Айлин Гоудж
С вкус на мед (19)

Осемнадесета глава

Великден бе отпразнуван не само с биенето на църковните камбани. Проведе се ежегодният конкурс по украсяване на великденски яйца с награди за различните възрасти, а печелившите яйца бяха изложени на витрината на „Лундкуист“, сгушени сред сладки във формата на зайчета и сплетени козунаци. Дългоочакваният финал бе търсенето на скрити яйца в парка „Мюър“, спонсорирано от Търговската камара, където деца на възраст от осем до осемдесет се провираха сред гардениите и туфите трева, заобикаляха гнездата изтравниче, за да съберат стоте скрити яйца. Като изключим незначителните драскотини, единственото произшествие сполетя четиригодишния внук на Отис и Джийн Фармър, защото бе ужилен от оса, а единственото притеснение бе предизвикано от лудия стар Клем Ули, качил се на един клон, за да се провикне: „Направете път на Иисус!“ Някои решиха, че това се дължи на сезона, но повечето знаеха, че той го приема съвсем буквално: Иисус за Клем бе толкова истински, колкото и преподобният Григсби, който внимателно го отведе до таблата с храната, където представителният пастор му подаде две парчета от питата с ябълки и сливи на Елзи Бърнет. Едното парче бе за Клем, а другото — за невидимия му приятел. (Всички знаеха, защото той разправяше на всеки, който би го изслушал, че Иисус много обичал сладките неща.)

Анди и Финч, с малко помощ от Саймън — зает да не изпуска от поглед братята и сестрите си, — връчваха с Лора брошури под навеса на „Изгубените лапи“, а животните в клетки щяха да бъдат раздавани като печалба. В края на деня бяха изкарали почти четиристотин долара и бяха осигурили пробни домове, хора, желаещи да правят семейни обиколки и да наблюдават Битси, четиригодишна овчарка, и огромния черен котарак Коул. Успяха да разубедят майката на момиченце, развикала се истерично, след като Лора най-спокойно й обясни, че животните не могат да бъдат пуснати, за да си играят децата с тях, да не осиновява животно, защото и бездруго има достатъчно задължения на главата си.

Мейвис даде идеята Клеър да използва момента, за да рекламира официалното откриване на чайната си, предвидено за след седмица, с няколко внимателно подбрани десерта за разпродажбите на домашно печени вкуснотии. След дълго обсъждане се спряха на класиката — трипластова кокосова торта с лимонов пълнеж, шоколадови сладки с орехи, и кифли с домашно ягодово сладко, — според Мейвис великолепно приготвените сладкиши, познати на всяка домакиня, щяха да направят значително повече впечатление, отколкото нещо сложно и непознато. И въпреки това Клеър наблюдаваше с притаен дъх как Дейвид Рибек от „Трий Хаус“ поднася към устата си парче торта. Дейвид можеше да се окаже костелив орех заради кафенето му, известно с десертите, които предлагаше.

След няколко напрегнати мига той вдигна очи нагоре в непресторен захлас:

— Имам един-единствен въпрос. Правите ли доставки?

Думите му плъзнаха наоколо и хората заприиждаха и се наредиха на опашка. За по-малко от час и последната сладка, кифличка и парче торта бяха продадени. Единствената, която не бе никак доволна от успеха на Клеър, бе Кандис Майлстръп, защото през миналите години шоколадовата й торта бе любима на всички.

С наближаването на великия ден Клеър бе погълната от трескава дейност. За основното вече се бе погрижила — чиниите и приборите бяха извадени от опаковките им, обемистите кашони сгънати и струпани в гаража така, че да не пречат, фризерът бе пълен със замразени блатове и тесто за сладки, които сигурно щяха да стигнат за цяла армия. И пак оставаха още милион и една подробности, които сякаш се трупаха също като метлите в „Чирак на вълшебници“. Кукичките за пердетата се бяха изкривили и трябваше да се подменят, мандрата, от която се снабдяваше, бе затворила заради някаква кравешка болест, а в килерите се бяха появили мишки. Това бяха проблемите от последната минута. В списъка със задължителни предстоящи задачи бяха включени менютата (които миличкият Джъстин предложи да направи на компютъра си) и пускането на обяви в „Клариън“ и „Пенуърт Прес“ за помощници. Нито една от кандидатките, с които се бе срещнала досега, не бе подходяща, като се започне от милата, но леко изкуфяла Вина Хаскинс до изключително работливата, но готова винаги да командва Гърт Спрингър. Засега Мейвис щеше да й помага, а Анди и Джъстин да се включват след училище.

Кити, забавена от наводнение в мазето, щеше да пристигне съвсем скоро. Тя бе толкова спокойна, а всичко, което докоснеше, се превръщаше в съвършенство и изглеждаше съвсем лесно. Щеше да й е приятно да има с кого да поговори за Мат.

Клеър не го бе виждала от онази вечер на партито, но на другия ден строителният инспектор бе посочил пропуск — май бе забравила да осигури рампа за инвалидни колички. Тъй като нямаше никакво време за губене, паникьосана се обади на Мат. Той си имаше друга работа, но обеща след няколко часа да се погрижи и за нейния проблем. Едва когато затвори, осъзна, че това може да се окаже огромна грешка. Последното, което й трябваше сега, бе да го гледа сърдит или, още по-лошо, нещастен. Щеше да се чувства още по-виновна и раздвоена.

Само че на следващия ден Мат пристигна точно след като Мейвис си бе тръгнала, и бе нехаен както обикновено, като че ли нямаше никакви грижи. Ако не друго, поне изглеждаше по-добре от когато и да е: много почернял, макар и леко изгорял от слънцето, облечен в тениска, която подчертаваше мускулестите му ръце.

— Благодаря ти, че намери време — каза му тя. — Знам, колко си зает. — Отстъпи крачка назад и скръсти ръце на гърдите. Беше боса и изведнъж усети студения сатенено гладък под. — Искаш ли лимонада? Имаш вид на човек, който би пийнал нещо студено.

— С удоволствие, стига да не те притеснявам. — Звучеше също толкова спокоен, колкото и на телефона.

— Никак даже.

Последва я в кухнята, където лимони от дърветата на остров Верде бяха натрупани в кошница, поставена на плота. Тя избра три, разряза ги и ги сложи с пасатора с корите, чаша захар и чаша вода. После прехвърли пюрето в купа, покрита с марля и прецеди течността, а след това я изсипа в гарафа. Добави още няколко чаши вода и малко лед.

Мат наблюдаваше процеса с неподправен интерес.

— Ако знаех, че ще трябва да изпълниш цялата тази процедура, изобщо нямаше да те затруднявам.

— Не ме затрудняваш. — Тя му сипа и украси чашата с листо от мента.

Той отпи глътка и обяви:

— Най-хубавата лимонада, която някога съм опитвал.

Тя се усмихна и се облегна на плота.

— Хората се чудят, когато им давам рецептата. Имам чувството, че очакват лимоните да са изстискани от траписийските монаси.

— Много по-хубаво е. — Той й се усмихна и отпусна назад глава, за да се наслади на нова глътка. Тя остана, загледана как адамовата му ябълка подскача нагоре-надолу. Студени капки от чашата се стекоха по пръстите му и на нея неудържимо й се прииска да ги оближе. Господи, какво й ставаше? Не можеше ли да проведе нормален разговор с този мъж, без да изпита желание да скочи с него в леглото?

„Сигурна ли си, че става дума само за секс?“, прошепна глас в главата й.

Чувстваше близост с Мат и в други отношения. Можеше да сподели с него неща, които другите биха сметнали за глупави — например, че любимото й занимание е да гледа сантиментални стари филми по телевизията, както и че любимият й сладкиш, с който се успокоява, са целувките.

Ако Байрън беше тук, нещата щяха да са коренно различни. Знаеше го със сигурност. Точно това бе трудното.

— Не мога да повярвам, че забравихме за рампата — каза тя.

Мат сви рамене.

— Ако инспекторът не беше забелязал, Моника Винсънт щеше да побърза да ни напомни.

Клеър се сети, че Моника живее наблизо, и се зачуди какво ли представлява. Толкова много се пишеше за нея — истериите й на снимачната площадка, безбройните й любовни истории, катастрофата, след която бе останала частично парализирана. Не можеше дори в супермаркета да влезеш, без да я видиш на някой билборд.

