Рани Маника
Оризовата майка (13)

Димпл

Спомням си като съвсем малка как седях върху подредения сак до входната врата, косата ми е вързана на две опашки, обута съм с най-хубавите си обувки, а от нетърпение сърцето ми отброява минутите като часовник, който кънти в гърдите ми. Чаках да тръгна към дома на баба Лакшми за ваканцията, но за да стигна дотам, понякога трябваше да премина препятствия, твърде трудни за едно дете. При най-малкото нарушение съществуваше възможност тази привилегия да ми бъде отнета. Най-трудното от всичко бе да се преструвам, че ми е противно да прекарам там ваканцията.

Едва когато татко се прибереше, двамата сядахме в колата и тръгвахме към автобусната спирка, можех да си отдъхна, тогава бях сигурна, че пътуването ми вече не зависеше от промени в плана в последната минута.

На вратата на автобуса целувах татко за довиждане, а той чакаше на платформата и ми махаше с ръка, докато автобусът изчезнеше от погледа му. Затварях очи и се отърсвах от всякакви притеснения — от заплахите на брат ми Наш да ме върже за стол в кухнята и да запали косата ми, от подигравателното лице на мама. Скоро, съвсем скоро ще спя толкова близо до моята скъпа баба, че ще чувам астмата в гърдите й. Шуми като уморена машина. Всеки път, когато отивам, е по-зле.

По време на пътуването стоя съвсем мирно, гледам през прозореца, внимавам да не направя някоя грешка или да сляза от автобуса, за да си купя нещо освежително в Бентонг както всички други. Ужас ме обхваща от лошите хора, за които мама ме предупреди. Те отвличали малки момичета, които пътуват сами. На автогарата в Куантан леля Лалита ме чака, в едната си ръка държи торта „Голяма сестра“, а вятърът от вълнолома развява тънките къдрици около широкото й усмихнато лице. Слязох от автобуса, хванахме се за ръце и тръгнахме заедно, люлеехме сплетените си ръце като първи приятелки чак докато стигнем при баба. Представям си как вървим из града, багажът ми е в дясната й ръка, а аз едва сдържам вълнението си. През годините Куантан почти не се променя. Винаги ми е мил и познат. Като завръщане у дома.

Когато завихме зад ъгъла на къщата на Стария Соонг, виждам баба леко прегърбена да стои до вратата. Отскубвам се от ръката на леля Лалита и се втурвам към фигурата на верандата. Когато най-после се хвърлям в отворените й обятия и заравям лице в милия и познат мирис, тя винаги казва едно и също:

— Ай, колко си отслабнала!

А аз винаги си мисля: „Ако има рай на земята… Той е тук. Тук е. Тук е. Тук е.“

Кристално ясен е споменът ми за ранните сутрешни часове в къщата на баба преди още слънцето да надникне зад хоризонта. Виждам се как вървя в хладния полумрак прекалено възбудена от събуждащия се ден. Във всекидневната лампата още свети и чичо Севенези е пиян. Той отдавна твърди, че нощта била негова, и се провъзгласява за пиян будист. Когато си млад и чуваш цинизми, които се леят пред теб, се чувстваш направо запленен. Чичо ми е специалист по цинизмите.

— Как да не благоговееш пред човек, който е умрял, защото е бил прекалено вежлив, да откаже развалена храна? — казва той за Буда.

Когато ме вижда как надничам от вратата, чичо ме вика във всекидневната.

— Ела — шепне и потупва мястото до себе си. Изтичвам при него. Той разрошва косата ми както винаги.

— Какво правиш, че още не си легнал?

— Кое време е? — Ето че отново заваля думите. Аз се кикотя в шепите си. Така и не виждах някаква вреда. За мен той беше само изискан мъж, който живее живота си като празник и изповядва великолепни скандални идеи. Бутилката с уиски не се появяваше случайно, под въздействието на алкохола той ставаше забавен и приятен. Когато бе в такова състояние, обсъждаше с мен теми за възрастни, за които и той, и аз знаем, че не бива да говорим. Пробождам с пръст големия му корем и пръстът ми изчезва в гънки тлъстина.

— Раздрусай си шкембето — нареждам му и веднага целият му корем се разтриса. Смея се неудържимо.

