Искаш да ти разкажа спомени ли? Да, имам спомени, но те са много ценни и трепкат като пеперуди. Малки вълшебни летящи шарени парченца, с които любознателното малко момченце на времето си играе. Никой не смее да му каже: „Не ги докосвай, защото прашецът ще падне от крилата им, ще се зацапат и няма повече да могат да летят“.

Имам спомени за някои особени събития, които, според мен, не е възможно да са се случили. Вероятно съм ги сънувала, но в моята съкровищница със спомени има една ясна картина как съм се свила в скута на Муи Цаи и суча от гърдите й. Сълзи се стичат по тъжното й лице и калят върху косата ми. Естествено, нищо такова не е възможно да се е случило, но яснотата на тези образи често ме смущава.

Пеперудата с най-големите и най-хубавите крила наричам мама. Когато бях малка, тя беше ярката лъчиста светлина в нашата къща. Несъмнено оказа най-силното влияние върху живота на всички ни. От мига, в който се връщах от училище и прекрачвах прага на къщата, във въздуха усещах присъствието й. Подушвах мириса на храната, която беше сготвила, виждах я в прозорците, които беше отворила, и чувах мелодичните старовремски песни на тамилски, които слушаше по радиото. Докато бях малка, още преди да тръгна на училище, аз я следвах безмълвно из къщата, тревожеше ме нейният вечно движещ се неуморно гръб. Щом сутрин татко тръгнеше за работа, тя започваше да си играе с най-голямото копче на радиото и червената стрелка мърдаше на жълтеникавия фон. Докато тя се движеше, се чуваха призрачни тъжни вопли и прекъснати по средата гласове, а когато намереше точното място, оттам радостна музика и мелодични песни изпълваха къщата. Едва тогава тя започваше безкрайната си работа за деня.

Никога няма да забравя как мама замина за два дни на гости на нейна приятелка. Тогава като че ли изчезна живецът, който поддържаше нашето семейство. На следобедното слънце къщата изглеждаше запусната и празна. Когато се прибрах от училище и застанах на прага, в този миг осъзнах какво би станало, ако тя неочаквано умре. Както бях със синята си униформа сякаш някой ме удари в корема и разбрах, че нейните силни и сигурни ръце ни даряваха с любов, смях, хубави дрехи, похвали, храна, пари и сила, тя правеше така, че слънцето да свети ярко в живота на всички ни. Но след като се случи онова ужасно нещо, нейната силна воля издърпваше неясни небеса и слънчеви дни, а тъмни облаци, сини мълнии и гневни бури, които връхлитаха върху нас.

Истината е, че тя беше като вековен английски дъб, а ние, вързани за мощните му клони като боядисани статуетки, се въртяхме безшумно в кръг като призрачна въртележка. Всички. Татко, Лакшмнан, Мохини, Севенези, Джейан, Лалита и аз. Всички проблеми — големи и малки, биваха трупани върху голям поднос, който се слагаше пред краката й, и нейният невероятно бърз и находчив ум стигаше до решение, основавайки се на преценката й кое би било най-добре за нас. А за нас тя искаше най-най-доброто. Нищо по-малко не би било достатъчно.

Петнайсетгодишна, мама се бе отказала от живота си заради нас и си запази правото да живее чрез нас. Тя преливаше безграничната си енергия в нас. Подтикваше ни към недостижими висоти. За нас искаше онова, което никога не бе имала или не бе могла да направи. А имаше толкова много неща, които не бе имала, и толкова много неща, които не бе могла да направи. Моят баща я спъваше и тя често му се сърдеше.

Мисля, че се дразнеше, защото той изглеждаше доволен от работата си, докато неговите колеги получаваха повишения и взимаха повече пари. Мама така и не можа да му прости, че има толкова добро сърце, готово да извини всекиго, отказващо да признае, че човешките същества са продажни, зли и алчни и неизменно лъжат себеподобните си. Той имаше желание да помогне на всяко живо създание, което се изправеше пред него.

Веднъж доведе вкъщи един свой приятел, който имал нужда от пари. Бяха дошли с подписани декларации, готови да уточнят с мама сроковете за изплащане на вноските. Този сценарий така й беше омръзнал, че тя дори не ги изслуша. Взе декларациите от големите ръце на баща ме и докато я гледаха с отворени от изумление уста, скъса грижливо подписаните екземпляри на малки късчета и ги хвърли във въздуха.

— Парите на моя съпруг са за децата му. Каквито пари имаме, те са за нашите деца — заяви на зяпналия я глупаво мъж и с широка усмивка изчезна в кухнята.

Същата усмивка тя отправи и към нашия директор, господин Велупилай. Той не знаеше, но тази усмивка криеше почти маниакалното й желание да иска най-доброто, и то толкова много, че за да го постигне, бе готова да пожертва всички ни. Нашето щастие не се вписваше в нейния общ грандиозен план. Господин Велупилай беше дошъл да каже, че Лакшмнан бил таткова умен, че можел да пропусне втори клас и да мине направо в трети, стига мама да се съгласи. Тя наблюдаваше как мъжът с мустаци опитва нейните бисквити с форма на мидички, кимна учтиво и се съгласи с предложението му, но след като видя как благовъзпитаният директор зави по главнята улица, смени кожата си и се превърна в съвсем различен звяр. Хвана ме и ме вдигна на ръце, завъртя ме и ме въртя дълго от неудържимо вълнение. Тъй като не бе в състояние да се сдържи, дори ме подхвърли във въздуха и ме улови, очите й бяха весели, а устните й се смееха.

За нея най-важно бе да бъдем по-добри, по-умни и по-смели. Провалът беше невъзпитано куче, което трябваше да живее в чужда къща. А когато ние наистина се проваляхме, което се случваше често, тя го приемаше като лична обида. Тъжният неоспорим факт беше, че всички ние, взети заедно, не можехме да се наместим и на малкия й пръст нито по способности, нито по интелигентност. Нито един от нас не бе наследил нейните заложби. Факт, който много скоро стана очевиден за нас, но доста късно за нея. С течение на годините тя се превърна в безутешна нещастна жена, която от своя страна направи всички ни нещастни.

Но искам първо да разкажа за времето, когато бяхме щастливи. Да опиша какво беше преди да дойде онзи момент, когато ясното небе се разцепи над главите ни. Преди да се случи онова, за което никой не говори. Да възкреся времето, когато хората се възхищаваха по какъв великолепен начин мама бе простряла крила върху семейството си и правеше така, че всички да изглеждаме съвършени. Това беше толкова отдавна, че понякога си задавам въпроса дали изобщо е било, но наистина такова време имаше. То беше преди японската окупация, когато Лакшмнан се прибираше вкъщи с шоколади, увити в обикновена зелена хартия, дадени му от войниците от Британската армия, чийто лагер беше близо до нашата къща. Днес вкусът и на най-хубавия швейцарски шоколад не може да се сравни с обикновените плочки, които брат ми носеше вкъщи като наградни трофеи и ги даваше на мама да ги раздели по равно на всички. Аз толкова дълго предвкусвах топлия мирис на моето парче шоколад, че то почти се размекваше в дланта ми, преди най-накрая да се реша да сложа край на живота му и да го превърна в гладка каша в устата си.

— Ела тук, момче — викаха Лакшмнан яките и снажни британски войници. Те със симпатия рошеха косата му и го учеха на думи, каквито никога не ни преподаваха в училище.

— Проклет глупак — казваше той, щом се върнеше вкъщи.

— Проклет клупак — повтаряше майка ми.

— Не така, проклет глупак.

— Проклет клупак — произнасяше простодушно мама.

— ПРОКЛЕТ ГЛУПАК — изричаше Лакшмнан пределно ясно и много високо.

— Проклет клупак — слушайки мълчаливо по-назад, ние по гласа й усещахме, че се дразни.

— Да, много добре — съгласяваше се брат ми.

Доколкото си спомням, това бе най-блаженото време от моето детство. Тогава мама беше най-щастлива. Тогава тя се смееше с отворена уста, а очите й блестяха като ярки звезди на нощно небе. Лакшмнан беше моят голям хубав брат и продължаваше да бъде нейният любимец и умник. По онова време всичко, което той правеше, предизвикваше гордост и радост в сърцето й.

Спомням си лудата паника, когато един следобед кичури от косата на Лакшмнан останаха в ръцете на мама, докато я мажеше с масло. Тя прокара пръсти през косата му и още много кичури опадаха в дланите й. Олисели места зейнаха заплашително под зоркия поглед на мама.

— Ау, какво е това? — попита тя ужасена.

Лакшмнан изгледа кичурите смутен. Той също се изплаши. Дали не се дължеше на някаква ужасна болест?

— Да не би да умирам? — прошепна той с присъщата на всички мъже способност да преувеличават всякакво физическо страдание или болест.

Мохини стоеше разтревожена, скръстила ръце пред гърдите си, Джейан гледаше безмълвно, а Лалита смучеше палеца си. Мама го засипа с въпроси. След няколко кратки отговора се изясни, че той бе носил вкъщи чувалите с брашно от раги^[1] на главата си. Мама отглеждаше раги в задния двор, събираше зърната, а Лакшмнан ги носеше в мелницата, за да ги смелят. Когато брат ми отивал да го вземе, смляното раги било още топло. От топлината на чувала косата му бе започнала да капе на кичури. Щом като се разбра каква е причината, последва силен смях от облекчение, който се понесе към следобедното слънце. Мама ту се караше, ту се смееше и целуваше олиселите петна по главата на брат ми, а той се усмихваше неуверено, тъй като не можеше да разбере дали е постъпил правилно или не. После мама направи на всички ни сладки, пълни с кафява захар и зелен фасул. Получихме по три сладки вместо по две, а Лакшмнан изяде дори пет. Такива бяха слънчевите следобеди, които си спомням, преди брат ми да преживее ужасен провал в живота.

Всяка вечер се молехме заедно. Заставахме пред олтара — дървена полица, закрепена на височината на очите на мама, — допирахме дланите на ръцете си и се молехме пламенно. Аз виждах само главите на боговете на иконите, изрисувани в ярки тонове. Всеки от нас имаше любим бог.

Мама и аз се молехме на бога слон Ганеша. Мохини отправяше молитвите си към богинята Сарасвати^[2], защото искаше да стане умна, а образованието бе под крилото на Сарасвати. Мохини мечтаеше да стане лекарка.

Лакшмнан се молеше с уважение на богинята Лакшми^[3], за да стане много богат, когато порасне. Богинята Лакшми даряваше богатство на своите поклонници. По онова време лихварите носеха украсено с гирлянди нейно изображение до сърцето си. В синя рамка на нашия олтар тя стоеше изправена в червено сари, а от една от многото й ръце капеха жълтици.

Севенези се молеше на бог Шива^[4], защото той беше разрушителят, увил черна кобра като гердан около врата си. Освен това той бе най-могъщият от всички богове. Ако някой достатъчно усърдно отправяше молитви към него, щеше да получи дарение по собствен избор и веднъж, след като го получи, никой не би бил в състояние да му го отнеме, дори и самият бог Шива. Впечатлен от тази информация, Севенези започна да се моли за своя дар. Той винаги е бил много странен в сравнение с всички нас. Никога няма да забравя деня, в който той влезе в къщата с дълга гладка пръчка в ръка.

— Гледайте — каза и пред очите на всички ни разтвори пръсти, твърдата пръчка, която държеше права в ръцете си, се раздвижи и се превърна в извиваща се кафява змия. След като остана доволен от суматохата, която предизвика, брат ми хладнокръвно уви това нещо около ръката си като кърпа и тръгна към къщата на змиеукротителя. Имаше голям късмет, че мама не го видя.

Малкият Джейан се молеше на бог Кришна^[5], защото добрата Мохини бе подшушнала на малкото му ухо, че е тъмен и красив като този бог.

Нямам представа на кой бог се е молила Лалита. Вероятно не е имала любимо божество. Мисля, че не й обръщах достатъчно внимание. Само Мохини трепереше над нея.

Всяка вечер един по един изпявахме песен, посветена на избраното от всеки божество, след това мама разклащаше една малка бронзова камбанка, запалваше камфор за боговете и натъркваше точка на челата ни със светена пепел, смесена с прясно смляно сандалово дърво. Татко никога не вземаше участие в молитвите ни. Седеше отвън на плетения си стол и пушеше своята пура. „Бог е в душите ни“ — твърдеше той.

