Рани Маника
Оризовата майка (21)

Рата

Изпратих едно простичко писмо до Ниша на адреса на баща й, в което обясних, че съм нейна роднина откъм майчина страна. Отбелязах, че е било невъзможно да се свържа с нея преди смъртта на баща й, защото той ни бе забранил да влизаме във връзка както с него, така и с дъщеря му. След като видях във вестника съобщението за погребението му, пожелах да се срещна с нея. Ако има желание, нека ми позвъни по телефона.

Когато тя пристигна, дъщеря ми я въведе в моето любимо място в къщата. В моята голяма кухня. Ниша беше красива. Поздрави ме сдържано, погледът й се задържа върху лицето ми и върху рядката ми побеляла коса. Знам, че изглеждам като страшилище.

— Седни, Ниша — поканих я с крива усмивка. — Ще пиеш ли чай? — предложих.

— Да, благодаря — прие момичето. Гласът му звучеше възпитано и културно. Ако не нещо друго, от Люк бе наследила това държане. Реших, че момичето ми харесва.

Сложих малка кошничка с яйца пред нея и казах:

— Вземи си.

За миг тя ме погледна безизразно, но чух мислите й: „В мозъка на тази дъртуша има повече тлъстина, отколкото ум“.

Развеселено взех едно яйце, чукнах го в чинията и го разчупих с ръце. Отвътре не потече белтък и жълтък. Бях ги направила от кейково тесто, бадеми и крем. Черупката беше от оцветена захар.

Тя също се разсмя. Естествено, пред нея седеше Рата — вълшебницата на захарта. В този ден тя беше направила нещо простичко. Няколко яйца.

— Имаш истински талант — похвали ме и си взе парченце от сладкиша. След като дребните й бели зъби го захапаха, тя заяви, че е превъзходен. — Не подозирах, имаш чудесен талант — повтори Ниша.

Седнах срещу нея.

— Аз съм Рата, твоя леля, и искам да знаеш, че майка ти Димпл преобрази живота ми. Вече съм стара и скоро ще си отида, но трябва да ти кажа какво направи тя за мен преди много години. Тя беше най-досетливото и прекрасно същество, което съм срещала. Един следобед преди двайсет и девет години седях сама и правех глазурата на една торта, когато чух някой да вика пред вратата. Отвън стоеше майка ти. Тогава трябва да е била — колко? Може би петнайсетгодишна. Беше толкова сладка.

— Трябва спешно да говоря с вас — каза.

— Влезте — поканих я изненадана. Трябваше да й затръшна вратата в лицето, защото наистина не желаех да имам нищо общо със семейството на бившия ми съпруг. Повечето от тях бяха лъжци, измамници и крадци. Жестоки ловци. Но у това дете имаше нещо невинно, малко измъчено. Майка й винаги се отнасяше много зле с нея, докато живеех у тях. Исках да й помогна, но нямах представа, че всъщност тя щеше да ми помогне.

Предложих й сок, но ми отказа.

— Защо не обичате баба? — попита направо.

— Ами това е дълга история — отвърнах, като нямах намерение да казвам нищо на това момиче, но изведнъж си излях душата. Започнах от самото начало, когато майка й Рани, широко усмихната, дойде в нашия дом в Серембан, за да търси булка. Разбираш ли, Рани ме излъга. Тя ми показа снимка на съпруга си Лакшмнан и ми каза, че бъдещият ми съпруг изглеждал почти като него.

— Те са братя — каза алчната жена, пресмятайки каква комисионна ще вземе. — Толкова си приличат, че хората винаги ги бъркат.

Погледнах снимката и пожелах него, твоя дядо. Да, точно така — злата жена бе отгатнала, че си мечтаех за мъж като нейния съпруг. Знаеше го. Винаги го е знаела.

— Дай ми зестрата си, за да помогна на Лакшмнан — каза.

