Айлин Гоудж
С вкус на мед (8)

Седма глава

Курсовете за родилки се провеждаха в залата на организацията на „Ветераните от войните в чужбина“ (идеалното място според Сам, която твърдеше, че раждането заслужава пурпурно сърце, особено на нейната напреднала възраст), където в момента двете с Джери седяха със скръстени крака на постелките си. Имаше девет жени на всякаква възраст и с различни професии, оформили кръг в центъра на удобната стая с метални столове, струпани в единия ъгъл, а в другия — шкаф с трофеи и маса с кана кафе и чиния със сладки. Инструкторката, Джейн, беше слаба жена с пясъчноруса коса. Сигурно е била бебе, когато Сам е била бременна с Лора, ала ги беше превела през всички видове дихателни упражнения — далечен спомен за Джери, която се радваше, че тази й роля в живота е завършила. Сам пък се наслаждаваше на всяка минута. Беше най-възрастната в курса, но продължаваше да е все така слаба, макар и бременна от шест месеца и половина. Облечена в широка тениска, вероятно на Иън, ако се съдеше по боята на ръкавите, почти не й личеше.

— Какво ще сложим в чантата си за родилното отделение, дами? — Джейн, сестра акушерка и майка на две деца, обиколи кръга от постелки със скръстени зад гърба ръце. Почиваха си от дихателните упражнения и разискваха по-практични въпроси.

— Моят съпруг! — изграчи едрата Ема Петигрю, омъжена за пожарникар, майка на две деца в предучилищна възраст, които бе родила, докато баща им някъде гасеше огън.

Жените дружно се разсмяха.

— Майка ми настоява задължително да си взема конски успокоителни — изписука бъдеща майка, на която й бе за пръв път — Ивон Рамзи, слаба негърка със светла кожа и коса, сплетена на плитчици, подредени в артистична прическа. Джери я разпозна като една от мениджърките в „Ръскс“.

— Запазете ги за вашия старец — излая Кит Грегинс с дрезгав глас, къносана жена с татуировки, бременна в шестия месец с петото си дете. — Така де, ако сам не припадне преди това.

— Добре, дами. — Инструкторката се усмихна. — Мисля, че чухме достатъчно бойни истории. Сигурна съм, че и така сте достатъчно притеснени.

— И още как — вметна Катрина Брил, четирийсет и няколко годишна администраторка, уморила се да чака г-н Идеален и взела нещата в свои ръце. Придружаваше я също толкова разумната й и способна сестра. — Ако всичко приключи с шевове, никога няма да си намеря съпруг.

Веселото настроение беше нарушено от Фей Бонтемпи, която се държеше като треньор на шестнайсетгодишната си дъщеря Кристина.

— Аз съм приготвила чантата на Крис — тъжно обяви тя. — Четка за зъби, нощница, балсам за устни, уокмен, но не с щурата музика, която тя слуша, а с нещо приятно и успокояващо — и да, близалки. Ще й трябват, за да поддържа висока кръвна захар.

Нищо не спомена за дрешки и принадлежности за новороденото. Кристина, едро момиче, покорно седеше до майка си и явно нямаше да има нужда от тях за бебето си. Джери усети внезапно бодване и й се прииска да каже нещо на момичето… но какво? „Помисли пак, ще съжаляваш.“

Мислите й се върнаха към Клеър. Минаха две седмици, а всичко, което Джери имаше след посещението й, бе една бележка, в която й благодареше за гостоприемството. Няколко пъти й звъня, но оставяше съобщения на телефонния секретар. Тя не й се бе обадила нито веднъж. Единственият, който се чуваше с нея, беше Джъстин, с когото разговаряше онлайн.

Джери щеше да се качи на самолета, ако мислеше, че това ще промени нещата, но подозираше, че те ще се влошат. Клеър явно се нуждаеше от време, за да приеме всичко. Джери можеше само да седи, да чака и да се надява, че накрая тя ще се обади.

С търпение подлагаме на изпитание душите си. Думите на Лука щяха да бъдат болезнено проверени през близките дни.

— Нямам сърце да им кажа, че това е лесната част — измърмори Сам под носа си. — Изчакайте, докато децата пораснат.

Знаеше го много добре. Миналото лято, когато започна връзката й с Иън, дъщерите й бяха вдигнали голяма олелия. Сам винаги поставяше семейството си на първо място и с радост би дала живота си за момичетата си, когато бяха малки, но най-накрая се съгласи с начина на мислене на Джери — сега е нейният ред. С времето Лора и Алис щяха да я разберат.

— Аз ли не го знам — простена Джери. — Напоследък Анди не казва нищо, което няма да ме засегне.

— Тя е тийнейджърка. — Сам сви рамене.

— Иска ми се да беше само това.

— Какво те кара да мислиш, че има и друго?

Курсът свърши и те навиха постелките си. Джери сложи своята в обемистата плетена кошница на Сам, в която видя още мобилния й телефон, бутилка с минерална вода „Евиан“, бонбони за кашлица и крем за ръце (Джери не се съмняваше, че чантата й за родилното вече е готова и я чака до вратата). Другите жени се бяха скупчили около масата, където си приказваха, пиеха безкофеиново кафе и нагъваха сладки. Джейн беше потънала в разговор с Фей Бонтемпи, която изглеждаше доста мрачна. Фей, на четирийсет, но все едно бе на петдесет, стоеше, скръстила мършавите си ръце на гърдите, и само от време на време кимваше на някои от думите на инструкторката.

Джери въздъхна.

— Напоследък е по-лошо — след посещението на Клеър.

Сам, която познаваше Джери по-добре от всеки друг, включително майка й, присви очи и я погледна състрадателно.

— Опита ли да поговориш с нея?

— Повече от веднъж. Все едно приказвам на стената.

— Тогава изчакай тя да те потърси.

— Спомняш ли си, когато беше малка? — Джери се замисли с копнеж. — Беше като малка говорилня — човек не можеше да я накара да млъкне. Майка ми често повтаряше, че Господ си е направил шега с мен след годините в манастира.

Погледът на Сам като че ли й каза: „Крушата не пада по-далече от дървото“.

— Стара мъдрост е, че онези, които приличат най-много на теб, са най-трудни за общуване. — Тя се изправи. — И теб никой не може да те накара да млъкнеш. Спомняш ли си в гимназията дебата с Кингсуд? Камбаната спря да бие, но ти продължи да говориш.

— Така и не помня да съм я чула — сети се Джери и се разсмя.

— Спирам дотук.

Сам изглеждаше толкова млада в момента с поруменели страни и кестенява коса, която падаше върху раменете й, и Джери веднага се върна назад към първата им година в колежа, когато най-добрата й приятелка разбиваше мъжките сърце наред, а тя вече беше с единия крак в манастира.

