Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rice Mother, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 68 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
sonnni (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2013)

Издание:

Рани Маника. Оризовата майка

ИК „Бард“, София, 2003

Английска. Първо издание

Редактор: Олга Герова

ISBN: 978-954-585-439-2

История

  1. — Добавяне

Айя

Всичко това се случи много отдавна и сега ми е безкрайно болезнено да се върна към онова време, изпълнено с надежди. Тогава бях млад и сметнах, че не е чак толкова осъдително да спечеля жена с букет от лъжи, но платих скъпо за това. Въпреки всичко не бих променил нито миг от живота ми с баба ти.

Нито един миг.

Тогава не беше разрешено да видя булката до деня на сватбата. Когато чух как барабаните ускориха темпото, разбрах, че тя идва. Понеже нямах търпение да чакам повече, вдигнах очи да видя новата си жена и когато зърнах баба ти, не можах да повярвам на късмета си. Преди това единственото, от което тайно се опасявах, беше да не ми се случи някоя с ледена пещера вместо сърце. Но към мен приближаваше нещо много по-прекрасно и от най-смелите ми мечти. Пред мен стоеше момиче с неописуема, приказна хубост.

Докато я гледах, тя вдигна очи, но тъй като съм много едър и грозен, щом погледите ни се срещнаха, първото, което се изписа на лицето й, беше ужас. За миг заприлича на малко изплашено еленче, хванато в капана на ловеца през нощта.

Изглеждате толкова беззащитна, че ако си беше останала същата, щях с внимание и нежност да се грижа за нея, както за първата ми жена, но докато я наблюдавах, се случи невероятна промяна. Тя изпъна гръб, погледът й стана дързък и смел. Сякаш омагьосан, еленът се превърна в голям и красив тигър. Най-неочаквано целият ми скучен малък свят се обърна с главата надолу. Усетих как стомахът ми се откъсва, свлича се и бавно потъва нейде надълбоко. „Коя си ти?“ прошепна изуменото ми сърце. В същия миг се влюбих. Така дълбоко, че почувствах как всичко в мен потрепна.

Веднага разбрах, че тя никога нямаше да бъде просто мила жена, която да отгледа двете ми деца и да ми бъде другар на старини, а щеше да ме превърне в кукла на конци. С магическа сила тя вдъхна живот на мъртвите ми крайници. О, какви изискани движения правеше куклата при подръпването на конеца от смелата й ръка. Този ден смятах, че съм хванал луната, но много години по-късно осъзнах, че съм докоснал само отражението на небесното светило в синя пластмасова кофа. Луната е недостижима. Винаги е била и такава ще си остане. Крайно време беше да го осъзная.

Спомням си първата ни брачна нощ като най-прекрасен сън. Мога да я сравня само с чифт криле. Когато в ръцете ти попадне скъпоценност, жалкият ти живот се променя като с магическа пръчица. Не от щастие, а от страх. Страх да не я загубиш. Освен това знаех, че не я заслужавам. Бях я спечелил с измама. Скоро дори златния часовник, на който много се възхищаваха и беше символ на известно положение, вече нямаше да го има. Бях го заел от същия приятел, който ми услужи с колата и с шофьора Вилад. Обичах я с гузно сърце. Много дълбоко бях влюбен. За нея бях готов да направя всичко, да отида където и да е. От душата ми капеше кръв, когато си помислих за деня, в който истината щеше да блесне и тя щеше да ме презре. Старата вещица Пани беше излъгала майка й и й беше наговорила куп лъжи за богатства, в които би могла да повярва само добра жена и все пак как мога да я виня, когато в измамната й мрежа се беше уловила такава рядка пеперуда? Заблуждавах се, че един ден моята пъстроцветна пеперуда ще ме обикне. Мислех, че годините ще отмият моето безчестие. Годините минаваха, но не, тя не се научи да ме обича, а аз се преструвах пред себе си, че тази изключителна пеперуда ме обича по някакъв свой начин.

