Рани Маника
Оризовата майка (4)

Лакшми

Първото, което японците направиха, когато дойдоха в нашата заспала махала, беше да застрелят кучетата на Стария Соонг. В един момент те лаеха като луди, в следващия след пукотевицата едрите им тела бяха покосени. Червена кръв рукна по черно-белите камъчета на чакъла.

— Коре, коре — излаяха войниците и с прикладите на пушките си започнаха яростно да блъскат и да тропат по заключените порти. Гледах зад завесите какво става и стомахът ми се сви на топка. Скривалището на Мохини беше умно направено, но въпреки това изпитвах ужас, че ще я открият. Тяхната жестокост беше невъобразима. По улиците бяхме виждали тела, набучени на колове от слабините до шията като прасенца за печене на шиш.

Знаехме, че екзекуциите се извършват в Телук Сисек по пътя към плажа, там разчленяваха хора на части. Трепереща ръка, после яростно подскачащ крак, след това вероятно остатъкът от отрязаната ръка, кървящо бедро и най-накрая осъдената глава. Бяхме чували, че жената на собственика на магазина за замразени храни в града отишла сама, за да събере парчетата от мъжа си на лунната светлина и да ги погребе като хората. Такива бяха японците — жестоки и безчовечни.

Клекнали под прозореца, съпругът ми, Лакшмнан и аз видяхме смирената фигура на Муи Цаи да се появява на входната врата.

— Коре, коре — викнаха й. Тя се затича да отключи портите. Войниците грубо ги блъснаха и я изгледаха свирепо. Какъв поглед само. От мястото, където се намирах, я усетих как потрепери. Тя се поклони ниско. Мъжете говореха войнствено и високо на грозния си език. Нахлуха вътре, не ги беше грижа, че стъпват по умрелите кучета. Бяха много гладни. Минаха през къщата, погълнаха всичко, което им хареса, и награбиха всякакви дребни предмети, които можеха да носят със себе си. Знаеха, че след няколко дни вероятно щяха да ги изпратят да воюват в джунглите на Ява или в отровните блата на Суматра.

Търсеха бижута, писалки и часовници. Господарят не беше вкъщи, но скъпите му часовници лежаха подредени до леглото му, те ги надянаха на китките си, на които вече бяха накачили по няколко часовника. Опряха щикове в мекия корем на господарката и посочиха към празните стъклени кутийки. Отначало тя се направи, че не разбира какво искат от нея, но след лекия натиск на щиковете в добре гледаната й плът тя се разрида и извика на готвачката да изкопае нефритените фигурки изпод Розовия храст. Японците се зарадваха на находката. Побиха към кутията от палисандрово дърво. Слугите се втурнаха да я отворят. Войниците останаха особено доволни от пръчиците за хранене от слонова кост.

Чужденците поискаха захар. Правиха знаци и издаваха гърлени звуци. Господарката се намръщи, слугите гледаха безпомощно. Небръснатите мръсни същества грабнаха изпадналата в паника готвачка за косата, на висок глас я изпсуваха и й удариха шамар. Започнаха да преобръщат всички кутии. Какво изключително нетърпение само! Най-накрая чисто бели кристалчета се изсипаха от паднал буркан.

— Аааа, захарта. — Престанаха да обръщат кутиите.

Отново пристъпиха към господарката. Тя затаи дъх.

От тях се носеше отвратителна воня на немити сражавали се тела. Невъзможно е да се забрави това зловоние. Смърдяха като хора без души. Още веднъж направиха груби знаци. Побледняла като платно, тя се взираше в тях, от знаците им разбра, че искат да запалят огън в задния двор. Предпочитаха сами да сготвят храната си.

— Подпалки. — Слугите се втурнаха да търсят подпалки и дърва за горене. Непознатите се търкаляха по земята навън, оставили нехайно пушките си настрани, чакаха храната им да стане, докато цялото ужасено домочадие на Стария Соонг стоеше подредено наоколо и ги наблюдаваше. Чужденците се хранеха като гладни псета. След това си тръгнаха.

Минаха към къщата на Мина. Видяхме я, че им отвори вратата и измънка:

— Яа Аллах, Яа Аллах. — В съгласие с нейната религия бе увита в широко бяло покривало като плащеница. Още не бе дошло време за молитва, но плащеницата скриваше великолепното й тяло. Виждаше се само изплашеното й лице. Малко уплашено кръгче. Петте й деца се събраха около нея и гледаха как мъжете претърсват бедната къща. Направиха кръгови движения около китките и вратовете си. Мина разбра. Беше се подготвила. Подаде им кърпичка с вързани краища. Вътре имаше стара верижка, един гладък още по-стар пръстен и две изкривени гривни. Те й ги хвърлиха в лицето възмутени. Не се застояха дълго. Пропуснах да кажа, че преди да си тръгнат от къщата на Стария Соонг, хвърлиха нещастната Муи Цаи върху кухненската маса, наредиха се на опашка, всички изчакаха реда си и я използваха, докато се задоволиха.

В къщата на китаеца до нас счупиха едно огледало и изнесоха оттам три прасенца. Двете по-големи момчета избягаха през задната врата. Прескочиха в нашия заден двор, понесоха се към полето, а оттам изчезнаха в малката джунгла.

Сърцето ми се беше качило в гърлото, когато с тежките си ботуши се изкачиха по нашите дървени стъпала. Чувствах, че ще изхвръкне от страх. Връхлетяха през вратата като ураган. Но като ги видиш отблизо, са дребни и жълти. Стигаха едва до гърдите на съпруга ми. Погледнаха черното му грозно лице. Какви зли очи имаха! Също като слоновете, дресирани да се кланят на султана в славните дни на моголските завоеватели на Индия през 1500-та година, ние всички едновременно направихме дълбок поклон в знак на уважение. Войниците трополяха из къщата, докато дюшемето се разскърца. Ровиха из шкафове, отваряха капаците на кутии, гледаха под масите и леглата, но не откриха дъщеря ми. В задния двор влязоха в курника, хванаха за шиите кудкудякащите създания, във всяка ръка носеха по три-четири пилета, после посочиха към кокосовото дърво. Лакшмнан изтича и се изкачи на дървото. Изпиха сладката течност и изхвърлиха черупките на кокосовите орехи където завърнат. На излизане от нашата махала извадиха забележителните черни железни порти на Стария Соонг от пантите им и ги отнесоха. По онова време японците събираха всичко желязно, което им попаднеше. Повечето къщи бяха без порти, но никой не се страхуваше от крадци, тъй като японците наказваха и за най-дребните престъпления с мъчения и обезглавяване. Престъпността беше сведена до нула. През цялото време, докато траеше японската окупация, всъщност никой не си правеше труда да заключва вратата си на излизане. Не, не ни завиждайте на живота ни без престъпност, защото накрая тези кучета ни накараха да платим кървав данък. Бяха арогантни, груби, жестоки и злопаметни и докато съм жива ще ги мразя с яростта на една майка. Плюя на грозните им лица. Омразата ми е така дълбока, че никога няма да се стопи, дори в следващия ми живот. Няма да забравя какво сториха на нашето семейство и ще ги проклинам непрекъснато, така че един ден да усетят горчивия вкус на моята болка.

Още с пристигането си японците забраниха на местните жители да плячкосват каквото и да е. Двама души бяха обвинени в кражба, вързаха им очите, стегнаха ръцете зад гърбовете им и ги закараха на площада, където всеки четвъртък имаше нощен пазар. Войниците подкараха като овце всички минувачи, за да се събере що-годе тълпа. Накараха обвинените мъже да коленичат. Японски офицер отряза главите им една след друга, като след всяка екзекуция внимателно изтриваше острието на сабята си в парцал. Той дори не си даде труд да погледне нито търкалящата се глава с отворена в мълчалив писък уста, от която течеше кръв върху пясъка, нито се трогна от истински ужасяващата гледка на обезглавеното тяло, което се гърчеше на земята, краката ритаха спазматично, а от врата шуртеше фонтан от кръв. Офицерът гледаше само смълчаната тълпа от изумени зрители и кимаше с глава в знак на безмълвно предупреждение.