„Някои неща никога няма да се променят“, помисли си тя. Сам живееше с най-хубавия мъж в околността, а тя продължаваше да се моли — напоследък на светеца покровител на разведените майки.

Джери усети лека завист. Не, не завист. Не би отишла толкова далеч, като назове усещането си с тази дума, защото не би сменила мястото си със Сам за всичкия чай на Китай. Но от време на време не би ли било хубаво да има и някой друг, освен децата й, на когото да се облегне? Някой, с когото би могла да се сгуши на дивана и да гледат стари филми. Както с Майк, след като се бяха оженили и бяха толкова заслепени от любов, че нямаха и най-бегла представа какъв всъщност е човекът до теб.

Сети се за Обри. От мъжете, с които се бе срещала след развода, той беше единственият, за когото мислеше най-често както в леглото, така и извън него. Но напоследък витаеше в ума й прекалено много, което бе обезпокояващо. Дори и да искаше да се омъжи отново, което тя със сигурност не желаеше (Майк се бе погрижил да я излекува от подобни фантазии), положително беше сгрешила човека. В сърцето на Обри нямаше място за друга жена, освен Изабел.

„Да, и какво ще стане през следващите години — ще остарееш заедно с монахините от хълма, и само ще си спомняш за лудориите на младини.“ Може би Сам все пак е постъпила правилно.

Вдигна поглед и видя, че приятелката й я наблюдава с любопитство, сякаш усеща, че нещо не е наред. Тя хвана Джери подръка.

— Ще черпиш ли бременната едно питие?

— И на мен ще ми дойде добре едно питие. — Джери обикновено не пиеше, но тази вечер щеше да направи изключение. — Какво ще кажеш за „Силвестър“? — Мястото не беше централно, но пък бе на същата улица.

Пет минути по-късно двете минаха през врата като на каубойски бар. „Силвестър“, под една или друга форма, съществуваше още от времето на Треската за злато, първоначално като спирка по пътя на дилижанса, после като бордей, а напоследък като билярд и кръчма. Освен че беше удобно разположено, в съседство със залата на ветераните, което осигуряваше постоянен поток от стари войници в търсене на начин да възродят някогашната си слава или да удавят мъката си, а понякога и двете, това бе мястото, където можеше да убиеш още няколко часа, когато навсякъде е затворено, а специално за Карсън Спрингс означаваше спуснати кепенци в девет.

— Това не беше ли Мелъди Уайкоф? — измърмори Сам, когато се настаниха на маса близо до бара. Гарт Брукс виеше от джубокса за едно разбито сърце, а на слабата и зловеща светлина любимата на всички сервитьорка танцуваше блус с мъж, който определено не беше съпругът й.

— Не виждам нищо. Не чувам нищо. — Джери имаше достатъчно лични проблеми, за да добавя към списъка и тези на Мелъди. А и както изглеждаше, бе прекалено пияна, за да я е грижа дали съпругът й, добре известно ченге с дълга ръка и сърдит нрав, щеше да разбере за това, или не.

Сам си поръча бира от корени, а Джери чист скоч.

— За светците и грешниците. — Сам вдигна чашата с пенлива течност.

— Пия за това — обяви Джери.

— Слушай, благодаря ти, че дойде с мен тази вечер. Наистина го оценявам.

— Шегуваш ли се? Нямаше да се съглася иначе. В това нетипично събитие аз се явявам твоя наставничка и трябва да знам какво правя.

Сам се усмихна.

— Нямаш никакви шансове. Не мога да отида до края на алеята, за да прибера пощата, без Иън да настоява да си взема мобилния телефон. Вчера трябваше буквално да го избутам през вратата. Сякаш пътуване до Сан Бернардино е пътешествие до Луната.

Иън нямаше да тръгне, ако не ставаше дума за спешен случай, и Джери го знаеше. Таванът над един от неговите стенописи се бе срутил и той бе отишъл да види какво би могло да се спаси.

Въпреки това Джери поклати глава от изумление.

— Кой би си го помислил? — Дори и тя, която ги окуражаваше от самото начало, никога не бе допускала, че ще е благонадежден като баща. Най-малкото, той е петнайсет години по-млад от Сам… и художник — при това скитащ. Но се бе доказал за щастие на Джери. Доколкото тя знаеше, това бе първият курс за родилки, който той пропускаше.

— Когато купихме люлката, Иън будува половината нощ, докато я сглоби.

— Далечен писък от миналото. — Джери си спомни за покойния съпруг на Сам, който очароваше птиците по дърветата, но не пипваше нищо в къщата.

Тънките бръчици около очите и устата на Сам се свиха от иронията на ситуацията.

— Напоследък мисля много за онова, което казваше майка ми: „Търкулнала се тенджерата, намерила си похлупака“. Ако това е вярно, прекарах доста години в опити да нагодя неподходящия капак.

Джери въздъхна.

— Поддържам те напълно.

— О, не ме разбирай погрешно — обичах Мартин. Ти поне го знаеш. Но… — Гласът на Сам заглъхна и тя невиждащо се загледа в бара, където по телевизията даваха футболен мач, а мъж с работен гащеризон седеше на висок стол и пиеше бира. — Мисля, че получаваме само онова, което си мислим, че ни се полага, и напоследък не се оценяваме особено високо.

„Какво ми се полага?“, помисли си Джери.

Отпи от уискито си. На билярдната маса в задната част на заведението Джими Де Сото разговаряше приповдигнато с Луис Мартинес, докато малко по-нататък Мелъди и приятелят й бяха преминали от бавно танцуване към поклащане едва-едва на музиката. Бяха се притиснали толкова плътно един към друг, че между тях не можеше да се пъхне дори карта за игра.

В съзнанието си Джери се върна още веднъж към Обри и усети как по тялото й се разлива топлина, която не се дължеше единствено на уискито. Сети се как последната нощ той я бе разсъблякъл сантиметър по сантиметър, и то толкова бавно, че когато стигна до бикините й, тя вече му се молеше. Дори и тогава обаче той бе действал бавно и се бе отдръпвал, докато тя вече щеше да експлодира. О, какво правеше този мъж с нея! Ако не се овладееше…

Осъзна, че Сам напрегнато я наблюдава. Дали й личеше? Но приятелката й само попита:

— Някакви новини от Клеър?

Джери поклати глава и усети как топлината изчезва.

— Мисля, че я уплаших завинаги.

— Как така? — Сам се усмихна, явно не й вярваше.

— Ами родителите й. — Джери си спомни колко отбранително се бе държала всеки път, когато станеше дума за тях. — Имам чувството, че те не са особено щастливи от цялата ситуация.

— Мога да си представя защо.

Ако приятелката й имаше недостатък, според Джери той бе, че трудно намираше недостатъци на другите.

— Предполагам, в мен виждат заплаха. — Тя пак отпи от скоча си и се намръщи.