Тя беше така дребна, че обгръщах ханша й с две ръце. Моята жена-дете. Няма начин да любиш девица, без да я нараниш. През онази тъмна нощ, след като се увери, че съм заспал, тя се измъкна и отиде да се изкъпе до кладенеца на съседите. Когато се върна, забелязах, че е плакала. През черните цепнатини между клепачите си я гледах как ме наблюдава. В чувствата, които младото й лице изразяваше, видях детинска надежда и женски страх. Бавно, извънредно бавно, сякаш против волята си, но водена от невинно любопитство, тя ме погали по челото с неопитната си ръка. Дланта й беше студена и влажна. Обърна се на другата страна и веднага заспа като дете. Помня, че гледах гърба й, докато спеше. Наблюдавах как леко се издига и снишава, с очи галех кожата й, която беше така гладка сякаш бе изтъкана от най-фина коприна. Тогава си спомних приказките на старите жени в моето село, когато бях още момче. Те разказваха за самотния старец от луната, който влиза в стаите на красиви жени и ляга да спи до тях. През онази нощ моята жена беше толкова красива, че видях как луната влезе през прозореца и се настани нежно върху спящото й лице. В бледата нощ тя изглеждаше като богиня. Красива като перла. А Първата ми жена имаше най-чувствителната душа, която познавах. Беше толкова мила и с такова нежно сърце, че един гадател предсказа, че нямало дълго да живее на тази земя. Аз много се грижех за нея, но от мига, в който на сватбената церемония Лакшми ме предизвика с поглед, за първи път изпитах дълбока страст и истинска любов. Умните й тъмни очи мятаха мълнии, които ме изгаряха, но тя ме мислеше за глупак и сигурно съм такъв. Дори като дете умът ми работеше бавно. У дома ме наричаха бавното муле. Най-много на света исках да я закрилям и да я обсипя с всички богатства, които Пани беше обещала на майка й, но не бях нищо повече от обикновен чиновник. Чиновник без перспективи, без свестявания, без ценни притежания. Дори парите, които бях спечелил преди първия ми брак отидоха за зестра на сестрите ми.

След като пристигнахме в Малайзия, тя плачеше късно вечер, когато смяташе, че спя. Събуждах се рано сутрин и я чувах да ридае тихо в кухнята. Знам, че й беше мъчно за майка й. През деня се занимаваше със зеленчуковата градина и с къщата, но нощем душата й се изпълваше със самота.

Една нощ не можах да издържа. Станах от леглото я отидох в кухнята. Тя лежеше по корем като дете, облегнала глава върху скръстените си ръце. Наблюдавах извивката на врата й и изведнъж ме обзе непреодолимо желание. Исках да я сграбча и да почувствам нежната й кожа. Приближих се и обхванах главата й, но тя се дръпна стреснато и притисна с ръка сърцето си. „Ох, как ме изплаши!“ — обвини ме. Отдръпна се още по-назад и ме изгледа враждебно. Очите й блестяха от сълзи, но беше затворила лицето си като непроницаема маска. Известно време постоях и гледах неподвижното й тяло и студеното й напрегнато лице, после се обърнах и се върнах в леглото. Тя не желаеше нито мен, нито любовта ми. За нея и двете бяха отблъскващи.

В съня си посред нощ понякога я докосвах, но дори насън тя изохкваше и се обръщаше. Отново се уверих, че любовта ми е напразна. Тя никога нямаше да ме обикне. Отказах се от децата си заради нея, но дори сега, след всичко, което се случи и след всичко, което загубих, сигурен съм, че не бих променил абсолютно нищо.

Денят, в който моята Мохини се роди, приех като най-прекрасния ден в живота си. Когато я погледнах за пръв път, всъщност усетих болка, сякаш някой бе разрязал тялото ми и стиснал сърцето ми. Взирах се в нея и изобщо не можех да повярвам на очите си. Едно име изникна в съзнанието ми. „Нефертити“ — прошепнах.

Красивата Нефертити беше дошла при мен.

Тя бе така съвършена, че сълзи на щастие бликнаха в очите ми, че тъкмо аз от всички хора на света бях създал това чудо. Гледах малкото й заспало личице, докосвах правата й черна коса и знаех, че е моя. Беше дошла като дар… за едно човешко сърце… за моето. Баба ти я нарече Мохини, но за мен тя си оставаше Нефертити. Така я наричах в мислите си. В моето съзнание свързвах Мохини с илюстрацията от една стара книга на баща ми на санскритски. Изящни като богиня змия, с коса, дълга и черна, косият й поглед будеше едновременно страх и удоволствие. Безгрижните й крака танцуваха весело върху сърцата на много мъже. Тя се наслаждаваше на тази власт смело и гордо. Не, не е така, моята Нефертити беше по-невинна от ангел. Разцъфваща пъпка.