— Няма ли да е страхотно, ако дойде за откриването?

— Сигурно ще дойде. Никога не пропуска възможност да се покаже пред публика.

— Все още не съм я виждала.

— Веднага ще я познаеш. Няма как да не я забележиш. — Той си наля още лимонада. Ако някой надничаше през прозореца, щеше да го вземе за съпруг, прибрал се у дома след уморителен ден.

— Защото е в инвалидна количка ли?

Устните на Мат се разтегнаха в някакво подобие на усмивка.

— Това е най-малкият й недостатък. Питай тези, които са си имали вземане-даване с нея. Никой не е минал без разправии.

— Ти я познаваш?

— Преди известно време работих нещо по къщата й.

— И какво представлява тя?

— Искаш да кажеш преди или след като се опита да ме прелъсти?

— Не може да бъде!

— Не се правя на интересен. Струва ми се, че всеки що-годе приличен мъж става. — И побърза да добави: — Не че аз се възползвах. Все пак ако го бях направил, щеше да ми плати за извънредния труд.

— Поне не е потънала в самосъжаление.

Той се разсмя:

— Ако има някой, когото трябва да съжаляваме, това е сестра й.

— Тя не работи ли за Моника? — Сети се, че Анди бе споменала нещо такова.

Той изсумтя:

— По скоро й се кланя до земята. Анна върши какво ли не, само дето не й ближе краката, а не бих се учудил, ако и това е започнала да прави.

— Защо не напусне?

— По-лесно е да го кажеш, отколкото да го изпълниш. Първо, не може да си го позволи. Ако не е Анна, майка им щеше да свърши в държавен старчески дом.

— А Моника защо не помогне? При толкова много пари…

— Много хора също се чудят. — Той поклати глава, без да крие отвращението си. — Май й се струва, че е направила достатъчно, като е взела Анна на работа. Имат още една сестра, Лиз, но, кой знае защо, Анна върши цялата мръсна работа.

— Много потискащо.

Клеър потръпна и си помисли за своите родители. Кой ли щеше да се грижи за тях, когато вече не можеха сами?

— Май трябва да благодаря на съдбата.

Новото й семейство съвсем не е съвършено, но всеки по свой си начин й бе показал, че може да разчита на помощта и подкрепата му.

Забеляза как нещо проблесна в очите на Мат. Дали бе копнеж? Или съжаление? Той допи лимонадата и остави чашата на плота.

— Ще започвам с рампата, докато е още светло. — Думите прозвучаха рязко и делово. — Благодаря за лимонадата.

Докато миеше, Клеър го чу как сваля дървен материал от пикапа си, а след това и стърженето на триона. Часове по-късно, когато слънцето залезе, тя излезе и видя, че скелето вече е готово, а грубите борови греди блестят в сумрака като кости, осветени на рентгенова снимка.

— Невероятно. Почти не се забелязва — удиви се тя, докато оглеждаше. Вместо да нарушава симетрията на терасата, той я бе поставил от едната страна така, че да не пречи.

— Ще трябва малко да удължиш пътеката, но едва ли ще те затрудни — предложи й той.

— Това ще бъде последният ми проблем.

— Ще изпратя някой да замаже с цимент. Няма да ти искам допълнително заплащане.

— Настоявам да си платя. Не може да работиш даром.

Той подръпна омачканата козирка на тъмнозелената шапка с бял надпис „Градински дървета“.

— Ще ми платиш по-късно.

— Добре — съгласи се недоволно тя. — Само че искам да го напишеш.

— В такъв случай ще взема една от ягодовите ти пити за гаранция.

Усмихна й се широко и се наведе, за да закове пирон на парапета. Звукът отекна в смълчания сумрак. Някой светна лампата от другата страна на улицата; сигурно бе вдовицата госпожа Гант, излязла да нахрани котката. След минута-две и прозорците в хола щяха да светнат — човек можеше да си свери часовника. Възрастната дама никога не пропускаше вечерните новини, следвани от „Кътовете на Холивуд“ и „Стани богат“.

— Нямам нито една готова пита — каза му тя. — Не искаш ли вместо това да приготвя вечеря?

Клеър не можа да определи кой от двамата е по-изненадан; думите сами се изплъзнаха от устата й. Мат леко замахна да прогони комар и тя забеляза мокър кръг под мишницата му. Движението й се стори доста изкуствено.

— Идеята не е много добра — отвърна той.

— Защо не? Нали все още сме приятели? — Говореше небрежно, но въпреки това думите й прозвучаха по детски наивно. Все едно вярваше в Дядо Коледа, макар всички доказателства да сочеха, че той не съществува.

— Не ме разбирай погрешно — отвърна мило той. — Аз и така си имам достатъчно приятели.

Тя се сви.

— Май трябваше да го очаквам.

— Ала — продължи той със същия ласкав глас — ако имаш предвид нещо повече от вечеря, може и да се оставя да ме убедиш.

Клеър усети как у нея се надига нещо подобно на вълна, устремила се към брега. Виждаше картината съвсем ясно: Мат седи срещу нея на масата в кухнята и двамата са напълно наясно, че вечерята е само прелюдия.

Останеше ли за през нощта, не означаваше ли окончателен избор? А ако избереше Мат, значи отхвърляше Байрън. Нещата бяха съвсем прости. Не можеше да има и двамата.

— Мат, знам какво изпитваш. Само че…

Той не я е остави да довърши:

— Е, ще го преживея. Голямо момче съм. Знаех в какво се забърквам. Няма да се сърдя я. — И започна да си събира инструментите.

Изведнъж Клеър усети, че ще заплаче. Колко глупаво от нейна страна да си въобразява, че ще останат приятели.

— Извинявай. Просто… аз те харесвам, по дяволите. Искам да кажа, освен… ами…

Той наведе глава на една страна и се усмихна.

— Не се притеснявай, можеш да го кажеш.

Бузите й поруменяха.

— Не съжалявам за нищо.

— Просто искаш всичко да приключи — каза той. — Нямаш проблем. — Капакът на сандъчето с инструменти хлопна. Пренесе го до пикапа, натовари го и се провикна: — По някое време утре ще намина, за да довърша.

Докато гледаше как пикапът излиза на заден ход от алеята, й се прииска да изтича след него, но желанието бързо отмина. Просто не бе такъв човек — най-голямата лудост в живота й бе да напусне работа и да се премести тук. Остана на алеята, загледана след смаляващите се фарове, докато най-сетне се превърнаха в мигащи искри в далечината. Те напълно изчезнаха, тя се обърна и тежко изкачи стълбите. „Никой не споменава, че когато се наложи да избираш между двама любовници — каза си тя, — не знаеш кой ще надделее. Обречена си да копнееш за единия, без да можеш изцяло да посветиш сърцето си на другия.“

Сякаш предусетил нещо, същата вечер Байрън се обади, за да уведоми, че ще вземе самолета и ще бъде при нея за уикенда.

— Хич не питай как успях да се измъкна — добави той. — Не ти трябва да знаеш.

— Нямам търпение — отвърна тя, но думите й прозвучаха глухо.

„Ще бъде различно, когато той дойде“, каза си тя. В прегръдките на Байрън скоро щеше да забрави Мат.

— Самолетът ми каца по обяд. Ако няма задръстване, сигурно към два — два и половина ще съм при теб.

Обясни му как да стигне до къщата.

— Цялата е в бръшлян. Има и недовършена рампа за инвалидни колички. Няма да ти е трудно да я намериш.

— Липсваше ми, скъпа. — Гласът му стана дрезгав.

— И ти на мен. — Наистина ли й бе липсвал? Защо тогава спа с Мат?

На следващата сутрин Клеър бе огромно кълбо от нерви. Ами ако я погледне и веднага разбере? Помисли си дали да не се обади на Кити, за да чуе разумните й думи, но пък в момента приятелката й си имаше достатъчно проблеми, а и така само щеше да я забави.

Байрън пристигна и нервите й се изопнаха до крайност. Ала щом го видя да слиза от колата под наем в смачканата си риза и панталон в цвят каки, веднага се успокои.

Беше доста изненадан, докато разглеждаше.