Как можех да й откажа? Тя знаеше. Винаги е знаела. Но онова, което не предполагаше, бе, че един ден нейният Лакшмнан наистина би могъл да обърне глава и да ме погледне. На нея й беше забавно, че в къщата й живее едно бедно мишле, което тайно си мечтае за съпруга й. Искаше да ме дразни с нейния чудесен късмет. Нехайно отпускаше ръка върху мускулестия силен гръден кош на съпруга си и му поръчваше да й донесе чехлите от спалнята, понеже не можела да мръдне от артрита си. Смяташе да ме измъчва за свое удоволствие. Но тя не си даваше сметка, че само от един поглед си личеше колко малко влияние имаше върху него.

Както и да е, съгласих се на този брак по принцип и чаках деня на първата ни среща. Една седмица по-късно се запознах с него лично. Лакшмнан и бъдещият ми съпруг си приличаха колкото денят и нощта. Гледах изумено отблъскващия мъж във всекидневната на леля ми. Още тогава е трябвало да прекъсна подготовката за сватбата, но хората, роднините, цветята, саритата, бижутата, церемонията — загубих се в целия този водовъртеж и от гърлото ми не можеше да излезе нито дума. Вървях като замаяна. Във всеки случай не можех да имам дядо ти, затова се впуснах в работа. Всеки ден от сутрин до вечер работех до изнемощяване, трепех се по цял ден, за да не мисля за ужасното ми мълчание. Денят на сватбата ми все повече наближаваше, а аз се чувствах все по-отчаяна.

Нощем в леглото плачех. Мъжът, когото желаех, скоро щеше да стане мой девер. Никой не биваше да узнае срамната ми тайна. Как можех да я споделя с някого? Всеки ден в тъмното галех нещастната си любов, докато заспи, защото тя не смееше да диша през деня. Продължавах да мълча, докато най-после стана твърде късно да говоря.

Дойде денят на сватбата. Тя се оказа пълен провал. Тъй като в този момент ръцете ми не бяха заети с работа, сълзите ми потекоха. Сякаш у мен се отприщи огромен бент, не можех да ги спра. Така потекоха, че обицата на носа ми се изхлузи и падна. Толкова сълзи пролях, а никой не се поинтересува защо плача. Нито един не отвори уста и не попита: „Какво има, дете?“. Ако ми бяха задали въпрос, щях да кажа защо плача. Щях да спра сватбата. Всичко стана така, защото нямах майка. Защото никой не се интересуваше от мен. Такъв въпрос само майка може да зададе. После отидох да живея в къщата на прабаба ти Лакшми. Тя се опита да бъде добра към мен, но си знаех, че също е участвала в заговора да ме измами. Всички се бяха наговорили да ме омъжат за техния идиот Джейан. Дори родната му майка го презираше. Не чух да го изрича с думи, но в гласа й, в погледите и в държането й се прокрадваше презрение, толкова подмолно, че той не го забелязваше, но за мен бе ясно. Не можех да си позволя да мисля за тяхната ужасна измама, затова се заех да готвя и чистя по цял ден. Не спирах. Изпитвах облекчение, когато чистех под печката, между рафтовете, когато стържех кожата си, докато почервенееше. По същия начин я стържех на корема си с метална четка, нали никой не можеше да ме види. Понякога се появяваха мехури и кожата кървеше, но изпитвах извратено удоволствие от болката, която си причинявах. В банята със садистична радост разглеждах разранената възпалена кожа. Тогава Рани ни покани на вечеря. Отидохме и по време на вечерята тя каза:

— Останете при нас. Ще си правим компания.

Погледнах съпруга си и той ме погледна с неговите плахи кравешки очи, тогава кимнах свенливо. Решението беше погрешно, но по онова време глупавото ми сърце подскочи при мисълта, че щях да виждам Лакшмнан всеки ден. „Искам само да го гледам — за мой срам шепнеше грешното ми сърце. — Не виждаш ли, че има достатъчно храна“ — биеше и въздишаше то. С радост готвех и чистех. Когато той сядаше на масата и се усмихваше възхитен от моите ястия, сърцето ми разцъфваше. Чаках мълчаливо всяко хранене, за да го видя как с все по-голямо нетърпение се обръща към масата. За жалост той много често хвалеше ястията ми.

