Рани Маника
Оризовата майка (17)

Димпл

Чичо Севенези неохотно ми даде един адрес. Отначало отказваше, но настоятелните молби и зачервените ми очи му причиняваха болка. Отидох да се срещна с Рамеш, втория син на змиеукротителя. Той бе изучил опасния занаят на баща си, медитираше по гробища и имаше легално право да гони нежелани духове, да продава чародейки прахове срещу пари. Денем работел като санитар в болница, беше женен за втори път, нямаше деца, за него се носеше слух, че първата му съпруга полудяла.

Качих се на колата и тръгнах към Сепанг. Районът беше много беден. Малки дървени къщички бяха подредени от двете страни на улицата. Група младежи зяпаха моето БМВ едновременно с възхищение и завист. Лесно открих къщата на Рамеш. В градината имаше голяма статуя на Марнаман, бог на бирата и пурите. Суха костелива жена, със силно изпъкнали лопатки на гърба дойде да отвори вратата, когато извиках. Имаше съсухрено като на прилеп лице. Обаче беше млада. Забелязах, че аз и роклята ми й направихме впечатление.

— За него ли сте дошли? — попита.

— Да — отговорих.

Тя ме покани да вляза. Къщата беше дървена и малка, мебелите оскъдни и бедняшки. На тавана се въртеше вентилатор, но иначе жилището изглеждаше по-скоро запустяло, отколкото обитаемо.

— Моля, седнете — покани ме и посочи един стол близо до вратата. — Съпругът ми сега ще дойде.

Благодарих й с усмивка, а тя изчезна зад завеса с мъниста. След няколко минути един мъж раздели мънистените нанизи и влезе в малката стаи. Беше облечен с бяла тениска и панталон цвят каки. При появата му стаичката като че се сви и придоби клаустрофобични размери. Той имаше лице на пантера. Хищно, извънредно тъмно, излъчваше опасен мъжки мирис. Бялото на очите му така се открояваше, че те изглеждаха страшни. Рамеш се усмихна слабо и събра дланите на ръцете си в стар индийски жест на учтив поздрав.

— Намасте — каза. Гласът му звучеше доста културно. Всичко беше така неочаквано, че аз подскочих, но отвързах на поздрава му. Той ми посочи с жест да седна. Настаних се, а той отиде и седна на стола, които се намираше най-далеч от мен.

— Какво мога да направя за вас? — попита учтиво. Очите му не мигваха. Смутих се и помисли, че той вижда през мен. Сигурно вече знаеше за какво съм дошла.

— Всъщност аз съм племенница на Севенези, с когото сте играли като малки — обясних веднага. За част от секундата гъвкавото му тяло се скова, а очите му примигваха, като че неочаквано го бях зашлевила. Но този миг отмина. Сигурно съм си въобразяла. Вероятно така беше.

— Да, помня чичо ви. Той играеше с мен и с брат ми.

Не, значи не си го бях въобразяла. Започнах да мисля, че има зъб на чичо ми. Не е трябвало да идвам. Не е трябвало да му казвам за чичо.

Неочаквано той се усмихна широко. Имаше грозни зъби. След като ледът се пропука, аз се отпуснах.

— Моят съпруг си има друга. Може ли да ми помогнете да си го върна? — казах направо.

Той кимна. Още веднъж ми напомни на дебнеща пантера.

— Елате — нареди, изправи се като пружина и ме преведе през завесата от мъниста. Отзад имаше полутъмен коридор без прозорци. Той се обърна надясно, дръпна зелена завеса и влезе в малка стаичка, изпълнена със задушлива миризма на камфор и тамян. От пода се издигаше олтар, който беше приютил голяма статуя на бог или полубожество, което не познавах. Малки газени лампи горяха в кръг около статуята. В краката му като жертвоприношение бяха оставени варено пиле, плодове, бутилка с бира и подноси с цветя. Лицето на бога беше ужасно — с огромен лилав език, облещени очи, които гледаха право напред, и широко отворена уста, която сякаш надаваше рев от див гняв. Червена боя капеше от зеещата паст. На пода до олтара беше оставен извит нож, а до него човешки череп. В примигващата светлина на маслените лампи двата предмета блестяха зловещо. Замислих се дали беше същият череп, за който чичо Севенези ми разказваше, че принадлежал на Раджа.

Рамеш ме покани да седна на пода и направи същото. Със скръстени крака изглежда му беше много по-удобно отколкото на стола във всекидневната.

— Тя е хубава, любовницата му, много е хубава — каза. Запали ароматизирана пръчица и я забоде в един банан.

— На лицето си той има две дълбоки линии, които вървят вертикално от носа до устата, нали?

— Да — потвърдих нетърпеливо, искаше ми се да вярвам в изключителната му сила, която се излъчваше така непринудено, без показност или ненужна театралност.

Той сипа мляко в купичка.

— Вашият съпруг не е такъв, какъвто си мислите — изрече и ме погледна право в очите. — Той крие много тайни. Има лице на мъж, но сърце на змия. Трябва да се разделите с него. Той притежава сила, която ще ви унищожи.

— Но аз го обичам. Тя е виновна. Промени се, когато онази жена влезе в живота му — умолявах отчаяно. — Преди тя да се появи, той ми построи лятна къща. Изпрати ми жълти нарциси, понеже според езика на цветята те означават вечно твой.

Той ме изгледа твърдо.

— Грешите по отношение на него, но ще направя каквото желаете.

В този миг усетих страх. Да не се подчиня на пантерата, изведнъж ми се стори фатално. Ако се бе постарал да ме убеди… обаче бързата му капитулация говореше, че не храни илюзии. Не хранеше илюзии, защото знаеше много.

— Ще пусна неговата болест в млякото и богът ще го изпие.

— Защо казвате, че има змийско сърце?

Той ми се усмихна неуловимо, мъдро.

— Защото познавам змиите, а все пак той си остава змия.

Отговорът му ме накара да застина до мозъка на костите си. Не, все пак щях да остана при Люк. Ако тя си отидеше, той щеше да се промени. Майката на Александър Велики е спала, заобиколена от змии. Нищо лошо не й се е случило. Въпреки всичко щях да го задържа.

— Направете така, че тя да се махне — прошепнах с треперещ глас.

— Искате ли да я нараните? — попита той тихо.

— Не — отвърнах веднага. — Не, просто да я няма. — Тогава ми хрумна една мисъл. Ако тя си отидеше, той щеше да чезне по нея, а аз не желаех това. — Почакайте! — извиках. Бялото на очите му плуваше във въздуха пред мен в стаята без прозорци. — Направете така, че той да престане да я обича. Нека той да започне да се страхува от нея.

Той кимна.

— Така да бъде. Ще са ми нужни някои съставки, които трябва да купя от магазина — каза и се изправи. Пантерата беше пъргава и грациозна. Погледна ме. — Няма да се бавя повече от двайсет минути. Можете да ме почакате тук или да изпиете чаша чай с жена ми в кухнята. — След като завесата се спусна след тъмната му фигура, стаичката придоби зловещ вид. Сенки в ъглите оживяха. Черепът се усмихна мъдро. Газените лампи примигваха, а сенките се раздвижиха. Изправих се и се втурнах през завесата.

В коридора беше тъмно и прохладно. Преминах по него и стигнах до ярко осветената кухня. Всичко беше чисто и подредено. Жената с лице на прилеп се извърна както стържеше половин кокосов орех и ме изгледа.

— Вашият съпруг отиде да купи нещо — обясних й набързо. — Каза ми да дойда при вас на чаша чай.