— Боже! Ама снимките изобщо не показваха колко е красиво.

— Видял си какво е било преди, сега вече е различно. — Всичките й притеснения се разсеяха, докато Байрън обикаляше от стая в стая и се възхищаваше на всяка подробност. Направи всичко възможно да не се застояват в спалнята, макар да бе сигурна, че няма следи от Мат.

— Хубаво е — обобщи той, сякаш не бе забелязал, че матракът е на пода.

Заведе го в съседното помещение — хола, където стената между две малки спални бе избита, по идея на Сам. Оставаше да се сложат тапети и да си докара мебелите от склада. В дългосрочен план, когато ще може да си го позволи, обясни тя, трябва да преустрои гаража в достатъчно голям апартамент, където да живеят двамата.

Байрън не отговори. Искрено се радваше за нея, но тя забеляза, че е предпазлив и избягва да се включва в плановете й за бъдещето.

Върнаха се в слънчевата предна част, единственото място, освен кухнята и банята, което бе напълно готово.

— Строителят е свършил добра работа — каза той и прокара пръсти по ламперията.

Клеър усети, че се изчервява.

— Ще му предам оценката ти.

— Харесва ми и как си подредила.

Тя се огледа и оцени нещата през погледа на Байрън — надиплените пердета, които Мейвис бе ушила, рисуваните маси и столове с богатата украса, боровата пирамидка, в която бе подредила колекцията си от антични шишета и метални кутии от антиквариата на Ейвъри Луелин. Виктролата до вратата бе от Мод, а гобленът на стената — подарък от Олив и Роуз Милър. Приносът на Лора бе дъбовият люлеещ се стол в ъгъла, предназначен за майки с деца.

— Не съм направила всичко сама — каза тя.

— Не очаквах да има толкова… завършен вид.

Наблюдаваше го с крайчеца на окото си. Изглеждаше същият, но сякаш ролите им се бяха сменили. След като цял живот бе залагала на сигурни неща, изведнъж прекрачи към неизвестността, а ето че Байрън, винаги предпочитал да предприема рискови начинания, бе поел по стъпките на чичо си и бе избрал сигурността. Вече не отваряше и дума да започне своя практика или да се включи някъде на работа като доброволец — все неща, които някога обсъждаше с истинска страст. Напоследък в разговорите им неизменно присъстваше името на чичо му Андрю и колко изкарвал в Хилсбъра.

— Смятах да добавя балони и разноцветни ленти — отвърна неуверено тя, — но ми се стори доста натруфено.

— Разбирам какво имаш предвид. — Прегърна я и тя се почувства мнителна, задето бе изтълкувала по такъв начин думите му. — Работила си много упорито — заслужаваш всичко тук да постигне страхотен успех.

Тя отпусна глава на рамото му. Усети лекия приятен аромат на кастилския сапун, който родителите му, луди на тема екология, купуваха в индустриални количества както, за да си мият косите, така и за да си перат дрехите.

— Защо не отидем да хапнем в града? Може да е единствената ми възможност да те разведа. Следващите дни ще са доста напрегнати.

— Всъщност имах нещо друго наум. — И многозначително погледна към спалнята.

Изведнъж се почувства неловко.

— После ще имаме достатъчно време за това.

— Добре, щом настояваш…

Когато излезе на терасата, й се стори, че недовършената рампа за инвалидни колички й се присмива. Сети се за Мат — няма как да не ги запознае. Господи! Как успя да забърка подобна каша? Нямаше представа от кое се страхува повече: Байрън да не разбере или да не нарани Мат повече, отколкото вече го бе сторила.

Изминаха седем-осемстотин метра и Клеър усети, че част от напрежението я напуска. Разхождаха се по „Олд Мишън“ и бъбреше за дъбовете по на половин век; за свещените крави в Карсън Спрингс (миналия месец, когато Норма Дивейн заколи една от тях, това излезе на първа страница); за лекцията в градската библиотека, изнесена от известната природоизследователка Петра Краули, когато сокол с червена опашка се измъкна и за малко не отмъкна миниатюрния френски пудел на Маргьорит Мур; за кулата на пощата с камбанарията, покрита с каменни плочи по време на Първата световна война, скоро след това „откраднати“ и в подходящия момент възстановени.

Стигнаха до края на аркадата и тя го поведе по площад „Делароса“ с фонтана и странните магазинчета, сгушени в стените, обвити с бугенвилея.

— Хайде, ела — каза тя. — Искам да те запозная с Лора.

Звънчето на вратата на „Делароса“ звънна, когато влязоха. Лора обслужваше издокарана възрастна жена, но й прошепна нещо и дойде, за да ги поздрави радушно:

— Много ми е приятно, че най-сетне имаме възможност да се запознаем — каза тя, когато Клеър я представи на Байрън. — Разбрах, че сте лекар. Ако решите да останете, тук ще има нужда от вас.

— По-скоро като умиращ от глад жител — каза през смях той. Очите му се плъзнаха наоколо и внимателно огледаха редиците глинени съдове и тъкани изделия, ръчно изработените предмети и бижута. — Хубави неща. Сигурно бизнесът ви върви.

— Справяме се — отвърна скромно Лора и приглади немирен кичур на челото. Беше в тъмнокафяв панталон и жълта копринена риза, която подчертаваше маслинената й кожа. — Трябва да призная, че изкарваме повече пари от уебсайта.

— В някой голям град би се справяла още по-добре — прошепна Байрън на Клеър, когато излизаха.

Клеър се изненада. Нима той не разбираше? Семейство Делароса живееха тук от поколения, още от времето на Златната треска. Освен това на Лора тук й харесваше. Същевременно се чудеше дали не е загърбила честността, тъй като от платените туристически обиколки не изкарваше никак малко.

Обиколиха парка „Мюър“, спряха да се полюбуват на естрадата, където лятно време се провеждаха концерти. Клем Ули, както обикновено, бе в беседката, стиснал в ръце оръфания том, който сам бе публикувал. Наблизо бе и Нейт Комсток, който оправи част от електрическата инсталация в къщата й. Беше се взрял с бинокъла си високо в короните на дърветата, извисили се над тях. Под щедро татуираната си ръка стискаше наръчника на Сибли за птиците. Олив и Роуз Милър, облечени в еднакви блузи, се спряха, за да ги поздравят, и продължиха разходката си, хванати подръка.

Клеър не бе обядвала и когато стигнаха при „Трий Хаус“ бе гладна като вълк. Дейвид Рибек, както обикновено застанал до вратата, на влизане ги поздрави.

— Не ми казвай, че си размислила за предложението ми — пошегува се той, напомняйки й за работата на главен сладкар, която й бе обещал, когато тя пожелае.

— Само ако ми дадеш рецептата за онзи пай с горски плодове — пошегува се на свой ред тя.

— Няма да го бъде, нали само за седмица ще фалирам.

Когато се настаниха, си побъбри с Мелъди Уайкоф, докато им вземаше поръчката, махна на една от редовните клиентки, чернокосата Дилайла Симс, за която се носеше слух, че е влюбена в Дейвид. Поднесоха им сандвичите и Байрън небрежно отбеляза:

— Доста народ познаваш.

— Май да. Не се бях замисляла. — Погледна към момиченцето и момченцето, които подскачаха наоколо като маймунки — все едно виждаше себе си и Байрън на същата възраст, и се усмихна. — Колко странно — отбеляза тя, — в някои отношения имам чувството, че съм живяла тук цял живот.

Той побърза да смени темата.

— Как е майка ти?

— Добре, струва ми се.

— Ще дойдат ли на откриването?

— Не са казали нито че ще дойдат, нито че няма да дойдат. — Прободе я болка, но не се притесни колкото преди. Все така ги обичаше, просто не очакваше кой знае какво. — Ами твоите родители? Изпратих им покана.

— Да, знам. Казаха ми, че няма да имат възможност да дойдат. Мама ще говори на някаква конференция. Което ми напомня… — Той бръкна в джоба на якето и извади тънка книга с меки корици. — Помоли ме да ти предам това. Стихосбирката е нейна.

Клеър бе изненадана. Нямаше представа, че майката на Байрън е поетеса.

— Хубава ли е? — попита тя и я разлисти.

— Откъде да знам? — сви рамене той. — Университетското издателство — публикували са стихосбирката, за да се пошегуват с нея.