Знам, че е твоя баба, но Рани имаше камък вместо сърце. Виждах го как се съсухря и се втвърдява от омраза и злост. Тя ме държеше под око, но нямаше от какво да се срамувам, нито какво да крия. Бях кротка, мълчалива и работех по цял ден. Обаче веднъж дядо ти донесе вкъщи едно парче месо. Донесе го в кухнята и го остави на масата, както бе увито в стари вестници. Все едно че ми беше донесъл букет дъхави цветя. Искаше ми се да се изсмея на глас от щастие. Той никога по-рано не беше правил подобно нещо.

Незабавно започнах работа. Първо накиснах месото в сок от лимон и го чуках, докато стана тънко като коприна. След това го увих в лист от папая, за да стане крехко и да се топи на езика, така че желанието да хапне още от него да го преследва и след като стане от масата. Трудих се и с часове рязах на филийки, стъргах, чуках, кълцах и раздухвах пещта леко с палмово листо, за да може ястието в тенджерата само да къкри. Тайната, разбира се, се криеше в кубчетата неузряло манго. Най-накрая моето творение, месото, което се топеше в устата, бе готово.

Подредих масата и извиках всички на вечеря. Когато той захапа парче от тъмното месо, забелязах как несъзнателно пое дъх. Погледите ни се срещнаха и на неговото лице се изписа желание. Но докато гледаше към мен, по очите му познах как той съзнава безпощадно ясно — както че вълните трябва да напуснат брега, че желанието му беше предварително обречено. Не, това никога не можеше да се случи. Смутен, той сведе очи към храната и като че ли тогава се сети за баба ти, внезапно вдигна поглед към нея. Рани го наблюдаваше, бе присвила очи и те бяха станали като тъмни процепи на гневното й лице. Бавно и нарочно неохотно тя опита месото, от което съпругът й ахна от удоволствие.

— Пресолено е — заяви със стиснати устни и бутна настрани чинията. После неочаквано се изправи. Столът й падна назад с тъп звук, а тя се прибра в спалнята си. В трапезарията само Джейан продължи да яде. Чуваше се само неговото дъвчене. Той изобщо не усещаше какви силни чувства се разиграваха около него и не спря да се храни. Надвисналата тишина беше точно затишие пред буря, защото ненадейно Рани се втурна в трапезарията и се разкрещя колкото й глас държи:

— Приех ви в къщата си, храних ви и как ми се отблагодаряваш? Махай се от дома ми, уличница такава! Единият брат не ти ли стига?

Какво можех да кажа. Истина бе, че желаех съпруга й, но тя го знаеше още преди да ни покани да живеем при тях и да вземе парите ми. Вика и крещя, докато Джейан намери друга квартира — малка стаичка над пералня, която държаха китайци. Беше девет часът вечерта, когато се изкачихме по онези скърцащи стълби, осветени само от мъждукаща гола крушка на тавана. Изпищях, понеже плъх, голям колкото котка, притича пред краката ми. Стаята беше малка. Имаше един прозорец и стени от гладки дъски. На някои места неолющена боя подсказваше, че някога стаята е била светлосиня. В един ъгъл бе сложено дървено легло с гол мръсен дюшек, а в другия — маса и три стола. Мръсотия покриваше всичко като сива плесен. Любовната ми история приключи. Тя се скри зад було засрамена. В тази малка тъмна стаичка, където ползвахме обща баня с най-мръсните хора, които можеш да си представиш, намразих моя съпруг. Омразата започна да пълзи в мен постепенно, затова в началото не я забелязах, изведнъж ме обхвана цялата. Мразех да лежа до него и нощем да слушам дишането му. Мразех децата, които щях да му родя. Омразата беше като твърдо тяло вътре в мен. Чувствах я нощем и денем. Понякога почти нямах вяра на себе си, когато държах нож в негово присъствие.

