Рани Маника
Оризовата майка (11)

Лалита

Когато Рани намери жена за Джейан, мама го заведе да видят момичето. Тя се върна в много добро настроение и с повишен дух. Момичето беше със светла кожа и приятно. Мама каза, че в последния си живот Джейан трябва да е имал отлична карма, за да заслужи такова момиче сега. Рата беше сираче, отгледана от добра по душа леля стара мома, която беше успяла да отдели пет хиляди рингита за зестра. Сумата бе съвсем незначителна, за да се споменава изобщо, но мама бе твърдо решена да вземем момичето за Джейан и дори би се съгласила, ако изобщо нямаше зестра.

Наблюдавах Джейан как седи и мълчаливо наблюдава мама с празен поглед, по неговия си маниер. Може би я слушаше, но познавам брат си прекалено добре. Замислен като дете, той вадеше и отново внимателно изследваше скъпия спомен за безучастния кос поглед, който момичето му бе хвърлило. Мислеше само за краката й с намазани с къна нокти, които един след друг нежно изпъваха гънките по средата на сарито в зелено и червено, и за малките й ръце, които му сервираха чая и смутено поднесоха меките сладки.

По разсеяния му израз си личеше, че едва сдържа вълнението си. С цялото си същество осъзнаваше важната роля на жената. Беше се размечтал. За мирис на мускус върху напъпили гърди, за кожа, покрита с копринен мъх, и тяло, което се движи под него като носещ се по водата лебед. Той си мечтаеше за приятен живот с Рата.

Датата на сватбата бе определена. Решено бе да се направи малка, скромна сватба в храма. Вярно, че мама реши този въпрос. Момичето нямаше роднини, а мама не обичаше да парадира със състоятелност. Малка сватба звучеше логично. Заключихме къщата и заминахме при братовчед на мама в Куала Лампур. Домът му беше малък и пълен с невъзпитани деца. Цял ден се блъскаха, викаха и крещяха, бутаха възрастните и се отнасяха с тях като с мебели. Биеха се, крещяха, после пееха и се хвърляха надолу по стълбите, като че ли телата им не бяха от плът и кости, а гумени топки. От тази къща трябваше да тръгнем за скромната церемония, подготвена в храма.

В тържествения ден брат ми беше облечен с блестящ бял костюм, главата му бе украсена като на младоженец. Стоеше висок и изпънат пред мама, за да получи благословията й. Като че за първи път квадратното му лице изглеждаше развълнувано и оживено. Докато мама вкусваше удоволствието, че са намерили такава хубава булка за тъпия й син, малко момченце, което подскачаше като червенокож индианец, се втурна във всекидневната и се хлъзна на място, където бе разлято олио. Плъзгайки се, то се изви като странна грамадна змиорка. Змиорката се блъсна право в масичката с церемониалните вещи за брат ми. Голям сребърен поднос с кумкум полетя във въздуха, червен прах се вдигна като червен облак, след това започна да се сляга върху пода, а подносът се търкаляше шумно, покривайки всичко наоколо с червен прах. Звънтенето от падането и безкрайното търкаляне на подноса върху плочите на пода беше оглушително. Усмивката на мама повехна, на лицето й се появи израз на пълно недоумение.

Няколко секунди никой не помръдна. Дори момченцето, което причини зловещата бъркотия, застина от страх. Остана да лежи на пода и с ококорени боязливи очи гледаше нагоре към ужасеното изражение на мама. Мама беше втренчила очи в пода, като че ли там не бе разсипан евтин червен кумкум, който може да се купи от всеки магазин, а кофа кръв, събрана от телата на закланите й деца. Наблюдавах мама.

— Защо, защо това глупаво момче трябваше да дойде тъкмо тук? — мърмореше тя и клатеше глава. — Това е лош знак, но дойде твърде късно. Нищо не може да се поправи, всичко е подготвено. — След тези думи лицето й се превърна в каменна маска. Тя се раздвижи. Боговете казаха думата си, но прекалено късно — сватбата трябваше да се състои. Тя помогна на стреснатото дете да се изправи, строго го отпрати да си върви, нареди на едно момиче, което се въртеше наоколо, да изчисти всичко, тогава пристъпи и благослови сина си. — Бог да те пази — изрече тя отчетливо. После татко се приближи и също го благослови.

Младоженецът се качи в кола, украсена със сини и сребристи панделки, а всички останали се наблъскахме, в каквито имаше коли. Вървях до мама, лицето й беше като изсечено от гранит, тя крачеше решително като маршируващ войник. В колата седеше с изпънат гръб, не пророни нито дума и се взираше с празен поглед през стъклото. Въздъхна веднъж тихо, със съжаление. Настроението беше като че ли бяхме тръгнали на погребение в неподходящо облекло — мама носеше сари с цвят на манго, а моето бе в царско синьо, поръбено с яркочервен кант.

Тайно си помислих, че мама реагира прекалено остро, макар че не посмях да си отворя устата и да го кажа. Чисто и просто беше случайност. Чудо беше, че не се случи по-рано. Пред храма колата забави ход и спря. Джейан слезе. На слънцето по пладне той изглеждаше ослепително с новия си бял костюм. Някой оправи украсата на главата му. Беше цар на деня. Само кимна. Беше нервен.

В храма мама се усмихна на жените, пищно украсени с бижута. Те престанаха да клюкарстват за булката, за да се усмихнат. След като тя се отдалечи от тях, продължиха разговора си — говореха или свиваха устни, но от тъмните им очи не убягваше нищо, оглеждаха всички присъстващи. Изгледаха ме със съжаление.

Стояхме до подиума и наблюдавахме булката, придружена от по-възрастната си леля и една приятелка. Според мен изглеждаше много красива в сари с пепеляво розов цвят на малки зелени и златисти точици и широк бродиран златист бордюр. Беше слаба и грациозна. Джейан наистина имаше невероятен късмет. На подиума тя подгъна крака и се настани до брат ми. Направи го с такава естествена грация, че аз отново си зададох въпроса как толкова хубаво момиче се е съгласило да се омъжи за недодялания ми брат. Имаше доста бижута, но предположих, че голяма част от тях бяха евтини. Знаех, че е бедна. Докато разсъждавах за нейното положение, изведнъж осъзнах, че от сведените й очи неудържимо текат сълзи и капят върху скъпото сари, което мама избра и й купи. Малко тъмно петно се образува в скута й. Изумена от това, аз хвърлих поглед към мама, и на нея сълзите не й бяха убягнали. Изглеждаше смаяна, както и аз.

— Защо плаче булката? — чуха се тихи гласове. Съвсем сигурно не плачеше от радост. Момичето изплакваше душата си. Сред огромните колони на храма малката групичка, която се бе събрала за сватбата, започна да шепне нервно.