„Старият Байрън не би се отнесъл толкова пренебрежително — помисли си тя. — Нима толкова много се е променил?“

— Много мило от нейна страна — каза Клеър.

— Даде една и на родителите ти — като жест за помирение. — Поклати глава в почуда. — Нямам представа дали се е получило, но поне си говорят.

— Значи още има надежда. — Усмихна се на иронията: родителите на Байрън се помиряват с Лу и Мили, а към нея се отнасят студено. — Странно. Все си мислех, че имат нужда от мен. А пък аз само съм им пречила да разберат колко са самотни.

Байрън се пресегна през масата, за да й стисне ръката и прокара палец по кокалчетата й.

— Най-важното е ти да си щастлива.

Откакто беше пристигнал, нито веднъж не го чу да каже ние.

— Щастлива съм — рече тя. — Но не е същото без теб.

— Няма да е винаги така. Само още две години.

— Това е прекалено много време. — Тя задържа погледа му. — А пък след като преустроя гаража…

Той рязко пусна ръката й.

— Знаеш какво мисля по въпроса.

— Надявах се да си променил мнението си.

Той побутна чинията настрани. Поне се усмихваше и тя малко се обнадежди.

— Добре, признавам, че отначало не бях сигурен, но като виждам колко си постигнала… — Той разпери ръце, а въодушевлението озари слабото му напрегнато лице. — Щом нещата потръгнат, ще можеш да откриеш клонове и на други места.

— Тогава всичко ще си дойде на мястото, нали?

Дори и да бе забелязал сарказма в гласа й, не го показа.

— Че колко му е да се открие „Чай и съчувствие“ в, да кажем, Хилсбъра.

— Царството на смесените дружества за автомобилен превоз и американски футбол?

Той стана сериозен.

— Би могла поне да помислиш.

— От друга страна, ти би могъл да се преместиш тук.

— Я стига, Клеър. Да говорим сериозно.

— Но аз говоря напълно сериозно.

Байрън поклати глава.

— Виж — каза той все още съвсем любезно. — През последните осем години се опитвах да постигна нещо. Нямам намерение да сменя една дупка за друга.

Сърцето й се сви. И тя, като Байрън, имаше моменти, когато искаше да се издигне и постигне много. Не се бе отказала от правото, за да изкара повече пари на друго място. Не бе важно дали чайната щеше да има огромен успех. Важното бе, че вършеше това, което й бе приятно, и бе заобиколена от хора, които харесваше. Ако съумееше да свързва двата края, нищо друго нямаше значение.

— Не е необходимо да ти казвам какво беше, докато бях малък — продължи той, без да й напомня, че и с двете заплати на родителите му едва бяха успявали. — Ако не беше помощта на чичо, нямаше да мога да завърша медицина. Знаеш какво изпитвам към родителите си, но най-съкровеното ми желание е никога да не бъда като тях.

— Значи предпочиташ да си като чичо си? — Сама се учуди колко спокойно прозвуча гласът й. — Натруфена къща в Хилсбъра и мерцедес в гаража, така ли?

— Толкова ли е страшно? — Лицето му бе в сянка заради листака над тях и сякаш потрепваше с всеки полъх на вятъра.

— Някога повече те бе грижа за други неща.

— И все още ме е грижа. Просто не разбирам защо е нужно да гладувам, за да стане светът по-добър.

— И тук можеш да живееш добре.

Той продължаваше да клати глава.

— Няма да го бъде, Клеър.

Въпреки всичко тя продължи да настоява:

— Строят нова клиника. Ще имат нужда от лекари. Ако все още мислиш да ставаш доброволец, емигрантските лагери са пълни с чужденци, които предпочитат да умрат, отколкото да отидат в болница. Можеш да направиш добро на тези хора.

— Май за всичко си помислила.

— Просто те моля да обмислиш възможностите.

— А ти ще обмислиш ли моето предложение?

Изпълни я безнадеждност:

— Аз… ами не мога.

В същия момент осъзна, че причината не е в Мат. Нито, че се бе преместила тук. Едва забележимите пукнатини неусетно се бяха превърнали в пропасти. Или просто двамата бяха предпочели да се правят, че не забелязват истината. Нима не усети какво става още онази нощ, когато Мат я заведе да види лодката му? Когато забеляза любовта, която бе вложил, разбра, че не му е било никак лесно да обърне гръб на мечтата си. И въпреки това го бе направил заради децата си. Дали и Байрън би постъпил по същия начин? Преди би казала, че е способен на подобна саможертва, но вече не бе сигурна.

— Може би след година-две ще мислиш различно — вметна той, но по изражението му личеше, че не вярва.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Нищо няма да се получи, нали?

Сякаш ключът се бе завъртял в ключалката. По лицето му се изписа мъка, по любимото лице, което тя познаваше, за което копнееше още от дете.

— Може би просто трябва да се разделим за известно време — предложи той с неестествено приглушен глас.

Клеър чуваше как Мелъди разпалено обяснява нещо на някого на съседната маса, май лек за косопад, за който прочела в „Инкуайър“. Дейвид Рибек бе в другия край на верандата, потънал в разговор с уморената си руса съпруга. Никой не поглеждаше към тях с Байрън; никой не бе усетил разрива помежду им.

— Вероятно си прав — каза тя. Не можеше да издържи на изражението в очите му.

— Когато първия път те убедих да дойдеш тук, изобщо не предполагах, че нещата могат така да се обърнат. — Едното ъгълче на устата му се изви в иронична усмивка.

— Нито пък аз.

— Мисля, че не е редно да оставам. Само може да стане по-зле. — Сега Байрън избягваше да срещне погледа й.

Тя примигна и една сълза се търкулна по бузата й.

— Нали ще се обаждаш?

— Да. — Гласът му бе несигурен.

Знаеше, че ще минат месеци, може би дори години, преди да намерят сили да се срещнат отново. Също така бе сигурна, че няма да престанат да се чуват.

Мелъди донесе сметката и той остави някакви банкноти на масата. Станаха заедно, столовете изскърцаха по плочите. Няколко души се обърнаха и ги погледнаха, но тъй като не видяха нищо необичайно, отново се съсредоточиха върху чиниите си. Бе съвсем естествено на излизане Байрън и Клеър да се хванат за ръце, не като любовници, а като стари приятели, които търсят утеха един от друг в момент на нужда.

Дейвид ги погледна с разбиране, когато ги съзря на вратата. Самият той бе имал подобни преживявания.

Прибраха се мълчаливо. Най-сетне видя къщата и… пикапа на Мат на алеята — съвършения завършек на един ужасен ден.

Мат се изправи и подаде ръка за приятелски поздрав.

— Приятно ми е — каза той. — Клеър много ми е разказвала за вас.

— И на мен за вас. — Байрън се насили да се усмихне и погледна нетърпеливо към къщата. На нея й се стори, че чува мислите му: „Дали ще успея достатъчно бързо да си взема нещата и да си тръгна?“

— За уикенда ли сте тук? — Очите на Мат бяха ясни и чисти и с нищо не показваха, че присъствието на другия мъж по някакъв начин го притеснява. Клеър изпита искрено облекчение.

— Всъщност тъкмо си тръгвах — отвърна му Байрън.

По лицето на Мат се изписа изненада.

— Ама нали днес пристигнахте?

Клеър усети, че трябва да обясни.

— Изникна нещо непредвидено — намеси се бързо тя. Байрън не отрече думите й.

— Колегата, който трябваше да ме замести, се е разболял.

— Лоша работа — отбеляза Мат.

— Е… беше ми приятно. — Байрън вече бе по средата на стълбите, отпуснал рамене, сякаш от тежестта на багажа, който още не бе взел. Обърна се и каза: — Между другото, много ми хареса какво сте постигнали тук.

Дори и да бе имал намерение да намекне, че тук, освен работа е вложена и много любов, не пролича. Байрън нямаше как да разбере, но в някои отношения Клеър приемаше къщата колкото за своя, толкова и на Мат.

Наблюдаваше как Мат приближи до пикапа и започна да разтоварва инструментите. Едва се сдържаше да не се обърне към него и да не го помоли да прояви разбиране. Остана на мястото си и премести поглед към цъфналата череша и игликите покрай оградата. Старите дървета от двете страни на алеята хвърляха шарена сянка по тревата, забеляза къртичина и се зачуди дали да не си вземе котка.