След като посланието им бързо беше разбрано, японците започнаха да действат в широк мащаб. Те не само ограбваха, но и оскверняваха домовете, които посещаваха. Никога не питаха, никога не отстъпваха пред молбата, просто се пресягаха и взимаха каквото пожелаеха. Земя, коли, сгради, бизнес, велосипеди, кокошки, реколта, храна, дрехи, лекарства, дъщери, съпруги, живот.

В началото не ги проклинах. Всъщност тяхната бруталност не ме засягаше лично. Много бързо се научих да не обръщам внимание на главите на площада. Тяхната империалистическа пропаганда дори не беше достойна да се нарече глупава. Какво ме интересуваше, че бяха забранили да се носи вратовръзка на публично място? Разбрах, че войната причинява ужасни зверства. Просто реших, че няма да позволя на тази мръсна и грозна раса да ме бие на игра, която познавах така добре. По онова време и аз бях арогантна. Знаех как да нахраня децата си практически само с подръчни средства. Това щях да го преживея. Ще го преживея, така си казвах уверено. Уволниха съпруга ми още в самото начало на японския режим, така загубихме възможността да получаваме скъпоценните купони за дажби. За нас купоните бяха важни, за да се сдобием с ориз и захар. Смятаха ни за излишни хора. Хора, за които нямаше нужда режимът да хаби ограничените си ресурси. Така изведнъж се оказа, че трябва да храня осем гърла, а нямахме никакви доходи. Не ми оставаше време да охкам и да пъшкам, нито да обръщам внимание на жалостивите погледи на дамите в храма, чиито съпрузи бяха успели да запазят службата си.

Продадох някои скъпоценности и купих кравите. Те доста утежниха живота ми, но без тях нямаше да оцелеем. Всяка сутрин, в дъжд или в пек, още по тъмно сядах на едно ниско столче в хладината и започвах да ги доя. Кафенетата и магазините ни плащаха в японски банкноти със снимки на кокосови и бананови дървета. Те бързо минаваха от ръка на ръка, тъй като тези бананови банкноти, както ги наричаха, нямаха серийни номера и всеки месец губеха от стойността си. Тютюнът струваше повече от японските пари. Някои хора, щом успееха, превръщаха парите си в недвижима собственост и бижута, но тъй като едва успявах да нахраня децата си, този въпрос не беше на дневен ред в нашето семейство.

Без купони ориз можеше да се купи на черния пазар на безбожни цени. Появяваше се рядко и беше много скъп. Търговците го овлажняваха, за да тежи повече и да им носи по-високи печалби. Хората трепереха над всяко зрънце и пазеха ориза за специални случаи. Например за рождени дни или за религиозни празници. Почти през цялата седмица готвех тапиока^[1]. По онова време тапиоката се използваше много. Продаваха я навсякъде. Слагаха я в хляба, в тестото за фиде. Дори листата й можеха да се варят и ставаха за ядене. Всеки ден режех, варях и готвех тапиока, която спаси живота ни, но аз я мразех. Ненавиждах я злобно. Години наред се опитвах да се убедя, че всъщност я харесвам, но не понасях лигавия й вкус. Хлябът с тапиока ставаше като каучук. Той подскачаше на масата, а когато беше в устата ти, се точеше по зъбите. Фидето беше ужасно. Но след като нямаше друго, я ядяхме.

Опитвах се да отглеждам каквото ми падне. Дори куркума, която по необясними причини раждаше само сбръчкани и криви плодове със странна форма. Към края на първата година на окупацията обаче се сприятелих с госпожа Ананд. Съпругът й работеше в Отдела за контрол на храните и от дажбата за японската армия успяваше да отделя ориз от Северна Малайзия. Криех нелегалната дажба между гредите на покрива. Кравите и моята градина ни предпазваха от големия недостиг на храна, който изпитваше цял Паханг. Гладът беше толкова силен, че губернаторът предложи на хората да се хранят два пъти вместо по три пъти на ден. Вероятно не е знаел, че те вече го бяха сторили от нужда.

Каквато и да е вносна стока се превърна в златен прах. Преди окупацията винаги миех косите на децата си със специални шушулки и семена, внасяни от Индия. Пристигаха, вързани на връзки. Твърдите като кокал тъмнокафяви шушулки се накисват, сваряват се и се смачкват. Тъмнокафявата каша, която се получава, е идеален шампоан. Той изчиства косата така, че тя скрипти. Импровизирах и измих косите на децата с шушулки на зелен фасул. По време на японската окупация сама си правех сапун от листа, кора на дърво, канела и цветя. Търкахме зъбите си с пръст, натопен в ситно смлян въглен, а понякога в сол. Използвахме меките клонки на дървото нийм за четки за зъби. Сама си правех кокосово масло, тъй като цената на кутийка кокосово масло беше скочила от шест рингита преди окупацията на триста и петнайсет рингита през 1945 г. Хората продаваха десет малки яйца за деветдесет рингита. Но какво беше това в сравнение с цената на един саронг, която скочи от един рингит и осем цента на хиляда рингита? Опитах се да тъка плат от листа на ананас и дървесна кора, но ставаше груб и можеше да се използва само за чували.

Ножчетата за бръснене станаха толкова скъпи, че всички свикнаха да острят старите изтънени ножчета веднъж, че и втори път, като ги търкаха напред-назад по ръба на стъкло. Колите изчезнаха, освен онези, които се използваха за военни или важни японски цивилни лица. Японци с ленти за високи отличия отдавна откраднаха колата на Стария Соонг. Такситата се движеха с въглища и дърва. Японската армия запазваше за собствена употреба почти всички лекарства, прибираше и запасите за болниците, а ние бяхме оставени на народната медицина. Втората жена на съседа ни китаец едва не остана без крак, когато се опита да излекува дълбоко порязване с лапа от ананас и презрял банан. Раната посиня и започна да мирише на гнило. За малко да я хване гангрена.

Водата в тръбите ставаше все по-мътна, тъй като намаляваха химикалите за пречистването й. Съвсем дребни кремави червейчета се гърчеха като в предсмъртна агония във водата за пиене.

Когато застреляха съпруга на Мина, наложи се аз да й занеса лошата новина. На прага тя рухна. Беше ми много мъчно за нея, затова клекнах и я погалих по синкавочерната коса. Ръката ми стигна до гладката извивка на врата й. Може и да имаше възхитителна кожа като на бебе, но нямаше никакви спестявания. Притежаваше само няколко кокошки, зеленчукова градина и безполезни старовремски бижута, това бе всичко.

— Не плачи, всичко ще се оправи — излъгах я.

Тя само поклати глава и изхлипа тихо.

Мина едва свързваше двата края, когато една вечер зелен армейски джип спря пред вратата й. Един много хубав японец в цивилни дрехи скочи от него и влезе у тях. След това той често паркираше пред къщата й. Един ден Мина изпрати петте си деца при сестра си в Пекан. Казала на Муи Цаи, че в тамошното училище обучението било по-добро. Тогава японецът с джипа оставаше цяла нощ. След няколко седмици той се пренесе при нея. Спрях да й ходя на гости, а тя престана да ни говори. Вероятно се срамуваше, че е държанка на японски чиновник. Няколко пъти я видях извън къщата й. Започнала беше да носи европейски дрехи и китайски рокли без ръкави с две цепки отстрани на полата, когато излизаха. Слагаше си грим и лакираше ноктите си. Всъщност изглеждаше като филмова звезда. Хубавите й бедра изпъкваха под тясната рокля, когато грациозно се качваше в джипа. Една мисъл не ми даваше мира. Дали нямаше да пожертва Мохини за парче земя, по-хубава къща, пръстен с диаманти или чувал със захар?

Един ден случайно се срещнахме. Нямаше как да го избегна, неочакваното беше, че стана в негово присъствие. Тъкмо когато завих зад ъгъла, двамата слизаха от джипа. Аз забавих крачка с надеждата, че ще влязат в къщата, преди да стигна до тях, но тя спря и ме изчака, а той остана заради нея. Усмихнах се приятелски. Сега вече се боях и от двамата. Тя също беше враг. Моята тайна висеше на много тънък косъм, трябваше да го пазя да не се скъса.