Така забравих невкусената любов с неговия брат. Казвах си, че няма поле, в което цветята да цъфтят всеки ден. Повтарях си, че светът е грозен, изпълнен с безмилостни човешки сърца, които алчно биеха и смучеха чужда кръв, за да живеят. Годините минаваха и деца излизаха от моето тяло. Гледах ги и в очите им виждах съпруга си. Намразих приликата им с него, начина, по който говореха и се хранеха. Опитах се да изкореня от тях всичко, което ми напомняше за него, и ги наказвах безсърдечно. Карах ги да се срамуват, че приличат на него. Колко жестока ме направиха злобата и омразата!

По телеграфните жици и по дърветата пред нашата тясна стаичка кацаха стотици врани. Децата стояха на прозореца и гледаха редиците черни птици с оранжеви човки, с очите си като топчета птиците също ги гледаха. Начинът, по който се събираха в организирани редове в черно и оранжево им придаваше злокобен вид. Понякога имах кошмари как връхлитат през тъмните рамки на прозорците, парчета стъкла летят във всички посоки, а враните се спускат върху децата. Започваха да кълват лицата им и дълбаеха в плътта на пищящите същества, а съпругът ми и аз седяхме и ги наблюдавахме спокойно. Полудявах в тази стая.

Всяка нощ, докато съпругът ми и децата спяха, чувах гласа на Мая да шепне в ухото ми. Мая беше праправнучка на един готвач от златния век на империята на Великите моголи, а аз израснах в нейния скут. Всеки ден през детството си я молех да ми разказва, направо поглъщах историите, разиграли се в сенчестите дворове и в лабиринта от стаи, където никой, освен членовете на семейството, евнусите и слугите нямал право да припари. Тя шепнеше в наострените ми уши ненаписани случки, предавани само от уста на уста, от поколение на поколение. Знаеше тайни дворцови интриги, разказваше ми за опасни страсти, за ужасна ревност, с нищо несравними ексцесии, приказки за царско кръвосмешение и случаи на ужасна жестокост, непозната дотогава. „Има неща, които никой, освен евнусите и слугите не виждат“ — каза ми веднъж бездетната стара жена. По онова време не го осъзнавах, но в нейния скут изучих изкуството на изключителната жестокост и тя постепенно се настани в мен.

Беше рожденият ден на моя съпруг. Събудих се рано. Небето беше златисто, навън имаше лека мъгла. Децата спяха, а ръката на съпруга ми все още лежеше върху корема ми. Една мисъл мина през главата ми: „Дали той е буден?“. Бедното ми сърце. От години не се бях сещала за Лакшмнан, от тази мисъл моментално ми прилоша, а докато лежах в измачканите чаршафи, усещах тежката ръка на омразния ми съпруг.

Разстроена, станах от леглото, излязох от малката ни стаичка, прескочих успешно плъховете, големи като котки, и застанах на хладния утринен въздух. Спомних си за друго време. Когато взимах ризите на Лакшмнан от коша с прането, ги потърквах о бузата си, за да подуша мириса му. Исках да докосна лицето му. Изведнъж почувствах колко ми липсва, сълзи изгориха очите ми и някаква особена болка заседна в сърцето ми. Реших да направя торта. Отидох до магазина по-надолу по улицата и безгрижно изхарчих парите, които спестявах за хубава къща. Купих захар за глазура, бадеми, боя за сладкиши, яйца, масло, какао и фино брашно. Вкъщи сложих всичко върху масата и се хванах на работа. Не беше лесно да постигна формата на блата, която желаех, но накрая заприлича на ръбесто яйце. Знаех какво точно правя. Беше рано сутринта, децата стояха тихо в един ъгъл на стаята.