— Виж, булката плаче — шушнеха си един на друг. Докато наблюдавахме смутени, изящната обица на носа на булката падна върху тъмното петно в скута й. Мълчаливо тя я взе и отново я прикрепи към мократа си ноздра. Всички го забелязаха. Шепотът сред малката група богомолци се усили и страните на мама се покриха с руменина. Беше притеснена, понеже булката очевидно беше разстроена или не желаеше да се омъжи. Но все пак никой не беше я насилвал. Мама беше говорила направо с момичето. Сама заявила, че иска да се омъжи. „Да“ — отговорила и кимнала, след това навела глава.

Барабаните заудряха силно, когато Джейан се обърна към невестата си, за да върже церемониалната верига около врата й. Видях го, че се сепна, когато забеляза сълзите на бъдещата си жена. Смутен се обърна и потърси с очи мама. Тя му кимна в знак да продължи. След като разбра, че сълзите на булката бяха тайна, в която още не беше посветен, той се обърна и завърза изключително важната верига, която щеше да ги свързва като мъж и жена. Церемонията приключи.

На приема мама не можа нито да хапне, нито да пийне каквото и да било. От вида на храната й се повдигаше. Тръгнахме си веднага за Куантан. Пътувахме мълчаливо. Мама беше мрачна и нещастна. Защо плачеше булката? Дали беше виновно онова момченце, което се появи кой знае откъде и направи на пух и прах нещата, символизиращи щастливия брак?

На другия ден младоженците пристигнаха в нашия дом. Щяха да останат при нас, докато имат възможност да си купят къща. Мама предложи да им даде пари. От прозореца видях новата жена на Джейан да слиза грациозно от колата. Изглеждаше спокойна и уравновесена.

Не плачеше. Мама излезе да посрещне новата си снаха с поднос с жълт прах от сандалово дърво, червен кумкум, светена пепел и малка купчинка горящ камфор. Рата коленичи в краката на мама както беше обичаят. Когато се изправи, за пръв път забелязах очите на снаха ми. Бяха безкрайно тъжни, макар че се усмихваше учтиво и прие благословията на мама. Едва влезе в стаята си и веднага излезе.

Потърси препарат за чистене и започна да чисти.

Измете кухнята, изми банята, избърса полиците в кухнята, избърса праха във всекидневната, пререди бурканчетата с подправки в шкафа, премете задния двор и изскуба бурените, които растяха около къщата. След като свърши, започна отново. В мига, в който се освободи, пожела да изпере дрехите, да изчисти отводнителния канал или да готви.

Красивото й трагично лице отказваше всякаква помощ.

— Няма нужда. — Щяла да се справи. Да не се безпокоим, обичала да чисти. Беше свикнала на тежка работа. Говореше само когато я заговорехме. Докато чистеше под къщата, намери една стара мръсна кошница. В нея едно време държах куклата си. Победоносно, мълчаливо я изми и сложила я в сгъвката на лакътя си, застана във всекидневната. — Мога да отида на пазар — предложи.

— В порцелановия слон във витринката има пари — обади се мама от спалнята. Разбираш ли, мама я харесваше. Беше доволна от новата си снаха. За разлика от Рани, мама хареса Рата от пръв поглед.

Рата взе парите, напазарува и се върна с точното ресто. Мама беше доволна.

— Виждате ли? Бях права, че й се доверих.

В кухнята Рата се зае да приготви от продуктите екзотични ястия. Беше като алхимик. Взимаше месо, подправки и зеленчуци и ги превръщаше в разкошни гозби, които замъгляваха усещанията и те опияняваха до такава степен, че да попиташ с надежда: „Има ли още?“. Не можеше да й се отрече, че бе чародейка. Правеше мармалад от джинджифил и лютеница от домати, чийто вкус те преследваше до вдругиден, до следващата седмица. Без да й мигне окото, тя обезглавяваше миловидните горски гълъби и нищо неподозиращите диви птици, тъмното им месо киснеше в марината от кори на папая, за да стане по-крехко. След това месото се топеше в устата като масло.

Сядахме да вечеряме с малки варени на пара китайски кнедли, пълни със сладко свинско или речна риба, в пълнежа имаше лимон, кардамон и семена на кимион. Тя подправяше ориза с кюра^[1], преди да го свари на пара в издълбано бамбуково стъбло, готвеше тиква с тамаринд и анасон, за да има вкус на карамелизирана захар. Рата знаеше как да изпече пиле във вътрешността на зелен кокосов орех, благодарение на нея опитахме непознатия вкус на пикантни бананови цветове, сготвени с кора от грейпфрут. С часове вареше на бавен огън бамбукови пръчки, докато изпада цялото им лико, и останалото бе най-приятната съставка към нейното прекрасно червено пюре от патладжан. Тя пушеше гъби, правеше орхидеи соте и сервираше дуриан, разбит на пикантен крем, към солена риба.

Жена — чудо. Беше твърде прекрасна, за да бъде истинска. Как успяваше да прави всичко това?

Какъв късмет имаше Джейан!

Мама не беше на себе си от гордост, че такава снаха е влязла в дома ни.

— Гледай я и се учи — шепнеше ми тя строго и оглеждаше критично несресаната ми коса. — Ако Лакшмнан си беше намерил такава жена, щеше да постигне нещо — въздишаше тя замечтано.

В пет часа всяка вечер Рата се появяваше с поднос, пълен със сладки от Раджастани, направени с бадеми, мед и масло, или със сочни млечни топчета, потопени в сироп от рози, понякога правеше изключителни тъмнолилави сладки с тайни съставки, които не издаваше, и моите любими орехови сладки във вид на клончета.

— Къде се научи да готвиш всичко това? — попита я мама дълбоко впечатлена.

— От една мила съседка — отвърна тя. Като дете се сприятелила с възрастната жена, която била праправнучка на един от шестнайсетте известни готвачи в дворцовата кухня на император Дара Шуко — най-големия син на шах Джехан. Император Дара Шуко бил владетел, който се гордеел със своя разточителен начин на живот и само най-луксозни и фини ястия можели да му изпращат от кухнята за одобрение. От скъсани пожълтели страници, реликви от някогашната велика Моголска империя, старата жена предала на Рата тайните на готвенето на моголите.

Веднъж Рата приготви нар за мама, направен изцяло от захар, бадеми и плодов сок и го заля със сироп. Мама го разчупи и вътре имаше всичко — зрънца, семенца и плодът около семената. Изглеждаше съвсем истински. Забелязах, че мама дълбоко се възхищаваше и уважаваше умението на момичето. За мен тя направи сладко хлебче, украсено с печени бадеми отгоре. Беше твърде красиво, за да се яде, затова го сложих във витринката. За Анна тя направи птичка. Много остроумно и красиво. Разбира се, че беше прекалено хубава, за да я унищожи човек.

