Рани Маника
Оризовата майка (8)

Анна

Брат ми Севенези твърди, че понякога чува животни да говорят в сънищата му. Веднъж посред нощ той сънувал, че една котка стои пред вратата и изрича съвсем ясно:

— Много е студено. Моля те, пусни ме да вляза.

Стреснал се и се събудил. Навън бушувала буря. Силният вятър се блъскал в капаците на прозорците и виел пред входната ни врата. Огромни дъждовни капки барабанели шумно върху вълнистия ламаринен покрив. Вътре в къщата въздухът бил влажен и тежък.

Подтикван от някаква сила, от дръзко любопитство, брат ми станал от леглото. Проблясъците на светкавиците изпълвали коридора с бяла светлина, а една гръмотевица го накарала да подскочи и да запуши ушите си с ръце. В такава бурна нощ кой знае какъв коварен дух, какви обезумели демони чакали от другата страна на затворената ни входна врата, но той почувствал, че бил длъжен да отвори. В края на коридора, на мъждеещата светлина на газената лампа видял сянката на мама, отразена на стената на кухнята. Дръпнал резето на входната врата и я отворил безстрашно.

На прага търпеливо чакала мърлява котка с пет треперещи котенца. Котката вдигнала нагоре глава и без да мига, се втренчила в него, очите й били като ярки сапфири в сивотата на бурната нощ. Брат ми се взрял безмълвно в нея и все едно, че я бил поканил да влезе, тя нежно захапала за врата треперещите котенца и ги пренесла едно по едно в топлата кухня. Севенези и мама им направили легло от стари дрехи на пода, разредили с вода кондензирано мляко в плитка паничка и гледали доволни как нощната гостенка го изблизала с малкото си розово езиче.

По думите на брат ми това е единственият път, когато помни да се е почувствал близо до мама. Забравил тънката пръчка, която висяла, закачена на куката на стената, усетил само мириса на конфитюр от банани в дъха на мама, когато тя го притиснала към себе си и го целунала по главата. Тогава бил обгърнат от топлота, от обич и се почувствал доволен, че си е вкъщи, докато навън бушувала бурята.

Мама му позволи да задържи котката. Намери на кого да раздаде котенцата.

Макар да беше бездомна, котката се държеше особено царствено. Висока, с малка триъгълна муцунка и козина в най-светлия и прекрасен сив цвят, който можеш да си представиш, тя пристъпваше из къщата с високо вдигната глава. Моят брат й даде внушителното име Кутуб Минар и й постави кошничка до леглото си. През някои нощи, когато се събуждал плувнал в пот и ужасен от някой страховит кошмар, той се обръщал към кошницата и за свое успокоение винаги виждал вдигнатата й нагоре главичка, две светлосиви езера го наблюдавали с твърд поглед. Докато тя го гледала с нейните измити от луната очи, брат ми се кълнеше, че някаква енергия минавала през тялото му, а сърцето му спирало да бие като лудо. Едва когато се успокоял, тя се прозявала, отпускала глава, затваряла очи и се изпъвала на греещата жълта слънчева светлина в поле от прекрасни цветя.

Кутуб Минар гледаше да остава извън полезрението на мама. Облягаше малката остра брадичка върху лапичките си, докато будните й красиви очи следяха внимателно всяка нейна стъпка. Мама беше като пантера в клетка. Нищо чудно, че нервираше котката. Животните обичат бавни, спокойни хора. Като баща ми и Лалита. Първия път, когато Севенези се върна от къщата на змиеукротителя, котката се наежи, изви гръбнак, започна да мърда кожата си, изпъна уши назад, сви красивата си муцунка и се разфуча. Дългата й опашка се мяташе от една страна на друга. Севенези гледаше като поразен изредените й нокти. Тя наистина се готвеше да се хвърли на врата му. Тъкмо тогава изведнъж осъзна, че това е любимият й господар, и със сподавено мяукане отпусна опашка, отправи се към полето зад нашата къща и изчезна в гората. Или миризмата на змиите, или гладът на злите духове, с които общуваше змиеукротителят, я бяха изплашили така. Остана добър приятел през цялото детство на брат ми и умря неочаквано, когато той стана на седемнайсет години. Една сутрин се събудихме и я намерихме мъртва в кошницата си, свита на кълбо, като че ли спеше.

В продължение на много години след смъртта на Мохини се събуждах нощем и виждах Севенези да седи в тъмната стая и да чака духът й да се появи. Седеше толкова тихо и така неподвижно, че беше страшно да го гледа човек. Последния път тя го беше изненадала. Сега той имаше въпроси към нея и искаше да й разкаже някои неща. Оттогава не беше я сънувал. „Внимателно слушай гласа ми, мой малки пазачо“ — беше му казала. Той се вслушваше много внимателно, но годините минаваха, а тя така и не се появяваше. Дивали^[1] идваха и отминаваха. Всяка година предната вечер неизменно нареждахме светилници около къщата, будехме се по изгрев-слънце, изкъпвахме се и обличахме новите дрехи в ярки цветове, които мама беше ушила през късните вечери, и приготвяхме голям обяд с отбрани ястия. На масата можеше да се намери любимото ядене на всеки от нас. Двете с Лалита все още разнасяхме подноси с празнични сладкиши и треперещо цветно желе по домовете на съседите, но празникът Дивали вече не беше същият. Беше останал без съдържание. Дивали в нещастно семейство е като усмивка на лицето на мъртво дете. Усмивката беше така крехка, че никой от нас не смееше да говори по мъчителния за всички въпрос. Усмихвахме се страхливо един на друг и наблюдавахме как членовете на нашето семейство се превръщат в отчуждени непознати.