— Ти не възнамеряваш да я откраднеш. Тя е голяма жена, за Бога.

— И аз мисля така.

Сам се умълча за момент.

— Хората обикновено виждат в другите онова, което не искат да видят в самите себе си. Ако родителите й се смятат за застрашени, това вероятно е така, защото дълбоко в себе си се боят, че не са се справили много добре с отглеждането й.

— Успокояваща мисъл — мрачно отвърна Джери.

— О, не ме разбирай погрешно — те са я обичали, това е очевидно.

Джери погледна към чашата си и с изненада откри, че е празна. Усещаше само леко замайване.

— Виждам. Не знам само колко е щастлива.

Сам въздъхна.

— Тя изглежда… Струва ми се, че нещастна е прекалено силна дума. По-скоро изгубена.

— Господи, какво не бих дала да върна времето назад! — Джери сграбчи чашата си с такава сила, та беше цяло чудо, че не я счупи. — Тази вечер едва се сдържах да не отида при бедната Кристина и да й кажа, че ще направи ужасна грешка.

— Може за нея да не е така — нежно отговори Сам, а погледът й излъчваше съчувствие.

— Трябва да знае въпреки всичко — продължи Джери със същия тих, овладян глас — какво е да се събуждаш нощ след нощ от плача на бебе, което не е до теб. И през цялото време да се чудиш какво прави тя и дали е щастлива. Само ако… — Гърлото й се стегна.

— Отглеждаш две прекрасни деца. — Сам говореше уверено, но лицето й сякаш потрепери сред мъглата от цигарен дим във въздуха. — Няма за какво да се обвиняваш.

Джери пресуши чашата си и тежко я тръшна на масата.

— Може ли да говорим за нещо друго? Иначе има опасност това да се превърне в сапунен сериал.

Тя погледна към Мелъди. От джубокса Шаная Туейн тихо тананикаше за нечие разбито сърце, докато Мелъди и приятелят й продължаваха да стоят притиснати един към друг на фона на кехлибарените светлини откъм билярдната. Главата й беше отпусната назад, а той я целуваше. Джери усети тръпката от припомненото удоволствие и си представи устните на Обри върху своите.

— Не ти казах най-новото. — Сам тактично смени темата. — Оказа се, че семейството на Хектор в крайна сметка ще дойде на сватбата. Лели, чичовци, племенници и племеннички, братовчеди — и нито един от тях не говори английски. Лора няма представа къде ще ги сложи.

— Мога да подслоня един-двама — предложи помощта си Джери.

— Благодаря, сигурна съм, че тя ще го оцени. — Погледът й се плъзна към Мелъди, но бързо се отклони — сякаш си спомни времената, когато бе като фураж за шарещите езици.

— Между другото споменах ли ти, че Обри ще дойде? — Джери беше казала на Лора, но не бе успяла да сподели със Сам. Вероятно защото се боеше от отговора, който щеше да получи сега.

Сам се усмихна всезнаещо, докато оставяше чашата си на масата.

— Е, време беше.

— Не си въобразявай нищо — предупреди я Джери. Само защото той щеше да й кавалерства на сватбата, не означаваше, че те самите се доближават до олтара. — Нещата са идеални така, както са сега.

Веждите на Сам се извиха.

— Засега може би.

На Джери не й харесваше посоката на разговора.

— Дори да исках повече, което, уверявам те, не искам, Обри Ролинджър е последният мъж на земята, за когото бих се омъжила.

Сам се облегна назад с озадачено изражение на лицето.

— Не разбирам. Изглеждате толкова идеални един до друг.

Джери й намигна мъдро и осъзна, че може би е малко пияна.

— Решила съм, че няма да споделям леглото си с повече от един човек по едно и също време.

— Предполагам, става дума за жена му. — Сам можеше понякога да е малко наивна, но не и сляпа.

— Да отбележим, че, меко казано, още не е преодолял загубата й. Той дори не може да говори за нея.

Тя си спомни начина, по който очите му потъмняваха понякога, дълбоко и плътно, сякаш светлините в затворена стая биваха изгасени. Няколкото пъти, когато бе споменавал Изабел, Джери бе останала с впечатлението, че той само се преструва заради онези, които иначе не биха го оставили на мира да продължи живота си. За разлика от Сам, която дълбоко в себе си сигурно бе почувствала облекчение от смъртта на Мартин, Обри пазеше скръбта си като заровено съкровище.

— Това изисква време. — Тъжната нотка в гласа на Сам й напомни, че въпреки всичко тя е обичала съпруга си.

— Повярвай ми един живот може да не е достатъчен. — Изпита завист. Не към самата Изабел, а към неговата преданост. Да си обичан толкова дълбоко…

Сам скръсти ръце на масата, а от изражението й ставаше ясно, че няма да се хване на думите й.

— Това няма да те убие, би трябвало да го знаеш.

— Кое?

— Да се влюбиш.

— Любов ли? Какво е това? — Джери цинично се изсмя.

— Смешно. Ти свърши толкова добра работа да ме убедиш в същото. — Сам й напомняше колко безмилостно й бе говорила в защита на Иън. — А сега, когато обувката и на другия крак е обута…

— При мен е различно. Аз само спя с него. — Джери говореше лековато, но знаеше, че не е толкова лесно — можеше да се влюби в Обри като едното нищо. — Освен това случилото се с теб би трябвало да ме накара да побягна презглава към хълмовете. Признай си, Сам, колкото и да обичаш бебето, дните на спокойствие и тишина свършиха. Аз ли? Аз планирам грациозно да пристъпя към зрелите си години.

— За какво говориш? Ти сега си в зрелите си години.

Джери отпусна глава назад.

— Говори за себе си.

Двете жени искрено се разсмяха.

В другия край на залата Мелъди и настоящата й любов седяха кротко на масата си, отпиваха от питиетата си и пушеха. Джими и Луис бяха спрели да се карат и играеха билярд, а мъжът на бара пиеше втора бира. Джубоксът превключи и зареди поредното изпълнение — стара, но много хубава песен на Хърб Алпърт „Вкус на мед“.

Джери повика сервитьора за сметката.

 

 

Сутринта на сватбения ден беше студена и облачна. Джери бе скептична за церемония на открито по това време на годината, но когато файтоните закараха гостите по прашната пътека зад ранчото на Лора нагоре по хълма, където щеше да се проведе ритуалът, небето магически се проясни.

Тя се огледа, наслаждавайки се на прекрасната гледка. Пред погледа й се разкри панорама единствено от трева, издигащи и спускащи се плавно дървета и зеленото сърце на долината. На няколко километра, кацнал на върха на съседния хълм, се виждаше манастирът, който отдалече напомняше на средновековна крепост. Забеляза как облак прах с големината на жълъд се изкачва по тесния път — без съмнение сестра Жозефа се връща от ежеседмичната си експедиция за провизии в града.