Тя избърса ръцете си в саронга и се усмихна. Венците и зъбите й бяха почервенели от дъвкане на индийски пипер. Дребното й лице на прилеп изглеждаше съвсем приятелско, когато се усмихна. Облегнах се на вратата и я наблюдавах как приготвя чая. Кипна вода в метален съд на газовата печка.

— Като деца моят чичо е играл с вашия съпруг — казах, за да започна някакъв разговор.

Тя се обърна, ръката й механично гребна с лъжичка чай и го изсипа в голяма емайлирана чаша, кръглите й очи блеснаха и видях първия признак на оживление и любопитство в тях.

— Наистина? Къде е било това? — попита.

— В Куантан. Заедно са израснали.

Тя внезапно седна.

— Значи съпругът ми е израсъл в Куантан — повтори, сякаш бях казала нещо нечувано. Изведнъж сълзи бликнаха от очите й и се търкулнаха по съсухреното й лице. Погледнах я изненадано.

— Ох, не мога да понасям повече. Дори не знаех, че е израсъл в Куантан. Той никога не ми казва нищо. Боя се от него. Знам само, че първата му жена се е самоубила. Изпила хербицид, който изгорил вътрешностите й, и агонизирала в продължение на пет дни. Не мога да проумея какво става с мен. Толкова съм изплашена и… погледнете — изхлипа тя, изтича до едно чекмедже и извади черна чанта. Отвори я, обърна я обратно и силно я разтърся. Монети, няколко листчета, личната й карта и две квадратни сини пакетчета изпаднаха от нея. Взе пакетчетата и ми ги показа. — Това е отрова за плъхове — прошепна ми като обезумяла. — Нося я навсякъде с мен. Знам, че един ден ще трябва да я изпия. Само не знам кога.

Гледах я в недоумение. Когато ми отвори вратата, ми заприлича на безобидна мишка, съвсем различна от беснеещата жена с налудничав поглед пред мен. Нервно облизах устни. Нейната тревога ме потресе. Съпругът й също ме плашеше, обаче аз исках Люк обратно. Бих направила всичко, за да си го върна. Можех да изчакам още малко в компанията на тази странна разтревожена жена, за да върна съпруга си.

В предната част на къщата се чу шум и тя набързо прибра сините пакетчета, монетите и хартиите и ги пъхна в износената чанта. Изуми ме с каква скорост свърши всичко. С едно плавно движение избърса очите си, наля вряла вода върху листенцата чай и покри чашата с капаче. Още преди стъпките му да приближат кухнята, тя сипа кондензирано мляко и захар в две по-малки чашки. Без да промълви и дума повече, тя продължи да стърже кокосовия орех в голяма пластмасова купа.

Когато Рамеш се появи на прага, тя му хвърли бърз, трескав и пълен с боязън поглед, след това продължи заниманието си. Зачудих се какво ли й е сторил, та я е наплашил така, но чувствах, че на мен той няма да ми навреди. Все пак, ако го направеше, бях напълно готова да понеса последствията.

— Изпийте си чая. Ще започна молитвите сам. Така е по-добре. — Обърна се и излезе. Жената се надигна от пода, където стържеше кокосовия орех, сипа чая в две чаши и ми предложи едната, без да ме погледне в лицето.

— Ако желаете, може да го изпиете във всекидневната — предложи ми учтиво. В гласа и вече не се долавяше отчаяние. Беше спокоен и безличен. Съществото, нещо средно между прилеп и мишка, се бе върнало.

Седнах във всекидневната, където имаше малко мебели, и изпих чая. Топлата течност успокои опънатите ми нерви. Дълбоко в душата ми ме беше страх от черното дело, което се готвех да извърша. Скоро Рамеш дръпна настрани завесата от мъниста и се изправи пред мен, в ръцете си държеше пакетче, увито в червен плат. Набързо оставих чашата си на сода и приех издутата торбичка с подобаващо уважение. Поех я е две ръце.

— Дръжте солта в плата, сложете цялата торбичка в буркан и сипвайте под леглото на съпруга си от праха докато свърши. Винаги когато излиза вечер, вземайте няколко щипки в шепата си, повтаряйте мантрата, която ще ви кажа, колкото можете по-силно и със същия твърд тон му заповядвайте да се прибере.

Хвана ме за ръката. Неговата бе студена и суха. Обърна дланта ми и в продължение на няколко минути я разглежда. След това я пусна и ми каза мантрата.

Платих му, както ми се стори, жалка сума. Исках да му дам повече, но той отказа.

— Погледнете тази къща — рече. — Не ми трябва нищо повече.

Взех солта и се подготвих да си тръгна. Докато обувах обувките си, вдигнах очи да му кажа довиждане и забелязах, че ме наблюдава напрегнато. Очите му бяха тъмни и непроницаеми, лицето му — затворено и безизразно. Приличаше на черна мраморна статуя.

— Бъдете силна и внимавайте, иначе той ще спечели.

Кимнах, стиснах червената торбичка и тръгнах с бързи крачки. Всичко тук ми действаше ужасно на нервите. Чувствах как кръвта ми се движи като полудяла в тялото ми. Мина ми през ума да позвъня на чичо Севенези и да му разкажа всичко, но след това реших да не го правя.

Спрях в един магазин и купих няколко банана. После изхвърлих бананите край пътя, а червеното пакетче пъхнах в кафявия хартиен плик, в който бяха опаковани. Не желаех Аму да го види. Веднага щеше да разбере какво съдържаше. Познати са й всички видове отмъщения, към които прибягват отритнатите любовници. До известна степен ме беше срам. Какво би казал татко, ако ме видеше да ръся вълшебната сол под леглото на Люк? Какво би казала баба? Нямах сили да мисля на тази тема.

Видях, че Люк се готви да излиза. Облече копринената си риза в сиво и бяло. Изглеждаше много хубав. Усмихна ми се и ме целуна нежно по косата.

— Няма да закъснявам — каза.

Знам, че няма да закъснееш, съпруже със змийско сърце, помислих си. Сега вече и аз имах тайна. Тя ми даваше сила да се преборя с явните му лъжи. Той ме гледаше в очите и ме лъжеше. Добре, аз можех да правя същото.

— Да те чакам ли? — попитах с моята специална лека полуусмивка. Той отдавна не я бе виждал и като че се изненада.

— Добре. — Кимна с готовност.

Може би тогава започнах да го мразя. Не знам кога точно. Обаче продължавах да го обичам и още не можех да понеса мисълта да живея без него. Чух как замира шума от мотора на колата му в края на алеята, после изкачих стълбата ядосано, пръснах сол под леглото му и изрекох мантрата, навита като змия в устата ми. Заповядах му да се прибере.

След половин час направих същото. Сълзи от яд потекоха по страните ми. Заповядах му да се върне вкъщи.

След трийсет минути го извърших отново. Този път гласът ми беше станал рязък и изпълнен с омраза. Наредих му да се прибере.

— Ела си веднага — изсъсках злобно.

След по-малко от двайсет минути той се върна. Чух с изненада мъркането на мерцедеса. Рамеш наистина си знаеше работата. На път бях да спечеля тази битка. Идеше ми да се разсмея. Чух как Люк превъртя ключа на входната врата.

— О, прибра се рано — отбелязах нехайно.

За миг той замръзна сконфузен в средата на стаята. Изгледа ме особено.

— Какво има? — попитах. Усетих някакво безпокойство. Не желаех да изглежда като загубено дете. Той просто трябваше да се прибере при жена си и да я обича както по-рано. Втренчих очи в него, той продължаваше да ме гледа.