„Защо всичко трябва да е толкова трудно?“, запита се тя.

Байрън излезе след минути, стиснал сака си в ръка. Сякаш се бе смалил, докато го тътреше надолу по стълбите, и сърцето й отново се сви, този път заради него. Не я биваше в сбогуванията — затова и бе останала в Мирамонт толкова дълго, — за миг й се прииска да избяга колкото е възможно по-далече. Само и само да не чува ужасните думи.

Изпрати го до колата, прегърна го по задължение, защото усещаше погледа на Мат.

— Карай внимателно.

— Да, мамо. — Години наред се бе шегувал с нея, че е същата като Мили, въпреки че този път думите прозвучаха неискрено.

— Ще ми липсваш.

— И ти на мен. — Той сведе поглед, но тя успя да забележи сълзите в очите му. — Няма да ти пожелавам успешно откриване, защото съм сигурен, че успехът ще бъде огромен.

— От твоите уста в Божите уши.

Целуна я леко по устните и се качи в колата. След няколко минути се скри зад ъгъла. Наблюдаваше го как се отдалечава, а в гърлото й се събираше буца и светлината й се стори прекалено ярка. Така и не усети кога Мат се е приближил и е застанал до нея.

— Мога да дойда, по което друго време кажеш.

Тя бавно се обърна към него. Знаеше какво пита: дали има нещо общо с това, или е просто случаен наблюдател. Нямаше представа какво да му отговори. Единствено бе сигурна, че е толкова уморена, та едва си държи очите отворени и всеки момент ще се разпадне.

— Много ще се радвам, ако останеш — каза тя с удивително спокоен глас.

Забеляза как очите на Мат се изпълниха със светлина, но бе очевидно, че не иска празни надежди. Сви рамене.

— Съвсем скоро няма да се мотая повече наоколо. Дай ми само час-два.

— Бързаш ли?

Свали електрическия трион от каросерията и го остави на тревата.

— Зависи.

— От какво?

— Дали има нужда да се оправя нещо. — Присви очи към покрива.

— Надявах се да останеш за вечеря — каза тя, без дори да е помислила. — Последния път, когато те попитах, имаше допълнително условие.

Той я погледна, в топлите му кафяви очи бе стаена загриженост.

— Не беше точно така.

— Байрън не си тръгна, защото му се налагаше — продължи тя. — Решихме, че така ще бъде най-добре.

— И аз така си помислих.

— Всичко свърши, Мат. Нещата явно са приключили преди известно време, но аз просто отказвах да го призная.

— И това предполагах, че е така.

— Наистина ли?

— Ако наистина го обичаше, никога нямаше да бъдеш с мен.

Сякаш се вдигна мъгла. Нима бе прекалено късно? Нима тя бе провалила всичко? Спокойно попита:

— Защо тогава ме накара да избирам?

— Исках да си наясно какъв мъж избираш.

Клеър го погледна с тежък настойчив поглед. Всичко си идваше на мястото.

Не зазвучаха фанфари, когато я прегърна. Само скорците бъбреха в клоните на дърветата, а наблизо се долавяше ритмичният звук на пръскачка. Обзе я чувство на почуда, лек трепет, който я обхващаше само в моменти на истинско щастие или мъка. Помисли си за плодните дръвчета, които смяташе да насади — праскови, сливи и нектарини, — а после всяка пролет щеше да се радва на цветовете им. Каквото и да се случеше, винаги щеше да има място, където да закачи хранилка за птици, и достатъчно плодове, които да съхранява в килера.

И човек, с когото да споделя радостта.

 

 

Кити пристигна на следващия ден, сипеща извинения. Тъкмо оправили бойлера и се оказало, че нещо там вътре дава на късо, затова се наложило да викне електротехник, който все обещавал да дойде, ама не идвал. Шон предложил да изолира проблемното място, но в момента учел за държавни изпити и на нея не й се искало да го притеснява. Било достатъчно, каза тя, че се грижел за Мади. В „Чай с приятели“ била оставила Уила и сестра й Дафни, която си почивала след последния готов роман.

— Чувствам се гузна, че те накарах да биеш толкова път — каза й Клеър.

С Кити направиха обиколка на къщата, а сега се наслаждаваха на чаша лимонада, седнали на терасата, където двата ракитови стола, последният подарък на Джери, бяха добре дошли.

— Че какъв съдружник ще бъда, ако си стоя у дома? — запита Кити. — По всичко личи обаче, че и без мен си се справила отлично. — Щастлива и усмихната, облечена в широка блуза и панталон, свободно падащите й къдрици с цвят на бира се стелеха по раменете, приятелката й бе спокойна както обикновено.

— Трябваше да ме видиш преди една седмица. — Клеър вдигна очи към небето.

— Е, на твое разположение съм през следващите три дни.

— Повярвай ми, сега ще си отработиш всичко пропуснато.

Кити се разсмя, все едно нямаше никакви грижи.

— Между другото, кога ще ме запознаеш със семейството си? — Тя се озърна, като че ли очакваше някой от тях да се покаже от храсталака.

Клеър й каза, че ще пристигнат всеки момент.

— Мейвис има рецепта за торта с уиски, която й се иска да изпробва. — Клеър не можеше да повярва колко й е леко на душата. Вчерашната вечер, прекарана с Мат, й помогна да види нещата в перспектива.

Кити леко се отдръпна и я погледна с възхищение.

— Изглеждаш по-различна. Да не би да си направила нещо с косата си?

Клеър прекара пръсти през кичурите.

— Не съм. Всъщност мислех си да я подстрижа.

— Точно така. Оставила си я да расте. Знаех си, че има нещо. — Кити се усмихна, сякаш това не бе единствената промяна, която бе забелязала. — Внимавай, иначе скоро ще започнеш и ти да носиш такива неща. — Тя погледна недоволно медицинските си сандали.

— Обикновено повече ходя боса.

— Наистина си се променила — погледна я одобрително Кити.

Все още бяха с престилки и Кити смесваше продуктите за сладките с овесени ядки и орехи, за да ги замразят, а Клеър топеше шоколад за дяволската торта, когато влезе Мейвис, последвана от Джери и децата. Без да каже и дума, Мейвис остави покупките на плота и привлече Кити в мечешка прегръдка. Щом ги видя една до друга, с еднаквите червеникави коси и типичния за ирландците тен, Клеър си помисли, че са роднини, отдавна загубили следите си.

— Ти трябва да си прословутата Кити Сийгрейв, за която сме слушали толкова много. — Мейвис се отдръпна, щастливо усмихната. — Ако слушах Клеър, най-малко трябваше да можеш да ходиш по вода.

— Че аз почти успях. — Кити им разказа за наводнението в мазето и всички добре се посмяха.

Джери весело рече на Клеър:

— Тя е точно толкова приятна, колкото я описа.

— Ти сигурно си Джери. — Кити я прегърна. — Имам чувството, че се познаваме.

Очите на Джери бяха ясни и спокойни.

— Запознай се с по-малките ми деца — Анди и Джъстин. — Умишлено постави ударението на „по-малки“.

— Ти имаш ли деца? — намеси се Джъстин, без да крие надеждата в гласа си.

— Едно, но е само на три — отвърна Кити.

— А твоята чайна прилича ли на тази? — полюбопитства Анди.

— Идеята е същата — поясни Кити. — Всъщност точно това е тайната. Всеки клон си има свой облик.

Скоро вече си бъбреха като стари приятели. Кити ги разсмиваше с истории за редовните си клиенти. Мейвис си спомняше за Карсън Спрингс от момичешките си години. Джери им разказа за последните събития в манастира.

Много скоро Мейвис застана редом с Кити на плота, Анди белеше ябълки на масата, а Джъстин им махаше семките и ги режеше на парчета. Джери също си бе намерила полезно занимание и гладеше салфетките.

Тъкмо пълнеше парната ютия с вода, застанала на мивката, когато забеляза бележка, пъхната под саксия с африкански теменужки. „С нетърпение очаквам големия ден. Обичам те. Обри“, прочете на глас тя и по бузите й изби руменина.