Понякога, когато се замисля за онова време, ми се плаче за невинните дни, в които той ни приличаше на гигант, малките ни дупенца се събираха в голямата му длан и той ни вдигаше високо над главата си. А там, на високото, беше най-сигурното и най-хубавото място в целия свят. Но това бе преди да започна да го съжалявам. По онова време тъмни пламъчета просветваха ярко в очите му, докато гледаше как мама се смее от гордост и радост. Тогава той все още дялкаше едно дърво и го превръщаше в най-красивата дърворезба, която съм виждала.

В продължение на години седях седнала по турски на пода до него и наблюдавах как той много дълго съзерцава бюста, върху който работеше, и едва тогава започваше внимателно да отделя тънки стърготини от него. Когато най-после го завърши, всеки, който го видя, каза, че наистина е произведение на изкуството. Това бе изява на нещо повече от гений. Беше любов.

Татко пресъздаваше мама така, както никой от нас не я бе виждал, а само както той я познаваше. Като младо момиче, попило слънчевата светлина в малко селце, наречено Сангра, преди още животът да я е докоснал. После един ден мама за минути превърна годините, стотиците часове на грижлив и изпълнен с любов труд в тънки трески. Пазя спомен от този ден, когато обхваната от ярост, тя унищожи бюста. Когато направи това, омразни боцкащи тресчици бяха пръснати навсякъде. Сърдити.

Сега, когато си помисля за татко, изпитвам само съжаление. Дълбоко съжаление. Защото той беше най-добрият човек, който някога е стъпвал на тази земя, и съвсем сигурно — най-нещастният. Когато бях много малка, преди мама да направи така, че да се срамувам от него, аз го обичах много. Спомням си, че се връщаше вкъщи с по няколко банана, които купуваше с мизерните средства, които тя му отпускаше. Това беше нашият малък ритуал. Той сядаше на стола на верандата и белеше бананите един по един с дългите си тъмни пръсти. Всички жилести жълти нишки, които можеха да се обелят от вътрешността на кожата, той пъхаше в устата си.

— Те са най-вкусни — настояваше той пожертвувателно, а за нас оставяше месестия бледожълт плод. Мохини, Лалита и аз седяхме тържествено в краката му, докато той ни раздаваше парчетата.

Била съм дете, но ясно разбирах, че моят грамаден мълчалив баща обичаше по-голямата ми сестра повече, толкова много, че с радост би пъхнал ръката си в огъня само да бе поискала. Обичаше всички ни, но нея най-много. Чудех се дали в сърцето ми не се е развил комплексът на грозната сестричка, но честно казано, не мисля, че е така, защото не беше толкова важно да спечелиш любовта на татко. Наградата винаги се падаше на обекта на мамината обич.

Облечени с еднакви рокли, стояхме пред мама и чакахме одобрението й. Тя нагласяше някоя панделка, приглаждаше назад кичур коса и ни се усмихваше на двете с еднакво задоволство и това бе достатъчно, за да се уверя, че ме обича също толкова, колкото сестра ми. Не е нужно да казвам, че Мохини изглеждаше коренно различно в същата рокля. Хората много я заглеждаха, повечето мъже й хвърляха такива погледи, че да ти стане неудобно. Никой не вярваше, че сме сестри. Те се взираха в топлите й зелени очи с удивление, а понякога и с известна завист.

Помня как стоях до огледалото, когато мама решеше косата си, и я наблюдавах как я маже с масло и я приглажда назад, докато тя се превърна в лъскава черна змия и се спусна до меката извивка на кръста й. Моята коса винаги е била тънка и мека и когато японците дойдоха, за мой най-голям ужас мама грабна ножиците. Изведе ме на двора и се хвана на работа. Когато свърши, дълги тънки кичури коса лежаха на черни купчинки на земята. Изтичах до огледалото и се разплаках. Беше ми оставила не повече от пет сантиметра коса на главата. Изпрати ме на училище в момчешки шорти и риза. През следващите няколко дни малко се успокоих, защото повече от половината момичета в училище се превърнаха в момчета.

Господин Велупилай надлежно промени дневниците, в които отрази тези промени. В моя клас единственото момиче, което си остана момиче, беше Мей Линг. Нейната майка й разреши да остане момиче и тя стана любимка на учителя ни японец. Един ден той я извика през междучасието в празната класна стая и я изнасили. И сега виждам треперещите й устни и побелялото й замаяно лице, когато излезе, препъвайки се. Коланът й, ушит от същия плат като униформата, стоеше накриво. Аз, разбира се, знаех, че да те изнасилят, е огромно нещастие, но тогава нямах представа какви последици имаше то. Смятах, че има нещо общо с очите, защото онази сутрин очите на Мей Линг изглеждаха огромни и насинени. Дълго време мислех, че да те изнасилят, означава да наранят очите ти. Нищо чудно, че мама скри Мохини с нейните прекрасни очи. Всъщност директорът дойде вкъщи и посъветва мама да не я праща на училище.

— Прекалено красива е — каза и се изкашля в голяма носна кърпа в кафяво и бяло. Господин Велупилай се извини, че не можел да гарантира безопасността й при толкова японци наоколо. Докато похапваше от сладките на мама с пържени банани, той я уведоми, че в училището ще изпратят учители японци. — Те са груби и вулгарни — обясни. После добави, човек никога не трябвало да забравя как по пътя си са изнасилили половината жени в Китай. Особено след като Мохини бе на такава възраст, завърши тактично, той не би могъл да гарантира нейната безопасност. Всъщност точните му думи бяха: — Не бих искал да оставя котка и паничка с мляко в една стая и да затворя вратата.

Мама не се нуждаеше от второ предупреждение. Така Мохини запази дългата си коса, но се превърна в затворничка вкъщи. Мохини беше нашата тайна. Тя престана да съществува вън от вратата. Никога не говорехме за нея. Тя беше като ковчеже със златни кюлчета, заровено под къщата, което цялото семейство пазеше. Никой не виждаше в каква красавица се превръщаше. Не можеше дори да стои на верандата или да се разходи из задния двор, за да подиша свеж въздух. Почти три години тя остана скрита и дори съседите забравиха как изглежда. Мама се боеше да не би някой да издаде съществуването й пред японските войници в замяна на някаква услуга или просто от ревност. Времената бяха жестоки, а приятелите — малко.

Един ден Мохини седеше на стъпалата на задната ни врата, а мама я решеше. Косата се спускаше по гърба й като вълни от чиста черна коприна. Докато мама извиваше блестящите кичури с двете си ръце, под прежурящото слънце забелязах най-големия син на змиеукротителя. Момчето явно дебнеше за живи мишки или малки змийчета, за да нахрани кобрата си, но вместо това се натъкна на нашата разкошна тайна. Стоеше вцепенен в ужасната горещина, не вярвайки на собственото си откритие. Дрипавите му мръсни дрехи се вееха около жилавото му бронзово тяло, а в мускулестата си ръка носеше затворена кошница. Беше бос, косата му — немита, но под лъчите на слънцето очите му изглеждаха като тъмни дълбоки бездни на удивеното му лице. Рязкото движение на главата ми привлече вниманието на мама, тя мигновено се обърна и закри Мохини с тялото си.

— Махай се — кресна грубо на момчето.

Още миг той продължи да се взира, хипнотизиран от разкошната коса, от млечната белота на кожата, после тъй неочаквано, както се бе появил, изчезна в трептящата жълта жега. Погледнах мама в лицето и забелязах, че на него е изписан страх. Не беше уплаха от странните магии на змиеукротителя или от събуденото влечуго на желанието, което проблесна в очите на младежа, а боязън за рядката красота, която бе озарила така естествено лицето на сестра ми. Действително, Мохини беше като великолепен кецал^[6], който излита право от короната на петдесетметрово високо дърво, прави кръгове, после свободно пада надолу, стрелка се из въздуха, а преливащата във всички цветове перушина оставя диря като опашка на комета. Мама беше избраната притежателна на сияйната птица. Какво повече би могла да направи, освен да държи в клетка тази смайваща красота? Мохини остана затворница в клетката на мама до деня, в който отлетя завинаги.

Мислено си представям как двете, облечени еднакво, се връщаме от училище, една до друга вървим под слънцето и ядем топки сладолед, който бързо се превръща в сироп. Трябваше да го ближем бързо, иначе щеше да се стопи в ръцете ни. Никога не казвахме на мама, че сме яли сладолед, защото Мохини страдаше от ужасни пристъпи на астма и не й позволяваха да яде нищо студено. Затова тайно се черпехме сладолед само когато навън се пукаше от жега. Мохини боледуваше от тежка астма. Когато валеше или дори ръмеше, мама идваше да ни прибере от училище с голям черен чадър и трите вървяхме заедно към къщи — Мохини под големия черен чадър, аз под малко чадърче от кафява восъчна хартия, която миришеше силно на лак, а мама — под дъжда. Мисля, че тя тайно обичаше големи топли капки да падат върху главата й. Винаги когато се прибирахме вкъщи, ни чакаше чаша с прясно изцеден сок от джинджифил с остър вкус. Мама кипваше вода, сипваше я в сока и цялата кухня се изпълваше с горчиви пари. След това в течността разбъркваше лъжица тъмнокафяв мед от диви пчели. Подаваше чашата и чакаше сестра ми да я изпразни докрай. Почти със страхопочитание наблюдавах как Мохини я изпиваше до дъно. Върху покрива дъждът тракаше и трополеше настоятелно. Мисля, че тогава много я обичах.

Спомням си също Муи Цаи. Милата, измъчена Муи Цаи. Според мен тя беше истински привързана към мама, но мама така дълбоко беше потънала в майчинството и в представата, че някой ден на въображаемия й надгробен паметник щеше да пише: „На любимата ни майка“, та не забелязваше, че приятелката й се моли за малко обич. Погледът на мама бе устремен далеч към хоризонта, където всичките й деца щяха да бъдат блестящи примери за добро възпитание. Бедната Муи Цаи. Тя често изглеждаше много тъжна, но това беше още преди напълно да я съсипят. Господарките й и господарят й я мачкаха като играчка. След това вече не беше тъжна. Май превъртя. Отиде на едно място, където си е народила много бебета и е запазила всички за себе си.

Най-хубавите ми спомени от Муи Цаи са издължената й сянка късно вечер на стената в кухнята на мама. Тайна среща на мъждукащата загадъчна светлина на газената лампа. Ако се събудех от кошмар посред нощ, аз отивах в кухнята, където приятно светеше газената лампа. Там заварвах Муи Цаи и мама, седнали по турски на пейката да си говорят шепнешком или да играят на китайска дама. Аз се приближавах усмихната към протегнатите ръце на Муи Цаи и заспивах в скута й, но тя събуждаше у мен същата скрита жалост, каквато изпитвах към по-малката си сестра Лалита.

Помня раждането на малката ми сестра. Дребно същество, здраво увито като вързопче. Тя имаше малки очички, разположени много близо едно до друго на широко лице. Освен това тя беше по-тъмна от нас. Татко трябваше да я гъделичка по ушите, за да се засмее. Беше необикновено тихо дете. Знаеш ли, тя беше също като него. Дори приличаше на татко. Мама искрено признаваше, че не искала нито едно от децата й да прилича на баща ни. Казваше, че децата му от първия брак били най-окаяните същества, които била виждала. Когато за пръв път видя тъпия поглед в очите на Лалита, тя си помисли, че само със силата на волята си би могла да я промени. Да промени природата й. Лалита беше още бебе. Бебетата могат да се променят.

Обаче колкото по-голяма ставаше сестра ми, толкова повече заприличваше на татко. Отчаяна, мама люлееше мълчаливата ми сестричка върху изпънатите си крака и й пееше: „За кого ли ще се омъжиш, моя бедна, нещастна дъщеричке?“. Ако беше чула каква болка се съдържаше в тези прости думи, щеше да стигнеш до заключението, че красивите деца внушават гордост на родителите си, а грозните — прилив на покровителствена обич. Необходима е компенсация за това, че обществото ги отхвърля. Природата беше отказала да даде красота на сестра ми, но майка ми беше тази, която я обграждаше с покровителствена любов до такава степен, че неволно я лиши от възможността да се омъжи. Не е хубаво от моя страна, но не мога да се отърся от мисълта, че тъкмо заради мама сестра ми не се омъжи. Силата на волята на мама се проявяваше, като непрекъснато й пееше все същата тъжна песничка. Ако ме чуе да казвам тези думи, мама много щеше да се ядоса. Щеше да възрази, че се е постарала да направи всичко, което е могла. Че никой по-усърдно от нея не се е опитвал да намери подходящ съпруг на сестра ми. Сигурно дори би се почувствала поласкана, че я смятам за толкова силна, та с песничките си да промени линията на съдбата на сестра ми.

