Голям отводнителен канал за мусонния период разделяше нашия имот от полето, покрито с трева. Видях тясна пътека, която водеше към гората.

С енергията на четиринайсетгодишна започнах да чистя, мия и бърша. Моята къща се превърна в моя играчка. Съпругът ми седеше на фотьойл навън на верандата, пушеше дълга пура и й се наслаждаваше. Мирисът й се носеше на талази в къщата, докато аз вършех важни неща. Скоро малката къщичка изглеждаше чиста и подредена и след като открих някои продукти в кухнята, направих обикновено къри с леща и сварих ориз.

Докато яденето къкреше, аз се затворих в новата ми баня, пуснах крана и се насладих на кладенеца в къщата. Вече чиста и освежена, свалих всички изсъхнали цветя от олтара за молитви. От жасминовия храст в края на нашия двор, пълен с избуяли растения, набрах една чиния с цветове и украсих олтара с тях. Помолих се боговете да ме благословят. Айя влезе и аз му поднесох скромното ядене. Той яде до насита, но бавно, както вършеше всичко останало.

— Какво работиш? — попитах го.

— Чиновник съм.

Кимнах, но това не означаваше нищо за мен. Едва по-късно щях да науча, че има различни нива на черната работа, както и какво означаваше тази дума.

— Откъде имаш леглото и пейката?

— Работех при един англичанин и когато той си заминаваше за родината си, ми ги даде.

Кимнах бавно. Да, прекрасното легло и прекрасната пейка бяха направени за хората, които улавяха слънчевите лъчи в косите си.

Тази нощ, докато лежах в непознатото легло, затворих очи и се заслушах в нощните звуци. Вятърът шумолеше сред бамбуковите клони, щурците си клюкарстваха в тъмнината, лемур дращеше по дървото рамбутан, чуваше се и флейтата на змиеукротителя. Самотната мелодия ми напомни за мама. Представих си я самичка в нашата малка къщичка. На другия ден щях да й пиша. Щях да й разкажа всичко за жената с превързаните крака, за работниците в мината с черни облекла. Нямаше да забравя и босоногите деца, нито висящите патици с прекършени шии. Щях да й пиша за всичко, освен, вероятно, че дъщеря й се е омъжила за беден човек. Никога нямаше да узнае как лъскавият златен часовник, който й беше направил такова силно впечатление, леко издрънча, когато падна в отворената длан на Билал, преди той да кимне и да го отнесе на истинския му собственик. Чух, че твърдите колосани чаршафи прошумоляха в тъмното, почувствах как тежката ръка на Айя се отпуска върху корема ми и въздъхнах тихо.

Махалата се състоеше от пет къщи, подредени в кръг. Прекрасната къща, която си бях харесала при пристигането си, всъщност принадлежеше на третата съпруга на много богат китаец, когото наричаха Стария Соонг. До нея в подобна на моята къща живееше малаец — шофьор на камион, и неговото семейство. Той много често отсъстваше, но жена му Мина беше добра по душа, а също така и добра съседка, която на втория ден след пристигането ми дойде да ме поздрави с чиния кокосово желе. Имаше открито усмихнато лице, каквото можеш да срещнеш във всяко малайско село, и наистина поразителна фигура с много тънка талия. Беше учтива, спретната, излъчваше вродено достойнство и благородство. Вървеше грациозно, сякаш беше облечена с красиво ушит костюм. У нея нямаше никаква острота. Всичко беше фино — гласът, маниерите, движенията, походката й, думите, с които си служеше, кожата й. Когато си тръгна, аз надзърнах зад избелелите пердета и проследих лекото полюшване на ханша й, докато тя изчезна зад завесата от мъниста, която висеше на входната й врата. Трудно е за вярване, но бе майка на четири деца. Едва по-късно, след края на петата й бременност, научих какъв кошмар е традиционното малайско раждане. Четирийсет и два дни живееш на отвара от горчиви билки, под леглото се слага гореща печка, за да изсуши излишната течност от тялото и да стегне вагиналните мускули, коремът се бинтова стегнато и безжалостно се масажира всеки ден от странни, със силни ръце, набръчкани старици. Но след трудностите идва и наградата. Мина беше живото доказателство.

В съседство до нея живееха толкова много китайци, че аз се обърквах. В тази малка къща влизаха и излизаха всякакви хора, и често се чудех къде спят. Понякога някоя жена от живеещите там изтичваше по пътеката след ревящо дете и като го хванеше, сваляше гащичките му и започваше да го пляска, докато бялата му кожа станеше яркочервена. След това с ругатни и псувни тя оставяше детето да ридае жално на пътя. Веднъж наказаха едно от по-големите момичета, като го накараха да тича голо около къщата. Момичето трябва да беше на девет-десет години и на мен ми стана мъчно за бедното дете, което летеше като вихър под прозореца ми — беше хилаво, със зачервени очи, подсмърчаше. Тези хора бяха недодялани и безсрамни, но причината да ги мразя и да изпитвам злобна отмъстителност към тях беше, че всеки ден при здрачаване някоя от двете съпруги сменяха се подред — наторяваше зеленчуковите лехи с човешки изпражнения. Всеки път вятърът духаше към нас и ужасната воня ме отвращаваше, от нея не можех да се храна и ми се повръщаше.

От дясната ни страна живееше един стар отшелник. Понякога зървах лицето му, издължено и тъжно, на прозореца. До него бе къщата на змиеукротителя дребен жилест мъж с гарвановочерна коса и ястребов нос, който стърчеше от сурово лице на безумец. Отначало ме бе страх от него и от неговите танцуващи кобри и отровни змии, от които правеше лекарства и ги продаваше, боях се някоя змия да не му избяга и да пропълзи в леглото ми. Жена му беше дребна и слаба, двамата имаха седем деца. Един ден бях на пазара и се оказах близо до голям кръг от любопитни зрители. С покупките в ръка успях да си проправя път напред. В средата на откритото пространство седеше змиеукротителят и затваряше капаците на кошниците си, сеансът му очевидно беше приключил. Той направи знак на един от синовете си. Момчето, не беше повече от седем-осемгодишно, излезе напред. Къдрици се спускаха върху челото му и закриваха будните му засмени очи. Облечено с мръсна бяла риза и къси панталонки в цвят каки, то приличаше на уличен хлапак. В ръката си държеше бирена бутилка. Изведнъж най-неочаквано счупи бутилката в земята, взе едно парче стъкло, пъхна го в устата си и започна да го дъвче. Тълпата онемя и притихна.

Кръв потече от устата на момчето. Калеше по брадичката му и се процеждаше по мръсната бяла яка. Отпред ризата му стана червена. То взе още едно парче стъкло от прашната земя и го лапна. Докато гледах като хипнотизирана от ужас, то зяпна широко, за да покаже пълната си с кръв уста, после извади една малка червена платнена торбичка от джоба си и все още хрускайки стъкла, започна да събира монети от тълпата. Като обезумяла си проправих път сред хората и се измъкнах. Не бях в състояние да разбера този подвиг, този номер. Разстроих се, развълнувах се и се почувствах физически болна. След този случай избягвах контакти със семейството на змиеукротителя. Бях убедена, че в тази странна къща се подготвят измами и се прави черна магия. Струваше ми се, че в полузатъмнения им дом витаеше някакво присъствие, което не можех да назова, но от което настръхвах.

Седях на верандата и наблюдавах как синът на змиеукротителя тича бос към къщата на шофьора на камиона, къдриците му се вееха от вятъра. Все още не можех да забравя как стои пред онемелите зрители, наранената му уста беше пълна със сдъвкани парчета стъкло и кръв, очите му не се смееха, а бяха напълно сериозни. Той забеляза, че го гледам, и ми махна. Аз също му махнах. Въздухът ухаеше на гозбата на моята съседка. Апетитният мирис на пържено в гореща мас свинско месо ме накара да закопнея за нещо друго, освен зеленчуци и ориз. Всички шкафчета в кухнята бяха празни, но за щастие майка ми с педантични подробности ми беше написала рецептите на най-хубавите си ястия. През последните две седмици ние живеехме благодарение на способността ми да превърна една глава лук във вкусно ядене. Но този ден бях изпълнена с очакване. Беше датата за плащане на заплати. Седях на верандата и чаках Айя да се прибере, нямах търпение за пръв път да докосна с пръсти парите за домакинството. Също като майка ми щях да планирам и разпределям парите умно, но първо ми се искаше за разнообразие да се почерпим с някаква хубава храна. Видях Айя да завива към нас, едрото му тяло се клатушкаше тромаво върху разнебитения велосипед, докато заобикаляше стърчащите камъни. Веднага се изправих на крака.

Без да бърза, той остави велосипеда и ми се усмихна. Аз също му се усмихнах нетърпеливо. В ръката си държах писмо за него от Цейлон и когато му подадох светлосиния плик, той бръкна в джоба си и извади тънък кафяв плик. Разменихме си пликовете и Айя мина край мен и влезе в къщата. Взирах се в кафявия плик в ръката ми много изненадана. Всичко беше вътре. Той ми даде цялата си заплата. Скъсах хартията и преброих парите. Вътре имаше двеста и двайсет рингита[5]. Много пари. Веднага мислено започнах да кроя планове. Щях да изпратя малко пари на майка ми, а една хубавичка сума щях да скрия при скъпоценностите в моята квадратна метална кутия, в която някога имаше вносни шоколадови бонбони. Щях да пестя, да пестя и скоро щяхме да станем богати като Стария Соонг. Щях да направя бъдещето ни розово. Стоях, стисках парите и приказните са мечти с две ръце, когато един мъж с куртка, подобна на тази, която носи Неру, бели тесни панталони, кожени чехли и с огромен черен чадър в ръка зави по нашия кален път. В другата си ръка носеше кожено куфарче. Насочи се към мен с широка усмивка. Беше тантурест и с голямо шкембе. Той хвърли поглед към парите, които стисках здраво. Бавно отпуснах ръце, а алчните му очи ги проследиха. Изчаках, докато погледът му направи същото пътешествие нагоре и ме погледне в очите. На кръглото му лице лъсна фалшива усмивка. Намразих го още от пръв поглед.

— Поздрави на новата стопанка на къщата — каза мъжът весело.

— Кой сте вие? — попитах намусено и непростимо грубо.

Той не се обиди.

— Аз съм вашият лихвар — обясни с широка усмивка, при която се видяха кафяво-червеникавите му зъби. От един джоб извади малко тефтерче, наплюнчи дебелия си палец и разлисти с него мръсните странички. — Ако ми дадете само двайсет рингита и се подпишете срещу днешна дата, няма да ви безпокоя повече и си тръгвам с радост.

Направо дръпнах тефтерчето от дебелите му ръце. Разгледах го внимателно, видях името на съпруга ми в горния ляв ъгъл на страницата и цяла редица негови подписи срещу различни суми. За последния месец не беше платил нищо, тъй като е бил в Цейлон, търсейки си нова съпруга. Очите на мъжа блеснаха, когато ми напомни за неизплатените дългове и лихви. Като замаяна му дадох двайсет рингита за месеца за недобри и лихва.

— Добър ден ви желая, госпожо, ще се видим следващия месец — изчурулика той и се обърна, за да си тръгне.

— Почакайте — извиках. — Колко е дългът?

— Ами остават още сто рингита — пропя той весело.

— Сто рингита — повторих тихо и когато вдигнах очи, забелязах още двама мъже да приближават към къщата. Докато се разминаваха с лихваря, кимнаха.

— Поздравления на новата стопанка на къщата — изпяха хорово.

Тръпки ме побиха. Този ден „посетителите“ свършиха едва когато се бе напълно стъмнило. По едно време имаше дори опашка пред вратата ни, докато най-накрая в ръцете си стисках петдесет рингита. С петдесет рингита трябваше да изкараме цял месец. Стоях мълчаливо в средата на сиромашката ни всекидневна смутена и гневна.

— Имам само петдесет рингита, с които да изкараме целия месец — обявих колкото можах спокойно, докато съпругът ми преглъщаше последната си хапка от ориза с картофи.

Той ме гледа в продължение на минута с тъп поглед. Както седеше, ми заприлича на грамадно животно — с тежка и бавна походка, стоически издръжливо към мухи, размахало мръсната си опашка. Глупаво.

— Не се безпокой — успокои ме най-накрая. — Когато имаш нужда от пари, само ми кажи и ще заема още. Имам добър кредит.

Аз само го изгледах скептично. Внезапен порив на вятъра донесе в кухнята миризмата на човешки изпражнения. Храната в стомаха ми леко се надигна и някъде в главата си усетих биенето на чук. Силно настойчиво чукане, което щеше да продължи цял живот, с малки почивки. Отклоних поглед от мътните черни очи на тромавия звяр и не казах нищо.

Тази вечер на светлината на керосиновата лампа седнах с кръстосани по турски крака на любимата ми пейка и направих списък на нашите лихвари. Не можах да заспя от плановете, които обмислях. Най-накрая, когато всички нощни демони отлетяха към друга част на света, легнах по корем и се загледах през отворения прозорец към червения изгрев на изток. Чукането в главата ми беше поспряло. В ума си бях съставила ясен план. Направих силна запарка от черен чай и седнала край солидната маса, бавно отпивах от него, както майка ми и нейната майка преди нея са правили в края на дълъг ден. Преди птиците да се събудят, се изкъпах с леденостудена вода, измих косата си с кокосово мляко и облякох чисто памучно сари. Извървях пеша пътя от километър и половина, докато стигна до храма на Ганеша[6] точно зад магазина за хранителни продукти на Ану. В малкия храм встрани от калния път се помолих с цялото си сърце. Толкова искрено, че сълзите се процеждаха през затворените ми клепачи. Помолих бог Ганеша моят план да успее и новият ми живот да бъде щастлив. След това пуснах десет цента в кутията за дарения на бога слон, който беше милостив и имаше добро сърце, разтърках светена пепел на челото си и тръгнах обратно.

Когато се върнах вкъщи, моят съпруг току-що се бе събудил. Пращенето на радиото изпълваше малката къща. Направих му овесена каша и кафе за закуска и седнах да го гледам как се храни. Чувствах се силна и в състояние да го закрилям, а също и нашата къща, и новия ни съвместен живот. След като съпругът ми тръгна за работа, седнах и съчиних писмо, едно много важно писмо. След това отидох до града. Отбих се в пощата и пуснах писмото до чичо ми — търговеца на манго. Той живееше с жена си в Серембан друг щат на Малайзия. Направих му предложение. Исках да заема от него цялата сума, на която възлизаха дълговете, натрупани от съпруга ми, и още малко, за да имаме до следващата заплата. В замяна щях да му платя известна лихва, а кутията ми със скъпоценности щеше да стои при него като гаранция. Знаех, че моите бижута струваха доста повече от сумата, която исках. Мама ми беше подарила медальон с рубин, голям почти колкото най-малкото ми нокътче на крака, и знаех, че само той струва много пари. Беше красив камък, който излъчваше особена топла светлина, а на слънце от него сякаш искреше червен огън. След като пуснах писмото, отидох до пазара — очарователно място, пълно с прекрасни неща, които никога по-рано не бях виждала.

Застанах пред купчина черни осолени яйца, на върха на купчината едно или две бяха отворени, за да се види, че жълтъкът има цвят на кръв. Китайци, обути с дървени обувки, клечаха на земята и продаваха малки пухкави птичи гнезда. В железни клетки големи гущери тичаха нагоре-надолу с нервни, резки движения, понеже усещаха близостта на плъзгащи се змии в други клетки. Стоката беше прясна, подредена в плетени кошове, а малайски жени със златни зъби продаваха меки яйца на костенурки в телени кошнички.

В един ъгъл много стара китайка, която вече почти не можеше да ходи, куцукаше наоколо и предлагаше странно извити морски краставици с цвят на кал, твърди черни морски водорасли и истинско изобилие от непознати същества, които плуваха в пълни с вода дървени ведра. Индийски пипер за дъвчене чакаше търпеливо зад купчини всякакви диви корени, връзки лековити треви и диви същества, които още мърдаха. Някои продавачи с голи ръце държаха за опашките по четири или пет живи змии, които се гърчеха и изпъваха на паважа. Хората купуваха тези шарени тънки змии за медицински цели. Имаше бъчонки, пълни с жълто фиде, и редици печени патици, увиснали на мазните си шии, от които продължаваше да капе мазнина. Разбира се, че жабите истински ме изненадаха, бели и изкормени, лежаха върху дебели дървени дъски, вързани за предните и задните крачка. Но този ден нямах време за губене. Бях тръгнала със специална мисия.