— Хрумна ми, че може да не си добре — каза с особен глас. — Помислих, че вкъщи нещо се е случило. Бях напрегнат и неспокоен. Наред ли е всичко?

— Да — изрекох тихо, станах и отидох до него. Сърцето ми се късаше, като го видях така сломен. Все пак не го мразех. Той беше моят живот. — Люк, всичко е наред. Нищо не се е случило. Хайде да си легнем.

— Стори ми се, че нещо пълзи по гърба ми под ризата — измърмори той на себе си.

Поведох го нагоре по стълбата, той вървеше отпуснато, не разбираше какво става. В леглото не пожела да се любим. Притискаше ме към себе си като дете, изпаднало в ужас от кошмар. Изплаши ме. Силата на солта под леглото ме изплаши. Смутеното лице на Люк и думите му: „Стори ми се, че нещо пълзи по гърба ми под ризата“ не излизаха от главата ми. Когато очите му не блестяха, Люк приличаше на подплашен и изпаднал в транс човек. Не можех да понеса отговорността да направя на каша прекрасния му ум. Тази нощ лежах будна часове наред и го слушах как диша. Веднъж извика и се задъха. Разтърсих го да се събуди и той с ужас се взря в мен, все още не можеше да излезе от кошмара си и не ме позна.

— Всичко е наред — успокоих го в тъмнината, галех го по главата, докато дишането му отново стана дълбоко и равномерно, той заспа върху гърдите ми. Защо глупавото ми сърце желаеше разяждащата отрова на неговите милувки?

На другата сутрин изметох солта. Събрах всички кристалчета и ги пуснах в тоалетната. Предишната вечер Люк прекалено много ме изплаши. Червената торбичка хвърлих в кофата за боклук и зарових предупредителния поглед на Рамеш дълбоко в съзнанието си. Никога повече нямаше да пробвам подобно нещо. Щях да обичам Люк, докато можех, и след това щях да бъда свободна. Това бе единственият изход за мен.

За да се утеша, подредих голяма фигура от цветя. Тя зае една трета от масата за хранене. Използвах само бели пъпки от рози, тис и лилави зюмбюли, приличаше на погребален букет, цветът беше траурен, но когато Люк влезе и го видя, възкликна:

— Димпл, колко е красиво! Ти наистина имаш талант да подреждаш цветя. — Той не разбираше, че белите пъпки от рози означават разлюбено сърце, тисът — тъга, а лилавите зюмбюли — мъка. Как да очакваш лъв като него да знае какви чувства са присъщи на дадени цветя? Вероятно неговата секретарка е открила значението на нарцисите, които ми изпрати, и на червените лалета, които ми донесе. Това беше обяснението, предположих.

Той продължаваше да се вижда с онази жена. Чувствах го с кожата си. Усещах го като допир от груб плат. Тя се материализираше в сънищата ми, махаше ми с ръка отдалеч. Понякога ми се смееше и клатеше глава недоумяващо. „Той не е твой мъж — казваше ми. — Мой е.“

Събуждам се и се взирам в съпруга си почти захласната. Той няма представа, че аз знам. Любовта му, нежните му ласки се хлъзгат като коприна върху разранената ми кожа. Купува ми скъпи цветя с кадифени листенца. Поглеждам го и му се усмихвам, той никога не бива да узнае, че знам как изглежда неговата уличница.

Сега трябва да мисля за Ниша.

Аму истински обича Ниша. Следобед двете лежат и дремят заедно в хамака под дървото. Понякога приближавам на пръсти, за да погледна двете същества, които най-много обичам на този свят, как спят под дървото. Капчиците пот върху горната им устна, равномерното им дишане и тънките венички, плъзнали като паяжина по затворените им клепачи, ме успокояват като притворени прозорци. Много е странно какви чувства събужда Аму у мен. Когато я видя в храма в компанията на други стари жени, тя изглежда нещастна, сякаш животът й е минал напразно, да я съжали човек. Но когато я гледам заедно с Ниша, свита в прегръдките й, си мисля, че животът й е пълен и богат.

Бела искаше да си купи къща и й обещах, че ще й дам пари за първата вноска. Сигурно Люк няма да има нищо против. Много лошо ще бъде, ако има. За рождения ми ден ми подари най-големия диамант, който някога съм виждала. Предполагам, че работите му вървят много добре при този растеж на икономиката. Много странно, че той изобщо не забелязва болката и тъгата в душата ми. Възможно ли е някой да е толкова сляп?

Мама дойде да ме види и поиска пари. Татко не се чувствал добре и не можел да работи. Трябваха й двайсет хиляди рингита.

— Разбира се, мамо. — Езикът й беше силно розов с много остър връх. Той се движеше из устата й като енергично чуждо тяло със собствена програма. Много ми беше интересно да го наблюдавам. Напомняше ми на онова време, когато чичо Севенези се напиваше и оприличаваше мама на маймуната ревач, която видял в Африка, тя се отличавала с глупостта си. Била черна със силно розов език. „Димпл, ако беше видяла ритуала им как се съвкупяват, щеше да се изумиш колко много приличат на милата ти майка, когато говори.“ Естествено, той беше толкова пиян, че се люлееше, когато го каза. Но все пак.

Няколко дни по-късно мама дойде пак. Този път Наш имал неприятности с акулите лихвари. Трябваха й пет хиляди. Дадох й десет. Знам, че Люк мрази мама и понякога повдига въпрос, когато тегля големи суми, но… Да върви по дяволите.

Две седмици по-късно мама отново извървя пътя към моята всекидневна. Наш отново много загазил. Бил „заел“ четирийсет хиляди рингита от сейфа на офиса в петък вечер, надявайки се да удвои сумата на масите за руска рулетка в края на седмицата. Няма нужда да казвам, че загубил всичко. Работодателят му направил рапорт до полицията и го арестували. Когато мама отишла да го види, върху ръцете му с бронзов загар някой бе гасил цигари, а арогантният му поглед бил заменен от див страх.

— Полицаите го направиха — прошепнал отчаяно с цепнатата си устна. Стискал ръката на мама като луд и я умолявал да плати на работодателя му, за да оттегли обвинението.

Не казвай нито дума повече, мила мамо. Двете отидохме заедно до банката и изтеглих парите в брой. Харесва ми да давам на мама от парите на Люк. Татко позвъни, за да ми благодари, но по гласа му познах, че е сломен. Представях си как се чувства.

Сега искам да ти разкажа една история, може да ти се стори странна, но те уверявам, че е съвсем вярна. Ти реши дали героинята е постъпила правилно, защото самата аз се боя, че е направила сериозна грешка, от която няма връщане назад.

Случи се не много отдавна на празненство в една прекрасна къща. Един сериозен красив мъж наблюдаваше нашата млада героиня сред тълпата наконтени гости, отрупани със скъпоценности и злато. Естествено, той не чуваше какво си говорят почтително свелият глава келнер и тя, но забеляза и най-малките нюанси в движенията на младите им тела. Те флиртуваха. Мъжът внимателно следеше очите й. По очите й винаги познаваше какво мисли. Гледаха нагоре и бяха овлажнели от някакво необяснимо вълнение. Дали е виждал този поглед и по-рано? Хм, май да. Можеше да се разрови по-дълбоко в сенките на спомените си. Сега миналото му изглеждаше така далечно. Най-много от всичко той желаеше да бъде обективен.

Ето. Пръстът с червен нокът се плъзга по една гънка на ризата на келнера. Пред хората! Срамота. Той си мислеше колко е изящен вратът й. Точно колкото извитите му длани. Знаеше го, защото бе сключвал ръце около шията й, за да уцели размера на колиетата, които й подаряваше. Мярката винаги беше идеална. Той мислено си представи как краката на безсрамницата — гладки, с кожа като коприна, са обхванали голото тяло на келнера. Докато картината трептеше пред очите му, едва си поемаше въздух.