Най-ранният ми цялостен спомен е, когато отидохме на сватбата на леля ми в Серембан. По време на престоя ни майката на леля ми и мама се спречкаха за нещо, но мама се разстрои дотолкова, че се наложи да пътуваме обратно с лодка по опасната река Паханг, защото не можела да прекара нито една минута повече под същия покрив с жената на чичо си. До края на живота си мама не ни каза нищо друго, освен че жената на чичо й я мразела. Никога не ни обясни защо.

Когато се прибрахме в нашата празна ограбена къща, наложи се мама да изхарчи повече от половината си спестявания, за да набави всичко откраднато. Не мога да не й призная, че прие леко бедствието. Цяла сутрин ходи по пазарите и успя да натрупа някои запаси, а по-късно купи мебели, откраднати от други хора. До края на годината останалите спестявания на мама се превърнаха в ненужни хартийки. Японците направиха всички ни много находчиви и изобщо не можаха да победят мама. Когато осъзна, че парите й са непотребни, тя прати Лакшмнан, който беше по-ловък и от маймуна, да се изкачи на най-високото кокосово дърво в двора ни и там сред клоните му да върже кутията с парите и скъпоценностите й. От време на време се покатерваше, за да провери дали съкровището ни все още е там. Покрито с птичи тор, малкото състояние на мама остана непокътнато с години. Нахлуването на японците направи мама предприемчива, тя имаше дарба и за това. Забеляза, че кондензираното мляко изчезна от пазара, а в кафеджийниците на път към службата на татко продаваха само горчиво кафе без захар и без мляко. Имаше остра липса на краве мляко. Затова мама продаде най-големия си рубин и купи крави и кози. Всяка сутрин преди изгрев-слънце ги доеше, а Лакшмнан разнасяше млякото по кафеджийниците в града. През деня тя квасеше мляко, а вечер жените от храма идваха с празни съдове, за да купят разреденото с вода кисело мляко на мама.

Тогава бях деветгодишна и помня нашите крави като огромни зверове с тромави туловища и издути вимета. Гледаха ме с влажни тъжни очи, аз се чувствах гузна и се опитвах да се сдружа с тях, но те наистина бяха твърде глупави, за да станем приятели. Очите им не проблясваха, за да покажат, че ме познават, в тях не се четеше никакъв израз, освен тъжно приемане на действителността. Бяха се примирили с ужасния си живот сред неприятни миризми. Под опашките им винаги имаше засъхнала тор.

Много странно, но когато мисля за японската окупация, се сещам за нашите крави. Как в началото на окупацията влязоха в живота ни и бяха продадени веднага щом японците си заминаха. Вярно, че мама отглеждаше кози, пуйки и гъски, но аз не им обръщах внимание. Лалита хранеше пуйките и гъските с пресечено мляко, боб и спанак, докато станеха достатъчно големи за продан, а аз плаках, когато мама ги продаде на китайски търговец на пазара.

Най-вече свързвам японската окупация със страх. Разтърсващ страх, който има мирис и вкус. Вкус на метал и странно сладък. Лакшмнан и аз видяхме първата отрязана глава на път към пазара. Главата беше набучена на кол отстрани на пътя, на нея беше закачена бележка — скъсан лист от ученическа тетрадка, на който пишеше: „Предател“. Засмяхме се, като видяхме главата. Странно, тогава ни се стори, че не е истинска. Как можеше да бъде истинска, след като нито от отрязания врат, нито от голямата зейнала рана на лявата буза на човека не течеше кръв? Когато се приближихме, видяхме, че е истинска. Мухите бяха истински. Също и сладникавият мирис на застояло край нея. Страх, какъвто никога не бях изпитвала по-рано, ме блъсна в стомаха. Веднага се уплаших за живота на татко, макар че брат ми ме увери, че те обезглавяват само китайци, за които се предполагало, че са комунисти.

Няколко метра по-надолу не само глава, а цяло тяло беше набучено на кол, забоден в земята. Усетих как брат ми забавя крачки. Болезнено силно стисна ръката ми, но и той е като майка ми — не се дава лесно. Продължихме напред. Искаше ми се да не бяхме го правили. Китаецът приличаше на изкуствен манекен, и то не много сполучлив, но от второто тяло нататък получих кошмари и те ме следваха дълги години.

Беше жена. Успокоителните думи на брат ми, че режели глави само на китайски комунисти, се оказаха лъжа. Трупът не само че беше на жена, а тя беше в напреднала бременност. Бяха разпорили корема й и съвършено оформен посинял плод висеше нелепо от зейналата дупка. Лицето й изглеждаше страшно. Очите й бяха изхвръкнали сякаш бе ужасена, че гледаме разпорения й корем, а устата й зееше отворена като че ли бе готова да нададе неистов писък. Големи сини мухи жужаха над разпрания й вонящ корем. В ръката си стискаше бележка с думите: „Ето как се отнасяме към комунистическите семейства“. Явно японците още преди войната таяха особена омраза към китайците. Продължихме пътя си мълчаливо.

След като откраднаха петото дете на Муи Цаи, тя вече ходеше като призрак. Отвътре душата й беше покосена и кървяща, но за външния свят изглеждаше млада и хубава. За японските войници беше идеална. Намериха утеха при жена в нашата махала. Как я използваха само! Редяха се на опашка. Един по един я любеха на пода в кухнята, в леглото на господаря, върху масата от палисандрово дърво, на която господарят и господарката й се хранеха всеки ден. Всеки път, когато дойдеха, очакваха да намерят храна на масата и секс където и да е. Нашата Мохини и А Мой от съседната къща дължаха девствеността си на нея. Когато генерал Ито и неговите хора пристигаха в махалата, първо се втурваха в къщата на Стария Соонг. При Стария Соонг те намираха всичко необходимо за задоволяване на основните им нужди. Винаги имаше храна, която не само че познаваха, но и много харесваха, освен това там беше и младото хубаво момиче, с което можеха да правят каквото си поискат. Ничия съпруга и ничия дъщеря. Понеже имаха Муи Цаи, те не си правеха труда да търсят по-усърдно други грижливо скрити дъщери. Вероятно са подозирали, че някъде наблизо има скрити момичета на подходяща възраст, но за момента Муи Цаи им стигаше.

Мама и Лакшмнан изкопаха тайна дупка в земята за Мохини, а ако окупацията продължеше дълги години, щяха да ме скрият и мен. Като момче щях да бъда в безопасност още няколко години, но японците са непредвидими. Мама казваше, че войната изважда на показ животното, което живее в човека. Той оставя милостта вкъщи. Да се срещнеш с него на вражеска територия, е все едно да завиеш зад ъгъла и да се изправиш пред жълтите очи на грамаден лъв. Не съществува възможност да молиш или да увещаваш. Във всеки случай той ще се хвърли върху теб. Скривалището представляваше дупка, в която се влизаше много находчиво през капак, изрязан в дъските на пода. Оттам падаш направо на земята под повдигнатия на колове под на къщата и влизаш в дупка, в която имаше достатъчно място за Мохини, за мен, а някой ден и за Лалита.

Мама разглоби стария кокошарник, обточи бодлива тел около коловете под къщата и настани кокошките в новия им дом долу под нас. Осланяше се на надеждата, че и най-верният слуга на императора не би се изцапал с курешки, за да провери какво има в малкото пространство, а това би могъл да направи само с пълзене. Капакът на пода се скриваше от голям дървен скрин, който баба ни изпрати от Сангра. Когато дървеният скрин се плъзнеше върху капака, входът бе напълно замаскиран. Беше много изобретателно скривалище и макар че японците отваряха всички шкафове и надничаха във всички ъгли, не можаха да го открият. Вероятно не са били особено усърдни. Още преди да дойдат при нас, Муи Цаи притъпяваше неотложните им нужди.

Веднъж мама се опита да направи добро впечатление на японците, като им предложи храна. След първата хапка обаче те веднага я изплюха и изгледаха мама с такава убийствена ярост, като че им беше предложила люта храна нарочно, за да им се подиграе. Тя се наведе ниско и помоли за милост. Войниците я удариха по наведената глава. Понякога гледаха мама с особен поглед и я питаха къде крие дъщерите си. Стоях до нея в момчешки дрехи и я усетих как се разтрепери. Веднъж генерал Ито дойде у нас и отново й зададе въпроса, и то с многозначителна усмивка, като че ли някой съсед ни беше издал. Но японците само я изпитваха и ние въздъхнахме с облекчение, когато камионът им зави по главната улица.

Мохини занесе в тайната си стаичка малки бродирани възглавнички и книги. Направи мястото уютно, но ни беше забранено да разговаряме, докато сме там. Прегърнати, двете слушахме мълчаливо тропота на тежки ботуши горе по дъските на пода. Отначало много се плашехме в нашата бърлога, но с времето се отпускахме и се научихме да се кикотим много, ама много тихичко в дланите си, като си представяхме как войниците безуспешно претърсват къщата. Страшно горда бях с находчивото скривалище, защото знаех, че никога няма да го открият, и се оказах права.

Обаче арестуваха татко.

Малкият Севенези сънувал как татко пада в грамадна дупка в земята, устните му силно кървели. Мама не знаеше какво означава този сън, но за всеки случай отиде в храма, за да дари известна сума и да се помоли.

Два дни след като вече бяхме забравили съня, те дойдоха. Беше тъмна нощ. Луната представляваше тънък сърп на небето и боговете бяха пръснали само шепа звезди върху черната празнота. Помня, защото много часове след това седях като замаяна, завита с тъмнина и наблюдавах небето. Съседите спяха, само мама беше още будна. Тя седеше в кухнята и шиеше. Щом чула шум от изскърцване на гуми на улицата, убола пръста си. Цяла секунда се взирала в червената точица, появила се на пръста й, но още преди камионите да спрат и хората да наскачат от тях, тя издърпа Мохини и мен от леглата и ни прати в тайното скривалище. После духна газената лампа и застана зад пердетата във всекидневната. Бяха дошли с фенери и щикове. Видя ги как нахълтват в къщата на шофьора на камион.

Няколко минути по-късно излязоха, повели шофьора пред щиковете си. На светлината от фаровете той изглеждаше смаян. Повлякоха полуоблечения нещастник и го хвърлиха в камиона. От къщата на бедния човек се чуха силни ридания и плач. Ужасените викове на децата му раздраха нощта. Войниците стояха известно време и високо обсъждаха нещо на гърления си език. Не бяха Ито и неговите хора. Знаехме как действат Ито и войниците му. Мразехме ги, но вече знаехме, че терорът, който упражняваха, беше поносим. Тези мъже изглеждаха много по-страшни. Те не търсеха безплатна храна или сговорчива жена. Явно издирваха нещо много по-важно. Докато мама наблюдаваше, групата се пръсна и двама от тях се упътиха към нашата къща. Входната ни врата изтрещя от силното им думкане. Мама се втурна да отвори. Войниците я осветиха набързо с фенерчетата си, после грубо я блъснаха настрани. Лъчът светлина падна върху татко, застанал като закован пред вратата на спалнята. Те моментално го сграбчиха и го изведоха от къщата. Лицата им бяха като издялани от камък и не трепнаха пред жалостните викове на майка ми.

Баща ми се извърна да ни погледне, но не ни махна. Лицето му изглеждаше безчувствено. И той беше като замаян.

Пътували в нощта около четиридесет и пет минути. Шофьорът на камион седял срещу татко и се разридал, а баща ми, който бил само по бяла фланелка и долнище на пижама, започнал да трепери от студ в открития камион. Най-накрая ги закарали в каучукова плантация с елегантна каменна къща в колониален стил. На лунната светлина тъмната къща сребреела и изглеждала призрачна. От единствения отворен прозорец на първия етаж през издуващите се бели пердета се носела прекрасна класическа музика.

С острието на сабя блъснали татко надолу по стълбите до приземна стая. Вода капела от тавана и се стичала по стените на затвора. Когато пипнал с ръка стените, те били кадифено меки от зелен мъх. Стъпките и дори дишането отеквало силно в коридорите. Затворниците се препъвали по дългия коридор и накрая били натъпкани в малки килии. Вратата издрънчала, когато я затворили след баща ми. След като изчезнала мъждивата жълта светлина от фенера на надзирателя, килията потънала в облаци от черно мастило. Две оранжеви точки се появили пред очите му. Не изпитал облекчение от отдалечаващите се тежки ботуши. Долу било студено и влажно, той треперел и напрягал слух. Ботуши приближавали. Стъпвали ритмично и тежко. Отминали килията му. Навън излаяло куче. Някъде наблизо капела вода.