— Здрасти — каза тя. Изглеждаше красива както винаги.

— Здрасти. Как си?

— Добре — отвърна тя усмихната. Устните й бяха начервени, на страните си имаше руж, но очите й още бяха тъжни. На ръцете й дрънкаха изкусно гравирани тъмнозелени нефритени гривни.

— Как са децата? — запитах, за да продължа разговора.

— Много са непослушни, не им се ходи на училище — рече тя скромно. — Как са твоите пет чудесни деца?

Усмихнах се бавно с благодарност. Тя пазеше тайната ми. Поне засега. Знаеше чудесно, че имам шест деца. Заради японеца изключи Мохини. Осъзнах, че тази среща стана по нейно желание, за да мога да спя спокойно.

— Всички са добре. Благодаря, че попита — отвърнах и продължих по пътя си. Двете се разбрахме. Обърнах се назад да погледна, те вече влизаха в къщата. Той я беше хванал през кръста.

Измина една година от японската окупация. Лакшмнан се сприятели с едно аборигенско момче и двамата заедно плуваха и се люлееха по пълзящите растения край реката. Аборигените са най-добрите следотърсачи и най-добрите ловци. Тяхното умение да се движат из джунглата е несравнимо, може да те наблюдават и следят с дни и да не усетиш присъствието им. Момчето научи Лакшмнан как да ловува с тръба, през която се издухват стрели. Благодарение на новото му умение скоро открихме нов вид кухня.

Той се прибираше вкъщи с дълги грозни гущери, които всъщност като ги сготвех, имаха много хубав вкус. Опитахме глиган, елен, катеричка, тапир, костенурка, прясно убит питон, месо от тигър с парлив вкус и дори веднъж слонско месо. Лакшмнан ни разказа как мъжете от племето се връщат от лов — върви цяла процесия от хора, огънати под тежестта на големи късове месо, от които капе кръв. Нито съпругът ми, нито аз можахме да опитаме слонското месо — аз силно вярвах в бога слон, но го помолих за прошка и дадох на децата ми да се нахранят. Месото беше грубо, към него бе залепнала дебела сиво-кафява кожа, но децата казаха, че не било чак толкова лошо. Един ден Лакшмнан се прибра с малка маймунка, преметната през рамо, и Стария Соонг, който наблюдаваше през прозореца, изпрати готвачката си с молба да му дадем цялата глава заедно с мозъка.

Той разчупи черепа й, напълни го с коняк от черния пазар и после, мляскайки, излапа съдържанието с клечки. Същата вечер повика Лакшмнан и му каза, че ще го възнагради богато, ако му донесе гениталии на тигър или мечка. Сумата щяла да се равнява на едномесечния ни наем. Според поверието, ако изядеш тези части, ставаш безсмъртен.

В училище принуждаваха децата да учат японски и от тях се научих да казвам домо аригато. Каквото и да поискаха войниците, аз веднага кимах с глава и изказвах благодарност на техния непоносимо гърлен език. Виждах колко им е приятно, че съм си направила труда да науча техните звуци. Смятаха ме за послушна. Не забелязваха колко ме е страх. Дори когато взеха крякащите пилета и облак перушина се разлетя наоколо, те ме плашеха. Не бях забравила, че прибраха съпруга ми, простреляха го и го оставиха при умрелите. Дори твърдението на Муи Цаи, че обичали безвкусен варен бял ориз със захар, не бе в състояние да намали инстинктивното ми отвращение от злите им очи.

Не биваше да ги предизвикваме.

Знаех го дълбоко в душата си. Човек незабавно прави поклон и навежда глава в тяхно присъствие. Веднъж полковник Ито, който винаги беше пръв при Муи Дай и говореше лошо английски, ме попита къде съм скрила дъщерите си. Знаех, че няма нищо предвид, но очите му гледаха така хитро, че аз се разтреперих като лист, представяйки си как тъпче с крака меката кожа на Мохини.

Все си казвах: „Веднъж да си тръгнат, ще празнувам. Сега ще свеждам очи и ще им давам най-младите и крехки кокосови орехи от дървото.“ Чувала бях как отсичат цели дървета, защото в къщата нямало кой да се покатери и да им откъсне кокосови орехи. Само по тази причина всеки ден карах Лакшмнан, преди да тръгне на училище да набере най-хубавите кокосови орехи. Щом дойдеха у нас и посочеха дървото, аз веднага им предлагах плодовете. Разрязваха ги с щиковете си. Наблюдавах ги тайно, гледах как пият сока с гъргорене, той минаваше през силните им омразни гърла и цапаше униформите им с кафеникави петна. Желаех им злото. Мразех ги, но по-дълбок и от омразата беше страхът, който изпитвах от тях. Не се боях толкова, че ще отрежат кокосовото дърво или ще открият скъпоценностите ми, скрити високо сред люлеещите се листа. Истинският ужас ме връхлиташе при мисълта, че ще се осмелят да влязат при кудкудякащите кокошки, да изпълзят през дебелия слой пилешки курешки и да търсят под къщата. Тогава ще намерят дъщеря ми.

Тази мисъл не ми даваше покой нощем. Всеки път, когато видех китайчето в съседната къща с коса, подстригана като на войник, с гърди, бинтовани така, че под момчешката риза изглеждаше плоска като дъска, ме прерязваше тревога за Мохини. Просто смятах, че косата на дъщеря ми е прекалено красива, за да я подстрижем, пък и да знаех, че дори да превържем напъпилите й гърди, нямаше как да скрием лицето й. Скулите, очите, прекрасната уста, всичко би я издало.

Единственият изход беше да я крием.

Седях сама и гледах далечните звезди, когато Муи Дай вдигна мрежата срещу комари и влезе в кухнята. Толкова отдавна не ми беше идвала на гости и ми липсваше страшно. Отпусна се тромаво като дете на пейката до мен. В ръката си носеше малка лепкава кафява сладка. Беше празникът на китайските богове. По това време по-нисшите богове и духове посещаваха всички китайски къщи на земята и отнасяха със себе си на небето всякакви несправедливости. За да ги привлекат, китайските стопани печаха лепкави сладки, които щяха да попречат на духовете да разкажат неприятни неща за домовете, в които са гостували.

Муи Цаи знаеше, че обичам твърдата коричка на сладките.

Отпуснала брадичка върху ръцете си, тя ме изгледа сериозно. Тогава изумена осъзнах колко много сенки крият очите й.

— Как си? — попита. Все още беше най-добрата ми приятелка.

— Добре. Ти как си?

— Бременна съм — обяви тя направо.

Облещих се.

— От господаря ти ли?

— Не, господарят вече не идва при мен. Откакто японците са тук. Страх го е да не се зарази. Тялото ми го отвращава. Държи се грубо и студено, но предпочитам да е така.

— Боже мой — извиках смаяна. Нейните нещастия нямаха край. Трябва наистина да е била родена под прокълната звезда.

— Да, на някой от японците е — заяви спокойно. Сенките в очите й се движеха като стари духове в обитавана от призраци къща. Видях ги как клекнаха, после отново се изправиха.

— Какво ще правиш?

— Господарката иска да се отърва от него — отвърна тя. Сви рамене някак безразлично и нехайно. — Всъщност как мога да го запазя? Дали няма да е синът на някой, който уринира в мен, след като е пуснал семето си?

— Какво?

Тя ме изгледа и се усмихна накриво. Нещо странно ставаше вътре в очите й.

— Знаеш ли къде бих могла да абортирам?

— Не, откъде да знам. — Тя никога не ми беше казвала какво правят с нея, но и аз не бях я питала.

— Ами добре, сигурна съм, че господарката ще знае.

Изобщо не можех да й помогна. Бадом, моята акушерка, беше починала преди две години.

— Ох, Муи Цаи, бъди много, много внимателна. Тези неща са страшно опасни.

Тя се изсмя безгрижно.