Планините в далечината изглеждаха толкова близо, че ако се протегне, можеше да ги докосне — Спящият индиански вожд и хълмът Тойон, покрити със сняг, а на юг и запад се издигаха върховете Двете сестри и Лунно гнездо с формата на наковалня. Сенките на два облака се плъзнаха като тайнствени сиви баржи по огрените от слънцето хълмове.

Тя се обърна към Обри, който стоеше до нея, а ръката му нежно обхващаше кръста й.

— Не мога да си представя по-хубаво място от това за една сватба.

— Моето мнение съвпада напълно с твоето. — Облечен с джинси и морскосиньо спортно яке — Лора изрично бе помолила всички да са неофициални, — бе самото олицетворение на ежедневната елегантност. Дори косата му падаше върху яката на якето точно толкова, колкото трябваше. Той посочи към планината в най-северния край на долината. — Какво е онова там?

— Сеспе-Чумаш с наколенки — отвърна му тя. — Не ти ли прилича на клекнал човек?

— Не е особено романтично.

— О, не знам. Вероятно е коленичил, за да направи предложение за женитба на някоя жена. — Можеше да се шегува по този начин с Обри със съзнанието, че той няма да възприеме погрешно думите й.

— В този случай никога няма да научим отговора. — На слънчевата светлина очите му, обградени от ситни бръчици, бяха обагрени в златистокафяво, като цвета на поточето, което се виеше между върбите в долината.

На Джери й хрумна, че и те са застопорени по един и същи начин. Двама, намерили временно убежище в прегръдките си, но без някога да продължат напред. Мисълта я натъжи. Може би такава бе ситуацията или образът на завинаги застиналите любовници. Независимо от това откри, че иска нещо повече — може би не толкова, колкото Лора и Хектор, но достатъчно, за да се чувства комфортно през нощите, когато радостта от легло, в което може да се отпусне сама, бледнее в сравнение с това да усети как някой се сгушва до нея.

— Не се обръщай — наведе се да му прошепне, — но в момента ни гледат.

Алис Карпентър ги наблюдаваше сериозно изпод сянката на близкия дъб, където стоеше със съпруга си Уес — бащата на Иън. Няколко крачки встрани от Алис и Уес Анна Винченци също им хвърляше тайни погледи.

Обри не изглеждаше ни най-малко притеснен.

— По-добре свиквай. Имам чувството, че това е само началото.

— А да кажеш, че никога не са ме виждали с мъж — подхвърли тя.

Той повдигна едната си вежда.

— Трябва ли да ревнувам?

— До полуда. — Знаеше, че Обри само се шегува. Със сигурност не беше ревнив.

— Поне твоят личен живот не е храна за жълтата преса.

— Чудя се какво ли биха казали за нас! — Тя се усмихна.

— О, вече със сигурност са ни оженили. — Кафявите му очи весело заблестяха. — Или поне са ни сгодили.

Джери си позволи да си го представи — Обри и тя. После образът избледня, а с него и всички глупави романтични мисли, които днешният повод би трябвало да породи. Усети леко раздразнение. Преди нямаше нищо против шегите му, но изведнъж й се прииска да не говори по този начин.

Тя погледна към децата си. Анди бе облечена в синя плетена рокля, на ушите й блестяха редица обеци, а стойката й напомняше извития полумесец по време на новолуние. Разговаряше с Финч, която изглеждаше странно екзотична в памучна рокля с дълги ръкави, която лекият вятър увиваше около глезените й. Джъстин риеше в пръстта няколко метра встрани. Изглежда, се чувстваше неудобно в новото си сако и памучен панталон и доста разочарован, че наоколо няма негов връстник.

Какво ли си мислеха за Обри? Беше го поканила на вечеря миналата седмица и двамата се бяха държали изключително прилично, почти безгрешно, но така и не разбра дали го харесват, или не.

Вече за кой ли път се чудеше дали идеята да го покани на вечеря е била добра. Не беше ли това някакъв вид изявление? А като се замислеше, ами жълтата преса? Рано или късно щяха да разберат и за нея.

Алис и Уес се насочиха към тях. По-малката дъщеря на Сам бе избрала плисиран кремав панталон и шоколадовокафяв блейзър, а на врата си артистично бе вързала шалче — спокойно можеше да е слязла от реклама на Ралф Лорън. Тя многозначително премести поглед от Джери към Обри. Без съмнение бе получила своя дял от подобни заглеждания заради Уес — доста по-възрастен от нея.

Алис я целуна по двете бузи, преди да протегне ръка към Обри.

— Здравей. Аз съм Алис Карпентър.

— Познах ви от снимката. — После бързо добави: — Попаднах на снимка от сватбата ви, която майка ви бе забравила в „Исла Верде“.

Алис се усмихна на Уес.

— Оженихме се миналото лято.

— А това си беше цяло приключение. — Уес се засмя и Джери разбра, че той си спомни за Финч, която нахълта насред церемонията и едва не я провали.

— И ето ни отново тук. — Алис въздъхна. — Честно казано, никога не съм мислила, че ще доживея този ден. — Тя се обърна към Джери. — Спомняш ли си как, когато бяхме деца, сестра ми преследваше Хектор като паленце? Той винаги се преструваше, че не я забелязва, но тогава би трябвало да е бил сляп. Чудя се защо му отне толкова време да реши проблема.

Джери се върна няколко години назад, когато Хектор — кльощав осемнайсетгодишен младеж, който не говореше английски и дори нямаше зелена карта, се бе появил на прага на Сам. Тя го бе наела като работник и оттогава той бе останал със семейството й.

— Сигурно има нещо общо с Питър — отвърна сухо Джери и им напомни, че за Лора това не е първото изправяне пред олтара.

— Питър ли? Той беше само за загрявка. — Алис махна с ръка, за да прогони спомена за него, и каза на Уес: — Виждаш ли, скъпи? Ако не се получи, ще има втори рунд.

Уес се разсмя от сърце.

— Имам два девиза: никога не си купувай кола, която не можеш да поддържаш, и никога не се жени за жена, която не можеш да издържаш. — Едър и красив по поразяващ и дързък начин, с прошарена коса и брада, той завинаги бе оставил у Джери впечатлението за човек, сблъсквал се в живота си с малко неща, с които не е могъл да се справи. Целуна я по бузата, преди да се ръкува с Обри. — Чувал съм много за вас. — Гледаше го като сродна душа. Основател и директор на кабелна мрежа за няколко милиона долара, той също бе получил своя дял от нежелано внимание от пресата. — Сам ни каза, че не би могла да иска по-добър наемател.

— Може би защото рядко си оставам вкъщи — отвърна му Обри.