— За мъж със стегнати куфари май не се е разбързал много-много — отбеляза сухо Мейвис.

— Каза, че ще дойде на мача в събота. — Джъстин се постара да прозвучи така, все едно не е кой знае какво, но един-единствен поглед към лицето му веднага го издаде: момчето се бе оглеждало твърде често, за да търси бащата, който все го нямаше.

— Което е много повече, отколкото мога да кажа за някои хора — измърмори Мейвис, която не понасяше много бившия съпруг на Джери.

Джери се врътна към нея.

— Какво?

— Той е точно твой тип. — Анди започна да изброява причините на пръсти. — Тайнствен, никога не е на разположение… поне до много скоро де. И никога, абсолютно никога няма да те отегчи. Да не говорим, че е луд по теб.

— Луд е съвсем подходяща дума — пошегува се Джери. — И представа си няма в какво се забърква. — Само че от сгъстяващата се по бузите й руменина стана ясно, че е мислила по въпроса.

— Струва ми се, че има доста добра представа — отбеляза Клеър.

— Предлагам да гласуваме — обади се Кити, сякаш познаваше Джери цял живот. — Да вдигнат ръце тези, които са „за“.

Три ръце се вдигнаха. Единствено Кити, която все още не познаваше Обри, се въздържа. Клеър разбра, че са попаднали право в целта, когато Джери извика. Беше изгорила салфетката, която гладеше.

— Имам по-добра идея — каза тя. — Защо аз да не си гледам моята работа, а вие вашата?

— Което значи, че двамата със Саймън можем да избягаме, за да се оженим тайно — обади се Анди.

— Само през трупа ми — изсъска Мейвис в престорен ужас.

— Когато станеш на моите години и животът ти е напълно съсипан, можеш да правиш каквото си пожелаеш — обясни Джери.

Докато ги слушаше, Клеър потърси старата завист, която някога бе изпитвала, онази завист, която я тормозеше също като развален зъб. Но кой знае как бе изчезнала. Никога нямаше да бъде за Джери това, което бяха Анди и Джъстин, но тяхната връзка бе различна: те си я бяха избрали, както Лу и Мили бяха избрали нея.

„Само ако и мама, и татко възприемаха нещата по този начин.“ Усети как в гърдите й нахлува тъга, но това бе по-скоро някаква лъжлива болка. Все още се надяваше да успеят да дойдат за откриването, но ако нямаше как… е, тогава те губеха.

— Знаете ли — обади се тя. — След по-малко от четирийсет и осем часа ще работим съвсем официално.

— Значи трябва да го отпразнуваме с по чашка. — Мейвис придърпа бутилката уиски, донесена за тортата. Свали шест чаши от шкафа и наля по няколко глътки във всяка, включително и за Джъстин.

— Да живее „Чай и съчувствие“ — веднага вдигна тост Кити.

— За вторите възможности. — Мейвис хвърли многозначителен поглед към Джери.

Джъстин отпи и се смръщи.

— Гадост!

— Свиква се с вкуса — заяви Анди от собствен опит.

Клеър огледа слънчевата кухня и познатите лица на хората, които обичаше. Нима се бе преместила само преди няколко месеца? Сякаш бяха минали безброй години. Бъдещето вече не я плашеше. Беше отправила огромно предизвикателство към съдбата с идването си тук, а ето какво стана. Всичко хубаво тепърва предстоеше.

— Нямаше да успея да се справя без помощта ви — каза тя, без да се обръща към някого специално.

— Глупости. Че за какво са семействата? — Мейвис пристъпи напред и я прегърна. Имаше лек дъх на уиски, но беше приятно — също като лекарство, което те кара да се почувстваш по-добре.

— Да не говорим за приятелите — обади се Кити.

— Направо ми се драйфа. — Анди издаде някакъв звук на гадене.

— Никой да не мърда. — Джери бръкна в чантата за фотоапарат и без да обръща внимание на сумтенето и пъшкането на Анди и Джъстин, направи няколко снимки.

— Само да не изглеждам дебела — не спираше да мърмори Анди.

— За тази цел не ти е нужна снимка. — Джъстин изглеждаше доволен, че е успял да отбележи точка в своя полза.

— А вие двамата да престанете — скара им се Джери, макар да бе очевидно, че не е ядосана.

Клеър само се усмихваше. Вече си представяше на кое място в спалнята ще закачи снимката.

 

 

В неделя, деня на откриването, заваля за пръв път от седмици насам. Джери бе обляна в студена пот, докато се обличаше. „Точно днес ли намери да завали? Горката Клеър.“ Представи си огромното количество торти, пайове, сладкиши и сладки, а нямаше кой да ги изяде. Истината бе, че в Карсън Спрингс, където слънцето грееше почти през цялата година, един дъжд бе равносилен на мусон. Хората предпочитаха да си остават у дома, а тези, на които им се налагаше да излязат, притичваха до най-близката сушина, вдигнали яките си. Някой можеше и да се отбие, но бе по-вероятно да отложат посещението си за друг ден.

Чайната нямаше да фалира, но вятърът нямаше да издуе платната й. А на Джери толкова много й се искаше да има успех. Всички бяха инвестирали по нещо не само в начинанието и семейството им се бе сплотило, независимо от всичко. Спря за миг да нахлузва дънките и се усмихна, защото се сети колко малко неща бе разбирала като млада. Беше си въобразявала, че чудесата са видения на Светата майка, знамения от Господ… а ето че сега се радваше на чудесата от ежедневието: намирането на изгубената си дъщеря, старата й приятелка си имаше бебе, бе я озарила нова любов, и то на най-неочаквано място.

Отново си помисли за Обри. Вдигна ръка към бузата си и усети, че гори. Вчера след мача — отборът на Джъстин спечели с хоумрън за финалния ининг — тя прекара вечерта на остров Верде, но този път се любиха по-различно. Въпреки че Обри бе винаги много внимателен и грижовен, когато ръката му се задържа на бузата й, тя усети някаква по-различна ласка, а устните му сякаш пиеха от нейните. Не й бе казал, че я обича, но прошепнатите нежности го разкриваха. В един момент, без каквато и да е причина, тя избухна в сълзи. След това, сгушена до него, се унесе в сън с мисълта: „Бих могла да свикна с това.“

Намръщи се и вдигна ципа на дънките. Защо да не продължат както досега? Спомни си какво казваше баща й: „Ако нещо не е счупено, защо ти е да го поправяш.“ Ако се поддадеше на призива на сърцето, щеше да рискува и да загуби нещо съвършено.

Беше до вратата, когато дъждът внезапно спря. Застана на прага, вдигна поглед към синьото небе, което надничаше иззад облаците, и изрече с устни „благодаря“.

Анди и Финч бяха отишли по-рано. Всички се бяха предложили за доброволци. Момичетата щяха да сервират, а Джъстин и Несто да действат като уредници. Мейвис щеше да помага в кухнята. За Джери оставаше да доведе Сам и Иън. Сам, ясно защо, се страхуваше да кара, а Иън трябваше да се примири с ролята на навигатор, докато се оправеше.

Спря на алеята пред къщата им и забеляза Иън на верандата, прегърнал бебето. Усмихна се: малкият Джак се бе сгушил като новородено кенгуру на гърдите на баща си и двамата излъчваха задоволство. Иън й махна и тя слезе.

Качи се на верандата и го поздрави с целувка по бузата.

— Обещай ми, че няма да му пробиваш ухото — пошегува се тя и подръпна сребърната обичка на ухото на Иън. Кимна към гипса, обвит в син найлон, всяко свободно местенце бе плътно изписано. — Май си имал добра компания. Има ли някой, който да не се е отбил?

Той целуна щръкналата по главата на Джак коса.

— Беше само като за начало. Иначе малкият е главната атракция.

Джери никога не си бе представяла, че ще изпита завист към най-добрата си приятелка, но щом погледна сините очи на бебето, усети прилив на… какво? Не беше копнеж, по-скоро лека тъга за миналото. Беше заради възможността да започне отначало и този път да направи всичко както трябва.

Сам бе облечена и готова, когато се показа. Джери я погледна във вталената копринена рокля и каза:

— Мразя те. Как е възможно да влезеш във форма толкова бързо?