— Ела да седнеш до мен — покани я мама до себе си.

— След малко, имам да свърша нещо — отвърна Рата и започна да чисти под кофата с въглища. Никой не бе чистил това място през последните двайсет години.

Когато най-накрая наистина нямаше какво повече да прави, макар че според мен би предпочела отново да изчисти печката, мама каза:

— Остави това. Ела да си починеш до мен.

Тя дойде и неохотно седна, дръпна обикновената си домашна рокля така, че тя почти покри глезените й. Седеше със сведени очи. Мама се усмихна окуражително на любимата си снаха. Сигурна съм, че в главата й се въртеше въпросът „Защо плака на сватбата?“, но се позаинтересува от миналото на Рата. Момичето отговаряше по задължение, внимателно. Човек не можеше да я обвини, че е хитра или тъпа, защото винаги отговаряше честно и без колебание, и все пак оставахме с усещането, че й се натрапваме. С погледа си сякаш искаше да каже: „Какво те интересува?“.

Не беше трудно да забележа, че мама не остана доволна и се почувства неудобно. Тя гледаше Рата и виждаше пред себе си хубаво, спретнато, чисто, усмихнато момиче и все пак между двете съществуваше много учтива невидима бариера. Нещо съвсем не беше наред и мама реши да узнае какво е. Така и не успя.

Рата имаше странни навици по отношение на своя тоалет. Тя изчезваше в банята с дървена четка със стоманени зъбци и излизаше оттам розова и направо сияеща. Да, изненада се, че ние се чудим и обясни, че остъргва кожата си с четката.

Джейан криеше, че я наблюдава тайно, като че ли тя принадлежеше на някого другиго. Измъкваше се като крадец от стаята, в която спяха. Погледът му я галеше, очите му се спускаха по тялото й, спираха се на някои места и ги милваха. Всичките му интимни желания тупаха нетърпеливо с крака. Понякога го виждах как се опитва да улови погледа й, в такива моменти се налагаше бързо да отклоня очи, понеже истински се смущавах от умолителния му поглед. Брат ми чезнеше по жена си. На петнайсетия ден дойде вест от Рани. Тя канеше младоженците на вечеря.

— Довиждане — казаха на мама на излизане.

— Върнеше се живи и здрави, деца мои — изпрати ги тя.

По-късно вечерта Джейан се върна сам вкъщи.

— Къде е жена ти? — попита тревожно мама.

— Остана при Рани. Всъщност Рани ни покани да останем у тях известно време и ме пратиха да взема нещата на Рата.

— Къде ще спите вие двамата? — попита мама объркано. Знаеше, че в къщата на Лакшмнан и Рани има една спалня. Бе разтревожена, че нещата са придобили такова изненадващо развитие.

— Във всекидневната на пода, предполагам — отвърна Джейан и сви рамене, нетърпелив да вземе вещите на жена си и да върви.

— Разбирам — изрече мама бавно. — Добре, вземи й нещата.

Джейан се втурна в безупречно чистата стая, в която живя с жена си петнайсет дни. Нахвърли целият й багаж в съвсем малка чанта и я изнесе на верандата, където мама седеше мълчаливо. Там той постоя, пристъпвайки от крак на крак с неудобство, докато тя най-после каза:

— Добре, хайде, върви.

Той ми хвърли бърз поглед с облекчение и се спусна надолу по стъпалата, малката чанта се удряше в тънките му крака. Мама го следваше с поглед, докато той зави по главната улица и макар че вече не се виждаше, тя продължаваше да се взира натам.

Дървената четка на Рата с твърдите й стоманени зъбци беше останала на полицата пред банята. В бързината Джейан я бе забравил. Взех я и я прокарах по ръката си.

Свих се от болка, защото почувствах малките нишки остри и груби върху кожата си, и се зачудих как човек може да причинява такава болка на собственото си тяло. Освен ако не бе инструмент за самоизмъчване.

Веднъж я видях на пазара с кошница в ръка. Тесни стръкчета зелен фасул и пухкави червено-кафяви опашки на катерици се подаваха от кошницата. Тя стоеше до мъжа, който продаваше кокосова вода, и гледаше тъжно бедните маймунки, затворени в клетки. Имаше толкова нещастен вид, че аз отстъпих назад и се скрих до една будка, зад натрупани чували, пълни с ориз. Тя наистина беше интересно същество. Таеше безброй тъжни тайни. Внезапно обърна глава, сякаш усети, че я наблюдавам. Може би е зърнала сянката ми, но се престори, че не ме е видяла. Видях я как бързо се отдалечава от маймунките, които кряскаха и се мятаха яростно в клетките. Представих си я как с леко свити устни чисти къщата на Рани от горе до долу и отново, докато Рани си почива, вдигнала крака на стол, понеже си е въобразила, че са подути. Може би за новата си хазайка Рата ще направи патладжан от захар.

Два месеца изминаха откакто Рата отиде на вечеря и мистериозно не се върна. Животът продължи както преди. Джейан се отбиваше вечер, но винаги бързаше, за да бъде близо до жена си. Знам, че мама се чувстваше обидена, защото Рата си тръгна, без дори да се сбогува като хората, но единствените й думи бяха: „Щастлива съм, стига те да са щастливи“.

Един ден Джейан връхлетя у нас в луда паника. Лицето му беше изкривено от силно вълнение. Беше близо девет часът и мама чакаше да започнат борбите. Тя никога не ги пропускаше, истински се вживяваше, насърчаваше на висок глас любимите си борци и дори до днес продължава да вярва, че всички тези ритници и удари са истински. Нямам сърце да й кажа, че не е така. Познавам майка си, в противен случай мачът би загубил своята привлекателност. Както и да е, тази вечер Джейан дишаше тежко и едва му се разбираше какво говори от паниката, която го бе обхванала.

— Рани ни предупреди да излезем от къщата й след двайсет и четири часа! — извика.

По онова време ако държавни чиновници направеха нещо непростимо или ужасно, като например да извършат кражба, им се даваше срок от двайсет и четири часа да напуснат служебната квартира. Колкото и смешно да изглеждаше, Рани си бе внушила да използва същото предупреждение по отношение на девер си и жена му.

Чух как гърдите на мама изхъркаха.

— Защо?

Джейан разпери ръце недоумяващо.

— Не знам. Май са се скарали. Лакшмнан излезе от къщата ядосан, а Рани обвинява Рата, че един мъж не може да я задоволи. Казвам ти, тя е луда жена. Можеш ли да повярваш, застана на стъпалата на къщата и се разкрещя така, та всички да я чуят, че Рата се мъчела да открадне съпруга й? Това изобщо не е вярно. Рата обича мен. Рани е луда. Реве, пищи и говори глупости, че Рата искала да има и двамата братя. А Рата мие пода в кухнята. Не знам как да постъпя. Какво да правя? Да я доведа ли?