Лакшмнан се държеше най-странно от всички. Както бяхме объркани, ни се струваше, че ни мрази и открито се радва, когато вижда, че някой изпитва унижение или болка. А поводи се намираха много. Пред мама той успешно се спасяваше с отличните оценки, които носеше вкъщи. Беше толкова находчив, че продаваше на приятелите си бележките, които си беше водил в час. Лакшмнан учеше като демон. Отдаваше се на учението. Всяка вечер четеше до късно. Беше си втълпил идеята, че можел да срещне богинята на богатството в къщата на богинята на образованието. Беше попаднал в лабиринт, на изхода го чакаха гърне със злато, несметни богатства и скъпоценни камъни. Той искаше неща, които би могъл да докосне гордо и да използва лекомислено. Мечтаеше да притежава дълга кола и голяма къща. Искаше да разполага с много пари. Ако образованието можеше да се сравни с безвкусен хляб, той бе готов да го изяде в замяна на сбъдването на примамливата студена мечта, дори ако е възможно, да го изгълта набързо. За първото място в класа се водеше ожесточена битка между него и друго момче на име Рамачандран. Ако Лакшмнан се върнеше вкъщи навъсен, това означаваше, че Рамачандран го е изместил.

Всички бяхме пропуснали три години истинско обучение, докато бяхме окупирани, затова, когато японците си тръгнаха, се върнахме в същите класове, в които бяхме преди началото на войната. Ето защо Лакшмнан беше вече навършил деветнайсет години, когато на хоризонта изплува и се приближи матурата. По онова време изпитните работи се оценяваха в Англия, а след това с дипломата можеше да се кандидатства за колеж или дори направо за университета. Лакшмнан непрестанно учеше. Държеше къдравата си глава наведена над книгите, мръщеше съсредоточено чело и пиеше безброй кафета, които мама му правеше. Тя много се гордееше с него.

Успехът изглеждаше сигурен.

В деня на изпита Лакшмнан тръгна уверено, но още преди слънцето да докосне върховете на кокосовите дървета, мама го видя да се връща, придружен от самия господин Велупилай.

— Какво има? — попита тя разтревожено и заобиколи къщата, за да ги посрещне.

— Не знам, ама, главата толкова много ме боли, че не можах дори да прочета какво пише на листчето — отвърна Лакшмнан. Под очите му се виждаха тъмни сенки, гледаше замаяно на слабата утринна слънчева светлина и дори примижа, като погледна мама.

— Учителят го намерил отпуснал глава върху листовете на чина. Според мен най-добре да заведете сина си на лекар — посъветва ни сериозно господин Велупилай.

Мама незабавно заведе Лакшмнан в болницата. Там не можаха да определят какво му е. Вероятно било от напрежението. Във всеки случай казаха, че Лакшмнан трябвало да носи очила. Бил късоглед. Мама поръча очилата в магазин за оптика в града. Лакшмнан вървеше до нея като в мъгла и като че ли не можеше да проумее какво става. Случила се бе истинска трагедия. Това бе изписано на лицето на мама, когато се върнахме от училище. Всички много разчитаха Лакшмнан успешно да вземе изпитите си. Сега трябваше да чака цяла година, за да се яви отново на матура.

Една вечер погледнах през прозореца на кухнята и видях Лакшмнан да седи под жасминовия храст и да пуши. Той пушеше, като рязко дърпаше и нервно изпускаше дима, веднага разбрах, че искаше мама да го види. Отчасти желаеше да я предизвика и да я подложи на изпитание. На брат ми му беше скучно.

Когато смяташе, че всичко е загубено, той се обръщаше само към дявола или бога, пред когото благоговееше — парите. Лакшмнан винаги е ламтял да бъде богат, но сега искаше това да стане по най-лесния начин. Алчното му сърце го отведе в една компания богати китайчета. Те имаха коли, приятелки с имена, каквито човек би дал на някое пухкаво котенце, безброй лоши навици, с които кой знае защо се гордееха, говореха за сделки на стойност много хиляди рингита. Хвалеха се безгрижно колко загубили на комар.

„Лесно спечелени, лесно загубени“ — казваха лекомислено. В широките им пръсти брат ми разпознаваше семената на тайните дървета, които раждаха пари. Как им се възхищаваше само! Не забелязваше, че в гърдите им туптяха студени сърца с големината на юмрук. От тях той се научи да казва „Суп суп суи“ — няма проблем, лесна работа, и „Мо сионг кори“ — не се тревожи, голяма работа.

Той никога не водеше тези нови приятели вкъщи, но аз го виждах с тях на връщане от училище. Не ми харесваха хитрите им присвити очи, но никога не казах на мама за тях. Много ме беше страх да го обадя. Освен това предполагах, че се въртят покрай него, за да получат записките му. Не онези, които продаваше, а онези, с които стана първенец на класа. Знаех, че догодина по това време тях вече нямаше да ги има, голите им глави и орловите им човки щяха да ръфат нечия друга мърша.

Лакшмнан и аз се явихме заедно на матура. Този път той не учи.

— Знам си всичко, което учих миналата година — заяви той дръзко и се облече, за да излезе вечерта.

Когато излязоха резултатите, се оказа, че той беше успял да се класира само за второ ниво. Предишната година Рамачандран беше постигнал първо и учеше във военния колеж „Сандхърст“ в Англия. Изпрати снимка как е седнал в салон за лъскане на обувки и на нея беше написал: „Виж докъде стигнах. Сега колониалните господари лъскат обувките ми.“

С второ ниво най-високият пост, който Лакшмнан би могъл да заеме, беше инспектор по труда в някое правителствено учреждение, но той дори не можеше да се възползва от тази възможност, защото по това време не се намираше подобна работа. Аз бях покрила трето ниво и директорът на училището ми предложи учителско място. Мама беше доволна и аз станах учителка.

