Рани Маника
Оризовата майка (10)

Лакшми

А, значи искаш да ти разкажа за летящата дурианова кора. Седни до мен на леглото и заедно ще попътуваме отново в мрачното минало. Беше в онзи ужасен период, когато навикът на Лакшмнан да играе комар превърна живота на всички ни в ад.

— Ама — извика ме Анна.

Не й обърнах внимание. Видях я да се прибира, купила дуриани. Току-що се бяхме карали с Айя, защото го видях скришом да пъха пари в ръката на Лакшмнан. Направи ме да изглеждам страшилище и оставяше у сина ни впечатлението, че няма нищо лошо в това да играеш хазарт. Държах строго децата си, защото ги обичах и исках да постигнат най-доброто в живота. Ако желаех по-лесен живот, аз също от време на време бих могла да му давам по няколко банкноти и така да сключим мир, но исках Лакшмнан да се промени и да стане по-добър. Съкровеното ми желание беше той да се откаже от този навик и дълбоко ненавиждах слабия характер на баща му.

— Ама! — Вече двете — Анна и Лалита, ме викаха. Изсумтях и се престорих, че не ги чувам. Нечии стъпки приближиха до леглото. Обърнах се настрани и решително вперих поглед през прозореца към пустата махала. Навън беше непоносима жега. Всички стояха в къщите си, пуснали вентилатори. Усетих как Анна се обляга на колоната на леглото.

— Ама, донесох дуриани — изрече тихо. Двайсетгодишната Анна не беше чудната хубавица, каквато беше Мохини, но тя възроди интересния малайски израз „табан тенюк“. Колкото повече я гледаш, толкова повече я оценяваш и й се радваш. Видя застиналия ми сякаш вкаменен профил. Усетих някаква боязън в гласа й и това малко ме умилостиви. Освен това вдъхнах мириса на дурианите. Любимият ми плод. Ако беше изчакала още една секунда, щях да обърна глава и да й се усмихна, но вместо това я чух да се обръща и да излиза от стаята. Разочаровах се и това, че отстъпи, не се опита по-настойчиво да привлече вниманието ми, ме засегна. Ще ми донесат плодовете в чиния и тогава ще приема да ги опитам, мислех си. Чух я, че отива към верандата.

— Татко — викна баща си. Гласът й беше забележимо по-радостен и щастлив.

Независимо какво правех и на какви жертви се подлагах заради децата си, те винаги са се отнасяли към баща си с особена нежност и внимание. Разбира се, че аз бях тази, която заслужаваше почит и благодарност за всичко, постигнато от тях! Този ден радостният й тон особено ме нервира. Всички се събраха в кухнята, смееха се и се чувстваха щастливи. Без мен. Представих си картината. Вестници, проснати по пода, и целия вълнуващ ритуал на разрязване на плодовете с остри тръни. Всеки плод се държи с кърпа, нагъната на няколко ката, и се реже с голям нож. Тъпо пукване и очакването… Дали вътрешността му е мека? Плодът сочен ли е? Сполучлива ли е покупката?

Плодът сигурно е бил добър, защото ги чух да говорят тихо и одобрително. Някой се засмя. След това се разприказваха непринудено. Почаках известно време, но никой не дойде да ми донесе моя дял в чиния. Да не би просто да им е излязло от ума, че обичам този плод, или са забравили, че съществувам? Докато слушах спокойните им гласове, у мен се зароди много опасна ненавист. Скочих от леглото. В гърдите ми се надигаше гняв. Изобщо не мога да проумея откъде се появява това ожесточение, но щом избликне, то затъмнява всичко наоколо. Забравям разум, благоразумие, всичко. Усещам някаква непоносима сила, която ме обхваща, и искам да я излея върху някого. Просто да се отърва от нея. Задъхана от ярост, се втурнах в кухнята. Грейналите лица около масата се обърнаха към мен, както дъвчеха мекия плод, и ме изгледаха почти с ужас сякаш им се натрапих. Вероятно съм им се сторила като чудовище. Направо бях побесняла, всичко се замъгли пред очите ми. Не можех да мисля. Нещо адски горещо и грозно се надигна от стомаха ми и се пръсна в основата на черепа ми. Пред очите ми причерня. Всичко наоколо стана черно. Чудовището у мен победи. Грабнах падналата дурианова кора с остри бодли и я запратих право към Анна. Слава на боговете, че тя се наведе. Кората прелетя със съскане над главата й като кремавозелен куршум и се разби в стената на кухнята, твърдите бодли се забиха в нея.