Баща ми се опитал да научи нещо за затвора си, лазейки на четири крака. Грубо замазаните стени се ронели, а подът бил от здрави камъни. Стаята била гола, там бил само той. Внезапно усетил някакво уплашено движение. Бързо се свил в един ъгъл и се подпрял с гръб на стената, взрял се ужасен в тъмнината. Със сигурност било плъх. Чул го как стърже с нокти по студения цимент.

Издавал тих шум. Баща ми настръхнал. Той мразеше плъхове. Издържаше на змии, понасяше паяци, разбираше необходимостта от лигави жаби, дори намираше обяснение за съществуването на хлебарките, но ненавиждаше плъхове. Каква ужасна гладка опашка имат. Той преглътнал от нерви и страх. Отново чул дращенето и свил ръката си в юмрук. В тъмнината зъбите на плъха били някак по-дълги и по-остри. Татко искал да удари с юмрук мекото му топло тяло. Да, то щяло да пръсне отвратителна кръв, но тогава той щял да бъде в безопасност. Спомнил си, че е бос. Отново чул ботуши да маршируват по коридора. Този звук го ужасил. Усетил как устата му пресъхва.

Не се страхувал от японците. Нямало от какво да се бои. Нищо лошо не бил извършил. Тъкмо той нямало от какво да се опасява. Отстъпвал дори на жена си и купил на черния пазар захарта, за която тя така настоявала. НЕ СЕ СТРАХУВАЛ.

Обаче се плашел от плъха. Повтарял си непрекъснато, че няма от какво да се бои. Трябвало да се съсредоточи върху плъха, който можел да опита да гризе пръста на краката му. Сторило му се, че чул звук като съскане на сабя във въздуха точно до врата си, и бързо дръпнал глава. Представил си как главата му се отделя, а кръв руква от шията му като червен дъжд.

— Престани — скарал се на себе си в непоносима тъмнина. В трескавото си съзнание той прогонил страхливеца, в чиито ръце била невидимата сабя.

Тогава съвсем ясно чул писък. Дрезгав, но оглушителен писък. Застинал и наострил уши в тъмнината. Звукът не се повторил. Устата му била така напукана, езикът му залепвал за небцето. Опитал се да преглътне, но нямал никаква слюнка. Изведнъж почувствал как рунтава козина бръснала левия му крак. Стоварил юмрука си, но ударил силно циментовия под. Плъхът бил бърз. Чул дращенето по-далеч. Плъхът му се подигравал.

Вратата се отворила и ярка светлина го блъснала в лицето. Вдигнал ръце, извикал и покрил очите си. Пронизващата светлина била непоносима, бодяла очите му като игли. Хванал го страх. Не бил чул шум от ботуши.

От тъмнината зад ярката светлина изникнали две сенки, които се разделили и застанали от двете му страни. Били двама млади малайци. Помогнали му да се изправи на крака. Очите им били безизразни, нямало никакъв смисъл да им се моли. Повели го по усойния тъмен коридор, който вонял на урина. Този път забелязал, че двете страни на коридора имало много затворени врати. Докато вървял, не чул нищо, само веднъж от една врата до него достигнала дълбока въздишка. Бил отчаян стон на човек, който не може повече да се бори, загубил последната надежда.

Въвели го в малка, почти празна стая и го оставили сам. В помещението, осветено от една крушка, имало дървена маса и два стола. На масата стояла голяма кана пълна с вода, и празна чаша. Като видял вода, я загледал като хипнотизиран. Изглеждала му бистра, сладка и хладна, на повърхността й нежно се носели блестящи кубчета лед. Имало нещо толкова странно, че в голата стая с една-едничка електрическа крушка пред него се намирало тъкмо онова, от което имал най-голяма нужда, чак му станало неудобно. Втренчил очи в чашата на масата. Дали набързо да не изпие една глътка така, че никой да не разбере? Огледал се. Стените били здрави и дебели. Изчакал още пет минути. Все още никой не идвал.

Той вдигнал каната и отпил една глътка. Течността се хлъзнала върху пресъхналия му език, но в следващия момент я изплюл. Водата била толкова солена, че не било възможно да я глътне. Уплашил се много, когато видял намокрения под. Какво ставало? Дали не било някакъв трик, на който той се хванал. Вероятно през шпионката някой го наблюдавал. Разтреперил се от главата до петите. Бързо, с непохватни движения съблякъл бялата си фланелка и с нея изтрил пода. Когато подът изсъхнал, с треперещи ръце отново се облякъл. Ключът в ключалката се превъртял. Вратата се отворила и мъж с необикновена маска влязъл в стаята. Татко така се стреснал от невероятната гледка, че ахнал и неволно отстъпил назад. По онова време не го знаел, но пред него била съвършената японска маска Но^[7]. Мъжът носел широка роба с много дълги ръкави. Той се поклонил учтиво по японски маниер. Татко веднага също се поклонил. Когато мъжът движел главата си, маската като че ли се оживявала. На светлината на лампата кожата на маската изглеждала гладка и лъскава като на жена. Татко се взирал с празен поглед в маскираното лице. Красиво младо момиче или момче му се усмихвало топло, чистосърдечно и невинно. Под леко извитите вежди в празните дупки очите на непознатия били засенчени, но живи. Черни и будни. Баща ми стоял насред стаята уплашен и смутен.

— Императорската армия има честта да ви приеме туй като наш висок почетен гост — казал много тихо непознатият и в един шеметен и истински щастлив миг бащата се почувствал сигурен, че е станала ужасна грешка! Японската армия нямала никаква причина да го посрещне като гост. Той просто бил никой, обикновен чиновник, умът му не достигал поне веднъж в живота си да получи повишение. Ами да, не бил издържал нито един изпит, на който се явявал! Можели да се уверят, ака попитат жена му, децата, съседите. Веднага биха им отговорили. Сигурно са го сбъркали с някого. Онзи, когото императорската армия търсела, явно бил важна клечка, човек, който би помогнал на каузата им. Баща ми отворил уста да заговори, но учтивият непознат посочил каната с вода върху масата и попитал с леко раздразнение в гласа.

— Искаш ли вода?

В този момент баща ми разбрал, че не било грешка.

Непознатият внимателно напълнил чашата и я подал на баща ми.

— Седни — поканил го и издърпал един стол. Дългите копринени ръкави се смъкнали и открили ръцете му, тогава татко видял, че са неестествено бели, като корема на домашен гущер, а също и ужасно деформирани. Върховете на пръстите били странно разширени. Баща ми потиснал тръпките, които го побили. Никога по-рано не бил виждал такива ръце. Внезапно страх стиснал сърцето му, защото разбрал причината за дългите ръкави. Ужасен се замислил каква ли е причината непознатият да носи маска.

Не можел да повярва, че това се случвало с него. Той бил просто един обикновен човек, който нямал политически пристрастия, нито каквито и да е амбиции. Стигало му да седи на верандата и да си пуши пурата или да държи децата в скута си, докато слуша радио.

Маската го наблюдавала с приятно изражение. Баща ми се смутил. Обикновено маските нямат израз. Неочаквано маската се приближила към него и спряла на десет сантиметра от лицето му. Изведнъж празните засенчени вдлъбнатини се превърнали в ужасно жестоки дупки. Непроницаеми, безчувствени, приковаващи вниманието.

Мрачният блясък в очите на маскирания мъж подсказал на татко, че той е вършил същото много, много пъти преди това и всеки път то му е доставяло удоволствие. Баща ми се взрял в него неуверено, почти хипнотизиран от изключителната красота на маската и от злото, което излъчвали очите. Издутите червени чувствено влажни устни почти се допрели до него, но в този миг магията се развалила и поемайки дъх, баща ми се дръпнал назад като опарен. Този човек бил зъл.

— Пий, пий — подканил го сърдечно мъжът с маската, но студените му змийски очи развеселено оглеждали мократа фланелка. Баща ми усетил как настръхва от отвращение.

— Пий — повторила маската Но, този път още по-настойчиво.

Баща ми отпил голяма глътка от солената вода, която изгорила пресъхналото му гърло. Мъжът незабавно напълнил чашата отново. Тогава започнал да говори. Говорел тихо, от време на време замаяният ми баща с мокра бяла фланелка и полупълна чаша в ръка трябвало да се напрегне, за да го чува. Онова, което мъжът с широката роба говорел, веднага се превръщало в неясен и замъглен спомен. Баща ми си спомнял само невероятното впечатление, че маската се променяла. Понякога изразът й бил меланхоличен, понякога весел и щастлив. Веднъж се разсърдила. Спомняше си също гласа. Поради това, че говорел съвсем тихо, човекът с маската събуждал ужас в бедния ми баща. Не можеше да забрави и тихия настоятелен шепот: „Пий, пий“.

Преди разговорът им да свърши, баща ми изпил цялата кана със солена вода. Стомахът го присвивал от болки, езикът му изгарял от жажда. Двете малайчета го върнали в килията му. Там заварил още солена вода и студена безвкусна каша от отпадъци от зеленчуци и ориз. Изминал един ден или може би повече. Устните му започнали да се пукат. Отнякъде се чувал шум от капеща вода. В устата си усещал хладината й. В тъмната килия си мислел за кръвта на плъха. Това също било течност, нали?

Минало още време и когато отново го извикали, двама войници непрекъснато му задавали въпроси за някакъв комунист, за когото той никога по-рано не бил чувал. А Пенг… А Тонг… нещо подобно, но всичко било като мъгла в съзнанието му.

— Не ги познавам. — Ударили го силно.

— Не тях, а него — гневно го поправили. — Не ни разигравай.

— Да, добре, него. Него, а не тях — извикал от болка татко.

— Отричаш ли, че е идвал във вашата махала?

— Може да е идвал, но не при мен.

— Тогава при кого?

— Не знам.

— Опитай се да си спомниш… Знаеш кого търсим.

Въпросите се сипели един след друг, убедеността им, че баща ми наистина е давал подслон на търсен от тях комунист и сега очевидно лъжел, не се разколебавала! Двамата войници го били.

— Признай! — креснал един глас толкова близо до ухото му, че той усетил как нещо избухва някъде дълбоко в главата му и го оглушава. Хванал кънтящата си глава с две ръце и опитал много отговори, но нито един не задоволил мъчителите. Със съвсем безвреден на вид инструмент разрязали кожата между пръстите му. Татко припаднал от непоносима болка. Залели главата му с кофа студена вода. Когато се свестил, изтръгнали му един нокът. Колко им отивала жестокостта. Розовият нокът излязъл със струя кръв и парче месо. Правели го така бързо, че едва след няколко секунди баща ми осъзнал какво се е случило. Вперил изумен неистов поглед в кървящия си пръст. Вярно, че бавно схващал, но дали все пак това не било някаква шега? Възможно ли било подобно нещо да се случва именно на него?

Двамата войници се усмихнали презрително на едрото глупаво животно, което се гърчело на пода. Постепенно непоносимата болка леко отстъпила и той усетил, че пръстът му пулсира. Поел дълбоко дъх и със страх отново погледнал пръста си. Раната изглеждала по-зле, отколкото я чувствал. Болката вече била поносима. Той вдигнал очи към грубите, изпечени от слънцето лица на войниците.

— Болката почти мина, нали? — зловещо попитал този, който стоял по-близо до него, след това хванал ръката на баща ми и я пъхнал в купа със сол. Тогава татко се разкрещял като луд. Мъчението било нетърпимо. Болката пронизвала ръката му като шиш, нервите му пламнали като запалени от мълния.

— Не го познавам. Не го познавам. Боже, заклевам се, че не го познавам. Боже Ганеша, закриляй ме. Моооля те. Махни ме оттук. Махни ме. Махни ме.

Загубил съзнание и когато дошъл на себе си, двамата малайци го влачели по коридора. Като замаян, видял още две местни момчета да излизат от една от многото врати по коридора. Една китайка се препъвала между тях. Била гола от кръста надолу. Косата й до раменете била страшно разрошена и сплъстена. Очите й били изцъклени, гледали с празен поглед. В мъждивата светлина на коридора лицето й било бяло като тебешир. Без да иска, татко погледнал надолу. Изведнъж осъзнал какво вижда. Тя кървяла обилно. Кръвта се стичала по вътрешната страна на краката й и капела по пода. Първата му мисъл била, че са я наранили в интимните части, но после осъзнал, че имала менструация. Колкото и да е странно, липсата на срам от собствената й кръв го изплашила много повече от всичко друго, което дотогава бил видял. Тогава нещо се скършило в него.