Лакшмнан беше вбесен и объркан. Помня го как с часове нервно влизаше и излизаше от къщи като маймуна в клетка. Друг път седеше във всекидневната и пушеше безспир, с празен поглед разсеяно барабанеше с пръсти по масата, там бяха нахвърляни безразборно няколко празни пакета от цигари, а пепелникът беше препълнен с угарки. Седмици наред той се оплакваше разгорещено и говореше сърдито какъв лош късмет имал, но най-накрая, скърцайки със зъби от яд, също стана учител. Това не влизаше в плановете му. Колко мразеше да учи деца! Когато вървях по коридора и минавах край неговата класна стая, го виждах как преподава със стиснати юмруци.

По онова време обучаващите се учители минаваха тримесечен стаж. Всяка седмица ги пращаха на ново място за подготовка. Лакшмнан поиска стажът му да бъде в Сингапур. Не „изключителното ниво на подготовка“ го привличаше, а ярките светлини на града. Той наистина заживя с тази идея и за пръв път започна да се отнася почти човешки с нас. Къщата направо сияеше от светлината, която промененият Лакшмнан излъчваше, а и щастливата мама добавяше радостни лъчи. Брат ми имаше чепат характер и много дълго бе страдал, затова мама реши, че вероятно идеята да го изпратят в Сингапур е добра. Тя се натъжаваше, като го гледаше как по цял ден седи във всекидневната нетърпелив и неспокоен, и пуши кутия след кутия цигари. Този следобед те седяха във всекидневната и пресмятаха колко ще струва осъществяването на идеята.

Брат ми Севенези четеше една смешна книга в спалнята, когато внезапно в главата си чу глас. Хумористичната книга падна от ръцете му, те изведнъж станаха безчувствени. От много години чакаше този глас и почти го бе забравил. Тя му говореше. Севенези скочи от леглото.

— Не го пускайте да отиде — каза гласът.

Той се втурна във всекидневната и веднага обяви какво е казала Мохини — че Лакшмнан не бива да тръгва. Първо по лицето на Лакшмнан си пролича, че е стъписан, след това на него се изписа болка, чудовищна болка. Той все още избягваше да говори за нейната смърт. Дори когато някой само споменеше името й, той излизаше от стаята.

— Пълни глупости! — извика и скочи от стола.

— Какво говориш? — попита мама и побледня като платно.

— Току-що чух гласа на Мохини да казва много ясно „Не го пускайте да отива“ — повтори Севенези.

— Сигурен ли си? — настоя мама. Тревожна бръчка проряза челото й.

— Не вярвам Мохини да се върне от оня свят и да ми дава съвети какво да правя в живота си. Това е абсолютна глупост, изумен съм, че се занимавате с подобни безсмислици — възмути се Лакшмнан. Избухна по детински: — В тази лудница никога не мога да правя каквото поискам.

— Защо се сърдиш толкова? Почакай малко — опита се да разсее раздразнението му мама, но Лакшмнан постъпи както винаги. Изхвърча от стаята и за да излее яда си, удари с юмрук по една купчина тухли отвън.

Лакшмнан, естествено, замина за Сингапур. Мама беше нещастна, но да го гледа как удря с юмрук и скърца със зъби сърце не й даваше, а и имаше слабост към него. Изпрати го с куфар, пълен с нови дрехи и с любимите му лакомства. Отначало той пишеше весели писма доста редовно, разказваше с подробности с какво се занимава и на всички ни се стори, че мама все пак е взела правилното решение да го пусне. Но скоро се оказа, че Мохини е била права. Изведнъж той престана да пише. След два месеца пристигна една картичка, в която практически не казваше нищо, а след нея настана пълно мълчание. Мама се разтревожи и започна да се обвинява, че не се е противопоставила на заминаването му. Настроението й и преди беше лошо, но сега всичко я дразнеше. Бедният татко, мисля, че седмици наред не посмя да каже нито дума.

Един ден мама реши, че не може да чака повече. Изпрати един приятел да провери какво става с първородния й син. Човекът се върна с новината, че Лакшмнан играе комар. Винаги можело да бъде намерен в някой от клубовете в най-западналата част на Китайския квартал, където се играе маджонг^[2]. В тези мизерни зали той бързо развил страст към комара, толкова силна, че очите му светвали само при тракането на плочките на маджонга. Бил похарчил всичките си пари и престанал да посещава квалификационните курсове за учители. Началничката на просветния отдел, която не одобрявала високомерието му, блесналите му очи и начина, по който преподавал със стиснати юмруци, скоро го прехвърлила в малко училище на рибарско островче по-далеч от Сингапур. Било й омръзнало лично да следи многобройните му отсъствия.

Като си помисли човек, че той избяга от Куантан, за да свърши в това селце.

Лакшмнан не могъл да понесе престоя си там, затова веднага си тръгнал, но без средства можел да спи само на пода при някой приятел. До това време бил натрупал и големи дългове. Семейството не можеше да повярва на невероятните думи, които учтивият познат употреби, докато пиеше чай с мама.

По обичайния й експедитивен начин мама уреди дълговете на Лакшмнан и му изпрати билет за връщане. И той се върна, но за наше най-голямо удивление не с подвита опашка, а като победител и герой. Мама сготви любимото му къри с леща, изпържи и палачинки, които той много обичаше. Купи му лека кола „Уолсли“ срещу обещанието, че ще си намери работа и ще подреди живота си. Брат ми изглеждаше много важен зад волана на новата си кола. Намери си работа като учител, но комарът беше влязъл в кръвта му. Не го оставяше на мира. Мамеше го, глождеше го, ядеше го отвътре, шепнеше му и с глас, мек като коприна, му пееше: „Маджонг“, докато брат ми не издържа. За него беше облекчение да накара непрекъснатия шепот да спре, дори с цената да загуби всичко. Ние го гледахме с празни погледи, докато той обясняваше и показваше с палеца и показалеца си, отделени само на милиметри един от друг, колко близко бил до печалбата. Толкова близо, че трябвало пак да опита.