— Шшт — предупреждава ме той и скрива бутилката по-надолу сред възглавниците. — Ще събудиш Оризовата майка.

— Кого? — питам.

— Тази, която дава живот. На остров Бали нейният дух живее в образи, направени от купчинки ориз. Седнала на своя дървен трон в семейната житница тя бди реколтата да бъде изобилна в оризищата. Оризовата майка се смята за свещена и на грешниците им е забранено да се появяват в нейно присъствие или да опитат дори едно зрънце от нейната фигура.

Чичо Севенези ми се заканва с пръст. Няма никакво съмнение, че е пиян.

— В тази къща нашата Оризова майка е твоята баба. Тя съхранява мечтите. Вгледай се внимателно и ще видиш, че седи на своя дървен трон и държи всички наши надежди и мечти — големи и малки, твоите и моите, в здравите си ръце. Годините не отслабват силата й.

— Ох — въздишам, идеята се загнездва в главата ми. Представям си баба не слабичка и често тъжна, а като Оризова майка — силна и прекрасна, с полепнали зрънца ориз по тялото й, а в здравите си ръце държи всички мои надежди и мечти. Очарована от картината, облягам глава върху корема на чичо, който ми служи за възглавница.

— Мила, скъпа Димпл — въздиша той тъжно. — Само ако можеше да не пораснеш. Ако можех да те защитя от бъдещето ти, от самата теб. Но аз съм като шаманите, които бият барабана, а звукът се носи на километри разстояние, чуват го елените и се разиграват, докато чакат ловците да пристигнат. Докато чакат собствената си смърт.

Бедният чичо Севенези. Бях твърде малка, за да знам, че демоните и духовете са по петите му, следват го с облещени очи, блестящи като крокодилските на тъмно. Преследват го. Преследват го. Преследват го. Лежах по корем и се чудех дали някой шаман, който се намира много далеч, е бил барабана и дали ловците вече са тръгнали. Затова ли той все излиза да танцува румба и ча-ча-ча?

— Раждането е само отложена смърт — казва ми той, в дъха му се усеща топлият мирис на уискито. После се качва в спалния вагон, тръгва към опасни, тайнствени места в Тайланд, където можеш да изчезнеш безследно. Където момичетата имат високо ценени и невероятно гъвкави мускули, излъчващи камасалила (любовни флуиди), уханни като свеж плод.

Все още копнеещ за нещо, което не може да определи, той заминава за Порт-о-Пренс на остров Хаити, там общува с лечители-шамани, в чието черно сияние са набучени тънки като игли бенгалски огньове. Гледа като хипнотизиран как те отварят дверите на духовете и му показват две същества, наречени Зеде и Адел. Изпрати ни пощенска картичка с голям водопад и писа, че там „всички непрекъснато изпадат в транс, устата им бълват странни, неразбираеми думи и се гърчат неудържимо по скалите“.

Запазила съм писма с негови снимки как е застанал в подножието на огромните египетски пирамиди. „Най-накрая открих как се чувстват мравките, когато застанат на прага ни“ — надраскал е на гърба. Той спи в пустинята под изумителен купол, обсипан с милиони звезди, и крачи сред море от умрели птици, които никога няма да довършат миграционното си пътешествие през пясъците, мъничките им очи и човки са покрити с полепнал по тях пясък. Пие гъсто камилско мляко и отбелязва как камилите гърлено се оплакват, когато ги товарят. Имат големи и меки като възглавнички крака. Той се храни с хляб, корав като камък, и наблюдава учудено как малки мишлета изникват от нищото, за да грабнат и най-дребната трошичка, която падне на пясъка. Осведомява ме, че думата за жена хорман идва от арабската харам и означава забранен, но мъжете там наричат хубавите момичета белабуууу-узззз.