Бях трийсет и девет годишен, бях водил безцелен живот, в който провалите следваха един след друг — никога не съм издържал нито един изпит в службата, нито пък бих могъл да се похваля с нещо друго, но в този изключителен миг, когато акушерката ми подаде моята Нефертити, здраво увита в стара кърпа с дъх на смирна, разбрах, че не желая нищо повече.

Докато годините минаваха, ми беше лесно да понасям презрителните погледи на младите ми колеги, които след като издържаха изпитите си, ставаха мои началници. Те се издигаха един по един и неизменно ми хвърляха презрителни и донякъде състрадателни погледи, но въпреки всичко аз се чувствах щастлив. Децата се появяваха едно след друго и всяко само по себе си беше изключително. Прибирах се с колело от работа, вятърът развяваше косата ми, въртях педалите колкото се може по-бързо с клонче банани или с четвърт дуриан, вързани за кормилото, и щом завиех по нашата уличка, нещо ставаше в гърдите ми. Намалявах скоростта, за да погледам отново дома, където живееше моето семейство. В малката невзрачна къща се намираше всичко, за което съм мечтал в живота си. Вътре имаше една невероятна жена и деца, които ме караха да затая дъх. Те бяха част от Лакшми и за моя неописуема радост, и от мен.

После ненадейно дойдоха и я взеха. Така ненадейно, както я и убиха, нея, детето, върху което треперехме години наред. Ох, тези глупави сълзи. След толкова години. Тази непоносима нощ, когато тя дойде при мен. Глупавите сълзи не искат да престанат. Станал съм като бабичка. Почакай да си взема кърпичката. Само една минута. Аз просто съм стар глупак.

Спомням си, че седях в спалнята, лампата беше загасени, тялото ми се тресеше от треска. От преживяния шок след отвличането и маларичните пристъпи се върнаха. Светлина идваше само от половинката луна на небето. Беше гореща нощ, по-рано чух, че Лакшми се къпе. Спомням си, че се молих, дъхът ми беше изгарящо горещ. Нямах навика да се моля. Обвинявах набожните в чиста алчност.

„Факт е — заявявах авторитетно и важно, — че всички се молим да получим нещо повече.“ Мъчех се да докажа, че на най-висше ниво дори молбата за просветление все пак си оставаше егоистично желание, но истината бе, че бях прекалено ленив, за да изкажа благодарност за късмета, който ми се беше паднал. „Господ е в сърцето“ — обичах да казвам високомерно. Смятах се за добър човек и това ми стигаше. След раждането й приех за даденост, че съм роден с късмет, но през тази нощ бях неспокоен и изпълнен с гнетящо предчувствие. Вдигнах ръце и се обърнах към боговете също като останалите презрени, изпаднали в нужда човешки същества.

— Помогнете ми, мили богове — молех се. — Върнете ми моята Нефертити.

В главата ми нямаше покой. Милиони представи искаха да влязат, гърчеха се и се извиваха с гротескни усмивки, със зли очи. Всички те бяха незавършени, още сурови. Затворих клепачи, за да прогоня изгарящите ме образи, и изведнъж видях, че Мохини бяга през врата, която не беше заключена. Вероятно халюцинирах, но пред очите ми тя тичаше по един дълъг коридор, босите й крака я носеха безшумно, но гърдите й хъркаха астматично. Тя бягаше задъхана покрай високи прозорци със затворени капаци. Широкият коридор правеше завой и свършваше с врата, оставена примамливо открехната. Видях всичко, лицето й беше свито от страх, после светна от надежда, докато летеше към отворената врата. Тогава видях пазачите. Как се смееха само!

Смееха се на побледнялото й лице и на хриптенето й. Бяха й устроили капан.

Грабнах одеялото и се завих презглава. Стана ми студено. Много студено. Страшно студено.