Изведнъж му се прииска да го види наистина. Да чуе онези слаби животински звуци, които тя издаваше в леглото, поиска да я наблюдава отстрани. Вероятно перверзните му мисли го изненадаха, но се утеши, че това е само експеримент. Може и да не му хареса, и тогава, разбира се, щеше да знае, че всъщност не е извратен. Забеляза как тя изгледа косо келнера с красивите си очи, видя и онази полуусмивка, която по-скоро приличаше на цупене. Определено познаваше този поглед. Едно време заради него кръвта му се разгаряше и нуждата да я притежава пронизваше слабините му нощем. Размърда се неспокойно в панталона си.

Тя отхвърли назад дългата си черна коса и се отдалечи, поклащайки ханш. Келнерът се загледа след нея докато се отдалечаваше.

Красивият властен мъж се изправи и тръгна към келнера. Тя беше хвърлила зара, сега той трябваше да продължи. Щом се приближи достатъчно, щракна с пръсти. Груб жест, но келнерът се обърна с учтив професионален израз на лицето, макар по очите му да се познаваше, че е дълбоко обиден. Той наистина изглеждаше доста добре, макар и да бе малко глупав. Мъжът се усмихна на келнера и с пръст го извика да се приближи. Забеляза как от негодувание плещите на келнера се стегнаха, докато крачеше към него. Имаше женствена походка. Добре облеченият мъж си отдъхна.

— Желаете ли да спите със съпругата ми? — попита той тихо. Студените му очи се усмихваха подканящо.

Келнерът се скова от изненада. Бързо обиколи стаята с очи. Благородният му гняв и възмущение бяха впечатляващи.

— Смятам, че ме бъркате с някой, господине. Нямам представа коя е вашата съпруга. Плащат ми само, за да сервирам питиета.

Копеле, в гласа му се долавяше удоволствие.

— Тя е жената с дългата черна коса — каза мъжът с властен израз на лицето, в същото време се пресегна и дръпна дълъг черен косъм от копчето на бялото сако на възмутения келнер.

Келнерът видимо се стъписа.

— Вижте какво, не желая да имам неприятности.

— Ей, успокойте се. Аз също не искам неприятности. Искам само да наблюдавам.

— Какво? — Очите на младия мъж се разшириха от изумление.

— Искам да ви гледам двамата с жена ми.

— Вие сте луд — изрече келнерът и отстъпи крачка назад. Явно никой по-рано не му бе предлагал подобна подлост.

— Ще ви платя петстотин рингита, ако успеете да вкарате жена ми в една от спалните в тази голяма къща и ако оставите вратата към банята отворена за мен.

— Ако ме хванат, ще изгубя работата си.

— Ще си намерите друга — подхвърли нехайно мъжът без усмивка и огледа стаята, сякаш започваше да се отегчава от разговора. Когато студените му очи се върнаха върху обекта, към който бе проявила интерес жена му, алчността на келнера беше победила. Да, точно така, алчност. Причината за падението на всички хора.

— Как ще ми платите?

— В брой още сега.

— Как ще го направим? — запитал нервно келнерът.

Всъщност елегантният мъж с хладни очи не беше измислил тактиката. Сега умът му заработи бързо. Синята врата надолу по коридора водеше към спалня, свързана с още една спалня чрез обща баня. Той се отдели от тълпата забавляващи се гости и тръгна към градината. Навън въздухът беше изпълнен с ухания. Келнерът го последва смирено.

— Заведи я в спалнята със синята врата в края на коридора на горния етаж, не забравяй да оставиш вратата към банята отворена и запали поне една лампа — нареди той с властен тон, докато отваряше портфейла си. Петстотин рингита в новички банкноти, все още прилепнали една към друга, току-що изтеглени от банката, бяха отброени и предадени на келнера. Кой знае защо на мъжа изобщо не му хрумна мисълта, че келнерът няма да успее. Вярно, че имаше лице на неудачник, но беше енергичен, очите му блестяха. Точно това желаеше тя тази вечер.

— Ами ако не се съгласи? — попита плахо келнерът.

— Тогава ела в спалнята до тази със синята врата и ми върни парите. — Мъжът изгледа студено нервния, дори малко уплашен келнер и се усмихна. Усмивката му беше напрегната и страшна.

Келнерът с готовност кимна.

— Между другото, тя обича груб секс — подхвърли мъжът нехайно и се обърна, за да потърси с очи жена си. Тя излизаше от тоалетната на долния етаж.

— Скъпа — прошепна толкова близо до ухото й, че усети чистия мирис на шампоана й. — Нещо изникна. Налага се да си тръгна, но ще изпратя шофьора да те вземе. Ти остани и се забавлявай. Ще се видим по-късно у дома. — Целуна я леко по бузата.

— О, колко неприятно — промълви тя съвсем тихо в дясното му ухо.

— Довиждане, скъпа и се опитай да се забавляваш. — Побърза да се отдалечи. Време беше играта да започне. Затвори външната врата след себе си и заобиколи къщата. Във вдървените му рамене се настани студено униние. Първоначалното въодушевление се стопяващо. Застана зад някакви храсти близо до еркерните прозорци и се загледа в изисканото парти в къщата. Видя красивата й дълга коса. Беше сама и гледаше френските прозорци.

За миг остена неподвижен, гледаше я като хипнотизиран и прокле импулса, който го подтикна да я хване в капан, да я наблюдава без нейно знание, да изпита верността й. Изведнъж тя му се стори беззащитна и самотна. В следващия миг келнерът се появи до нея. Мъжът се криеше в сенките.

— Откажи, откажи, откажи — шепнеше той тихо, притаен до големия тъмнозелен храст. Тя продължаваше да се взира през прозореца, без да обръща внимание на келнера. На мъжа му хрумна да прекъсне експеримента. Тя беше невинна. Тогава я видя как леко се извърна и се усмихна на келнера. Не, трябваше да види какво ще се случи. Да разобличи лъжливото й сърце.

Отвори задната врата и премина през кухнята, в която кипеше работа. Беше облечен елегантно, изражението му бе така високомерно, че никой не го спря. Бързо се изкачи по стълбата, преди някой познат да го заговори. Отвори синята врата и влезе в спалнята. Беше тъмно и хладно. Тук щеше да заложи капан на красивата си жена. Включи лампата до леглото, която обля със златиста светлина тъмнозелената кувертюра. Подредбата бе семпла и елегантна. Представи си как тя ще ахне възмутено и ще извика: „Спри! Махни мръсните си ръце от мен!“ Само ако успееше да издържи изпитанието. След раждането на детето беше станала така студена и чужда. С всяка година ставаше все по-хладна. Той тихомълком мина през общата баня и отиде в съседната стая, за да чака. Седна върху голямото легло и пуши двайсетина минути. После чу, че се отваря врата. Нещо заблъска между ребрата му. Някой натисна дръжката да провери дали вратата към банята е отключена. Той се усмихна цинично в тъмното. Рибата захапа. Изгаси цигарата си и зачака дали тя няма първо да посети банята. После отвори вратата и пристъпи в тъмнината. Келнерът беше оставил открехната вратата между банята и стаята. Той виждаше осветеното пространство.

— Искаш ли…

— Ш-ш-т-т — каза тя тихо и започна да целува келнера.