Тананиках си, докато работех. Децата ме гледаха изненадани. Не бяха ме чули да си тананикам откакто се бяха родили. Когато блатът беше опечен, го дооформих и сложих крайчетата в чиста чиния. Когато кремът ми придоби желания тъмнокафяв цвят, бих го, докато омекне. Намазах го върху яйцевидния опечен блат. От лук изрязах кръгчета за очи с големина на петцентови монети и ги боядисах черни. Използвах лук, защото люспите му са извити и лъщят също като човешки очи. След това насипах още крем върху блата точно както старата жена ме беше учила, в края на краищата дори аз се изненадах от приликата, която се получи. Колко приличаше на него!

Добре бях изучила това изкуство. Боядисах течен мед и го сипах около краищата на моята овална форма. Поставих люспите от лука върху кръгчетата, които бях изрязала за очи, и направих зъби от бяла захар, покрих ги с глазура, за да изглеждат лъскави. Посипах карамел, за да направя вежди, после изрязах широки ноздри и отстъпих назад, за да се полюбувам на произведението си. Работата ми отне пет часа, но готовият продукт беше по-стряскащ, отколкото си представях.

Доволна, поставих тортата по средата на масата и седнах да чакам съпруга си. Той влезе през вратата и, точно както очаквах, нищо неподозиращите му очи се спряха върху творението ми. Децата и аз седяхме около масата. Бедният. Като видя как главата му удобно почива в голяма чиния върху сос, наподобяващ кръв, това явно го потресе. Какъв момент беше само! Дори децата познаха главата.

— Татко — извикаха те с детските си гласчета.

— Да, татко ви е — потвърдих аз, изключително доволна, че познаха какво представлява тортата. Тогава му подадох ножа. — Честит рожден ден — казах и децата повториха пожеланието хорово.

Той стоя известно време така потресен, че само се взираше с ужас в тортата. Беше облещил очи. Устата му провисна. Така си отмъстих според най-добрите моголски традиции. Тогава бедният Джейан за пръв път осъзна, че го мразя. До този ден бях таила всичко в себе си, но след като той вече знаеше, си отдъхнах. Усещането за освободеност беше като мирис на прясно кафе сутрин. То съвсем ме пробуди. Умът ми се прозина и се протегна.

Сега вече можех да го мразя открито. Тъй като той отказа да поеме ножа от мен, прободох тортата точно на мястото на носа. Той дори не докосна сладкиша, но ние с децата го ядохме няколко дни с голямо удоволствие. Децата топяха пръстчетата си в червената лепкава кръв под главата и лакомо ги облизваха. Дребните им млечни зъби нетърпеливо хрускаха глазираните сладки зъби. Изтръгнаха розовия език и едва не се сбиха за него. Всичко това той наблюдаваше с болка и неочаквано изумено изражение.

След това един ден събрах кураж и му казах да си излезе.

В деня, в който той си тръгна, цял ден мих с белина, за да премахна мириса му от живота си. Отначало ми беше много трудно, но се справихме. Всяка година работех все повече и повече в школата ми за сладкиши и украса на торти. Децата растяха здрави, бяха добре, но и двете изпитваха панически страх от мен. Преместихме се в по-голяма къща, но в нея аз се чувствах много нещастна.

Мъжът ми се превърна в заклет пияница.

Понякога го виждах със зачервени очи, в кръчми, където бедните работници се събират, за да пият евтин алкохол, приготвен от ориз, кокосови палми и дори бурени. Веднъж едва не се сблъскахме на улицата, той си говореше сам на себе си. Не ме позна. Погледнах жалкото същество, което, люлеейки се, стигна до мръсната си стаичка, и не изпитах и капчица жал. Разбираш ли, бях станала твърда и студена. Нищо не бе в състояние да ме засегне. Дори собственото ми нещастие.