Набързо купих много малко парче месо, малко зеленчуци, торбичка с тамаринд и за пет цента грамадна сламена шапка с широка периферия, каквито носят миячите на руда. Разходих се до вълнолома, откъдето се снабдих с шепа скариди. Мама имаше една много специална рецепта за скариди и бях сигурна, че знам как да я направя. С наведена глава и дълбоко потънала в собствените ми мисли за розово бъдеще, тръгнах към дома. Пред мен се движеше сянката ми, много дълга и изпълнена с нетърпение. Толкова напрегнато мислех за изпълнението на моите грижливо изработени планове, че подскочих, когато още една сянка се присъедини към моята. Извърнах се и видях, че ми се усмихва нерешително и срамежливо момичето, което с такова любопитство ме наблюдаваше от отворения прозорец на къщата на Стария Соонг. Отстрани на лицето й, в основата на двете й дълги черни плитки бяха завързани детски розови панделки. Тя беше на години колкото мен. Чифт черни очи блестяха на кръглото й лице.

Всъщност Муи Цаи (малка сестра), както по-късно разбрах, беше бедна домашна робиня. Усмихнах й се колебливо. Бях си намерила приятелка, но това бе началото на едно погубено приятелство. Ако тогава знаех това, което знам сега, щях да я ценя повече. Тя беше единствената истинска приятелка, които някога съм имала. Муи Цай се опита да ми говори на малайски, но за мен този език все още представлявате непозната смес от звуци, затова успяхме да си разменям няколко сложни жеста с ръце. Реших да накарам Айя да ме научи да говоря добре малайски. Разделихме се пред портите на нейната къща. Видях и да влиза вътре забързано с кошница, пълна с продукти от пазара.

Щом се прибрах вкъщи, претърсих кухнята и намерих много дълъг ръждясал стар нож, който навремето вероятно е бил използван за рязане на кокосови орехи. Надянах фустата, която се носи под сарито, отгоре облякох една разнищена риза, която трябва да е била на мъжа ми. Ръкавите й покриваха ръцете ми и аз се огледах доволна, че нищо от тялото ми не се виждаше. След това забрадих главата си с огромна мъжка носна кърпа и я вързах под брадичката. Най-отгоре сложих новата си шапка като на миячите на руда и доволна, че съм напълно защитена от палещото слънце, отворих зелената задна врата и започнах да изкоренявам бурените, избуялата трева и бодливите къпини, които деряха ръцете ми и ги разкървавиха. Дворът бе покрит с парещи бурени, но аз бях взела твърдо решение. Спрях едва когато цялото пространство беше почистено, твърдата земя — изорана, а големите бучки — разтрошени с моя нож. Гърбът ме болеше ужасно, а мускулите на най-неочаквани места крещяха от болка, но изпитвах удоволствие, дори истинска наслада от добре свършената работа.

Когато най-после влязох в къщата, пот капеше от мен и се стичаше на малки ручейчета. След студен душ успокоих подутите си ръце със сусамово олио и едва тогава започнах да готвя. Накиснах месото в марината с подправки и го оставих да ври на слаб огън в затворена тенджера в продължение на няколко часа. През това време изчистих и обелих скаридите. После настъргах пресен кокосов орех и сготвих специалното ядене самбал[7] на мама с люти чушки и лук. Сварих патладжани в малко вода, в която сложих куркума и сол, и след като омекнаха, ги смачках на пюре, добавих кокосово мляко и ги оставих да поврят. Нарязах картофи на филийки и ги изпържих с малко къри. Лука и доматите нарязах и ги обърках с прясно кисело мляко. Когато ястието, достойно едва ли не за цар, бе почти готово, се заех да изчистя къщата. Беше ми много приятно да вдъхвам прекрасния аромат, който се носеше от врящото месо, когато намерих писмо, накъсано на парченца, в кутията с тютюн на Айя. Знам, че не трябваше да го правя, но не се сдържах. Събрах парченцата и когато ги подредих върху оправеното легло, прочетох писмото, което вчера бе пристигнало за мъжа ми.

„Скъпи Айя,

Селото е по-бедно отвсякога, но не мога да се надявам, че някога ще го напусна и ще преуспея като теб. Старите ми кости ще бъдат изгорени върху изтощената земя и огънят ще освети небесата за кратко. Но през последните седмици имах радост, изпратена ми от боговете, защото се научих да обичам двете ти деца като моя кръв и плът. Поне знам, че няма да умра сама.

Надявам се, че в младежките прегръдки на твоето новонамерено щастие не си забравил своите отговорности. Децата растат бързо и имат нужда от нови дрехи, нови обувки и силна храна. Както знаеш, аз съм сама и нямам съпруг, на когото да се облегна, а сега се налага да храня още две гладни гърла. Надявам се, че веднага ще изпратиш малко пари, тъй като при мен положението става бедствено.“

Спрях да чета. Останалата част от писмото на леля Пани се размаза като в мъгла. Изведнъж краката ми омекнаха и аз се отпуснах тежко върху леглото. Тогава разбрах защо беше дошла при мен онзи ден, за какво беше преценяващият поглед в хитрите й очи и инстинктивното отвращение, което изпитах, когато я видях. Искала е да запази децата при себе си като начин да си осигури доход в продължение на години. Беше дошла в къщата на бедна жена, търсейки покорна млада булка. Такава, която да върти на пръста си. В този момент почувствах, че я мразя. Колко отвратителен беше и тонът, с който все искаше. Тя да не смяташе, че моят съпруг има кратуна вместо глава? Кръвта ми кипна от яд. Откакто се омъжих едва ли е имало ден, в който да сготвя хубава храна, и това щеше да продължи и през следващите осем месеца. Ако планът ми влезеше в действие, щеше да се наложи да цепя стотинката на две, за да изкараме някак, да не говорим за изпращане на пари. Дали нямаше да й дадем добър урок, ако просто не й дадем нищо? Но тогава си представих две малки деца с безнадеждно хлътнали очи, с изопната тъмна кожа на скулите. Невинността и глупостта им бяха очевидни. Зъбите им, останали без работа, се издаваха напред, образувайки два неравни жълти реда, сякаш искаха да избягат навън. Явно децата бяха като роби на тази изобретателна жена, но истината, независимо колко ужасна ме караше да изглеждам, бе, че не желаех да живеят при мен.

Затворих очи и изпитах горчивото усещане за пълно поражение. Тази жена направо ме бе изиграла. Ако не бяха красивите й лъжи, все още щях да бъда вкъщи при любимата ми майка.

Налагаше се да изпратим пари. Нямахме избор.

Тогава влезе в действие красотата на младостта. Както пролетта докосва напъпилите листенца, така и младостта реши, че моят план би могъл да се разшири и да включи издръжка на заварените ми деца. Майка ми и аз страдахме, защото баща ми не си правеше труда да ни изпраща пари. Аз бях по-добра от баща ми. Просто нямаше да ядем месо, докато не оправим сметките си. Щяхме да се храним със зеленчуците от моята градина в двора и от яйцата, които нашите кокошки ще снасят, когато си направим кокошарник. Когато отидох в кухнята да разбъркам месото, краката ми отново ме държаха здраво.

Тази вечер съпругът ми се върна с пари, взети назаем от лихваря, за да ги изпрати на децата си, носеше и подарък за мен, увит във вестник, а също и парче дърво, за което каза, че му трябва, за да извае нещо от него. Той сложи подаръка на пейката до мен и зачака. Погледнах лицето му, изпълнено с очакване, после нежелания, увит във вестник подарък и ми се прииска да се развикам чисто и просто от напрежение. Така както вървеше никога нямаше да се измъкнем от бездната с дългове, в която бяхме затънали до гуша. Как можех да му обясня, че по-скоро бях готова да гладуваме цял месец, отколкото на всяко число, когато му плащат заплатата, да понеса отново опашка от лихвари пред къщата ни? Поех дълбоко дъх, стиснах зъби и развързах връзката на пакета. Вестникът се разтвори и ненавистта в гърлото ми се изпари. Видях най-прекрасните златни чехли с висок ток, украсени с цветни мъниста. Почти с благоговение ги положих върху сивия циментов под. Очарована, пъхнах краката си между тънките златни каишки. Бяха ми точно по мярка. Щеше да се наложи да свикна да ходя на висок ток, но аз вече обикнах ненужната придобивка.

— Благодаря ти — прошепнах с наведена глава в израз на смирена благодарност.

Моят съпруг беше добър човек, но все пак щяхме да направим така, както аз бях решила. Първо той изяде великолепното ядене, а след това му изложих плана си. Изслуша ме мълчаливо. Най-накрая поех дълбоко дъх, погледнах го право в очите и му заявих, че отсега нататък аз ще плащам сметките. Можеше да си задържи малко пари, за да си купува вестник или кафе, когато е на работа, но повече нямаше да взима заеми и трябваше да се обръща към мен за всичко, свързано с финансовото ни положение. Той кимна и нежно ме погали по главата с голямата си ръка, но в бавно проумяващия му поглед долових, че е претърпял поражение.

— Както искаш, скъпа моя жено — съгласи се Айя.

— И още нещо. Ще ме научиш ли да говоря малайски?

Болех. — Усмихна ми се.

Знаех тази дума. Означаваше става. Аз също му се усмихнах.

Терима — казах. — Благодаря на малайски.

До края на седмицата зеленчуковата ми градина бе засята. Един човек от другата страна на главната улица ми построи кокошарник и настаних в него пухкави жълти пиленца. Както седях с шапката си на мияч на руда и гордо оглеждах парцела култивирана земя, пристигна моят чичо, търговецът на манго, пъшкайки под тежестта на огромен чувал с плодове. Като видях познатото му кафяво лице, заплаках от радост, изтичах и прегърнах закръгленото му тяло. Едва сега си дадох сметка колко съм самотна. Беше донесъл парите, които исках, и сърдечно се разсмя за гаранцията, която му предложих. След като си тръгна, изядох шест плода манго един след друг, а после необяснимо защо отидох до печката, взех няколко въгленчета и започнах да ги гриза.

Тогава разбрах, че съм бременна.

Седмиците бяха погълнати от гладните месеци, през които се изхранвахме от градината ми. Малкият ми парцел вървеше чудесно. Прокарвах пръсти по кадифените листа на новата реколта зеленчуци, изненадах се от червенината на лютите ми чушки и се почувствах особено горда от лъскавите лилави патладжани. Кокошарникът също потръгна добре още преди коремът ми да изпълни пространството пред мен. Бях щастлива и доволна. За дълговете се бях погрижила и дори започнах да спестявам скромна сума, която криех в метална кутия в чувала с ориза.

Вечер, след като заглъхнеха всички човешки гласове, чиниите бяха измити, лампите загасени, и съседите вече заспали, аз лежах будна. Сънят отказваше да кацне върху клепачите ми. Той скръстваше ръце пред гърдите си и ме гледаше отдалеч със зъл поглед. Така прекарвах много часове, лежах по гръб, взирайки се навън през прозореца в обсипаното със звезди нощно небе, учех малайски и пълнех главата си с нетърпеливи мечти за нероденото ми бебе. Представях си момченце като ангелче, с прекрасни къдрички и блестящи очи. В мечтите ми то винаги беше умно, с големи будни и интелигентни очи, а в кошмарите ми едно дребно, изпито същество с малки очички, с бавно схващащ поглед и изпъната лъщяща кожа се взираше умолително в мен. Молеше се за малко обич. Внезапно се сепвах и събуждах с натежало от вина сърце за изоставените ми заварени деца. Вината си оприличавах на малка мъхеста пчела, заседнала в сърцето ми. Хваната като в капан, самотна, вирнала мъхестите си предни крачета, тя чукаше леко по вратата на сърцето ми. Тогава от срам младежкото ми сърце замираше. Преди разсъмване се окъпвах и отивах в храма.

Там оставях дарение и искрено се молех детето ми да не прилича на бездомничето от кошмарите ми.

Съпругът ми беше толкова грижовен, че понякога ми идваше да се разкрещя. Всяка сутрин и всяка вечер тревожно питаше как съм и чакаше отговора ми с такова нетърпение, сякаш бих могла да му кажа нещо друго, освен: „Добре съм“. В продължение на девет месеца не пропусна загрижено да попита и да изчака отговора ми. Забрани ми да ходя на пазара и настоя той да го прави. Отначало се случваше да донесе някоя стара риба, посивяло месо и загнили зеленчуци, но след няколко неуспешни опита и хладно мрачно мълчание от моя страна той се сприятели с един почтен продавач, който прояви съжаление към затрудненото положение, в което бе изпаднал. След това вече се връщаше със съвсем прясна риба, чиито очи бяха сребристо ярки и все още кървави, с узрели плодове и отбрани парчета месо, които самата аз бих избрала с удоволствие.

Един ден съпругът ми донесе вкъщи някакъв непознат плод, наречен дуриан. Никога по-рано не бях виждала плод, покрит с такива остри и дълги бодли. Ако паднеше върху главата на човек, можеше да го убие, така ми каза Айя. Нямаше как да не му повярвам. Той внимателно обели бодливата кожа и видях, че върху сърцевината бяха подредени семки. Веднага се влюбих във вкуса на златистия плод, приличаше на крем. Хареса ми и особеният му специфичен мирис. Дори ми казаха, че този плод вдъхновил един английски романист да го сравни със сладко желе от малини. Като нищо бих изяла пет или шест плода на едно ядене.

Когато навлязох в осмия месец, ми беше толкова неудобно, че ставах от леглото съвсем тихо и лягах на твърдата и хладна пейка в кухнята. През прозореца мастилената тъмнина на малайската нощ се пресягаше и ме галеше, докосването й беше тежко и влажно. Понякога моят съпруг идваше разтревожен, за да ме погледне в сумрака и да ме попита как съм. В такива ужасни нощи преглъщах злобното си раздразнение и си казвах, че той е добър човек.

Поне нямах ужасната участ на Муи Цаи. Тя също беше бременна. Коремът й се издуваше под тънката блуза с висока яка, която винаги носеше, за да показва положението си на малка сестра. Тя връзваше широките с черни панталони под гладката бяла издутина на корема. В сенките, хвърляни от газените лампи, историята й можеше да доведе до отчаяние самото Отчаяние. Всичко започнало в едно малко село в Китай, когато майка й внезапно починала от неизвестна треска. Муи Цаи била осемгодишна. След по-малко от месец нова, облечена с коприна майка дошла да живее при тях. Според китайската традиция се смятало за добро предзнаменование булката да има малка червена уста като напъпила роза на бледото кръгло лице. Китайците обичат булки с малки устица, защото смятат, че жените с голяма уста са лоша поличба. Жена с голяма уста духовно поглъща съпруга си и причинява ранната му смърт.

Устата на новата булка била обещаваща, но онова, което карало бащата на Муи Цаи да се разтапя като буца жълто масло в присъствието на новата си съпруга, били бинтованите й крака. Краката на булката били по-малки от краката на осемгодишната заварена дъщеря, защото майката на Муи Цаи имала меко сърце и не позволила да стегнат краката на детето й. Новата съпруга седяла в ухаещата си стая, напълно безпомощна да върши обичайната домашна работа. Прекалено дългият, изпълнен с труд ден на Муи Цаи свършвал със задължението да размотае бинтовете и да измие краката на мащехата си с топла ароматизирана вода. Толкова години по-късно издължената сянка на Муи Цаи потреперваше в кухнята ми при спомена за босите крака на нейната мащеха. Гледка, която с основание не се показва на мъжете, особено на съпруга, защото вкочанените деформирани крака без изящните малки обувчици били отвратителни. Обезформени, наранени, миришещи на гниеща плът, те можели да отблъснат и най-пламенния ухажор. Всеки ден мъртва кожа или забит в плътта нокът трябвало да се изреже, преди грозните кочани да бъдат бинтовани отново с листенца от рози.

В продължение на три години Муи Цаи влачела, чистела и готвела вместо новата си майка. След тринайсетия й рожден ден мащехата започнала да я гледа вече не със зле прикривана неприязън, а преценяващо. Сестрата на Муи Цаи току-що била навършила осем години и можела да поеме нейните задължения. Ако по-голямото момиче останело в къщата, трябвало да се мисли за женитба. А женитбата означава зестра. Една сутрин, докато бащата на Муи Цаи бил на работа, мащехата й я накарала да се облече с най-хубавите си дрехи и да седне в предната стая. Изпратила съобщение на пазара и минаващ търговец дошъл в къщата. Мащехата му продала Муи Цаи. Законният документ бил написан на тънка червена хартия. От мига, в който меките бели ръце на мащехата подписали документа, Муи Цаи станала притежание на търговеца. До края на живота си тя нямаше право на собствени желания.