— Не ме интересува. Знаеш ли какво е най-странното? Напоследък чувам плач на новородено в съседната стая. Щом отида там, бебето го няма.

Изгледах я тревожно, но тя се изсмя още веднъж. Беше зловещ смях. Каза, че не се бояла, защото това бил духът на първото й бебе, който я викал. После изиграхме няколко игри на китайска дама. Спечелих ги всичките, нямаше нужда дори да лъжа. Тя си мислеше за друго.

Няколко дни по-късно една линейка с включена сирена пристигна в нашата махала. Спря пред къщата на Стария Соонг и двама санитари, облечени в бяло, изскочиха от нея. Първо помислих, че е за Стария Соонг, но се оказа, че е за Муи Цаи. Изтичах към линейката и никога няма да забравя гледката, която се разкри пред погледа ми. Побелялото й лице бе изкривено от болка, очите и имаха стъклен отблясък, сякаш щеше да припадне. Ръката й правеше конвулсивни движения, като че ли се мъчеше да откъсне корема от тялото си. Гъста тъмна кръв бе обагрила роклята й, а по малките й крака имаше парчета съсирена лилавееща кръв. Господарката й тичаше след носилката и се кълнеше пред санитарите на малайски език, че намерила Муи Цаи в това състояние и нямала представа, че момичето било бременно.

Очите на Муи Цаи ме пронизаха, болките й бяха така силни, че тя дори не ме позна. Едри капки пот бяха избили по челото й и в страданието си тя се мяташе ту на една, ту на друга страна. Хванах я за ръката. Беше студена като лед. Уплаших се, опитах се да я задържа, но тя се изплъзна от пръстите ми. Мъжете с бели престилки нетърпеливо ме бутнаха встрани и я вкараха в антисептичната вътрешност на линейката. Изглеждаше много зле. Стори ми се, че умира. Захлопнаха вратите на линейката. Погледнах господарката на Муи Цаи, която стоеше до колата, в очите на отпуснатото й лице не се четеше никакво притеснение. Устата, която някога беше интригуващо нацупена, сега беше просто кисела и зла. Искаше ми се да отида до нея и да я съборя на земята, но това означаваше, че тя щеше да ме види. Тогава щях да престана да бъда една от невидимите наематели. Бихме могли да изгубим дома си, градината. Вдървено се извърнах и тръгнах обратно към къщи.

Муи Цаи се върна след една седмица. Почти по цял ден седеше под асамовото дърво съвсем сама. Понякога я виждах внимателно да опипва с пръсти ръбовете на каменната масичка, друг път просто се взираше в пространството с празен поглед. Когато отивах и заставах до оградата, за да си поприказваме, тя гледаше към мен от сенчестото си място сякаш бях непозната. Смазваше я дори усилието да стане и да се приближи, безмълвни сълзи течаха по лицето й. Установих, че присъствието ми я разстройва. Но когато Анна отиде и застана до портата, тя, куцукайки, стигна до нея, двете сплетоха пръсти и Муи Цаи започна да й говори на китайски, който Анна не разбираше.

Но преди да продължа с моята история, трябва да ти кажа какво беше предрекъл пред майка ми за мен един скитащ се стар гадател, който спрял да си почине в Сангра. Тогава съм била още бебе, пълзяла съм в прахта. Той ме вдигнал и дълго изучавал лицето ми. Гледал ме как гъргоря и пускам балончета слюнка към него. Докато всички го чакали да каже нещо за бъдещето, той пригладил дългата си сива брада с ръка, която приличала повече на чворест клон, отколкото на човешки крайник, и заявил, че Бог е сложил по една джунгла в главата на всеки човек. Понякога я пълнел с нежни същества, с елени с благородни очи, свенливи кошути и грациозни антилопи, друг път с бърборещи маймуни, трети — с мъдри бухали, а случвало се — и с хитри бързоноги лисици. Обаче в моята мъдро бил сложил свирепи тигри, които разкъсват всичко пред себе си.

Хора, които са водили безгрешен живот, няма за какво да разказват своята история, но онези, които са забивали ноктите си в обичаните от тях близки, трябва да се оправдаят. По тази причина ще ти кажа всичко, за да не постъпваш като мен.

Войната почти бе свършила и през май 1945 година дойде новината, че Германия е разгромена и се е предала. На 6 август американците бомбардираха Хирошима. Би Би Си разпространи новината, че върху Япония е била пусната нова атомна бомба. Целият град бил сравнен със земята от красив облак с форма на гъба. На 15 август императорът обяви на поданиците си, че Япония е капитулирала. Чухме новината почти веднага в предаване на Обединените нации. Разказваха как отчаяни японски войници си правят харакири с ножове. Някои били объркани и паднали духом, но това не пречеше на другите да нахлуват внезапно при обнадеждените местни жители, да бият и унижават веселящите се. Войната беше свършила и въпреки всичко японските войници командваха по улиците. Ние бяхме тихи хора, решени да стоим със сведени глави, докато дойдат британците. Бях простряла прането на Мохини над печката в кухнята както правех през последните три години. Никой не биваше да знае, че тя съществува, докато жълтите зверове не си отидат. Сутринта бях ходила до храма, за да благодаря на Ганеша за благоволението, което прояви към нашето семейство. Бяхме се измъкнали цели, дори бяхме заякнали по време на окупацията. Погледнах през прозореца и се полюбувах на децата си. Лакшмнан и Мохини мелеха брашно. Анна скубеше кокошка с непроницаем израз на лицето си. Беше такъв необикновено спокоен ден, помня дори мислите си. Сигурно някой ден ще стане вегетарианка, помислих за втората си дъщеря. Джейан играеше с Лалита в тайното скривалище на Мохини, гъските крякаха по двора. Севенези беше на събрание на скаутите по настояване на командира на скаутската дружина. Аз пържех спанак с къри и чесън.

Капчици вода от мития спанак падаха в горещото олио и пращяха и много добре си спомням усещането за удовлетвореност. Бях щастлива с моето семейство. Японците скоро щяха да си тръгнат и всичко щеше да си дойде по местата. Съпругът ми щеше да се върне на работа, децата — на училище, отново да учат като хората, а аз имах задачата да спестявам пари за зестра на дъщерите си. За Мохини нямаше да са ми нужни много, но за Лалита определено щяха да ми трябват повече. Планирах хубави сватби на дъщерите си. Пред децата ми се простираше ослепителен живот. Първото, което щях да направя, бе да продам проклетите крави. Много е тежка работата покрай тях.

Оставих спанакът да се запържи още малко. Докато режех един патладжан на филии, зареяна в собствените си мисли, чух изскърцването на спирачки. Изскърцване, от което бях свикнала да се боя и което би могло да означава само едно. Повъртях ножа във въздуха един миг, стегнах се, скочих и изтичах до предния прозорец. Два джипа, пълни с японски войници, завиваха по нашата прашна улица. Сърцето ми се разтуптя като лудо. Изкрещях ужасена на децата. Отворих капака и Анна, която бе най-близо, влезе вътре.

— Японци! Бързо, Мохини! — и отново се обърнах към прозореца. Войниците вече се разделяха на двойки, крачеха по пътеката към нашата къща. Извърнах се да не гледам мрачните им жълти лица и видях как Мохини и Лакшмнан се втурват във всекидневната. Тя щеше навреме да се пъхне в дупката, а Лакшмнан да затвори капака след Анна и нея. Обърнах се и видях двама японци, които изкачваха по стъпалата. Знаех, че единият с нашивките е полковник Ито.

— Хайде, Мохини — чух как Лакшмнан изсъска нетърпеливо. Усетих истински страх в гласа му и вероятно същият този страх бе виновен за това, което се случи. Докато я дърпаше, той се подхлъзна и падна вместо нея в дупката. Тежките черни ботуши бяха точно пред вратата. Японците никога не чукаха, те ритаха и влизаха направо. В тази част от секундата Мохини взе страшно решение. Тя сметна, че е твърде късно да издърпа брат си, там нямаше достатъчно място и за нея. Затова глупавото момиче направи немислимото. Затвори капака и бутна скрина върху него. Когато се извърнах от прозореца, я видях изправена пред скрина.