Мъжът усети как кръвта започна да тупти в главата му. Не беше болка, по-точно особено вълнение. Беше толкова силно, че той се сепна. Беше пристъпил в тайния свят на жена си и келнера. Келнерът свали жакетчето й с пришити скъпоценни камъни и на златистата светлина кожата й, на която той така дълго се бе възхищавал, блесна като излъскана слонова кост. Малките й гърди се опряха до сакото на келнера. Келнерът грубо я хвърли върху леглото. Добре. Послуша съвета му. Тя обича груб секс. До този момент мъжът не обръщаше внимание на келнера, но сега забеляза как нещо живо помръдна и се показа от панталона му. Ето, така въздействаше жена му на мъжете.

— Моля те, не бъди груб. Люби ме нежно — прошепна тя.

Мъжът в тъмнината се стъписа. Люби ме нежно? Какво означаваше това?

Тогава започна истинският кошмар. Наблюдаваше в състояние на истински шок как жената, която забележително много приличаше на съпругата му, и мъжът, на когото плати, се бяха вплели един в друг и се движеха в такъв унисон, че преплетените им крайници сякаш бяха на една добре смазана машина. От прекрасната й уста не излизаха мръсните думи, грубите страстни викове и грухтенето на диво животно, които издаваше, когато беше с него, а тихи въздишки и изпълнени с наслада стонове, нямаше начин да сгреши, че тя изпитва невероятно удоволствие. Най-накрая, когато свърши, направи го тихо и елегантно. Тялото й се скова, тя отхвърли глава назад и протегна тънката си бяла шия като умиращ лебед.

— Върви си сега — тихо нареди тя.

Келнерът обу панталона си и веднага си тръгна. След като той излезе, тя се изтегна като доволна котка. От чантата си извади цигара. Отпусна се върху възглавниците под златистата светлина и пуши тихо, със замислено лице. Наблюдаващият мъж не смееше да мръдне. Стоеше съвсем неподвижен. През всичките тези години тя го бе мамила. Нищо не е било истинско. Животинските викове, дрезгавото подканяне: „По-силно, по-бързо, по-дълбоко!“ Всичко е било фалш.

В тишината, която цареше наоколо, той се сети, че от известно време съпругата му бавно източваше пари и ги преливаше в своето семейство. Пари бяха прехвърляни на нейния непрокопсан долен брат много пъти, на алчната й майка и веднъж дори на сестра й. Вероятно и тя вече имаше тайна сметка. Той стоеше и трепереше от гняв. Кучка. Проклета кучка. Значи е намислила да го зареже.

Забрави, че именно той организира срещата с келнера и че това трябваше да бъде навлизането му в още един свят на покварата. Значи тя всъщност не изпитваше удоволствие бялата й кожа да се зачервява от болка. Значи не харесваше груб секс. Не си ли спомняше, че самият той беше намеквал, дал й бе да разбере и постепенно и неуловимо я беше приучил да се задъхва и да крещи: „По-силно, по-бързо, по-дълбоко!“. У него се зароди желание да я накаже и в този момент вече знаеше как щеше да го направи.

Щеше да я унищожи.

Тя гасеше цигарата си. Той се обърна, премина през вратата, която съединяваше банята и другата стая, и безшумно я затвори. Тихо. След това чу как в тоалетната бе пусната водата, после хартия изшумоля и водата потече от крана на мивката.

Вратата се затвори.

Една мисъл проблесна в главата му. Прииска му се да види всичко отново. Искаше да бъде сигурен, че е видял всичко правилно. Да гледа бялата й кожа и да чуе как охка под тялото на келнера. Реакцията й беше направо невероятна, също като на сън. Това не се бе случило, в никакъв случай! Мили Боже, та тя беше негова жена вече шест години. Не беше възможно да не бе виждал тази й страна. Да, искаше да го направи отново. Трябваше да бъде сигурен, че не си го е измислил.

Това си казваше той, но знаеше каква бе истината — искаше да я види отново с друг. Бе разтърсен от удоволствие, докато я гледаше. Бе предал собствената си кръв и беше изпитал изискана радост. Не беше специалист по психология, но дори той разбра какво се бе случило. Човек не може истински да се защити от болката, която изпитва. Единственото, което до известна степен наподобява защита, е да превърне мъчението в удоволствие. Това е основната характерна черта на мазохиста. Присви очи и те станаха като цепки на лицето му. Та беше виновна, че се плъзна по тази наклонена трънлива плоскост. Не беше готов дори да признае, че е садист, а мазохистът можеше да върви по дяволите. Не желаеше да продължава да затъва в тази ужасна яма. Нямаше начин. Не, нямаше да повтори експеримента, просто щеше да я остави да мизерства — нея и цялото й семейство. Бързо излезе от стаята и затвори вратата след себе си. Спусна се надолу по стълбите и излезе през външната врата.

 

 

Знаеш ли, най-трудно ми беше да седна на леглото без жакетчето ми с пришити скъпоценни камъни и спокойно да пуша. Да се овладея така, че ръцете ми да не треперят, след като знаех, че той е в съседната стая и ме наблюдава. Мислех си: „Боже мой, дано така да се отврати, че да поиска развод.“

Докато гледах през прозореца, с учудване го видях да се връща към къщата, но когато келнерът пристъпи към мен, разтресен от нерви, разбрах. Дори нямаше нужда да виждам как Люк се промъква нагоре по стълбата като грозна сянка. Позволих на келнера да влезе в тялото ми, но всичко останало беше най-доброто представление в живота ми. Винаги съм желала да бъда актриса. Сега знам, че е трябвало да се отдам на това поприще. Измамих го. Усещах как очите му ме поглъщат и изгарят. Унищожих образа на чистотата, който той така ценеше. Знаех как всичко опетнено го отвращава. Най-ценното му притежание се срина пред очите му в калта. Смятах, че той ще се освободи от мен.

След станалото исках да си взема душ, да отмия миризмата на келнера. Ръцете ми бяха зацапани. Тялото ми бе омърсено. Но не можах да го направя. Неговата нечистотия винаги щеше да остане мой срам. Слязох по стълбата, келнерът го нямаше. След известно време Люк прати шофьора да ме вземе.

Той ме чакаше в моята стая. Стъписан вик се изтръгна някъде дълбоко от душата ми, когато го видях излегнат на моето легло като черна съдба, която ме чакаше в чистите ми бели чаршафи. Успях да прикрия смущението си.

— Здрасти, скъпа. Хубаво ли беше партито? — попита той с кадифен тон. Гласът му беше различен. Играеше си с мен. Това беше нова игра.

— Не беше нищо особено. Мислех, че вече си си легнал — изрекох тихо.

— Легнал съм.

Изсмях се нервно и отидох до тоалетката. Знаех, че не бива да показвам смущението си. Трябваше да се държа естествено. Бях свалила обувките си и стъпвах безшумно по студения мраморен под. Оставих чантичката си, обшита с мъниста, върху тоалетната масичка и запалих един аплик до огледалото. Той бе втренчил очи в моето жакетче с блещукащи камъчета. Спомняше си. На жълтата светлина сигурно съм му изглеждала като кутия за скъпоценности, пълна с тайни. Неговата кутия за скъпоценности. Забелязах известна промяна у него. Изведнъж осъзна, че всъщност не можеше да ме пусне да си тръгна.

— Ела — заповяда той рязко. Това беше гласът на онзи, непознатия в него. Люк го нямаше. Тръпки ме побиха. Явно, че ме беше видял с друг! Защо се държеше по този начин? Къде беше студеният гневен непознат, който би трябвало безмилостно да ме прогони, стиснала в бедните си ръце моята малка Ниша? Той хвана треперещата ми ръка и я поднесе към устните си. Непознатият със сенки под очите ме наблюдаваше. Хваната натясно, го погледнах безпомощно. Как е могъл да поиска да види мен, майката на дъщеря си, да падна така ниско и да се извивам под чуждо тяло? Да ме шпионира по този начин, скрит и незабележим в тъмното? Немигащите му очи обещаваха, че ще ме накаже както само той си знаеше. Сега поне се увери, че все пак не обичах груб секс.