Предлагат му хубави момичета с блещукащи воали и дрехи от скъпи платове, излегнати по гръб върху разкошни възглавници до басейна, там те са защитени от каменен дувар във форма на решетка, така могат да гледат света отвъд стените, без някой да ги вижда. Взират се в своите клатушкащи се отражения на повърхността на водата или в антични персийски кръгли огледала. Святкащите им младежки очи, заобиколени от рой нарисувани звездички, с червена точка във вътрешните ъгълчета, хвърлят поглед назад. Гърдите им са намазани с лъскав мускус, пъповете им са украсени със скъпоценни камъни, които проблясват на залязващото слънце, докато момичетата игриво се пръскат една друга с розова вода. Апатично и с безразличие той писа: „Дали най-накрая не съм се уморил? Какво ли ми е станало?“.

Без особено въодушевление изчезна на сафари за цял месец.

— Липсата на компания ще ми се отрази добре — каза.

— Ще загуби работата си — изплака баба.

Върна се донякъде възстановен, кожата му толкова бе почерняла, че от прежурящото слънце бе придобила цвят на ебонит. Много странно, не бе развълнуван от прогнозата, че няма да мине много време и африканският лъв ще се умори от Колелото на живота и ще тръгне по същия път като своя индийски събрат, ще се превърне в застрашен вид. Ужасно се разтревожих. Обичам лъвовете. Харесвам жълтите им очи, златистите им лапи и великолепния рев на възрастен мъжкар, който звучи сякаш идва от бездна в земята. По залез-слънце ти се струва, че са изсечени от същата скала, върху която лежат.

Той стигна чак до Сингапур, без никакъв ентусиазъм инспектира стандартите и най-накрая предприе нощно пътуване по един път на север към земята на хилядата Буди, където монаси с тъмнооранжеви дрехи удрят грамадни гонгове, а в опушената тъмнолилава вечер блестят изящно гравирани остриета на кули. Там той затворил очи и решил отново да изживее познатото усещане от допира на меки гърди, закръглен корем и копринени бедра.

При баба храната беше проста, но здравословна. На силната слънчева светлина до кухненския прозорец тя обхвана лицето ми в шепи да провери дали ушите ми са здрави и прозрачни. Доволна кимна и отново продължи да реже лук, да разделя патладжани на четвъртинки или да къса спаначени листа. Проявяваше интерес към всичко — към татко, към училището, към здравето ми, към приятелките ми. Искаше да знае всичко и изглеждаше особено горда от добрите ми бележки.

— Също като баща си — каза. — Преди лошият късмет да го сполети.

Често играехме на китайска дама, баба много лъжеше. Мразеше да губи.

— Проклети зарове — викаше, за да отвлече вниманието ми и мълниеносно пререждаше пуловете си.

Често с дядо седяхме тихо на верандата и наблюдавахме как вечерното слънце почервенява на небето, преди да си легне да спи през нощта. Четях му на глас „Упанишади“^[1]. Веднъж той заспа на шезлонга. Когато го събудих, ме изгледа стреснато за миг, разкриви очи объркан и ме нарече Мохини.

— Не, дядо, това съм аз, Димпл — поправих го и той ме погледна разочаровано. Спомням си как тогава си помислих, че той не ме обича. Или може би ме обичаше само защото приличах малко на нея.

Останалата част от ваканцията обикновено бързо се изнизваше, слънцето залязваше все по-рано и така краят й приближаваше все повече. Последната вечер заспивах разплакана. Трудно ми беше да понеса мисълта, че трябваше да се върна на училище, при Наш, при завистливата Бела и при бясната ми майка. Тя винаги беше особено гневна, когато се връщах от баба.

Докато бяхме деца, не знаехме какво да очакваме от мама и татко. Те бяха като барут и кибрит и само си търсеха повод, за да избухнат, и тогава всичко беше гръм и трясък. Баба казваше, че били врагове от предишен живот, но ги свързвали греховете им. Като двама канибали, които се ядат взаимно, за да живеят. Можеха да говорят за монахините от Андалусия или колко минути се варят яйцата за закуска и всичко това да свърши с насинено око и счупени чинии.

— Ти защо ни шпионираш? — крещеше ми мама истерично.

— Имам среща след един час, защо да не те оставя в къщата на Аму, а? — предлагаше татко, хубавото му лице беше натъжено.