Толкова дълго бях държала дъщеря си затворена, че бях престанала да я гледам и бях забравила как хората реагираха, когато я видеха. Сега очите ми се разшириха от истински ужас, защото изведнъж я видях през похотливите очи на японски войник. Тя беше като прекрасна нимфа, в нея бе превъплътена чаровницата Мохини. Красотата й изпъкваше още повече на фона на бедната обстановка. На слънчевата светлина зелените й очи изглеждаха огромни и искряха. Годините, прекарана в къщата, бяха превърнали кожата й с цвят на карамел в кремава, подобно на бледорозова магнолия. От ужаса, който изживяваше, тя леко бе разтворила уста като розов натежал плод с тънка и беззащитна ципа. Белите й като бисери зъби блестяха. Старата блуза бе отесняла на гърдите й, за плат бе необходима невъобразимо голяма сума бананови долари и тъй като единствените, които я виждаха, бяха членовете на семейството, тя продължаваше да я облича. Всеки път, когато поемеше дъх от страх, блузата очертаваше напъпилите гърди и те така изпъкваха, че чак ме заболяха очите. Сведох поглед към тънкия и кръст и установих, че две копчета липсваха, бяха отдавна загубени, но през отвора сияеше гладката на плът. Подплатата на старата й пола беше излиняла и на светлината, която струеше от прозореца зад нея прозираха бедрата й — още детски, но гладки и закръглени и много привлекателни. Истината беше, че тя бе четиринайсетгодишна и божествено красива. А за японците щеше да бъде като неочаквана награда. Поклатих глава, защото не можех да повярвам на очите си. Не, не, не. Най-страшният ми кошмар се бе сбъднал. Не можех да приема, че това се случва. Как бе възможно да стане тъкмо сега? Войната беше свършила. Бяхме в самия й край. Изпаднала в истински ужас, не отделях очи от нея.

Вратата се отвори внезапно и четири черни ботуша изтракаха в мъртвата тишина. Времето като че ли спря и аз бавно се извърнах към облечените в кафяво животни. Знаех си какво ще видя. Погледите им бяха приковани към детето ми, сякаш не можеха да повярват на късмета си. Никога няма да забравя как малките им черни очички, които обикновено имат стъклен отблясък и гледат твърдо и зло, сега блестяха алчно. Като чакал, който се натъква на мъртъв непокътнат бивол, след като цял живот е бил принуден да вярва, че очите, вътрешностите и тестисите, които лъвът не яде, са деликатес. Дори сега, като затворя очи, си спомням как лицата им светнаха при вида на свежо месо.

Тогава един от тях прекоси стаята. Полковник Ито. Той хвана за брадичката моето нежно цвете, което имаше прекършена роза за уста, и обърна лицето й ту и насам, ту на другата страна, като че ли искаше да се увери, че очите не го лъжат. Издаде лаком гърлен звук. Обхвана врата й с ръка, дебелата му длан го обиколи и с един пръст леко погали кожата в основата на гърлото й. С бързо движение жълтата му ръка като змия се пъхна зад главата й и дръпна ластичето, което придържаше косата й. Разкошните копринени кичури се пръснаха около лицето й и чух как той изсъска, поемайки дълбоко дъх.

Благоговението пред неочакваното съкровище в ръцете му беше ужасяващо. Мохини стоеше като вцепенена от ужас. Видях как той изпъна врат, подхвана я за тила и я побутна да тръгне.

— Ела — нареди грубо.

Аз се хвърлих напред.

— Чакайте, чакайте! Моля ви, почакайте — извиках. Изведнъж острието на ножа му се озова в малкото интимно пространство между гърдите ми. Той беше извънредно бърз. Аз зяпнах.

— Върви — нареди той студено.

— Почакайте, не разбирате. Тя е само дете.

Той ме изгледа доста развеселено.

— Тя е индийка, не е китайка. Японските войници взимат само китайки. Моля ви, не я взимайте — говорех неразбираемо, отчаяна от израза на свирепото му мустакато лице.

— Върви — за трети път заповяда той и видях как погледът му се премести към острието на ножа. Яркочервеното петно се разрастваше по блузата ми, ножът бе проникнал в плътта. Взрях се в лицето му с празен израз. Да, познавах го. Познавах го от три години. Давала му бях най-хубавите си кокошки и най-пресните кокосови орехи.

— Моля ви, уважаеми полковник, позволете ми да готвя за императорската армия. Готвя много добре. Много добре. — Изведнъж усетих миризмата на загарящ спанак, който се пържеше в тигана. Видях как изкриви устни. Паднах на колене. Плаках. Молих се. Познавах този човек. Толкова пъти ме беше питал със студен черен хумор: „Къде криеш дъщерите си?“. С две ръце прегърнах здраво краката му.

На жълтото му лице се изписа отвращение и той ме ритна силно в корема. Грубо повлече Мохини към вратата. Останала на четири крака, аз виех като вълк в лунна нощ. Той не биваше да излезе от къщи с дъщеря ми. Изведнъж осъзнах, че мен нямаше нищо по-важно от това да му попреча да прекрачи през вратата. Отворих уста и думите сами се изляха. От душа и сърце ми се иска никога да не бях ги изричала.

— Знам къде можете да намерите девствена китайка. Плът, до която никога не се е допирала мъжка ръка — изрекох като дива, ужасена от себе си, от това, което правех, и въпреки това не можех да се спра.

Раменете му застинаха както вървеше към вратата. Събудих интереса му.

— Тя е екзотична и красива — добавих. — Моля ви — изхлипах. — Моля ви. — Не можех да му позволя да излезе.

 

 

Той спря. Рибата захапа с челюсти сребърната кукичка. Жълтото лице се обърна. Две непроницаеми зли очи се впиха в мен. Той пусна Мохини. Особена усмивка се разля по твърдото му лице. Чакаше. Направих знак на Мохини и тя като сляпа се запрепъва към мен. Изправих се на крака и хванах здраво ръцете й, притиснах я близо до мен. Тя потрепери, когато я прегърнах, също като умираща малка птичка. „Не бива да го правиш!“ — крещеше кръвта, която пулсираше в слепоочията ми.

— В съседната къща — изхълцах. — В съседната къща крият едно момиче зад шкафа.

Той се приведе вдървено. Направи подигравателен поклон. Преглътнах твърдия възел от страх, заседнал в гърлото ми. Малките му бадемовидни очички ме стрелнаха със зъл и студен поглед. Разтреперих се от страх и в този миг осъзнах, че напразно съм пожертвала бедната А Мой. Той пристъпи и ме блъсна така силно, че се ударих в стената. Свлякох се на пода и като замаяна видях как той грабна Мохини за ръката и излезе навън на ярката слънчева светлина. Чух тежките им ботуши да трополят по верандата. Цялата къща се тресеше и се люлееше от подкованите им подметки — ужасен шум, който оттогава ме преследва в кошмарите ми. За миг замръзнах на място, от ужас не можех да помръдна, защото той все пак я отведе. После събрах сили, станах и се затичах. Втурнах се към верандата и надолу по дървените стъпала, сега целите изцапани от калните им ботуши, а тъкмо сутринта ги бях мила. Бягах с протегнати напред ръце, с боси крака по камъните на пътеката. Мерзавците бяха съвсем близо. Тя тъкмо се качваше в колата. Стигнах дотам. Дори пипнах с ръце колата, но в същия миг, когато допрях с длани нагорещения метал на джипа, той изрева, смеещите се злодеи потеглиха и гумите изскърцаха в облак от прах. Тя бе обърнала към мен малкото си продълговато лице. Не издаде нито звук, тези прекрасни нейни устни не произнесоха нито една дума. Не каза: „Спаси ме, мамо“, нито пък: „Помогни ми!“. Нищо.

Тичах след тях, можеш да си представиш. Гоних ги, докато изчезнаха от погледа ми, и тогава дори не спрях, нито пък паднах разплакана на земята. Просто се обърнах като играчка на пружина, произведена в Тайван, и тръгнах обратно.