В нашето семейство започна жестока битка. Лакшмнан искаше пари, заплашваше, че ще отвори сандъка на мама и ще вземе спестяванията и скъпоценностите й оттам. Очите му святкаха гневно зад дебелите стъкла на очилата.

— Само да си посмял — предупреди го мама и опасни пламъчета надзърнаха от зениците й. Той се разкрещя и изхвърча като вихър от къщата, на излизане ритна касата на вратата.

Щом получеше заплатата си, брат ми изчезваше през почивните дни, връщаше се размъкнат и безпаричен. Зловещите заплахи отново се подновяваха. Един ден, в който той вземаше заплата, видях мама да стои и тъжно да гледа купчината цигарени фасове. Знаех си какво си мисли — къде е синът й?

Тя реши да го намери и да види с очите си новата любовница, която изпразваше до дъно джобовете на момчето й и със стоманена прегръдка го държеше плътно до себе си. Нае рикша до града, до онази негова част, където по-рано кракът й не беше стъпвал. Изкачила няколко каменни стъпала, които водели към магазин за кафе, попитала един стар човек, кацнал като хищна врана на висок стол, и той мълчаливо й посочил дъното на магазина. Тя дръпнала мръсната завеса и тръгнала по тесен коридор. Зад вратите от двете страни на коридора се чували гласове на деца, които бъбрели и се смеели. Малко китайче момиченце с гъст бретон, който почти закривал очите му, подало глава през една врата и се усмихнало стеснително на мама.

Най-накрая мама се намерила пред парцалива завеса. Зад нея се намирал друг свят. Свят така долен и срамен, че ръцете й се разтреперили, когато побутнала мръсните парчета плат и погледнала в изненадващо голяма и нечиста стая. Стените били от застъпващи се дъски, таванът — нахвърляни една върху друга ламарини, а по сивия бетонен под се въргаляли боклуци. Върху масичка до стената имало купчина неизмити чинии, купи и пръчици за хранене. Комарджиите не прекъсвали дори да похапнат. Една много стара жена, прегърбена и почти плешива, бавно миела планината от мръсни чинии. Около пет кръгли маси седели мъже и жени с изцъклени погледи и съсредоточени лица. Въздухът бил застоял, миришел на цигари, сладникав аромат на печено свинско се носел откъм кухнята, която сигурно била някъде наблизо. В тази мръсна игрална зала нещастните очи на мама се спрели върху любимия й син, който седял без очила, изправен и красив. За миг усетила раздираща болка, причинена от ножа на предателството. Докато наблюдавала, без да вярва на очите си, той извикал: „Маджонг!“ и се изсмял с алчния смях на комарджия. Само как сатанински блестели очите му. Колко бил отдаден на играта.

Изумена, тя пристъпила към него. Все още смятала, че може да го промени. Но тъкмо в този миг той направил бързо, някак ожесточено движение с ръце, което така я объркало, защото й било непознато и чуждо. Тя направо изстинала и не посмяла да проговори. Жестът бил разбран и бързо повторен от друг играч и тогава мама осъзнала, че Лакшмнан напълно се е отдалечил от нея. Живеел в друг, забранен за нея свят. Стояла сковано и гледала ада, в който красивият й, любимият й заблуден син бил попаднал. Пред очите й изникнала картина от миналото така жива, че чак й причинила болка. Ох, тогава била съвсем млада. Тананикала си, пъхнала ръка в синьото коритце, в топлата вода плували листа от хибискус. Сигурно в този момент течността се обагрила в чудния ръждив цвят, който тя желаела, тогава поела гъргорещото бебенце с блестящи очи и нежно потопила ритащите му крачета в грижливо приготвената вода, за да го изкъпе. Как се смеел и пляскал той. Как я пръскал само! Колко къдрава била косата на малката му главица. Колко отдавна било това и колко много надежди оттогава болезнено се бяха разбили в скалите на живота. Тя отстъпила назад към мръсната завеса и смъртно ранена, тръгнала по мръсния коридор.

Мама не можа да забрави алчния му смях. Той я преследваше нощем. Беше се усмихнал само на светлите чипове, които лежали на мръсната маса пред него. Мама се чувстваше загубена и изпълнена със страх. Ако преди беше отстъпвала и му бе давала пари, за да има мир, сега твърдо реши да не получи от нея нито един рингит. Скри парите и бижутата си, прибра и моята банкова книжка, за да не би брат ми да ме убеди или да ме накара със сила да се разделя, с каквато и да е част от моите спестявания.

Къщата се превърна в бойно поле. Разни неща избухваха на всяка крачка, направо под носа ти. Веднъж бодливата кора на плода дуриан полетя във въздуха право към стъписаното ми лице. Слава богу, че не изгубих присъствие на духа и се наведох. Дупките, които бодлите на дуриана оставиха на стената на кухнята, още се забелязват. След това неочаквано и отведнъж нещата се успокоиха, когато Лакшмнан започна да помага на мама в опитите й да ме омъжат. Тогава той се запозна с обичая предлагане на зестра.

Това сякаш взриви мозъка му. Бракът се равняваше на зестрата.

Мама беше отделила десет хиляди рингита като зестра за мен. Естествено, той би могъл да се разпорежда с подобна сума, ако се оженеше. Така че той започна да си прави сметки, но според обичая не можеше да се ожени преди мен. Това го изнервяше, но обичаите трябваше да се спазват. Първо бе редно да се омъжи най-голямата дъщеря. Ето защо прилежно ми търсеше съпруг и охотно хвалеше младите мъже. У всички изтъкваше доброто, а мама виждаше само лошото, докато й хареса едно предложение от землемер от Кланг.