Тогава един ден се появи майка ти, Димпл. Беше дошла с автобус, по погрешка слязла на предишна спирка и извървяла пеша целия път до моята къща в палещото следобедно слънце. Погледнах зачервеното й лице, в найлонова торбичка стискаше малкия си магнетофон.

— Разкажи ми твоята гледна точка за историята — каза.

Никой дотогава не се бе поинтересувал от моята гледна точка за станалото. Никой не ме бе попитал защо не обичах безгрешната си свекърва. Затова й разказах всичко. Казах й, че мразя свекърва си, защото тъкмо тя беше единствената, която знаеше какво е да си омъжена за човек, който те отвращава със своята глупост, със своята слепота, с бавната си походка и с тъпото си невежество. Тя единствена би трябвало да ме разбере и въпреки всичко ме ожени за него. Направи го, понеже изобщо не я бе грижа за мен. Цялото й уж мило държание беше тактична, красиво изиграна преструвка. В края на краищата тя обичаше само собствената си плът и кръв.

След като излях сърцето си и всичките си сподавени лоши мисли пред въртящата се лента на уреда на Димпл, изведнъж ми се стори, че те вече не са важни. Бях трупала пласт върху пласт омраза и за какво? „Какво от това?“ — плаче сърцето ми, което се изхлузи свободно от тялото ми. Каква е тази ужасна омраза, която мъкна със себе си от години? Кого най-много съм засегнала с ненавистта си, освен моите невинни деца и себе си? Сигурно съм била луда през всичките тези години да се отдавам на такава безпаметна злоба. Пуснах омразата да си отиде. Омразата към моя съпруг, към майка му, към жената на Лакшмнан и ужасното ми цинично презрение към всекиго.

Изведнъж в лицето на майка ти видях образа на моята невкусена любов. Лакшмнан отново се превърна в личност. Времето неусетно се върна назад. Миналото ме викаше и аз върнах часовника. Все още го обичах. Сигурно винаги ще го обичам. Избледнялото желание не означава, че е дошъл краят му. Седнах при нея и двете пихме чай, представих си, че говоря с Лакшмнан. Това бе най-странното. След като тя си тръгна и затворих вратата, облегнах се на нея и се смях, докато ме заболя коремът. Да, трябваше да й благодаря. Осъзнах, че децата ми са част от мен. Когато същия ден се прибраха, прегърнах скованите им изненадани телца, притиснах ги към себе си и се разплаках. Смутени и изплашени, те се опитаха да ме успокоят, а аз бях щастлива, че ги открих отново. Това направи майка ти за мен. Тя ми помогна отново да намеря живота си. Позволи ми отново да видя лика на Лакшмнан. В моя свят грейна слънце.

Същата вечер отворих една стара кутия, скрита дълбоко в душата ми, и оттам извадих спомена за онзи прекрасен миг, когато той сложи първата хапка от тъмното месо в устата си. Онзи миг, когато ме погледна, за да види дали ще отвърна на погледа му. Онзи миг на изненада и на зараждащо се желание. Онзи миг, когато слънцето заля цялата стая със сребриста светлина. Сега пазя този миг като съкровище в старото си сърце и той ще остане там до смъртта ми някой ден. Когато научих, че е умрял, цветовете на тази картина, която съвсем не е избледняла, станаха още по-ярки. Може би в друг живот отново ще се срещнем и ще бъдем женени, след като това ни бе отказано в този.

Сега, мила Ниша, ти разказвам всичко това, понеже няколко дни след гостуването си майка ти ми писа и ми съобщи, че магнетофонът й сдъвкал лентата, на която записвал. Каза, че ще дойде отново да запише моята история, но така и не го направи. Тя никога не е решавала сама какво да прави и какво да не прави в живота си. Тъй като знаех, че събира историите за теб, сметнах, че мога да сторя това за нея — лично да ти разкажа какво бе записано на онази повредена лента.