— Лупе продължава ли да те вбесява? — От двете момичета Алис повече приличаше на майка си — бе наследила деликатната костна структура на Сам и сърцевидната форма на лицето, но беше руса, а сините й очи бяха по-тъмно копие на Мартеновите.

Обри се засмя.

— Понякога може да се държи доста покровителствено.

— Мама от години се опитва да я накара да се пенсионира. Предполагам е мислела, че като даде къщата под наем, ще успее, но явно не е.

— Нямам нищо против — всъщност не съм сигурен какво щях да правя без нея.

Алис изглеждаше така, сякаш се чудеше къде е мястото на Джери в цялата картина.

— Е, радвам се, че най-накрая се запознахме. Всъщност ще ни бъде приятно някой път двамата да дойдете на вечеря у нас.

Последва момент на неловко мълчание. Тук не ставаше дума за Алис и Уес, просто в противовес на публичната личност на Обри или може би именно поради тази причина, той почти никога не се срещаше с хора извън семейството и старите си приятели. За щастие отговорът му бе спестен от рева на експлоръра на Лора, който се катереше по прашния път, а от бронята му весело се вееха разноцветни ленти. Когато се изкачи, Джери видя как Финч се отдели от Анди, за да се заеме със задълженията си на шаферка.

Хектор бе с джинси и изгладена бяла риза, а сребристата вратовръзка явно бе единственият компромис за повода. Той слезе от джипа и го заобиколи, за да отвори вратата на Лора. Тя бе в семпла рокля от органза, която можеше да мине за комбинезон, но й стоеше идеално, а Джери не можа да се сдържи и си представи цветовете на кактус, разцъфтели след дълга суша в пустинята. Бе свалила десетината килограма, натрупани след развода, и макар че Алис винаги е била по-хубавата от двете сестри, в този момент Лора определено беше най-красивата жена на хълма. Кафявите й очи сияеха, а матовата й кожа блестеше. Корона от розички украсяваше лъскавата й кестенява коса.

Хектор, с леко криви крака от прекарания на кон живот, с широк гръден кош, добил стоманена твърдост от вдигането на бали и тежки инструменти, обви с ръка талията й, а тъмните му очи бяха впити в нея, все едно са единствените хора на километри оттук.

Джери огледа останалите гости — грубо около петдесет човека, а от страна на Хектор бяха още повече. Роднините му разговаряха оживено, а Сам ги поздравяваше наред, вкарвайки в употреба оскъдния си испански от гимназията. За щастие не се наложи Джери да приютява някой от тях. Алис и Уес бяха настанили всички в странноприемница „Конско поточе“ като сватбен подарък.

Погледът на Джери попадна на Иън, който говореше с Анна Винченци до импровизирания олтар — подходящ за случая дънер, украсен с цветя. Анна изглеждаше по-малко безцветна от обичайното, с рокля на цветя и червило, а пухкавите й страни бяха порозовели от неочакваното внимание — обикновено беше в сянката на Моника.

На няколко метра встрани възрастната Мод Уикършъм, една от безпризорните на Лора, която беше тук толкова отдавна, че вече се бе превърнала в част от дома, се показа изпод широкопола шапка, толкова голяма, че можеше да покрие почти цялата й дребна фигура. Беше се издокарала с костюм от шантунг от друга епоха — явно една от покупките й от евтините магазини, които често обикаляше. Джери я наблюдаваше как се заклатушка да поздрави Мейвис. Майка й изглеждаше доста празнично в разкроена дънкова пола и модерна каубойска риза като онези, които Дейл Евънс обичаше да носи.

Тълпата се раздели на две, когато Лора и Хектор тръгнаха към олтара и спираха да поздравят гостите си. Лора придържаше крайчеца на роклята си леко повдигнат, за да не се влачи по земята, и разкриваше чисто новите си кремави кожени каубойски ботуши, което накара Джери да се усмихне, защото те бяха толкова… е, типични за Лора. Хектор също бе с каубойски ботуши — черни, с причудливи шевове, и колан с формата на раковина, който би повалил и бик.

Джери потисна напиращите сълзи. По дяволите, беше си обещала да не плаче. Какво й ставаше? За човек, категорично против втора своя сватба, как можеше да се разчувства така за подобен повод на други?

Тя зърна отец Дан, безкомпромисно обсебен от бледата сестра на Сам, Одри — която се различаваше от Сам като деня от нощта. Лора бе разведена и той съответно не можеше да извърши богослужението, но затова пък сега изглеждаше лесна плячка за всяка душа, която имаше нужда от разтуха. Горкият Дан! Джери щеше да е принудена да му се притече на помощ, ако нещата продължаваха така.

Епископалният свещеник бе стара приятелка на Лора от колежа — висока жена с обикновено лице и късо подстригана кестенява коса. Тя бе заела служебното си място срещу Лора и Хектор, робата и стихарът й се полюшваха от вятъра, но успя да проведе церемонията по един спокоен и задушевен начин, като по-голяма сестра, която дава съвет. Джери се усмихна, защото почти очакваше да напомни на Хектор, че е хубаво винаги да пуска капака на тоалетната чиния.

В унисон със спокойния тон на ритуала Лора прочете притча за възрастна двойка: двамата имали право на едно желание и то било да умрат заедно; когато Господ повикал единия от тях, те били превърнати в дървета, преплетени едно в друго във вечността. Хектор с дрезгав от напиращите емоции глас я последва със стихотворение на Пабло Неруда, което прочете на английски и испански. После дойде ред на Финч. Тя пристъпи свенливо и сподели как Лора я е приютила, когато никой друг не се осмелил да го направи, и как се надява Хектор да бъде толкова щастлив с майка й, както тя с нея. Когато дойде време двамата да се врекат във вечна вярност, всички гости плачеха.

Джери погледна Сам, която се усмихваше през сълзи. И двете й дъщери са щастливо омъжени, а тя се кани да започне живота си отначало. „Сам е живото доказателство — помисли си Джери, — че не е задължително хубавите неща да се появят в живота ти в спретната опаковка и четлив надпис по пощата.“

— Изглеждат щастливи, нали? — промърмори Обри.

Джери реши, че е доловила нотка копнеж в тона му, и се почуди дали и сега той си мисли за Изабел.

— Заслужили са го. — Не се довери на гласа си, за да добави още нещо — беше прекалено развълнувана.

След малко се осмели да го погледне и видя, че той не се взира в Лора и Хектор, а в извисяващите се в далечината планини. Изведнъж й се прииска да го откъсне от мястото, където мислено се бе пренесъл. Тя можеше да направи онова, което Изабел не можеше — да стопли леглото му, но във всяко друго отношение той оставаше верен на съпругата си.

После Обри хвана ръката й, стисна я нежно и така я накара да се замисли дали пък не си въобразява.