Погледнахме се в очите — тя бе невероятно изумена, а след като чудовището излезе от мен, аз се смутих. Никой не помръдваше. Никой не каза и дума, когато се обърнах и отново се върнах в леглото. Нямаше слова, с които да изразя чувствата, завладели сърцето ми. Никой не дойде да ме прегърне или да ми каже нещо. Изведнъж къщата утихна. После ги чух да се раздвижват, да чистят, да отварят врати, да метат пода, дуриановите кори бяха изхвърлени в кофата за боклук, вода течеше от крана на мивката, вестници изшумоляха на верандата. Никой не дойде да види старата жена с прегърбени рамене и сломено сърце.

Не исках да постъпя така. Обичах дъщеря си. Отново и отново виждах как със съскане дуриановата кора неумолимо лети във въздуха, насочена право към изуменото й лице. Можех да я убия или най-малкото да обезобразя лицето й за цял живот, ако не се бе навела. Чувствах се изтощена и изпразнена от съдържание. Не можех да се понасям. Разплаках се, че се бях превърнала в такъв изрод. Плаках и за това, че не събрах куража да направя първата стъпка, че чувствах ръцете си парализирани, бях неспособна да прегърна собствената си дъщеря и да й кажа: „Анна, скъпа моя, безкрайно съжалявам. Много дълбоко, страшно съжалявам“. Нямах сили да го направя, единственото, което ми оставаше, беше да чакам. Ако някой бе дошъл да поговори с мен, щях да се извиня. Щях да кажа, че много съжалявам. Но никой не дойде и след това никой не спомена този случай. Не е ли странно, че след толкова години никой никога не спомена дори мимоходом за станалото?

Анна се омъжи и замина с мъжа си, а моята снаха Рани дойде да живее с нас. Не бях сбъркала по отношение на нея. Тя се държеше като грандама. Всячески искаше да ни покаже, че е „гражданка“. Нищо не й правеше впечатление, преситена бе от всичко. Нямаше и следа от смиреността на човек от семейство, което живееше в голям кокошарник. Изненадваше ни с нейните претенции и държане, които подхождаха повече на разглезена дъщеря на някои богаташи или дори на аристократи. Оставяше скъпи сарита да висят дни наред навън, небрежно смачкани и прехвърлени на въжето за простиране, преди да ги изпрати на химическо чистене. Когато го направи за първи път, всички се втрещихме, каквото беше и намерението й. Красивите сарита са ценни и се предават по наследство от майка на дъщеря. Все още в сандъка си пазя грижливо нагънатите и увити с хартия сарита, които мама ми даде.

Лалита ме попита:

— Да ги внеса ли? Да събера ли дрехите от въжето?

— Не — отговорих й. — Остави ги да видим какво ще направи.

На втория ден забелязах, че платът беше започнал да изсветлява на местата, огрени от слънцето. Тя не направи нищо дори на третия ден. Изложените на слънцето части бяха станали белезникаво червени. Тъмночервеното сари вече бе непоправимо повредено.

— Майко, знаеш ли някъде наоколо да има добро химическо чистене? — попита с нескрито съмнение на четвъртия ден Рани.

Едва тогава разбрах, че едно сари беше непоправимо съсипано, за да може да се представи за изтънчена пред нас. Умът в главата й работеше добре, имаше и остроумен език, обаче беше мързелива. Невъобразимо мързелива. Хвалеше се с лекарите, адвокатите, бизнесмените и неврохирурзите, които идвали да искат ръката й. По онова време не желаех да развалям нашите отношения, като й задам въпроса какво я е накарало вместо някой от тях да избере учител комарджия. Преструвах се, че никога не съм виждала писмото, което тя изпрати на Лакшмнан, умолявайки го да се ожени за нея. Веднъж предложи да нареже зеленчуци. Ужасена я наблюдавах как изми нарязан лук и държеше картофите сякаш бяха живи същества в ръката й.