— Не, не я води, Рата не иска да живее тук, а аз не мога да я приема заради начина, по който си тръгна. Но дават стаи под наем в къщите, в които на долния етаж има магазини. Иди бързо и наеми стая. Магазините са отворени до девет вечерта.

— Но наемът, депозитът?…

— Какво стана с парите от зестрата ти? — попита мама със свъсени вежди.

— Отидоха. Рани имаше голяма нужда от пари, затова помоли Рата да й ги даде назаем. Обаче обеща да ги върне през следващите няколко месеца.

— Кога се случи това? — попита мама извънредно тихо.

Джейн нямаше нужда да мисли.

— В понеделник.

— Значи преди това жена ти не е пожелавала съпруга й? — попита мама сърдито, но нещастният Джейн само я погледна безпомощно. Той беше само един смутен мъж. Не можеше да се мери с Рани, с острия й език и хитрост.

— Иди да провериш колко струва стаята и аз ще ти дам парите — каза мама на Джейан. — Хайде, побързай. Иначе ще трябва да ви плащам стая в хотел.

— Добре, благодаря ти. — Джейан вече се обръщаше, едрото му лице беше ужасно разтревожено. Вратата на мама беше затворена за него и жена му. На прага на къщата си Рани театрално крещеше, а жена му, приведена, миеше пода на Рани. Сега стана ясно, че хитрата жена беше грабнала зестрата му. През целия си живот Джейан не се бе сблъсквал с толкова проблеми накуп.

— Изобщо не биваше да ходим в нейната къща — мърмореше си той. Джейан, естествено, не познаваше жените. Веднъж мама го попита: „Джейан, знаеш ли защо жена ти плака на сватбата?“. Той я изгледа недоумяващо, объркано. Нима всички булки не плачат от радост на сватбата си? По-късно той попитал Рата и се върна да докладва.

— Не ми казва — оплака се почти кисело. — Твърди, че не било важно.

— Ако искаш, кажи, че е от нерви — казала му тя, когато се върнал да настоява.

Така че Джейан и неговата жена се преместиха в порутената стая на първия етаж в къща, където на долния етаж имаше пералня. Там ползваха банята заедно с още десет души, така че Рата имаше с какво да поддържа инстинкта си за чистота. Сигурно е била много заета, защото нито веднъж не дойде да ни посети. Мама беше сигурна, че докато е имала възможност, Рани е отровила съзнанието на Рата и я е насъскала срещу нас.

Късно един следобед Рани ни дойде на гости. Носеше малък пакет с грозде. Вносно, подчерта тя важно. Мама й благодари, а аз побързах да поема пакета. Гостенката ни се настани на стол. Аз измих гроздето, подредих го в чиния и го занесох във всекидневната. Предложих й.

— Как си? — попита мама. Като ги гледаше човек, не би му и минало през ума, но аз знаех, че мама мрази Рани и прекрасно съзнава, че снаха й отговаря на чувствата й в еднаква степен.

— Ставите ми — оплака се тя с болка в гласа. Вдигна сарито, за да покаже отеклите си глезени. — Виж колко са подути — викна. Взрях се в напълно здравите й крака. Може й да я боляха нощем, но през деня нищо им нямаше. Тя изящно спусна зеленото сари, пресегна се и си взе чепка грозде. — Дойдох да ти обясня за цялата тази бъркотия с бедния Джейан и онази ужасна жена. Не искам да оставаш с погрешно впечатление. Приех това момиче само от добро сърце. Да ти кажа право, понякога си мисля, че съм прекалено добра. Помагам на хората, а те ми забиват нож в гърба. Дори купих на съпруга й витамини, за да бъде по-мъжествен с нея. А какво направи тя? Опита се да омае съпруга ми, като че ли аз съм сляпа. Не знае с кого си има работа.

Тя подхвърли няколко зърна грозде в устата си и започна да ги дъвче замислено.

— Моментално проумях каква е целта й. Винаги когато Лакшмнан беше в задния двор и вдигаше гири, тя отиваше в кухнята и се преструваше, че чисти. Явно не си даваше сметка, че както съм седнала на дивана във всекидневната, я виждам. Забелязах какви погледи му хвърля през прозореца. Не съм сляпа. Желанието й беше той да остане с впечатлението, че е много работна, а мен искаше да ме изкара мързелива. Взех назаем от нея някакви си мизерни пет хиляди рингита. Учителската заплата не стига за нищо. Децата бяха гладни. В къщата нямаше храна, а трябваше да се плащат и сметки. Както и да е, обаче след това чувам, че разправяла нагоре и надолу, че аз, можеш ли да повярваш, аз, която подслоних това неблагодарно момиче, съм изяла зестрата й.

Рани спря, за да си поеме дъх и да си придаде гневен вид.

— Всъщност, ти, майко, трябва да ми дадеш парите, за да имам удоволствието да хвърля тази нищожна сума в лицето на малката уличница, та да престане да петни доброто име на това семейство.

Ръката на мама се разтрепери още по-силно, но тя продължи да се усмихва.

Рани си тръгна по-късно следобед без парите. Половин час мама крачи из къщата, мърморейки си.

— Невероятно, направо нечувано! — Беше толкова ядосана, че не можеше да седи на едно място, по-късно се изсмя силно. — Колко е нахална моята снаха! Сигурно наистина ме мисли за глупачка. Очаква, че аз, тъкмо аз, ще й дам не две, не три, а пет хиляди рингита в ръката и ще си мисля, че ще стигнат до Рата. Ако искам Рата да получи парите, сама ще й ги дам, няма да ги пускам първо в алчната паст на този крокодил.

Скоро Рата забременя. Силно страдаше от сутрешни неразположения. Мама й изпрати специални бисквити, маринован джинджифил и три рокли за бременни. Дори предложи да даде първата вноска за жилище в нов комплекс извън града, където къщите бяха построени в редица една до друга, ала Рата беше твърде горда, за да приеме, и по Джейан изпрати учтив отказ. Веднъж я видях на вечерния пазар, облечена с една от роклите за бременни, които мама й изпрати. Беше отрязала косата си. Кичурите се къдреха около тънкия й врат и така изглеждаше още по-млада и уязвима. Имаше тъжен вид. Дори сред множеството, сред блъскащите се хора усетих колко е тъжна. Този път тя определено ме видя, но се направи, че не ме е забелязала, избърза и се сля с пъстрата тълпа.