Търговецът с твърд поглед и дълги жълти нокти платил за нея и я отвел с дрехите, които носела на гърба си. Сложил я в клетка. В същата стая имало още клетки, в които седели свити други изплашени деца. Седмици наред живяла така, намусена прислужница им носела купички с храна и през същата дупка на клетката вземала кофите с отпадъци. В тъмната стая заедно с момичета от други села Муи Цаи плачела и се вайкала от страх и мъка. Децата дори не можели да се оплачат едно на друго, защото говорели на различни диалекти. После всички те били натоварени на стар кораб, който отплавал за Югоизточна Азия. Старата гемия подскачала като луда в разпененото от мусоните Южнокитайско море. В продължение на много дни клетите деца крещели от ужас. Киселият мирис на морска болест ги карал да мислят, че всички ще загинат в морето и ще станат храна на синовете и дъщерите на бялата риба, която лекомислено вкусвали през досегашния си живот. По чудо останали живи. Все още замаяни от тежкото пътуване, те били отведени в Сингапур и Малайзия и продадени с добра печалба като проститутки и домашни робини.

Стария Соонг — новият господар на Муи Цаи, платил за нея щедрата сума от двеста и петдесет рингита. Била подарък за новата му, трета съпруга. Малката Муи Цаи обикнала голямата къща в началото на нашата задънена улица. През първите две години вършела домакинската работа и спяла в малка стаичка в задната част на къщата. Обаче един ден господарят, който дотогава се задоволявал да гали с дебелата си ръка изваяните като от слонова кост бедра на жена си и със своите пръчици поднасял късчета храна към намусената й уста, най-неочаквано започнал да се усмихва на Муи Цаи по не съвсем приемлив начин. Може би по времето, когато аз пристигнах в махалата, докато се хранели, алчните му очи започнали да я следват толкова напрегнато, че младото момиче се уплашило, тъй като господарят й беше отвратителен човек.

На път към пазара понякога го виждах да седи на хладина във всекидневната под въртящата се перка на вентилатора и да се поти обилно, докато чете китайски вестник. Огромната му долна риза се опъваше от изпъкналия му корем. Тлъстините му ми напомняха за ненаситното му влечение към кучешко месо. Той често носеше вкъщи месо от малки кученца, увито в кафява пергаментова хартия. Готвачката го готвела на яхния и я поръсвала със скъп женшен, внасян специално от вътрешността на Китай.

Всяка вечер господарят играел една и съща игра. С двете си дебели ръце закривал уста, за да почисти зъбите си, докато жадните му очи като ръце от плът и кръв се плъзгали по младото тяло на прислужницата. Муи Цаи смутено отвръщала поглед встрани и се преструвала, че не забелязва нищо. Не си давала сметка, че ролята й в тази игра била именно такава. Да бъде сдържана. Съпругата, с очи, вперени в купичката си, се правела, че не забелязва нищо. Седяла, нагиздена с хубавите си дрехи, подпирала се с лакти на масата и търпеливо изчаквала следващото ястие. А щом го поднасяли, пръчиците й започвали да се движат бързо и безпогрешно, като избирали най-апетитните хапки. След като най-хубавите парченца свършвали, тя продължавала да се храни с пленителна изисканост.

Скоро Стария Соонг започнал да си намира претекст случайно да докосне с ръка малката сестра на съпругата си и веднъж, докато тя сервирала супата, мазната му ръка се плъзнала нагоре по бедрото й. Муи Цаи разляла малко от супата върху масата. Съпругата пак не забелязала нищо.

— Глупава и несръчна — измърморила сърдито, заета с пълната си купичка с крехко месо от малко прасенце.

— Кажи й — посъветвах я ужасена.

— Как мога да й кажа? — прошепна Муи Цаи и ме изгледа втрещено, бадемовите й очи бяха пълни с недоумение. — Той е господар в къщата.

Когато набезите му станали по-смели, Муи Цаи започнала да бяга от стаята си нощем. Спяла в нея само когато господарят й отивал в къщите на другите си жени. Когато идвал да посети любовницата си, Муи Цаи се свивала в някоя от стаите в голямата обширна къща и по този начин в продължение на много месеци успяла да се предпази от похотливите ръце на господаря си. Често се покатерваше през прозореца на кухнята ми и двете седяхме на пейката, всяка от нас разказваше за своята родина до зазоряване.

Не можех да повярвам, че законът позволяваше това, което ставаше с Муи Цаи, и бях решила да съобщя на някого. Някой трябваше да направи нещо, за да сложи край на страданията й. Разказах на Айя. Той работеше в канцелария. Сигурно знаеше кой би могъл да помогне. Но съпругът ми поклати глава. Законът бил безсилен, след като прислужницата не е малтретирана.

— Но господарката й я пляска и щипе. Това не е ли малтретиране? — запитах разгорещено.

Той отново поклати глава и думите, които дебелият му език изрече, ми напомниха за недосетлив чужденец, който влиза в храм с обувки на краката.

— Първо, това не се смята за малтретиране и второ, макар че господин Соонг не идва да събира наема, той е нашият хазаин. Негови са всички къщи в тази част на улицата.

— Така ли? — възкликнах и се отказах от революционните си идеи да обадя Стария Соонг. Наистина проблемът беше сериозен и не бе лъжица за моята уста.

Една вечер, когато дърветата изглеждаха като сребърни на призрачната лунна светлина, господарката на Муи Цаи я повикала в спалнята си. Наредила да й направи масаж. Казала, че гърбът я боли от студените храни. Свалила сатенените си дрехи и легнала по корем на леглото. Муи Цаи започнала да я масажира. Натискала със загорелите си здрави ръце бялата плът на господарката си.

— Тази вечер ще ти позволя да разтриеш и господаря. Той е много изморен, а ти се справяш отлично — казала и се загърнала със сатенената си роба. Сякаш уговорено предварително, в този момент господарят влязъл в спалнята, облечен с копринен халат с избродирани дракони на гърба. Халатът шумолял около дебелите му бели крака. Муи Цаи замръзнала от ужас. Господарката й не погледнала господаря в очите, вместо това изгледала Муи Цаи многозначително и я предупредила раздразнено:

— Не вдигай много шум.

Щом стъпките от меките й чехли заглъхнали по плочите на терасата, господарят седнал върху измачкания чаршаф. Муи Цаи коленичила на пода до леглото. Не можела да повярва на очите си. След месеците, през които й хвърлял пламенни погледи, сега бил на път да спечели играта докрай. Халатът му се разтворил и огромният му корем щръкнал напред. Мъжът се пресегнал и загасил нощната лампа. На лунната светлина потното му лице изведнъж й заприличало на маска. Ужас обхванал Муи Цаи. Заслепени от похот, очите му, дълбоко хлътнали под бледи гънки тлъстина, блеснали алчно. Миришел на алкохол. Тя почувствала как я обзема омраза.

— Ела, приближи се, мила моя — нежно я подканил господарят и нетърпеливо потупал мястото до себе си. Муи Цаи знаела какво си мисли, като че ли самият той изричал думите: „На това момиче не му е било съдено да стане голяма красавица, но е по младежки очарователно и несъмнено хубавичко, а тъй като е девственица, ще ме дари с необходимата ми жизненост. Винаги е хубаво мъж на моята възраст да изпие първата глътка от същността на едно момиче.“ Нейната чистота и невинност били като цвете, което чака да го откъснат. А в тази градина той бил господарят.

Усмихнал й се окуражително и свалил халата от загладеното си тяло.

Не вярвайки на очите си, бедното момиче гледало като вцепенено малкия червей между краката му, когато той надвесил бялата си плът над дребното й телце. Нещо малко и твърдо болезнено проникнало в нея и за нейна изненада разплутата бяла плът започнала да подскача отгоре й. Той пръхтял като диво прасе и охкал в ухото й, после неочаквано изведнъж се стоварил с цялата си тежест върху нея. Смазана, тя започнала да се мъчи да си поеме въздух. Той се изтърколил и задъхан, поискал чаша вода.

Всичко свършило. Като замаяна, тя отново обула панталоните си и отишла да донесе вода на господаря. Сълзи щипели ъгълчетата на очите й, а брадичката й потрепервала, докато сподавяла риданията си. Когато се върнала с водата, той я накарал да се съблече чисто гола. Докато пиел, горещите тъмни процепи на лицето му я наблюдавали напрегнато. Тя усетила лепкавата му страст да се процежда по нея и да се спуска надолу по вътрешността на бедрата й. Стояла гола на бледата лунна светлина, докато той протегнал отново дебелата си ръка и я притеглил към себе си. Когато заспал и захъркал шумно, Муи Цаи вперила очи в сребристите сенки на тавана, после внезапно се стреснала, защото пред нея се появило сърдитото лице на господарката й. Заради босите й крака Муи Цаи не чула стъпките й.

— Ставай, безсрамна пачавро — изсъскала гневно. Завистливите й очи огледали младото тяло върху леглото. Унизена, Муи Цаи се опитала да прикрие гърдите си. — Ставай и покрий краставото си тяло, и никога повече да не си посмяла да спиш в леглото ми — процедила злобно.

Муи Цаи с препъване стигнала до задната част на къщата, за да се измие. После лежала будна и засрамена в малката си стаичка чак до сутринта. След този случай господарят често искал масаж. Понякога имал нужда от два масажа през нощта. В тези ужасни нощи тя чувала стъпките му да приближават стаята й, после изскърцването на вратата, когато я отварял в тъмното. За секунда на процеждащата се светлина на луната и звездите тя зървала скъпия му жълт халат. После вратата се затваряла и в тъмнината на стаята без прозорци чувала само тихото шляпане на копринените му пантофи върху бетонния под и задъханото му дишане. След това една студена ръка, покрита с ледена пот, се впивала в малките й гърди. Малко по-късно цялата Муи Цаи бивала обгърната от студена мокра плът, а ноздрите й се изпълвали с горещ застоял дъх. Странното клатещо се движение започвало отново.

Много скоро Муи Цаи забременяла.

Господарят не бил на себе си от радост, тъй като трите му съпруги били бездетни. Дълго време си подшушвали, че вината е у него, но сега станало ясно, че дъртите вещици били виновни. Изпаднал в екстаз, той наредил да хранят Муи Цаи с най-хубавата храна, за да може детето му да расте силно и здраво. Господарката била принудена да се отнася добре с Муи Цаи, макар че в дълбините на тесните й очи горяла истинска завист. Често Муи Цаи криеше част от скъпите, но ужасно горчиви специални билки и ми ги носеше.

— За да стане бебето ти силно — казваше тя с щастлив напевен глас.

Една сутрин господарят й пристигнал с новината, че Първата му съпруга искала да види плодородното дърво, което дало живот на семето на съпруга й. Тя беше огромна жена, дебелата й плът висеше като торби около челюстите й, арогантно виреше плоския си нос, имаше остър поглед. В дома на Стария Соонг закипя работа. Бяха сготвени отбрани ястия, подовете бяха измити и излъскани, изваден и старателно измит бе най-хубавият порцеланов сервиз и в него бе сервирано под критичния й поглед.

— Яла ли си? — попитала тя според китайския обичай. Гласът й бил груб, а лицето й, макар и гордо, явно познавало какво е тъга. Бе изгубила ласките на съпруга си и не бе могла да роди дете.

— Да, тя има много добър апетит, голяма сестро — отвърнала бързо господарката на Муи Цаи.

— Колко месеца остават, докато дойде бебето? — попитала царствено Първата съпруга.

— Още три месеца. Пийни още чай, голяма сестро — поканила Третата жена със смирена учтивост, подходяща за момента, и се надигнала грациозно, за да сипе чай.

Първата съпруга кимнала одобрително.

По-късно идваше на гости още няколко пъти, като винаги сядаше под асамовото дърво заедно с Муи Цаи. Държала се мило, проявявала искрена загриженост и все по-голям интерес към нероденото бебе. Дори му носела подаръци скъпи вносни бебешки дрешки в синьо и малко квакащо пате. На Муи Цаи й бяха приятни посещенията на важната възрастна дама. Смяташе се за чест да бъдеш приет от Първата съпруга. Може би късметът й най-сетне беше проработил. А и нещата със сигурност щяха да се променят, когато бебето се родеше. Все пак тя щеше да бъде майката на наследника на голямото богатство на господаря.

В града пристигна панаир и се разположи на футболното игрище близо до пазара. Муи Цаи и аз се измъквахме в най-голямата горещина, когато след обилния обяд господарката й отпуснато дремеше под перката на вентилатора.

Входът струваше двайсет цента.

Сладкият мирис на курабии с яйца и орехи се смесваше с мазната смрад на пържена риба в големи тигани. През този горещ следобед набързо скованата сцена, където вечер хубави момичета седяха усмихнати едно до друго в очакване срещу петдесет цента срамежливи момци да изпитат удоволствието от разгорещен танц с тях, беше пуста.

„Елате и вижте изумителната жена питон“ — подканяше голям плакат, на който бе изрисувана огромна змия и красиво момиче със силно изписани очи. Платихме десет цента и влязохме в покритата палатка. Вътре беше задушно. Гола крушка светеше в застоялия въздух. В желязна клетка малайка на средна възраст с помътнял поглед седеше по турски върху сламено легло. С разочарование видяхме, че държеше малка змия в ръцете си и се опитваше да я увие около себе си, но скованото същество само показваше езика си и се плъзгаше мързеливо обратно в сламата. Отегчени и изпотени, бързо си излязохме.

Навън си купихме студена кокосова вода и Муи Цаи ме накара да се наредим на опашка, за да влезем в палатката на китайски гадател. Отпред имаше рисунки на различни видове длани, със зелени китайски йероглифи бе написано какво означаваха разчертаните сектори при гадаенето. Връчиха ни червени билетчета с номерца. Двете с Муи Цаи си купихме един билет, тъй като искахме да влезем заедно. Муи Цаи докосна с глава висулката със звънчета при отвора на палатката и когато влязохме вътре, продължихме да се кикотим.

Стар китаец с рядка козя брада ни се усмихна загадъчно от отсрещната страна на сгъваема маса. Кожата му беше наситеножълта, а очите — плоски. Той посочи към столовете пред масичката. Ние седнахме сковано, оставихме чашите с кокосова вода на тревата, а глупавият ни кикот замря под втренчените му очи. Върху масичката имаше малък червен олтар с горящи свещи и бронзова статуетка.

Гадателят вдигна дясната си ръка и изрече:

— Нека предците говорят.

Звънчетата леко звъннаха.

Безизразно той се пресегна, пое първо ръцете на Муи Цаи и ги стисна между своите набръчкани длани, докато дълбоко поемаше дъх. Муи Цаи и аз свивахме рамене и си правихме физиономии една на друга, за да разсеем внезапното напрежение, което ни обхвана в потискащата горещина в палатката. Аз завъртях очи шеговито, а тя ми се намуси.

— Тъга, голяма тъга, много, много мъка — извика гадателят дрезгаво.

Ние се стреснахме от неочаквания вик в тишината.

— Няма да имаш деца, които да наречеш свои добави — той с особен глух глас.

Въздухът в стаята като че се свърши. Усетих как Муи Цаи се скова от страх. Сякаш малките й ръце го изгориха, защото старецът внезапно ги пусна. После обърна злите си очи към мен. Изненадана и разтревожена, аз механично отпуснах длани в протегнатите му в очакване ръце. Усетих сухата му кожа, когато обгърна потните ми ръце. Той затвори очи. В задушаващата горещина приличаше на статуя.

— Сила, прекалено много енергия. Трябвало е да се родиш мъж. — Той млъкна и се смръщи. Под затворените клепачи очите му се въртяха. — Ще имаш много деца, но никога няма да си щастлива. Пази се от най-големия си син. Той е твой враг от друг живот, който се е върнал, за да те накаже. Ще познаеш мъката да погребеш дете. В ръцете ти ще попадне много ценен предмет. Освободи се от него и не се опитвай да го продадеш. Той принадлежи на храма. — Гадателят пусна ръцете ми и отвори безизразните си двуизмерни очи. Изгледа ни с празен поглед. Двете с Муи Цаи се изправихме объркани и изплашени. Тръпки ме полазиха. Горещината бе нетърпима.