По дървената стълба оставях кървави следи. С разранени стъпала стигнах до кухнята и печката. Дръпнах настрана почернелия димящ спанак от огъня. Миризмата на загорели чушки и спанак беше неприятна. В душата си чух дълбока въздишка. Да, това бе бамбуковото стъбло в сърцето ми. Дълго време трябва да съм стояла до печката, като само се вслушвах. „Кога ще ми попееш? Ще чуя ли песента ти?“ — прошепнах на печката, но тя само въздъхна още веднъж.

Тогава реших да запаря чай. Щях да си направя чай с истинска захар. Само преди седмица бях купила мъничко скъпоценна захар от приятелка, която работеше в Отдела по водоснабдяване, и реших сега да я опитам. Чай с меласа просто не е същото. Цели три години копнеех за чай с красива бяла захар, но винаги си отказвах това удоволствие. Винаги я оставях за децата. Да, при мен децата винаги са били на първо място.

Сложих малко вода в чайника да кипне и сипах с лъжичка чая в голяма синя чаша. Докато стоях и се взирах в чаените листенца, ми хрумна, че наподобяват на множество черни мравки. А когато ги попарих с горещата вода, ми заприличаха на умрели мравки. Покрих чашата с капаче и чух някакви звуци, бяха много настойчиви, но идваха отдалеч. Някой ме викаше. Всъщност ме викаха няколко гласа. Чух приглушен шум от тропане. Реших да не му обръщам внимание. Потърсих захарта, но не можах да си спомня къде я бях скрила. Объркана, седнах на пейката. Навън бе започнало да вали. „Детето сигурно ще се намокри. Малко по-късно ще й сваря джинджифил. Дробовете й са толкова зле“ — мърморех на себе си. Свих колене до брадичката си и сигурно съм заприличала на малка топка, тогава започнах да се люлея напред-назад, напред-назад и запях една стара детска песен, която моята майка ми пееше. Не биваше да я оставям сам-сама в Цейлон. Бедната мама. Непоносимо е да загубиш дъщеря. Не, няма да мисля за загубената захар. Най-лесно е просто да пея и да се люлея. Пеех едни и същи четири стихчета едно след друго.

Сигурно съм стояла така дълго, от време на време чувах настоятелен шум от тропане на деца, които ме викаха и плачеха. Стори ми се също, че виковете им станаха отчаяни, умоляващи и покъртителни, но чувах така слабо тези странни звуци, те идваха толкова отдалеч, че не промених по-рано взетото решение да не им обръщам внимание, а вместо това да се съсредоточа върху болката в главата си. Сякаш чукове удряха по слепоочията ми. Стори ми се, че плувам в море от болка и единствено непрекъснатото люлеене малко я облекчаваше.

Много по-късно някакъв шум наблизо надви болката и проби в съзнанието ми. Присвих очи в следобедната светлина, обърнах се и видях съпруга си, който стоеше на кухненската врата. Широкото му черно лице изглеждаше ужасно и в този миг усетих омраза и неизпитвана досега ярост. Как посмя да ни остави сами да се справяме с японските войници, а той да си седи на приказки с онзи сладкодумен стар сикх^[2], който охраняваше сградата на банката? Той беше виновен за всичко. Черна ярост бликна в душата ми, обхвана цялото ми тяло, пред очите ми причерня. Без да мисля, се изправих и се хвърлих към него, крещях като луда пред глупавия, изумен израз на грозното му лице. Чукането в главата ми беше станало така силно, че макар да виждах как устните му се движат, не чувах звуците, които издаваше. Пръстите ми стигнаха до високите му скули и аз забих късите си нокти в кожата му, лъснала от пот, после ги дръпнах така силно, сякаш исках да го одера жив. Отначало той беше крайно изненадан, за да реагира, но когато започнах да вия и отново вдигнах ръце, той ги хвана здраво.

— Лакшми, престани — каза, а аз зашеметена се втренчих в издраните му бузи, кръв струеше по лицето и канеше по яката на ризата му. — Къде са децата? — попита той така тихо, че трябваше да откъсна очи от яката на ризата му и да се взра в тези малки негови уплашени очички.

— Отведоха Мохини — изрекох глухо и както бързо гневът ми беше кипнал, така и изчезна. Почувствах се загубена, копнеех за съпруг, който щеше да отнеме товара от плещите ми поне за един час. Жадувах за някой, който би поправил всичко. Ноздрите му се разшириха като на огромно животно, когато го пронизва силна болка. Изведнъж се свлече на колене.

— Не, не, не — промълви, взирайки се в очите ми недоверчиво. Погледнах го и не изпитах нито болка, нито съжаление. Не, той нямаше да поеме товара ми, дори и за един час. Бавно се изправи като грохнал старец, отиде и премести скрина. Децата излязоха, ридаейки, и се спуснаха към него, той ги обгърна с големите си ръце. Притисна ги всички към едрото си тяло и се разрида заедно с тях. Видях ги, моите деца, как крадешком хвърлят погледи към мен и се притискат към него. Дори Лакшмнан. Децата са невероятни предатели.

— Казах им за съседката А Мой — признах и видях как гърбът на съпруга ми като че ли застина.

— Защо? — изумен попита той шепнешком. В очите му прочетох такъв ужас от предателството ми, сякаш бях забила нож в гърба му. Значи в края на краищата не ме познава. Кръв се стичаше по тъмните му бузи и капеше по яката му.

— Защото помислих, че ще спася Мохини — отвърнах бавно. Една сълза се търкулна по лицето ми. Да, именно в този миг осъзнах какво съм направила. И все пак, ако нещата се върнеха назад, дали бих постъпила другояче? Може би, ако по-умно бях изиграла картите си. Ако тя бе побягнала към полето и се бе скрила сред шубраците. Ако Лакшмнан не беше паднал. Ако…

— Богове, богове, какво си направила? — прошепна съпругът ми. Той още веднъж прегърна децата и каза: — Ще отида до съседите и ако не е късно, ще ги предупредя, но ако вече е късно, не желая никога повече това да се споменава.

Децата кимнаха енергично. Очите им бяха такива големи и изплашени. Той изтича при съседите. Ние чакахме в кухнята. Никой от нас не помръдваше, гледахме се един друг като непознати от два противникови лагера. Севенези се втурна в кухнята. Явно, че срещата на скаутите беше свършила. Очите му гледаха диво. Сигурно бе видял кървавите следи по стъпалата.

— Да не би крокодилът да е хванал Мохини? — попита той задъхан.

— Да — отвърнах. Синът ми наричаше всички с истинските им имена.

— Трябва да намеря Чибинди. Само той може да й помогне сега.

Айя се върна съвсем скоро. Закъснял. Войниците бяха отвели А Мой. Тази вечер Лакшмнан избяга от къщи. Видях го да отива към джунглата, където по-рано изчезваше и Севенези с онзи ужасен син на змиеукротителя. Лакшмнан се върна на следващата вечер изпоцапан и разранен. Не попита за нея. По лицето ми позна, че не са я върнали. Не ми позволи да го прегърна. Тогава още не знаех, но от този ден нататък го изгубих завинаги. Сложих чиния с храна пред него. Той дълго я гледа, като че ли в душата му се водеше борба. След това се нахвърли на храната и яде така, сякаш не се бе хранил от седмици наред. Като изгладняло животно. После изведнъж повърна в чинията си. Вдигна очи към мен, по устните и по брадичката му имаше остатъци от полусдъвкана храна и извика:

— Усещам храната, която тя яде. Кисела. Много кисела. Тя иска да умре. Ама, тя просто иска да умре. Помогни й, моля те, някой да й помогне.

Докато го гледах ужасена, той се сви на топка на пода в краката ми и започна да скимти тънко и пронизително. До този миг не се бях замисляла, че моите близнаци чувстваха едно и също, мълчаха, защото не им бяха нужни думи. Какви звуци чуваха, какви миризми усещаха, какви мисли ги занимаваха, какво изпитваха — болка или радост, при тях всичко беше еднакво. Времето минаваше, моят красив син скимтеше в краката ми, а аз стоях вдървена и неподвижна.

