Рани Маника
Оризовата майка (12)

Севенези

„Сънувах, когато лявата ръка на Зората беше в небето.

И чух да долита глас откъм кръчмата:

Събудете се, мои малки, и напълнете чашата,

преди да е пресъхнало питието на живота.“

Цял живот упорито съм отказвал да приема дълбокия смисъл в думите на Омар Хаям. Истинското, мистичното значение на неговата поезия е като вино, което е толкова силно, че е опасно за онзи, който го опита. Всичко изглеждаше по-лесно според повърхностната западна интерпретация. Ако приемех, че „гласът от кръчмата“ не е примамващият, мяукащ звук, който се изплъзва от начервени устни в ранните утринни часове в някоя западнала хотелска стая в Тайланд, това можеше да разреши загадката на живота. Но аз не желаех тя да се разреши. Защото ако това се случеше, занапред щях да влача безцветно и скучно съществуване.

Дали Хаям бе чувал за апсарите^[1] — божествените нимфи, които могат да се купят за няколко американски долара на нощ? Ако в следващия си живот го срещна, ще кажа на великия поет, че питието на моя живот също бе златиста течност, но тя идваше от бутилка „Джим Бийм“. Адски хубаво беше. Омар би ме разбрал. Бил е печен мъж. Би проумял, че ако се отрека от илюзията за невежество, все едно да отрека качеството на гърнето, дори да поставя под съмнение умението на грънчаря. Въпросът е прост. Бях съдина с по-несръчна направа. Трябва ли да се присмивам на себе си, че съм несъвършен?

Онзи, който ме е създал и ме е оформил, ми е сложил и печат с лозовия лист на покварата. Тъмнозелен, той покълна рано в живота и се уви около душата ми. Какво можех да направя?

Аз съм непоправим мерзавец. Концентратите, богатата храна и лесният живот ме тласкат по път, който несъмнено е погрешен. Гледам майка си и с ужас й се възхищавам. За нея движеща сила е материалната амбиция. Мисля си, възможно ли е тя да не знае колко грозен е този звяр, когото притиска така силно към гърдите си?

Упорито и бавно той изсмука жизнените й сили. Тя така желаеше той да влезе и в нас, но едни и същи семена на принудата израстват различно в различни съдове. Изглеждат различно, миришат различно и изискват съвършено други грижи. Моите миришат на евтин парфюм и на вечери с много гладка плът, а тези на Лакшмнан имат метален мирис, затова той кара внушително голям мерцедес и живее в голяма къща в хубавата част на града.

Майка ми беше толкова силен човек, че смазваше всичко, до което се допреше. Аз се разбунтувах. Опълчих се. Едва изрекла забраната си, аз моментално реших не само да вляза в къщата на змиеукротителя, но и да се сприятеля със синовете му, както и да изуча тъмните им тайни и умения. Мама беше права, разбира се, в тази къща ставаха много странни неща. Дори като малко момче усещах онази невидима за окото атмосфера, на места по-тъмна, отколкото на други, а най-вече в стаята с черните завеси, където стоеше голяма статуя на Кали, богиня на смъртта и разрушението. Тя се взираше в мен злобно, а аз й отвръщах с безстрашен поглед. Защото моят Създател ме е направил такъв. Ръката му е трепнала. Направи ме егоистичен, безсърдечен и смел пред лицето на неизвестното. Моето мото, че връщане назад няма, все още трябва да бъде подложено на изследване. „Покажи ми още нещо“ — казвах предизвикателно и безразсъдно.

Дори сега, когато костите ме болят, а мускулите ми отслабнаха, все още чувствам у себе си този подтик. Въобще не е възможно да си поискам само една бира или само едно момиче. Поръчвам си четири и ги подреждам на бара така, че етикетите им да гледат към мен. Четири момичета, подредени в редица, превити на две, също е доста приятна гледка. Да, аз пълних моята чаша, докато тя преля, и въпреки това си сипах още.

Копнеех за онази първата проститутка. Ау, ау, ау чувах в главата си, момичетата със сведени очи ми бяха скучни. Енергията, необходима да изведеш някъде навън угнетена индийска девственица с дебела майка, прикачена към пликчетата й, и дългите месеци на едва доловимо ухажване, които в края на краищата не ти дават никаква гаранция, че ще можеш да стигнеш донякъде, ме обезсърчаваха. Желаех да се вдига по-малко шум, но да има по-голямо разнообразие. С моите приятели киснехме най-горе на училищните стъпала и причаквахме момичетата, които идваха. Повеждахме разговор и се стараехме да докоснем гърдите им. Всички грозни и дебели момичета неизменно ставаха войнствени и ни ругаеха на висок глас, докато хубавите се изчервяваха или свеждаха глави срамежливо. Веднъж едно такова момиче се влюби в мен, но, разбира се, аз разбих сърцето му. Онова, което търсех, не можех да намеря в прегръдката на добра жена. Желаех зрели жени, които знаеха, че трябва да им се плати.

Изминавах целия път до Тайланд, тъй като работех в малайските железници, правех кратка разходка из квартала с червени фенери, там красиви момичета прилепваха длани и се кланяха дълбоко от кръста, както само те умеят да го правят. Сваляха сложната украса от главите си и измиваха краката ми в леген с ароматизирана вода, а аз затварях очи и лягах по гръб с една мисъл: Най-после съм си у дома.

Знам, че търся нещо. Нещо, което не намирам. Вървя по улиците на Чоу Кит и наблюдавам травеститите. Наричат ги пластмасови жени. Те се разхождат смело нагоре-надолу по улицата, изпъчили силно плоските си гърди, стегнатите им задници стърчат, те цупят устни към минаващите мъже. Често се плъзгат към мен с цялата си декорация — перуки, изкуствени клепки, натъпкани сутиени, стегнати ластични колани, ярко лакирани нокти и слоеве трептящ грим, на всичкото отгоре говорят фалшиво високо.

— Колко? — попитах веднъж само така, на шега, и „тя“ моментално се изви като змия до мен с широка усмивка и ласкава ръка, готова да приеме поканата ми.

— Зависи какво искаш — пошегува се. Изгледах я. Кожата й беше мека, но очите й бяха ужасни. Адамовата й ябълка стърчеше на гърлото. Не можех да продължавам тази лудория. Въздъхнах със съжаление.

Тя веднага застана нащрек.

— Не е много — увери ме.

Знам защо тя далеч не е проститутка — защото се раздава като че ли е кутия с червеи. Тя може да предлага сексуалността си само по тъмно, и то на непознати хора с извратени вкусове.

— Може би следващия път — казах й.

— Ще ти покажа нещо по-специално — настоя тя с типичния празен израз на лицето. Повярвах й. Повярвах й, че може да ми покаже нещо по-особено и интригуващо, но крайно отвратително за нея. Идеята ме плени. Колко уродлива е съдината, която представлявам? Ох, само да не беше мъж. Но, Севенези, моето момче, тя наистина е мъж.

Поклатих глава, а травеститът се изпъчи сърдито, започна да ръкомаха гневно. Дадох му да разбере, че губя ценно време. Видях го как се отдалечава и се прилепи към друг травестит. Двамата заедно започнаха да ме сочат и да ме гледат злобно. Тяхната трагедия ми е известна. Нещастието им не е, че не са такива, каквито трябва да бъдат, а че не са това, което искат да бъдат. Жени.