— Ръката ти мирише различно, мирише на мръсно — прошепна.

Дръпнах ръката си от неговата и отстъпих назад.

— Потанцувай ми, скъпа.

— Малко съм уморена тази вечер. Мисля да си взема душ и веднага да си легна — казах. Гласът ми прозвуча пискливо. Овлажних пресъхналите си устни, но бърз като пантера, той скочи от леглото, хвана ме за ръката и ме хвърли със замах върху леглото. Леко отскочих от матрака. Няколко секунди бях твърде смаяна, за да реагирам. Просто се взирах нагоре към него с разширени, страхливи очи.

— Много си уморена, за да танцуваш, така ли? Тогава какво ще кажеш за нещо по-различно, малкото ми котенце — измърка той гадно. В стегнатите му устни видях призрачно и ужасно същество, което се хвърля върху мен. Познах го. Болка. Усетих как тъмната сянка се забива в тялото ми като треска. Тя щеше да остане в мен, да ме поглъща със злоба и едва когато стана куха отвътре и се изпълня само с горчив жлъчен сок, тя щеше да отлети и да се насочи право към най-близкото ми и най-скъпо същество. Към Ниша. Боже мой, какво извърших?

Тази нощ изпитах болки както никога по-рано. Когато отворех уста, за да протестирам, да изкрещя, той затискаше устата ми с ръка.

— Тихо. Ще събудиш детето — съветваше ме студено.

Има истина в това, че съзнанието ти може да плува и да се носи над теб, когато не може повече да понася онова, което става с тялото. То се рее над теб, гледа те отгоре безстрастно и си мисли за банални неща като капка пот, която се събира на челото на нападателя ти, или дали кофите с боклук са извадени, за да могат боклукчиите да ги изпразнят. Когато свърши, Люк ме остави с израз на отвращение на лицето си, станалото му беше толкова противно, колкото и на мен. Вече се бе запалил по ново увлечение. Не да ляга с мен, а да наблюдава как срещу заплащане някой непознат ме люби. Той се възбуждаше да ме гледа унизена по този начин. С моя помощ откри ужасна извратеност в себе си. А сега аз трябваше да платя за това, че съм омърсена и че съм омърсила и него.

През месеците, които последваха, той опита всичко, за да отклони вниманието си от новата си перверзия. Но нищо не помогна. Дори любовницата му с безгрижната усмивка, владееща всички техники, които сигурно златните момичета научават, не беше в състояние да отслаби новата му страст. Пращаше хора да ме следят. Вярваше, че имам любовник. Вероятно искаше да повтори трика от партито. Непознати мъже с многозначителни усмивки и леко презрителни погледи започнаха да се въртят край мен на празненства и във фоайета на хотели. Не се обръщах, за да видя алчните му очи, вместо това им се усмихвах тъй студено, че те разбираха на часа, че никога, никога, ама никога не бих ги допуснала доброволно до себе си.

Една вечер влязох в стаята си и видях принадлежности за пушене на опиум, подредени върху масата. Погалих с ръка старинната тръбичка от слонова кост, върху която беше гравирана сложна плетеница от слонове. Възхитих се на лампата, боядисана в черно и украсена със сребърни и медни цветя. Беше рожденият ми ден. Ставах на двайсет и пет години и това бе подаръкът на Люк. За Димпл винаги най-доброто. Той знаеше, че ми е известно как се действа с тази уредба. Отдавна чичо Севенези ме беше въвел в света на опиума. Бях виждала как слабият като скелет стар китаец опитваше опиума с устни на светлината на лампата, преди да я разклати и да вдъхне ароматния дим. Разгледах малко пластмасово пакетче с опиум и се замислих откъде ли Люк се бе сдобил с ароматния кафяв прах. Разбрах какво означаваше подаръкът. Той искаше бавно да се унищожа. Защо не? Нали маковете символизират избавление от всякаква болка? Нали императорът Шах Джехан е сипвал опиум във виното си, за да се наслаждава на божествен екстаз? Отдалечих се от моя красиво изработен подарък за рождения ден. На черното небе навън луната се бе разтеглила във високомерно извита жълта усмивка.

Опиумът предвещаваше великолепни сънища. Помислих ся за Ниша и вятърът разклати бамбуковата горичка. Тя въздъхна и прошепна: „Недей“, така каза. „Никога не го прави.“ Аз се съгласих, но ръцете ми вече палеха лампата и сипваха щипка суров опиум в стъклената фуния. Ароматен син дим излезе от тръбичката и се разнесе из стаята. Да, да, знам. Томас де Куинси^[1] също ме е предупредил, но не е възможно човек да не поиска да опита красиви сънища. Кажи ми как можех да откажа на музика като парфюм и в една нощ да изживея сто години — макар да знаех, че всичко това ще свърши с ужаса на хиляди години в каменен ковчег, с пълзене в канали и с усещане за хищните целувки на крокодили. В края на краищата какво друго ни остава, освен сънищата?

 

 

Баба почина. Все още не мога да повярвам.

Малката й къща гъмжи от хора. Те седят, облягат се на стените, говорят приглушено и пеят религиозни песни без мелодии със старчески дрезгави гласове. Никога не съм имала представа, че баба е познавала толкова много хора. Предполагам, че повечето от тях са приятелките й от храма. Никой не плачеше, освен леля Лалита. Дори аз не плаках. Всичките ми сълзи бяха заключени някъде дълбоко и не можех да ги намеря. Давах си сметка, че ужасно съм объркала живота си, и ми се искаше да съм си отишла заедно с баба. Само Ниша ме държеше. Усещах нокътчетата й. Те се забиваха като малки остриета в плътта ми, навън всеки ден небето ставаше малко по-сиво, а опиумът — малко по-сладък. Не, на погребението не мислех за синия дим. Би било ужасна обида да му се поддам, когато бях с баба за последен път. Ако тя можеше да чуе мислите ми, духът й щеше да скърби за бедния ми пропилян живот.

Татко тичаше насам-натам, за да помогне колкото може, но когато погледите ни се срещнаха, дойде и седна до мен. Сгъна дългите си крака и се отпусна върху тях.

— Нали знаеш, аз бях нейният любимец — каза, гледайки навън през вратата, там, където едно време растеше дървото рамбутан. Новите съседи на баба го отрязаха, когато видяха пукнатините по циментираните канали около къщите им, уплашиха се, че корените на дървото ще разрушат основите на къщите им.

— Да, казвала ми го е много пъти.

— Не бях добър син, но я обичах. Страдахме заедно, когато японците бяха тук.

Изгледах го внимателно. Бедният татко, колко са се притъпили сетивата му. Не само не е бил добър син, бил е направо ужасен. Той разби сърцето й и се държеше като враг, какъвто предсказателят в зелената палатка предвещал, че ще стане. Баба го беше родила като скала пред гневните морски вълни. Но наистина вече беше твърде късно, нямаше никакъв смисъл говорим за това.

— Страдахме заедно по време на войната — продължа той. — Скрих скъпоценностите й сред клоните на кокосовото дърво. Аз бях единственият смелчага, който се катереше до върха. Никой, освен мен не би го направил за нея. Аз бях мъжът в къщата. Обръщаше се за всичко към мен и аз никога не я разочаровах. Сутрин се събуждах преди другите, за да разнеса млякото в кафенетата. Обработвах земята и носех зърното в мелницата. Правех го заради нея. Напълно правилно, че ме обичаше най-много.