Милата добра Аму. Обичам тази жена. Не помня време, когато Аму да не е била при нас, всяка сутрин, когато се събудех и излизах, я виждах седнала на ниско столче, заобиколена от пластмасови кофи, да търка и пере мръсните ни дрехи. Мама не се занимаваше с никаква домакинска работа заради нейния артрит, затова нае Аму да пере, мие и чисти. Когато сутрин ставахме, тя вече беше там, клекнала пред кофите с мръсни дрехи. Щом вдигнеше очи и ме видеше, малкото й триъгълно лице светваше.

— Пази се от водата — казваше.

Внимателно прибирах полата около коленете си и сядах на стъпалата пред кухнята да я гледам.

— Аму — оплаквах се сърдито, — хванах Наш, че се опитва да къса страници от книгата, която чичо Севенези ми изпрати вчера.

— Ох, мила — въздъхваше тя и цъкаше с език. Но после, вместо да прояви съчувствие към мен, се впускаше в дълга заплетена история за ненавистната жена на брат си или изваждаше отнякъде отдавна забравен злобен братовчед, които се опитал да изиграе бедните безобидни родители на Аму. Разказите й бяха изпълнени с толкова много интриги и ужасни хора, че скоро забравях моите дребни неволи.

Имаше и хубави моменти. Толкова прекрасни, че човек си знаеше, че няма да продължат дълго. Случваше се цялото семейство да отпразнува някоя сделка на татко с голям обяд в китайски ресторант в един от хубавите хотели, когато си поръчвахме морски охлюви и раци. Тогава мама беше в толкова добро настроение, че ако се събудех през нощта, я чувах да пее на татко. В тези дни на опиянение ми се струваше, че е погълната от любов към него и пламтеше така, та се боях да докосна светналото й лице. Освен това явно ревнуваше татко от малайските танцьорки, които той гледаше по телевизията. Но парите скоро свършваха и мама и татко бързо се връщаха към обичайните си караници, а на мен отново ми се струваше, че само съм сънувала щастливи дни.

Веднъж мама взе Бела със себе си, за да помоли за заем един стар приятел. Бела каза, че със средния си пръст той съвсем бавно бутнал плика с парите по масата и през цялото време гледал напрегнато мама.

— Другия път ела без детето — извикал след тях, когато си тръгнали.

Финансите ни бяха толкова зле, че се налагаше Аму да ни носи от къщи ориз и къри. Спомням си как мама плачеше и ядеше яйца с къри. Не остави нищо за татко. Когато той се прибра, нямаше храна.

Три дни по-късно мама отиде отново при своя приятел. Не взе Бела със себе си. Прибра се с чифт нови обувки в златно и кафяво, голяма чанта, пълна с храна, и със странно блестящи очи. Когато татко се върна, двамата се скараха ожесточено, в пристъп на ярост мама разпра новите си обувки, хвърли се на леглото и започна да вие като вълк. Проговориха си едва когато дойде дъждовния сезон и мама не можеше да прави нищо друго, освен да седи с вдигнати нагоре крака. Коленете й създаваха грижи, но ръцете й се бяха вкочанили и така я боляха от артрита, че не можеше да отвори и бурканче с конфитюр. Тогава си помислих, че татко сигурно я обича, защото я почистваше всеки път, когато тя ходеше до тоалетната.

Един ден се прибрах вкъщи от училище и татко ми каза, че дядо паднал от велосипеда. Когато успях да отида да го видя, той беше толкова отслабнал, че ръцете му приличаха на две дълги кости, покрити с кожа. Този път той се разплака, като ме видя. Тогава разбрах, че умира. Съсухреното му тяло бе пълно с истории. Разказите бяха толкова ценни, че реших да съхраня всички на хартия или на магнетофонна лента. Не се осланях на паметта си. Някой ден дъщерята на моята дъщеря ще трябва да ги научи. Следващия път, когато отидох при баба, намерих магнетофон, който ме чакаше в кутията си.

— Реализирай идеята си да съхраниш миналото — каза и аз направих точно това.

След като почетох на дядо „Упанишади“, включих моята машинка и го оставих да говори. Той разказваше тъжно, но хубаво. Обърнах се и някъде зад мен, където беше фокусиран погледът му, видях неговата Нефертити. Беше по-красива отколкото можех да си я представя.