Лакшмнан толкова отдавна се бе откъснал от детството и с такова желание бе надянал мантията на мъжествеността, че аз бях престанала да гледам на него като на дете. Той ставаше преди слънцето да се появи на хоризонта, за да разнесе издоеното мляко в кафенетата в града и да се върне с купища бананови банкноти. Извеждаше кравите на паша в полето, скубеше трева, за да имат за вечерта, два пъти седмично ги водеше до рекичката да се измият и изчистят. Ходеше на лов за дивеч за семейството и переше дрехите, които от предишната вечер бях накиснала с дървена пепел във вода, в която бе варен ориз, когато нямаше сапун. Той вършеше мъжка работа, а беше още момче. Не можах да понеса да го гледам така. Клекнах до него.

— Вината не е твоя — казах и го погалих по главата, но в душата му хиляди обвинителни гласове съскаха: „Лакшмнан го направи. Лакшмнан го направи. Заради него японските кучета я отведоха.“ Опитах се да го прегърна, но той не виждаше, че съм до него и сълзи се стичат по лицето ми. Не усещаше ръката ми. Удряше се с юмруци по бузите, докато лицето му заприлича на изкривена маска, и закрещя, но обвинителните гласове не си отиваха. „Лакшмнан го направи. Лакшмнан го направи.“

Другите ми деца ме гледаха смаяно от прага, чисти в мъката и естествената си скръб, но него го разяждаше ужасно чувство за вина. Той я обичаше най-много и все пак той бе отговорен за срама й. Само ако не беше така непохватен. Ако не беше отскочил и не беше паднал. Ако…

Кой щеше да се ожени сега за нея? Никой. Тя беше непоправимо белязана. Опозорена. Дали нямаше да забременее? Нашата гордост и радост щеше да бъде презряна и зад гърба й хората щяха да шушукат. Цветето, върху което треперехме с толкова внимание, бе стъпкано. Очите, които миех с чай, за да бъдат лъчисти, са наранени завинаги. Затова ли наистина тя прекара последните три години като затворничка в собствения си дом? В терзаещото се съзнание на Лакшмнан тя беше замръзнала в онзи миг на паника, и който трябваше да избира. И той знаеше, че грешката бе негова.

— Ще я доведат — прошепнах тихо в лицето му, бях така близо до устните му, че усетих киселия му дъх. — Не е умряла. Ще я върнат.

Внезапно той престана да се удря. Отдалечи свитите юмруци от страните си и за пръв път ме погледна в очите. Онова, което видях в блестящите му гледци, ме преследва до ден-днешен. Почерняла земя, издухана от вятъра, пуста. Мохини си беше отишла и бе отнесла със себе си плодните дръвчета, цветята, птичките, пеперудите, дъгата, поточетата… Без нея вятърът виеше във високите голи стволове на дърветата. Когато я грабнаха, те отнеха и част от него. Отнесоха всичко хубаво, най-хубавото у него. Той стана непознат в моя дом, в празните му състарени очи просветваше жестокост. Всъщност онова, което видях в очите му, и той видя в моите. Невъобразимо силна зла змия. Тя ни насъска да извършим немислимото. Когато чуеш какво сторих, ще си мислиш лоши неща за мен, но бях безсилна да се опълча на волята й.

Следващите три дни съпругът ми седеше като закован до радиото с надеждата да чуе новини. Той нагласи стола си така, че да може да наблюдава улицата през прозореца на всекидневната. През тези три дни аз не хапнах нищо. Гледах чинии с варена тапиока с цвят на крем, която блестеше в замъгленото ми съзнание. Лакшмнан се будеше по-рано от обикновено, бързо свършваше работата си и след това сядаше на стъпилата отвън с поглед към главната улица, широките му плещи бяха напрегнати от очакване. Той не говореше с никого и никой не се осмеляваше да го заговори. Децата се взираха в мен с разширени уплашени очи, докато из се преструвах, че имам работа. Едва когато в моя ден се появеше детето на нощта, с крака, почернели от греховете, които бе извършило през деня, чак тогава затварях вратата на кухнята и лягах на пейката, втренчила безпомощно очи в мастилената малайска нощ. Отбягвах да се замислям върху съдбата на дъщеря ми. Не желаех да си представям почернелите жилести ръце, зацапани с оръжейна смазка, ненаситните устни и хищните езици. Не можех да понеса и вонята, която се носеше от тях. Боже мой, как само се стараех да не мисля за онзи мъж, който уринирал в Муи Цаи. Лежах и слушах нощните звуци, щурците, бръмчащите комари, виковете на дребни диви животни, шепота на листата от вятъра. Вслушвах се за моята Мохини.

В следобеда на третия ден върнаха А Мой. Тя беше наранена, кървеше и почти не можеше да ходи, но беше жива. Знам го, защото стоях в сенките на метър от прозореца и видях как смазаната й от мъка майка изхвърча от къщата с писъци при вида на повехналото крехко телце, поддържано от двама войници. Те пуснаха момичето в краката на майката и си тръгнаха. Семейството внесе момичето вътре. Обзе ме страх. Къде беше Мохини? Защо я нямаше? Трябваше да изтичам навън и да ги питам.

Вероятно ще я върнат утре, казах си в миг на слабост.

Тази вечер, макар и да се стараех да стоя будна, ме обхвана особена летаргия и заспах в кухнята. Сънят ми беше неспокоен, явяваха ми се странни сънища, будих се няколко пъти, плувнала в пот и жадна. Тревожна и в очакване, неуморно се разхождах из къщата, влизах от стая в стая, мърморех си нещо, очите ми бяха неспокойни. Отворих един прозорец и погледнах навън в нощта. Всичко изглеждаше и звучеше нормално. Откъм храстите се чуваха щурци, а откъм къщата на змиеукротителя — долиташе тъжната мелодия на флейтата. Комари жужаха. Затворих прозореца и отидох да нагледам децата. Те ми изглеждаха като непознати. Беше страшно горещо.

Хладната вода се спускаше по тялото ми и плискаше шумно върху циментовия под, заля цялата баня, образувайки вълнички, които се разливаха върху ниския праг под вратата. Водата протече надолу по коридора. Стоях в мокрия коридор и тъй като се почувствах малко по-добре, реших да си запаря силен чай. Ако съпругът ми беше буден, щях да направя чай и на него. Влязох в спалнята увита с мокра кърпа, вързана над гърдите ми.

Айя седеше в леглото, бе отпуснал глава в ръцете си. Щом чу стъпките ми, ме погледна. Върху леглото беше опъната малка зелена рокличка. Приближих се и пипнах коприната. Усетих я хладна между пръстите си. Бях нарязала едно от моите хубави сарита, за да й ушия тази рокличка, и след това я бях забравила. Сякаш беше преди век, бях я направила за Дивали — празника на светлините, когато я облякох в зелено, за да отива на очите й. Спомням си, че бях сложила няколко маслени лампи из къщата, когато я нагласих с нея. Боже мой, колко малка е била тогава. Дори свещеникът в храма я щипна за бузката възхитен. Погледнах свития разстроен мъж, който седеше върху леглото и гледаше като в мъгла.

— Къде я намери? — попитах. Усетих, че гласът ми прозвуча укорително. Знаех кое къде се намира в къщата. Познавах къщата от горе до долу и все пак толкова години той грижливо бе крил тази рокличка.

— Пазех я за дъщеря й — прошепна.

Някъде вътре в себе си усетих такава празнота, че просто не бях в състояние да я приема. Ако признаех, че е така, това би било равносилно да се смаля до нищожество. Тихомълком взех някои дрехи от скрина и излязох. Усещането, че ми е по-добре след банята, изчезна. Айя разтвори своята болка като грамадно ветрило. Толкова сурова бе, изпъстрена с различни по големина петна в червено и заплашително черно, че отстъпих крачка назад изумена. Трябваше да прегърна скърбящия човек, но това не ми беше в характера, вместо това у мен се зароди ревност. В моите очи неговата любов изглеждаше по-чиста, по-висша от моята.