— Боже мой, не, не, не, какво са ти направили — изридал като дете, разплакал се заради нея, като че му била близка роднина, но тя сякаш не забелязала жалостта, която проявил към нея, продължила да върви, лицето й нямало израз, било като на кукла или на вече умрял човек. Крачела към стаята, където чакал мъжът с маската.

Хвърлили баща ми, изгарящ от болка, на ледения каменен под, в килията имало само кана със солена вода и един плъх. Той се свил в ъгъла измъчен и сломен. Виело му се свят, като че ли главата му се въртяла в малки шеметни кръгове. Тогава проумял защо пръстите на труповете, набучени в града, с висящи отпуснати тела, оковани във вериги, били така почернели. Следобедното слънце пърлело плътта им и изгаряло солта в раните.

Събудил се с писък. Пръстът му пламтял. Не успял да познае резкия звук на собствения си писък. Нещо хапело пръста му. Плъхът гризел плътта му. Той дръпнал ръката си. Острата болка в тъмнината не преставала, плъхът бил толкова гладен, че смело отказал да пусне плячката си. Баща ми започнал да тръска ръката си като луд, изпаднал в истерична ярост, удрял по твърдия под, докато най-после се освободил и плъхът избягал. Ръката го боляла неописуемо. Разридал се немощно. Килията миришела на собствената му урина.

Дните минавали. Той загубил представа за времето. Всичко се сливало като в мъгла. Чувствал се по-зле от животно в клетка. Ръката му започнала да трепери неудържимо. От солената вода устните му се напукали дълбоко и кървели. Опипвал с пръсти огромните струпеи по устните си с ужаса на човек, който открива въшки по тялото си. Дълги часове лежал в тъмната като гроб килия и слушал как плъхът се разхождал в чернотата. Когато го чуел близо до себе си, започвал да тропа, да удря и да рита по пода, докато животното се отдалечи. Изпитвал срам, че мъчителите му така бързо го били докарали до подобно нечовешко състояние. Цял живот се смятал за човек с достойнство, а сега…

Най-накрая вратата отново се отворила и го отвели в стаята, където за пръв път видял маската Но и истинското зло, което се криело зад нея.

Очаквала го кана с вода. Като я видял, коленете му се подкосили от ужас и той инстинктивно вдигнал ръка към устата си. Струпеите били големи и устните му вече непрекъснато кървели. Всяко тяхно движение му причинявало мъчителни болки. Цялото му същество се разтреперило.

Мъжът с робата влязъл в стаята и като стигнал до масата, налял вода в чашата. Подал я на баща ми.

Маската действително била произведение на изкуството. Сега му заприличала на някого, когото познавал. Вероятно полудявал. Той свел очи към чашата с вода. Бучки лед се удряли в стените й. Водата изглеждала прекрасна и хладна. Приискало му се да си запуши устата. Баща ми поклатил глава, съзнавайки, че очите му гледат унизително умолително.

— Моля, не мога повече — промълвил с подутите си опънати устни. Когато ги раздвижил, кръвта отново рукнала от тях. Дали не си въобразявал? Как било възможно мъжът с маската да изглежда така разочарован?

— Армията на императора няма повече нужда от теб — изрекъл маскираният мъчител и отпил голяма глътка вода. — Ще умреш преди зори — добавил тихо и излязъл. Вероятно водата не била солена. Баща ми се хвърлил към каната, но войниците ударили с прикладите на пушките наведеното му напред тяло.

По-късно през нощта четирима войници повели десетина мъже към камион. Класическа музика се носела от отворените прозорци в хладната нощ. Баща ми не се съмнявал, че мъжът с кожа като на гущер слушал тази прекрасна музика. Бил ценител на красивите неща, човек можел да го разбере по начина, по който превръщал жестокостта в изкуство. Мъжете се покатерили на камиона един по един. Устните на всички кървели на покритите им със струпеи обезводнени лица. Ръцете им треперели, очите им били изцъклени от изтърпените мъчения. Камионът с пребитите мъже се отдалечил от елегантната къща, от постоянните им спътници — плъховете, от рафинирано жестокия маскиран домакин и от мълчаливите малайски момчета, които се появявали и изчезвали като призраци. Съседът — шофьорът на камион, седял до татко. Замаян, той се взирал напред с празен поглед. Откарали мъжете навътре в джунглата и спрели до едно сечище. Затворниците се изгледали един друг със страх. Усетили смрадта на гниещи трупове. Войниците им заповядали да слязат от камиона, пъхнали в треперещите им ръце по една лопата и им дали заповед не да копаят, а да зарият дълга и дълбока дупка. Трапът бил дълбок и толкова тъмен, че не могли да видят изкривените от ужас и проядени от червеи лица в дъното. Лъхнала ги вонята на разлагаща се плът.

Татко се огледал. На светлината на фаровете на камиона всички имали налудничав и отчаян вид. Зловоние, тежки мисли, прошепнати молитви и от време на време див смях. Приличали на мъже, които на тила си усещат лекото хладно дихание на смъртта. Зарили дупката. После им наредили да изкопаят друга със същите размери като предишната. На светлината на фаровете татко видял и други прясно разкопани места със същата ширина и дължина. Нямало смисъл да мисли. Копали в продължение на два часа, може би и повече. Това бил бавен, изнурителен труд, но въпреки това никой от тях не искал да свършат. По-страшно от всичко друго в горещата нощ било опасението да чуят: „Спрете. Достатъчно“.

„Скоро ще бъда мъртъв“ — помислил си той странно спокоен.

Татко каза, че видял Смъртта, тя била съвсем близо и имала вид на красиво малко дете, което той прегърнал, притиснал към себе си и го целунал по устните.

— Ела да си поиграеш с мен — подканило го малкото дете.

— Стоп! Достатъчно. Застанете с лице към дупката — заповядал висок глас.

Скоро вече нямало да съществува и от тази мисъл му станало особено леко. Давал си сметка, че бил неудачник в живота, а смъртта го поканила така мило. Замислил се за нас. Мохини скоро щяла да се омъжи, аз съм била достатъчно умна, за да се подредя добре в живота. Момчетата щели да се справят, разбира се. Заболяло го малко за горката Лалита, но майка й — образец на съпруга, щяла да се грижи за момиченцето.

Уморени, мъжете застанали на една линия. Някои от тях се разридали, други започнали да се молят, макар че устните им кървели обилно, докато произнасяли думите. Кръв се стичала по брадичките им. Жалните звуци, които издавали, сякаш идвали от много далеч. Войниците обаче не се трогнали. Баща ми се взрял в малките устица на японските картечници.

И наистина, в този миг малкото дете, наречено Смърт, гледало с очи като звезди и било така прекрасно, че баща ми се захласнал. Детето се усмихнало на татко.

Слаба усмивка изкривила устните на татко. Бил готов.

Изведнъж въздухът се изпълнил с взривовете и светлинките от картечниците. Нещо го жегнало по рамото и той паднал напред. Мъжът до него се хванал за корема и се строполил отгоре му. Двамата се стоварили в дупката с преплетени ръце и крака. На студената бяла лунна светлина, на сантиметри от главата си татко видял лицето на нашия съсед. Застинало в ужасна сгърчена маска. Тогава осъзнал, че Смъртта е жестоко и безсърдечно дете. Другите изпопадали върху тях. В треперене и конвулсии те играели танца на Смъртта, за да забавляват детето. Татко не издал нито звук, когато усетил топла кръв да капе върху лицето му. Всички викове от ужас той сдържал дълбоко заключени в гърлото си. Изпод труповете чул войниците да си говорят на техния гърлен лаещ език. Те се навели над дупката и погледнали вътре. Напосоки изстреляли няколко куршума. Някои тела подскочили. Баща ми отворил уста широко, но само за да напълни дробовете си с въздух. Може да не беше много умен, но е знаел цената на мълчанието.

Първо фаровете се обърнали, а по-късно и грохотът на камиона, който с подскачане се отдалечавал, замрял в нощта. Било тъмно, толкова тъмно в дупката на смъртта и баща ми помислил, че никога повече няма да види светлина. Изчакал телата да спрат да потрепват, тъй като сърце му не давало да стъпи върху страдащ човек. Телата били тежки в смъртния си сън. Затискали го ръце, крака и глави. Сякаш искали и той да остане в тъмната дупка заедно с тях. Изкатерил се над деветте други тела. Било ужасно. Най-накрая успял да се измъкне от гроба. Уморен, поседял известно време до дупката, която сам изкопал. Огледал се наоколо с празен поглед. Луната му се усмихвала тъжно и тогава за пръв път откакто ги докарали на това място чул звуците на гората. Непрекъснатото жужене на насекоми. Един комар го ухапал. Той се плеснал по врата и се разсмял като луд. Все още бил жив. По небето пътували меки сиви облаци, духал слаб ветрец. Татко целият бил изпокъсан, устните и раните му кървели, но успял да измами очарователното дете. Не му убягнал блясъка на скрития гняв в меките воднисти очи на детето. „Не се сърди — казал на сладките намусени устенца, — девет от десет все пак е добър резултат.“

Татко скочил отново в дупката, за да вземе чифт обувки от някой от умрелите, после тръгнал в нощта, придържал се към сенките на джунглата, но вървял близо до следите от гумите. Вероятно след ден-два този път щял да го отведе в града, но в сивата светлина на утрото той с ужас решил, че се е загубил напълно.

Баща ми се прибра вкъщи почти две седмици след като го отведоха. Една трета от едрото му тяло вече я нямаше. Миришеше като котката на съседите, която бе припълзяла сред дървата за горене, за да умре, и една седмица не бяха я открили. Цялото му тяло беше покрито с гнойни рани и следи от ухапвания. Тъмната му кожа бе сякаш залепена за едрото му тяло. Бе пълзял в кръг в джунглата, бе се катерил по огромни повалени дървета, покрити с хлъзгав мъх и плесени, хлъзгал се и се пързалял в черна кал, вдъхвал киселия мирис на гниещи листа една стъпка под земята. През цялото време хранел с кръвта си ята гигантски комари, въшки, мухи, бълхи, крилати мравки и кой знае още какви други същества, които боговете са сметнали за подходящо да пратят в най-тъмните нощи, които човек може да си представи.

Татко ми каза, че при процеса гниене нощем се отделяли химически вещества, този процес превръщал разлагащите се листа и тъмните дълги изкоренени дървета, покрити с гъби и плесени, в странни и безконечни рисунки от фосфоресциращи и блестящи форми. Седял заобиколен от причудливата игра на светлинки в краката си, застинал от страх и усърдно се вслушвал дали няма да долови шум от тигрови стъпки. Знаел, че тигърът може да стъпва с меките си лапи по земята, без да докосва дори лист на папрат. Просто щял да се появи пред него озъбен, с устни, черни като катран.

Бедният ми баща. Във влажната задуха рамото му горяло ден и нощ сякаш нагорещени въглени били посипани по кожата. Раната започнала да мирише. Той я покривал с листа. Всеки ден на зазоряване облизвал росата от колкото намерел гладки листа, преди да започне да се препъва и да върви, докато краката му издържат. Веднъж в пъстрата светлина едва не настъпил огромен, тъмносин като нощта скорпион, който си вървял спокойно по пътя с вдигната високо над главата му отровна опашка.

Почти никога не спирал.

Веднъж валяло като из ведро, дъждът превръщал пътеките в реки червена кал, друг път било толкова горещо, че пара се вдигала от разлагащите се листа. Стреснал се и се учудил, когато един ден открил грамадни дупки в калта и видял стволове на дървета наоколо, опръскани на височината на главата му с черни лиги — това били следи от слон. Известно време ги следвал, но те не го отвели никъде.

Нужно му било известно време, за да осъзнае, че най-вероятно се движи в кръг. Тогава го обхванала параноя. Не можел да се отърве от мисълта, че джунглата желае той да остане там, и това обезсилвало отчаяното му тяло. Гладът на джунглата се проявявал във всякаква възможна форма, дори пълзящите растения, които висели от клоните на дърветата, го галели с такъв копнеж, че оставяли влажните си зелени следи по лицето му.