На Джейан му се роди дъщеря. Двете с мама отидохме в болницата да видим Рата и бебето. Занесохме красиви, ушити на ръка дрешки с шапчици към тях и миниатюрни бижута за малкото момиченце. Бебето беше прекрасно, цялото розово и миришеше на пудра и мляко. Мама каза, че Анна се родила със същия цвят. Когато Рата ни видя, стори ми се, че стисна детето по-силно към гърдите си. Това бе единственото ценно нещо, което имаше, помислих си. Кокалчетата на ръцете й побеляха, а бебето се разрева.

— Ела при баба — мама гушна зачервеното бебе. Рата се намръщи, но в силните и опитни ръце на мама бебето разтвори юмручетата си и престана да плаче. Мама подаде заспалото дете на Рата и видях как младата майка си отдъхна с облекчение, след като го прегърна отново. Няколко дни по-късно Рата и новороденото бебе се върнаха в малката стаичка над пералнята.

— Влагата от пералнята вреди на бебето — каза мама на Джейан.

— Глупости — отвърнала Рата, когато й предал думите на мама.

 

 

Когато отново я видях, тя пак беше бременна. Беше облечена със същата рокля, която мама й бе купила две години по-рано. Беше избеляла. Косата й бе малко по-дълга. Беше я вързала на опашка. Изглеждаше още по-нещастна.

Второто бебе се роди. В болницата тя се усмихна учтиво на мама и на мен. Тази усмивка не означаваше нищо, не изразяваше нито неприязън, нито топлота. Беше усмивка на непозната. По-голямото й дете стоеше кротко на леглото. С големи влажни очи то ни гледаше с любопитство. Когато мама се опита да го вдигне на ръце, закри очите си с длани и се разрида безутешно. Уплаши се от тази чужда жена, която никога в живота си не бе виждало. Мама се извърна като опарена. Зае се да оправи чаршафите и погледна второто дете на Джейан. Пак момиче. Този път мама не се опита да вземе бебето на ръце. В един миг изглеждаше като че се намира много далеч. След няколко неловки минути си тръгнахме. В устата ми остана горчив вкус.

В стаята над пералнята нещата също се вгорчаваха. Джейан вече не тичаше към къщи и не гледаше жена си с изцъклени очи. След работа идваше у нас. Седеше във всекидневната, гледаше телевизора с празен поглед и след като вечеряше, се оплакваше от жена си на всекиго, който проявеше желание да го слуша. Била подла. Настройвала децата против него. Отказвала да му готви. Дори отказвала да пере дрехите му. После нещата се влошиха още повече. Тя биела децата, ако му проговорят. Изпразнила съдържанието на лопатата за смет върху току-що изпраните му дрехи, които момчето донесло пред вратата. Изпитвала особена омраза към първата си дъщеря. Момичето твърде много приличаше на баща си. Детето стана затворено и необщително. Говореше само когато го заговорят и действаше бавно.

— По-бързо, яж по-бързо — крещяла Рата близо до ухото на детето и все по-бързо пълнела устата му, докато бедничкото се задавяло и се разкашляло. После следвали сълзи, гневни думи и шамари. Явно Рата мразеше Джейан и искаше да му отмъсти. Нямаше нищо изненадващо. Кумкумът се разпиля преди сватбата. Бракът умря още тогава. Сега се усещаше само вонята от разлагането.

Когато голямото момиче навърши пет години, Рата казала на Джейан да се изнесе. Той си намери стая в друга къща над магазин на същата улица. Истината бе, че брат ми не знаеше как да се справя без нея. Беше привикнал да живее с обиди и омраза, но без нея не знаеше какво да прави. За добро или за зло тя бе влязла в кръвта му. Искаше да бъде наблизо, да наблюдава нея и децата си, но тя дори отказваше да го погледне. Показа пределно ясно, че не желае да има нищо общо със съпруга си. Започна бракоразводно дело. Джейан мислеше, че като откаже да й изплаща издръжка, тя ще се върне при него. Следеше я от своята бедняшка стая през няколко къщи и бе сигурен, че тя никога няма да се справи. Нямаше приятели, нямаше работа, нямаше любящо семейство, нямаше пари, само две малки дечица, а щеше да й се наложи да плаща всички сметки. Трябваше да се върне при него и, паднала на колене, да го моли. Забелязах отмъстителни пламъчета в безизразните му очи. Щял да й даде урок, така се изрази.

Обаче тя се бе зарекла никога да не се връща при него. Не обръщаше внимание на пламенния поглед, който я следваше, щом излезеше навън. Рата опъваше едно старо неизползвано одеяло на прозореца вечер, така че той дори не можеше да види и сянката й. После си състави план. Тя не желаеше неговите пари.

В началото намираше каква да е работа, ходеше да припечели някой и друг рингит с малките си срамежливи деца, които я държаха за полата. Трудно й беше. Жените, при които работеше, бяха безсърдечни и взискателни, но търпяха децата й, защото беше безупречна чистачка. Вечер започна да шие блузи за богатите дами, при които работеше, и за техните разглезени приятелки.

Постепенно събра достатъчно пари, започна да дава уроци по печене на торти на жената на бивш полицай. В апартамента в блок в синьо и бяло, където живееха полицаи и техните семейства, тя учеше жените да пекат торти. После използва ценните си и трудно спечелени пари да организира курсове по глазури. От прозореца си Джейан ревниво я наблюдаваше, забелязваше напредъка й и по какъв начин използваше свободата си. Той започна да пие вечер. В синята си униформа на инкасатор, седеше в капанчета из града и пиеше местното питие самсу.

Виждала съм го привидно весел в компанията на други мъже. В кръчмите се събираха озлобени мъже с провалени бракове, следваха ги сенките на разплаканите им изоставени деца, които ги дърпаха за парцаливите ризи и молеха за малко обич. Само как говореха против жените! Били кранти, уличници, за нищо не ги бивало. После с неприлични думи обсъждаха проститутките, които сновяха по улицата с новопостроените къщи. На Джейан му бе нужно много време, докато осъзнае, че Рата е напълно загубена за него, но тогава вече нищо не го интересуваше.

В малката си стаичка тя търпеливо работеше, докато тортите, грижливо украсени и с изписан с шприц надпис: „Честит рожден ден“, придобиеха прекрасен и апетитен вид. След това започна да дава уроци в гражданския център. Така оцеля, без да вземе и цент от Джейан. Курсовете й придобиха голяма известност в Куантан. На тях идваха не само индийки, но часовете й удостояваха с присъствието си дори малайки, които са известни с вродената си изобретателност и с търпението, което проявяват, когато се занимават със сложна декоративна работа. После се връщаха по домовете си с букети цветове от рамбутан и клончета манго, направени от захар. Рата се изнесе от онази мъничка стая над пералнята, където по-голямата й дъщеря нощем кашляше. Колко мразеше Джейн само! Колко мразеше и жената, която бе създала това изчадие. Не желаеше да има нищо общо с нас. Ние я бяхме изиграли.