Видях как една дебела месеста ръка стисна брадичката й, животински червен език се появи и започна да ближе клепачите й. Видях я да пада на земята задъхана, едва дишаща. Тогава ме извика: „Татко, татко!“. Но аз не можех да й помогна. Тресях се на леглото си и гледах как посинява, те изляха вода в гърлото й. Тя се задави и се задъха. Извергите отстъпиха назад объркани и безпомощни и я гледаха как умира. Ох, чак сърцето ми изстина.

Видях я в една дупка със затворени очи, но в този миг тя ги отвори и ме погледна право в лицето. Забелязах, че е облечена със сарито на майка си и стои посред джунглата в очакване да се омъжи, но неукрасената й коса беше пусната върху раменете й като на скърбяща вдовица. Какъв кошмар само.

— От треската е. Само от треската — шепнех като луд в мократа си възглавница, зъбите ми тракаха неудържимо. Обхванах главата си с ръце и започнах да се люлея, така че всички картини в съзнанието ми да се слеят и бавно да изпадат, на тяхно място да дойде само мека тъмнина. Люлеех се и се люлеех, докато картините се разбъркаха и се наслагаха една върху друга.

— О, Нефертити — прошепнах сломен. — Това се дължи само на маларията. От шока е. Само от шока. — Полудявах от студ. Ядосах се на собствената ми безпомощност. Мразех се. Мохини беше сама и изплашена. Само ако си бях вкъщи, вместо да стоя пред банката със стария сикх, за да изпушим двамата по една пура…

Не мога да ти опиша как тази нощ ме потискаше чувството за вина. Защо, защо, защо тъкмо този ден трябваше да изляза от къщи? Обхвана ме страшна безнадеждност и започнах да блъскам главата си в стената. Исках да умра.

Пред мен се появи красивото разглезено дете на смъртта, изпълзя от огряната от луната дупка на мъртъвците отпреди години. То ми се разсърди, че отказах да играя игричката му.

— Вземи мен. Хайде, вземи ме сега — умолявах отмъстителното дете. — Но я върни нея, върни я, върни я.

Говорех непрекъснато, изричах мантри от детството. Ако желая достатъчно силно… Ако се моля много пламенно… Ако отида в храма и дам обет да постя в продължение на трийсет дни, ако обръсна главата си и нося кавади на деня Тайпусам[1], тя дали щеше да се върне?

Тъй като бях потънал в безкрайно отчаяние, ми беше необходимо известно време, за да осъзная, че главата ми се е прояснила. Вече не чувствах студ и ужасната болка в сърцето ми внезапно изчезна. Вдигнах глава. Стаята още бе осветена от синкавата лунна светлина, но нещо се бе променило. Объркан, се огледах и ме обзе усещане на спокойствие и мир. Стопиха се всичките ми грижи, страхове и дребнава несигурност. Усещането беше толкова прекрасно, че помислих, че умирам. Тогава разбрах. Беше тя. Най-после беше свободна. Пожелах й да бъде щастлива. Обещах й да се грижа за майка й и й казах, че ще я обичам вечно.

След това усещането изчезна така внезапно, както се и появи. Цялата мъка от загубата й се стовари отгоре ми. Каква мъчителна болка беше. Хванах се за гърдите, а стаята притискаше зъзнещото ми тяло като дървен ковчег.

Нещастният ми живот се простря пред мен — дълъг, тъжен и безполезен. В гърдите ми сърцето вече не беше цяло, а се състоеше от много червени ивички. Кървавите лентички плуваха и се увиваха около други вътрешни органи. Те трептяха безпомощно. Дори и сега са си там, впримчени между клоните на ребрата ми или лежат смачкани някъде между черния дроб и бъбрека, или просто са увити около червата ми. Веят се като червени знаменца на поражението и болката. Мохини е била само сън.

В началото виждах същата безутешна мъка в очите на съпругата ми и на най-големия ми син, но тяхната болка се промени. Прерасна в нещо нездравословно. В нещо, което не можех да разбера. Щом погледнех в очите на Лакшми, някаква омраза изплуваше от дълбините им. Настроението й вечно беше мрачно, ти се ожесточи, а Лакшмнан стана истински кошмар. Чиста омраза се изписваше на лицето му, когато майка му го помолеше да помогне на Джейан по математика. Той скърцаше със зъби, гледаше злобно по-малкия си брат и чакаше бедното дете да допусне някоя грешка, за да си направи удоволствието да го удари по главата с дървената линия или да го ощипе така, че тъмнокафявата му кожа да посивее. Отровата не можеше да се излее от него. Виждах как той се бореше със самия себе си, за да се спре.