Седял върху повалено дърво и наблюдавал паяк с космати крака, голям колкото дланта му, как се катери по сочно растение, когато усетил гъделичкане по голата си ръка. Една ларва танцувала. Докато я наблюдавал, изненадан видял и друга до нея. Просто се взирал в две лъскави бели червейчета, които лудували върху неговата плът, докато и трето се присъединило към тях. Бавно обърнал глава и макар веднага да се досетил, че гноясалата рана на рамото му представлявала сборище на гърчещи се и извиващи се ларви, гледката го накарала да отстъпи крачка назад и да изсъска от отвращение и ужас. Тогава забелязал, че ръката му вече била напълно безчувствена. „Те ме ядат жив“ — помислил си, обхванат от дълбоко отчаяние.

Хрумнало му, че златното отмъстително дете на смъртта си играе с него в знойната жега, но грешал, хубавото дете било изгубило интерес към него. Ларвите изяли само гнойта и мъртвата тъкан, след което изчезнали, оставяйки отворена чиста дупка на рамото му. Фазан прехвръкнал в гигантските папрати, но така близо до ръцете му, че татко се хвърлил да го хване. Какво би направил с него, ако го бе уловил, си остава загадка за мен, тъй като той не може да убие дори мухата, която влезе в устата му. Така и не стигнал дотам да умува по този въпрос, защото паднал по очи върху плодородната черна пръст. Над главата му прелетяло красиво синьо рибарче с яркооранжеви гърдички, но баща ми видял замъглено само синьо и оранжево, защото бил безкрайно слаб и отмалял.

Там, където чадърът от листа бил по-тънък, пеперуди колкото лицето му грациозно кръжали над главата му, понякога минавал през рояци плодни мухи и през цялото време се пляскал по лицето. Рамото му още туптяло, устата му била покрита с рани, кожата на тялото му го боляла от стотиците ухапвания и отърквания в отровни листа. Давал си сметка, че няма да издържи много дълго. Продължавал немощно да се влачи.

Най-после открил дири, човешки следи. Дърветата били маркирани. Зарадван, той тръгнал, водейки се по маркировката. Тя го отвела до горичка с бананови дървета. Докато ги късал лакомо от натежалите от плод гроздове, десетки пиявици нападали отгоре му изпод грамадните зелени листа. Разбрал, че са по тялото му едва когато ги видял издути с неговата кръв и дебели колкото средния му пръст, преди сами да паднат от кожата му. Когато запасът му от банани привършил, гладувал, докато подушил мириса на манго. Тръгнал, воден от силния аромат, и стигнал до изумителен килим от зрели плодове под цяла колония от диви дървета манго.

Започнал да ги бели със зъби и изял десет, може би петнайсет, а може би и двайсет. Сторили му се невъобразимо вкусни. Вързал фланелката си като торбичка и я напълнил с толкова плодове, колкото се побрали в нея.

По едно време джунглата като по чудо отстъпила пред симетрични редове каучукови дървета. Пълзял напред като дебнеща котка, спирал зад всяко дърво, кожата на главата му била настръхнала, защото очаквал всеки момент да изскочи някой японски войник. Мъж с безизразно жълто лице, който да забие щика си в корема му. Обаче не се натъкнал на никого. След непрекъснатото жужене на милиони насекоми и пронизителните писъци на птици и маймуни каучуковата плантация била мъртвешки тиха. Вървял, докато стигнал стар прашен път, тръгнал по него и се добрал до малка колиба, където двама индийци с помощта на алкохол, добиван от сока на кокосовата палма, обработвали на ръка плоскости от млечния сок на каучуковото дърво. Баща ми извикал, но само слабо мучене излязло от гърлото му. Отворил уста да извика по-високо, но краката му просто се подгънали и той потънал в мрак.

Те се оказали добри хора. По-късно доведоха татко вкъщи. Никога не съм виждали някой да действа така хладнокръвно и професионално като мама. Тя нито се уплаши, нито се отврати от състоянието на съпруга си. Миризмите, раните, порязванията, натъртванията, разкъсаната плът, лъсналата подута кожа не я стъписаха. Тя изгори стари парцали над печката и с овъглените им краища затърка цялото му тяло. Татко охкаше от облекчение, когато въгленът попи в раните му. Подутото му лице изми с отвара от фъстъчени листа. Почисти и превърза раните му и тогава започна да кърпи дрехите на съкрушения човек, който не я бе познал на вратата.

В продължение на седмици той лежа върху голямото метално легло, сбръчкан, нацапан с йод. Кожата му бе станала болезнено кафеникава и лепкава от пот. Непрекъснато искаше да пие вода, дори и насън. Единственото име, което споменаваше, беше това на майка ми и единственият човек, когото разпознаваше, когато отвореше очи, беше тя. Понякога се пресягаше да докосне лицето на Мохини и беззвучни сълзи се търкулваха по страните му. Устните му, за които смятахме, че няма да се оправят, оздравяха много бързо, но тялото му, поразено от малария, се мятате и въртеше, сякаш войната в съзнанието му никога нямаше да свърши.

— Свали му маската! Не му давай моя хинин — крещеше, докато бълнуваше. — Бързо затваряйте вратите. Скрийте децата — бъбреше несвързано. — Не виждате ли? Те са мъртви в калта — викаше и се тресете така силно, че цялото легло се клатеше.

Първата събота след завръщането му мама се върна от пазара и върху масата за рязане пред кухнята разтвори едно пакетче, увито с листа от папая. Отвътре се показа парче яркочервено крокодилско месо.

— Помага за заздравяване на рани — обясни тя. — Той е много едър и има нужда от повече храна, за да се съвземе отново. — Тя сготви месото с подправки. Наблюдавах я как даваше на татко с лъжичка от червеникавокафявия бульон. Парчетата, които падаха по брадичката му, тя събираше с лъжицата. В продължение на много дни, всеки ден тя носеше нови пакетчета и готвеше яркочервеното месо.

Майка ми седеше край него ден и нощ. Понякога го гълчеше, понякога му пееше песни, които никога не бях я чувала да пее. Може би все пак тя го обичаше. Вероятно по природа си беше такава — като настръхнала. И сега си я представям — дребна фигурка, седнала край леглото, върху което се очертава тялото на татко, заобиколен от вечерните сенки. Облегната на рамката на вратата, подпряла петата на левия крак на прасеца на десния, я слушах като захласната как пее песни, които не знаех, че е скътала в себе си. Спомням си, тогава ми хрумна, че мама е като океан. Дълбока и пълна с неизвестни неща. Дори се боях, че никога нямаше да стигна до дъното му. Искаше ми се да съм ручей, който някой ден щеше да прерасне в река и някога да се влее в океана.

Един ден татко седна в леглото и поиска банан.

Радостни, ние се събрахме около него, наблюдавахме го как яде сам. Нашият лилав баща беше герой. Успя само слабо да се усмихне и усмивката му изчезна в мига, в който другите дойдоха. Накара Лакшмнан да донесе до леглото специалното дърво, което пазеше от много години. Тогава започна да дялка маска. Бавно, извънредно бавно се оформи едно красиво лице с извити вежди и пълни чувствени устни. Гладката леко усмихната маска лежеше до леглото и татко дълго я гледаше. По-късно една нощ се събудихме от трясък и сърдити викове. Втурнахме се и го заварихме насред стаята, облегнат на тежкия дървен бюст на мама. Трески от строшената маска бяха разпилени навсякъде по пода. В продължение на няколко секунди той ни гледа сякаш не ни позна, после се разрида и се свлече безпомощно на пода.

На другия ден стоях на прага и го гледах как яде супа от крокодилско месо, когато той ми извика да вляза. Потупа мястото до себе си, аз се качих на леглото и положих глава върху корема му. Тогава започна да ми разказва историята на мъчението, което бе изтърпял. Всяка дума се запечата в съзнанието ми. Все пак той избра именно мен, за да ми разкаже тази невероятна история. След това се възстанови бързо, скоро ходеше из къщи, но много бързо започна да забравя подробностите, които се бяха запечатали в паметта ми завинаги. След години той си спомняше само маската и хубавото дете на смъртта, а всичко станало му беше като в мъгла.

Джейан

За да укрепнат немощните ми крака, на Мохини възложиха задачата да ме разхожда в гората зад нашата къща, нагоре покрай рекичката. Понякога с нея стигахме чак до китайското гробище от другата страна на главната улица. Вървяхме ръка за ръка, сестра ми трополеше шумно с онези ужасно неудобни обувки с дървени подметки, които по онова време китайките много носеха, а аз пристъпвах с моите високи здрави обувки, за които мама даде много пари. При една от тези разходки някакво камъче, което блестеше със синя светлина в течащата вода, привлече вниманието на сестра ми. Тя нагази във водата както беше с червените обувки с дървена подметка и се върна с блеснали очи, стиснала здраво в ръката си приказен син кристал. Това бе началото на най-щастливото време от моя живот. Внезапно земята се превърна в безкрайно плодовита кристалинна утроба. Навсякъде намирахме невероятно красиви камъчета — в калта край пътя, в дворовете на хорските къщи, край бреговете на реката, когато с мама отивахме да купим риба, а също и притулени под камъните близо до пазара. Изчиствахме ги грижливо и веднъж седмично ги носехме на професор Рао.

Професор Рао беше познат на татко, известен специалист по скъпоценните камъни. Показваше ни пожълтели напечатани страници — важни документи, които бе писал за Обществото на специалистите по скъпоценни камъни в Лондон. Беше учен човек с изтънчени обноски, занимаваше се и с индийска история. Косата му беше съвсем бяла. Синът му, с когото много се гордееше, учеше медицина в Англия. При всяка възможност, чрез приятели и познати, професор Рао предано изпращаше на сина си гроздове неузрели зелени банани. Често ни четеше писмата от умното си, весело момче, което му благодареше за прекрасните жълти плодове. Младежът ентусиазирано го убеждаваше, че ги е получил съвършено узрели.

Професор Рао ни научи да носим парче кремък в джобовете си. Когато намирахме блестящо камъче, първо го удряхме с кремъка и ако то се разцепеше, това означаваше, че може да се излъска до блясък със стоманена вълна. По този начин с Мохини напълнихме почти догоре с красиво излъскани цветни по-големи и по-малки камъчета една стара дървена касетка за портокали. В детските ми очи тя изглеждаше като най-прекрасното съкровище, сравнимо само с професионалната колекция от минерали, кристали и скъпоценни камъни на професор Рао.

Не бе по-лоша от неговите разрязани и полирани късове от друзи — непретенциозни каменни яйца, чиято външна черупка се състоеше от нагънати пластове, образувани при бързото охлаждане на земната кора. Вътрешните големи кухини на друзите бяха пълни с тъмнолилави кристали. Имаше дори деветдесетсантиметрова аметистова кухина, в която се побираше цялата ми глава. Сигурен съм, че нашите съкровища не превъзхождаше и необикновено големият му черен турмалин с форма на фалос, смятан от индусите за символ на бог Шива, нито големият му къс кехлибар, в който имаше зазидана истинска мушичка. Дори и ако не забравя да отбележа страхотното очарование на драматичната замъгленост на контурите на мушичката, получена в предсмъртната й борба.

Не му завиждах за седефените миди, за гигантските раковини и дори за коралите в най-различни цветове. Обаче сега, като погледна съдържанието на нашето кашонче, ми идва да се разплача. Виждам само прашни камъни. Тъжен спомен от невинен, щастлив период в живота ми, когато с часове седяхме пред къщата и старателно лъскахме някое камъче, за да открием тъмнооранжевите му жилки. Време, бързо летящо, нежно като крилата на пеперуда, когато с вълнение държах в дланта си невероятен тъмнозелен топаз, лазурносини или бледорозови камъни.

Всяка седмица оставяхме чехлите си пред дома на професор Рао, изкачвахме няколкото стъпала и влизахме в неговата вълшебна пещера. На прага той ни посрещаше, увит с бяло доути^[8], с долепени длани на ръцете си, наподобяващи пъпка на лотос, във възвишено благороден поздрав, с очи, издаващи хиляди достойнства, и божията стъпка с формата на буквата U, нарисувана със светена пепел на високото му чело.

— Заповядайте, влезте — канеше ни, явно доволен, че слушателите му пристигат.