Замаяни, излязохме навън, забравихме пластмасовите си чаши с разхладителните напитки на тревата. Погледнах Муи Цаи, тя беше облещила очи от страх и стискаше корема си с ръце. Макар и в седмия месец, коремът й не беше надут колкото моя. В широката й рокля изобщо не личеше, че е бременна.

— Виж какво — започнах смело, — явно, че той е самозванец. Каза, че никога няма да имаш деца, а ти вече си бременна. Само си хвърлихме парите на вятъра. Наговори ни куп глупости.

— Да, имаш право. Сигурно е измамник. Ужасен измамник, който обича да плаши млади момичета.

Вървяхме мълчаливо към къщи. Опитвах се да забравя стария човек с устни, които едва помръдваха, но странните му думи се запечатаха в съзнанието ми като ругатня на непознат. Хванах корема си, сякаш да го защитя. Пълна глупост, че нероденият ми най-голям син, когото вече толкова обичах, щял да бъде мой враг.

Чисто и просто глупости.

Животът продължи. Моят съпруг много бавно ваеше от дървото овално лице. В началото го наблюдавах всеки ден, но тъй като бавно напредваше, нетърпеливият ми нрав надделя и загубих всякакъв интерес към творението му.

Всъщност да, трябва да разкажа за срещата ми с истински питон. Случи се един задушен следобед, когато си седях на хладния под в кухнята, цепех сушена аншоа и чистех вътрешностите й. Аншоата беше евтина, имаше я в изобилие и често я използвах за готвене. Аншоа с къри, патладжани с аншоа и аншоа, накисната в кокосово мляко. Почти без да мисля, добавях аншоа към всичко. Както и да е, този следобед лицето на Муи Цаи се появи на кухненския ми прозорец. Беше облещила очи и ръкомахаше възбудено.

— Бързо ела да видиш питона.

— Къде?

— Зад къщата на Мина.

Втурнахме се към задния двор на Мина, в храстите доста далеч от къщата, три малки момченца се бяха скупчили и сочеха нещо върху сухата земя, очите им блестяха от страх и възбуда. Макар че усети присъствието ни, дебелият увит питон явно не можеше да мръдне. Лежеше отпуснат под силното слънце, очевидно натежал след обилен обяд. Без да мигат, оранжевите му очи на ромбоидната глава ни наблюдаваха злобно.

Беше огромен и красив.

Беше толкова красив, че ми се прииска да е мой. Не изпитвах страх от змии.

Настана суматоха, чуха се пронизителни викове, някакви мъже дойдоха, започнаха да налагат питона по главата и я смазаха на пихтия. Дебелото лъскаво тяло на змията се гърчеше и извиваше от болка, докато настъпи кървавата му смърт. Развиха тялото на умрелия питон и го измериха на дължина, мярката им беше от върховете на пръстите до лакътя на ръката. Обявиха, че е дълъг повече от шест метра. После разпориха корема му и извадиха полусмляна коза, окървавена и смазана до неузнаваемост. Гледах и не можех да повярвам на очите си от полусмляното месо, покрито с лигав стомашен сок, се подаваше едно копито и рог. Завладя ме странна мисъл. Скоро и моят корем щеше да стане много голям. Абсолютно сигурно бе, че растеше прекалено бързо, и това ме плашеше. В деветия месец щях да съм твърде едра. Дали нямаше да се пръсна като зрял пъпеш?

Най-накрая започнаха истинските болки. Водите ми изтекоха като евтина оризова ракия в препълнен публичен дом. Тилът ми изтръпна.

Обаче проявих смелост. Извиках на съпруга ми да доведе акушерката. В продължение на няколко секунди той се взира в мен безизразно, след това изведнъж дойде на себе си и хукна. Стоях на прозореца и гледах как с велосипеда заобикаля опасните камъни, които стърчаха на пътеката.

В кухнята извадих две чисти кърпи за лице, а също и стари, но чисти саронги[8]. В голяма тенджера кипнах вода. Чиста вода, за да изкъпят с нея сина ми. Наведох глава и още веднъж се помолих да имам син. Докато чаках идването на бебето, седнах на пейката и отворих едно старо писмо от мама.

Ръцете ми трепереха. Втренчих очи в тях с изненада. Смятах, че вече съм голяма и спокойна. Седем тънки странични изшумоляха в ръцете ми като тайна. Един прекрасен дух стъпваше върху сухи листа. Думите, изписани с хубавия дребен почерк на майка ми, се залюляха и се размазаха пред очите ми.

Раздра ме пронизваща болка. Главата ми подскочи. Седемте тънки листчета, изпълнени с копнежите, надеждите, молбите, любовта и пожеланията на мама, зашепнаха тихо и се разпиляха на пода в кухнята.

Малко след това болките станаха непоносими. Аз все още бях спокойна. Дори мама би се гордяла с мен, защото захапах едно парче дърво и така заглуших писъците си, та съседите да не видят и да не чуят нищо. Скоро щях да изляза на верандата с плосък корем и с бебе на ръце. Колко ли щяха да се чудят. Но още една мълния прониза тялото ми отвътре и хванах безпомощно корема си. Капки пот избиха на челото и върху горната ми устна. После ме проряза още една. Толкова бързо.

— Ганеша, моля те, помогни ми — молех се със стиснати зъби.

По-лош от болката беше страхът. Страх за бебето. Страх, че нещо няма да бъде както трябва. Още един ужасяващ спазъм и започнах да се паникьосвам. Струваше ми се, че стоя в малкия храм на Ганеша, нито една жива душа не се виждаше наблизо и биех камбаната, за да умилостивя бога. Биех я, докато ръцете ми се разкървавиха.

— О, Ганеша, ти, който премахваш всички препятствия, спаси бебето ми — отправях молитвите една след друга.

Почувствах как бебето рита в утробата ми и горещи сълзи се процедиха през здраво стиснатите ми клепачи.

Изругах тихо моя бавен глупав съпруг. Къде беше? Представих си го паднал в някоя канавка. Бебето започна да се движи в мен настоятелно, нетърпеливо и плашещо. В таза ми нарастваше болезненото напрежение и неизпитван, поглъщащ всичко ужас набъбваше в главата ми.

Бебето излизаше. Акушерката я нямаше, а бебето тръгна да излиза.

Без да разбера как точно, се оказах в окото на разразилия се ураган. Пръчката падна от устата ми. Ъглите на стаята почерняха.

Господ ме беше изоставил.

Сигурна бях, че умирам. В един миг забравих за съседите и за привлекателната идея да се появя на верандата с плосък корем и с бебе на ръце. Забравих смелост и гордост. Твърдата кокосова черупка на гордостта неочаквано лесно се пропука и се пръсна на десетки парчета, както когато хвърлиш плода върху твърд циментов под.

Силно изпотен, разтреперан от ужас, човек забравя какво е гордост. Клекнах като подплашено животно я отворих уста да изкрещя колкото ми глас държи, но раздираща болка спря дъха ми. Напипах темето на главата на бебето ми.

— Напъвай се, просто се напъвай — омразният глас на акушерката звучеше в главата ми. Така нейният глас улесни нещата. Всичко стана по-леко. Бурята в главата ми неочаквано утихна. Сякаш стана някаква магия. — Напъвай се, напъвай. — Хванах се за краищата на пейката, напълних дробовете си с въздух и напънах. Напънах отново и продължих да се напъвам. Главата на бебето беше в ръката ми. Вече съм забравила всички подробности от ужасната самотна борба, но помня какво чудо е изведнъж в окървавените ти ръце да се окаже цяло тъмночервено бебе. Вдигнах покритото с лигава ципа телце върху корема си и го загледах замаяна и очарована.

— Боже Ганеша, дал си ми момче — промълвих щастливо. Като че ли ръцете ми бяха правили това хиляди пъти, та се пресегнаха за ножа, който лежеше до дъската за рязане. Сутринта бях кълцала една глава лук и по него имаше засъхнал лучен сок. Хванах го здраво в ръка и прекъснах пъпната връв. Връвта провисна от бебето. То беше свободно.

Все още с полузатворени очи, то отвори малката си устица и се разрева, тъничкият звук като че ме прониза. Засмях се от радост.

— На теб просто не ти се чакаше повече, нали? — попитах учудено. Гледах беззъбото, ужасно гневно малко същество и си помислих, че е най-красивото бебе, което някога съм виждала. Майчинството разпори тялото ми и ми показа своето яростно биещо сърце. Знаех, че от този момент нататък за този сбръчкан непознат щях да съм готова да късам глави на лъвове, да спирам влакове с голи ръце и да се изкачвам по заледени планини. Също като в глупава комедия Айя и акушерката се появиха на прага запъхтени. Усмихнах се широко на зяпналите им лица.

— Прибери се вкъщи — казах гордо на акушерката, мислейки си за петнайсетте рингита, които щях да спестя, ако не се възползвам от услугите й. Нетърпеливо извърнах грейналото си лице, за да мога да се насладя на красотата на моето ново прекрасно творение. Исках да се махнат и да ме оставят сама с бебето ми, но точно тогава твърд като камък юмрук се заби в долната част на корема ми и се превих на две от болка. Акушерката се спусна към мен. Взе бебето с опитни ръце и го положи върху купчината чисти кърпи. После се наведе над мен и вещо опипа тялото ми.

— Аллах, бъди милостив — помоли се съвсем тихо, после се обърна към съпруга ми и каза: — Има още едно бебе в утробата й.

Ето, просто така бе родена близначката на сина ми. Изхлузи се с лекота от корема ми в очакващите я ръце на акушерката. Тя беше възрастна малайка на име Бадом, която Мина ми бе препоръчала.

— Ръцете й са дар божи — беше казала Мина и се оказа напълно права. Никога няма да забравя силата, която потече като бурна река от жилестите й ръце, нито пък увереността, която блестеше в дълбините на влажните й очи. Тя знаеше всичко, което трябва да се знае за майките и бебетата. В съсухрената й глава бяха натрупани много важни познания. От луда краставица и цветен прашец за свиване на матката до чудотворни дози запарка от коприва и други билки, за да се свие разпънатото тяло и да си върне предишните форми.

Тя сложи в ръцете ми две прекрасни бебета.

Синът ми беше всичко, за което си бях мечтала. Дар от боговете. Всичките ми молитви бяха чути и отговорът беше фини черни къдрици, великолепен силен рев, който доказваше, че е здрав. Ала всъщност дъщеря ми беше тази, която гледах и не можех да повярвам на очите си.

Веднага трябва да ти кажа, че тя наистина беше невероятна, изключителна. Никога не съм си представяла, че може да бъде толкова красива. Когато Бадом постави двете вързопчета в ръцете ми, вдигна оределите си вежди и възкликна изумено:

— Но очите й са зелени! — През всичките години, през които бе израждала бебета, никога не беше виждала бебе със зелени очи.

Бях се втренчила запленена в розовата й кожа и наболата лъскава права коса. Сигурно кръвта, която течеше в жилите й, беше от госпожа Армстронг известната баба на майка ми, която преди много години извикали, за да поднесе букет цветя и да стисне облечената с ръкавица ръка на кралица Виктория. Гледах малкото светло същество в ръцете си и реших, че всички имена, които с мъжа ми бяхме обсъждали с часове, бяха неизползваеми. Щях да я нарека Мохини.

В старинните легенди Мохини е небесна изкусителна, която била така невероятно красива, че само от един случаен поглед от влажните дълбини на очите й някой бог можел да се забрави. В разказите на майка ми боговете се давели един след друг в настоятелното си желание да я притежават. По онова време бях прекалено млада, за да знам, че изключителната красота е проклятие. Щастието отказва да дели едно легло с красотата. В отговора си мама ми писа и ме предупреди, че името не е подходящо за момиче. Носело лош късмет. Сега знам, че е трябвало да я послушам.

Изобщо не съм в състояние да опиша първите няколко месеца. Сякаш се разхождах в тайна градина и откривах хиляди и хиляди невероятно красиви нови растения, възхищавах се на цветовете им, на замайващия им мирис и на прекрасната им форма. Те изпълваха моя ден. От сутрин до вечер се чувствах щастлива. Лягах си с усмивка на уста, удивена от красотата на моите деца и замечтана да ги погаля несмело по копринената кожа.

Моята Мохини беше съвършена от меката главичка до мъничките пръстчета на краката. Хората я гледаха с неприкрито любопитство, когато я извеждах. Виждаха ме колко съм обикновена, след това поглеждаха грозния й баща и тогава забелязвах как завистта пуска остри корени в малките им нищожни сърца. Поех много сериозно отговорността за красотата на дъщеря ми. Къпех я в кокосово мляко и триех кожата и с четвъртинки лимон. Веднъж седмично берях цветове на хибискус, слагах ги в топла вода, докато се получи нужният ръждив оттенък, и тогава полагах извиващото й се телце във водата. Тя пляскаше, смееше се и ме пръскаше в лицето с шепи червеникава вода. Няма да ти досаждам с подробности какво съм правила, за да запазя кожата й млечнобяла.

Нито едно малко момиче не е било обичано повече. Брат й направо я обожаваше. Макар да нямаха никаква външна прилика, между двамата се усещаше особена невидима връзка. Имаха очи, които говорят, и лица, които разбират. Във всичко това се съдържаше нещо неописуемо. Те не довършваха изреченията си, спираха по едно и също време. Сякаш в тези откраднати мигове на пълно мълчание двамата общуваха на друго, по-дълбоко ниво. Ако сега затворя очи, виждам ги как седят един срещу друг и мелят ориз с воденични камъни. И двамата мълчат. Нямаха нужда от думи. Той въртеше тежкия камък, а тя с голата си ръка сипваше ориза в дупката му. Мълчаха и работеха напълно синхронно, сякаш бяха едно цяло. Способна бях да ги наблюдавам с часове както през деня, така и късно вечер. Работата, която вършеха, беше опасна. Винаги бе възможно някой от тях да си смаже ръката.

Когато двамата оставаха съвсем сами, тишината, която ги обгръщаше, магическият обръч, наречен ние изключваше всички останали. Спомням си, че дори имаше моменти, когато изпитвах известно неудобство да ги наблюдавам.

Ако аз бях необикновено горда с дъщеря си, баща й боготвореше земята, върху която тя стъпваше. Душата му се разтреперваше, защото Мохини проникваше така дълбоко в изпълненото му с радост същество, че това го объркваше и изненадваше. Като малко бебе тя беше толкова дребна, че се събираше в големите му свити длани, и той никога не забрави това усещане. Трудно му беше да повярва, че това чудо се бе пръкнало от него, затова стоеше и с часове я наблюдаваше, докато спи. Ставаше нощем два, понякога и три пъти, за да смени внимателно дрешките й, ако се бяха намокрили от пот. Често сутрин намирах купчина нейни дрешки под опънатата й платнена люлка.

Ако тя паднеше или получеше и най-мъничката рана, той я вдигаше с големите си нежни ръце и бавно я люлееше. Нейните сълзи се оглеждаха в неговите очи. Колко страдаше този човек, когато беше болна! Обичаше я толкова много, че каквато и болка да изпитваше тя, се забиваше като ужасен трън дълбоко в простодушното му сърце.

Като съвсем малка, докато беше будна, Мохини прекарваше повечето време в неговия скут и двамата слушаха гласовете, проникващи през статичния шум на радиото. Тя седеше и с часове навиваше на тънкото си бледо пръстче къдрица от неговата гъста коса, без да подозира, че това бе магически жест, способен да превърне нежни великани в бъбриви глупци.

Малкото ми момченце нарекох Лакшмнан. Първороден, великолепен, умен, изключителен и несъмнено мой любимец. Някак знаех, че макар Мохини да надминаваше всичките ми мечти, никой от нас не я заслужаваше. Никога не ме напускаше чувството, че незнайно как без позволение съм се промъкнала в нечия чужда градина и оттам съм откраднала най-голямото и най-красивото цвете. У нея нямаше нищо от баща й или от мен. Дори когато я гушнех в ръце, имах усещането, че съм я взела назаем и че някой ден някой ще почука на вратата ми, за да си я поиска. Затова с нея бях малко по-сдържана. Съвършената й красота ме покоряваше, но аз не я обичах, не можех да я обичам така, както обичах Лакшмнан.

Да, признавам, че го обичах. Колко много го обичах! В сърцето си издигнах олтар само заради смеха му. Виждах себе си в блестящите му очи и когато притисках здравото му тяло и ритащите му крачета, човек не би могъл да каже къде започваше той и къде свършвах аз, защото той имаше същия цвят като моята кожа. Като чай с мляко.