Всеки ден баба го хранеше с лечебна цел с много специално тъмно пилешко месо, което му готвеше с подправки. Беше много скъпо, но баба беше намислила да му купува по едно пиле на ден, докато се оправи. Така че тя готвеше по едно пиле на ден в продължение почти на година. Дядо почина на 11 ноември 1975 година и ми остави на съхранение гласа си. Всички внуци стояха около съсухреното му тяло и всеки държеше запалено фенерче. Баба не плака. Мама също дойде на погребението. Тя попита татко дали ще четат завещание. Татко й удари шамар и излезе от стаята.

— Не, естествено, че няма да има завещание. Паякът получава всичко, нали? — изкрещя тя зад гърба му.

Когато бях деветнайсетгодишна, един мъж изскочи от асансьора на банката в центъра на града и ми каза нещо много налудничаво. Пошегува се, че както гледал през един телескоп, се влюбил в мен, но по очите му познах, че той също бе толкова изненадан от думите си, колкото и аз. Помислих го за луд, макар да бе облечен със скъп костюм, но му позволих да ме почерпи сладолед.

— Наричай ме Люк — каза той с мила усмивка. Тогава ми се стори привлекателен. Ужасно изискан и не беше от моята черга. В сладкарницата го слушах, докато опитвах ягодовия сладолед и се чудех как ще изям банана в купичката, след като той непрекъснато следеше всяко мое движение. В края на краищата не го изядох. Стана ми прекалено неудобно. Неудобно беше и да оставя банана, но не толкова, колкото да се наслаждавам на вкуса му под непроницаемият му поглед. Очите му бяха много странни. Този ден бяха прекрасни и лъчисти, пълни с хиляди въпроси. С безброй въпроси.

— Къде живееш? С какво се занимаваш? На колко си години? Как се казваш? Коя си ти?

— Димпл. — Той се опита да го изговори и тогава ми каза, че истинската мощ на змията не е в това, че отровата й може да убие човек за секунди, а че дори без ръце и крака тя е вселила дълбок ужас във всяко човешко сърце. Той така дълбоко е залегнал в нашите гени, че не можем да го проумеем, и се раждаме със страх към тези същества. Инстинктивно.

За секунда и аз се ужасих. Инстинктивно.

Нещо у мен изстина. Сякаш бях глътнала парче лед. Бог ми прошепна и ме предупреди, но Люк се усмихна, а той имаше наистина красива усмивка и тя преобрази лицето му. Забравих предупреждението. Не обърнах внимание, че когато говореше, очите му бяха студени и непроницаеми. Като на змия.

— Вие, лъчисти очи, карате цяла маса с важни хора да ме чакат — изрече той с пленителната си усмивка.

Аз примигнах. Мислех, че мъжете казват подобни неща за бюста на Бела. Неговият сладолед се стопи в купичката. Изведнъж се почувствах по-смела и го загледах. Не носеше никакви скъпоценности. Зъбите му бяха добре оформени, а скулите — остри. На лицето му се четеше глад. Той ме гледаше много напрегнато.

Всичките му черти бяха изпънати. Да, той определено ме привличаше. Човешката природа е такава, че иска да види какво точно има на неосветената страна на луната. Осъзнах, че той беше моята съдба. А Люк си беше наумил да ме има.

— Ако останеш — казваха очите му, — ще те излея в себе си, докато цялата влезеш в мен. — Въпреки всичко не избягах. Вероятно по същата причина полската чучулига пее и се вие в небесата, потопява се и се гмурка, когато я преследват острите нокти на гладния сокол. Вероятно винаги съм искала да се вселя в нечия друга кожа.

Съгласих се да му се обадя. Смятах, че татко не би одобрил запознанството, затова не му дадох нашия телефонен номер.

— Обади ми се — заповяда той тихо на тръгване и видях отпечатъка на стъпките, които бе оставил върху златистия пясък на мечтите ми и в моето сърце. Така бях потънала в мислите си, че дори не забелязах синята кола, която ме последва до дома, видях я, когато се обърнах да затворя портата.

Два дни по-късно стоях във фоайето на търговския център „Кота Рая“ и позвъних в службата му. Визитната му картичка, където беше написан директният му номер, беше паднала в канала, докато вадех пари да си купя чаша соев сок. За миг тя се понесе бяла и чиста по повърхността на мръсната зелена вода, а след това се скри под бетонния тунел. Телефонистка с високомерен тон ме попита от името на коя компания се обаждам.