В хладния му дом ние отваряхме здраво стиснатите си юмручета и му показвахме стоплените от дланите ни камъчета. Той сериозно ги поемаше с пинсети и под лупа ги разглеждаше едно по едно. Макар че повечето пъти с Мохини му носехме най-обикновени камъчета, професор Рао се отнасяше с педантично внимание към тях. Подреждаше ги върху специален поднос, преди да влезе в друга стая, където държеше тъмни бутилки с отрови, с помощта на които определяше какъв минерал сме му занесли. Донасяше бутилките. Много вълнуващо бе, че на всяка от тях имаше етикет с две кости и череп. Професорът купуваше тези химикали от специални доставчици в чужбина. После внимателно пускаше по една капка от безцветната течност върху камъните, които бяхме донесли. Ние наблюдавахме, без да мигнем. И наистина, след малко нашите камъни започваха да съскат, да пушат и често се появяваха петна или заблестяваха в пищни цветове.

След това неговата съпруга, една намусена жена, ни поднасяше много сладък чай и отличен мраморен кейк. В кухнята тя слушаше сладникави любовни песни на тамилски, но във всекидневната професор Рао не позволяваше да звучи друго, освен строгата класическа музика от Тиагараджа. Докато опитвахме тънко нарязаните парчета кейк, професорът отваряше сребърната си кутия, разделена отвътре на малки отделения. Там имаше листа от индийски пипер, сушен лимон, плод на палма, кокосов орех, кардамон, карамфил, анасон и шафран. Той изискано гребваше по щипка от всяка съставка, дългите му като на пианист пръсти затъваха зеления лист от пипер във форма на фунийка и го пробиваха с едно карамфилче. Слагаше го между устните си и започваше да разказва.

С думи възкресяваше уплахата на една загиваща стрида или бълбукането на магмата стотици километри надолу под краката ни, водеше ни под земната кора, където в продължение на милиони години са се формирали диаманти. Тихият му глас ни развеждаше из грамадни зали, украсени със зелен мрамор от Спарта, с жълт мрамор от Намибия, с фрески на Мелеагър^[9] и съдове, рисувани от Антименес^[10]. По високите въображаеми стени бяха закрепени лампи с благовонно масло и венци от сладко ухаещи листа и виолетки. Професор Рао ни сочеше покварения римски домакин, който специално беше подбрал невероятно разнообразие от храни просто защото са редки и скъпи, а той е богат чревоугодник. Върху дълга банкетна маса роби подреждаха сребърни подноси с печени пойни птици, папагали, гълъби, фламинго, морски таралежи, морски свинчета, езичета на чучулиги, пълнени свински утроби, копита от камили, гребени на петли, варено ярешко месо, печени на скара стриди и дроздове, полети с жълтъци.

— Вижте — сочеше професор Рао, — те ядат с пръсти. Също като нас.

Захласнати, ние гледахме как музиканти, поети, гълтачи на огън и танцьорки влизат и излизат, докато най-после второто ястие свърши и гордият домакин вдигна аметистова чаша с вик: „Започва надпиването!“. След този призив робите му пуснаха по парче аметист в сребърните чаши на гостите, тъй като amethystos на гръцки означава не пиян.

През очите на професор Рао наблюдавахме домашните евнуси на древните китайски династии, които еднакво усърдно търсеха постоянен поток от млади момичета за наложници или приготвяха храната на императора в нефритени купи, за да поддържат жизнеността на своя господар.

След кейка професорът ни завеждаше до своя стъклен шкаф. Отваряше вратичките и пред очите ни се разкриваше цял нов свят.

— Хайде сега да видим. Показвал ли съм ви вече каменния рак? — питаше той и поставяше в детските ни ръце доста тежък и голям вкаменен рак. Беше напълно запазен. Едно по едно всички съкровища от вътрешността на стъкления шкаф бяха изваждани, за да ги видим. С учудване плъзгахме пръсти по вкаменено дърво, по предмети от черен кехлибар и броеници с кафеникавочервени топчета, направени от сълзите на Шива. Възхищавахме се на яркожълта черупка на костенурка, а понякога и на бивник от вкаменен мамут или на необработени кости от хипопотам и морж.

Той внимателно хващаше кръгли черни камъни, разпукани като орех, в чиято черна вътрешност се виждаха вкаменели морски амонити, свити и затворени вътре като тайна. Казваше ни, че ги намерил по склоновете на Хималаите.

— Едно време на света не е имало планински вериги. Когато Индия се откъснала от грамадния континент, наречен Гондавана, и се сблъскала с Тибет, вдигнала нивото на морето много високо — по този начин ни обясни мистерията около съществуването на морски амонити по планинския хребет.

За мен обаче най-красивото притежание на професор Рао си оставаше кристалния череп, намерен у индианците чероки. Според професор Рао индианците чероки били убедени, че техните черепи пеели и говорели, затова редовно ги миели с еленска кръв, преди да ги използват за лечебна цел или като оракул. Черепът беше много красив, дълбоко в него искряха цветни призми. Понякога, когато цветовете на черепа потъмняваха, професорът го заравяше в земята за една нощ или го оставяше навън по време на гръмотевична буря, или по пълнолуние.

При всяко наше посещение той слагаше различно парче кристал в дясната ни ръка и ни напътстваше да сложим леко лявата отгоре.

— Затворете си очите и накарайте сърцето ви да промълви на кристала: „Обичам те“.

Аз държах кристала както той ни съветваше, затварях очи, но маймунският ми ум бързо се връщаше към последната хапка от мраморния кейк, която не бях изял, и докато чаках нетърпеливо този миг, той казваше:

— Сега си отворете очите. Какво видяхте? — питаше ни нетърпеливо.

Аз не бях видял нищо повече от зелени капки по оранжевата завеса на клепачите ми, но развълнувана, Мохини говореше за лъчи светлина, за радост, която руква по жилите й като дъжд, и за лигави морски водорасли, които растат по тялото й. Понякога й се струвало, че камъкът в ръката й пулсирал, дишал и се движел.

— В този кристал са скрити спомени — викаше победоносно професор Рао.

Веднъж той ни беше приготвил изненада. Кварцовият кристал, който Мохини бе държала в ръцете си предишната седмица, бе образувал дъга на единия си връх. Ние гледахме в почуда идеално оформената дъга. Дали бе възможно Мохини да я е направила?

— Да, точно така — светна лицето на професор Рао. — Понякога камъкът е като стреснато дете. Ти си го успокоила и той ти отговаря.

Той я караше да докосва и да си играе с кристала всеки път, когато му ходехме на гости. Това бе единственият негов кристал, върху който разцъфна дъга.

При последното ни посещение в къщата на професор Рао, няколко седмици преди японците да нахлуят в Малайзия, той отвори кибритена кутийка пред нас и вътре върху памук лежеше нещо като огромна капка — беше прозрачна, наситенозелена, блестяща. Професор Рао извади твърдата капка в ръката си, вдигна я към светлината и се закле, че това е най-съвършеният смарагд, който бил виждал. Бил безценен. Макар и необработен, неговата големина и красота бяха така очебийни, че работникът, който извадил камъка от мината, го глътнал, за да го изнесе.

— Той е моят живот — заяви гордо професор Рао, но когато го прибра в неподходящия му дом, гласът му стана необикновено мек. — Той винаги ми напомня за твоите очи, Мохини, скъпо мое дете, и ще бъде твой, когато се омъжиш за сина ми.

Беше прав за смарагда. Действително беше като очите на сестра ми. Още от най-ранна възраст помня очите й. Бяха като блестящи скъпоценни камъни. Като смеещи се скъпоценни камъни. Как се смееше само!

Помня я как танцуваше.

Седях и я наблюдавах да танцува на лунна светлина. Седях на столчето, на което мама сядаше да дои кравите, и тъй като по това време кравите спяха под навеса, аз я гледах. Толкова различна беше на сребристата светлина на луната, така красива. Великолепните й очи изглеждаха особени и издължени под гъстите черни вежди, след като щедро бе използвала праха на мама за почерняне.

— Така, така. — Чистият й глас звънтеше като пляскане с ръце на малки деца. Тя извиваше тяло, правеше бързи движения, в тъмнината загребваше въздуха с ръце и ги вдигаше нагоре като речна пъстърва, която изскача от черния поток, петите й удряха по земята в ритъма на ясния й глас. Гривните на глезените й пееха в сребристата вечер.

— Тай така, така така тей, тей — пееше тя и разтваряше пръсти като ветрила. Ръцете й летяха в нощта сякаш беряха омагьосани плодове. Тя леко избърсваше и подреждаше плодовете в кошница, направена от изпредено злато, след това ги предлагаше на великата богиня на небето. После върховете на пръстите й се спускаха надолу и докосваха краката й, а те като опашки на катерици подскачаха и се втурваха напред, рисувайки цяла картина на земята. Горд паун, ревящ тигър, срамежлив елен. Винаги ми се струваше прекалено тъмно, за да я виждам добре. Тя стрелкаше очи настрани — наляво, надясно, после пак наляво. На лицето й се появяваше израз на учудване. Ето картината е нарисувана. Краката й играеха, петите й удряха по земята, бързо я носеха в грациозен кръг около картината, която нарисува с тях. Щом завършеше кръга, знаех, че пътешествието й ще свърши.

— Та дор, та дор, та дор, та дор. — Виждах я как вдига двете си ръце към луната и започва да се върти все по-бързо, синджирчетата на глезените й дрънкаха лудо като камбанки, докато замаяна и задъхана, тя падаше на земята. Обръщаше грейналото си лице към мен, тялото й с меки очертания оставаше да лежи на земята, и ме питаше:

— Е? По-добре ли танцувам вече?

Не мога да разбера защо, но тя ми напомняше на Сидхи^[11] — прекрасната жена, която въплъщава обаянието на мистичните сили — красива беше като нея, имаше такива чудни очи и въпреки всичко бе отритната от боговете.

През тези нереални секунди, унесен в лунната светлина и екстаза на нейния танц, аз забравях, че тя не е тайнствено същество, дошло от небето, паднало задъхано в задния ни двор, а моята сестра, най-смелият човек, когото познавам. Тя притежаваше по-различна от тази на другите смелост, която мама смяташе за слабост, дори баща ми казваше, че Мохини имала меко сърце. Как бих могъл да обясня огъня, който бушуваше у сестра ми, когато забележеше някоя несправедливост? Сигурно ще стане по-ясно, ако разкажа за вечерята по случай рождения ден на мама. Този път татко бе отделял цяла година от нищожната сума, която му се отпускаше, за да почерпи съпругата и децата си с вечеря, достойна за царица.

Ако предварително знаеше, мама би отказала подобно разточителство, но татко беше планирал всичко тайно. Дълго преди рождения ден на мама той беше поръчал всичко предварително, изплащайки сметката на мизерни малки вноски. Цялото семейство се настани около голяма кръгла маса. Първо донесоха раци с чили, след това овнешко печено в козе мляко, фиде с пастет от сьомга, морски дарове с подправки, ухаещ пикантен самбал с октопод, пържени картофи с джинджифилов сос, стъбла от захарна тръстика, увити в пюре от скариди, и така, и така нататък, докато цялата маса се изпълни с вдигащи пара ястия.

— Честит рожден ден, Лакшми — прошепна татко. На лицето му грееше усмивка.

Мама само кимна. Вероятно бе доволна, защото се усмихна, но щом започна да сипва пържен ориз в купичката на Лалита, силен вик прониза въздуха. Една стара просякиня изрева на висок глас, понеже, опитвайки се да я прогони, съдържателят я биеше с метла по краката. Така беше едно време. Налагаше се да биеш просяците, за да ги пропъдиш.

Всички присъстващи гледаха мълчаливо — някои със съжаление, други с облекчение, че вонящата старица няма да се приближи до масата им и да развали изисканата им вечеря. Обаче не и Мохини. Очите й плувнаха в сълзи, тя неочаквано стана и отиде при съдържателя.

— Как смеете да биете старицата — сопна се.

Изумен от вида на момичето, което се спусна към него така гневно, мъжът замръзна посред движението си и метлата увисна във въздуха. Старицата, свикнала да я бият, престана да хленчи и изгледа Мохини със зяпнала уста. Тогава сестра ми прегърна просякинята през кръста и я доведе на нашата маса. Да се нахрани с нас. По онова време Мохини нямаше и десет години.