Перспективният кандидат, който беше успял да направи впечатление на мама с това, че имаше образование, определи дата, на която да ме „види“. За такъв случай съществуваха определени правила. Родителите и техният син посещаваха момичето и докато разговаряха с родителите му, то внасяше поднос с чай и сладки. Учтивият разговор прекъсваше и всички оглеждаха момичето много критично. Тогава нещастното момиче трябваше да сипе чая и срамежливо да поднесе сладките, преди да излезе, като говори колкото се може по-малко. Позволено му бе да се усмихне стеснително на евентуалните си бъдещи свекър и свекърва.

Този ден не бях нервна. Вече няколко пъти бях участвала в подобна игра, след което мама отказа на няколко надеждни кандидати. Бях харесала един от тях, но безусловно вярвах в преценката на мама. Тя е като мечка. От километри разстояние подушва и най-малкото гнило местенце, дори и да е грижливо замаскирано в най-дълбоките гънки на човешкото сърце. По онова време практически не знаех точно какво прави землемерът, тъй като професията му не е уважавана като на лекар или адвокат, но аз не бях нито толкова образована, нито пък имах достатъчно голяма зестра, за да привлека лекар или адвокат. Обаче предвидливата ми майка смяташе, че Малайзия е развиваща се страна и било само въпрос на време, докато започнат да се търсят усилено добри землемери. Тя се надяваше, че един ден със съпруга ми ще натрупаме малко богатство. Най-много от всичко на света искаше мъжът ми да бъде умен. Каза, че познавала живота с глупав мъж и желаела ние да имаме по-друга съдба.

Надявах се изискванията на моя кандидат да не бъдат много високи. Седях пред огледалото и не виждах нищо особено. Мохини беше пример за красота. Само като си спомнех кожата й с цвят на магнолия и тъмнозелените и очи, моят образ избледняваше до посредственост. Тогава не си слагах грим, защото мама смяташе, че не е подходящо, макар че двете с Лалита се пудрехме. Понякога Лалита дори прекаляваше и като излезеше от стаята, приличаше на маймуна капуцин с бяло лице. Бедната Лалита, беше въплъщение на всички мамини страхове. Ако мама напишеше списък с всички черти, които не би искала дъщеря й да притежава, би се получил образът на Лалита. Широкият ханш на татко, плосък задник, слаби крака от бог знае кой член на семейството, раздалечени малки очички и месест нос.

— Анна! — извика мама.

— Идвам — отвърнах и изтичах в кухнята, за да й помогна да нареже кокосовия сладкиш, който по-късно щях да сервирам на гостите. Рецептата беше много проста, но имаше една допълнителна тайна съставка, от която вкусът ставаше по-добър, отколкото на нормалния кокосов сладкиш. Слагахме цветове от джинджифил. Беше горещ следобед и Лалита седеше отвън до мелничния камък и пиеше кокосова вода направо от черупката на кокосовия орех. Помислих си, че е време да престане да се излага дълго на слънце. Кожата й и без това беше доста тъмна. Извиках я и тя послушно влезе.

— Не стой толкова на слънце, защото никой няма да поиска да се ожени за теб — посъветвах я тактично.

— Мама и без това казва, че никой няма да се ожени за мен. Иска ми се да бях хубава като теб.

— Не бъди глупава. Много добре знаеш, че го е казала, защото е била в лошо настроение. Разбира се, че когато пораснеш, ще се омъжиш. Винаги за всекиго се намира по някой. Сега нарежи сладките, а аз ще ги подредя върху подноса.

Работихме мълчаливо, а в това време аз се опитвах да си представя бъдещия си съпруг. Дано да бъде по-светъл. Когато свършихме, се изкъпах и си облякох хубаво сари в синьо и зелено, което много ми отиваше. Сплетох косата си на плитка и я украсих с няколко цвята жасмин. После напудрих лицето си и нарисувах на челото си малка съвсем правилна кръгла черна точка. Моята приятелка Меена ме убеждаваше, че ако си сложа малко червило и изтегля черен контур около очите, наистина ще стана много привлекателна, но аз се уплаших какво ще каже мама, ако ме види с червени устни и издължени очи. Чудя се какво ли би казала, ако знаеше, че в училище прякорът ми беше ММ, съкратено от Мерилин Монро. Може би заради това, че поклащах ханша си, ми дадоха този обиден прякор. В нашия старомоден град хубавите момичета не ставаха актриси. За тази работа момичето трябваше да има лек морал, такъв като на Мерилин. Е, какво пък, тя наистина си беше уличница.

Извърнах се пред огледалото, за да проверя дали добре съм нагънала сарито и на гърба и после седнах да чакам. Мама влезе. В ръката си държеше пръчица за почерняне на вежди. Без да ми каже нито дума тя коленича пред мен, леко дръпна долния ми клепач и го нарисува. Направи същото и с другото око. Стоях съвсем мирно като закована. Дори нямах представа, че тя знае как се почернят очи. В ръката си държеше и бледорозово червило.

— Отвори си устата — нареди ми тя. Отворих уста послушно и като придържаше брадичката ми с лявата си ръка, внимателно намаза устните ми. После критично огледа свършеното и кимна доволна. — Не ближи устните си — посъветва ме. Изправи се и излезе от стаята. Явно наистина желаеше да се омъжа за кандидата, защото при предишните сгледи не беше го правила. Отново се обърнах към огледалото и с изненада се взрях в себе си. Мама беше преобразила лицето ми. Очите ми изглеждаха големи и красиви, устните ми сочни и меки. Меена е била права.