Върнаха се в ранчото, украсено с балони и разноцветни ленти, без съмнение идея на Мод. Тук дори и кучетата се присъединиха към празненството — териерът Роки се влачеше след всички, захапал чиния, с надеждата някой да му подхвърли нещо; милата стара Пърл, прекалено горда, за да се моли, се разхождаше напред-назад и подлагаше голямата си жълта глава, за да я погалят; котките Наполеон и Жозефин трескаво се стрелкаха между гъстата гора от крака в дневната. Дори Пънч и Джуди, а и новата кафява кобила на Финч — Шайен, цвилеха от обора, за да оповестят присъствието си. Сам дойде да целуне Джери по бузата.

— Надявам се да си гладна, защото има храна за малка армия. — Не беше нужно да го казва, нали Лупе отговаряше за гощавката.

Миризмата на печено на грил пиле се носеше от двора, а над рамото на Сам Джери надзърна в кухнята, където Лупе, с дебелите си черни плитки, единствени неподвластни на възрастта й, увити около главата й, се суетеше като най-стария генерал в света. В единия край на дневната импровизирана маса — стара врата, подпряна на две магарета за рязане на дърва, покрита с бродирана покривка, бе отрупана с купи, плата и кошнички, които преливаха с любимите на Лупе царевични питки. Каква противоположност на изискания прием на Алис на моравата пред „Исла Верде“!

Сам явно също си мислеше за „Исла Верде“. Тя се обърна към Обри усмихната:

— Между другото господин Хатауей ме помоли да ти кажа, че майсторите на покрива ще приключат следващата седмица. Надявам се шумът да не те е обезпокоил много.

Джери се сети, че господин Хатауей е строителният предприемач, нает от Сам, което й напомни защо приятелката й бе принудена да даде „Исла Верде“ под наем — ремонтните работи бяха повече, отколкото можеше да си позволи.

— Ни най-малко. — Обри бе споменал за шума, но като възпитан джентълмен премълча пред Сам.

— Е, ако искаш да избягаш, винаги можеш да отидеш при Джери.

Джери я погледна предупредително.

— Един ден в моята къща и на бегом ще се върне под течащия покрив.

— Да не говорим за Лупе. — Обри за щастие не приемаше на сериозно забележката на Сам.

— Що се отнася до Лупе, ще трябва сам да се оправяш. Аз се отказах от нея преди години. — Сам се засмя. — Извинете ме…

Втурна се да спасява Анна, заклещена в ъгъла от един от чичовците на Хектор — прошарен възрастен мъж с подчертан интерес към жените. От паникьосаното изражение на Анна бе очевидно, че не разбира нито думичка от онова, което той й разказва.

— Дотук добре — измърмори Джери и се огледа. Поне за момента бяха официално пренебрегнати от общественото внимание.

Обри погледна леко иронично Анди и Джъстин, наредили се на опашка пред масата с чинии в ръка.

— Останах със смътното впечатление, че децата ти не пропускат нищо.

Джери въздъхна.

— Понеже ги познавам, позволи ми да се усъмня в думите ти.

Обри отпи от виното и замислено я погледна над очилата си. Хората около тях се блъскаха, смееха и разговаряха и всички си прекарваха добре — дори възрастните близначки Милър, Олив и Роуз, които явно си бяха пийнали малко повечко и се кикотеха като ученички на опитите на брата на Сам Рей да ги въведе в стъпките на тексаския танц.

— Не съм сигурен, че знаят какво да си мислят за мен — каза той.

Леко замаяна от шампанското, Джери се приближи още повече до него, за да му сподели мнението си:

— Според мен са малко уплашени.

— Да не би да приличам на човекоядец?

— По-лошо — известен си.

Той се усмихна.

— Надявам се, не се възприемат като синоними.

— Освен това си втората бомба, която пускам за изминалия месец. — Мисълта за Клеър й причини тъпа болка.

— Дъщеря ти, да. — Той отпи от виното, а дългите му пръсти се увиха около тънкото столче на чашата. — Все още ли нямаш новини?

— Не. — Джери опита да се усмихне, решена да не проваля хубавия повод. — Виж, забрави, че съм го споменавала. Не искам да те отегчавам с проблемите си.

Пръстите му леко се плъзнаха по ръката й.

— Никога не би могла да ме отегчиш.

Косъмчетата по ръцете й настръхнаха. О, Господи, не трябваше да пие толкова много. Колко по-лесно е да държиш всичко подредено като в кутия, когато си трезвен.

— Затова се разбираме — никога не оставам достатъчно дълго, за да те подложа на изпитание — каза тя леко провлачено.

Джери очакваше да се засмее, но той не го направи. Тя долови някакво пламъче в очите му и усети студения полъх на тревогата. В негово присъствие доста често усещаше, че той живее сякаш в два различни свята — миналото, с чиито спомени никоя жена от плът и кръв не можеше да се мери, и настоящето, в което всяка крачка трябваше да е внимателно обмислена. После този поглед изчезна и той отново й се усмихна така, все едно тя е единствената жена в стаята. Хвана я за ръка.

— Ще си вземем ли нещо за ядене, преди всичко да е изчезнало?

Когато дойде и техният ред, през чиниите с храна вече бяха прокарани сериозни пътеки. Взеха си печено пиле, салата от черен боб и пай с царевица, месо и пиперки, после се насочиха към верандата, където неколцина гости се наслаждаваха на необичайно топлото за сезона време. Храната беше също толкова вкусна, колкото изглеждаше, и Джери определено преяде. Тъкмо се канеше да влезе в къщата за чаша вода, за да потуши огъня от пикантните царевични питки на Лупе, когато Обри каза:

— Ще ме извиниш ли за момент? Видях някого, с когото бих искал да поговоря.

Тя проследи погледа му и забеляза красива млада испанка в прилепнали джинси и лъскава блуза, която оставяше малко на въображението — несъмнено една от братовчедките на Хектор. Джери усети бързо и силно пробождане, но после установи, че той се бе насочил към брата на Хектор Еди. Спомни си, че Еди е нещо като знаменитост в града заради изявите си на арената за родео. Озадачена от реакцията, прибързаните си заключения и още повече от ревността, която бе изпитала, тя се намръщи и отвори вратата.

Вътре видя отец Дан на опашката пред масата. Не можеше да не забележи, че му е време за подстрижка — ако косата му пораснеше още малко, Алтия Уормли щеше да го обвини, че е един от свещениците хипари, които според нея и съмишлениците й, бяха отнели светостта на Църквата със своите китарни меси, свободни дискусионни групи и други подобни глупости.

Тя го заговори:

— Забавляваш ли се?

Той се обърна усмихнат.

— Ако трябва да съм честен, чувствам се малко не на място. Обикновено не ходя на сватби като гост.

— Помисли си за цялата бъдеща работа, която ще ти се отвори. — И кимна към племенниците на Сам — момчетата на Одри, ъгловати и тъмнокоси като майка си, които правеха всичко възможно да впечатлят внучките на Роуз Милър, близначките Доун и Ив.

