Рани Маника
Оризовата майка (19)

Ниша

Не забелязах никакъв покой в отворената уста и във втренчените очи, когато се върнах с медицинската сестра. Той умря така, както живя. Гледах изумено, не разбирах как тлеещите въглени в тесните цепки на лицето му можеха така лесно да угаснат и да се превърнат в безжизнени непрозрачни черни топчета. Виждам дребно лице, потресено и изкривено от ужас. Несъмнено още една частица от стар спомен, който змията, изяждаща спомените, не бе погълнала в детството ми. Тя пълзи бързо като живак, вие се в сънищата ми и шепне: „Довери ми се. Те са на сигурно място в тъмнината на корема ми“.

Отпуснах се бавно до мъртвия ми баща, съзрях себе си в едно малко огледало на стената и се втренчих в него с празен поглед. Кръвта на няколко раси се е вляла в лицето ми и ми е дала тези тайнствени очи, високи скули и малка скромна уста, която изглежда почти унила в съседство с екзотичните ми очи. Устата знаеше нещо, което мъжете не знаеха — че предизвикателно притворените клепачи прикриват покана да разбият още едно сърце. Разбила съм много сърца неумишлено. Правила съм го, без да знам, че така ще стане.

В скута на кафявата ми рокля изтънчените ми ръце промърмориха, че нито един ден за двайсет и четири години не бяха свършили никаква работа. Погледнах ключа, който взех от здраво стиснатите пръсти на татко. Дали той щеше да ми помогне да пусна на свобода откъслечните спомени, които се криеха в лакомата змия? Да върна гласовете им, така че те да могат да обяснят глупави дребни неща, като например защо капеща чешма ме ужасява така. Или защо необясним страх ме задушава от комбинация в червено и черно? Оставих тялото на баща ми и си тръгнах, без да се обръщам.

Лина, прислужницата на баща ми, ме пусна в неговата къща. Изтичах по дългото извито стълбище и връхлетях в хладината на неговата мрачна стая. За миг застинах в сапфирените сенки. Усетих мириса на татко. Той не бе влизал в тази стая седмици наред и въпреки всичко мирисът му оставаше да витае безпомощно като загубен дух. Прекосих стаята, пъхнах ключа във вратата на тоалетната му стая и го превъртях.

Малкият килер бе потънал в сиво-бял прах, трупан в продължение на много години. Полиците бяха голи, видях само малък паяк и един стар кашон, на който с големи зелени букви пишеше, че някога е съдържал двайсет бутилки френско шардоне.

„ДРЪЖТЕ ТАЗИ СТРАНА НАГОРЕ“, казваше уморената червена стрелка, която сочеше надолу в продължение на кой знае колко години. Не беше трудно да отлепя старата лепенка, вдигна се облак бял прах като планинска мъгла.

Цял живот търсих и не намирах нищо. Отворих кашона.

Беше пълен с касети. Кашон, пълен с касети.

От вътрешната страна на корицата на пожълтяло издание на поемите на Омар Хаям дребен детски почерк оповестяваше, че това е лична собственост на Димпл Лакшмнан. Коя ли беше тази Димпл Лакшмнан? Стреснати сребристи насекоми вдигнаха очи от вечерята си от черно мастило и стара хартия.

Започнах да ровя из касетите. Всички бяха номерирани и надписани — ЛАКШМИ, АННА, ЛАЛИТА, СЕВЕНЕЗИ, ДЖЕЙАН, БЕЛА… Недоумявах кои бяха тези хора.

Долу телефонът звънна. Чух, че Лина нададе силен вик. Явно се обаждаха от болницата.

— Съжалявам — ми бе казал той лаконично, преди да умре.

— Не съжалявай, татко — прошепнах тихо. — Най-много от всичко на света винаги съм желала да науча тайните, които проблясват в студените ти очи.