Слабички и изплашени, децата я следваха в новия й живот.

— Вие нямате баща — втълпяваше им тя. — Той е мъртъв. — Те кимаха с големи доверчиви очи като неми ангелчета, стиснали в ръце съдраните си крилца. Кой знае какво са си мислили, бедничките. Нещастни малки същества, техният свят бе пълен с жестоки възрастни. Действително ли не си спомняха тънкия като клечка мъж, който понякога ги вдигаше високо над главата си? Мъжът с едро, простовато лице, с бавни реакции, от чиято уста сегиз-тогиз излизаше само по някоя дума? Да, помнят го, както помнят изгубените копчета на блузките си. Облечени с чисти, но износени дрехи, те се научиха да стъпват на пръсти около майка си в малката стаичка. Тя винаги бе настроена войнствено. Водеше ги за ръце до училището. Учителката им беше приятелка на Анна.

— Те са много добри деца — довери жената на Анна. — Само да говореха повече.

Последния път, когато видях Рата, тя се качваше на автобус. Бяха се преместили в другата част на града, колкото се може по-далеч от пияния й съпруг. Огледах я внимателно. Децата не бяха с нея. Дори откъм гърба веднага я познах. Вероятно се дължеше на стоманената четка или на тежкия живот, но нещо я беше променило до неузнаваемост. Кожата й висеше на гънки около ставите. На лактите й се диплеха много гънки, клатеха се, докато тя наместваше кошницата на ръката си. После се обърна, за да плати на шофьора на автобуса и докато прибираше рестото си, забелязах изумена, че половината й уста бе изкривена и висеше надолу, като че бе прекарала мозъчен удар. Косата й беше опадала и имаше олисели места, на които се виждаше кожата на главата й. Напомни ми за един тамилски филм, който веднъж гледах. В него героинята избяга от окото на камерата в гората. Беше зима и всички дървета бяха голи и спяха зимен сън. Виждаше се само гърбът й, който се отдалечаваше. Изчезващият гръб ми напомня за Рата. Тя се смалява, смалява, докато се превръща в точка на хоризонта. Сбогом, Рата.

Не знам къде отиват годините, но аз не седя сред пълните жени, които си въртят палците, не клеча край наситенолилавите патладжани, за да наблюдавам насекомите, нито пък храня кокошките в моята чудотворна пещера под къщата. Земята навън пустее. Бурените завзеха цялото пространство. Събуждам се сутрин и започвам домашната си работа, после идва време за следобеден сън. След това, разбира се, телевизия, докато стане време за лягане. Понякога отивам на кино да видя някой филм, а в петък вечер ме зоват молитвите в храма. Една сутрин се събудих на четирийсет и пет години, неомъжена, а татко стана на осемдесет и две. Гледам го — стар човек, който върти педалите на раздрънкан велосипед. От години го гледам от прозореца как се качва на същия ръждясал стар велосипед и тръгва по същата пътека и се тревожа, че един ден ще падне и ще се нарани. Бях на пазара, когато това най-накрая се случи. Мама беше на прозореца и го наблюдаваше, видя го да пада на земята, препънали го бяха издутите, станали огромни с годините корени на дървото рамбутан.

Тя изтича от къщата боса, за да помогне на бедния ми баща, който лежеше по гръб, беше твърде замаян, за да помръдне. Мама беше на шейсет и една години. Тя клекна до него. Лицето му бе като пресъхнало речно корито. Осеяно с дълбоки бразди. Дълги години тя винаги познаваше какво му е. Сега изпитваше ужасни болки. Пресегна се и докосна лицето му. Макар и да го болеше, той я изгледа изненадано. Задното колело на велосипеда продължаваше да се върти. Тя се опита да го вдигне.

— Не, недей — изохка той. — Не мога да мръдна. Кракът ми е счупен. Извикай линейка.

Тогава мама изтича до къщата на Стария Соонг. Една прислужница й отвори. Тя влизаше за първи път в къщата. Позна масата за хранене от палисандрово дърво, на която Муи Цаи сервираше кучешка супа на господаря си и където за пръв път той прокара ръце по младите й бедра. На същата маса, на която японските войници я хвърляха по гръб и я изнасилваха един по един. С босите си крака мама усети колко хладен беше подът, постлан с теракота.

— Господарке Соонг — извика мама с прегракнал глас.

Най-накрая господарката Соонг отвори тъмна дървена врата и излезе. Беше неописуемо грозна. Всичко хубаво у нея беше изчезнало. Беше дебела и оплешивяваше. В очите й, скрити в мазни торбички, не проблясваше никаква радост. Всъщност тя се почувства неловко в присъствието на мама. Защото мама знаеше всичките й тайни. Тази старица пред нея сигурно пазеше всичките й грозни тайни. Старицата отвори уста и обясни, че й е нужен телефон. Господарката Соонг посочи телефонния апарат в коридора. След като се обади, мама благодари на господарката Соонг и бързо излезе.

Тя мина покрай къщата на Мина, където преди много години двете с Муи Цаи бяха видели питон. Мина отдавна я нямаше. Нейният покровител японец й остави парцел земя и пари и тя се премести. Мама мина бързо покрай къщата на китайците, където бедната А Мой се обеси преди много години. Татко лежеше по гръб. Изобщо не беше помръднал. Доплака й се, но и тя не разбра защо. Явно нараняването не беше сериозно. Защо изведнъж се почувства така загубена, така изоставена? Като че ли той я беше оставил, а не тя него, за да извика линейка. Защо след всичките тези години сърцето й се сви при мисълта, че го боли и че е възможно да го загуби? Насили се да си припомни, че той я дразнеше, досаждаше й и понякога я изкарваше от кожата.

Погледна го и той отвърна на погледа й.

Лицето му беше безизразно. Просто гледаше мама, както през всички години откакто го помнеше. Солиден мъж, на когото можеше да разчита, отстъпчив. Хрумна й, че трябва да му каже какво изпитва. Сигурно той щеше да се успокои, когато чуе колко объркани са мислите й, какъв странен копнеж изпитва да му бъде добре. В този момент аз дотичах и сантименталните думи замряха на гърлото й. Тя се смути, че на стара жена като нея й идваха такива глупави мисли. Беше благодарна, че не изрече нелепите, детински думи. Те щяха да го шокират така, че да получи мозъчен удар.

Остави ме при татко и влезе вкъщи да се приготви. Искаше да придружи стария човек до болницата. Да бъде до него. Естествено, беше твърде разтревожена, за да остане вкъщи сама. Бързо развърза избелелия саронг в зелено и кафяво и облече светлосиньо сари с тънък златен кант. В пазвата си пъхна портмоне, което преди това напълни с пари. Кой знае колко струваха лекарствата вече? Среса косата си и я събра на стегнат кок на тила. Всичко това й отне само няколко минути.