В десет часа тя заключваше вратата на стаята, за да се появи на обяд. Следобед се връщаше в стаята си, за да поспи, докато съпругът й се прибере. Това направо ме порази. Никога в живота си не бях виждала подобен мързел. Когато забременя с Наш, не желаеше дори да влиза в кухнята и твърдеше, че от миризмата на храна й се повдигало. Връзваше носа си с парче плат и сядаше да си говори с Айя на английски във всекидневната или на верандата. Тя го харесваше, защото той винаги тайно й даваше пари. По едно време се залежа и трябваше храната да й се носи в стаята. Вечер искаше да ходи на кино или да вечерят навън. Чудно ли е, че парите все не й достигаха? Изтичаха между пръстите й като фин пясък. Тя е единствената жена, която познавам, обърнала се с молба към позната, която заминаваше за Калифорния, да й купи две готови сарита от бутик в Бел Еър. Жените от храма все още говорят за това разточителство, щом се спомене името й.

Годините, през които доях кравите в студените утрини, си казаха думата и оттогава астмата ми много се влоши. Нощем, когато не можех да спя от задух, я чувах да шепне задъхано на Лакшмнан. Настройваше го.

После една сутрин Лакшмнан излезе от стаята им и ми каза:

— Тъй като не получих цялата зестра, смятам, че е редно ти да ми дадеш пари. Все пак имаш много в банката, те не ти трябват, пък и главно с моя помощ успя да спестиш толкова. — В мига, в който изрече тези думи, веднага разбрах, че са нейни. Тя искаше да получи моите пари. Прахосницата грандама искаше аз да финансирам влизането й в хайлайфа. Тя живееше в моята къща, хранеше се с моята храна и късно през нощта настройваше моя син срещу мен. Представих си, че стои зад вратата на стаята и слуша как действа нейната отрова.

— За какво искаш парите? — попитах спокойно.

— Искам да започна бизнес. Стават някои сделки, в които искам да инвестирам.

— Ясно. Макар че зестрата трябваше да бъде дадена от семейството на съпругата, както аз я дадох на Анна, готова съм да ти помогна, но преди това ти и жена ти трябва да ми покажете, че можете да спестявате и че на вас може да се повери голяма сума пари. Тъй като ти и жена ти живеете тук и не плащате за нищо, покажи ми, че за два месеца можеш да спестиш някаква сума от заплатата си, и тогава с удоволствие ще ти дам парите.

— Не! — сопна се той. — Дай ми парите сега. Трябват ми сега, а не след два месеца. Дотогава сделките ще бъдат сключени.

— След два месеца ще има други сделки. Винаги ще има сделки.

— Тези пари са мои. Аз ти помогнах да ги събереш и си ги искам сега.

— Не, в момента парите са мои, макар че нямам намерение да ги използвам за себе си. Те са за всички мои деца и ще бъда щастлива да ти дам лъвския пай, но само когато ми докажеш, че на теб може да се разчита. Не съм несправедлива, нали?

Лицето му се зачерви от гняв. Той издаде някакъв приглушен звук и в яда си слепешката се нахвърли върху мен. Видях, че лицето му е тъмно и изкривено от ожесточение и омраза. Блъсна ме силно в стената. Ударих главата и гърба си. Подпряна на стената, се взирах в него и не можех да повярвам на очите си. Чух, че Лалита хлипа и лее ненужни сълзи някъде отзад. Бе вдигнал ръка на жената, която го бе родила. Аз ли съм го научила на това? Аз създадох това чудовище, но моята снаха му вдъхна живот. Не мога да опиша каква скръб се събра в сърцето ми. Той се взираше в мен онемял и ужасен от постъпката си. Моят син се превърна в мой враг. Лакшмнан изхвърча от къщата, а тя остана в стаята си.

Този ден, когато погледнах в огледалото, видях една тъжна стара жена. Не я познах. Също като мен тя бе облечена с обикновена бяла блуза от прост памучен плат и избелял саронг. На врата и на ръцете си нямаше никакви бижута. Косата й вече бе прошарена и събрана на обикновен кок на тила. Изглеждаше много възрастна.