Муи Цаи роди детето си. Късно една вечер, когато всички съседи спяха, го донесе тайно у нас, за да го видя колко е хубаво. Момченцето, за което тя се бе молила в червения храм до пазара. Беше дебеличко, с много бяла кожа и кичур черна коса. Точно за такова момченце се бе молила.

— Нали виждаш, че гадателят сгреши — извиках радостно, давайки израз на облекчението, което изпитах, когато чух, че е родила син, силен и здрав. Щом гадателят беше сгрешил по отношение на Муи Цаи, можехме направо да го сметнем за шарлатанин, а предсказанията му — за жестока лъжа. Сложих пръста си в мъничката длан на детето, то започна да рита енергично, улови пръста ми в малкото си юмруче и не го пусна. — Виждаш ли колко е силен — похвалих бебето.

Та кимна бавно, сякаш не смееше да предизвика боговете с прекалено голяма гордост, макар че си личеше колко е щастлива. На пламъка на газената лампа ми се стори, че кожата й блестеше като че озарена от вътрешна светлина, но човек никога не бива да се хвали с късмета си. Такова беше поверието. Носело зла поличба, беше ми казала веднъж тя. Тази щастлива вечер тя го целуна и се оплака с половин уста, че олицетворението на здраво дете, което лежеше в ръцете й, й се струвало доста слабичко. Когато си тръгна, здраво стиснала скъпоценния вързоп, се почувствах щастлива заради нея. Най-после имаше нещо, което можеше да нарече свое.

Точно един месец по-късно, когато свършваше периодът й на въздържание, господарят й дал бебето на първата си съпруга. Муи Цаи толкова се изумила, че не успяла да възрази срещу това предателство. Съкрушена до дъното на душата си, не могла да откаже, оставало й в замяна само да приеме обичайното червено пакетче, в което намерила новичка сгъната банкнота от петдесет рингита.

— Как смее той? Майката няма ли права? — запитах ужасена.

Тя ми обясни с глух глас, че това бил стар обичай в Китай — първата съпруга да има право върху първородното дете на втората жена или на любовницата.

— Голяма чест е Първата съпруга да поиска сина на Муи Цаи. Мисля, че така е по-добре за момчето. Ще заеме полагащото му се място в семейството без излишни въпроси — добави тъжно приятелката ми. Горкото й сърце бе сразено и ясната светлина в очите й бе угаснала.

Ужасена се взрях в нея. Това бе направо чудовищно.

Тя продължи да идва някои вечери да поседи при мен, когато не можеше да изтърпи повече самотните викове на лемура, живеещ на дървото рамбутан. Пак прескачаше през моя прозорец с предишната пъргавина, но сега вече всичко беше различно. Кикотещото се момиче, което понякога измисляше лудории, вече го нямаше, на негово място виждах само потънало в скръб кръгло лице. Като бито и изоставено кученце седеше в моята кухня, подпряла брадичка на ръцете си и ми разказваше отново и отново как й отнели бебето.

— Ти какво очакваш? Че стоиш по-високо от Първата съпруга ли? — наругала я презрително отвратителната й господарка.

Муи Цаи ме гледаше смело в очите и ме уверяваше, че не е очаквала да се издигне по-високо от Първата съпруга. Естествено, знаеше си мястото. Тя беше Муи Цаи. Бедната Муи Цаи. Аз имах две малки красиви бебета, на нея й бе останала само горчивината, че друга жена прегръща нейното дете. Понякога, когато гледаше как близнаците спят и дишат леко, загърнати в памучни одеялца, неочаквани сълзи потичаха по лицето й. Тя шумно подсмърчаше, избърсваше ги с краищата на ръкавите и тихо и покорно заявяваше:

— Такова било желанието на боговете.

После един ден ми съобщи, че отново е бременна. Щастлив от второто потвърждение на мъжката му плодовитост, господарят с готовност обещал, че този път ще й позволи да си запази бебето. Първата съпруга изобщо не идвала на гости, което Муи Цаи възприе като добър знак. Беше научила добре урока си. Щом нямаше вест от старата господарка, това бе добра новина.

Аз престанах да кърмя и също забременях отново. С Муи Цаи отново бяхме заедно, играехме на китайска дама и се смеехме тихичко на мъждивата светлина на моята газена лампа. Следобед, докато господарката й спеше, тя седеше на рамката на прозореца ми и мечтаехме заедно. Невъзможни мечти за нашите деца, които ще се издигнат. Друг път ми помагаше да изкопаем фъстъци. Измивахме ядките, сварявахме ги и ги ядяхме още горещи в моята кухня. В такива моменти тя въздъхваше и театрално заявяваше, че най-щастливите й мигове били в моята къща, но тъй като денят на раждането й наближаваше, тя ставаше все по-неспокойна. Дълбоко в сърцето й костите на предците й тракаха и й напомняха за предсказанието, изречено в една задушна палатка преди повече от две години. Цяла редица мъртви роднини стояха с протегнати напред ръце и й вещаеха, че ще остане бездетна. Дали господарят й не бе дал празно обещание?

Често се будеше нощем от силно сърцебиене. Ставаше от леглото, излизаше от стаята си и се взираше в мастилената нощ дали газената ми лампа още свети. Ако зърнеше светлинната й, затваряше тихо вратата и тръгваше към нас. Дори в много напреднала бременност успяваше да се покатери на ниския прозорец на кухнята ми. Като сладък, неясен глас от миналото все още я чувам да казва: „Лакшми, ти си моята светлина в нощта“.

Винаги се радвах да видя кръглото й лице. Понякога шепнехме, друг път просто мълчахме. Сега, когато си помисля за онова време, осъзнавам колко прекрасно е било. Само ако знаех тогава онова, което знам сега… Бих прошепнала в ухото й, че я обичам. Бих й казала, че е най-добрата ми приятелка. Иска ми се да й бях казала: „Ти си моя сестра и това е твоят дом“. Може би съм била твърде млада, потънала твърде дълбоко в егоистичната радост да отглеждам моите деца. Приемах близостта ни за даденост и никога не съм се замисляла по-дълбоко. Понякога, без никаква причина, тя се разплакваше и изричаше жално: „Родена съм под много лоша звезда“. Муи Цаи роди още едно момче. Каза, че има гъста черна коса. И че й се усмихвало. Първия ден го притискала силно към гръдта си. На втория ден господарката й влязла в стаята. В очите й играели злобни пламъчета, когато казала на Муи Цаи, че бебето на Първата съпруга умряло месец по-рано и че тя била длъжна да направи жертва и да й помогне. Муи Цаи трябвало да даде детето си на страдащата жена. Било по-тежко да приеме новината, че първият й син е умрял, отколкото да даде второто си дете. Тя поклатила глава объркана и се разделила със сладко миришещия вързоп. В сърцето си Муи Цаи бе сигурна, че първородният й син бе умрял от мъка.

Лицето й беше посивяло, но очите й останали сухи дори когато злобната жена имала наглостта да каже:

— Ти си млада и много плодовита. В корема ти има още много синове.

— Всичките ли ще ми ги вземете? — попитала Муи Цаи извънредно тихо, но явно Третата съпруга не я чула.

 

 

Два месеца по-късно Анна се появи в моя горещ и трескав от малария свят. Имаше кожа с цвят на карамел и големи очи. Нощите ми бяха тежки. Първо бълнувах от бавно разгарящата се треска, после се разтрисах неудържимо, обляна в собствената си пот. През деня бях извънредно слаба и замаяна от хинина, само усещах, че децата са в ръцете на Муи Цаи. В продължение на седемнайсет дни Айя ходеше като сянка, а децата виждах като ярки петна, които възбудено шепнеха край леглото ми. Понякога усещах хладните твърди устни на съпруга ми по лепкавата ми от пот кожа, друг път любопитни малки пръстчета ме бодяха в лицето, но винаги предпочитах да се обърна на другата страна и да потъна в тъмата на забравата. Когато оздравях, млякото ми беше пресъхнало, гърдите ми сякаш се напълниха с малки камъчета. С ръце ги напипвах бяха твърди и болезнени. Единственият човек, който можеше да предизвика усмивка на лицето ми, беше моят скъп Лакшмнан.

Гледах малката Анна и ми ставаше мъчно. Бедничката. Дори бе лишена от правото на майчино мляко, но тя беше добро, много добро бебе с огромни блестящи очи и отново изпитах благодарност, че още едно дете не бе успяло да наследи простоватите гени на моя тромав съпруг. Лежах в леглото и видях как Айя я пое внимателно, сякаш се боеше, да не би да я изпусне или да я нарани, макар че веднага след раждането беше прегърнал в ръце Мохини като опитна акушерка.

Муи Цаи беше направо влюбена в новото бебе. Тя се отнасяше към Анна по съвсем различен начин, отколкото към Лакшмнан или Мохини. Намираше радост и в най-дребните неща, свързани с нея.

— Виж какво малко езиче има. Колко е хубавичко — възкликваше, кръглото й лице светваше от удоволствие.

Един ден се върнах от пазара и я заварих да кърми Анна. Тя ме изгледа гузно.

— Съжалявам, но плачеше от глад.

Моментално разбрах защо Анна не обичаше консервирано мляко. Слушах с пламнали уши обяснението на Муи Цаи. Как млякото й пресъхнало, когато й взели бебето, и при първия вик, който издала Анна, изведнъж гърдите й отново се налели. Точно тогава пред очите на непохватния ми съпруг блузата й смущаващо се намокрила.

Естествено. Не ми беше минавало през ума преди, но именно тя бе хранила Анна през седемнайсетте дни, докато аз лежах в несвяст от малария. Беше ми страшно трудно, но успях да потисна инстинктивната си неприязън, че някой друг, а не аз е кърмил моето дете. Казах си, че след ужасната загуба, която бе претърпяла, е разбираемо защо си бе позволила да го направи. Разбирах я. Във всеки случай поне така си казах. Искаше ми се да бъда великодушна. Муи Цаи бе загубила неизмеримо много. Какво толкова бе станало, че е накърмила детето ми? Млякото ми бе прегоряло, а тя имаше много и това щеше дълго да продължи. Само че малките, недоразвити гърди, около зърната на които розовите устенца на Анна щяха отново да се впият, бяха на Муи Цаи. Майчинството е странно нещо. То дава, но и отнема изключително много. Трябваше да й бъда благодарна, а не бях. Макар че не казах нищо, не бях достатъчно възвишена, за да не ме измъчва този въпрос.

Издигнах преграда между нас.

Преградата не беше висока, но всеки път, когато бедното момиче искаше да стигне до мен, се налагаше да я прескочи. Сега съжалявам, че го сторих. Аз бях единствената й приятелка, а й обърнах гръб. Разбира се, сега е твърде късно. Казвам на всичките си внуци никога да не издигат прегради, защото щом веднъж я започнеш, тя сама поема нагоре. Това е заложено в естеството на самата преграда да се самоизгражда, докато стане толкова висока, че човек вече не може да я прескочи.

Когато Мохини беше тригодишна, се простуди. За по-малко от седмица простудата се превърна в мъчителна астматична кашлица. Седеше мъничка и напълно безпомощна, облегната на три възглавници на моето голямо сребристо легло и се мъчеше да диша, в красивите й очи се четеше страх, а устните й се изтеглиха в ужасна синя черта. В малкия й гръден кош чувах хъркането на опасна змия, която се преструваше на детска играчка. Хъркането на змията разплакваше баща й.

Опитах всички известни средства, за които се сещах, както и всичко каквото жените в храма ме съветваха. Мажех хриптящите й гърди с тигрова мас, държах я, макар че пищеше, над изпаренията на люти билки и я насилвах да пие малките черни аюрведически хапчета. После баща й пропътува целия път до Пекан с автобус, за да купи зелени гълъби. Те бяха много красиви в клетката както си гукаха и кимаха с хубавите си глави, обаче аз впримчих мятащите им се телца в ръката си и отрязах главите им. Малката Мохини трябваше да изяде лилавеещото месо, нарязано на кубчета, изпечено с карамфил, гърлица и шафран. После Първата съпруга от голямото семейство до нас донесе плосък пакет, увит с вестник, в който имаше специално изсушени насекоми. Когато ги разгледах по-внимателно, открих, че са мъртви дървеници, мравки, хлебарки и скакалци, крачетата им бяха вплетени едно в друго, бяха така сухи, че тракаха и стържеха хрипливо хартията, в която бяха увити. Сварих ги във вода, докато две трети от кафявата течност се изпари, а останалото излях в гърлото на детето. Всичко беше напразно.

Имаше много страшни часове в тишината на нощта, когато Мохими посиняваше от липса на кислород. В нашата мизерна болница един лекар й даде малки розови хапчета, от които детето се разтреперваше и тресеше неудържимо. Гърчовете ме изплашиха повече, отколкото хриповете в гърдите й. Минаха два ужасни дни. Айя бе отпуснал глава на ръцете си. Изглеждаше като старец обезсърчен, безпомощен. Радиото мълчеше. Съпругът ми обвиняваше себе си. Нали той я бе извел на разходка и я бе оставил да се намокри на внезапно завалелия дъжд.

Искаше ми се да хвърля вината върху него, но всъщност никой не беше виновен. Истината бе, че аз го бях накарала да изведе децата. Молих се. Как съм се молила! С часове седях коленичила, после се просвах върху студения под на храма, търкалях се през целия храм, за да покажа безграничната си набожност. Аз съм само една нищожна жалка твар. Моля те, Ганеша, помогни ми. Сигурно добрият бог Ганеша няма да ме изостави сега.

На третия ден следобед Муи Цаи запъхтяна се втурна в кухнята ми с много налудничава идея. Престанах да бъркам лещата, която варях с кисело мляко, и се хванах за издутия си корем, защото отново бях бременна, изслушах я почти смаяна и не повярвах на ушите си, до които достигаха бързите като картечен огън думи, изстреляни от малката й уста. Още преди да свърши, аз вече клатех глава.

— Не — казах, но по гласа ми беше ясно, че не съм особено твърда. Истината бе, че бях готова да пробвам всичко. Трябваше просто някой да ме увещава.

И тя го стори.

— Ще помогне — настояваше упорито.

— Това е отвратително. Ох! Кой ти даде тази ужасна идея? Все пак…

— Ще помогне. Моля те, опитай. Лечителят на моя господар е много, много добър. Дошъл е направо от Шанхай.

— Невъзможно. Как ще накарам горкото дете да го направи? Тя и така едва диша. Може да се задави и да умре.

— Налага се да го направиш. Искаш ли да я излекуваш от тази проклета болест?

— Разбира се, но…

— Ами тогава опитай.

— Значи най-обикновена мишка?

— Не, естествено, че не. Това е специална порода мишки с червени очи. Новородените нямат козина, нито дори мъх. Мишлето е розово и дебело най-много колкото пръста ми.

— Но трябва да я глътне жива?

— В първите минути след като се роди, мишлето не мърда. Мохини може да го глътне с малко мед. Не й казвай какво е.

— Сигурна ли си, че наистина ще й помогне?

— Да, много хора в Китай го правят. Лечителят е много умен. Не се тревожи, Лакшми. Ще помоля господарката Сооиг да помогне.

— Колко мишки трябва да погълне?

— Само една, разбираш ли — отговори бързо.

Но в края на краищата не се наложи малката Мохини да глътне живата мишка, която Муи Цаи препоръча. Баща й забрани. За пръв път откакто го познавах малките му черни очи блеснаха гневно.

— Никой няма да храни дъщеря ми с живи мишки. Проклети варвари — прогърмя гласът му ядосано, след което отиде при Мохини и покрай нея си възвърна монотонния брътвеж.

Айя мразеше мишките. Дори видът им отдалеч го отвращаваше. Необяснимо как, но Мохини започна да се оправя и след няколко дни беше по-добре, така че аз не поисках малкото на специално отглежданата порода мишка с червени очи, сторих това много години по-късно.

Севенези дойде на бял свят точно когато биеше полунощ. По това време змиеукротителят свиреше на флейта и сладостните самотни тонове, които звучаха при раждането му, бяха почти като предзнаменование за странното същество, в което се превърна той по-късно. Акушерката пови тъмночервеното му телце в чиста кърпа и ми го подаде. Под прозрачната кожа кръвта се движеше по цяла мрежа миниатюрни зелени венички. Когато бебето отвори очи, те бяха тъмни и необикновено будни. Още веднъж си отдъхнах. Не приличаше на заварените ми деца.