Веднъж се опитах да поговоря с него. Направих му знак да седне до мен, но той остана прав, висок и силен, ръцете му бяха здрави и пълни с живот. Не беше мое подобие. По-скоро синовете ми са моя противоположност. Ако бедничкият Джейан ми прилича донякъде, със сигурност това не е станало по мой избор. Какъвто съм бавен, говорих му прекалено дълго. Лакшмнан ме изгледа презрително от цялата си височина и се взря мрачно в мен. Устните му не изрекоха нито една дума. Никакво обяснение, никакво извинение. Не изрази дори съжаление. Тогава казах:

— Сине, нея вече я няма.

Ненадейно остро чувство на срам и дълбока болка порязаха лицето му. Имаше вид на хванато в капан ранено животно. Отвори уста да си поеме дъх, но вместо това сякаш глътна минаващ наблизо зъл дух. Яростен и бесен. Той го промени невероятно. Лакшмнан се готвеше да се нахвърли върху мен, неговия баща. Раменете му се напрегнаха, той стисна юмруци, но преди да ме нападне, Лакшми влезе в стаята. Друга удивителна промяна стана пред очите ми. Той издиша през устата едва сдържания си гняв. Сведе глава, прегърби рамене, юмруците му се разтвориха в той изпъна ръце като мъртвец. Боеше се от майка си. Инстинктивно долавяше силата й. Неудържимото чудовище си имаше господар. Майка му бе този господар.

Миналото е като недъгав без ръце и крака, с изкуствени очи, с отмъстителен език и дълга памет. Буди ме сутрин и с ужасна насмешка шепне на ухото ми:

— Гледай — съска то, — виж какво направи с моето бъдеще.

Въпреки всичко чакам зад вратата, очаквам я да се върне.

— Татко — вика тя, стиснала в ръка най-обикновено зелено камъче. — Май че намерих зелен малахит. — Сърцето ми, което е разкъсано на лентички, ми погажда тези номера в продължение на двайсет и три години. Всяка вечер, когато тя не се втурва през вратата, залезът ми изглежда малко по-замъглен, къщата — малко по-непозната, децата — малко по-далечни, а Лакшми — малко по-сърдита. Това прави войната. Взе толкова много от всекиго. Не само от мен.

Аз не съм смелчага и на всички е известно, че не съм умен. Всъщност не съм дори интересен. Цял ден седя на моята веранда и дремя, сънувам и се взирам в нищото, но, боговете са ми свидетели, как мразя японците. Техните зли жълти лица, студените им черни цепки, през които я гледаха как умира. Дори от езика им настръхвам и ме обзема убийствена ярост. Как Господ е могъл да създаде такива жестоки хора? Как им позволи да ми отнемат най-скъпото, което притежавах? Понякога не мога да заспя от мисли за различните мъчения, на които бих ги подложил. Парче по парче бих навързал крайниците им по дърветата, бих напълнил устата им с шепа карфици или бих им предложил малко приятелско огънче по петите на краката. Да усетя мириса на опърлената им кожа. Да, тези дяволски мисли ме държат буден. Мятам се и се въртя в леглото, а моята рядка пеперуда мърмори тихо и сърдито. Ето, това ни причини войната. Накара ни да жадуваме за нещо, което омърсява душите ни.

Бележки

[1] Денят Тайпусам се провежда в тамилския месец тай, който се пада между януари и февруари. Това е празник на индуския бог Субраманиам, син на Шива. На този ден се празнува неговата победа над силите на злото. Субраманиам символизира смелостта, младостта, красотата и добродетелите и раздава блага. Всички, които искат да изпълнят някакъв обет в замяна на дарени блага, или да се покаят за минали грехове, изпълняват различни подвизи, преодолявайки болка. Фестивалът започва на разсъмване, когато фанатици, изпаднали в транс, пробождат телата си с остриета (някои от тях дълги около метър и дебели колкото палеца на човек) и поддържат кавади — огромна стоманена клетка, украсена с паунови пера. Тя се държи на стотици стоманени остриета, които се набождат в тялото на фанатика. — Б.пр.