Кой би повярвал, че е само на четирийсет години? Тя ме гледаше с натежали от болка очи. Докато я наблюдавах, нямата й уста се отвори. Никакъв звук не излезе от черната дълбина. Стана ми много мъчно за нея, защото знаех, че черната дупка не можеше да изрази невъобразимата загуба, макар че всяка клетка на тялото й крещеше. Дълго време се взирах в тази сломена непозната, която стоеше в моите дрехи, след това се обърнах. Когато стигнах до вратата и хвърлих поглед назад, нея я нямаше.

Два дни по-късно те си излязоха. Преместиха се в едностайна къща, построена на различни нива, близо до пазара. Рани дори не си направи труда да каже довиждане и я видях едва когато се роди Наш. Айя, Лалита и аз отидохме да я посетим в болницата. Бебето беше тъмно като нея, но с големи кръгли очи и пращеше от здраве. Тя го нарече Наш. Беше много горда с него и не се зарадва особено, когато го взех на ръце. Занесох му обичайните златни пръстени и гривни за ръцете и краката, които се дават на внуче. Сложих ги на дребното му телце със собствените си ръце, но тя ги свали всичките и след като излезе от болницата, ги занесе в заложната къща.

По-късно се роди Димпл и Лакшмнан се втурна вкъщи.

— Мохини се върна като твоя внучка — говореше несвързано той. Бедното момче. Така и не му мина. Въпреки това, когато отидох в болницата и видях детето, то наистина забележително много приличаше на моята изгубена Мохини. Взех я на ръце и изведнъж годините се стопиха. Имах чувството, че държа моята Мохини. Стори ми, че ако се извърна, на другото легло ще видя нейния гъргорещ къдрокос близнак. Изпитах благословеното усещане, че ми се дава още един шанс и този път трябваше да постъпя както трябва, но когато вдигнах очи, забелязах, че снаха ми ме гледаше. Черните й очи ме следяха зорко.

— Прилича изключително на майка ми — каза.

Тогава разбрах, че няма да има втори шанс. Тя не желаеше никакви връзки с никого от нас и щеше напълно да откъсне Димпл от семейството ни, както направи с Наш и Бела, ако Лакшмнан не обичаше детето толкова, че я караше да ревнува. Затова само Димпл, а не другите двама внуци, идваше при нас по време на училищните ваканции.

Колко бях щастлива, когато идваше Димпл! Дори нарочно подклаждах отровните мисли в главата на Рани. Тя знаеше, че съпругът й не я обича, но й се искаше да вярва, че изобщо е неспособен на любов. Не можеше да понася мисълта, че той обича някой друг, било то и собствената им дъщеря. Това нейно желание да го притежава не можа да се успокои дори с майчинството. Колкото по-голяма ставаше Димпл, толкова по-явно бе, че тя изобщо не приличаше на другата си баба, а изключително много на Мохини. Гледах как Лакшмнан се взираше в чертите й, тя едновременно го объркваше и изненадваше. Като че ли не можеше да повярва, че дъщеря му толкова много прилича на любимата му сестра.

Ние чакахме с нетърпение трите годишни ваканции. Две седмици през април, три седмици през август и най-хубавото — целият декември и част от януари. Къщата изглеждаше по-светла, по-голяма и по-хубава, когато Димпл беше при нас. Тя върна усмивката на лицето на Айя, направи Севенези разговорлив, а аз най-после знаех къде да влагам парите си, спечелени с толкова труд. Не че не обичах Наш и Бела, но Димпл беше моята слабост. Така или иначе Наш и Бела бяха приучени да ни мразят. Искаше ми се да оставят Димпл при мен изобщо, но не, Рани не би го разрешила. По този начин щеше да признае, че съм победила. Не, тя щеше да тормози и двама ни — сина ми и мен. Откакто Димпл стана на пет години, тя започна да разиграва бедното дете напред-назад като неправилно адресиран колет. Какви големи тъжни очи имаше това дете. Броях дните до идването й при нас и плачех, когато наближаваше времето да си тръгне. След като й махахме за довиждане и колата на Лакшмнан завиеше зад ъгъла, ме обхващаше неописуема празнота. Тогава вадех календара и отбелязвах следващото й гостуване.