Скоро откъм всекидневната се чуха приглушени гласове. Изведнъж се почувствах нервна. Да сипваш чай под орловите погледи на непознати, беше нелека задача, но най-вече заради напрежението на мама пеперудките в стомаха ми махаха с крилца като луди. Тя наистина желаеше този брак да се осъществи. Ами ако не ме харесат? Ако откажат да оженят сина си за мен? Тя сигурно щеше да ми се разсърди. След малко откъм всекидневната чух гласа й.

— Анна — извика ме мило.

Станах, грижливо опънах сарито си и влязох в кухнята.

— Хайде, върви — каза Лалита и бутна подноса в ръцете ми. Беше готова да се разкикоти.

Влязох във всекидневната с наведена глава, както всяко неомъжено момиче би трябвало да направи, и след като оставих подноса върху масичката за кафе, сипах чая, подадох чашите първо на родителите и едва тогава на потенциалния младоженец. Извърших всичко това със сведени очи. Видях крака, обути с панталони, два чифта мъжки стъпала (тъмни), великолепно лимоненожълто сари и малки дамски крака (светли). Вдигнах глава и минах с подноса със сладките. Родителите бяха обикновени цейлонци. Бащата се беше облегнал назад, а майката наблюдаваше и пресмяташе. Тя имаше впечатляващо лице с високи скули, много големи очи и прав нос. Усмихна ми се и аз също й се усмихнах.

— Значи си учителка — каза.

— Да — отвърнах тихо.

Тя кимна. Беше увила сарито си с голямо умение. Макар и да беше седнала, диплите на сарито й си оставаха ясно очертани. Обърнах се към тъмните ръце, които преди поеха от мен чашата и чинийката. Той беше слаб и, съдейки по дължината на несръчно сплетените му крака, висок. Устните му бяха извити като на човек, който се смее често, но хлътналите му очи горяха загадъчно, взираха се в моите така напрегнато, че се изчервих. Те ми напомниха как понякога горяха очите на майка ми. Веднага извърнах поглед. Беше толкова черен, че почти син. Всичките ми деца щяха да бъдат черни, помислих си, докато излизах от всекидневната и се стараех да не полюлявам ханша си. Бях наясно, че всички ме оглеждат от горе до долу.

Лалита ми се ухили, когато стигнах до кухнята.

— Е? — попита с вдигнати вежди. Аз свих рамене.

Стояхме заедно на вратата на кухнята и слушахме разговора на мама и кандидат-сватовете. Надявах се, че тя няма да хареса момчето. Чувствах се неудобно пред него. Погледът му ме смущаваше. Освен това беше извънредно тъмен.

Гостите си тръгнаха и мама влезе в кухнята.

— Харесва ми това момче — заяви тя със светнали очи. — Очите му са като огън. Амбициозен е. Далеч ще стигне, помни ми думата.

— Не ти ли се струва, че е малко е тъмен? — осмелих се да попитам.

— Тъмен ли? — обърна се тя към мен. Изрече тази единствена дума неодобрително. Нямаше смисъл да се боря. Разбира се, че е тъмен. Нали е землемер. Цялото си време прекарва в джунглата. И така, въпросът беше решен. Щях да се омъжа за момчето с огнените очи. Мама и брат ми започнаха да кроят планове. На Лакшмнан му хрумна великата идея да направим двойна сватба.

— Така ще избегнем ненужни разходи — каза, възприемайки начина на разсъждение на мама. Най-накрая стигнаха до съгласие. Той вече можеше да си търси булка.

Когато новината, че Лакшмнан си търси булка, стигна до кандидат-сватовете, те заявиха, че тъкмо имали дъщеря за женене! Предложиха му да се ожени за нея. Макар че мама не беше въодушевена от идеята, Лакшмнан настоя поне да видят момичето. Така че татко, мама и Лакшмнан отидоха чак до Кланг, за да огледат евентуалната булка. Мама каза, че сърцето й едва не спряло да бие, когато пристигнали на адреса. Малка къщичка в беден квартал, оградена с мрежа, така че приличала на огромен кокошарник. Мама вярваше в потенциала на землемера, но не можеше да преглътне мисълта да даде скъпоценния си син на хора, които живеят в подобна къща. Всъщност искала да се обърне и веднага да си тръгне, но Лакшмнан разумно й възразил, че дълго са пътували, за да стигнат дотам.

— Какво лошо има? — попитал. За тези си думи щеше да съжалява.

Когато майката на момичето излязла да ги посрещне, мама видяла, че тя изгледала първо колата „Уолсли“, а след това се обърнала да прецени брат ми. Мама също погледнала Лакшмнан и го видяла през очите на кандидат-тъщата. Ако не били очилата му с дебели стъкла, той бил съвършен. Широкоплещест, с красиви мустаци, наистина бил добра партия. Докато, разбира се, някой случайно не откриел склонността му към хазарта. После влезли в големия кокошарник.

Мебелировката била бедняшка. Столът, на който мама седяла, се клател. Едно момиче влязло в стаята с поднос с чай. Мама преглътнала изненадата си. Един приятел сватовник ни я описа като момиче с хубава външност. Всъщност била висока и кокалеста, с широки рамене и доста големи гърди. Не изглеждала мила и добра, по-скоро намръщена, имала високи скули, голяма уста и дръзки и чувствени очи. С тях смело огледала Лакшмнан, а след това и родителите му и изразът й омекнал от стеснителна моминска усмивка.

Да, но мама не се хванала на въдицата. Момичето се държало високомерно. Мама веднага забелязала, че това момиче ще донесе неприятности. И то големи неприятности. Заплахата била изписана на всяка черта на лицето й.

Мама отпила от чая и в разговора подхвърлила, че синът й е ужасен, всъщност заклет комарджия. Казала им, че не желае да носи отговорност, ако скрие този факт и разруши двата брака, и искрено споделила със семейството, че не одобрява женитба между роднини.