Той свали очилата и избърса очите си. Милият измъчен татко. Грижливо подбраните спомени изчерпаха силите му. Внезапно се изправи и излезе навън под жаркото слънце в задния двор. Животът на всички ни се беше развил не както трябва и беше грозен. Когато татко се усмихваше, на брадичката му се появяваше трапчинка. Не бях я виждала от години. Видях как мина край Наш, без да му каже и дума. Баща ми и брат ми се мразят с еднаква сила. Видях, че татко говори с леля Лалита навън. Искаше да изпере дрехите, накиснати в големия червен леген.

Леля Лалита поклати глава.

— Не, недей, аз ще ги изпера по-късно. Свикнала съм да пера всички дрехи — възрази.

— За последен път искам да изпера дрехите на мама — настоя татко, изхлузи ризата и свали часовника си. Остави го върху стария мелничен камък, с който преди много години двамата с Мохини са мелели боб. Тогава започна. Спомних си отдавнашния разказ на леля Лалита. Татко не само биеше дрехите върху гладката повърхност на камъка. Той изпъна цялото си тяло, така че дрехите полетяха във въздуха и пръскаха наоколо капчици вода, уловиха слънчевата светлина и блеснаха като скъпоценни камъни. Видях, че леля Лалита стои наблизо и го гледа, сигурна бях, че си мислеше същото. Баща ми е бог на водата.

В кухнята леля Анна помагаше да приготвят тялото на баба, опънато върху пейката. Тази груба пейка, която така я беше очаровала при пристигането й тук като младо момиче. Сега тя лежеше мъртва върху нея. Пейката щеше да преживее всички ни. Поне знам със сигурност, че ще преживее мен. Моето време изтича. Вярно, че чувствам как ноктите на Ниша се забиват в ръката ми, но тя всъщност не ме стиска силно. Моят живот угасва. Покриха с кърпа голия труп, след като леля Анна и три други жени измиха тялото на баба. Аз държах малката Ниша близо до себе си. Тя мълчеше. Целунах я по главата и когато тя вдигна големите си питащи очи, аз й се усмихнах.

Мама бавно излезе от стаята на баба, накуцвайки, тя лежеше там заради силните си артритни болки. Някой й донесе стол, защото коленете й бяха вдървени и тя не можеше като всички останали да седне на пода с кръстосани крака. Погледнах огорчените й очи. Тя не скърбеше за баба. Още от деня, в който се омъжила за татко, беше намразила баба. Въпреки всичко беше дошла да й отдаде последна почит и да чака прочитането на завещанието.

Знам, че баба никога не е желала почит, не й оставаше време за такова нещо и се отнасяше презрително, когато й я предлагаха вместо истинско чувство. Тя беше способна на голяма любов и дълбока вярност, но желаеше същото в замяна.

— Димпл, любовта не е просто дума, тя е голяма саможертва — често ми казваше баба. — Това е желанието да се раздаваш, докато не остане нищо от теб.

Леля Анна влезе в спалнята на баба и аз я последвах. Тя седна на края на леглото с балдахин, а когато ме видя, се усмихна тъжно и разтвори дясната си ръка. Държеше фуркети, но не обикновени, а такива, каквито баба носеше. Марка „Кее Аа“. Всъщност никой вече не ги носеше. С тях баба придържаше кока си.

— Години след като се изнесох от тази къща и видех фуркет марка „Кее Аа“, винаги си спомнях за мама — каза леля Анна. — Няма да забравя днешния ден, свалях ги за последен път от главата й. Тялото й изстина, но косата й е съвсем същата както през всичките тези години, когато Мохини и аз се редувахме да я решем. Не е ли странно как тези фуркети изведнъж правят непоносима смъртта й? Бедната мама. Всички се превърнахме в огромно разочарование за нея.

— О, лельо Анна, изобщо не сте я разочаровали. Тя ви обичаше и от всичките й деца поне ти си й донесла удовлетворение, че имаш добър брак и си направила нещо в живота си.

— Не, Димпл. Нито един от нас не успя да реализира мечтите й. Майка ти я нарича паяк, без да има и най-малка представа колко е точно сравнението й. Когато латинският е бил говорим език, тази дума е означавала стоя над всички. И наистина беше така. Тя се извисяваше над нас по талант, интелигентност и истинско благородство. Беше готова да помогне на всекиго, да надхитри и най-хитрия, но в края на краищата претърпя поражение от нас, нейните прекрасни деца. Знаеш ли какво ми каза в болницата, когато я посетих за последен път?

Поклатих глава мълчаливо.

— Каза: „Подушвам смъртта във въздуха.“ Без много да мисля й отвърнах: „Това, което подушваш, са антисептичните средства“. „Не, Анна — възрази ми тя, — ти усещаш антисептичните средства, защото не ти е дошло времето.“

Втренчих очи в леля Анна недоверчиво, защото точно това почувствах, когато заведох Ниша при баба. Усетих смъртта във въздуха, виждах я навсякъде, но държах Ниша близо до мен като щит и тогава тя отстъпи назад. Само с помощта на малкото цветенце до мен оттласнах лакомата човекоядка на разстояние. Докато я стискам до себе си, парфюмът на смъртта не е особено привлекателен, а усмивката й не е така подканваща. Леля Анна се разплака тихо, а аз я прегърнах. Раменете й се тресяха от мъка. През прозореца видях Наш да пуши, хубавото му лице изразяваше досада.

— Може ли да взема един фуркет? — попитах.

Тя отвори ръка и аз си избрах един. Ще го пазя. Леля Анна е права — фуркетът ще ми напомня по-живо за баба. На лицето й още се чете сила, в устата си стиска много фуркети, които ще забоде в косата си. Един по един те потъват в гъстата й сребриста коса, докато кокът на тила й се задържи здраво. Тогава тя се обръща към мен и ме пита с усмивка:

— Готова ли си да тръгнем? — Един ден ще й кажа „да“.

 

 

След погребението отидох да видя чичо Севенези. Наглеждаше много зле.

— Когато бях малък сънувах погребението на мама. Всичко беше съвсем същото. Единствената разлика, че сега знам имената, с които да нарека лицата на възрастните, които едно време не познавах. Видях Лакшмнан и си помислих, че е ожесточен неудачник. В съня ми единствената, която смътно ми напомняше на човек, когото познавах, беше ти, но тогава си казах, че сигурно е Мохини като пораснала. Когато днес те видях с Ниша в скута ти, си спомних за съня си.

Изгледах го скръбно, а той ми подхвърли едно старо издание на Сартр.

— Прочети тази книга и просто престани да се съобразяваш с хорските приказки. Знаеш, че имаш свободата да избираш. Ако не искаш да живееш с него, остави го.

Някога бих взела книгата. Бих я прочела с нетърпение. Но сега…

— Няма вече никаква надежда — Оризовата майка е мъртва. Няма кой да брани сънищата ми. Някога бяха сочни, виждах дъхави билки, зелен мъх, зреещи плодове и прекрасни цветя, сега бедничките са избледнели, останали без дъх, заровени на дъното на пресъхнало езеро.

Чичо Севенези остана безмълвен от ужас, като чу думите ми, не пожела да слуша повече. Едва ли можех да му кажа тогава каква нужда изпитвах да усетя синия дим и как все повече ме завладяваше.

Ниша ми съобщи, че имало птиче гнездо в манговото дърво. Каза, че дори от прозореца на стаята си чувала чуруликането на малки птиченца. Заведе ме да ги чуя, но по някаква необяснима причина острите им пясъци ме разтревожиха.