Къщата беше съвсем тиха. Като че ли и тя разбираше, че навън се е случила трагедия. Сякаш знаеше, че старите кости не зарастват. Най-накрая мама се погледна в огледалото и се спря изумена. Това лице беше чуждо. Вгледа се по-внимателно. Забеляза някакво подозрително чувство. От него й стана неудобно, затова бързо отмести поглед и започна да мисли практично. Краката. Трябваше бързо да обуе нещо. Изми кръвта от петите си, обу чехли и излезе да чака до стария човек. Тя се извисяваше над нас царствено, гледаше ме как съм се свила до татко, приглаждах бялата му коса и сълзи се стичаха по лицето ми. Но моята слабост й даде сила. В този момент беше доволна, че не се бе поддала на онзи странен подтик. Тя беше горда жена. Не желаеше да изглежда малодушна или глупава. Хубаво, че не се бе свила в тази непристойна поза на земята да реве като луда. Сигурна бе, че съседите гледат иззад пердетата какво става. Едно време сигурно всички щяха да се съберат и да предложат помощ, както когато японските войници отведоха съпруга на Мина и го застреляха. Сега обаче в квартала живееха нови хора. Цяло поколение от съседи, които се усмихваха и махаха отдалеч. Хора, които бяха възприели една особена западна идея, наречена уединение.

Линейката влезе в нашата задънена уличка. Започнах да махам с ръце и да викам:

— Насам, тук! Елате насам!

Двама мъже с бели престилки прехвърлиха татко на носилка. Той се сви от болки. Като го видя на тясната носилка, на която го настаниха сръчните мъже, облечени в бяло, мама имаше чувство, че е виждала това преди. В паметта й изникна безжизненото му тяло, изпънато на тясното легло. Тогава беше посивял и изпаднал в безсъзнание. По онова време тя бе съвсем младичка. Мама се качи в линейката и седна кротко, докато колата си пробиваше път по улиците на Куантан.

Отпаднал, татко затвори очи. Изглеждаше така далечен. Много странно, но тя копнееше да го докосне, да почувства, че все още е до нея. Собствените й мисли я объркаха. Вероятно остаряваше щом започваше да разбира умората му. Отдавна знаеше, че дните му копнееха да падне мрак, в който забравата да го покрие като дебело меко одеяло. Но тя се боеше да не дойде крайният здрач, който съпругът й явно приемаше, дори чакаше. Изведнъж клепачите му потрепнаха и се отвориха. Очите му се спряха върху нея мълчаливо и след като той се успокои, като видя разтревоженото й лице, отново се затвориха. За него тя беше като скала. Усети как съжалението се топи и бавно изпълва всички дупчици и процепи в цялото й същество. Отнасяше се ужасно с Айя. Цял живот съпругът й правеше най-доброто, което бе по силите му, за нея, а тя му отвръщаше нетърпеливо, грубо, с превъзходство. Дори направи така, че всички деца да видят кой командва. Лиши го от физиономия. Ревнуваше от всички дребни жестове на привързаност, които децата тайничко внасяха в неговия безрадостен живот. Беше егоистична и дребнава.

Оказа се, че татко има пукнатина колкото косъм на бедрената си кост. Увиха крака му с бял гипс. Той лежеше на леглото със затворени очи. Мама установи, че вече не е толкова черен. Като млад беше много мургав, но сега беше станал сиво-кафяв. Донесоха поднос с храна. Той хвърли поглед към чиниите и поклати унило глава. Мама смеси част от ориза с рибената супа и го нахрани, както ни хранеше нас, когато бяхме съвсем малки. Татко яде от ръката й като дете. От този ден нататък не ядеше, ако мама не го хранеше.

— Утре ще ти донеса нещо от къщи — обеща, доволна, че може да направи нещо за него.

Тръгна си от отделението с натежало сърце. Не можеше да разбере какво става с нея. В края на краищата бе разговаряла надълго и нашироко с лекаря. Той я успокои, че било само спукване с дебелина на косъм. Увери я, че нямало абсолютно никакви причини за безпокойство. След три седмици щели да свалят гипса и баща ми щял да бъде като нов. Мама се прибра с автобус вкъщи. Такситата бяха много скъпи. Така или иначе, тя обичаше да пътува с автобус. Прибра се чак в четири часа, а цял ден не беше сложила нищо в уста, нито беше взела хапчетата си за астмата. Набързо ги глътна с вода. Нямаше апетит, но стомахът й се бунтуваше силно, затова хапна малко ориз и къри.

В продължение на три седмици животът й течеше по програма. Събуждаше се без желание да закуси, набързо сготвяше нещо и хукваше към болницата. Хранеше го сама. После събираше празните съдове и се прибираше с автобуса. Вкъщи вземаше хапчетата против астма и след около половин час се насилваше да обядва. Тя не знаеше, че като гълта силните хапчета на гладно, уврежда стените на стомаха си. Всеки ден киселините разяждаха стомаха й. Тя не обръщаше внимание на спорадичните болки и спазми. Имаше по-важна работа.

В деня, когато трябваше да свалят гипса, мама тръгна рано. Чакаше до леглото му, докато срежат твърдия пожълтял гипс.

— Готово — каза весело лекарят на татко.

Татко се опита да мръдне крака си, но не можа, чувстваше го като камък, привързан към тялото му.

— Напъни се — окуражи го лекарят. — Раздвижи крака си. Ще бъде малко вдървен, но иначе си като нов.

— Не мърда — заяви татко най-накрая, изтощен от усилието и опитите да премести вдървения си крак. Лекарят се намръщи, а сестрата направи пренебрежителна гримаса. Тези старци. Винаги вдигат шум без никаква нужда. Мама продължаваше да гледа. Присвиването в стомаха я безпокоеше. Превърна се в парлива болка.

Лекарят отново прегледа крака на татко. Най-накрая заяви, че вероятно гипсът е бил много стегнат и че баща ми има нужда от физиотерапия. По думите му след малко физиотерапия татко ще скочи и ще хукне нагоре-надолу по коридорите на болницата. Всъщност кракът му беше мъртъв. Всички нерви бяха прекъснати. На пипане беше студен и твърд. Нямаше никакво съмнение, че беше парализиран.

Цели три месеца татко издържа физиотерапията, оставен в ръцете на противни сестри. Обвиняваха го, че бил мързелив. Един ден се събудил и намерил малко парче хартия в устата си. Помислил, че някоя сестра си е направила шега с него. Чувствал се самотен и се досетил, че е станал прицел за насмешки. Той съзнаваше, че ги дразни, тъй като състоянието му не се подобряваше. Често се държеше като че нарочно отказва да ходи. Помоли да го изпишат. Каза на лекаря, че вкъщи щял да си прави упражненията. Имал големи силни синове, които да му помагат. Линейката го докара вкъщи. Внимателно го преместиха върху голямото му легло.