— Много лесно. С прихлупване е. — Завъртя се, за да покаже на Джери връзките отзад. — Би ли взела това? — Посочи чантата с памперсите и започна да търси столчето за кола, като се провикна през рамо: — Вече бях забравила колко дреболии трябва да мъкна. Да тръгнеш някъде с бебе, е все едно да се подготвиш за пътешествие до Европа. — Въпреки това не звучеше ни най-малко притеснена, че на нейната възраст би било по-подходящо да прекара една ваканция в Европа.

Пристигнаха в чайната и откриха, че всички са в готовност… и много изнервени. Бе малко след десет и трийсет, а откриването бе насрочено за единайсет. Помещението блестеше от чистота след усилията, които Клеър и Кити бяха положили предишната вечер, а по витрините като бижута бяха подредени пайове, пухкави кифли, торти и кексчета, плодови пити и сладки. Ваза с жълти рози бе поставена на викторолата до вратата, а на всяка маса имаше тумбеста вазичка с клематис.

Мод Уикършъм, в бледолилава копринена рокля, по-подходяща за някой прием, се бе настанила на предната врата.

— Пропуснахте най-интересното — каза тя с блеснали очи.

— Включи се противопожарната аларма и пожарникарите направо изгаряха от желание да нахлуят — обясни Лора.

— Май им се искаше първи да опитат какво се предлага. — Алис в безупречен панталон и тюркоазно сако застана до сестра си. — Клеър ги прати да си ходят с цяла торба кифлички.

— Как е любимият ми внук? — Уес погъделичка бебето, което зяпна в почуда едрия брадат дядо. Може и да не искаше да чуе да има друго свое дете, но бе очарован от Джак. — Искаш ли аз да го взема? — попита той.

— Ако памперсът му трябва да се смени обаче, грижата си е твоя. — Иън се усмихна иронично, докато нежно подаваше Джак от седалката в колата. Уес не бе от най-грижовните бащи — прекалено зает да гради империя, — но сега, след като Иън сам бе станал баща, гледната му точка бе различна.

Джери завиждаше на Иън. Защо ли не можеше и тя да направи същото — да загърби миналото и да отправи поглед напред? „Приеми истината, ти си една лъжкиня.“ Винаги даваше кураж на приятелите си да скочат, а самата тя се дърпаше назад. Нищо чудно, че с Обри си подхождаха толкова добре. И двамата бяха като осакатени в някои отношения.

Клеър надникна от кухнята и весело съобщи, че ако още едно нещо не стане както трябва, ще се гръмне, а пък Кити кротко бе застанала зад плота и украсяваше със захарни рози една торта. Мейвис обикаляше, за да провери дали захарниците на всички маси са пълни и дали салфетките са пъхнати в пръстените. Вчера си бе направила косата в „Шиър Дилайт“ и сега изглеждаше доста по-млада. Джери не си спомняше откога майка й не е била толкова жизнена.

Малко преди единайсет хората започнаха да прииждат. Роуз и Олив Милър в рокли на цветя, сложили шапки, бяха придружени от русокосите внучки на Роуз. Подариха на Клеър истинска реликва от времето, когато кафенето „Блу Мун“ е било на баща им: портативен джубокс. След тях пристигнаха преподобният Григсби и дребничката му съпруга Еди, последвани от Кари Брамли, новата органистка.

Главната библиотекарка Вивиън Хикс се появи подръка с Том Кемп. Джери бе приятно изненадана: нямаше представа, че Том и Вивиън се срещат. Сега установи, че си подхождат изключително много: и двамата с остри черти, затворени и любознателни, готови да се изчервят от всичко. Когато Сам се приближи да ги поздрави, все едно че Том бе стар приятел на семейството, на Вивиън сякаш й олекна.

Том надникна към бебето в ръцете на Уес.

— Каква косичка само!

Пухът, с който Джак се роди, сега бе пораснал на нежни къдри. Уес изглеждаше изключително горд, сякаш заслугата бе изцяло негова.

— Истински Карпентър.

— Струва ми се, че може и аз да имам нещо общо с цялата тази работа — обади се скромно Сам.

— Поздравления, Сам. Много е красив. — Вивиън, изглежда, доста се заинтересува, а Джери си спомни как бе защитила Сам, когато Маргьорит Мур се опита да я изолира миналата година. Кой знае? Може би скоро пък щяха да поздравяват Вивиън.

Мирна Макбрайд, от „Ласт Уърд“, донесе готварска книга на Клеър.

— Май няма да ти трябва — каза тя, оглеждайки витрината с нескрита наслада.

Клеър й благодари.

Бившият съпруг на Мирна дойде няколко минути по-късно. Пери Макбрайд, с увиснали рамене и хлътнала брадичка, напомняше на Икабод Крейн. Дари на Клеър красиво илюстрована книга с чайници. Джери забеляза, че хвърли доволен поглед към Мирна, преценил, че е подбрал по-подходящ подарък.

Лупе и Гилермо бяха следващите, хванали се за ръце като тийнейджъри — нищо, че бяха женени вече петдесет години, — в компанията на съсухрения ветеринар Док Хенри и едрия белобрад Ейвъри Луелин, който дори и да не бе в червено сако, пак приличаше на Дядо Коледа.

Когато Фран О̀Брайън влетя със синовете си тийнейджъри, повечето от масите вече бяха заети. Момчетата се извисяваха над нея, но дребната червенокоса дама си даваше вид на звероукротител, който никога не отстъпва. Джери си спомни, че Фран бе й казала, че този имот се продава.

— Идваш да провериш конкуренцията ли? — пошегува се тя и ги поведе към една маса.

— То вече е ясно, че съм го загазила. — Къдриците на Фран подскачаха от опашката като искри, докато оглеждаше витрината.

Дейвид Рибек дойде сам и обясни, че се е наложило жена му да се грижи за сина им. Джери реши, че има нещо друго. Носеше се слух, че бракът им е доста поразклатен. Мелъди Уайкоф твърдеше, че прекарвал доста време с Дилайла Симс, тъй като и двамата се увличали по литературата… а може и по други неща.

Моника Винсънт обаче привлече погледите и вниманието, когато пристигна в инвалидната си количка, натруфена в много пластове ефирна червена коприна. Чак след няколко минути Джери разбра, че е облечена в сари. И откога Моника бе започнала да се облича в носии? В сравнение с нея сестра й Анна изглеждаше дори по-невзрачна от обикновено.

Мат се приближи, за да ги посрещне.

— Анна… Моника. Имахте ли проблем с изкачването по рампата?

— Ти ли си я правил? — Анна доста се разхубавяваше, когато се усмихваше.

— С тези две ръце. — Той вдигна длани, за да напомни на Моника, че все още не му е платила за свършената у тях работа.

Но дори и да помнеше, тя с нищо не го показа.

— Едно-две такива неща добре ще ми дойдат у дома. — Поколеба се достатъчно, за да схванат околните намека.

Без да й обръща внимание, Мат попита Анна:

— Как е тръбата?

— Няма никакъв проблем. — Изчерви се и обясни на сестра си: — Под мивката течеше. Мат е толкова галантен. Той я оправи. — Анна очевидно говореше за къщата, където живееше с майка си.

— Много мило — отвърна неискрено Моника.

Джери ги настани на маса до прозореца, така че Моника да е на най-ярката светлина. Анна, седнала до нея, изведнъж придоби свеж вид и бледата й кожа порозовя.

Когато Джери погледна към часовника, с изненада установи, че вече е станало обед. Къде беше Обри? Нима нещо е изникнало? Добре, че Джъстин, прекалено зает да пренася чинии напред-назад, още не бе забелязал. Последното, от което се нуждаеше синът й, бе ново разочарование в живота. От друга страна, щеше да е доволна, ако Обри не дойдеше. Нима нещата нямаше да се разрешат, ако той си хванеше самолета и я спасеше от момента, в който трябваше да реши какво да прави.

Мисълта никак не я успокои.

Само след миг забрави за Обри, защото Кевин и Дарил буквално връхлетяха. Джери се стрелна към тях и прегърна брат си.

— Кевин! Започвах да се притеснявам, че няма да дойдете!

— Проблем с колата. Никога не се доверявай на скъпотия, дето уж всичко й било наред. — Дарил намигна и тя се сети, че с Кевин бяха решили да отидат на миниваканция по крайбрежието.