След като мама пуснала бомбата, се възцарило моментно мълчание, но майката на булката вече била очарована от колата и хубостта на Лакшмнан. Дъщеря й не би могла да намери по-добър съпруг. Всъщност тя изобщо не повярвала на мама. Сигурно си е помислила, че им разправя опашати лъжи, защото не желае да позволи на сина си да се ожени за дъщеря им.

— О, не се безпокойте за това — уверила тя мама, а пронизващите й очи блеснали. — Моят съпруг също беше ужасен комарджия. Години наред залагаше на конни състезания и въпреки всичко животът ми беше щастлив. Нищо не ми е липсвало. Дъщеря ми е умно момиче и аз се осланям на нейната способност да се справи със ситуацията.

Те били настоятелни и при това безочливи. Мама седяла там и беснеела вътрешно, но не можела да си тръгне, защото не искала да поставя на карта моята женитба. Добре разбирала защо толкова настояват за нейния син. Дъщеря им не била хубавица. Според нея момичето било грозно и противно, имало обрив, който се показвал изпод ръкавите на блузата на сарито й и свършвал бог знае къде. Тогава тя нямаше представа, че онова, което по нейно време се смятало за ъгловато и непривлекателно, днес навсякъде се приема за хубаво. Висок ръст, изправени рамене, голям бюст, дълги крака, тесен ханш и чудесни високи скули. Действително не била кръглолика мекушава индийска хубавица. Докато седяла там и гледала критично булката, мама за нищо на света не е могла да си представи, че от утробата на същата тази млада жена щяла да излезе нейната любима внучка. Че един ден синът й щял да се втурне вкъщи със сълзи в очите.

— Ама, Мохини се върна при нас. Върна се като твоя внучка.

„Не, тя няма да се ожени за сина ми“ — казала си мама този ден.

Родителите й били хитри, а къщата им толкова бедна, че на мама й било трудно да си представи, че биха могли да имат зестра от десет хиляди рингита, в която и да е банка. Освен това, ако момичето наистина било квалифицирана учителка, както твърдели родителите й, тогава защо не работела? Или лъжели, или момичето било невъобразимо мързеливо. Което и от двете да било вярно, то не предвещавало нищо добро по отношение на замислите и надеждите на мама. Момичето просто не отговаряло на изискванията й.

Лакшмнан започнал да скърца със зъби в кокошарника. Вече си бил направил велики планове за парите, а майка му разваляла всичко. В трескавото си въображение той вече бил удвоил и утроил зестрата. Толкова отдавна подхранвал опияняващата представа, че ако седне на масата с достатъчно пари, все в някой момент късметът му ще проработи.

Учтиво си казали довиждане.

В колата Лакшмнан внезапно обявил:

— Искам това момиче.

— Но ти винаги си искал да се ожениш за хубаво момиче, което работи — отвърнала изненадана мама.

— Не, това момиче ми харесва — настоял той.

— Както желаеш — казала мама. Тя седяла в колата, обзета от вледеняваща ярост. Татко гледал мълчаливо през прозореца. Той обичал да гледа полета със зелени каучукови дървета. Това го успокоявало. Така по-лесно понасял вълните от ярост, които жена му и най-големият му син излъчвали.

Същата нощ Севенези сънува сън. Седял на голо поле. Докъдето погледът му стигал, виждал суха червена земя. Някъде отдалеч волска каруца се движела към него в облак от червен прах. Около врата на вола имало звънче, което подрънквало. Някога преди брат ми бил чувал този звук. Каруцарят с дълга бяла брада казал:

— Кажи му, че ще загуби парите на едно сядане. — В каруцата зад него имало дълъг черен ковчег. Звънчето звъняло като от напора на силен вятър. Да, брат ми бил чувал този звук. — Гледай го — продължил старецът и посочил ковчега. — Той никога не ме слушаше. Сега е мъртъв. Кажи му. Ще загуби парите на едно сядане. — След това ударил вола с дълга пръчка и каруцата продължила пътуването си през пустия пейзаж.

— Почакай! — извикал брат ми, но каруцата се отдалечавала в облак прах. Останал само споменът за звънтенето. Също като малките звънчета, които Мохини носеше на глезените си. Събудил се и първата му мисъл била: „Той не бива да се ожени за нея. Бракът ще бъде нещастен“. Преди Севенези да сънува този сън никой не беше осъзнал, че внезапният интерес на брат ми към женитбата има нещо общо със зестрата. Но, разбира се, това вече обясняваше всичко. Разгорилата се страст да се ожени за това безработно тъмно момиче с ужасни обриви беше породена от алчност.

Лакшмнан и мама вдигнаха очи от закуската си. Севенези се почувства като елен в бърлогата на озъбени тигри.

— Ще загубиш парите на едно сядане — каза на Лакшмнан. В стаята се възцари гробна тишина. Смаян, Лакшмнан се взираше в Севенези.

— Не се жени за нея. Ще сгрешиш — продължи Севенези. И това предупреждение обиколи зигзагообразно стаята. Веднъж по-рано не бяхме обърнали внимание на думите на Севенези и след това съжалявахме. Можехме ли да си позволим още една грешка? Тази би могла да се окаже катастрофална.

— Чух звънчетата, които Мохини носеше на глезените си — допълни Севенези.

Изумлението на Лакшмнан се превърнало в студен неумолим гняв. Но той не изскърца със зъби и не грабна Севенези за яката на ризата.

— Всички вие грешите — изрече така необичайно тихо, че ние се изумихме много повече, отколкото ако се беше разфучал. След това излезе със скована походка.