Още като малък Севенези имаше подкупваща усмивка и готов остроумен отговор. Беше с къдрава коса и палаво усмихнато личице и човек не можеше да му устои. Тогава се гордеех с остроумието му. Още от малък се увличаше по какви ли не необикновени неща. Къщата на змиеукротителя беше на завоя на пътя и го привличаше като магнит. Макар че му забраних да се приближава до този дом, той тихомълком се изплъзваше и прекарваше с часове там, техните странни магии и отрови го примамваха с лъжливи надежди. В един момент го виждах в задния двор, в следващия вече беше изчезнал в онази ужасна къща. Имаше нещо незавършено, нещо липсваше в душата му, то го подтикваше да търси, да търси и никога да не намира. Често вечер се втурваше в кухнята, събуден от страховити сънища, от които кожата ми настръхваше. Огромни озъбени пантери със святкащи оранжеви очи изхвърчали от гърдите му, после се връщали и се хвърляли да хапят лицето му. Веднъж ме видял как умирам. Видял ме да лежа в ковчег. Върху клепачите на затворените ми очи имало монети и хора, които той не познавал, танцували около мен със запалени факли в ръце. Стари жени пеели религиозни песни с дрезгави гласове. Мохини, вече пораснала, с дете в скута си, плачела в един ъгъл. Когато сънува моята смърт, той още не беше виждал индуско погребение и въпреки това го описа с такива поразителни подробности, че направо се смразих. Изобщо не можех да разбера това момче.

Когато Анна стана на две години и половина, един ден неочаквано влязох вкъщи от градината и се заковах на място. Анна бе заровила глава в разкопчаната рокля на Муи Цаи в синьо и бяло. Стоях изумена, защото смятах, че Муи Цаи отдавна е престанала да я кърми. Тази тайна ми подейства като предателство. Според мен не беше нормално двегодишно дете още да бозае. В стомаха ми се надигна гняв като черна кал. Нагорещеното до червено възмущение ме накара да забравя, че аз сучех от майка си почти до осемгодишна възраст. Грозни, жестоки думи напираха в гърлото ми. Загорчаха ми на езика. Отворих уста, но изведнъж осъзнах, че Муи Цаи, която не ме бе видяла, се взираше далеч напред, мълчаливи сълзи се търкаляха по тъжните й страни, страданието й беше толкова голямо, че трябваше да се извърна и да стисна зъби. Кръвта ми кипеше. Тя все още беше моя приятелка. Моята най-добра приятелка. Преглътнах отровата в устата си.

Застанах зад вратата на кухнята, задишах дълбоко и с най-нормалния глас, който можах да издам, извиках Анна. Тя бързо дойде и на личицето й бе изписана чиста невинност. От нейна страна нямаше предателство. В гърдите си все още усещах как мърда това странно грозно чудовище — ревността. То е безмилостно. Никога няма да разбера защо го допускаме така близо до сърцата си. То се преструва, че прощава, но никога не го прави. Не се бои нито от вълците, които е видяло да седят и чакат в разбитото бъдеще на Муи Цаи, нито от черните врани на отчаянието, които кръжаха в небето, то шепнеше в ухото ми как тя копнеела да открадне детето ми и да го вземе за свое. Притиснах малката Анна до себе си. Тя залепи една мокра целувка на бузата ми.

— Леля Муи Цаи е тук — каза.

— Ами добре — отвърнах весело, но оттогава нататък се стараех да не оставям Анна сама с Муи Цаи.

Времето изгаряше месеците като запалени пръчици, които оставяха фината си бяла пепел по тялото ми и го променяха. Вече бях почти на деветнайсет. Жена. Ханшът ми се разшири от ражданията, гърдите ми наедряха и ме боляха, пълни с мляко. Лицето ми също се променяше. Скулите ми изпъкнаха. В очите ми се забелязваше ново усещане за увереност. Децата растяха бързо и изпълваха къщата със смях и детски викове. Бях щастлива. Хубаво е да седнеш навън вечер и да наблюдаваш как децата играят, вятърът развяваше квадратните бели парчета платно, които използвах за пелени, умалелите ризки на Лакшмнан и малките роклички на Мохини. Живеех с мисълта, че съм направила копринена кесия от свинско ухо. Всичките ми деца бяха красиви, нито едно от тях нямаше онези черти, които носеха, без да се оплакват заварените ми деца.

Муи Цаи отряза дългата си коса, сега тя стигаше до раменете й. Двете отново бяхме бременни. По онова време всеки миг, когато не се пазехме в тъмното, лепкавият завършек означаваше години на отговорност и болка. Големите кръгли очи на бебето Севенези следяха как Муи Цаи пристъпва тежко с походка на осъдена.

Господарят й обещал, че този път непременно щяла да си запази детето.

— Стори ми се искрен — пророни Муи Цаи.

Нищо не можех да кажа, нито да направя. Тъжните й очи ме гледаха с празен поглед, който преди не бях виждала. Приличаше на малко животинче, чиято лапа се бе заклещила в капан. Дори в сенките, хвърляни от моята газена лампа, виждах мълчаливата жалостива болка, която блестеше в очите й. По-рано обсъждахме всичко. Дори интимности от леглото. Нямахме тайни една от друга. Сега се издигаше моята мълчалива ниска преграда, от другата й страна стоеше тя като на тръни, самотна и печална. Аз имах моите деца, а тя посещенията на господаря си и бременностите, след които оставаше още по-самотна.

Обаче все още бяхме приятелки, казвах си, и упорито отказвах да съборя стената. Когато си млад, е трудно да разрушиш стена, която си построил с червените тухли на егоизма и си циментирал с мрачна гордост.

След като тя роди, държах газената лампа запалена до късно през нощта и седях до прозореца, вслушвайки се дали няма да чуя стъпките й или шепнещия й мелодичен глас: „Още ли си будна?“.

Седмиците минаваха, но кръглото й лице не се появи на прозореца ми. Разбира се, дълбоко в душата си знаех какво се е случило. Съвсем случайно я зърнах. Вече бях в много напреднала бременност, но от моята веранда я видях да седи на един от зелените каменни столове, беше облегнала лакти върху тежката каменна маса. Забола очи в земята, седеше с наведена глава. Правата й коса бе паднала пред очите й и закриваше лицето й. Обух чехли и с тромави бързи стъпки тръгнах към зида, който заобикаляше имота на Стария Соонг. Извиках я и тя обърна глава с тъпо изражение. За миг само се взря в мен. В този момент ми се стори, че не я познавам, че никога не съм я познавала. Тя беше различен човек. После се изправи и неохотно тръгна към мен.

— Какво стана? — попитах, макар че вече знаех.

— Втората жена взе бебето — отвърна безизразно. — Но господарят каза, че мога да задържа следващото. Къде е Анна? — попита внезапно и лицето й малко се оживи.

— Ела да я видиш. Много бързо израсна.

— Скоро ще ти дойда на гости — изрече тихо и се усмихва съвсем слабо. — По-добре си върви преди господарката да те е видяла. Довиждане.

Завесата на един прозорец се заклати и след това падна на мястото си. Преди да й кажа довиждане, Муи Цаи вече се бе обърнала и вървеше към къщата. Не се тревожих дълго за нея, защото следобед ми съобщиха, че моят съпруг претърпял злополука. Както карал велосипеда си, един мотор се блъснал в него. Преглътнах новината, че бил в безсъзнание в болницата, като голям хан. Приличаше на кафяво камъче, брулено от ветровете, а после заседнало в пресъхнало речно корито. Нямаше вкус, беше твърдо, но гладко.

Камъкът натежа много в стомаха ми, когато с децата взех такси, за да стигнем до болницата. Призляваше ми от страх. Мисълта да ги отгледам сама, без мъж, който да печели хляба, зейна като огромна черна дупка пред мен. Влязохме с децата в спешното отделение и ги подредих да седнат на една от дългите пейки в чакалнята. Те се свиха между една пъшкаща жена и мъж в напреднал стадий на елефантиаза. Оставих ги да зяпат огромния подпухнал крак на бедния човек и тръгнах по коридора. Там видях притихналото тяло на Айя. Лежеше на тясна носилка, бяха я оставили до стената в коридора. Тръгнах към него, но колкото повече наближавах, толкова повече се плашех. Дълбока рана като кокосов орех зееше в главата му и червена кръв изтичаше, слепваше косата му, процеждаше се върху ризата и образуваше локвичка под главата му. През целия си живот не бях виждала толкова много кръв. Забелязах, че на нацапаното му с кръв лице липсваха четири предни зъба, същите онези, които на сватбата ми бяха направили такова силно впечатление. Дупка, по-тъмна от лицето му, зяпаше към мен, но кракът му ме хвърли в истински ужас. Костта се бе счупила така, че се показваше през розовата плът. От гледката ми стана зле и едва не се строполих. Трябваше да се хвана за нещо, за да не припадна. Най-близо беше стената на коридора и тежко се облегнах на нея. След като подпрях гърба си, извиках съпруга си по име, но той бе в безсъзнание.

Някакви санитари се спуснаха по коридора и избутаха количката с носилката през летящите двойни врати на спешното отделение. Останах като замаяна, облегната на стената. Коленете ми се подкосиха. Бебето в корема ми започна да рита и усетих, че очите ми смъдят от сълзи. Обърнах се и погледнах към пейката, децата седяха мирно едно до друго и ме гледаха с огромни, пълни със страх очи. Усмихнах им се и тръгнах към тях. Краката ми се подгъваха като гумени. Те се скупчиха около мен.

Лакшмнан ме прегърна през врата с тънките си ръце.

Ама, сега може ли да се върнем вкъщи? — прошепна той със странно тъничко гласче.

— Скоро ще се върнем — отвърнах задавено, прегърнах малкото му телце толкова силно, че той изстена. Децата и аз чакахме с часове.

Стъмни се преди да си тръгнем без никакви новини. Айя още беше в безсъзнание. В рикшата близнаците ме гледаха сериозно. Анна заспа, смучейки палеца си, а от устните на бебето Севенези излизаха мехурчета. Наблюдавах ги и ми се стори, че разбирам как се е чувствала вдовицата, която хвърлила шестнайсетте си деца в кладенец, а после сама скочила в него. Мисълта да отгледам сама децата си ме ужасяваше. Спъвах се както вървях сама в черен като рог тунел, а ехото от гласовете на децата ми се носеше около мен.

С пълно безразличие ги нахраних и ги сложих да спят. Бях изпаднала в шок, не бях в състояние да ям, затова седнах на моята пейка и вдигнах очи към звездите.

— Защо точно на мен да се случи? — задавах си този въпрос непрекъснато. — Защо, мили Ганеша, ме подложи на такова изпитание? — Тази вечер чаках Муи Цаи и страшно ми липсваше, че не дойде.

Когато на другата сутрин децата се събудиха, ги нахраних и отново се върнахме в болницата. Сиво тяло в безсъзнание с ослепително бяла превръзка лежеше на леглото. Отведох децата вкъщи за обяд и понеже нямах сили да се върна отново в болницата, седнах и заплаках. Вечерта заведох децата в храма. Сложих бебето Севенези на студения под, подредих останалите едно до друго пред себе си и започнахме заедно да се молим.

— Моля те, Ганеша, не ни изоставяй в този момент. Погледни ги — молех се. — Те са невинни и толкова малки. Моля те, върни баща им.

На следващия ден също нямаше новини. Той не беше дошъл в съзнание.

Сведох очи и видях, че някой бе сложил стъклените гривни на тревогата и страха на ръцете ми. Светлината се отразяваше в тях и те блестяха отдалеч. Безшумното им дрънчене ме разсейваше и направих нещо, което не биваше да правя. Престанах да се храня. Забравих, че в мен расте едно малко същество. В продължение на четири дни държах гладно невинното бебе. На петия ден се събудих на пейката и не можах да се ориентирам, цялото тяло ме болеше.

Наблюдавах как децата ми поглъщат любимата си закуска сварени сладки лилави корени. Гледката на деца, които се хранят, е трогателна, особено когато си изплашен и сам. Те дъвчеха с отворена уста, малките им розови езичета се бяха боядисали от лепкавия лилав сок. По бялата ризка на Севенези бяха паднали лилави капки. Гледах ги толкова малки и беззащитни, и ми призля от страх. На другия ден щях да навърша деветнайсет години. Просълзих се и пред очите ми се замъгли покъртителната картина на децата ми, които практически се сляха в едно цяло, в тази картина се открояваха само малките им зъбчета. Понякога виждаш как по нечие лице се стичат сълзи, а притежателят му всъщност стои настрани и крои опасни планове, пред очите му се мяркат ужасни неща. Точно това се случи с мен. В далечината видях как издъхват всичките ми мечти и надежди, които подхранвах така грижливо. Усетих, че стават безплътни. Страшна гледка. Извърнах очи от ужасното видение и видях как съдбата ми се кикоти в един ъгъл, затворила всичките ми мечти в желязната си кутия.

Страхът избухна в гняв.

Изтичах в стаята за молитви. Пред олтара потопих треперещия си пръст в сребърната купичка с червен кумкум[9] и си нарисувах такава голяма и крива точка, че тя покри почти цялото ми чело.

— Виж, виж викнах към образа на Ганеша. — Все още имам съпруг. — Той спокойно ме гледаше. Доколкото си спомням през годините, всички богове, на които съм се молила, са ме гледали със съвсем същия поглед, изразяващ вътрешно удовлетворение. През всичките тези години съм бъркала тази полуусмивка с благородната благосклонност. В главата ми натрупаните чувства кипнаха и от устата ми се изсипаха гневни думи. Добре, вземи го, щом трябва. Направи ме вдовица като подарък за рождения ми ден предизвиквах го, думите ми изскачаха неразбираеми от яда, който изпитвах, с ръка изтрих червената точка от челото си. — Хайде, продължавай — крещях бясно, — но не си и помисляй, че ще удавя децата си в кладенец или ще легна да мра. Ще продължа да живея. Ще храня децата си и ще ги направя хора. Така че карай. Вземи си нищо не струващия мъж. Вземи го, щом трябва.

В мига, в който затворих уста, след като изрекох тези груби и грозни думи, и заклевам се, че казвам истината, някой извика името ми отвън. На вратата стоеше една жена, която бях виждала в храма беше чистачка в болницата. Дошла да ми каже, че мъжът ми дошъл в съзнание. Не му се разбирало много, но питал за децата и за мен.

Гледах я като замаяна. Дали не беше пратеничка на боговете? Забелязах, че хвърли поглед към размазаната червена боя на челото ми и тогава си спомних, че не съм се къпала от три дни.

— Набързо ще си взема душ — казах й, сърцето ми биеше до спукване. Вероятно от шока от студената вода върху отмалялото ми тяло или поради това, че почти не се бях хранила пет дни, но белите ми дробове блокираха. Отказаха да поемат въздух. Коленете ми се подгънаха и аз паднах върху мокрия под, с ръце заудрях по вратата. Божата пратеничка се спусна да ми помогне. В очите й забелязах ужас, а не учудване. Гола жена в силно напреднала бременност, със сини устни и изкривено лице, която се гърчи на пода на банята, това представлявах. Странно, че не виждах добре, но си спомням съвсем ясно как пред очите ми краищата на светлозеленото сари на жената станаха тъмнозелени, като се намокриха. Малко трудно й беше да ми помогне да се изправя, от усилието се задъха. Малките й ръце едва удържаха мокрото ми тяло. Ужасена, че умирам, се облегнах на сивата стена, отварях уста като риба на сухо, после не знам как, но мускулите на гръдния ми кош се отпуснаха и здравите стоманени обръчи, които ме стискаха, се охлабиха. Можех да поемам въздух на малки глътки. Пратеничката ме зави с хавлия и постепенно започнах да дишам нормално. Децата ми, онемели и измъчени, се спуснаха вкупом към мен с викове и ридания.

След няколко дни пренесохме баща им вкъщи. След още няколко седмици той взе рикша, за да отиде на работа. Нещата бавно се върнаха към нормалното си русло, само в много студени вечери гърдите ми свиреха.