Кевин отстъпи крачка, за да я огледа.

— Изглеждаш чудесно, Джер. Нов мъж ли има в живота ти?

— Ти като че ли не знаеш.

— Той още ли се прави на недостъпен… или вече е обратното?

— Отказвам да отговарям на такива компрометиращи въпроси — отвърна през смях тя. — Какво има тук? — Надникна в плика, който Кевин носеше.

— Ориенталски подправки. — В спортното сако на „Армани“ брат й изпъкваше сред останалите, повечето в дънки. Огледа шумното препълнено помещение. — Къде е Клеър?

— В кухнята. Къде другаде?

— Ще видя дали има нужда от малко помощ. — Той вече сваляше сакото и навиваше ръкавите. — Дарил ще забавлява дамите, докато ме няма. — Това си бе тяхна шега, че приятелят му, копие на Ал Пачино на младини, винаги привличаше дамите, дори и онези, които знаеха, че е гей.

Джери настаняваше една от младите майки, позната на Сам от курса за родилки, когато се появи отец Риърдън. Той помогна на Ема Петигрю с двете й момченца, докато тя взимаше бебето от количката. Ема му благодари и използва възможността да го попита дали може да намине, за да обсъдят дните за кръщенето.

Джери го отведе настрани.

— Радвам се, че успя да дойдеш. — Чувстваше се поласкана, защото знаеше, че е прехвърлил обедната служба на приятеля си отец Хърли, който бе дошъл на гости от Сиатъл.

— Знаеш каква слабост имам. — Той погледна с копнеж изложените на витрината сладкиши.

— Запазих ти парче торта с уиски — прошепна му тя.

— Само ако обещаеш да го запазиш в тайна. — С искрици в очите погледна към Алтия Уърмли, президент на олтарното сдружение, която похапваше ягодова торта с бита сметана. — Ако Алтия дочуе, ще ме сполети съдбата на отец Кини. — Намекваше за предшественика си.

— Ще ти я донеса в непрозрачен плик — пошегува се тя, въпреки че сърцето й се свиваше. Къде, по дяволите, е Обри?

Тъкмо бе изгубила всяка надежда, когато също толкова неочаквано, както спря и дъждът, той се появи на вратата. Присъстващите се извърнаха, вдигнаха глави. Все едно че се бе появил като дух от парата на чайниците. Причината не бе единствено, че е известен. Тържеството не можеше да започне, преди той да е пристигнал.

— Нямаш късмет — каза му тя, а сърцето й изведнъж започна да блъска по-бързо от обикновено. — Току-що настаних хора на последната свободна маса.

Огледа се изумена. Откриването бе пожънало истински успех. Всички кифлички бяха свършили, оставаха само няколко пити — когато Кити изнесе тава с ябълково руло, току-що извадено от фурната, всичко изчезна за секунди. Джери се зачуди дали Клеър, която непрекъснато надничаше притеснено от кухнята, е разбрала. Едва ли. По-късно, когато измиеше и подредеше чиниите, щеше да се наслади на успеха.

— Нямам нищо против да поседна на терасата — каза той. — Ще дойдеш ли с мен?

Тя се поколеба, защото не искаше да изоставя поста си. Само че Сам, седнала наблизо с бебето в скута си, улови погледа й и едва забележимо кимна, а Джери неохотно се подчини.

— Добре — съгласи се тя. — Само за няколко минути.

Ракитовите столове изскърцаха, когато се настаниха.

Шумотевицата звучеше толкова приятно. Джери забеляза, че грамофончетата, посадени само преди няколко седмици, вече са започнали да се катерят. Много скоро щеше да се наложи да ги подкастри.

— Много се радвам за Клеър — каза той. — Изглежда, всичко се получава точно както искаше.

— Не е само въпрос на късмет.

— Не, разбира се. Ти също имаш дял.

Джери се обърна към него изненадана.

— Че аз какво съм направила?

— Ако не бе отишла с нея да види майка си, нещата сигурно щяха да са доста по-различни.

— Тогава не мислех — каза тя и сви рамене. — Просто направих това, което трябваше, според мен.

— Говориш като майка. — Той се усмихна и взе ръката й.

— Те изпратиха балони — продължи тя. — Можеш ли да повярваш! Имаше и картичка с надпис: „Много късмет от мама и татко“. Клеър се постара да не го покаже, но бе много наранена. Знаеш ли? Иска ми се да бяха дошли. Така ми се струва, че има нещо… недовършено.

— Като стана въпрос за недовършени неща — Обри стисна пръстите й, — има нещо, което трябва да ти кажа.

Сърцето й се сви. Онази нощ в болницата бе проявил благородство, а сега вече ставаше неспокоен. Забеляза го в очите му: имаше нужда да поеме по пътя си — или поне тя така си мислеше, — все едно че някаква врата се затръшна в лицето й.

— Слушам те най-внимателно. — Постара се да говори небрежно, но не се получи.

Обри се поколеба, а бученето в ушите й се усили. После той тихо продължи:

— Знам, още в началото си обещахме да не допускаме нещата да излязат от контрол. Приятели, които спят заедно, нали така. — Усмихна се. — Но снощи говорех напълно сериозно — време е да премислим.

Тя не се сдържа и се обади:

— Ами Изабел?

Когато отговори, погледът му бе ясен.

— Няма да давам обещания, които не мога да спазя — дори и да искам, няма да мога да я забравя. Има обаче разлика да тачиш паметта на даден човек, както вие странно се изразявате, и да му се посветиш. — Замълча и се вгледа в нея. — Ами ти, скъпа? Ще останеш ли за второ действие?

Джери усети как твърдата топка, в която се бе свило сърцето й, се разтваря като пролетна пъпка.

— Винаги съм смятала, че има нещо благородно в това да нямаш нужда от мъж. Имах чувството, че заслужавам медал. — Устните й се извиха в кисела усмивка.

— А би ли приела пръстен? — Обри извади от джоба си плюшена кутийка.

Джери я погледна и ръцете и вратът й настръхнаха.

— Затова закъснях — продължи той. — Бях поръчал да ми го доставят с куриер от Лондон. — Отвори кутийката, съвършеният диамант разпръсна светлината и я накара да възкликне. — Беше на майка ми. Тя би искала да го носиш.

— Ами… ами Изабел? — В същия момент й се прииска да си прехапе езика. Как можа да съсипе мига?

Ала лицето на Обри бе спокойно, погледът му — също.

— Истината е, че майка много не я одобряваше — каза той и сви рамене. — Така и не можах да разбера защо — може би двете си приличаха прекалено много, — но теб, сигурен съм, щеше да те хареса. — Погледна я нежно. — Мама не притежаваше никакво чувство за хумор, но високо го ценеше у другите.

— Нищо умно не ми идва в главата точно сега. — Джери започна да трепери.

— В такъв случай не казвай нищо. — Обри плъзна пръстена на ръката й. Изобщо не бяха учудени, че й стана.

Джери протегна ръка и го огледа. Пръстенът просветваше, все едно излъчваше съобщение на морзовата азбука. Какво ли бе то? Гледа го дълго, докато най-сетне се предаде и послуша сърцето си. Думите се върнаха и тя заговори без усилие:

— Мразя големите сватби.

— И аз не ги обичам.

— Винаги остава възможността да прескочим до Вегас.

— Семейството ти никога няма да ни прости. — Семейство. О, Господи. Нима Обри имаше представа какво си навлича? Страховете й тутакси се стопиха, когато той продължи: — Познавам един младеж, който ще бъде очарован да те отведе пред олтара.

— А Анди и Клеър ще ми бъдат шаферки.

— А Сам — кума.

— И ще държи бебе вместо букет. — Тя се разсмя.

„Ето, виждаш ли, не беше толкова трудно — си каза. — Просто поставяш единия крак пред другия. Преди да разбереш, и вече си стигнала целта.“ Стисна ръката на Обри и усети как я обзе спокойствие. Той не бе рицарят на бял кон. Тя сама се бе спасила… но бе опазила и нещо много важно: смелостта да обича отново.

Усмихна се на Обри през сълзи.

— Трябва да се върнем вътре. Ще се чудят какво правим.

— След малко — отвърна той.

За първи път не му възрази.