— Ела — казах й, — хайде да отидем да видим новото кафене в центъра. — Седнахме край масичка с цвят на охра, цялото заведение беше издържано в този нов цвят на земя. Украсено бе с нов вид цветя, наречени лапа на кенгуру. Никога не бях виждала нещо подобно. Цветето беше красиво и необичайно черно. Черно цвете. Колко странно и в същото време колко изящно, имаше малки съвсем бледозелени листенца с форма на лапа. Наистина необикновено и много елегантно. Отидох в цветарницата и поръчах известно количество.

Докараха ги в четвъртък, изглеждаха невероятно в прозрачна стъклена ваза върху масичката за кафе. Ниша каза, че й приличали на свити заспали паяци върху стъбло. Какво дете е тя! Обаче аз ще я науча да ги обикне.

Люк вече не я докосва. Вероятно сега се бои от друго заспало чудовище в душата си. Ами ако открие, че иска да легне с нея? От това се бои той — да не би да намери в себе си нови перверзии. Тъжно ми е за Ниша. Тя не може да разбере защо татко й я отблъсква. Нямам представа какво ще стане с нас. Само ако той ни пуснеше двете да си отидем, ала съм сигурна, че никога няма да го направи. Никога няма да ме пусне. Ще използва нея, за да ме задържи тук.

 

 

Февруари 1983 година. Чичо Севенези почина. Бях до леглото му в болницата, когато направи знак, че иска да напише нещо, погледът му беше отчаян. Пъхнах химикалка и лист в ръцете му. С трепереща ръка той написа: „Виждам я. Цветята растат от…“ и издъхна. Не преставам да мисля за това недовършено изречение. Какво беше видял, че поиска писалка и лист? Изкачих всички стъпала до неговата стая с тази мисъл. Бях разтревожена.

Виждам я. Цветя растат от…

Пъхнах мазния ключ в бравата. Въздухът в затворената претъпкана стая беше така застоял и ужасен, че щях да повърна. В кухничката му имаше малък прозорец, отворих го толкова широко, колкото позволяваха пантите. Стаята беше разхвърляна. Пукнатините на линолеума бяха запълнени с мазна черна мръсотия, навсякъде имаше слой пепел от цигари. Виждам тази стая за последен път, помислих си изненадващо, сякаш се гледах отдалеч. После застанах и се предадох на спомени.

Странно, че мирисът му още се чувстваше, сякаш току-що беше слязъл долу да изпие сутрешното си кафе. Книгите му по астрология, картите и диаграмите му лежаха пръснати върху леглото. Работил е върху нечий хороскоп, когато са го взели в болницата. Седнах върху мръсните чаршафи, сред скръбните ми мисли се прокрадна образът на онази проститутка, облечена в бяло, как се излежава на дюшека и пуши ментолова цигара. Тя никога нямаше да узнае, че си е отишъл. Отворих оръфаната тетрадка и погледнах бележките, които си бе водил.

Дръж се настрани / къс живот. Раху^[2] / змия в дома на младоженците / безизходност. Смърт, раздяла, мъка, трагедия.

Горко на нещастника, върху чийто хороскоп се бе трудил. Но когато повдигнах бележките му, отдолу лежаха моите и на сестра ми карти и астрологически данни. Застинах. Отнасяше се за някоя от нас. За Бела или на мен.

В едно чекмедже открих плик, адресиран до мен. Не го отворих, но като го опипах, открих, че вътре има касета. Беше записал разказа си. Последният от изоставената ми поредица за историята на рода. Внимателно сгънах кафявия плик и го пуснах в чантата си. Все още е там. Не смея да го прослушам. Може би някоя вечер малко преди да вдъхна синия дим, така няма да се разстроя.

Погребението му трая кратко. Трябваше бързо да изнесат тялото, дори преди уречения за кремиране час. Увредените му вътрешности гниеха толкова бързо, че отделящите се газове издуваха едрото му тяло като балон. Дори там, където бях седнала, чувах съскането и пращенето, сякаш органите му се бяха надумали да избухнат. Уплашиха се да не би тялото на чичо ми да се пръсне и парчета да полепнат по стените, затова на бърза ръка го изнесоха навън. Леля Лалита, която имаше меко сърце, се наведе над ковчега и го целуна по бузата въпреки силната смрад от разлагане, която излъчваше тялото му и от която едва не припаднах. Не беше мирис на труп, а на боклук. Дори в смъртта чичо Севенези отказа да бъде като другите. Въпреки двете шишета одеколон, с които бе напръскан, вонята на гнилоч и на формалдехид беше толкова силна, че не беше възможно да направим прилично погребение. Лютивите изпарения пареха очите ни и две жени дори се втурнаха в кухнята, за да скрият отвращението си от непоносимите пари. Една стара съсухрена дама, твърде стара, за да играе на приличие, покри носа и устата си с края на сарито си. Леля Лалита щеше да окачи черно-бяла снимка в рамка, заобиколена от гирлянди, така че чичо Севенези да бъде при дядо, баба и Мохини. Побиха ме студени тръпки. Цял ден ми беше студено. Беше от синия дим.

Леля Лалита ми дойде на гости. Прекара много време с Ниша в градината, говореше й така, сякаш и тя беше шестгодишна. Наблюдаваха рибите с часове, после изследваха безгрижните водни кончета със зелени и синьо-зелени петна върху дългите си коремчета, които летяха над застиналата вода. Тя разказа на Ниша онова, което ми бе разказвала и на мен като малка. Водните кончета могат да залепят устните на лошите деца, докато спят. Ниша я изгледа учудено.

— Сериозно? — промълви дъщеря ми.

Когато ги наблюдавах, като че ли се върнах години назад. Седяхме на сянка с леля Лалита и наблюдавахме как водните кончета летят около задната част на бабината къща. Обръщах глава и виждах баба, седнала на пейката, да ни гледа през прозореца, както сега аз правех.

Татко никак не е добре. Взеха го по спешност в болница заради болки в гърдите. Дадоха му някакви хапчета, но той ги изхвърлил по стъпалата на болницата. Бедният татко, знам каква болка изпитва. Той търси същата забрава, както и аз.

Ниша има проблеми със своя съученичка на име Анджела Чан, която оставя закръглени следи от нокти по ръцете й. Трябва да отида да се видя с майка й.

Казах ли ти за ужасно красивите сънища? Сигурно идват от синия пушек. Един красив мъж е затворен в клетка от дебело стъкло. Има дълги и добре оформени ръце и крака, къдравата му коса стига до силните му рамене. Лицето му е в сянка, но усещам колко е красиво. Знам, че когато излезе от дебелата стъклена клетка, той ще се окаже невероятно красив. Очите му са тъжни като моите на портрета, който виси долу, но съм сигурна, че той ме обича. Винаги ме е обичал.

От дълги години ме гледа с дълбок копнеж, но сега няма търпение да ме почувства, да ме изпълни, да станем едно цяло с него. Не знам кога точно, но от известно време той започна да чупи стъклото. Не разполага с никакви инструменти, затова го прави с нокти. Пръстите му кървят, цялото стъкло е зацапано, но той е неуморим. Любовта му е силна. Той дращи ден и нощ. Някой ден ще се пореже, а аз чакам този миг. Ще бъде чудесно, когато го целуна. Харесва ми извивката на устните му. Копнея за деня, когато ще притисна тялото си до неговото гъвкаво високо тяло и устните му ще се допрат до моите. Тогава ще се предам на смъртта. Той е красив мъж.