Мама веднага седна да пише писмо до родителите на момичето. Обясни им, че като се върнали, открила изгаснали маслените лампи пред молитвения олтар. Това било лош знак и й дали съвет да прекрати сватосването. Севенези отиде в града и пусна писмото.

После пристигна писмо, адресирано до Лакшмнан. Той разкъса плика и го прочете в зеленчуковата градина с гръб към нас. Смачка го в юмрук и запрати топката към банановите дървета. Обърна се и влезе в къщата със замислено лице. Тръгна да търси Севенези. По това време Севенези вече беше инспектор по хигиената и работеше към малайските железници, пътуваше нагоре-надолу из страната и проверяваше чистотата на съоръженията, които компанията поддържаше. В края на седмицата си беше вкъщи и в момента в спалнята приготвяше багажа си, тъй като заминаваше на другата сутрин.

Лакшмнан застана на прага.

— Тя наистина ли каза, че ще загубя всичко на едно сядане? — попита неочаквано.

— Да — отвърна Севенези лаконично.

Може би цял час Лакшмнан неспокойно обикаляше къщата дълбоко замислен. Най-накрая като че ли бурята премина. Отиде при мама и й заяви, че ще се ожени за Рани и за никоя друга. Не каза на никого какви мисли му се въртяха в главата по отношение на зестрата. Сигурно се е надявал, че няма да проиграе цялата зестра. Най-вероятно бе изградил големи планове да започне бизнес като китайските си приятели.

Щом вечерта отиде да играе крикет в двора на училището, мама изтича и намери смачканото писмо в банановата горичка. Смятам, че това писмо все още е някъде в нейния дървен сандък.

„Мили, скъпи Лакшмнан,

Моля те не се отказвай от мен. Мисля, че вече съм дълбоко влюбена в теб. Откакто си тръгна, не мога нито да се храня, нито да спя. Красивото ти лице непрекъснато е пред очите ми. Ние не вярваме в подобни глупости, че загаснали лампи давали лош знак. Лампите загасват от само себе си, когато фитилът или маслото им свършат. Разбира се, че проява на немарливост не може да бъде лош знак за нашия брак.

Аз съм просто момиче от бедно семейство. Дълги години баща ми е спестявал за моята зестра и тя ще стигне напълно за първа вноска на къща или ти би могъл да използваш парите, за да започнеш свой бизнес. Талантлив мъж като теб може да направи толкова много неща с тези пари. Баща ти ми спомена, че се интересуваш от бизнес.

През живота си съм изтърпяла големи страдания, но до теб ще бъда щастлива дори да имаме само обикновен ориз и вода. Моля те, любов моя, не се отказвай от мен. Обещавам, че никога няма да съжаляваш, ако решиш да се ожениш за мен.

Вечно твоя,

Рани“

Мама побесня от яд. Толкова се разгневи, че ръцете й се разтрепериха. Тя от пръв поглед не хареса момичето и имаше право. Подлата твар развяваше парите за зестрата като червен плащ пред бик. Нахвърли се върху баща ми.

— Ти си виновен — развика се невъздържано. — Ти си й дал тази идея, като си говорил какъв усет има Лакшмнан към бизнеса. Защо просто не си мълча? Много добре знаеш, че им казах за страстта на Лакшмнан към комара, за да ги накарам да се откажат.

Татко си замълча както винаги. Очите му изразяваха нямо съгласие. Не разбираше ли, че този негов поглед вбесяваше още повече мама?

В края на краищата Лакшмнан се наложи. Направихме общата сватба. Беше ужасен ден. Мама изпадна в много лошо настроение. Отказа да сложи цветя в косата си и облече мрачно сиво сари почти без никакви шарки. Стоеше настрани скована и нещастна. Лакшмнан също не беше особено доволен, че стана така, както той желаеше, изглеждаше мрачен и намусен. Изгаряше от нетърпение церемонията да свърши. Същата вечер тъща му отишла тихо при него и му доверила тактично, че в момента нямали десетте хиляди рингита, а само три хиляди. В полутъмната стая черните й като мастило очи святкали хитро. Дългите години, прекарани като съпруга на заклет комарджия, я били научили да играе на котка и мишка с рибаря, месаря, хлебаря, с продавачите на зеленчуци и кафе.

— Ще ти дадем останалите седем хиляди, когато ги получим. Един наш братовчед, който имаше финансови затруднения, взе на заем парите. Не можахме да му откажем. Нали нямаш нищо против? — Тя изрекла това с безупречна дикция и интонация. Сигурно като малка е получила добро възпитание.

Лакшмнан естествено разбрал. Неслучайно беше любимият син на мама. Никога нямаше да получи останалата част от зестрата. Тъщата му подала издутия плик. Взимай парите и се откажи от останалото. Явно го излъгали. Станало му зле. Кръвта започнала да тупти в слепоочията му. Беше се оженил за грозната им дъщеря. Трябваше да получи десетте хиляди. Всички грижливо подготвени планове да започне бизнес, кроежите за сделките… всичко се разбило на пух и прах. Обзел го справедлив гняв. Искало му се да каже: „Имам нещо против, вземете си грозната дъщеря обратно и елате, когато съберете цялата зестра.“ Но копринените невидими пълзящи растения, полепнали отвътре в тялото му, дърпали и притискали гърдите му. Хладни чипове от алабастър лежали и го чакали, езичетата им цъкали и шепнели: „Вземи ни, вземи ни. Ох, побързай“.

Обидата, че е измамен, дала извинение на Лакшмнан да излезе бързо от къщата и да загуби всичките пари на едно сядане. Съпругата му, както скоро открил, съвсем не се чувствала щастлива само с обикновен ориз и вода, а смятала да дава саритата си на химическо чистене. От тази идея майка ми настръхна от изумление и дори татко се задави, докато пиеше чай.