Рани привикна към западен стил на живот. Отказваше да учи децата на майчиния си език, но аз реших да науча Димпл на нашата култура и да говори тамилски. Това беше нейно наследство и нейно право. Започнах да й разказвам спомени за нашето семейство, защото имаше много неща, които исках да й завещая. Един ден тя заяви, че подобно на аборигените в червените пустини на Австралия искала да запази всички мои истории. „Реших да напиша нашата история и когато теб вече няма да те има, аз ще отговарям за нея, ще бъда неин пазител и ще я съхранявам“, каза важно. Оттогава нататък тя обикаляше с магнетофона си и събираше миналото за децата на нейните деца. Най-накрая видях смисъла на моето съществуване.

Годините минаваха, а просто не можех да намеря за кого да омъжа Лалита. Тя не успя да вземе изпита за трето ниво, въпреки че се явява три пъти. Тъй като нямаше никаква квалификация, тя поиска да постъпи в специално училище и да стане медицинска сестра, но аз не пожелах и да чуя за това. Как щях да позволя дъщеря ми да стои с непознати хора на места, където се виждат интимни части? Не, такава мръсна работа не бе за моята дъщеря. Изпратих я на курс за машинописки, но всеки път, когато се явяваше на събеседване, беше толкова нервна, че непрекъснато правеше грешки. Започнах да се отчайвам. Ако работеше, би могла да си намери съпруг, но с нейната външност и липса на работа за зестра от двайсет хиляди рингита се появяваха само неподходящи мъже с подозрителни характери разведени, доста по-възрастни и безотговорни лентяи, които искаха да грабнат парите. Веднъж дойде и толкова дебел мъж, че си представих как смачква и задушава бедничката Лалита под себе си.

Годините минаваха все по-бързо, а здравето ми се влошаваше. Дозата от малките розови хапченца се увеличи от четвъртинка на хапче и половина. Те бяха така силни, че цялото ми тяло се тресеше, но нямаше друг начин да потискам астмата. Пъхах сгънати вестници на гърдите и гърба си, за да не ме пронизва студеният въздух. Болящите кости ми подсказваха, че остарявам. Дните летяха като вятър сред дърветата, всички бяха еднакви и сиви.

Севенези се зае да учи астрология и започна да предсказва бъдещето. Практикуваше с приятелите си и те се отбиваха с написани на листове данни, свити под мишниците им. Преди някое от пътуванията си той ми оставяше пликове с готовите хороскопи да ги давам на приятелите му. Излезе, че така добре гадае бъдещето, че на вратата ни започнаха да се появяват и непознати, които носеха данните си.

— Моля ви — обръщаха се към мен. — Дъщеря ми ще се омъжва. Това момче подходящо ли е за нея?

Купчината на масата му растеше и растеше, но аз осъзнах, че колкото по-дълбоко се спускаше в света на сенките, толкова повече пиеше, толкова по-голямо бе отчаянието му, толкова по-циничен ставаше и толкова по-безжалостно звучаха неговите пророчества. Не проявяваше желание да се ожени и да се установи. Жените били проницателни играчки, а децата увековечавали противни родове. „Човекът е по-лош от животно — казваше той. — Крокодилът ще излезе от водата по време на силна суша, за да подели с лъва плячката си, а човекът ще отрови съседа си, преди да се раздели със своята храна.“

Пиеше прекалено много и се връщаше вкъщи късно със зачервени очи и разрошена коса, залиташе и си говореше сам. Понякога миришеше на парфюм. На евтин парфюм. Нямаше нужда да го питам къде е бил. В града имаше едно тъмно място, което се наричаше „Млечен бар“. Жени от храма го бяха забелязали да влиза през летящите врати на бара. Не много млади жени, но с все още гладки бедра и с ярък грим пушеха пред заведението. Твърде често той губеше ключовете си и тропаше по вратата късно след полунощ и пееше една малайска песен на Лалита да му отвори.

Боях се, че е станал алкохолик.

Джейан дори не се и опита да вземе изпита за трето ниво. Той си знаеше, че няма да го изкара. Стана инкасатор към Електрическата компания. Когато му дойде времето да се ожени, Рани, която беше нещо като посредник по сватби, съобщи, че му е намерила жена. Лалита никой не я желаеше. Скоро навърши трийсет години. Вече е доста стара, за да се омъжи.