Рани Маника
Оризовата майка (18)

Люк

Тялото ми вече представлява неравна повърхност от остри стърчащи кости и хлътнала плът, поразени от ненаситна болест, вече не смея да затворя очи. Ден и нощ гледам неспокойно към вратата. В тази студена болнична стая, където кремави тръбички излизат тъжно от измършавялата ми ръка и се изкачват до примигващи апарати, знам, че смъртта скоро ще дойде да ме прибере. Много скоро. Дишането ми е повърхностно и шумно в тихата стая. Невидими ръце започнаха да ме превръщат във восъчна жълта материя. Подготвят ме за пътуването.

Обръщам глава и поглеждам дъщеря си. Тя седи до леглото на черен хромиран стол като мишчица. Обаче ако е мишка, това съвсем сигурно е мое дело. Превърнах красивото дете на Димпл в слабовато, безлично същество. Жестоко е това, което извърших, но за свое оправдание искам да кажа, че никога не съм имал намерение да я нараня. Нито пък ми беше лесно. Бяха ми необходими много години, трябваше да съчиня много лъжи. Тя седи невинно, няма никаква представа как ужасно съм я измамил. Ако знаеше, щеше да ме намрази. Навежда се напред и стиска вдървената ми изкривена ръка. Пръстите на бедното дете са ледени.

— Ниша — изричат съвсем тихо пресъхналите ми устни. Краят наближава.

Тя предано се навежда към мен. Толкова близо, че вдъхва зловонието на разлагаща се плът. Гниенето се заканва с пръст — един ден ти също ще стигнеш дотук, предупреждава то моята безцветна мишка. Чувам я как се задъхва.

— Съжалявам — прошепвам, думите ми причиниха силна болка. Почти нищо не е останало от мен.

— За какво? — пита тя, тъй като не знае нищо за миналото. Виновно е едно падане отпреди шестнайсет години и амнезия, която бе добре дошла. Боя се, че аз всъщност се възползвах от амнезията и започнах да градя нов живот за Ниша. Разкрасих го с утешителни лъжи. Реших, че тя не бива да узнае трагичната истина. Нито да види кръвта по ръцете ми.

На лицето й виждам очите на Димпл, но момичето не притежава красотата на майка си. Ох, съжаления, съжаления. Постъпих лошо и с двете, но днес ще поправя всичко. Ще й предам ключа. Нека вземе моята ужасна тайна, този извит уродлив предмет, който неумолимо се е вкопчил в шията ми. Да, този предмет, който така грижливо приютих и криех в продължение на шестнайсет години. Ключът, който заключи мечтите на моята скъпа Димпл.

Длъжен съм да кажа, че обичах много моята нещастна жена.

Усещам лека болка в гърдите и дъхът спира на гърлото ми. Ниша ме поглежда и внезапно я обхваща страх, изтичва от стаята, токовете й тракат шумно по излъскания под, тръгна да търси лекар, сестра, санитар, някой, който и да е, който би могъл да помогне…