Чух го как въздъхна с облекчение.

Ала след като се прибра, престана да прави упражненията си и бавно, но сигурно другият крак също се вдърви. Парализата обхвана двата му крака и започна да пълзи нагоре по тялото. Той изглеждаше много странно, с присвити колене. Когато се опитвахме да опънем краката му, те бавно започваха да се вдигат в леглото, докато заеме предишното положение. Мина един месец и на мама й поставиха диагноза хроничен гастрит. Всичко, каквото хапнеше, й причиняваше мъчителни болки. Цял ден пиеше топло мляко и се хранеше с топки ориз с кисело мляко. Вече не можеше да яде дори плодове. От ябълка или портокал направо храчеше кръв. От домат крещеше от болки и с ужас хвърляше на пода чинията с храна, подправена с каквито и да е подправки или олио.

Беше очевидно, че татко умира. Мама седеше до леглото му, но дори тя бе безсилна да спре смъртта, която пристъпваше и се приближаваше сантиметър по сантиметър. Всъщност смъртта го превзе, като ден след ден пълзеше нагоре по тялото му, бавно и постепенно. Когато стигна до ръцете му, мама започна да му слага термофори, сякаш като затоплеше плътта му, щеше да го предпази да не умре. Но истината бе, че малкото дете на смъртта караше татко да плаща за това, че преди много години бе избягал от лапите му, а когато стоял на ръба на дупката в джунглата, се засмял и казал: „Все пак девет от десет също е добър резултат“.

Мама караше Лакшмнан или някой друг от синовете си да идва веднъж на ден, за да го вдига и да променя положението му. По цялото му тяло имаше рани. Мъжете вдигаха на ръце крехкото тяло на татко и го миеха като дете.

След седем месеца се парализира от краката до врата. Цялото му тяло беше неподвижно и така странно студено на пипане, сякаш вече беше мъртъв. Татко цял живот правеше всичко мудно. Сега умираше бавно и болезнено. По неговия си маниер. Дъхът му беше неприятен. Вече не желаеше храна. Постепенно главата му също изстина. Мама се опитваше да налее мляко в гърлото му, но то се връщаше в ъгълчетата на устата му и течеше надолу по брадичката му. Тя все още не се предаваше. Седеше до него по цял ден.

Един ден той погледна мама в очите и прошепна:

— Имам по-голям късмет от Тирувалар.

След това престана да говори и ужасната тишина на смъртта се разпростря върху него. През полузатворените му клепачи се виждаше само бялото на очите му. Дишането му стана толкова повърхностно, че само огледало, поставено близо до лицето му, показваше, че вдървеното му тяло все още е живо. Лицето и главата му бяха съвсем студени и въпреки всичко продължаваше да диша. Очите му се взираха напред с празен поглед. Четири дни той лежа студен и все още дишаше. На петата сутрин мама се събуди, тогава целият беше изстинал. Топъл дъх вече не излизаше от ноздрите му. Устата му бе полуотворена. Всичките му деца и внуци се събраха край леглото му, когато мама извика доктор Чу. Доктор Чу обяви смъртта на татко.

Мама не заплака. Помоли Лакшмнан да изпъне краката му. От кухнята тя донесе дебело дърво и след това излезе от стаята. Лакшмнан удари с дървото коленете на татко. Чухме пукане и брат ми бавно изпъна вдървените крака. Лакшмнан внесе пейката на мама във всекидневната и положи татко върху нея. Дюшекът от голямото метално дърво беше изнесен в задния двор и изгорен. Огънят беше голям, издигаше се високо. Гледах мама, която стоеше до него съвсем сама и гледаше как оранжевите пламъци бързо изяждат памучния пълнеж. Приличаше на вдовица, която безстрашно наблюдава сати^[2].

Можех да си я представя как смело влиза в огъня, където гори трупът на мъжа й. Нямаше нужда някой да бута мама в огъня. Всъщност никой не би се и осмелил да го направи. Душата й гореше по-силно от дюшека. Тя изгаряше част от живота си. Всичките им деца бяха заченати на този дюшек. Толкова години беше спала с баща ми на този дюшек. Беше го пълнила и допълвала, за да не бъде на буци.

Докато наблюдаваше как дюшекът гори, тя осъзна, че е обичала татко. През всички тези години го беше обичала, без да го знае. Дори непривичните угризения, които изпита, когато той падна, си ги обясни с глупост. Вероятно тогава е разпознала чувството, но е била прекалено горда, за да го признае пред него. Трябвало е да му каже. „Да бях го направила“ — мислеше си с огорчение тя. Той щеше да се почувства щастлив. „Защо, защо — упрекваше се тя, — защо не му го казах?“ Може би това би му вдъхнало воля за живот. Известно й беше, че най-голямата му амбиция беше тя да го обикне. Последните думи, които се изплъзнаха така мъчително от скованата му уста, звънтяха горчиво-сладки в ушите й. „Имам по-голям късмет от Тирувалар.“ Тя разбра какво искаше да й каже. Според индуистката легенда Тирувалар бил един от най-големите мъдреци, живели някога. На смъртния одър на жена му той й предложил да помоли за нещо.

— Поискай си нещо — казал й. — Поискай онова, което сърцето ти най-силно желае.

Вероятно е могла да поиска най-ценното, за което всеки индус мечтае — мокша^[3] — освобождаване от по-нататъшни прераждалия, но вместо това тя го попитала защо в началото на брака им искал игла и купа с вода при всяко хранене. Изобщо не го видяла да използва тези предмети.

— Скъпа моя жено — отвърнал мъдрецът, — иглата ми бе нужна да събирам всяко зърно ориз, което може случайно да падне от банановия лист, а купата с вода ми трябваше, за да го измия, преди да го изям. Прахосничеството е грях, който не разрешава да отидеш на небето. Но понеже ти никога не допусна да падне дори едно зърно, затова иглата и купата с вода не ми потрябваха.

Тъй като била толкова добра съпруга, че не е заслужила никакъв упрек, Тирувалар й предоставил възможността да не се преражда. Преди да издъхне, татко искаше мама да знае, че я е ценил повече, отколкото Тирувалар съвършената си жена.

Сълзи потекоха по лицето на мама. Тя разбра, че е объркала всичко. Беше научила децата си да го ненавиждат, да го отбягват и да се присмиват на нежния му характер, да го приемат като ленивец. Освен това тя систематически превръщаше мъжа с нежна душа в глупав непознат. Беше го предала. Него, който я обичаше така силно. Почувства се съкрушена от собственото си нетърпение и изключително остър ум. Умът беше ограбил сърцето й.