Дори най-ранните ми спомени са свързани с нея. Щом вдигнех очи от дупката, в която ме слагаше мама всеки ден, за да заякнат краката ми, виждах я да заема най-различни пози. Разиграваше приказки, в които изпълняваше всички роли. Тичаше нагоре-надолу, правеше гримаси, променяше гласа си и размахваше ръце около мен като весела пеперудка. По онова време явно само тя имаше време за мен. Сигурно се е взирала в моите тъжни умоляващи очички и е разбирала без някой да й каже, че ако не е тя, никой нямаше да обича такова нещастно и грозно същество като мен. От устата ми не излизаше нито едно от прекрасните неща, с които са надарени всички деца, за да печелят обичта на близките си, само езикът ми като ленив плужек едва мърдаше. Моята сестра се нагърби със задачата да ме обича от цялото си сърце.

Тя се занимаваше с мен всяка сутрин, щом къщата опустееше. След като татко тръгнеше за работа, Анна и братята ми — на училище, а мама с Лалита отиваха на пазар. Мама бе принудена да взима Лалита със себе си, защото в противен случай тя просто щеше да се срине на пода и да рони горчиви сълзи до завръщането й, а ако се налагаше да отиде по-далеч от пазара, тогава Лалита би била загубена. Така всяка сутрин аз се намирах седнал на шарена сянка до кухненския прозорец, където Мохини решеше и навиваше косата ми на къдрави масури и ми разказваше разни случки от живота на Кришна, синия бог.

— Когато бил малък и седял навън, майка му забелязала, че яде пясък от шепата си, понечила да изчисти пясъка, но когато отворила устата му, открила целия свят вътре в нея.

Седях на земята, тя бе вплела пръсти в косата ми и аз усещах топлия й дъх, завиждах на всяко много обичано палаво дете, което краде мътеница, на шега скрива дрехите на къпещи се момичета^[12], убива грамадна кобра с голите си ръце и поддържа планината Говардхана, за да подслони стадо крави от ужасна буря, изпратена от ревнивия Индра^[13]. Мечтаех и аз да гледам от прозореца на палата няколко гопи — хубави пастирки, заети да берат лотосови пъпки в зелено езеро, всяка от които тайно се моли да се омъжи за мен. Мечтаех си в края на краищата да се оженя за най-красивата от тях, която се наричаше Рата.

— Някой ден твоята Рата, мека като синапов цвят, ще дойде, а аз ще нарисувам на челото й точка от прах на сандалово дърво и кумкум — шегуваше се Мохини. Винаги в такива случаи правех отвратена гримаса както бе прието, но й вярвах от цялото си сърце.

Това са най-щастливите ми спомени. Какво друго да си спомня? Годините, които прекарах оставен на произвола на жестоки учители. През междучасията те защипваха тетрадките на гърба ми, така че цялото училище да научи колко съм глупав. Биеха ме през пръстите и изхвърляха написаното от мен през вратата като боклук. За тях изглежда степента на глупостта ми беше невъобразима. Наричаха ме с какви ли не обидни думи и ме наказваха да стоя в ъгъла на класната стая. На двора деца, които никога по-рано не бях срещал, щом ме видеха, викаха: „Каю балак, каю балак, дърво, дърво, тъп като дърво.“

Ох, как плачех за горките си уши, които нямаха капаци.

Бях така отчаян, че се подлагах на какви ли не унижения, за да си спечеля добра дума, за поздрав или разговор по време на междучасието. По собствено желание носех чантите на други деца, обикалях двора, вървейки заднишком, докато те жестоко ми се присмиваха, или лаех като куче. Но с времето научих, че приятелство не се печели по този начин, затова свикнах да седя самичък в края на двора, обърнал гръб на смеещите се деца, устремил малките си очички към улицата, а в това време мудно дъвчех закуската.

— Каю балак, каю балак — викаха палавите деца зад гърба ми.

Учителите продължаваха да ми се карат и да критикуват писането ми, но аз не можех да контролирам ръката си, която сякаш се вдървяваше. Сълзи се търкаляха изпод притворените ми клепачи, но студените им сърца не омекваха. Как можех да им обясня, че като отворех книга да чета, виждах мастиленосини рибки да плуват в белите води на страницата и затова не виждах ясно буквите? Как можех да смятам като хората, когато цифрите играеха и лудуваха като маймунки? А и как бих се осмелил да им кажа за вдървената си ръка?

Много години след като японците съсипаха живота ни и си заминаха, не преставах да се чудя дали не съм заспал върху постелка от лъскави листа в задния двор и не съм сънувал картина на Базоли с налепени крила на бръмбари, които блестяха като смарагди. Възможно ли е да е имало такъв славен, прекрасен период в моя живот?

Отидох да посетя професор Рао. Той ме посрещна на вратата почти оплешивял, двете му ръце бяха сплетени в жест, който показваше увехнал цвят на лотос. Беше слаб, извънредно слаб. Помнех го като прекрасен едър мъж със заразителен смях.

— Татко Рао — казах, несъзнателно връщайки се към детските спомени.

Той се усмихна тъжно. Пресегна се да докосне косата ми, намазана с масло и сресана назад.

— Къдриците ти — изхлипа той.

— Бяха много смешни. Мохини ми ги правеше… — гласът ми заглъхна.

Лицето му отпусна.

— Разбира се — съгласи се глухо и ме въведе в къщата. Навсякъде беше тихо, стори ми се по-тясно, усещаше се странна липса на живот. Дори не се чуваше звукът от сладникавите любовни песни, които се носеха откъм кухнята. Чух жена му да се движи в друга част на къщата, но стъпките й бяха тежки и тромави.

— Къде са кристалната пещера, друзите, черепът, картините? — попитах неочаквано.

Той вдигна дясната си ръка, после безпомощно я отпусна до тялото си.

— Японците… откраднаха всичко. Наложи се трима от тях да вдигнат кристалната пещера.

— Взеха и вашия каменен рак?

— Дори моя каменен рак, но знаеш ли, оставиха фалоса. Варварите не осъзнаха стойността му. — Той се приближи и погали извития плътен черен камък.

Нещо ми хрумна.

— Синът ви върна ли се? — попитах.

— Не — отвърна той така бързо, че разбрах — случила се е невъобразима трагедия. — Ще послушаме ли Тиагараджа? — предложи и веднага се обърна, за да не забележа болезнения израз на старческото му лице.

Още при първите акорди на струните на вената^[14] професор Рао хвана главата си с ръце. Мълчаливо заплака, сълзите капеха върху бялата му риза, мокрият плат стана прозрачен и отдолу се видя старческата му тъмна кожа.

— Татко Рао — извиках разстроен от сълзите му.

— Ш-ш-т, слушай — прошепна задавено.

Нямаше нито мраморен кейк, нито сладък чай. Седях като вдървен на мястото си, докато прозвуча и последната нота на „Вхайрав раджа“, а професор Рао се бе успокоил до такава степен, че вдигна глава и ми се усмихна с треперещи устни. Когато се изправих, за да си тръгна той сложи ценния фалос в ръката ми.

— Няма да го взема.

— Скоро ще умра — каза той. — Никой няма да го обича повече от теб.

Тъжно отнесох черния камък вкъщи. Японците не бяха го пожелали. Не бяха оценили красотата му. Той беше отхвърлен предмет, също като мен. Отидох пред нашата къща и седнах върху сандъка, пълен с лъснати с любов нищо не струващи камъни, и се замислих за треперещите устни на професор Рао. Тогава се разплаках. Държах черния фалос в дясната си ръка, а с лявата покрих гладкия му заоблен връх. Затворих очи и тогава за пръв път сърцето ми прошепна искрено: „Обичам те, кристал“.

Известно време виждах само оранжевата завеса на клепачите ми с познатите зелени точки, докато най-неочаквано в ъгълчетата на очите ми се яви блясък, също като слънчева светлина върху повърхността на вода. То тава усетих как развълнуваното ми сърце пое дълбоко дъх и пропусна един такт. Неочаквано някой, който ме разбираше много добре, ме прегърна и започна да ме люлее. Усетих как се отпускам. Камъкът ме успокои и малко по малко разбрах, че не е трябвало да се родя човешко същество. Бих бил щастлив като камък. Щях да бъда доволен да съм огромна скала на планински връх или най-обикновен грозд кристали, които блестят на студената слънчева светлина. На връх Еверест.

Щях да съм кацнал високо над света, непоклатим и сигурен в стойността си, година след година щях да наблюдавам безцелните идвания и връщания на заблудената човешка раса. Върху гранитната си ръка щях да имам вечен часовник, дните и нощите щяха да минават, а заспалите стрелки на часовника ми нямаше да помръднат. Но аз не съм искрящ кристал, нито вкаменена скала, надвесена над урва. Прочитам го веднага по лицето на мама. Човешкият род няма да се възхищава на лицето ми и никой няма да хвърли живота си в краката ми само и само за да ме опознае или пък за да си почине малко на моя връх. Аз съм един тъпак с квадратно лице, изваяно от неподвижен гранит. Смехът и горестите на другите хора са извор на завист в самотното ми сърце.

Взирам се прилежно в циферблата на вечния си часовник, а хората се носят около мен с шеметна скорост. Когато вдигна очи, разбирам, че събирачът на душа е идвал и хора, които обичам, са изчезнали завинаги, нови малки човечета са избуяли като семена от земята. Когато ме погледнете, ще видите само един мъж, зает с черна работа — но внимавайте да не проявите съжаление към мен, защото също като земята аз ще просъществувам отвъд безцелните идвания и връщания на хората. Ще видите.

Бележки

[1] Раги — индийска житна трева, която се отглежда в Азия заради зърното й. — Б.пр. ↑

[2] Сарасвати — според староиндийската митология наименование на река и нейната богиня. По-късно става богиня на красноречието и мъдростта, покровителства изкуството и науките. Навсякъде подчертават нейната красота и изящество. — Б.пр. ↑

[3] Лакшми — според индийската митология богиня на щастието, богатството и красотата. Смятали я за съпруга на бог Вишну. — Б.пр. ↑

[4] Шива — в индийската митология един от върховните богове, който заедно с Врахма и Вишну образували божествената триада, в която Шива участва главно като разрушител. Въплъщавал в себе си космическа енергия. Според преданието 10 000 враждебни на него аскети сътворили свиреп тигър и го хвърлили на Шива, но Шива му одрал кожата, по-късно му изпратили змия и антилопа. Шива надянал змията на врата си, а с лявата си ръка задържал антилопата. След това аскетите и всички богове признали, че Шива е по-силен от тях. — Б.пр. ↑

[5] Кришна — в индийската митология е известен като „червен“ или „тъмносин“. Предполага се, че тъмнотата му свидетелства за южноиндийския му произход. Смитат го за защитник, избавител. — Б.пр. ↑

[6] Кецал — птица от Централна Америка с блестяща златистозелена и алена перушина. — Б.пр. ↑

[7] Маска Но — маска върху цялото лице, използвана в японския театър Но. Най-ранните маски били създадени през периода Камакура (1192–1333). При промяна на положението на главата се получават различни изрази, които зрителите възприемат погрешно като живи поради движението на лицевите мускули. Формата на маската преувеличава някои черти, особено дълбочината и очертанията на устата, тя дава възможност за променливост на изражението и за много хоризонтални и вертикални мимики. — Б.пр. ↑

[8] Доути — парче плат, което индусите носят около бедрата. — Б.пр. ↑

[9] Мелеагър — победител на калидонския свиреп глиган, изпратен от богинята на лова Артемида, защото баща му оставил само нейните олтари без подобаващи благодарствени жертви. — Б.пр. ↑

[10] Антименес (530–510 г. пр. Христа) — гръцки декоратор на вази. Един от най-плодотворните художници, рисували с черно. До наше време са оцелели повече от 140 негови вази. — Б.пр. ↑

[11] Сидхи — от староиндийската дума siddha, която означава съвършен. В индуистката митология полубожествени същества, които обитават въздушното пространство и се отличават с чистота и святост. — Б.пр. ↑

[12] Според индийската митология в детството си бог Кришна открадва мътеница от Яшода, скрива дрехите на къпещи се пастирки, убива демони и издига над главата си планината Говардхана, за да скрие пастири и стадата им от дъжд. Това са любими теми в индийската поезия като една от най-популярните е любовта на пастирките към малкия Кришна и особено на най-хубавата от тях Рата. — Б.пр. ↑

[13] Индра — в староиндийската митология бог на гръмотевиците и мълниите. — Б.пр. ↑

[14] Вени — древен индуски музикален инструмент с четири или пет струни. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Рани Маника Оризовата майка (2)

Метаданни

Данни

Оризовата майка

Информация

История

Сваляне / Връзки

Анна

Рани Маника
Оризовата майка (2)