Запарих чая, седнах и го гледах, докато изстина. Искаше ми се да хукна от къщи, да стигна до японския гарнизон и да поискам да я пуснат, но можех само да седя като безсилна старица, зареяна в миналото. Спомних си как заведох децата в китайски храм по случай празника на Куан Ин. Там сред хартиените коне в естествен ръст имаше една много голяма статуя на богинята на милосърдието, облечена с обичайната й широка роба, около нея бяха подредени блестящи бронзови урни, пълни с дебели червени китайски пръчки. Ние запалихме тънки сиви пръчици с тамян, свитъци цветни хартии й малки знаменца, които трябваше да символизират богатство и напредък. Сякаш беше вчера, децата ми стояха подредени, с любопитно ококорени очи — смълчана редица чернокоси глави, пълничките им ръце стискаха малки знаменца, върху които бяха изписани имената им с китайски йероглифи. Гледах ги как едно по едно тържествено изгарят своето знаменце в изкорубено старо цинково корито. Над тях закачените кръгли червени фенери се люлееха и кимаха на ранния утринен ветрец. След това всеки от нас пусна по една птица от клетка, прислужникът в храма бе нарисувал малка червена точка на гърба на всяко малко телце, за да не посмее никой да я хване и да я изяде. Стоях там и се помолих за децата си, докато те с истинско удоволствие гледаха как птичките отлитат на свобода. Пази ги, закриляй ги и ги благослови, мила богиньо Куан Йн, молех се, но когато си тръгвахме, спомням си, че погледнах в хладното спокойно лице на богинята и си помислих, че не ме е чула.

Навън в тъмнината чувах как братята на А Мой пълзят в отводнителния канал и ловят хлебарки. Всяка вечер, светейки си със свещи, те претърсваха всички канали за хлебарки и ги пъхаха в шишета, за да нахранят кокошките сутринта. Шепотът им на китайски ме разсея.

— Ух, виж колко е голям този дявол.

— Къде? Къде?

— Главата й е до крака ти. Бързо, хвани я, преди да се е пъхнала в някоя дупка.

— Ти колко имаш досега?

— Девет. А ти?

Гласовете им и шляпащите им чехли в мокрите канали заглъхнаха. Опитах се да се ядосам при мисълта, че с младите си ръце пипат такива отвратителни създания в мръсотията, но по време на японската окупация беше така. Зърно рядко се намираше и когато кокошките се хранеха със сочни хлебарки, бързо наддаваха.

Пак ми стана горещо. Плиснах ледена вода на лицето си и затоплих изстиналия чай. По някое време след това сигурно съм заспала на пейката, защото изведнъж се стреснах. Бях оставила лампата запалена. Часовникът в кухнята показваше три часът сутринта. Първото, което ми направи впечатление, беше усещането за спокойствие. Непрекъснатото чукане в главата ми беше спряло. Бях живяла с него денем и нощем толкова години, че внезапното му пълно изчезване ми се стори странно. Удивена, допрях ръце до слепоочията си. Докато седях и се чудех на това, което всеки би приел за нормално, моят съпруг влезе в кухнята. Широките му рамене бяха отпуснати като на победен човек и очите му блестяха мокри в тъмното.

— Няма я. Най-после си отиде. Не могат да й направят нищо повече — изрече той със задавен глас. Какво нежно сърце имаше този човек. Не можеше да завиди на светлия мир, който съвсем сигурно очакваше невинната й душа. Очите с дебели клепачи, подобни на голяма костенурка, бяха пълни с тъга. После той тихо се обърна и излезе. Пулсиращото главоболие отново се появи безмилостно и отмъстително, докато се взирах в отдалечаващия му се гръб.

Разбрах. Тя е идвала в къщата. Събудила ме е и е разговаряла с баща си. Дошла е да се сбогува. Нямаше какво повече да чакам. Разбрах какво се бе случило. Вероятно съм го знаела още от мига, в който видях злодеите да връщат А Мой на семейството й. Затова не съм изтичала да питам за Мохини. Вече съм знаела. Тя беше загубена за мен. В душата си усетих онова чудовище змията, за която ти споменах малко по-рано — черна и ужасно отмъстителна, да се изтяга и смело да съска.

Госпожа Мета от Цейлонската асоциация дойде да поднесе съболезнованията си и поседя при мен във всекидневната. Дълго седях затворена в мълчание, гледах грозната й уста и тъпия й конски нос, от дясната страна на който имаше бенка.

— Само добрите умират млади — изрече тя набожно и изведнъж ме обзе страшно силно желание да й ударя плесница. Всъщност те видях как ставам и я удрям така силно, че главата й се извърна на кльощавия й врат. Подтикът беше много силен, затова трябваше да се изправя. Предложих й чай.

— Не, не, не си правете труда — отказа тя бързо, очите й бяха нащрек, но вече й бях обърнала гръб. Помислих, че я мразя. Помислих си също, че я познавам. Тя беше онази завистлива врана, за която мама ме беше предупредила. Онази, която пиела сълзите на хората, за да поддържа перата си черни и лъскави. Враната, която каца на най-високото дърво, за да види първа погребалната процесия.

В кухнята направих чай. Сипах последните лъжички от скъпоценната захар. Когато чаят беше готов, опитах го с малка лъжичка и прецених, че е идеален. Знаех си, че тя щеше да изпие нейния до последната капка. Сложих чашата с чай на пейката и си спомних малката зелена рокличка, която лежеше на леглото. Позволих си лукса за малко да омекна и веднага напиращите сълзи изгориха болезнено очите ми, рукнаха надолу по страните ми и започнаха да капят в чашата с чай. Знаеш ли, единствените сълзи, които завистливата врана не бива да пие, са сълзите на скърбяща майка. Майчините сълзи са така свещени, че са забранени за нея, иначе перушината й ще стане матова от болест и тя ще умре бавно и мъчително. Бях права за чая — изпи го до дъно, но сбърках по отношение на жената. Този ден направих грешка. Госпожа Мета не беше враната, за която мама ме беше предупредила, защото продължи да идва и всеки път предлагаше помощта си. Тя почина неотдавна и като я гледах как лежеше на смъртния си одър грозна както винаги, ми стана мъчно за онова, което направих. Наведох глава и признах греха си на ухото й. Стори ми се, че съсухреното й тяло потрепери леко, но очите й се усмихнаха, когато я погледнах. Тя почина, без да каже нищо повече.

Смятах, че А Мой няма да тежи на съвестта ми, но не било така писано, защото след по-малко от седмица прегърбеният й баща поведе волската каруца покрай нашата къща с тялото й, увито в рогозка, изплетена от листата на кокосова палма. Стоях зад завесите и гледах като черната кобра, която се крие в тайно кътче в джунглата и наблюдава как скърбящата майка удря главата си в каменните колони, след като е положила мъртвия си син пред олтара на бог Шива. Бедната А Мой се бе обесила на гредите на къщата. Беше сложила край на живота си от срам.

Баща й я погреба в необозначен гроб някъде, не много далеч. След това странно и бедно погребение Айя отиде да изкаже съболезнованията си, но аз нямах сили да погледна в очите Първата съпруга. Дори от нашата къща чувах смразяващия кръвта вой от мъка, беше тънък и пронизителен като предсмъртна агония на куче.

Аз също бях загубила дъщеря. Ако беше изпаднала в същото положение, сигурна съм, че и тя би постъпила като мен. Любовта на майката не познава нито закони, нито граници и не се подчинява на господар, освен на себе си. Не признава никого. По онова време не разбирах, че съм сторила зло. Отказах да скърбя за Мохини както трябва. Вместо това си повтарях колко много съжалявам, че Айя е запазил малката зелена рокличка, а не аз. Трябвало е да се сетя да я запазя. Дори и сега я търся сякаш тя беше тайният ключ към всичко. Търся я и не мога да я открия. Знам, че той я пази, защото вярва, че Мохини ще се върне. Някой ден. Крие я на някакво потайно място далеч от любопитните ми очи, от ревнивото ми сърце и от опетнените ми мисли.