Когато Джейан се роди, направо изпаднах в шок. Имаше малки тъпи очички, широко лице и страшно слаби крайници. Целунах го нежно по влажните клепачи на полузатворените очи, надявах се да има добра съдба, но още тогава знаех, че няма да постигне кой знае какво. Животът щеше да се отнесе към него със същото презрение, с което се отнасяше към бедния му баща. Тогава не знаех, че животът щеше да използва мен като инструмент, за да мъчи собствения ми син. Господ беше сметнал, че е достатъчно да вложи в главата на Джейан само няколко думи и много празни пространства между тях. Той проговори едва когато стана почти на три години. Движенията му бяха същите като мислите му. Бавни. Напомняше ми на заварените ми деца, които така успешно бях запратила някъде дълбоко в съзнанието си. Понякога ме глождеше вина и си мислех дали ужасното ми преживяване в банята, когато полях главата си с кофа студена вода, или стъклените гривни, заради които престанах да се храня, не са причината за неговото състояние.

Мохини го намираше за очарователен. Тя прегръщаше тъмното му неподвижно телце със светлите си ръце и му говореше, че кожата му е така красива — също като синята кожа на бебето Кришна. Той я гледаше с интерес. Беше наблюдателен. Като котка те следеше с очи из стаята. Чудех се какви ли мисли минават през ума му. За разлика от другите ми деца той не се усмихваше. Когато го гъделичкахме, спонтанният му смях звучеше като лай, но не владееше изкуството да се усмихва.

Осем месеца след като Джейан се роди Муи Цаи роди още едно бебе. Малкото пеленаче рева до посиняване, когато Първата жена дойде да го иска. Трябвало й да прави компания на „нейното“ голямо дете, което, тъй като нямало братя и сестри, се разглезвало и ставало непослушно.

Декември дойде не само с обичайните мусонни дъждове, но донесе и ново бебе. Госпожа Гопал, която присъстваше на раждането, беше много пъргава и практична жена.

— Яж по-малко скъпи скариди и започни да пестиш за зестра на детето — посъветва ме тя и ключовете, които висяха на фустата й, издрънчаха. Бедната ми дъщеря имаше цвят на тъмен шоколад. Дори като бебе Лалита беше забележително грозна. Боговете вече проявяваха небрежност към своите дарове. Първо Джейан, а сега и това малко мишле, което бе вперило в мен много тъжни очи. Също като избледнелите очи на опечалена старица те ме гледаха и като че искаха да кажат: „Ох, бедна глупачке. Само ако знаеше това, което аз знам“. Сякаш още от самото си раждане моята Лалита вече знаеше какво нещастие очаква плоското й лице.

Реших, че моята челяд вече се оформи. Гнездото се бе напълнило. Нямаше да има повече непредпазливи моменти в тъмнината. С месеците Лалита почти не пълнееше. Крайниците й, които свободно движеше, бяха тънички, почти мършави. Беше тиха като баща си. Никога не демонстрираше своята привързаност, но мисля, че много обичаше Айя. В него пренамираше своите черти и му прощаваше безусловно за грозотата си. Изключително свита, тя не се сърдеше на нищо, живееше в свой измислен свят. Седеше с часове сред лехите със зеленчуци, преобръщаше листа и камъчета, гледаше какво има под тях и шепнеше тайни на невидимите същества, които откриваше там. Когато порасна и нейните невидими приятели я изоставиха, животът се отнесе много зле с нея, но тя безропотно понасяше всичките му капризи. Да, дори не се оплакваше.

Когато Джейан стана на година и половина, той се умори да пълзи и поиска да се изправи, но краката му бяха прекалено слаби, за да издържат тялото му. Мама ме посъветва да изкопая дупка в земята и да го пусна в нея. Като стои прав вътре, крайниците му постепенно щяха да заякнат. Изкопах дупка, дълбока около петдесет сантиметра, срещу прозореца на кухнята, откъдето можех да го наблюдавам, докато готвех. Сутрин го пусках в дупката и го оставях да седи там с часове. Често Мохини отиваше при него, за да му прави компания. Постепенно краката му заякнаха, и един ден той вече можеше да стои на двата си крака.

Когато Лакшмнан и Мохини станаха на шест години, тръгнаха на училище. Сутрин ходеха в основно училище, там учеха английски, а следобед в народно училище, където ги учеха да четат и пишат на тамилски. Лакшмнан трябваше да бъде облечен с тъмносини къси панталонки и бяла ризка с къси ръкави, а Мохини с тъмносиньо сукманче и бяла блузка отдолу. Бели чорапки и бели гуменки допълваха униформата. Ръка за ръка те крачеха до мен. Сърцето ми преливаше от гордост, като ги гледах колко са изпълнени с нервно очакване. Първият училищен ден. За мен също беше вълнуващо. Никога не бях ходила на училище и бях страшно щастлива да дам на децата си нещо, което не съм имала. Тръгнахме по-рано и първо се отбихме в храма. В хладната сутрин сложихме учебниците им на пода до олтара, за да получат благословия, Лакшмнан би камбаната, а аз разчупих един кокосов орех, за да помоля за благосклонността на боговете.

Бях двайсет и шест годишна, а Лалита — на четири, когато пристигна картичка от чичо ми — търговеца на манго. Дъщеря му щяла да се жени и той канеше всички ни на сватбата. Моят съпруг бе използвал цялата си отпуска и не можеше да дойде. Стегнах най-хубавите си сарита, скъпоценностите, високите ми златни чехли, децата и взех най-хубавите им дрешки.

Същата лъскава черна кола, която ни беше посрещнала с Айя на пристанището в Пенанг, дойде да ни вземе, но Билал се бе пенсионирал. Някакъв друг мъж с униформа ни хвърли зъбата усмивка, учтиво докосна кепето си и натъпка чантите ни в багажника. Настаних се на кожената седалка с чувство на носталгия. Бях пристигнала дете, а сега малките телца, които бях сътворила в собствения си корем, възбудено бъбреха, отъркваха се и се блъскаха в мен. Миналото проблесна за кратко в хладния утринен въздух. Спомних си жената с деформираните крака и процесията от миячи на руда сякаш беше преди век. Колко се бе променил животът. Дали боговете са били щедри към мен? Докато се бях замислила, децата се караха и боричкаха, за да седнат така, че да гледат през прозорците. Пресегнах се и механично плеснах Севенези по ръката, защото щипеше тъмния крак на Джейан.

В колата на Анна й стана лошо, а Лакшмнан, който седеше на предната седалка, беше спуснал надолу стъклото, вятърът развяваше къдравата му коса, по едно време се извърна назад със смесица от любопитство и отвращение. Улових погледа на шофьора, който наблюдаваше Мохини в стъклото за обратно виждане, и потиснах гнева си. Трябваше бързо да я оженя. Отговорността за голямата хубост се настанява с неудобство в мислите на родителя. Беше десетгодишна и вече привличаше прекалено много погледите. Понякога в моите безсънни нощи сядах и се тревожех за това. Приятелски настроени духове надзъртаха в кухнята и ми шепнеха да внимавам. Трябвало е да ги послушам. Да положа повече грижи. Да оставя бялата й кожа да се изпече на слънцето. Със собствените си ръце да нарежа малкото й личице с бръснача на баща й.

Истинска изненада ни очакваше в къщата на моя чичо. Първо, защото живееше на хълм, а обикновено на хълмовете живеят европейци, и второ, защото живееше в много голяма, всъщност в огромна къща на два етажа, със стаи с високи тавани. Верандите бяха с колонада, къщата имаше внушителен покрив, покрит с каменни плочи. Била построена, както по-късно чичо гордо ни обясни, в стила на Регентството в Англия. Слушах го със страхопочитанието на селска жена, докато той тържествено ми съобщи, че англо-индийският класически архитектурен стил на дома му бил свързан с хуманизма и олицетворявал идеалите за ранг, престиж и елегантност.

Третата и най-неочаквана изненада дойде от впечатлението, че съпругата на чичо ми, която до този ден никога не бях виждала, ме мрази. Почувствах го в момента, в който тя отвори вратата и ми се усмихна. Застинах на място, но моментът мина, когато чичо ми се втурна и ме стисна в мечешката си прегръдка. Той изгледа възхитено Мохини и сякаш не повярва на очите си, поклати глава одобрително, като видя колко висок и силен бе Лакшмнан. Анна го накара да се просълзи със сериозния си вид. Тя беше дребничка за възрастта си. Очите й като че ли молеха човек да я вземе на ръце, а при вида на бузките й като ябълки му идеше да ги захапе.

— Какво лице има само! — извика той и я щипна по бузата. — Одрала е кожата на майка си. — Изтри сълзите, които се бяха събрали в ъгълчетата на очите му. После коленичи на пода, целуна Джейан и Севенези и ни покани всички да влезем. Нямаше как да обърне внимание на срамежливата Лалита, тъй като тя се бе скрила в гънките на сарито ми.

Вътре каменният под, големите дълбоки веранди и издължените стрехи образуваха едно хармонично цяло и създаваха прекрасни прохладни помещения. Когато се огледах, впечатлена от богато подредената стая, погледът ми попадна на луксозни предмети от цял свят. Красиви нефритени статуетки в стъклени витрини, изящни английски мебели, разкошни персийски килими, великолепни френски огледала с позлатени рамки и фотьойли, тапицирани с брокат. Цялата къща ми приличаше на свърталище на крадец. Смиреният ми чичо наистина се оказа много богат. Осъзнах, че в края на краищата не е мизерен търговец на манго, по-късно дори научих, че бил вложил капитал в доходния бизнес с каучук и калай. Нищо чудно, че пред къщата му имаше подредени толкова много камиони.

Леля ми ни заведе в голяма стая с щори на стъклената врата, която водеше към балкона. Оттам се виждаше малкото китно село Минангкабау. Въпреки предположението ми, че леля ми тайно ме ненавиждаше, а и не можех да се сетя каква би могла да е причината за омразата й, вълнувах се от престоя ни и от голямата сватба, която предстоеше. Бяха поканени петстотин гости и бе ангажирана залата в местното кметство. Два дни се готвеха какви ли не ястия в грамадни метални тенджери. Когато случайно влязохме в кухнята, видях двайсет и една торти и купчини сладкиши, подредени върху големи подноси край стената. Много жени, облечени със сарита, бъбреха и клюкарстваха, докато режеха и пържеха дребни сладки. В грамадните метални тенджери къкреха всякакви зеленчукови ястия с къри. Сведох очи към децата си и изпаднах в ужас, когато видях как Севенези с пълничките си ръце набързо лакомо натъпка в устата си цяла шепа сладки с форма на мидички.

На следващия ден облякох децата с новите им дрехи и изпитах задоволство, че всички откраднати от нощта часове, прекарани в кроене и шиене с дребни невидими бодове, бяха дали такъв прекрасен резултат. Много рядко виждах децата си, облечени така хубаво. Бях облякла трите си дъщери еднакво в зелено и златисто. Анна беше прекрасна. Лалита изглеждате добре, а Мохини приличаше на приказна русалка с блеснали от вълнение очи. Когато слязохме долу, забелязах как красивото лице на леля ми се сви от яд и чиста злоба и изпитах перверзна гордост, че децата ми, облечени с трептящи на тях дрехи, невинни, тичащи нагоре-надолу, предизвикаха такава завист у нея.

Сватбата беше забележителна, бе невероятна демонстрация на богатство. Подът на просторната зала в кметството беше нашарен със сложни плетеници и орнаменти, старателно изрисувани на ръка от коленичили жени, използвали фино оризово брашно и водни бои. Жени със скъпи сарита от златиста коприна, събрани на колоритни групички, си приказваха под силния шум на биещи барабани и вой на тромпети, таванът бе украсен със сплетени на красиви плитки стотици бледожълти листа на кокосови орехи, а зелените листа на мангото се вееха като знаменца. Петдесет тежко отрупани със зелени плодове млади бананови дръвчета, отсечени в основата на лъскавото им стъбло, бяха подпрени прави от двете страни на пътеката, по която щеше да мине стеснителната булка. Младоженецът чакаше красив и горд. Когато невястата се появи на прага на залата, тя блестеше като богиня, носена на ръце от процесия в свещен ден. Нямаше никакво съмнение, че баща й беше богат. Синджири се спускаха от челото й, висяха като плътни златни въжета около врата й и се събираха в колан с блестящи камъни на кръста й. Младоженецът придоби страшно самодоволен вид.

След размяната на пръстени, гирлянди и връзването на дебелата златна верига в другия край на залата започна подготовката за голямото пиршество. Малки момченца внесоха наръчи с бананови листа и много бързо постлаха пода на голямата зала с тях. Хората навлязоха и седнаха по турски така, че пред всекиго се падаше по едно бананово листо. Когато цялата зала се изпълни с редици хора, седнали гръб до гръб, обърнати към бананово листо, сервитьорите пристигнаха с алуминиеви кофи с храна, от която гребяха с черпаци. Глъчта от гласовете замря и в залата се чуваше шумът само от поглъщането на храната. Имаше кисел жълт ориз, обикновен ориз и избор от най-различни вегетариански ястия. След това сервираха сладък бульон, сирене и сладкиши.

В зелена палатка извън залата специална маса с бяла покривка, цветя и чинии беше подредена за европейските гости с един и същ израз на по кралски недостъпно благоразположение. Огледах ги внимателно. Имаха вид на горда раса, която смяташе, че с присъствието си оказва услуга за домакините. Дори прави нещо като благотворителност. Беше много интересно да ги наблюдава човек как се хранят с ножове и подобни на малки мотички прибори.

Много хора хвърляха крадешком погледи към Мохини, някои с възхита, други със завист, трети кроящи планове, свързани с подрастващите им синове. Беше извънредно вълнуващ ден, изпълнен с великолепие и разкош, но в късния следобед на Мохини й прилоша. Веднага се прибрахме с колата на чичо ми, но щом стигнахме дома му, тя вече гореше и охкаше от болки в стомаха.

Чичо ми искаше да извика лекар, но леля ми със запотено лице и очи, които продължаваха да гледат злостно, цъкна с език ядосана и изпрати старата прислужница Меначи да донесе масло от маргоса[10]. Меначи беше сбръчкана стара жена с тесни рамене и тънки като на скелет ръце. Предишната й красота се бе запазила единствено в тъмните й очи, обрамчени от гъсти извити мигли. Винаги съм обичала да наблюдавам лицата на много възрастни хора, а нейното беше изключително. Беше като учебник по история, който разказва какви ли не случки. Бръчките й бяха увлекателни страници за разгръщане. Наложи й се да се изправи на пръсти, за да излее маслото от маргоса в отворената уста на Мохини, тъй като беше висока почти колкото нея.

— Сутринта ще бъде като нова — каза леля ми.

Меначи сведе покорно красивите си ресници, но щом облечената в златисто и лилаво фигура на леля ми с поклащане излезе от стаята, старата жена се приближи до мен.

— От лоши очи е, не е от стомаха — прошепна натъртено. Додаде, че прекалено много хора са гледали красотата на дъщеря ми със завист и всъщност лошите им помисли й се бяха отразили. Хлътналите й очи ме караха да й повярвам. Копринените ресници потрепнаха, когато добави, че очите на някои хора са толкова зли, че могат да убият. Ако се възхитят на цвете, на другия ден то се съсухря и умира. Виждала го била да се случва и по-рано.

Ръката й стисна здраво моята ръка. Спомних си, че за да неутрализират уроките, хората рисуват черна точка на челото на бебето си, която помрачава съвършената му красота и закриля беззащитното дете от завистливи погледи. Обаче Мохини не беше бебе. Объркана погледнах старата жена.

— Какво да правя?

Тя излезе на двора пред къщата и гребна в ръка малко пръст. После отиде на още две други места в двора и направи същото. Всеки път, когато гребваше, тя тихо шепнеше молитви. След като се върна в къщата, добави към пръстта сол и сухи люти чушки. Както държеше всичко това в дланта си, накара Мохини да плюне три пъти върху сместа. Мохини, на която маслото от маргоса не бе помогнало особено, се държеше за стомаха и лицето й се гърчеше от болки.

— Нека тези очи и онези очи, както и очите на всички, които са докосвали това момиче, да изгорят в огъня — нареждаше старицата, докато палеше пръстта.

Ние стояхме в кръг около нея и гледахме как гори сместа. Чушките и солта съскаха и пукаха, горяха с яркосин пламък. Когато пламъкът от само себе си угасна, старата жена се обърна към Мохини и я попита простичко:

— Как се чувстваш?

За моя най-голяма изненада болките и температурата бяха минали. Благодарих от все сърце на старата жена, а тя кимна скромно.

— Вашата дъщеря е царица. Пазете я да не я гледат много завистливи очи — посъветва ме и погали със сбръчканата си ръка гъстата лъскава коса на Мохини.