— О, никога не съм страдал от недостиг на желаещи да ги венчая — отвърна на закачката й той и сините очи заблестяха на широкото му ирландско лице. — Когато обаче дойдат при мен, след като розата е прецъфтяла, ми се иска да ги бях посъветвал да изчакат.

Тя усети дълбока привързаност към стария си приятел. Колко пъти се бе обръщала към него за съвет? Дан нямаше готови отговори и именно затова го обичаше. Ако не можеше да й даде съвет, просто я изслушваше. Освен това бе единственият й познат свещеник, който не изпитваше нужда да цитира Библията за всяко зло под слънцето.

— Не мисля, че тази роза някога ще прецъфти.

Тя кимна към Лора и Хектор, заобиколени от семейството и приятелите си. Те вече изглеждаха като отдавна женени — ръцете им бяха здраво вплетени, погледите им се стрелкаха един към друг, преди с неохота да се насочат към човека, който им говореше в момента.

— Малко вероятно е наистина — съгласи се Дан.

— Що се отнася до мен — почувства се задължена да добави, — веднъж ми е достатъчно.

— Никога не казвай никога. — Той наклони глава и се усмихна — единственият мъж в стаята, който бе достатъчно извисен, за да я гледа отвисоко.

Джери усети как се изчервява — не беше ли намек за Обри?

— Хубаво и маниашко твърдение — засмя се тя, — особено от човек, който никога не е бил с жена в леглото.

— Не бъди толкова сигурна. — Дан й намигна. — Не забравяй, че невинаги съм бил свещеник.

 

 

Обри бе забравил за Джери, когато влезе в къщата. Мислеше за Еди Наваро — мъж, който яздеше бикове така, както Ицхак Пърлман свиреше на цигулка. Бе изненадан, когато се оказа, че Еди също е негов почитател. Слушал класическа музика преди всяко родео, без да обръща внимание на подигравките на другите каубои, че прекалено често е падал на главата си. Проведоха много интересен разговор, но след няколко минути, за своя изненада, Обри откри, че Джери му липсва.

Той спря на прага, за да огледа претъпканата стая и я забеляза, потънала в разговор със свещеника. Как му беше името? Риърдън, да. Човек, който се държеше приятелски с всички, широкоплещест като гардероб, за когото не би повярвал, че е свещеник, ако не беше бялата якичка. Онова, което порази Обри, бе начинът, по който Джери го гледаше, с леко повдигнато лице, сияещо като на младо момиче… което е влюбено.

Мисълта го изненада. Исусе, откъде се бе появило пък това! Нямаше нито едно разумно обяснение за подобно нещо, а и какво, ако имаше? Нямаше никакви права над нея. Въпреки това усети някакво безпокойство, което му отне известно време, докато го разпознае — „Аз ревнувам“. Стоеше прекалено зашеметен, за да помръдне, а стаята бе пълна с щастливи, бъбрещи хора, без това да достига до съзнанието му. Откъде накъде я ревнуваше? Не е влюбен в Джери. Харесва я, да, може би малко повече от онова, което си бе обещал в началото, но не беше същото, нали? Единствената причина, поради която продължаваше да се вижда с нея, бе, защото… ами защото… просто не можеше да не я вижда.

Обри се намръщи и усещането му за безпокойство се засили. След месеци, години, в които едва успяваше да задържи главата си на повърхността, най-накрая бе постигнал нивото на удовлетворение, за което знаеше, че не е същото като щастието, погребано заедно с жена му, но по свой начин бе доста ценно състояние. Бе го скътал така, както човек, лишен от богатството си, крие последните си монети. Сега сърцето му поемаше в посока, която не бе предвидил. И това не му харесваше, ама никак не му харесваше.

Подозираше, че Джери ще е също толкова ужасена. Ясно му бе показала, че не желае нищо повече от онова, което сама бе способна да даде — секс и привързаност, в този ред.

Той направи крачка назад и затвори вратата. Обърна се и съгледа сина на Джери, който седеше на стълбите на верандата и мяташе стара тенис топка на едно от кучетата — малък черен териер, който ръмжеше с престорена свирепост, когато момчето откопчваше топката от зъбите му и я мяташе към другия край на прашния двор. Обри се приближи към него.

— Имаш ли нещо против да си правим компания?

Джъстин само сви рамене, но не помръдна, когато Обри се настани до него.

— Винаги съм харесвал териерите. Като големите кучета са, само че с малки размери. — И кимна към Роки. — Баба и дядо имаха куче — казваше се Миньон. Опитваше се да плува, за да улови пръчките, който му мятах, а вълните го връщаха обратно на брега. Така и не се отказа.

— Кучетата няма как да го преценят — измънка Джъстин.

Обри му хвърли един поглед. Джъстин беше коленичил, а позата му бе напрегната.

— Не се забавляваш, нали?

Момчето отново сви рамене.

— Няма никой на моята възраст.

— Да, виждам. — Обри си спомни с кристална яснота какво му беше всеки път, когато ходеше при баба си и дядо си, които живееха на няколко километра от най-близкото село.

Сега момчето вдигна поглед към него, а зелените му очи, които толкова приличаха на тези на майка му, се плъзнаха покрай Обри като хладка вода.

— Мама не ми разреши да доведа Несто.

— Предполагам, защото не е бил поканен.

Сега Джъстин открито се взираше в него.

— Ти също не беше поканен, а си тук.

— Правилно. — Обри се засмя. Това момче не пропускаше нищо.

— Щях да отида при татко, но тя не ми позволи и това. — Лицето на Джъстин придоби още по-навъсено изражение, сякаш показа скрития в себе си тийнейджър.

Обри се загледа в хортензиите покрай алеята. Напомниха му за къщата, която с Изабел бяха наели онова лято в Екс ан Прованс. Тя беше потънала в хортензии — розови и сини, с цветове, големи колкото зелки. Усети как сърцето му се прибира обратно в безопасната си пещера.

Когато отново погледна към Джъстин, момчето го наблюдаваше с присвити очи.

— Познаваш ли баща ми?

— Боя се, че не съм имал удоволствието.

— Той е на същата възраст като теб, но е по-висок.

— Така ли? — Ако Джъстин се опитваше да го предизвика, щеше да остане разочарован.

— Практически той ръководи цялата си компания.

— С какъв бизнес се занимава? — Обри вече знаеше, но питаше само от учтивост.

— Дава заеми на хора, които искат да си купят къща или нещо друго. — Момчето запрати тенис топката високо във въздуха и я приземи в храсталаците. Кученцето хукна да я гони.

— Разбирам… работи със спестявания и заеми.

— Да, така е.

— Баща ми беше адвокат във Великобритания. Не го виждах много, докато растях.