— Личен разговор — казах.

Последва дълга пауза.

— Ще ви свържа със секретарката му — съобщи тя с толкова отегчен глас, че започнах да подрънквам монетите в джоба си. Когато секретарката му се обади, гласът й също беше доста хладен. Съжалих, че изобщо позвъних.

— Да, с какво мога да ви помогна?

— Моля, може ли да говоря с Люк? — попитах колебливо.

Отвърна ми, че бил на съвещание, не било възможно да го безпокои и предложи да оставя съобщение. Предполагам, че казваше това поне по сто пъти на ден. Налегнаха ме съмнения дали Люк изобщо щеше да си спомни за мен. Представих си го като милионер плейбой, сигурно стотици момичета го търсеха по телефона. Навярно бях сънувала всичко. Дори нямах директния му телефон.

— Ами всъщност той не може да ми се обади. Сигурно ще позвъня по-късно — казах набързо с неудобство и реших повече да не го търся. Почувствах, че съм прекалено млада и глупава. Какво ли си представях?

— Почакайте малко. Как се казвате? — запита хладният глас.

— Димпл — отвърнах унило.

— А, така ли — тонът й прозвуча нерешително. — Почакайте, ако обичате. Той е на много важно съвещание, но ще проверя дали може да се обади. — Линията заглъхна, а аз пуснах още една монета в автомата, чувствах, че нещастният ми стомах беше станал на буца. Толкова се бях притеснила, докато ме свържат с него, че почти се разтреперих.

— Здрасти — чух внезапно гласа на Люк.

— Здрасти — отвърнах стеснително.

Той се разсмя.

— Защо не ми позвъни на директния телефон?

— Визитната ти картичка падна в канала — отвърнах искрено, тъй като смехът му ми вдъхна малко кураж. Тогава разбрах, че всичко е наред.

— Благодаря, че се обади — изрече тихо. — Радвам се, че споменах името ти на Мария. Искаш ли да вечеряме заедно?

— Всъщност вечер не мога да излизам, нали разбираш — мама, татко…

— Добре, да кажем на чай, на обяд, за закуска?

— Хм… може би на ранна вечеря в петък, но трябва да се прибера в девет часа.

— Чудесно. Кога искаш да те взема?

— Ще ти бъде ли удобно в шест часа пред фризьорския салон на Тони в Бангсар?

— Разбрано. Ще се видим в петък в пет и половина, но преди това се обади само да се чуем. Този път използвай номера на директния телефон.

— Добре — съгласих се.

Той ми продиктува номера си и се сбогува, трябваше да се връща на важното си съвещание. А аз отново се почувствах щастлива. Той наистина желаеше да ме види, както и аз него.

Приготвих се за първата си среща с Люк с разтуптяно сърце.

— Какво да облека? — бях го попитала.

— Джинси — реши той. — Ще те заведа да опиташ най-добрия сатай, който някога си яла.

— Добре — съгласих се с удоволствие. По телефона гласът му вършеше странни неща със сърцето ми. Чувствах се безпомощна и недодялана пред него, светския мъж. Надявах се, че с джинси ще изглеждам добре.

Не му позволих да ме вземе от къщи. Цветът му не беше подходящ. Мама щеше да припадне, като види, че излизам с мъж, който не е цейлонец. За нея това беше основният критерий. Облякох бяла блуза и джинси, прибрах косата си с шнола и си сложих прекалено много грим. После се погледнах в огледалото, останах крайно недоволна, свалих всичкия грим и започнах отново. Сложих туш на миглите, с тъмнокафяв молив направих черта на горния си клепач и нанесох бледорозово червило на устните. Свалих шнолата и разтърсих косата си, все още недоволна от вида си — чувствах се дебела с джинси. Той щеше да се чуди защо ли ме е намерил за привлекателна.