Беше 13 декември 1941 година и аз приготвях багажа си за тръгване, когато чичо ми се втурна в стаята, изпаднал в паника, косата му беше разрошена, а очите му гледаха оцъклено. Със задавен глас ми каза, че японците са нахлули в Малайзия. Докато ние празнувахме и се веселихме, те бяха дебаркирали в Пенанг. Очевидно здравите плещести английски войници, които смятахме за непобедими, бяха избягали и ни бяха оставили в ръцете на несигурната съдба. Пръски слюнка излизаха от устата на чичо ми, докато ми описваше как тълпата се събрала на пазара в Пенанг като стадо диви животни. Как се взирали в небето към металните птици и ги наблюдавали с невинно страхопочитание, а блестящите птици хвърлили бомби върху обърнатите им нагоре лица. Нищо не подозиращите хора смятали, че самолетите са на могъщите англичани, които идват да ги спасят. Представих си нещастните им обезумели лица при вида на обезобразени или откъснати крайници сред разрушенията наоколо.

Война. Как ли щеше да се отрази тя на моето семейство? По ужасеното обляно в пот лице на чичо ми видях всички отговори на моите въпроси.

— Скоро ще стигнат дотук. Трябва да скрием ориза, скъпоценностите…

Чухме бучене в небето. Беше самолет, който летеше ниско, но чичо ми се разтрепери и изрече с натежал от предчувствие глас:

— Вече са тук.

Пътищата бяха блокирани. Беше невъзможно да се пътува. Налагаше се да остана с децата.

Къщата на чичо ми беше красива и на масата винаги имаше хубава храна, но за леля ми аз бях нежелана гостенка. Чичо почти не се свърташе вкъщи, тичаше от една среща на друга със свои колеги бизнесмени, на които им предстоеше да претърпят огромни загуби. В продължение на две седмици леля ми преглъщаше мълчаливо тайнствената си ненавист към мен. Нищо не можех да направя, тъй като не знаех на какво се дължи омразата й, но когато веднъж влязох в кухнята, тя ме погледна, обърна се и каза високо на една прислужница:

— Някои се преструват, че са дошли на гости за два дни, а понеже им е удобно, се застояват с месеци.

Бях събрала багажа и се готвех да тръгваме, когато дойде новината, че пътищата са блокирани и никой не може да премине. Тя го знаеше. Беше видяла готовите чанти. Не аз бях планирала нахлуването на японците. Реших да я попитам направо.

Отидох до нея.

— Защо ме мразиш толкова много? — попитах тихо.

— Защото взе назаем пари от мъжа ми, а не му даде лихва — изсъска тя злобно и приближи лице съвсем близо до моето. Толкова близо, че видях порите на кожата й, смазващото негодувание в цепката на устните и усетих алчния й дъх.

Понечих да отворя уста, но останах като онемяла. Не вярвайки на ушите си, извърнах очи от простото й лице, изкривено от кипяща злоба. Извърнах поглед от устата й, по чуждестранен маниер боядисана с вишненочервено червило, и от неистовия блясък на очите й, наплескани с яркосин грим. Лицето ми пламна, сякаш ме беше заловила да крада някоя от странните й фигурки в заключените витрини. Облещените ми очи попаднаха върху дървената статуя на танцьорка в човешки ръст от остров Бали. Изящните черти на усмихнатото лице бяха прекрасно изваяни от твърдо ебонитово дърво, а сложното украшение на главата й с много скъпоценни камъни свидетелстваше за умението на скулптора. Спомних си редицата камиони, паркирани пред къщата, и чувалите с ориз, натрупани един върху друг, които стигаха чак до високия таван на дома й в англо-индийски стил.

Как можеше тази жена да живее в такава прекрасна къща, пълна догоре с богатства, за каквито повечето хора можеха само да мечтаят, на която цяла свита слуги й прислужваше, а същевременно да тормози съзнанието си с нещо така дребно като лихвата за заем, взет преди много години от бореща се с живота роднина? Колко алчна беше човешката душа?

— Предложих да му платя лихва, но твоят съпруг отказа — казах най-накрая.

Пламналите ми бузи избледняха. Студени тръпки ме побиха и дълбоко съжалих нещастния ми чичо. Не бих пожелала това злобно същество да се падне на никого, най-малко на горкия ми чичо. Реших да си тръгна още същия ден, дори това да означаваше да измина целия път до Куантан пеша, носейки децата си на гръб. Може би все пак тя ме ненавиждаше не само заради парите. Вероятно се дразнеше от искрената привързаност на чичо ми към децата ми и към мен, но по онова време бях много горда. Знаех, че не мога да остана нито час повече, отколкото бе абсолютно необходимо, за да подготвя пътуването. Когато чичо ми се върна, му съобщих намерението си да си замина. Бях твърда и му казах, че дори да възрази, нямаше да променя моето решение. Тогава той неохотно уреди да пътуваме с лодка. Това означаваше дълго и трудно пътешествие, може би изпълнено с опасности, но аз бях непреклонна. Само стисках зъби.

Децата се развикаха от радост и едва сдържаха вълнението си, че ще се качат на лодка. Бърбореха за ревящи тигри и питомни слонове, които с телата си щели да ни спасят. Здраво стиснатите ми устни не охладиха ентусиазма им. На раздяла съпругата на чичо не дойде да се сбогува с нас. Единствената вест, която получих от нея, беше години по-късно, след като японците бяха разграбили всички красиви вещи от къщата й, а бедният ми чичо бе загубил всичките си пари. Беше инвестирал почти всичко в каучук, а цената му беше паднала неимоверно. Изпаднала в мизерия, тя ми писа и си поиска лихвата. Веднага изпратих парите.

Меначи изтича и ни даде домашно приготвена пудра от изгорени кравешки изпражнения против насекоми. Напръсках децата със сивия прах и тръгнахме с един мъж, нает от чичо.

Пътешествието започна от воняща плесенясала пътека в една гора.

Мястото не беше романтично както си го представях. В потискащия зелен полумрак разни същества се свиваха, други се издължаваха, трети растяха. Висящи стъбла от дебели и сплетени виещи се растения докосваха леко раменете ми сякаш копнееха да впият в кожата ми острите си малки смукалца. Нали в края на краищата кръвта е най-добрата храна.

Дърветата бяха гладки и високи като колоните в дома на чичо ми, десетки метри стъблата им не пускаха клони чак докато не стигнеха до светлина и въздух, оттам клоните им протягаха ръце към небето.

Внезапно чухме силен рев. Джунглата си поигра с този звук, като го пусна през плетеницата от виещи се растения, докато най-после проглуши ушите ни. Водачът каза, че това било рев на тигър. Тръпки от страх полазиха по кожата на децата като порив на вятъра, бръснещ поле с избуяла слонска трева. Нашият водач се забавляваше да ни гледа как треперим от ужас и шепнем от страх, но после ни успокои, че тигърът бил доста далеч и не трябвало да се тревожим. Той не ускори крачките си и постепенно уплахата да зърнем черни и оранжеви райета сред зеленината избледня.

От влагата дрехите полепнаха по телата ни и гърлата започнаха да ни дразнят. Все едно, че дишахме в облак пара. Влачехме се тежко сред остра миризма на земя и гниеща зеленина. Жалният вой на комари звучеше като болезнено ехо на разстояние от праха против насекоми на Меначи. От време на време водачът чупеше клон или срязваше висящо растение, но иначе напредвахме бързо.

Скоро стигнахме до брега на реката, където лодката ни чакаше.

Реката беше широка и течеше бързо. Молех се пламенно на бог Ганеша да отстрани всички пречки пред нас.

— Дано реката не погълне някого от нас. Скъпи боже слон, отведи ни в безопасност у дома — помолих се, после предпазливо се качихме в лодката.

Нашият лодкар беше местен. Имаше едри, небрежно скроени черти и сплъстена кафеникава къдрава коса. Тъй като цял живот бе прекарал на слънце, кожата му се бе изпекла до тъмен махагонов цвят. Когато седеше, без да мърда в дървената си лодка, той се сливаше с нея и я направляваше така, сякаш бе част от самия него. Тялото му бе сухо и мускулесто, иначе имаше спокоен характер и често се шегуваше. На едно място, когато се опита да достигне и да отреже голям клон със зреещи банани, провиснал над водата близо до брега, лодката заседна в лепкава кал. След като остави жълтеещите плодове на дъното на лодката, той се потопи до гърдите в меката тиня и започна да дърпа и бута, докато я освободи. После се метна чевръсто като делфин и се ухили широко, показвайки тъмночервените си венци.

Той знаеше много интересни истории за потъналия древен град Кемер, който се намирал по-нататък, дълбоко в езерото Сини, погребан под дебели пластове тиня и наноси. Разказа с мелодичен глас легендата как жителите на Кемер наводнили собствения си град, за да отблъснат набезите на врага, но в последната битка загинали и оттогава техният камбоджански град останал под водата.

От дебелите му, плътни като каучук устни се лееха тайнствени истории за легендарно чудовище, което живеело на дъното на езерото Сини, главата му била като на тигър, но имало рога и огромно туловище, което като се движело, образувало вълни, а те лесно можели да потопят лодка. Разказа ни, а ние го зяпахме с ококорени очи, че чудовището най-често плувало нагоре по реката Сини и от нея се прехвърляло в реката Паханг, по същия път, по който пътувахме сега. Разказите му бяха изслушани с интерес, но по-късно, когато водата се развълнува и лодката се разклати, децата започнаха да пищят от страх, убедени, че чудовището наистина се намира под нас и иска да си осигури обяд.

По едно време видях как изключително красива птичка с блестяща оранжева перушина кацна на един клон над реката и се загледа в отражението си във водата. Минахме край голямо дърво с дебели клони, върху които бяха насядали малки маймунки. Лодкарят спря мотора. Във внезапно настъпилата тишина нищо не помръдваше. Колонията малки маймунки, които по големина и по сиво-кафявия си цвят приличаха на плъхове, застина в тишината. Те ни разглеждаха и ние ги наблюдавахме. Десетки очи се взираха в нас като мокри топчета за игра. После една маймунка скочи във водата със слаб плясък и заплува към нас. Други също се хвърлиха във водата. Скоро наоколо бе пълно с маймунки.

Децата онемяха в захлас, но и в спотаен страх. Дали хапеха? Дали нямаше да се хвърлят върху някого и да го издраскат? Погледнах тревожно лодкаря, но той ми се усмихна успокоително. Явно, че и друг път ги бе срещал. От джоба си извади малко ножче, отряза клонче с жълти банани от големия грозд и бързо покри останалите плодове с кафяв чувал. Подаде на всяко дете по един банан.

Пръв до кормилото пристигна вероятно водачът на групата. Мократа му козина бе прилепнала към слабото му гъвкаво тяло. Големи кръгли очи ни огледаха набързо и с интерес. Истинско удоволствие бе да го гледа човек. Малките му черни ръце грабнаха банана, който Лакшмнан му подаде, и го обелиха с изумителна бързина. Водачът хвърли кората във водата. За миг потъващата кора заприлича на бледожълто цвете. Бананът изчезна в устата му на три хапки, дребните му зъби дъвчеха бързо. Малката му ръка се протегна за още, а умните му кръгли очи не се откъсваха от лицата ни. Мохини подаде нейния банан, но друга маймунка, която се намираше по-близо до водача, избърза и го грабна. Още маймуни започнаха да се катерят по лодката. Скоро бананите свършиха. Маймунките започнаха да си говорят и да се карат помежду си както, мокри и любопитни, се бяха подредили на носа на лодката. Невинните им очички следяха лакомо ръцете ни. Видях очите на водача и, сигурна съм, той размишляваше. Като че ли бе уверен, че под чувала има още банани. Приближиха ни и други маймуни. Плуваха на сиво-кафяви групички. Във водата мълчаха и гребяха бързо. Изведнъж ми се стори, че стотици маймуни плуват към нас. В един миг броят на симпатичните космати животни стана заплашителен. Аз бях майка с много малки деца в лодката и нито едно от тях не знаеше да плува.

— Продължавай! — викнах на лодкаря.

Без никакъв страх и без да бърза, той включи мотора и моментално всички малки същества наскачаха грациозно в тъмната червеникавокафява вода. Наблюдавахме ги как плуват към брега. Скоро се изгубиха от очите ни, скриваше ги зелената растителност, но след малко се появиха отново като кафяви цветя накацали върху големите, наведени над водата клони. Тогава осъзнах, че по природа красивите маймунки са безобидни, и се почувствах привилегирована, че съм ги видяла.

На около два километра от мястото, където видяхме маймуните, се огледахме удивени. Неочаквано реката се превърна в море от разцъфнали лилии. Цъфтящи пълзящи растения се спускаха на дипли близо до брега на реката и се виеха по гъстите дървета, надвиснали безразборно над водата, обкичваха ги с ярколилави цветове и образуваха невероятен цветен тунел. Сякаш в съня си бяхме попаднали в омагьосана пещера. На много места върху лилиите бяха накацали изключително красиви пеперуди в оранжево и черно с реснички по краищата на крилата, но пристигането ни ги обезпокои, те плеснаха с крила и се издигнаха високо като облак в приказни цветове.

Най-накрая пътешествието ни свърши. Куантан беше толкова тих, че изглеждаше призрачен. Войната беше дошла. Айя стоеше на прага на къщата. Беше пъхнал ръце в джобовете си. По нервния израз на лицето му разбрах, че нещо не е наред.

— Какво има? — попитах, освободих се от ръцете на Лалита, която ме беше прегърнала през врата като маймунка, и я пуснах на земята.

— Къщата е ограбена — каза той мрачно.

Минах покрай него и влязох в нашия дом. Нищо не беше останало. Тенджери, тигани, дрехи, маси, столове, пари, леглата на децата дори с техните стари дюшеци на буци, гоблените с цветя в рамки, които бях седяла до късно вечер да бродирам, всичко беше изчезнало. Дори старите избелели завеси, които се канех да заменя с нови. Останали бяха само нещата, които бях взела с нас на сватбата. Носех всичките си скъпоценности, слава на боговете, четири от най-красивите ми сарита и най-хубавите дрехи на децата. Къщата ни беше гола. Бяха останали само тежкото ни метално легло и моята пейка, които бяха твърде тежки за пренасяне.

За грабежа не бяха виновни японските войници. Не, те дойдоха малко по-късно и подбираха онова, което взимаха. Явно, че са били работниците кули, дошли откъм главната улица. Там имаше индийско поселище с много бедни работници, доведени от Индия да вършат най-тежката работа при строежа на железопътни линии и да режат корите на дърветата за събиране на каучук. В Индия са били вероятно от най-нисшата каста или покръстени християни. През годините ние с подозрителен израз, загърнати с нашето наметало на превъзходство, ги бяхме наблюдавали как се напиват, ругаят и псуват, бият редовно жените си и поне веднъж годишно подготвят някое новоизпечено босоного хулиганче и го хвърлят в нашия чист, безопасен свят. Сега си бяха отмъстили. Сигурно бяха наблюдавали къщата ни и бяха забелязали, че Айя го няма по дял ден, така че се бяха самообслужили. Моите спестявания бяха закопани в земята в метална кутия. Втурнах се навън и с голямо облекчение видях, че пръстта не е разровена.

Бележки

[1] Кришна — изобразяват го тъмносин или тъмнолилав и сравняват цвета му с дъждовен облак, носещ освобождение от смъртоносната жега. — Б.пр.

[2] Тамилски езикът, който се говори в Южна Индия, Цейлон, Сингапур и Малайзия. — Бел.пр.

[3] Чеонгзам — тясна рокля с висока вдигната якичка и цепки от двете страни на полата. — Б.пр.

[4] Ракбутан — дърво, което расте в Малайзия и има яркочервени, покрити с бодли плодове. — Б.пр.

[5] Рингит — паричката единица на Малайзия. — Б.пр.

[6] Едно от божествата в свитата на Шива. Син на Шива и Парвати. Изобразяван е със слонска глава. В индуистката митология Ганеша е бог на мъдростта и отстранява препятствията. — Б.пр.

[7] Самбал — ястие с къри от Малайзия и Индонезия, което се приготвя с чушки, плодове, подправки, риба, морски дарове или месо. Поднася се с ориз. — Б.пр.

[8] Саронг — парче плат, носено от мъже и жени като дреха в Малайзия. Б. пр.

[9] Кумкум червен прах, с който индусите рисуват червената точка на челото си. — Б.пр.

[10] Маргоса — дърво от семейството на махагона, което расте в Източва Индия. Маслото, добивано от него, се използва в медицината. Б.пр.