— Родителите ти разведени ли бяха?

— Не. Аз бях в пансион.

— Като в „Хари Потър“ ли? — Джъстин изглеждаше заинтригуван.

— Като се изключи магьосничеството. — Обри се усмихна, докато наблюдаваше как кучето трескаво обикаля храстите в търсене на топката.

— Не ти ли беше мъчно за дома?

— Отначало, но после се свиква. — В главата си Обри сякаш чуваше същите думи от устата на баща си, който му казваше, че така ще стане мъж — тогава беше на осем години и осъзна, че не е напълно вярно. Имаше разлика между това да свикнеш с нещо и просто да се научиш да го приемаш.

Джъстин се замисли за малко над думите му, подпрял лакти на коленете си, загледан към двора. Най-накрая се завъртя и погледна Обри с присвити очи като Клинт Истуд в „Шепа долари“ — още един каубой, на когото се възхищаваше.

— Ти и мама ще се жените ли?

Ето какво го тормозеше. Обри внимателно обмисли отговора си.

— Всеки мъж, който се ожени за майка ти, би бил истински късметлия — отвърна той. — Но не планирам да се женя… за никого.

Джъстин изглеждаше облекчен.

— Мама каза същото, когато й зададох въпроса.

— Какво друго каза тя?

— Че на теб ти харесва да живееш сам.

Обри усети силно присвиване, сякаш белите му дробове бяха притиснати от наранено ребро.

— Бях женен веднъж — каза той, — за човек, когото много обичах. Тя почина.

— О! — Джъстин сведе поглед към земята.

Точно в този момент малкият териер дотича до стълбите с топката, която сега бе еднакво олигавена и изкаляна. Обри я измъкна от челюстите му и я изтри с нечия изпусната на земята салфетка. После импулсивно добави:

— Какво ще кажеш да хвърлим няколко пъти?

Момчето засия, после сви рамене и отклони поглед.

Обри се изправи и слезе от верандата. Минаха няколко секунди, преди да чуе провлачването на крака по стълбите след себе си. Усмихна се леко, но бързо изтри усмивката от устните си, когато момчето го настигна.

 

 

Джери ги наблюдаваше от прага на къщата — кльощавото момче, чиито дрехи трябваше да отидат в пералнята веднага щом се приберяха, и елегантния мъж с прошарени коси, на когото не му пукаше за скъпото му сако. Нещо в гърдите й потрепна. Как бе разбрал от какво се нуждае Джъстин? Момчето, мрънкащо от сутринта, сега бе ухилено до ушите.

— Изглежда, си има нов приятел.

Тя се обърна и видя, че Сам безшумно се е приближила до нея.

Джери сви рамене.

— Познаваш Джъстин — разбира се с всички.

— Той се нуждае от мъж в живота си.

— Има баща си.

— Когато Майк успее да намери време. — Сам имаше още по-лошо мнение за бившия й съпруг от нейното собствено, ако това въобще бе възможно.

Джери я погледна строго.

— Виж, каквото и да ми предлагаш, не се интересувам.

Тя не изпускаше от очи Джъстин, който подскачаше нависоко, за да хване топката, и после я връщаше обратно на Обри, който пък я улавяше с лекота. Обри я забеляза и й махна. Джери също му махна и му посочи часовника си, за да му подскаже, че скоро щяха да разрязват тортата. Когато се обърна, готова за още една лекция, установи, че Сам не бе зад нея. Джери я забеляза в другия край на верандата да разговаря с Том Кемп. От зачервените ъгълчета на ушите му — проклятието на рижавите, й стана ясно, че той продължава да таи чувства към нея. Джери се почуди дали любовта винаги е толкова прозрачна, дори когато поразените са слепи за нейното съществуване.

Обри и Джъстин се върнаха на верандата и тримата заедно влязоха в къщата. Чиниите от дневната бяха разчистени, а на тяхно място бяха заредени сладки и голяма купа с плодова салата. Триетажната торта стоеше в центъра на масата — куполообразна възхвала на сладкарските умения на Мод. Джери напълни две чаши с кафе от каната и подаде едната на Обри. Те отидоха до камината, където намериха място да седнат на канапето.

— Хубаво беше това, което направи — каза му тя.

Той повдигна рамене.

— Беше ми приятно.

— Е, все пак беше хубаво.

— Той е добро хлапе.

— След развода се опитах да се справя с всичко — веднъж дори паднах в езерото, докато се опитвах да извадя от водата риба, която се оказа прогизнала тениска. — Тя се усмихна мрачно при спомена. — Но ако има нещо, което съм научила, то е, че не можеш да бъдеш едновременно майка и баща на децата си.

Той я погледна странно и тя усети как от стомаха й изпълзя студена тръпка. Да не би да я предупреждаваше да не взима прекалено на сериозно държането му с Джъстин? Да не би да я причисляваше към самотните майки, които използваха децата си като стръв?

Джери се насочи към масата, за да напълни отново чашата си с кафе и зърна Анди с цяла купчина дискове.

Лора сигурно я бе помолила да зареди уредбата. Джери й се усмихна и за пръв път от много време насам Анди не я погледа накриво. Изглежда, се забавляваше.

В стаята настана тишина, когато Мод се изправи да вдигне тост, заваляйки леко думите след изпитото шампанско. Бялата й коса бе събрана на кок на върха на главата, който сега се разпадаше и около кукленското й лице се виеха снежнобели кичури.

— Да пием за двама души, които много обичам — каза тя и вдигна чашата високо. — Нека живеят дълго и щастливо… и нека никога не се уморяват да приемат бездомници.

Последва хор от аплодисменти, поздравления и подвиквания, след което тортата бе разрязана. Лора даде една хапка на Хектор, докато всички снимаха с фотоапарати и камери. Тя като че ли беше малко притеснена от цялото това внимание, но същевременно бе доволна, че всичко минава толкова добре. Хектор пък изглеждаше зашеметен, все едно току-що бе хвърлен от коня си.

Музиката започна отново, но не мелодичен рок, както допреди малко, а прекрасен концерт за цигулка. Едва когато погледна към Обри, Джери разбра, че нещо не е наред. Той изглеждаше поразен, устните му бяха замръзнали в призрачна пародия на усмивка. Тогава я осени мисълта — изпълнението бе на Изабел.

„Анди. Анди направи това.“

Джери, зашеметена от преднамерената жестокост на ситуацията, стоеше като закована на мястото си, докато хората се въртяха около тях, здрависваха се и вдигаха тостове — а един циник, подобно на скъперника Док Хенри, се пошегува, че Лора и Хектор ще придадат нов смисъл на термина животновъдство. Чашите се чукаха една в друга и шампанското продължаваше да се лее. През цялото време се лееше и поразително красивата музика на Изабел, която заедно с тъгата по лицето на Обри вече бяха почти непоносими за Джери.