След като доста се разтакавах, излязох от къщи с ластични черни джинси, с много грим и шнола на косата. Пристигнах по-рано. Докато чаках нервно, няколко момчета спряха да поприказват и пофлиртуват. Бяха прекалено настоятелни. Започнах да мисля, че идеята за ластични джинси и толкова много грим не бе подходяща. Застанах с гръб към момчетата и започнах бързо да трия червилото и ружа. Момчетата се бутаха зад гърба ми, опитваха се да ме заговорят. Когато видях колата на Люк, направо влетях в нея. Той ме изгледа внимателно.

— Добре ли си? — попита и огледа размазаното червило.

Кимнах бързо, чувствайки се като глупачка. Погледът му се премести към младежите, които се отдалечаваха в добро настроение. Как да се състезават с такава кола? Дръпнах огледалото за обратно виждане, за да видя на какво приличам. Много усърдно поправих грима. Бях направила голяма глупост. Идеше ми да заплача, че се провалих.

На светофара той хвана здраво брадичката ми и извърна главата ми към себе си.

— Изглеждаш великолепно — каза. Взрях се в черните му очи. Не беше красив, но не можех да устоя да не го гледам. Би изпъквал и в пълна с хора зала. Имах чувството, че се познаваме от сто години. Повече не разговаряхме. Той не проявяваше интерес да му разказвам за семейството ми, за приятелите ми, за това какво харесвам и какво не харесвам. Нито едно от тези неща не бе важно. Пъхна касетка в касетофона. Женски глас запя тъжна песен на японски. Наблюдавах ръцете му. Така добре ги почувствах с брадичката си. Силни и познати.

В Каянг той паркира до дървена постройка, пълна с хора, насядали около гетинаксови маси. Един малаец стоеше отвън пред барбекю и раздухваше дървените въглища. Там се печаха два реда шишове с месо, от което калеше мазнина. Той се усмихна широко.

— Здрасти, шефе — провикна се приятелски.

— При теб е пълно. Скоро ще забогатееш повече от мен — пошегува се Люк, като хвърли поглед към дървената барака, пълна с гладни клиенти.

Мъжът се разсмя скромно, но му стана приятно.

— Ахмад! — извика на сервитьора на малайски. — Донеси сгъваемата маса от склада.

Момчето изтича сковано и се върна със стара маса. После изнесе и два дървени стола. Имаше същата усмивка като баща си. След малко вече седяхме около клатещата се дървена маса в прохладната вечер.

— Ти си индуска, затова вероятно не ядеш телешко, нали? — попита той.

Поклатих глава.

— Не, но ти може да си вземеш — казах.

— И за двама ни ще поръчам пиле. — Той поръча шишове с пилешко.

На масата пристигнаха питиета, сосове, нарязана краставица и лук, както и варен на пара ориз, увит в кокосови листа.

— Очите ти са като на котка — каза той внезапно.

— Така казваше и дядо ми. Приличам на леля ми Мохини.

— Имаш най-красивите очи, които съм виждал — промълви той с тон на човек, който избира цвят за банята си.

Моллата на златното минаре по-надолу по улицата започна вечерната молитва пред високоговорител. Заслушах се. В повика му имаше нещо, което запълваше една празнота в душата ми. Бях в състояние да затворя очи и да се оставя провлечените звуци да ме пропият цялата.

Печените хапки сатай пристигнаха натрупани върху елипсовидни чинии в синьо и червено.

Люк потопи едното шишче със сатай в гъстия фъстъчен сос.

— Искам да се замислиш за женитба — каза и отхапа жълтото месо.

Когато се прибрах вкъщи, татко гледаше телевизия във всекидневната. Изгледа ме, когато влязох.

— Какво правихте с момичетата? — попита.

— Нищо особено. Просто се въртяхме около комплекса „Партама“.

— Хм, добре — произнесе той, слушайки по-внимателно състезанието по телевизията, отколкото моя отговор.

Мама беше в кухнята. Прибираше някакви продукти.

— Значи се върна? — попита.

— Да — отговорих смирено. После бързо се качих горе, взех телефона от стаята на родителите ми и набрах номера на леля Анна.

— Здрасти — каза тя. Гласът от другата страна бе приятелски и познат в моя разклатен, хлъзгав свят.

— Ох, лельо Анна — започнах почти през сълзи. — Мисля, че съм загазила.

— Димпл, ела при мен и ще поговорим — предложи тя мило и невъзмутимо.